Метаданни
Данни
- Серия
- Ругон-Макарови (20)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Docteur Pascal, 1893 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Емил Зола. Избрани творби в шест тома. Том 5
Издателство „Народна култура“, София, 1987
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Симеон Хаджикосев, Христо Тодоров
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Автор на бележките: Гено Генов
История
- — Добавяне
VII
Този ден, като стигна в Сулейад, старата госпожа Ругон зърна Мартин, която садеше праз в зеленчуковата градина. Тя реши да се възползува от случая и тръгна към прислужницата, за да поговори с нея и да измъкне някои сведения, преди да влезе в къщата.
Времето минаваше и старицата се бе отчаяла от „дезертирането на Клотилд“, както тя се изразяваше. Вече усещаше, че никога няма да се добере до досиетата с нейна помощ. Момичето се погубваше, сближаваше се с Паскал, откакто се грижеше за него; и до такава степен се бе развалило, че тя отдавна не го виждаше на черква. Така че Фелисите се връщаше към първоначалния си план: да отдалечи Клотилд, а когато синът й бъде сам и то се знае, по-слаб, да го спечели. Понеже не бе успяла да убеди девойката да отиде при брат си, сега се бе заловила с женитбата й. Ако можеше, още на другия ден би я хвърлила в ръцете на доктор Рамон и бе възмутена от това непрекъснато отлагане. Така че този следобед идваше, водена от трескавото желание да ускори развитието на нещата.
— Добър ден, Мартин… Как сте вкъщи?
Както бе коленичила, с ръце целите в пръст, прислужницата вдигна глава. Над бледото си лице, за да го пази от слънцето, бе вързала кърпа върху бонето.
— Ами както обикновено, госпожа, горе-долу караме.
И се разприказваха. Фелисите се отнасяше с нея като е доверено лице, с предана мома, станала член на семейството, на която можеше всичко да се каже. Най-напред я попита дали доктор Рамон не е идвал тази сутрин. Идвал бил, но разговаряли само за обикновени неща, това било сигурно. Тогава Фелисите се отчая, защото бе срещнала Рамон предишния ден и той й бе признал, че още нямал окончателен отговор, а сега бързал поне да получи съгласието на Клотилд. Не можеше да продължава така, тя трябваше да накара девойката да даде дума.
— Прекалено е деликатен — извика старата госпожа Ругон. — И му го казах, знаех, че и тази сутрин няма да посмее да я притисне натясно… Но сега аз ще се намеся. Ще видим дали няма да я накарам да се реши. — Поуспокои се и добави: — Син ми се оправи, вече няма нужда от нея.
Мартин, която отново се бе заловила да сади праз, превита на две, бързо стана.
— Е, това си е точно така!
И похабеното й от тридесет години слугуване лице пламна. Откакто господарят й почти не я търпеше край себе си, в нея се бе отворила кървава рана. През цялото си боледуване я бе отстранявал, все по-рядко приемаше нейните услуги и накрая не я пускаше да припари в стаята му. Тя смътно се досещаше какво става, измъчваше я инстинктивна ревност, защото обожаваше своя господар, чиято вещ си бе останала вече толкова години.
— Така си е, не ни трябва!… Аз на господаря му стигам.
И тогава тя, която беше толкова сдържана, заговори за работата си в градината, каза, че намира време да си гледа зеленчуците, за да спестят някоя надница за градинар. Вярно, че къщата била голяма, но човек като не се боял от работа, все се оправял. Пък и щом госпожицата ги напуснела, щяла да прислужва на един човек по-малко. И очите й неволно заблестяха при мисълта за голямата самота, за щастливото спокойствие, сред което щяха да живеят, след като момичето си отидеше.
Сниши глас:
— На мен ще ми е мъчно, щото на господаря сигурно ще му бъде много тежко. Никога и през ум не ми е минавало, че ще пожелая такава раздяла… Само че, госпожа, и аз мисля като вас, трябва. Иначе ме е страх, че накрая госпожицата тук ще пропадне и значи бог ще загуби още една душа… Ех, тъжно е, често ми става толкова тежко, че сърцето ми ще се пръсне!
— Те са горе, нали? — каза Фелисите. — Ще се кача да поговоря с тях и ще ги накарам да приключат тази работа.
Слезе след един час и отново, се отби при Мартин, която довършваше саденето все така на колене в меката пръст. Горе, като започнала да разправя за разговора си с доктор Рамон и че той чакал с нетърпение да узнае съдбата си, още при първите думи забелязала, че Паскал е на негова страна: бил сериозен, кимал с глава, сякаш за да покаже, че това нетърпение му се струва естествено. Самата Клотилд престанала да се смее и поне на вид я слушала почтително. Но изразила известна изненада. Защо я карали да бърза? Учителят бил определил деня на сватбата за втората половина на юни, така че имала още цели два месеца. Бракът бил нещо толкова сериозно, че наистина можели да я оставят да размисли и да даде съгласието си в последната минута. Впрочем тя говорела за всичко това като разумно момиче, сякаш била решила какво ще отговори. Така че Фелисите се видяла принудена да се задоволи с очевидното желание на двамата нещата да бъдат доведени до най-благоприятен край.
— Да ви кажа право — заключи тя, — мисля, че всичко вече е уредено. Явно е, че той не желае да пречи, а тя, изглежда, иска само да не избързва, да провери чувствата си, преди да се обвърже за цял живот… Ще й оставя още една седмица да мисли.
Седнала на петите си, с помръкнало лице, Мартин втренчено гледаше в земята.
— Да, да — тихо прошепна тя, — от някое време госпожицата много мисли. Намирам я все в някой ъгъл. Говориш й, не ти отговаря. И очите й едни такива обърнати, като на човек, дето му се готви болест… Нещо става… тя не е същата, не е същата…
После Мартин, която не можеше да седи със скръстени ръце, взе садилото и набучи един стрък праз. А старата госпожа Ругон, поуспокоена, уверена, че бракът, както казваше, ще стане, си тръгна.
И наистина Паскал очевидно приемаше брака на Клотилд като нещо решено, неизбежно. Не заговори повече с Клотилд по въпроса. Редките намеци, които правеха по този повод в своите непрекъснати разговори, не нарушаваха спокойствието им, сякаш двата месеца, които им оставаха да живеят заедно, никога нямаше да свършат, сякаш бяха цяла вечност, чийто край те нямаше да видят. Клотилд го поглеждаше усмихнато, с красиво неопределено движение отлагаше за по-късно неприятностите, решенията, поверяваше съдбата си на благотворния живот. Паскал вече бе оздравял и всеки ден си възвръщаше силите; тежко му беше само когато трябваше да се прибере в самотната си стая вечер, след като девойката си бе легнала. Ставаше му студено, тръпки го побиваха, като си помислеше, че идва време, когато ще бъде постоянно сам. Дали настъпващата старост не го караше да трепери така? Отдалеч тя му се струваше като някаква мрачна страна и още отсега усещаше как там всичките му сили ще се стопят. В такива минути съжалението, че няма жена, че няма дете, се превръщаше в бунт и сърцето му се свиваше от непоносима мъка.
Ах, защо не бе живял! Някои нощи стигаше дотам, че проклинаше науката, обвиняваше я, че му е отнела голяма част от мъжествеността. Оставил се бе работата да го погълне, тя бе изяла мозъка му, изяла бе сърцето му, изяла бе мускулите му. И от цялата тази самотна страст се бяха родили само книги, изписана хартия, която вероятно вятърът щеше да отнесе, чиито студени страници вкочаняваха ръцете му, когато ги прелистваше. Нямаше жива женска гръд да я притисне в обятията си, нямаше топла детска косица да я целуне! Беше сам в леденото си легло на учен егоист и сам щеше да умре в него. Наистина ли щеше да умре така? Нямаше ли да вкуси щастието на простите хамали, на каруцарите, чиито камшици плющяха под прозорците му? Втрисаше го при мисълта, че трябва да бърза, защото времето му вече свършва. Тогава в жилите му напираха като буен поток всичките му потискани и насъбрани желания, цялата му неизживяна младост и той се кълнеше, че още ще обича, че ще живее, за да познае страстите, до които не се бе докосвал, да ги вкуси до една, преди да стане старец. Щеше да чука по вратите, да спира минувачите, да скита из полето и града. После, на другия ден, след като се изкъпеше и излезеше от стаята си, цялата тази треска се успокояваше, жарките образи избледняваха и той отново изпадаше в присъщата си стеснителност. Но на следващата нощ страхът от самотата го хвърляше в същата безсъница, кръвта му пламваше, започваше същото отчаяние, същият бунт, същото желание да не умре, без да познае жената.
През тези пламенни нощи, разтворил широко очи в мрака, той непрекъснато се връщаше към същия блян. Минаваше млада скитница, чудно красива двадесетгодишна девойка, влизаше, коленичеше пред него с израз на покорно обожание и той се оженваше за нея. Тя бе тръгнала да търси любовта, както се случва в старите сказания, бе вървяла, водена от една звезда, за да отиде при стар, могъщ и славен цар и да го излекува. А старият цар беше той. Тя го обожаваше и нейните двадесет години правеха чудо: подмладяваха го. Той излизаше тържествуващ от прегръдките й, възвърнал си бе вярата, куража да живее. Паскал имаше една Библия от XV век, украсена с наивни гравюри на дърво, една от тях особено го привличаше: старият цар Давид се прибира в покоите си, опрял ръка на голото рамо на Ависага, младата сунамитка[1]. И четеше текста на отсрещната страница: „Когато цар Давид остаря и изпълни години, завиваха го с дрехи, ала не можеше да се стопли. Тогава неговите слуги му казаха: «Нека потърсят за нашия цар-господар млада девица, за да стои при царя, да го гледа и да лежи при него — и ще бъде топло на нашия цар-господар.» И търсиха по всички израилски предели хубава девица, и намериха Ависага, сунамитка, и я доведоха при царя. Девицата беше много хубава; тя гледаше царя и му прислужваше.“ Тръпките на стария цар не вледеняваха ли сега и него, щом си легнеше сам под мрачния таван на стаята си? А младата скитница, поклонницата на любовта, която неговите мечти му довеждаха, не беше ли благочестивата и покорна Ависага, страстната поданица, която цяла се предаваше на своя господар само за негово благо? Той винаги я виждаше до себе си като робиня, щастлива да изчезне в него, тя дебне и най-малките му желания и е тъй сияйно красива, че му стига, за да бъде непрекъснато радостен, тъй нежна, че когато е с нея, сякаш го обливат с благовонни масла. Когато от време на време прелистваше старинната Библия, той се спираше и на други гравюри и въображението му се рееше из този изчезнал свят на патриарси и царе. Каква вяра в дълголетието на мъжа, в неговата творческа сила, в неговото всевластие над жената, какви необикновени истории за столетници, които още оплодяват съпругите си, делят ложето си със своите прислужници, приемат минаващи млади вдовици и девици! Ето например стогодишният Аврам, баща на Измаил и на Исак, съпруг на сестра си Сара, господар на покорната Агар[2]. И прелестната идилия на Вооз и Рут, младата вдовица[3], която дошла във Витлеемската земя по време на жътвата на ечемика и една топла нощ легнала да спи при нозете на господаря и той разбрал, че тя си иска правото по закон като жена на негов роднина, и се оженил за нея. И целият този свободен напор на един силен и жилав народ, чието дело щеше да завоюва света, тези мъже с никога неугасваща мъжественост, тези винаги зачеващи жени, това плодовито и упорито продължаване на рода сред престъпления, прелюбодеяния, кръвосмешения, неподобаващи на възрастта и разума любовни отношения. И сред наивните стари гравюри блянът му сякаш постепенно придобиваше реалност. Ависага влизаше в тъжната му стая, изпълваше я със светлина и ухания, разтваряше голите си ръце, голите си бедра, цялата си божествена голота, за да му поднесе в дар царствената си младост.
Ах, младостта! Как ненаситно жадуваше Паскал за нея! В залеза на живота му този страстен порив беше бунт против заплашващата го старост, той отчаяно мечтаеше да се върне назад, да започне отново. И в това желание да започне всичко отново нямаше само съжаление за онези първи щастия, за онези безценни мъртви часове, на които споменът придава такова очарование; имаше и твърдо намерение този път да използува здравето и силата си, нищо да не губи от радостта да обича. Ах, младостта! Как би впил зъби в нея, как лакомо би я изживял отново, за да я изяде и изпие докрай, преди да остарее. Когато си припомняше какъв е бил на двадесет години, строен, силен като млад дъб, с блестящи зъби, с гъста черна коса, обземаше го тревожно вълнение. Как възторжено би приветствувал тези дарове, които някога бе пренебрегвал, ако някакво чудо му ги върнеше! Женската младост, първото минаващо момиче го смущаваха, дълбоко го разнежваха. Често дори това ставаше независимо от личността на жената. Вълнуваше го самият образ на младостта, чистата миризма и сиянието, което тя излъчваше, ясните очи, гладките устни, свежите страни, главно нежният атлазен, закръглен врат, засенчен на тила от меки пухкави къдри. В неговите представи младостта беше винаги тънка и висока, божествено стройна в спокойната си голота. Погледът му проследяваше видението, в сърцето му нахлуваше безкрайно желание. Само младостта беше добра и желана, тя беше цветето на света, единствената красота, единствената радост, единственото истинско благо, наред със здравето, което природата можеше да даде на живото същество. Ах, да започне отново, да бъде още веднъж млад, да обхване в една прегръдка цялата женска младост!
Сега, откакто хубавите априлски дни обсипваха плодните дървета с цвят, Паскал и Клотилд отново започнаха утринните си разходки из Сулейад. За него това бяха първите излизания след болестта; Клотилд го завеждаше до вече напечения харман, после обикаляха из алеите на боровата горичка и се връщаха на терасата, пресечена само от тесните сенки на двата столетни кипариса. Тук залетите със слънце стари плочи изглеждаха бели, огромният хоризонт се разгръщаше под сияйното небе.
Една сутрин Клотилд толкова бе тичала, че се прибра много оживена, трептеше от смях и беше толкова весело разсеяна, че се качи във всекидневната, без да си махне градинската шапка и лекото дантелено шалче, което си бе вързала на врата.
— Ох, горещо ми е!… — каза тя. — Ама че съм глупава, не си оставих нещата долу! После ще ги сваля.
Влизайки, бе хвърлила шалчето на едно кресло. Ръцете й нетърпеливо се мъчеха да развържат панделките на голямата сламена шапка.
— Е, сега пък ги стегнах на възел. Няма да се оправя. Ще трябва да ми помогнеш.
Също възбуден от чудесната разходка, Паскал се развесели, като я гледаше толкова красива, толкова щастлива. Приближи се, налагаше се да застане съвсем до нея.
— Чакай, вдигни си брадичката… Е, не мърдай, няма да успея.
Тя се разсмя по-високо. Паскал виждаше как звънка вълна от смях напира в гърдите й. Пръстите му неволно докосваха онази прелестна част на врата под брадичката, където кожата беше като топла коприна, и се объркваха. Клотилд беше с много изрязана рокля и през този отвор той вдишваше букет от живи ухания на жена: чистата миризма на нейната младост, сгрята на яркото слънце. Изведнъж му се зави свят, помисли, че ще припадне.
— Не, не! Няма да мога, ако не стоиш мирно!
Кръвта биеше в слепоочията му, пръстите не му се покоряваха, а тя още повече се изви назад, несъзнателно подлагайки го на изкушение с девствената си съблазнителност. Приличаше на неговото царствено младо видение: ясните очи, гладките устни, свежите страни и главно нежният атлазен и закръглен врат, засенчен на тила от меки пухкави къдри. И Паскал я усещаше — тънка, стройна, с малки гърди, божествено разцъфтяла.
— Ето, готово! — извика тя.
Сам не знаеше как бе развързал панделките. Стените се въртяха, сега я видя гологлава, с грейнало лице като звезда, тя се смееше и тръскаше русите си къдри. Тогава той се изплаши, че отново ще я обгърне с ръцете си и ще започне да я целува лудо навсякъде, където видеше голо местенце. И побягна, отнасяйки шапката й, която още държеше.
— Ще я закача във вестибюла… — измърмори той. — Почакай, трябва да кажа нещо на Мартин.
Долу се скри в изоставения салон и завъртя ключа. Трепереше от страх да не би тя да се разтревожи и да тръгне да го търси. Беше обезумял, изплашен, сякаш току-що бе извършил престъпление. Заговори на глас и изтръпна, като чу първия вик, който излезе от устните му:
— Винаги съм я обичал, безумно съм я желал!
Да, обожавал я бе, откакто бе станала жена. Изведнъж видя, видя ясно каква жена беше сега Клотилд, как безполовото хлапе се бе превърнало в това чаровно същество, създадено за любов, с тези дълги, изваяни крака, стройно, силно тяло, със закръглени гърди, закръглен врат, закръглени гъвкави ръце. Тилът, раменете й бяха като чисто мляко, като бяла, гладка, безкрайно нежна коприна. Беше чудовищно, но беше истина: той жадуваше за всичко това, изпитваше опустошителен глад за тази младост, за това цвете с толкова чиста плът, толкова уханно.
Тогава Паскал, който се бе отпуснал на един куц стол и бе закрил лицето си с длани, сякаш за да не вижда слънчевата светлина, се разрида. Господи! Какво щеше да стане с него? Момиченце, което неговият брат му беше поверил, което той бе отгледал като добър баща и което днес, вече станало жена, бе тази двадесет и пет годишна изкусителка, жената в цялото си върховно всемогъщество! Чувствуваше се по-обезоръжен, по-безпомощен от дете.
И отвъд физическото желание той изпитваше към нея огромна нежност, влюбен беше в нравствената и духовната й природа, в честността на чувствата й, в хубавия й, толкова смел, толкова ясен ум. Дори тяхното разногласие, дори този тревожен интерес към тайнственото, който я измъчваше, й придаваха още по-голямо обаяние, сякаш беше някакво различно от него същество, в което той откриваше малко от безкрайността на нещата. Тя му харесваше със своя бунт, когато му се противопоставяше. Беше му другарка и ученичка, виждаше я такава, каквато я беше създал със своето голямо сърце, страстна откровеност, побеждаващ разум. И му беше винаги необходима, винаги присъствуваше в съзнанието му, той не си представяше, че би могъл да диша във въздух, в който нея вече няма да я има, нужен му беше нейният дъх, нужни му бяха разветите й поли край него, мисълта й, обичта, с която усещаше, че го огражда, погледите й, усмивката й, целият й женствен всекидневен живот, който тя му даряваше и който нямаше да има жестокостта да му отнеме. При мисълта, че тя ще си отиде, сякаш небето се сриваше над него; това щеше да бъде край на всичко, последната тъма. Само тя съществуваше на света, тя само беше възвишена и добра, единствената умна и мъдра, единствената красива и красотата й беше истинско чудо. И щом я обожаваше и я бе създал, защо не се качеше горе и не я вземеше в обятията си, не я целунеше като идол? И двамата бяха напълно свободни, за нея нямаше нищо неизвестно и бе на възраст да стане жена. Ето това щеше да бъде щастие.
Паскал престана да плаче; изправи се, понечи да тръгне към вратата. Но изведнъж отново се отпусна на стола и се разрида отчаяно. Не, не! Това бе отвратително, невъзможно! Почувствувал бе своите бели коси като лед на главата си. Ужаси се от петдесет и деветте си години, от своята старост, при мисълта за нейните двадесет и пет.
Отново потрепери от страх, че тя напълно го е завладяла и той ще бъде безсилен против всекидневното изкушение. Представи си как ще го кара да й развързва панделките на шапката, как ще го вика за някоя поправка в работата й и той ще трябва да се навежда над нея; виждаше се как заслепен, влуден впива устни във врата й, в тила й. Или още по-лошо: непоправимото, неволната прегръдка, когато привечер и на двамата не им се иска да повикат Мартин да донесе лампата и ги облива нега, докато съучастницата нощ бавно се спуска. И у него се надигаше гняв против тази възможна, дори сигурна развръзка, ако не намереше сили да се разделят. От негова страна това щеше да бъде най-грозно престъпление, злоупотреба с доверие, долно прелъстителство. Бунтът му стигна дотам, че този път стана решително и си наложи да се качи във всекидневната. Щеше да се бори.
Горе Клотилд спокойно се бе заловила за работа. Дори не обърна глава, само каза:
— Колко се забави! Помислих, че си намерил петдесет сантима грешка в сметките на Мартин.
Тази обичайна шега за скъперничеството на прислужницата го разсмя. И той също спокойно се настани пред масата си. Повече не разговаряха до обеда. Откакто бе при нея, го завладя дълбока нежност и го разведри. Посмя да я погледне и нейният тънък профил, видът й на прилежно голямо момиченце го трогна. Беше ли сънувал този кошмар долу? Тъй лесно ли щеше да бъде победен?
— Ах! — възкликна той, когато Мартин ги повика. — Толкова съм гладен! Ще видиш какви мускули ще хвана!
Тя весело отиде и го улови под ръка.
— Точно така, учителю! Трябва да бъдеш весел и силен!
Но през нощта, когато се прибра в стаята си, мъчението отново започна. При мисълта, че ще я загуби, бе принуден да зарови лице във възглавницата, за да заглуши стоновете си. Заредиха се все по-ясни картини: виждаше я в прегръдките на друг, как отдава на друг своето девствено тяло и жестока ревност го изтезаваше. Никога нямаше да намери в себе си достатъчно мъжество, за да се съгласи на подобна жертва. Най-различни планове се блъскаха в бедната му пламнала глава: да я отклони от женитбата и да я задържи при себе си, без тя някога да подозре страстта му; да замине с нея, да пътуват от град на град, да заеме своя и нейния ум с безкрайни изследвания, за да запази дружбата им на учител и ученичка; или дори, ако се наложи, да я прати при брат й да го гледа, защото по-добре да я загуби, отколкото да я отстъпи на съпруг. И при всяко от тези разрешения усещаше как във властното си желание да я притежава цялата сърцето му се разкъсва и вие от болка. Вече не се задоволяваше с нейното присъствие, искаше да бъде негова, за него, в него — такава сияйна, каквато изникваше от мрака на стаята, с чистата си голота, облечена само с вълните на разпуснатите си коси. Ръцете му прегръщаха пустотата. Той стана от леглото, залитайки като пиян; и едва когато се озова в тъмното спокойствие на всекидневната, бос на пода, се пробуди от този пристъп на лудост. Господи! Къде отиваше? Да почука на вратата на заспалото дете ли? Може би да изкърти тая врата с рамо? Лекото чисто дихание, което му се стори, че чува сред дълбоката тишина, го удари в лицето, повали го като свещен вятър. И той се върна и рухна на леглото си в припадък на срам и на ужасно отчаяние.
Когато стана на другата сутрин, разбит от безсънната нощ, Паскал бе взел решение. Окъпа се като всеки ден и се почувствува укрепнал, по-здрав. Намислил бе да накара Клотилд да даде дума на доктор Рамон. Струваше му се, че след като тя ясно обещае да се омъжи, това безвъзвратно решение ще го облекчи, ще му запрети всяка безумна надежда. То щеше да бъде още една, и то непреодолима преграда между нея и него. Впоследствие той щеше да бъде въоръжен против страстта си и ако продължеше да страда, страданието му щеше да бъде лишено от този ужасен страх, че ще стане безчестен човек, че някоя нощ ще излезе от стаята си, за да я обладае преди другия.
Сутринта, когато обясни на Клотилд, че тя не може повече да протака, че е длъжна да даде определен отговор на добрия момък, тя отначало сякаш се изненада. Загледа го право в очите; и той има силата да не се смути, просто настоя с известно огорчение, като че му беше мъчно, че трябва да й каже тези неща. Най-после тя се поусмихна, извърна глава:
— Учителю, искаш да се махна ли?
Той не отговори направо.
— Миличко, уверявам те, става просто смешно. Рамон би имал право да се разсърди.
Тя отиде да подреди някакви книжа на масичката си. Помълча, после каза:
— Чудно… Сега държиш страната на баба и на Мартин. Те непрекъснато ме карат най-после да отговоря на Рамон… Мислех си, че имам още няколко дена. Но наистина, щом и тримата настоявате…
Не довърши. И Паскал не поиска повече обяснения.
— Значи — попита той, — кога да кажа на Рамон да дойде?
— Но той може да дойде, когато желае. Неговите посещения никога не са ми били неприятни… Не се безпокой, ще пратя да му кажат, че ще го чакам тези дни някой следобед.
След два дена сцената се повтори. Клотилд не бе направила нищо. Този път Паскал се държа остро. Прекалено страдаше, имаше пристъпи на отчаяние, щом тя не беше при него, за да го успокоява с усмихнатата си свежест. Заяви й със сурови думи, че изисква тя да се държи като сериозно момиче, да престане да се подиграва с един порядъчен мъж, който при това я обича.
— Дявол да го вземе! Щом това трябва да стане, направи го, и край! Предупреждавам те, че ще пиша на Рамон и че той ще бъде тук утре в три часа.
Тя го изслуша мълчаливо, със сведени към земята очи. Нито единият, нито другият като че не желаеха да зачекнат въпроса доколко женитбата е решена, сякаш всичко вече беше окончателно уредено. Когато Клотилд вдигна глава, Паскал се разтрепери, защото го облъхна някакво предчувствие: тя ей сега ще му каже, че всичко е обмислила и че се отказва от този брак. Господи, какво щеше да стане с него, какво щеше да направи! Вече бе обзет от огромна радост и от безумен ужас. Но тя го гледаше с онази сдържана и разнежена усмивка, която от известно време не слизаше от устните й. Отговори покорно:
— Както обичаш, учителю. Добре, съобщи му да дойде утре в три часа.
Паскал прекара отвратително нощта. Стана късно и обясни, че отново е имал главоболие. Почувствува облекчение само под ледената вода на душа. После към десет часа излезе, като спомена, че ще отиде лично у Рамон. Но излизането му имаше друга цел: бе видял у една търговка на дрехи в Пласан блуза, цялата в алансонски дантели[4], истинско чудо, което дремеше, очаквайки щедрата лудост на някой влюбен, и тази нощ сред изтезанията му бе дошло на ума да я подари на Клотилд, та тя да я използува за сватбената си рокля. Горчивата мисъл да я нагизди, да я направи много красива, цяла в бяло за мига, когато тя ще отдаде тялото си, разнежваше изтощеното му от жертвата сърце. Клотилд знаеше тази блуза, веднъж заедно й се бяха възхищавали и тя толкова я бе харесала, че й се искаше да я има само за да я сложи на раменете на Богородицата в „Сен Сатюрнен“, стара дървена Богородица, почитана от вярващите. Търговката я постави в малка кутия, която той занесе вкъщи скришно и я прибра в малкото си бюро.
Когато доктор Рамон пристигна в три часа, завари във всекидневната Паскал и Клотилд, които го бяха чакали трескаво, много весели, впрочем избягвайки да споменават за неговото посещение. Посрещнаха го със смехове и с някак пресилена сърдечност.
— Но ето че вие вече сте съвсем здрав, учителю! — каза младият мъж. — Никога не сте изглеждали толкова добре.
Паскал поклати глава.
— Ех! Може и да съм здрав, но сърцето не го бива.
При това неволно признание Клотилд трепна и ги загледа, сякаш, принудена от обстоятелствата, искаше да ги сравни. Рамон имаше гордо усмихнатия израз на красив, обожаван от жените лекар, черни гъсти коси и брада, беше в блясъка на мъжествената си младост. А красивото лице на Паскал, оградено като със снежно, още обилно руно от белите му коси и брада, носеше трагичния отпечатък на страданията, които бе преживял през последните шест месеца. Изглеждаше измъчен и поостарял, но бе запазил големите си, по детски невинни, кафяви, живи, бистри очи. В този миг всяка черта на лицето му изразяваше такава кротост, толкова възвишена добрина, че накрая Клотилд спря погледа си на него с дълбока нежност. Мълчаха, лека тръпка свиваше сърцата и на тримата.
— Е, деца мои — стоически продължи Паскал, — мисля, че ще искате да си поговорите… Аз имам малко работа долу, ей сега ще се върна.
Той им се усмихна и излезе.
Щом останаха сами, Клотилд много откровено пристъпи към Рамон с протегнати ръце. Улови ръцете му и заговори:
— Знаете ли, приятелю, много ще ви огорча… Но не бива да ми се сърдите, защото ви се заклевам, че изпитвам наистина приятелски чувства към вас.
Той веднага разбра и пребледня.
— Клотилд, моля ви, не ми отговаряйте сега, отложете, ако желаете още да размислите.
— Излишно е, приятелю, аз съм решила.
Тя го гледаше с красивите си честни очи, не пускаше ръцете му, искаше той да усети, че е спокойна и ласкава. И тогава Рамон запита тихо:
— Значи казвате не?
— Казвам не и ви уверявам, че ми е много мъчно. Нищо не ме питайте, по-късно ще узнаете.
Той седна, сломен от сдържано вълнение. Беше силен и спокоен човек, чието равновесие и най-големи страдания трудно можеха да нарушат. Никога досега скръб не го бе потрисала така. Седеше занемял. Застанала права пред него, Клотилд продължи:
— И главно, приятелю, не мислете, че съм кокетирала с вас… Ако ви оставих да се надявате, ако ви накарах да чакате моя отговор, то е, защото аз наистина не бях наясно със себе си… Не можете да си представите каква криза изживях, истинска буря, сред пълен мрак. Едва сега проглеждам.
Най-после той заговори:
— Щом не желаете, нищо няма да ви питам… Ще ми бъде достатъчно да ми отговорите само на един въпрос. Не ме ли обичате, Клотилд?
Тя въобще не се поколеба, каза сериозно, е развълнувана симпатия, която смекчаваше откровеността на отговора й:
— Не съм влюбена във вас, това е истината. Към вас изпитвам само искрена обич.
Той стана. Спря с едно движение добрите думи, които тя се мъчеше да добави.
— Значи свършено. Никога повече няма да говорим за това. Исках вие да бъдете щастлива. Не се безпокойте за мен. В момента съм като човек, чиято къща се е срутила на главата му. Но няма как, ще трябва да се оправя.
Рамон се задушаваше, по бледото му лице бе избила червенина. Отиде към прозореца, после се върна с натежали крака, мъчеше се да дойде на себе си. Въздъхна дълбоко. Тогава сред тягостното мълчание прозвучаха стъпките на Паскал, който се изкачваше шумно по стълбата, за да предупреди, че се връща.
— Моля ви се — бързо прошепна Клотилд, — да не казваме на учителя. Той не знае решението ми, искам аз сама да му го съобщя много внимателно, защото държеше на този брак.
Паскал се спря на прага. Залиташе и лъхтеше, сякаш бе тичал по стълбите. Все пак намери сили да им се усмихне.
— Е, деца, разбрахте ли се?
— Но естествено — отговори Рамон, разтреперан като него.
— Значи е уредено?
— Напълно — на свой ред се обади Клотилд, която изведнъж се почувствува много слаба.
И държейки се за мебелите, Паскал отиде до креслото и седна тежко пред работната си маса.
— Ах! Ах! Виждате, краката ми вече не ги бива. Ех, това старо тяло… Няма значение! Аз съм щастлив, много съм щастлив, деца, вашето щастие ще ме оправи.
После поговориха няколко минути и Рамон си отиде. Като остана насаме с девойката, Паскал сякаш отново се разтревожи.
— Значи е уредено, наистина уредено, заклеваш се, нали?
— Напълно уредено.
Той повече не проговори, поклати глава, сякаш искаше да потвърди, че е много доволен, че това е чудесно, че най-после всички ще заживеят спокойно. Затвори очи, правеше се, че спи. Но сърцето му биеше до пръсване, упорито стиснатите му клепачи сдържаха напиращи сълзи.
Към десет часа вечерта Клотилд слезе да поръча нещо на Мартин и Паскал използува случая — отиде и остави върху леглото й малката кутия с дантелената блуза. Клотилд се качи и както обикновено му пожела лека нощ.
Той беше в стаята си от двадесет минути и вече беше по риза, когато пред вратата му избухна звънка радост. Едно юмруче заблъска, един свеж глас завика през смях:
— Ела, ела да видиш!
Той не устоя на този младежки вик и заразен от нейната радост, отиде да отвори.
— О, ела, ела да видиш какво ми е оставила на леглото една прекрасна синя птица!
И го поведе към стаята си, без да му даде възможност да възрази. Беше запалила и двата свещника и цялата стара приветлива стая с избелелите си нежнорозови тапети изглеждаше преобразена, бе заприличала на параклис, а върху леглото бе просната блузата от старинни алансонски дантели като свещен покров, изложен за поклонение пред верующите.
— Не, не можеш да си представиш! Знаеш, отначало не видях кутията. Поразтребих като всяка вечер, съблякох се и чак като дойдох да си легна, намерих твоя подарък… Ах, как се смаях! Сърцето ми се преобърна. Усетих, че няма да мога да чакам до утре, навлякох си фуста и изтичах да те доведа.
Едва тогава Паскал забеляза, че тя е полугола както през онази бурна вечер, когато му крадеше досиетата и той я бе заловил. Изглеждаше божествена с издълженото си стройно девствено тяло, с изваяните си крака, гъвкави ръце, тънък кръст и малки твърди гърди.
Бе уловила ръцете му и ги стискаше в пленителните си гальовни ръчички.
— Колко си добър и колко съм ти благодарна! Такава прелест, такъв красив подарък! Просто не го заслужавам!… И си си спомнил как се възхищавах от това чудо на някогашното изкуство! Тогава ти казах, че само Богородицата в „Сен Сатюрнен“ е достойна да я носи на раменете си… Ах, колко се радвам, колко се радвам! Защото, нали знаеш, аз съм суетна, толкова суетна, че как да ти кажа, понякога ми се искат безумни неща: рокли, изтъкани от лъчи, безплътни воали от небесна синева… Колко ще бъда красива, колко красива!
Тя сияеше и с възторжена благодарност се притискаше към него, продължаваше да гледа блузата и го караше да й се възхищава заедно с нея. После изведнъж се сети да го попита:
— Но ти по какъв случай ми правиш този царски подарък?
Откакто бе изтичала да го доведе в порив на такава звънка радост, Паскал се движеше като насън. До сълзи бе трогнат от нейната нежна благодарност и стоеше в стаята й, без да изпитва онзи ужас, от който се опасяваше, напротив, беше спокоен и омаян като при приближаването на някакво голямо приказно щастие. Тази стая, където никога не влизаше, имаше тихата прелест на светите места, които утоляват незадоволените жажди за невъзможното.
По лицето му обаче се появи израз на изненада. И той отговори:
— Този подарък ли, миличко? Но това е за твоята сватбена рокля.
Сега Клотилд на свой ред го погледна, сякаш не разбираше. След миг каза весело, с онази нежна и странна усмивка, която от няколко дена се появяваше на лицето й:
— А, вярно! Сватбата ми! — После го попита сериозно: — Значи искаш да се отървеш от мен и държеше толкова да ме омъжиш, за да не съм вече тук… Още ли ме смяташ за неприятелка?
Той усети, че изтезанието започва отново, престана да я гледа, реши да се държи мъжествено:
— Да, безспорно. А не си ли моя неприятелка? Ние си причинихме толкова страдания през последните месеци! По-добре да се разделим… Освен това аз не знам какво мислиш. Все още чакам твоя отговор.
Тя напразно се опитваше да улови погледа му. Заговори за онази страшна нощ, през която заедно бяха прегледали досиетата. Вярно било, но тя била толкова потресена, че не могла да му каже дали е с него или против него. Той имал право да изисква отговор.
Тя отново улови ръцете му, застави го да я погледне.
— И защото съм ти неприятелка ли ме пъдиш?… Но слушай! Аз не съм ти неприятелка, аз съм твоя робиня, твое дело, твоя собственост… Чуваш ли? Аз съм с теб и за теб, и само за теб!
Той сияеше, огромна радост заблестя в очите му.
— Аз ще си сложа тези дантели, да, ще си ги сложа за брачната нощ, защото искам тогава да бъда красива, много красива, за теб… Но ти не разбра ли? Ти си моят господар, аз теб обичам…
С отчаяно движение той напразно се опитваше да затвори устата й. Тя завърши с вик:
— И теб желая!
— Не, не, млъкни! Влудяваш ме!… Годена си за друг, дала си дума, за щастие цялото това бълнуване е невъзможно.
— Другия го сравних с теб и избрах теб… Отпратих го, той си отиде, вече никога няма да се върне… Сега сме само двамата, аз те обичам и ти ме обичаш, знам, и съм твоя…
Разтърсваше го тръпка. Вече не се бореше, понесен от вечното желание да прегърне, да вдъхне цялата нежност и цялото ухание на разцъфтялата жена.
— Вземи ме, щом аз ти се отдавам!
Това не бе грехопадение: сияйният живот ги издигаше и те се прегърнаха с ликуване. И голямата стая съучастница със старинни мебели сякаш се изпълни със светлина. И вече нямаше страх, нито страдания, нито угризения: те бяха свободни, тя се отдаваше съзнателно, по собствена воля и той приемаше върховния дар на тялото й като неоценимо богатство, което силата на неговата любов бе спечелила. Мястото, времето, възрастта бяха изчезнали. Оставаше само безсмъртната природа, страстта, която обладава и създава, щастието, което иска да се осъществи. Зашеметена и прелестна, тя нежно извика само когато загуби девствеността си; а той, стенейки от възторг, цялата я притисна, благодареше й, без тя да разбере, че отново го бе превърнала в мъж.
Паскал и Клотилд останаха прегърнати, потънали в екстаз, божествено весели, тържествуващи. Нощният въздух бе ласкав, в тишината имаше някакво разнежено спокойствие. Часове и часове те блажено се наслаждаваха на радостта си. Тя веднага му бе зашепнала на ухото с гальовен глас бавно, безспирно:
— Учителю! О, учителю, учителю…
И тази дума, която отпреди бе свикнала да изговаря, сега придобиваше дълбок смисъл, разширяваше се в пространството и във времето, сякаш изразяваше нейното пълно отдаване. И тя я повтаряше с пламенна благодарност, като жена, която разбира и се покорява. Не беше ли това победа над мистиката, приемане на действителността, прослава на живота чрез любовта, най-после позната и задоволена?
— Учителю, учителю, знаеш ли колко отдавна започна? Трябва да ти разправя, да се изповядам… Аз наистина ходех на черква, за да бъда щастлива. Лошото беше, че не можех да вярвам: прекалено силно исках да разбера, техните догми бунтуваха разума ми, техният рай ми се струваше някаква невероятна детинщина… Все пак вярвах, че светът не се ограничава с доловимото за сетивата, че съществува цял един неизвестен свят, за който трябва да държим сметка, а това, учителю, аз още го вярвам, то е представата за отвъдното. Щастието, което намерих в твоите прегръдки, няма да я заличи… Но, ах, как ме измъчваше тази нужда от щастие, тази потребност да бъда щастлива още сега, да имам някаква сигурност! Затова ходех на черква, защото нещо ми липсваше и го търсех. Мъката ми идваше от този непреодолим стремеж да задоволя желанието си… Нали си спомняш? Ти наричаше това моята вечна жажда за илюзии и лъжа. Онази нощ на хармана, под широкото звездно небе, помниш ли? Аз се ужасявах от твоята наука, възмущавах се от разрухата, с която тя изпълва земята, отвръщах очи от страшните язви, които тя открива. И исках, учителю, да те отведа в някое усамотено място, накрай света, където никой не ни познава, за да живеем с бога… Ах, каква мъка! Да си жаден и да се луташ, и нищо да не може да те задоволи!
Той само леко я целуна по очите.
— После, учителю, нали помниш — продължи тя с тих като въздишка глас, — дойде онази бурна нощ, когато ти изсипа всичките си досиета пред мен и ми даде ужасен урок за живота. Цялата бях разтърсена. Ти и преди ми беше казвал: „Опознай живота, обичай го, живей го така, както трябва да бъде живян.“ Но каква страшна, каква огромна река отнася всичко в човешкото море и непрекъснато го подхранва за някакво неизвестно бъдеще!… И ето, разбираш ли, учителю, оттам започна глухата промяна в мен. Оттам се зароди в сърцето и в плътта ми горчивата сила на действителността. Отначало бях просто смазана, толкова жесток беше този удар. Не можех да се окопитя, мълчах, защото не можех да кажа нищо определено. После малко по малко преломът се извърши, но аз все още се бунтувах, за да не призная поражението си… Всеки ден обаче все по-ясно прозирах истината, чувствувах, че ти си моят учител и господар, че за мен няма щастие извън теб, извън твоята наука и твоята добрина. Ти беше самият живот, търпим и щедър, ти всичко казваше, всичко приемаше от любов към здравето и усилието, вярваше в делото на света, виждаше смисъла на предопределението в труда, който всички ние извършваме страстно, като упорствуваме да живеем, да обичаме, да създаваме отново и отново живот въпреки всички житейски мизерии и страдания… О! Да живеем! Това е голямата задача, това е да продължим делото, което навярно ще завършим някоя вечер!
Той мълчаливо се усмихваше. Целуна я по устните.
— И, учителю, аз винаги, от най-ранната си младост съм те обичала, но ми се струва, че ти ме беляза истински, направи ме своя през онази страшна нощ… Нали си спомняш с каква яростна прегръдка ме задуши. Остана ми една раничка, капки кръв на рамото. Аз бях полугола, тялото ти сякаш се впи в мен. Ние се бихме, ти излезе по-силен, оттогава ми остана потребността от твоята опора. Отначало си мислех, че си ме унизил; после разбрах, че това е едно безкрайно сладостно покоряване… Винаги те усещах в себе си. При всяко твое движение трепвах, защото ми се струваше, че ме докосваш отдалеч. Искаше ми се отново да бъда в прегръдките ти, да ме притиснеш, докато се слея с теб завинаги. И знаех, още тогава знаех, че и твоето желание е същото, че насилието, което ме беше направило твоя, те бе направило мой, че когато минавам, ти се бориш, за да не ме сграбчиш и задържиш… Още като започнах да се грижа за теб, когато беше болен, донякъде се почувствувах задоволена. От този момент разбрах. Престанах да ходя на черква, вече бях щастлива край тебе, ти ми даваше сигурност. Не помниш ли как ти извиках на хармана, че вещо липсва на нашата обич. Беше ми някак празна и аз имах нужда да я запълня. Какво можеше да ни липсва, ако не бог, оправданието на света? И наистина се оказа божество — пълното обладание, делото на любовта и на живота.
Сега тя едва шепнеше, а той се усмихваше на тяхната победа; и отново се сляха в прегръдка. Беше нощ на блаженство в щастливата стая, ухаеща на младост и страст. Когато започна да се зазорява, отвориха широко прозорците, за да влезе пролетта. Благодатното априлско слънце изгряваше в огромното чисто небе, а набъбнала и тръпна от кълнове, земята весело възпяваше сватбите.