Емил Зола
Доктор Паскал (3)

III

През следващия месец настроението се влоши, Клотилд страдаше главно защото Паскал започна да заключва чекмеджетата. Вече нямаше предишното спокойно доверие в нея и това така я нараняваше, че ако завареше шкафа отключен, щеше да хвърли папките в огъня, както я караше баба й Фелисите. Отново бяха започнали сръдните, често не си говореха по два дена.

Една сутрин по време на такова мълчание, което траеше от по-предишния ден, докато им поднасяше закуската, Мартин каза:

— Преди малко, като пресичах площада пред околийското, видях един нетукашен човек. Влезе у госпожа Фелисите. Стори ми се, че го познах… Да, няма да се учудя, ако излезе, че е вашият брат, госпожице.

Паскал и Клотилд веднага си проговориха.

— Брат ти ли? Баба ти чакаше ли го?

— Не, не ми се вярва… Тя го чака от половин година… Знам, че преди седмица отново му е писала.

И те заразпитваха Мартин.

— Ами какво да ви кажа, господарю? Аз господин Максим съм го виждала преди четири години, когато поседя два часа у нас, като отиваше в Италия. Може да се е променил… В гръб ми се стори познат.

Разговорът продължи. Клотилд изглеждаше щастлива от това събитие, което най-после прекратяваше тягостното мълчание, а Паскал заключи:

— Добре де, ако е той, ще ни дойде на гости.

Беше наистина Максим. След като от месеци отказваше да дойде, най-после бе отстъпил пред настойчивите покани на старата госпожа Ругон, която имаше да затваря и тази семейна жива рана. Беше отдавнашна истерия и положението се влошаваше с всеки изминал ден.

Преди петнадесет години Максим, който тогава бе на седемнадесет, съблазни едно слугинче и то му роди син. Глупаво похождение на преждевременно развит хлапак; баща му Сакар и мащехата му Рьоне се задоволиха просто да се посмеят; тя само бе обидена от недостойния му избор. Младата майка, Жюстин Мего, беше от едно близко до Пласан село, също седемнадесетгодишна, руса, покорна, кротка и я върнаха вкъщи с хиляда и двеста франка рента, да си отглежда малкия Шарл. След три години тя се омъжи за Анселм Тома, сарач от предградието, добър работник, разумен момък, който се поблазни от рентата. Впрочем момичето стана порядъчно, примерно, надебеля, просто сякаш бе оздравяло от кашлица, за която са се безпокоили, че може да се дължи на обременена наследственост вследствие на алкохолизъм. А двете й деца, родени от законния съпруг, десетгодишно момче и седемгодишно момиче, растяха пълни и розови и се отличаваха с великолепно здраве; така че Жюстин щеше да бъде най-уважаваната и щастлива жена, ако не бяха семейните неприятности, които Шарл й създаваше. Въпреки рентата Тома ненавиждаше този син от друг мъж и се държеше с него грубо, от което майката, като покорна и безропотна съпруга, страдаше мълчаливо. Затова, макар че го обожаваше, тя на драго сърце бе готова да го върне на бащиния му род.

Петнадесетгодишният Шарл изглеждаше на не повече от дванадесет и си бе останал със засичащия умна петгодишно дете. Поразително приличаше на леля Дид, лудата от Тюлет, която му се падаше прапрабаба. Със стройното си изящество, с корона от светли и леки като коприна коси напомняше онези безкръвни малки крале, с които родът свършва. Пусти бяха големите му светли очи, в тревожната му красота се долавяше обреченост. Никакъв мозък, никакво сърце, беше просто като порочно кученце, което се отриваше в хората, за да го погалят. Прабаба му Фелисите, привлечена от красотата му, в която твърдеше, че разпознава собствената си кръв, отначало го прати да учи в колеж на нейна издръжка; но след половин година го изгониха оттам, обвинявайки го в срамни пороци. Тя прояви упоритост и на три пъти го дава в различни пансиони, откъдето редовно го изхвърляха все така позорно. И тъй като Шарл не искаше или просто не можеше нищо да научи, а само разваляше децата, се наложи да го оставят вкъщи, като членовете на рода си го прехвърляха един на друг. Тогава доктор Паскал се трогна и реши да го излекува; изостави напразните си усилия едва след като го държа около година у дома си, понеже се обезпокои, че присъствието му може да навреди на Клотилд. Сега, ако Шарл не беше у майка си, при която вече почти не живееше, го намираха у Фелисите или у някой друг роднина; облечен изящно, заобиколен с играчки, приличаше на изнежен малък престолонаследник от древен западнал кралски род.

Все пак старата госпожа Ругон се измъчваше за този русокос незаконороден правнук и бе решила да сложи край на клюките, които се разпространяваха в Пласан във връзка с него, като накара Максим да го вземе при себе си в Париж. Така щеше да се потули още една грозна семейна история. Но Максим дълго време си прави оглушки поради своя вечен страх да не си развали спокойствието. След войната бе получил наследство от покойната си жена, бе забогатял и се бе върнал в къщата си на авеню Боа дьо Булон да си яде благоразумно парите, тъй като от ранния разврат бе придобил спасителен страх от удоволствията. Държеше преди всичко да избягва вълненията и отговорностите, за да живее колкото се може по-дълго. От известно време страдаше от силни болки в краката, поради ревматизъм, както смяташе той; вече се виждаше осакатял, прикован в кресло. А внезапното завръщане на баща му във Франция, новата дейност, която Сакар разгръщаше, окончателно го стреснаха. Много добре познаваше този гълтач на милиони и трепереше, като го гледаше как отново се върти около него добродушен, както винаги приятелски ухилен. Нямаше ли да му види сметката, ако поради тези болки в краката, които се засилваха, някой ден се схванеше и бъдеше принуден да остане на неговите грижи? И го обзе такъв страх от самотата, че най-сетне се съгласи да види сина си. Ако момчето му се стореше кротко, умно, здраво, защо да не го вземе при себе си? Така щеше да има другар, наследник, който щеше да го пази от посегателствата на баща му. Постепенно с целия си егоизъм започна да си представя, че го обичат, галят, защищават. Но може би все пак нямаше да се реши на такова пътуване, ако лекарят не му бе предписал бани в Сен Жерве, а това означаваше да се отбие само няколко мили от пътя си. И така една сутрин Максим пристигна неочаквано у старата госпожа Ругон, решен още вечерта да вземе влака, след като я разпита и види момчето.

Към два часа Паскал и Клотилд още седяха при чешмата под яворите, където Мартин им бе занесла карето, когато пристигна Фелисите с Максим.

— Миличко, каква изненада! Водя ти брат ти.

Поразена от този чужд, отслабнал, прежълтял човек, когото едва успя да познае, девойката стана. Откакто се бяха разделили през 1854 година, тя го бе виждала само два пъти: веднъж в Париж, веднъж в Пласан. Но ясно си го спомняше като елегантен, жив младеж. Сега лицето му бе хлътнало, косите оредели, прошарени. Накрая все пак успя да различи красивите тънки черти с тревожно женско изящество въпреки преждевременната му грохналост.

— А колко добре изглеждаш ти! — просто каза Максим, като я целуваше.

— Човек трябва да живее на слънце — отвърна тя. — Ах, колко се радвам, че те виждам!

С професионалния си лекарски поглед Паскал бе определил състоянието на своя племенник. Той също го целуна.

— Здравей, момчето ми… Права е, знаеш, на човек му е добре само на слънце, ние сме като дърветата!

Фелисите, която в това време бе отскочила до къщата и се връщаше, извика:

— Шарл не е ли тук?

— Не — каза Клотилд. — Вчера беше у нас. Чичо Макар го взе. Ще прекара няколко дена в Тюлет.

Фелисите беше разстроена. Бе побързала да дойде само защото беше сигурна, че ще намери момчето. Какво щеше да прави сега? С обичайното си спокойствие докторът предложи да пишат на чичо Макар да го доведе още на другата сутрин. После, като разбра, че Максим иска на всяка цена да си тръгне с влака от девет часа, без да преспива, измисли друго: да прати за файтон и четиримата да отидат у чичото да видят Шарл. Тъкмо щели да направят чудесна разходка. От Пласан до Тюлет нямало и три левги: един час отиване, един връщане, така че ако искали да се приберат за седем часа, имали на разположение към два часа да поседят там. Мартин щяла да приготви за вечеря. Максим щял да има достатъчно време да се нахрани и да стигне за влака.

Но Фелисите беше неспокойна, посещението у Макар очевидно я тревожеше.

— Ха, дума да не става! Да не мислите, че ще тръгна в това ветровито време… Ще бъде много по-просто да пратим някой да доведе Шарл.

Паскал поклати глава. Никой не можеше да доведе Шарл, ако той не иска. Беше безразсъдно дете и понякога, стига да му хрумнеше, побягваше като неопитомено животинче. При тази несполука старата госпожа Ругон се ядоса, задето нищо не е могла да подготви. Но накрая видя, че при положението, в което е изпаднала, е принудена да отстъпи и да се осланя на случайността.

— В края на краищата, както щете! Господи, колко зле се подреждат нещата!

Мартин изтича да намери файтон и преди още да удари три часът, двата коня се спуснаха по склона, който слизаше до моста на Виорн, и поеха по пътя за Ница. После завиха наляво и близо два километра караха покрай залесените брегове на реката. След това пътят навлизаше в теснините на Сей, ждрело между две гигантски стени от опалени и позлатени от яростното слънце скали. В пукнатините растяха борове; китки дървета, които отдолу изглеждаха не по-големи от снопчета трева, очертаваха гребените, висяха над пропастта. Това беше хаос, изпепелена от слънцето природа, пъклен ход с главоломни завои, сипеи от кървава пръст, свличаща се от всеки процеп. И само орлите нарушаваха усамотението на този унил пущинак.

Фелисите не отваряше стиснатите си уста, изглеждаше сломена от размислите си, главата й нищо не раждаше. Вярно, че времето бе тягостно, иззад було от големи оловни облаци слънцето прежуряше. Говореше почти само Паскал, който страстно обичаше тази пламенна природа и се мъчеше да внуши същите чувства и на своя племенник. Но колкото и да възклицаваше, да му показваше упорството, с което маслините, смокините и трънаците растяха по скалите, живота на самите скали, този огромен, могъщ скелет на земята, чието дихание се усещаше, Максим си оставаше хладен, мълчалив, тревожен пред дивото величие на тези канари, тяхната внушителност го смазваше. И предпочиташе да отмества очи към Клотилд, която седеше срещу него. Тя постепенно го очароваше — струваше му се толкова здрава и щастлива с тази малка кръгла главица и право, ведро чело. От време на време погледите им се срещаха и нейната нежна усмивка го успокояваше.

Но дивотата на прохода се смекчаваше, двете скалисти стени се снишаваха и накрая файтонът пое между кротки хълмове с меки очертания, обрасли в мащерка и лавандула. Все още беше пустош, от безлесните зеленикави, лилави простори и най-лекият ветрец носеше тръпчиви ухания. После внезапно, след един последен завой, се спуснаха в долината на Тюлет, освежавана от извори. В дъното се простираха ливади с високи дървета. Селото беше разположено на склона сред маслини, а къщата на Макар, малко по-далеч вляво, цялата бе огряна от слънце. Файтонът трябваше да завие по пътя към дома за душевноболни, чиито стени се белееха отсреща.

Мълчанието на Фелисите бе станало по-мрачно, защото не обичаше да показва чичо Макар. Още един, от когото родът щеше да си отдъхне в деня, когато си отидеше от тоя свят. За честта на всички той отдавна вече трябваше да спи в земята. Но Макар упорито се държеше, носеше осемдесет и трите си години като старите пияници, които са до такава степен пропити от алкохол, че са сякаш консервирани. В Пласан се ползуваше с ужасна слава на безделник и разбойник, старците си разправяха шепнешком отвратителната история за труповете, които го свързваха с Ругонови, за предателството му по време на смутните дни през декември 1851 година^[1], за клопката, в която той бе изоставил другари с разпорени кореми на окървавения паваж. Впоследствие, когато се бе завърнал във Франция, пред доходната служба, която бе накарал да му обещаят, Макар бе предпочел това малко имение в Тюлет и Фелисите му го бе купила. Оттогава живееше там нашироко, вече нямаше други амбиции, освен да си закръгли земите, отново дебнеше изгодни случаи, намери начин да получи от снаха си една нива, на която бе хвърлил око, срещу известни услуги, когато й се бе наложило да се бори против легитимистите, за да си възвърне властта в Пласан. Това беше друга ужасна история, която хората също си разправяха на ухо: някакъв луд, пуснат тайно от лудницата, хукнал нощем да си отмъщава, подпалил собствената си къща и в нея изгорели четирима души. За щастие всичко това бяха стари работи. Днес Макар се бе усмирил, вече не беше оня опасен разбойник, от когото целият род бе треперил. Държеше се много прилично, беше станал хитър дипломат, запазил си бе само язвителния смях, сякаш се подиграваше с хората.

— Чичо си е вкъщи — каза Паскал, като наближиха.

Къщата беше провансалска едноетажна сграда с избелели керемиди и яркожълти стени. Отпред имаше тясна тераса, засенчена от висок жив плет от стари черници, които протягаха разкривените си дебели клони. Там чичото си пушеше лулата при хубаво време. Като чу файтона, той застана на края на терасата — висок, изправен, облечен спретнато в син сукнен костюм, с вечния си кожен каскет, който носеше и зиме, и лете.

След като позна посетителите, той се захили и извика:

— Виж ти, какво чудесно общество!… Много сте мили, ей сега ще се разхладите.

Но присъствието на Максим го озадачаваше. Кой ли беше тоя, за какво ли идваше? Казаха му и той веднага прекъсна по-нататъшните обяснения, които добавяха, за да му помогнат да се оправи в сложното повесмо от родствени връзки.

— Бащата на Шарл, знам, знам!… Ясно! Синът на моя племенник Сакар. Дето направи толкова изгоден брак и жена му умря…

Оглеждаше Максим и сякаш беше много доволен, че на тридесет и две години е вече набръчкан, с посипани със снежец коси и брада.

— Ех, господи, всички стареем!… — добави той. — И все пак аз не мога да се оплача, държа се.

Тържествуваше: имаше як кръст и пламнало като жарава, сякаш попарено лице. Отдавна вече обикновената ракия му беше като чиста вода; само скоросмъртницата още гъделичкаше спеченото му гърло; и пиеше такива количества, така се наливаше, че цялото му тяло беше напоено като гъба с алкохол, кожата му излъчваше алкохол, а когато говореше, и при най-лек шепот от устата му лъхаше на спирт.

— Да, наистина се държите, чичо! — каза възхитено Паскал. — И то без особени грижи от ваша страна. Прав сте да ни се подигравате… Само че, знаете ли, аз от едно се боя: да не вземете някой ден, както си палите лулата, да пламнете като чаша пунш.

Поласкан, Макар шумно се разсмя:

— Шегувай се, шегувай се, момчето ми! По-добре чаша коняк, отколкото твоите гадни лекарства… А сега всички ще се чукнем, нали? Та да се знае, че вашият чичо ви е почел! Аз пет пари не давам какво говорят злите езици. Имам си жито, имам си бадеми и лозя, и земи колкото всеки порядъчен гражданин. Лете си пуша лулата под моите си черници; зиме, като пуша, заставам там, на слънце, до собствената си стена. Нали така? Никой не може да се черви от такъв чичо! Клотилд, имам сироп, ако искаш. А вие, мила моя Фелисите, знам, че обичате анасонлийката. Вкъщи има всичко, казвам ви, всичко има!

И замахна по-широко с ръка, сякаш за да обгърне цялото си имущество, благоденствието си на стар мерзавец, превърнал се в отшелник. Фелисите, която той започваше да плаши с това изброяване на своите богатства, не го изпускаше от очи, готова да го прекъсне.

— Благодаря, Макар, нищо няма да пием, бързаме… Къде е Шарл?

— Шарл ли? Добре, добре, сега!… Разбрах, таткото е дошъл да си види момчето… Това не пречи да се почерпим.

Но след като те решително отказаха, се засегна и продължи със зъл смях:

— Шарл не е тук. В лудницата е, при старата.

После отведе Максим до края на терасата и му посечи големите бели сгради, чиито вътрешни градини приличаха на дворове в затвор.

— Ето, племеннико, нали виждате онези три дървета отсреща. Е, над лявото има двор с чешма. Там, на приземния етаж, вижте, петият прозорец вдясно, е стаята на леля Дид. Момчето е там… Да, преди малко го заведох.

В случая болничната администрация правеше отстъпка. За двадесет години, откакто беше в лудницата, старата жена не бе създала никакви тревоги на гледачката. Седеше много спокойно, много кротичко, неподвижно в креслото и по цял ден гледаше право пред себе си. И понеже момчето обичаше да бъде при нея, а и тя сякаш се интересуваше от него, началството си затваряше очите за това нарушение на правилника, така че оставяха Шарл да седи понякога по два-три часа при нея и да си изрязва картинки.

Но тази нова несполука съвсем развали настроението на Фелисите. Тя се разсърди, когато Макар предложи петимата да отидат заедно да вземат момчето.

— Дума да не става! Вървете сам и се върнете веднага!… Нямаме време за губене.

Едва не трепереше от сдържан гняв. Но това, изглежда, развесели чичото и усещайки колко й е неприятен, той настоя все така захилен:

— Ами разбира се, деца, така хем ще видим леля Дид. Че тя е майка на всички ни! Каквото и да е, ние всички произлизаме от нея. Никак няма да бъде учтиво, ако не отидем да й кажем едно добър ден, щом този мой племенник е дошъл толкова отдалеч и надали я е виждал и два пъти в живота си. Аз от нея не се отричам, дявол да го вземе! То се знае, че е луда, ама такива майки, дето са надхвърлили стоте, не се срещат често, та си струва да проявим малко внимание към нея.

Настъпи мълчание. Полазила ги бе ледена тръпка. Първа Клотилд, която не бе продумала дотогава, каза развълнувано:

— Прав сте, чичо, всички ще отидем.

Дори Фелисите бе принудена да се съгласи. Качиха се на файтона, Макар седна на капрата. Максим усещаше, че му премалява, умореното му лице беше пребледняло. През краткия път той заразпитва Паскал за Шарл с привидна бащинска загриженост, която прикриваше нарастващото му безпокойство. Притеснен от властните погледи на майка си, докторът посмекчи истината. Е, господи! Момчето не било много добре със здравето и дори затова го оставяли по цели седмици у чичо Макар, на село; обаче не страдало от някакво определено заболяване. Паскал не добави, че по едно време беше намислил да му засили мозъка и мускулите с нервно вещество, но лечението се бе провалило, понеже и най-малката инжекция предизвикваше кръвоизлив, който всеки път се налагаше да спират със стегнати превръзки. Това беше следствие от отпускането на тъканите поради израждане; кървава роса избиваше по кожата, от носа потичаше кръв, и то толкова внезапно и обилно, че не смееха да оставят детето само, за да не би цялата му кръв да изтече. Накрая докторът заключи, че умът на момчето е наистина бавен, но той се надявал да се развие в среда с по-жива мозъчна дейност.

Бяха стигнали пред лудницата. Макар, който само бе слушал, каза, докато слизаше от капрата:

— Кротко е хлапето, много кротко. Пък и е толкова красиво, цяло ангелче!

Още по-блед и треперещ въпреки душната жега, Максим не зададе повече въпроси. Гледаше обширните сгради на болницата, крилата на различните здания, отделени с градини — за мъжете, за жените, за тихите луди и за буйните луди. Цареше голяма чистота, унило спокойствие, нарушавано от шум на стъпки и на ключове. Старият Макар познаваше всички пазачи. Впрочем вратите се отвориха пред доктор Паскал, който имаше разрешение да лекува някои пациенти. Тръгнаха по една галерия и се озоваха в двор: бяха стигнали. Влязоха в стая на приземния етаж, със светли тапети, мебелирана само с легло, гардероб, маса, кресло и два стола. Гледачката, която нямаше право да се отлъчва от своята болна, точно сега отсъствуваше. На масата един срещу друг седяха само двамата: лудата, като вцепенена в креслото си, и момчета, на стол, унесено в своите картинки.

— Влезте, влезте! — повтори Макар. — О, няма опасност, тя е много мила!

Прародителката Аделаид Фук, наричана от внуците си и от целия свой многоброен род с галеното име леля Дид, дори не обърна глава, когато влязоха. Още на младини страдаше от истерични смущения, които бяха нарушили психическото й равновесие. Пламенна, страстна жена, разтърсвана от кризи, тя бе стигнала така до напреднала възраст, осемдесет и три години, когато една ужасна болка, един страшен удар я бе докарал до лудост. Оттогава, от двадесет и една години, умът й бе престанал да работи, а внезапното изчерпване на силите й правеше невъзможно всяко възстановяване. Днес, вече сто и четири годишна, тя все още бе жива, като забравена, тиха луда с вкостенен мозък и това състояние можеше да трае неопределено време, без да я доведе до смърт. Все пак поради настъпилата сенилност мускулите й постепенно се бяха атрофирали, тялото й бе като стопено от възрастта, станала бе само кожа и кости до такава степен, че трябваше да я пренасят от леглото до креслото. И този пожълтял скелет, изсъхнал като вековно дърво, от което е оцеляла единствено кората, все още се държеше изправен, облегнат на гърба на креслото, а в слабото продълговато лице бяха живи само очите. Тя гледаше втренчено Шарл.

Клотилд се приближи плахо до нея.

— Лельо Дид, ние сме, дойдохме да ви видим… Не ме ли познавате? Аз съм ваша внучка, понякога идвам да ви навестя.

Но лудата сякаш не чуваше. Погледът й не се откъсваше от момчето, чиито ножици доизрязваха една картинка: пурпурен крал със златна мантия.

— Е, хайде, майко, не се втелявай. Можеш поне да ни погледнеш. Ето виж господина. Той е твой внук, нарочно е дошъл от Париж.

При този глас леля Дид най-после обърна глава. Бавно ги изгледа с пустите си светли очи, после отново се втренчи в Шарл и изпадна в съзерцание. Никой вече не проговаряше.

— След страшния удар, който преживя — най-после взе да обяснява Паскал тихо, — все е така. Изглежда, че всяко съзнание, всеки спомен са унищожени. Тя най-често мълчи; понякога започва да шепне забързано някакви неясни думи. Безпричинно се смее, плаче. Тя е като предмет, нищо не може да я засегне… И все пак не бих посмял да кажа, че мракът е пълен, че някакви спомени не се пазят нейде в дъното на съзнанието… Ах, бедната наша баба, колко ще ми е жал за нея, ако още не е стигнала до пълна забрава. За какво ли може да си мисли от двадесет и една години, ако въобще помни?

И той махна с ръка, за да отстрани ужасното минало, което знаеше. Представяше си я млада: висока бледа жена с изплашени очи. Бе овдовяла веднага след брака си с Ругон, тромавия градинар, когото бе пожелала за съпруг, и преди да свали траура, се бе хвърлила в обятията на контрабандиста Макар, когото бе обичала като вълчица, а дори не се бе омъжила за него. Така бе живяла петнадесет години с едно законно и две незаконородени деца сред глъч и приумици, изчезвала бе по цели седмици и се бе връщала пребита, с насинени ръце. После Макар бе умрял от куршум, един стражар го бе застрелял като куче. При този първи удар се бе вцепенила, на смъртнобледото й лице бяха останали живи само очите като изворна вода. Оттеглила се бе от света в къщицата, която любовникът й бе оставил, и бе живяла там четиридесет години като монахиня, само понякога разтърсвана от страшни нервни кризи. Но следващият удар я бе довършил, довел я бе до лудост. Паскал си припомняше онази страшна сцена, на която бе присъствувал. Бабата бе прибрала у дома си своя внук Силвер^[2], нещастно момче, станало жертва на семейни омрази и кървави борби, на което пак стражар бе разбил главата с един изстрел при потушаването на въстаническото движение от 1851 година. Нея вечно я опръскваха с кръв.

Междувременно Фелисите се бе приближила до Шарл, който бе толкова захласнат в картинките си, че гостите не го безпокояха.

— Миличко, този господин е баща ти… Целуни го.

Тогава всички насочиха вниманието си към Шарл. Той беше много хубаво облечен — с дрешка и къси панталонки от черно кадифе, обшити със златен галон. Бял като лилия, с големи светли очи и разкошна руса коса, наистина приличаше на син на кралете, които изрязваше. Но най-поразителното в този момент беше приликата му с леля Дид, прилика, която бе прескочила три поколения, за да мине от нейното съсухрено столетно лице с изхабени черти на тъжното детско личице, което също сякаш бе изхабено, много старо и обречено поради изтощаване на расата. Седнало срещу старицата, слабоумното момче с мъртвешка красота беше като завършек на прародителката, на забравената.

Максим се наведе и целуна сина си по челото, но сърцето му си оставаше хладно, самата красота на детето го плашеше, притеснението му растеше в тази стая на умопомрачение, където лъхаше на отколешна човешка нищета.

— Колко си красиво, момченцето ми!… Не ме ли обичаш?… Поне мъничко…

Шарл го погледна, не разбра и отново се зае с картинките си.

Но всички стояха потресени. Без затвореният израз на леля Дид да се бе променил, тя плачеше, поройни сълзи се стичаха от нейните живи очи по мъртвешките й страни. Не сваляше поглед от детето, плачеше бавно, неспирно.

Паскал бе обзет от необикновено вълнение. Впи пръсти в ръката на Клотилд и силно я стисна, но тя не разбра. А той виждаше пред очите си развитието на целия род, законния клон и незаконния клон, поникнали от тези ствол, поначало накърнен от невроза. Тук присъствуваха и петте поколения — и Ругонови, и Макарови: коренът — Аделаид Фук, после старият разбойник чичо Макар, после самият той, после Клотилд и Максим и най-сетне Шарл. Фелисите заемаше мястото на покойния си съпруг. Нямаше празнота. Веригата на наследствеността се разгръщаше с безмилостна логика. И какъв век от спомени представляваше тя в тази трагична килия за луди, където лъхаше на отколешна нищета така ужасно, че въпреки тежката жега всички потръпнаха!

— Какво има, учителю? — тихичко попита Клотилд.

— Не, не, нищо! — прошепна докторът. — После ще ти кажа.

Макар, който единствен се хилеше, се скара на старицата. Можело ли така? Да приема гостите си със сълзи, след като си били направили труда да дойдат да я видят! Никак не било учтиво. После отново се обърна към Максим:

— Ето, племеннико, виждате си хлапето. Хубаво е, нали? Е, все пак ви прави чест.

Много недоволна от начина, по който се развиваха нещата, Фелисите вече гледаше само как по-бързо да си отиде.

— Разбира се, че е красиво дете — прекъсна го тя — и не е толкова изостанал, колкото някои мислят. Погледни колко е сръчен в ръцете… И ще видиш, като го поотракаш в Париж, по-друго ще е, отколкото при нас в Пласан.

— Естествено, естествено — прошепна Максим, — не отказвам, ще размисля. — Млъкна притеснено за миг, после добави: — Знаете, аз дойдох само да го видя… Сега не мога да го взема, понеже отивам за цял месец в Сен Жерве. Но като се върна в Париж, пак ще помисля, ще ви пиша. — Извади часовника си и възкликна: — Дявол да го вземе! Пет и половина… В никакъв случай не искам да изпусна влака в девет часа.

— Да, да, да вървим — каза Фелисите. — Няма какво повече да правим тук.

Макар напразно се опитваше да ги задържи, разправяше най-различни истории. Някои дни леля Дид се разбъбряла, една сутрин я заварил, като пеела романс от младините си. Впрочем той нямал нужда от колата и щом му оставяли момчето, двамата щели да се приберат пеша.

— Целуни татко, миличко, защото сега знаем, че се виждаме, ама не знаем кога пак ще се видим.

Със същото изненадано и безразлично движение Шарл вдигна глава и Максим смутено го целуна за втори път по челото.

— Бъди послушен и хубав, момченцето ми… И ме обичай поне малко.

— Хайде, хайде, нямаме време за губене — повтори Фелисите.

В това време гледачката се върна. Беше пълна, яка мома, на чиито грижи бе предоставена лудата: тя я вдигаше от леглото, слагаше я да спи, хранеше я, миеше я като дете. Веднага заговори с доктор Паскал, който започна да я разпитва. Една от любимите негови мечти беше да лекува луди, прилагайки своята метода — с инжекции. Тъй като при тях слабото място беше мозъкът, защо чрез впръскване на нервно вещество да не се отстранят уврежданията в този орган и да му се възвърне устойчивост, воля? Така че по едно време Паскал бе решил да изпита лечението върху баба си, но после се намесиха някакви скрупули, нещо като свещен ужас, без да се смята, че на тази възраст лудостта означава пълна, непоправима разруха. Избра друг обект, един шапкарски работник на име Сартьор, който бе в лудницата от една година, при това бе отишъл сам, с молба да го затворят, за да не извърши престъпление. В момент на криза го обземаше такова желание да убива, че бе готов да се нахвърли на минувачите. Беше дребен, много смугъл мъж с полегато чело, лице като човка, голям нос и много къса брадичка, а лявата му буза беше значително по-голяма от дясната. И при този импулсивен човек докторът постигна чудесни резултати: вече цял месец нямаше пристъпи. Та сега на въпроса на Паскал гледачката отговори, че Сартьор е спокоен и непрекъснато се подобрява.

— Чуваш ли, Клотилд! — извика Паскал възхитен. — Днес нямам време да го видя, ще дойдем утре. И без това е денят на редовното ми посещение… Ах, да смеех, да беше по-млада!…

И обърна очи към леля Дид. Но Клотилд, която се усмихваше, на възторга му, каза тихо:

— Не, не, учителю, не можеш да възкресиш живот. Хайде, ела. Останахме последни.

И наистина другите вече бяха излезли. Застанал на прага, Макар гледаше с привичния си присмехулен израз Фелисите и Максим, които се отдалечаваха. А леля Дид, забравена, ужасяващо слаба, седеше неподвижно, отново вперила очи в Шарл, в бялото му изтощено лице под царствени коси.

Завръщането беше тягостно. В горещината, която напечената земя излъчваше, файтонът се движеше тежко. Здрачът сипеше медна пепел по бурното небе. Отначало размениха по някоя и друга дума, после, щом навлязоха в теснините на Сей, от тревога престанаха да говорят: стените от гигантски скали сякаш заплашително се сближаваха. Не беше ли това краят на света? Нямаше ли да се изтърколят в някоя незнайна бездна? Прелетя орел със силен грак.

Отново се появиха върби и файтонът вече караше по брега на Виорн, когато без преход Фелисите каза, сякаш продължаваше разговора:

— И не се безпокой, майката няма да се възпротиви. Тя обича Шарл, но е много разумна жена и разбира, че е в интерес на детето да го вземеш. Освен това трябва да ти призная, че на бедния Шарл не му е толкова добре при нея, защото мъжът й естествено предпочита своя син и своята дъщеря… Както и да е, трябва всичко да знаеш.

И тя продължи да говори, вероятно искаше Максим да се заангажира, да измъкне от него определено обещание. Не млъкна до Пласан. После, когато файтонът взе да се друса по паважа на предградието, изведнъж извика:

— Я виж! Ето я майка му… Онази дебелата, русата, дето е на вратата.

Минаваха пред една сарачница, където висяха юзди и оглавници. Жюстин бе излязла на прохлада и седнала на стол, плетеше чорап; на земята в краката й играеха момиченце и момченце; зад тях, в сянката на дюкянчето Тома, дебел смугъл мъж, кърпеше седло.

Максим си подаде главата без вълнение, просто от любопитство. Остана извънредно изненадан от тази пълна тридесет и две годишна жена с вид на толкова порядъчна, уредна домакиня; нищо не бе останало от лудетината, с която се бе отракал, когато и двамата едва бяха навършили шестнадесет години. Може би само сърцето му се сви, като я видя така разхубавена, спокойна и пълна, докато той беше болен и вече толкова състарен.

— Никога не бих я познал — каза той.

И без да спира, файтонът зави по улица Рим. Видение от миналото, днес вече толкова променена, Жюстин потъна в мъглявия здрач заедно с Тома, с децата, с дюкянчето.

В Сулейад масата беше сложена. Мартин бе приготвила една змиорка от Виорн, задушен заек и говеждо печено. Беше точно седем, имаха време да се навечерят спокойно.

— Не се притеснявай — каза доктор Паскал на племенника си. — Ще те съпроводим до гарата, няма и десет минути… Щом си оставил куфара си там, просто си вземаш билет и се качваш.

После, като видя Клотилд сама във вестибюла, където тя си закачаше шапката и чадърчето, й каза полугласно:

— Знаеш ли, брат ти ме тревожи.

— Защо?

— Добре го огледах. Не ми харесва как върви. Това никога не ме е лъгало… с една дума, момчето е застрашено от атаксия.

Тя пребледня, повтори:

— Атаксия.

Изплувала бе една жестока картина: десет години бе гледала как прислужник кара в количка един техен съсед, още млад мъж. Имаше ли по-тежко нещо от това, недъгът като с брадва жив да те откъсне от живота?

— Но той се оплаква само от ревматизъм — прошепна девойката.

Паскал сви рамене, сложи пръст на устата си, после влезе в трапезарията, където Фелисите и Максим вече бяха седнали на масата.

Вечеряха в дружелюбна атмосфера. Внезапната тревога, породена в сърцето на Клотилд, я караше да се държи много нежно с брат си, който седеше до нея. Беше внимателна, настояваше той да си сипва най-хубавите късове. На два пъти връща Мартин, защото бе избързала да отнесе яденето. И все по-очарован от толкова добрата си, толкова здрава и разумна сестра, Максим се чувствуваше като гален от нейната прелест. Тя до такава степен го спечели, че постепенно у него се зароди един отначало смътен, после съвсем определен план. След като синът му, малкият Шарл, го бе изплашил с мъртвешката си красота, с царственото си болезнено тъпоумие, защо да не вземе у дома си своята сестра Клотилд? Вярно, че мисълта да има в къщата си жена го ужасяваше, защото се страхуваше от всички жени — прекалено млад им се бе наслаждавал, — но тази му се струваше наистина майчински настроена. От друга страна, една жена щеше да внесе промяна в дома му, и то за добро. Поне баща му нямаше вече да смее да му праща разни момичета, както той го подозираше, че прави, за да го довърши и веднага да прибере парите му. Ужасът и омразата към баща му го накараха да вземе решение.

— А ти няма ли да се жениш? — отдалеч започна той с намерение да си изясни положението.

Девойката се разсмя:

— О, не е толкова скоро. — После погледна Паскал, който бе вдигнал глава, и добави шеговито: — Кой знае?… Не, аз няма да се женя.

Но Фелисите се възмути. Като гледаше колко е привързана към доктора, често пожелаваше един брак, който да я откъсне от него, та синът й да остане самотен в един разтурен дом, където майка му би станала всевластна, би се разполагала с всичко. Затова поиска той да я подкрепи: не било ли редно една жена да се омъжи, не било ли противоестествено Клотилд да остане стара мома? И той сериозно се съгласи, без да сваля очи от девойката:

— Да, да, трябва да се омъжи… Тя е разумна, ще се омъжи.

— Оставете! — прекъсна го Максим. — А наистина ли ще постъпи правилно?… За да бъде нещастна ли? Толкова много бракове се оказват несполучливи! — После се реши да добави: — Знаеш ли какво трябва да направиш?… Да дойдеш да живееш при мен в Париж… Мисля си: при моето здравословно състояние малко се боя да се нагърбя да гледам дете. Не съм ли аз самият дете, болник, който има нужда от грижи?… Ти ще се грижиш за мен, ще бъдеш край мен, ако краката наистина престанат да ме държат.

Гласът му секна разтреперан. Максим се бе разчувствувал. Виждаше се осакатял, виждаше я до леглото си като милосърдна сестра. Ако Клотилд се съгласеше да не се омъжва, на драго сърце щеше да й остави богатството си, та баща му да не го наследи. Ужасът, който изпитваше от самотата, от може би близката необходимост да вземе болногледачка, му придаваше нещо трогателно.

— Ще бъде много мило от твоя страна и няма да съжаляваш.

Мартин, която поднасяше печеното, се спря като втрещена; предложението предизвика същото удивление у всички сътрапезници. Първа Фелисите го одобри, чувствувайки, че заминаването на момичето ще подпомогне замислите й. Гледаше онемялата и като че ли стресната Клотилд. Много блед, доктор Паскал чакаше.

— О, братко, братко! — промълви девойката; друго не й идваше наум.

Но баба й се намеси:

— Само това ли казваш? Но Максим ти прави чудесно предложение. Щом сега-засега се бои да вземе Шарл, можеш ти да отидеш, а по-късно ще повикаш детето… Е, хайде, хайде, всичко се урежда прекрасно. Брат ти се обръща към твоето сърце… Паскал, нали е длъжна да му даде по-свестен отговор?

С едно усилие докторът си бе възвърнал самообладанието. Все пак се долавяше, че е смразен. Заговори бавно:

— Нали ви казвам: Клотилд е много разумна и ако трябва да приеме, ще приеме.

Объркана, девойката се възмути:

— Учителю, нима искаш да ме изгониш?… Разбира се, аз благодаря на Максим. Но да напусна всичко, господи, да напусна всичко, което досега съм обичала, всички, които ме обичат!…

И тя отчаяно разпери ръце, за да посочи всичко, да обгърне и хората, и нещата, целия Сулейад.

— Но все пак — продължи Паскал, — ако Максим има нужда от теб?

Само тя го разбра. Потръпна, очите й се навлажниха. Отново й се мярна жестоката картина: Максим сакат, в количка, возена от прислужник, като съседа, когото срещаше. Но чувствата й се противяха на състраданието. Имаше ли тя някакво задължение към брат, който петнадесет години й бе напълно чужд? Нима дългът й не бе там, където бе сърцето й?

— Слушай, Максим — най-после каза тя, — остави ме и аз да размисля. Ще видя… Бъди уверен, че съм ти много благодарна. И ако някой ден наистина ти бъда необходима, е, тогава навярно ще се реша.

Не успяха да я накарат да даде по-определено обещание. С вечната си припряност Фелисите й говори, докато се изтощи, после докторът се опита да я убеди, че вече е дала дума. Когато донесе крема, Мартин дори не помисли да крие радостта си. Да вземат госпожицата! Как го измислиха! Та нали, като остане сам, господарят ще умре от мъка! И вечерята се проточи поради тези разправии. Още ядяха десерта, когато удари осем и половина. Максим се разтревожи, затропа с крака, поиска веднага да тръгне.

На гарата, където всички отидоха да го изпратят, за последен път целуна сестра си.

— Не забравяй!

— Бъди спокоен — заяви Фелисите, — ние сме тук, ще й напомняме обещанието й.

Докторът се усмихваше. Щом влакът потегли, и тримата размахаха кърпички.

След като съпроводиха старицата до дома й, доктор Паскал и Клотилд се прибраха бавно в Сулейад и прекараха много приятна вечер. Тягостното настроение от предишните седмици, глухата вражда, която ги разделяше, изглеждаха забравени. Никога не се бяха чувствували толкова щастливи, че са така свързани, неразделни. Сякаш се пробуждаха след болест, силите, надеждите, жизнерадостта им се връщаха. Дълго седяха в топлата нощ под яворите, заслушани в крехкия кристален глас на чешмата. Дори не говореха, унесено се наслаждаваха на щастието, че са заедно.