Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Docteur Pascal, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Емил Зола. Избрани творби в шест тома. Том 5

Издателство „Народна култура“, София, 1987

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Симеон Хаджикосев, Христо Тодоров

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Автор на бележките: Гено Генов

История

  1. — Добавяне

X

Една сутрин, като всяко тримесечие, Мартин поиска от доктора разписка за хиляда и петстотин франка, за да изтегли от нотариуса Грангийо „тяхната рента“, както тя се изразяваше. Паскал видимо се изненада, че срокът е дошъл толкова скоро: никога не бе мислил по-малко за паричните въпроси, на нея оставяше грижата да урежда всичко. Седяха с Клотилд под яворите сред приятната свежест на вечно пеещия извор и просто се радваха на живота, когато прислужницата се върна необикновено развълнувана, потресена.

Толкова беше запъхтяна, че не можа веднага да обясни.

— Ох, божичко! Ох, божичко!… Господин Грангийо е заминал!

Паскал отначало не разбра.

— Добре, Мартин, няма нищо спешно, ще отидете друг ден.

— Ама не! Не! Заминал е, чувате ли? Съвсем е заминал…

После сякаш се отприщи бент, думите потекоха и силното й вълнение се изля:

— Пристигам на неговата улица, отдалеч гледам пред вратата народ… Изтръпвам, усещам, че е станало нещо лошо. А къщата му затворена, щорите спуснати, мъртвило… Хората веднага ми казаха, че е избягал, че не е оставил нито сантим, че това е разорение за семействата… — Тя сложи разписката на каменната маса. — На ви разписката! Сега край, нямаме нито сантим, ще умрем от глад!

От очите й бликнаха сълзи, тя се разхлипа от сърце с отчаянието на скъперница от загубата на едно богатство и от страх пред заплашващата ги мизерия.

Клотилд седеше стресната, мълчеше, гледаше Паскал, който отначало сякаш не повярва, опита се да успокои Мартин. Хайде, хайде, човек не бивало толкова да се впечатлява. Ако била узнала само от хората на улицата, можело всичко това да са просто клюки, може би пресилвала нещата. Господин Грангийо да избяга, господин Грангийо да е крадец, това изглеждало чудовищно, невъзможно. Толкова честен човек! Толкова обичана и уважавана от цял Пласан кантора, повече от един век съществувала! Смятало се, че там парите са по-сигурни, отколкото във Френската банка.

— Но помислете, Мартин, подобна катастрофа не идва като гръм от ясно небе, все щяха преди това да се чуят някакви лоши слухове… Как е възможно! Такава стара порядъчност не рухва за една нощ.

Тогава тя отчаяно махна с ръка.

— Че мен затова ми е мъка, господарю, защото, разбирате ли, като че и аз съм донейде виновна… От седмици слушам, разправят разни истории… То се знае, вие нищо не чувате, вие не живеете на земята…

Паскал и Клотилд се поусмихнаха, защото наистина бе така: те се обичаха извън света, толкова далеч, толкова високо, че никакъв обикновен житейски шум не стигаше до тях.

— Само че тези истории бяха такива грозни, не исках да ви тровя с тях, мислех си, че хората лъжат.

Накрая тя разказа, че едни просто обвинявали господин Грангийо в борсови спекулации, докато други твърдели, че той ходел по жени в Марсилия. Така де, оргии, отвратителни страсти. И тя отново се разплака.

— Божичко! Божичко! Какво ще стане с нас? От глад ли ще умрем?

Тогава Паскал видя сълзи и в очите на Клотилд, развълнува се и се разколеба. Опита се да си припомни, да си поизясни нещата. Навремето, когато имаше кабинет в Пласан, той бе внесъл на части у господин Грангийо сто и двадесет хиляди франка, доходите от които вече шестнадесет години му стигаха, за да живее, и нотариусът всеки път му бе давал разписка за внесената сума. Това вероятно щеше да му позволи да установи личните си вземания. После в дъното на паметта му се събуди един спомен: без да може да установи точната дата, по искане и след някои обяснения на нотариуса му бе дал пълномощно да използува цялата сума или част от нея за ипотечни вложения и дори бе сигурен, че в това пълномощно името на упълномощения не беше попълнено. Но не му бе известно дали този документ е бил използуван, никога не се беше заинтересувал как е бил вложен капиталът му.

В отчаянието си на скъперница Мартин отново извика:

— Ах, господарю! Това ви е наказанието за грешката! Така ли се оставят пари! Ето на, аз всеки три месеца си знам сметките до сантим и мога да ви кажа наизуст цифрите и ценните книжа.

И на покрусеното й лице се появи неволна усмивка. Това беше нейната отдавнашна и упорита страст: почти не пипаше парите от заплатата си, всяка година спестяваше и влагаше по четиристотин франка, така че за тридесет години, заедно с лихвите, бе натрупала огромната сума от двадесетина хиляди. И това съкровище беше непокътнато, солидно, прибрано на сигурно място, което никой не знаеше. Тя сияеше от задоволство, впрочем и не настоя повече.

Паскал възрази:

— А кой ви каза, че всичките ни пари са загубени! Господин Грангийо имаше лично имущество, смятам, че не е отнесъл къщата и имотите си. Ще видим, нещата ще се изяснят, не мога да свикна с мисълта, че той е бил обикновен разбойник… Неприятното е само, че ще трябва да се чака.

Говореше всичко това, за да успокои Клотилд, понеже забелязваше, че тревогата й нараства. Тя го гледаше, обгръщаше с поглед целия Сулейад, мислеше само за неговото щастие; нейното пламенно желание беше винаги да живее тук както досега, винаги да го обича в това дружелюбно усамотено кътче. И понеже искаше да я успокои, Паскал си възвръщаше чудесното безгрижие; парите никога не го бяха интересували, не си представяше, че може да му липсват и това да го измъчва.

— Но аз имам пари! — най-после извика той. — Какви ги разправя Мартин, нямали сме нито сантим, щели сме да умрем от глад!

Весело стана и ги накара да тръгнат с него.

— Елате, елате де! Сега ще ви покажа пари! И още сега ще дам на Мартин да ни сготви хубава вечеря.

Горе, в стаята си, той тържествуващо вдигна пред тях капака на малкото бюро. Тук, в дъното на едно чекмедже, бе хвърлял банкнотите и златните монети, които в продължение на шестнадесет години последните му пациенти сами му бяха носили, той нищо не искаше от тях. И никога не знаеше точно на каква сума възлиза малкото му съкровище: вземаше както се случи за лични разноски, за опитите си, за милостиня, за подаръци. От няколко месеца правеше чести и сериозни набези до това чекмедже. Но толкова бе свикнал да намира в него необходимите му суми след години непринудено благоразумие, през които не бе правил почти никакви разходи, че бе започнал да смята тези свои спестявания за неизчерпаеми.

Затова се смееше доволно.

— Ще видите! Ще видите!

И остана смутен, когато след трескаво търсене между купища бележки и фактури, успя да събере едва шестстотин и петнадесет франка: две банкноти по сто, четиристотин франка в злато и петнадесет франка дребни пари. С възмутени викове изтърси останалите хартии, прокара пръсти по ъглите на чекмеджето.

— Не може да бъде! Но тук винаги е имало, неотдавна имаше маса пари!… Сигурно тези стари фактури са ме заблудили. Честна дума, миналата седмица ги видях, пипах ги, бяха много.

Беше толкова забавен със своята чистосърдечност, така приличаше на голямо, искрено изненадано дете, че Клотилд, без да иска, се разсмя. Ах, бедният учител, колко беше непрактичен! После, като забеляза сърдитото лице на Мартин, пълното й отчаяние пред малката купчинка пари, с които сега тримата трябваше да живеят, се разчувствува, просълзи се и прошепна горчиво:

— Господи! За мен си похарчил всичко, разорила съм те, само аз съм виновна, че вече нямаме нищо!

И наистина той бе забравил парите, които бе вземал за подаръците. Ясно, че там бяха отишли. И щом разбра, се разведри. Но когато в мъката си Клотилд спомена да върнат всичко на търговците, каза раздразнено:

— Да върнеш това, което съм ти подарил! Но ти ще върнеш и малко от сърцето ми! Не, не, ще умра от глад, но те искам такава, каквато съм желал да бъдеш! — После добави доверчиво, сякаш бе видял пред тях да се открива безгранично бъдеше: — Впрочем тази вечер още няма да умрем от глад, нали, Мартин?… С тези пари дълго ще караме.

Мартин поклати глава. Наемала се да изкарат с тези пари два, може би три месеца, ако бъдели много благоразумни, но не повече. Преди чекмеджето се попълвало, постоянно идвали по малко пари, докато сега господарят нищо не получавал, откакто изоставил болните си. Така че не трябвало да се разчита на помощ отвън. И заключи:

— Дайте ми двете банкноти по сто франка. Ще гледам да стигнат за един месец. После ще видим… Но бъдете разумен, не пипайте четиристотинте златни франка, затворете чекмеджето и вече не го отваряйте.

— О, можеш да бъдеш сигурна! По-скоро ще си отрежа ръката.

Така всичко бе уредено. Оставиха Мартин да разполага свободно с последните им средства и можеха да разчитат на нейната пестеливост, уверени бяха, че ще се пазари за всеки сантим. Колкото до Клотилд, тя никога не бе имала отделна кесия, нямаше дори да забележи липсата на пари. Само Паскал щеше да страда, че не разполага с отворена, неизчерпаема каса, но твърдо бе обещал да остави прислужницата да плаща всичко.

— Ето че свършихме добра работа! — каза той облекчен, щастлив, като че ли бе направил значителна сделка, която щеше да осигури завинаги живота им.

Изтече една седмица и в Сулейад сякаш нищо не се бе променило. Унесени в любовта си, Паскал и Клотилд не даваха никакви признаци, че подозират каква мизерия ги заплашва. Една сутрин, когато девойката бе отишла на пазара заедно с Мартин и докторът бе останал сам вкъщи, пристигна търговката, която му бе продала блузката от стара алансонска дантела, окова чудо, неговия пръв подарък. Това посещение отначало го изпълни с ужас. Чувствуваше се толкова слаб пред едно възможно изкушение, че се разтрепери. И преди още жената да бе казала дума, той взе да се брани. Не, не! Не можел, не искал нищо повече да купува. Беше протегнал ръце напред, за да не й позволи да отвори коженото си куфарче. Но уверена в своята победа, дебеланата се усмихваше много любезно. Заговори с равен, подкупващ глас: искала само да му разправи една история. Да! Някаква дама, чието име не можела да каже, една от най-изисканите дами в Пласан преживяла нещастие и била принудена да продаде един накит. После се разпростря върху рядката изгода на случая: огърлица, която струвала повече от хиляда и двеста франка, но дамата се била примирила да отстъпи за петстотин. И въпреки объркването и растящата тревога на доктора търговката отвори, без да бърза, куфарчето, извади тънка верижка за врата само със седем бисера отпред. Но те бяха великолепни: кръгли, бистри, с матов блясък. Беше много изящна, много чиста, прелестно свежа скъпоценност. Паскал веднага си представи огърлицата на нежния врат на Клотилд като естествено украшение за нейната копринена плът, чийто вкус на цвете той пазеше на устните си. Друга скъпоценност би я кичила излишно; тази щеше просто да изразява нейната младост. Вече я бе взел в разтрепераните си пръсти и страдаше до смърт при мисълта, че трябва да я върне. Но все така отказваше, кълнеше се, че няма петстотин франка, докато търговката продължаваше с равен глас да изтъква колко износна е йената, което беше вярно. След още четвърт час, когато реши, че вече го държи в ръцете си, тя изведнъж се съгласи да даде огърлицата за триста франка; и той отстъпи, лудостта да дарява, желанието да доставя удоволствие на своя идол, да го украсява надделяха. Когато отиде да вземе петнадесетте златни монети от чекмеджето, за да ги брои на търговката, бе убеден, че работите му у нотариуса ще се уредят и че скоро ще разполага с много пари.

Щом остана сам с накита в джоба, Паскал бе обзет от хлапашка радост, подготви малката си изненада и не на себе си от нетърпение зачака връщането на Клотилд. Когато я видя, сърцето му се разтуптя до пръсване. Беше й много горещо — цялото небе пламтеше от жаркото августовско слънце. Така че тя веднага отиде да си смени роклята; все пак беше доволна от разходката и заразказва през смях как Мартин била купила два гълъба само за деветдесет сантима. Паскал, който бе отишъл подир нея в стаята й, се задушаваше от вълнение и когато тя остана само по долна фуста, с голи ръце, голи рамене, се направи, че забелязва нещо на врата й.

— Я, какво имаш тук? Дай да видя!

Криеше колието в ръка и успя да й го сложи, докато опипваше врата й, за да се уверял, че й няма нищо. Но тя весело се дърпаше:

— Стига, остави ме! Знам, че няма нищо… Чакай, какво правиш, с какво ме гъделичкаш?

Той я прегърна с една ръка, притисна я, заведе я пред голямото огледало и тя се видя цялата. Тънката верижка на врата й приличаше на златна нишка, а седемте бисера сияеха нежно като млечни звезди, родени върху копринената кожа. Беше детско и прелестно. Клотилд веднага се засмя възхитено, загука, изпъчи се като суетна гълъбица.

— Ах, учителю, учителю! Колко си добър!… Само за мен ли мислиш?… Колко ме зарадва!

И радостта в очите й, радост на жена и на влюбена, щастлива, че е красива, че е обожавана, дивно го възнаграждаваше за извършеното безумие.

Цяла сияеше, отметна глава и той се наведе, целуна я.

— Доволна ли си?

— О, да, учителю, доволна, доволна!… Бисерите са толкова нежни, чисти! И ми отиват!

Още миг се гледа с възхищение в огледалото, невинно горда от светлата си ослепителна кожа под седефените капки. После й се прииска да се покаже и понеже чу, че Мартин е в съседната стая, изтича при нея по долна фуста, с разголена гръд.

— Мартин! Мартин! Виж какво ми подари учителят!… Хубаво ми стои, нали?

Но пред строгото лице на старата мома, което изведнъж бе придобило цвят на пръст, радостта й помръкна. Тя може би осъзна каква ревност, каква болка предизвиква блестящата й младост у това нещастно същество, което се бе съсипало да слугува с мълчаливо примирение на обожавания си господар. Впрочем това бе първата им мигновена реакция, несъзнателна у едната, бегло почувствувана от другата; и остана явното неодобрение на пестеливата прислужница, която гледаше накриво и осъждаше скъпия подарък.

Студена тръпка полази Клотилд.

— Само че — прошепна тя — учителят пак е бъркал в чекмеджето… Бисерите са много скъпи, нали?

На свой ред притеснен, Паскал възрази, обясни колко на сметка ги е взел, разказа словоохотливо за посещението на търговката. Невероятно изгодна сделка: не можел да не ги купи.

— Колко? — попита с истинска тревога Клотилд.

— Триста франка.

Мартин още не бе отворила уста, мълчеше зловещо; накрая не можа да се сдържи.

— Божичко! — извика тя. — С тези пари щяхме да изкараме шест седмици, а нямаме хляб.

Едри сълзи бликнаха от очите на Клотилд. Щеше да изтръгне огърлицата от врата си, ако Паскал не я бе спрял. Беше толкова разстроена, че заекваше, като заговори: трябвало веднага огърлицата да се върне.

— Така е — каза тя. — Мартин е права… Учителят е луд и аз съм луда, че я държа и една минута при положението, в което се намираме… Ще ми изгори врата. Моля ти се, остави ме да отида да я върна.

Той в никакъв случай не искаше да се съгласи. Сърдеше се на себе си заедно с двете жени, признаваше грешката си, крещеше, че е непоправим, че е трябвало да му се вземат всичките пари. И изтича в стаята си, донесе стоте франка, които му оставаха, застави Мартин да ги вземе.

— Казвам ви, че вече и един сантим не мога да държа! Ще го похарча… Вземете ги, Мартин! Само вие сте разумна. Сигурен съм, че с тези пари ще успеете да ни храните, докато работите ни се уредят… А ти, миличко, си задръж това, не ме наскърбявай. Целуни ме, иди да се облечеш.

Повече не споменаха за тази злополучна история. Но Клотилд си носеше огърлицата под роклята. И в това имаше някаква тайна прелест: никой да не вижда и само тя да усеща на себе си толкова изящната, красива малка скъпоценност. Понякога, когато биваха сами с Паскал, тя му се усмихваше, бързо изваждаше бисерите от блузката си и му ги показваше, без да произнесе нито дума; и прелестно развълнувана, пак тъй бързо ги пъхваше отново на топло до гърдите си. Така със стеснителна благодарност, неизменно светнала от радост, му припомняше тяхната лудост. И никога вече не свали огърлицата.

Оттогава заживяха в оскъдица, но приятно въпреки всичко. Мартин веднага направи точен списък на провизиите им и той беше катастрофален. Само запасите от картофи се оказаха надеждни. За нещастие делвата със зехтин бе на привършване, изчерпваше се и бъчвата с вино. Сулейад нямаше вече лозя и почти никакви маслини, произвеждаше само някои зеленчуци и малко плодове — круши, които не бяха още узрели, грозде от асма, което засега щеше да бъде едничкото им лакомство. Освен това всеки ден трябваше да купуват хляб и месо. Така че още от първия ден прислужницата определи строги дажби на Паскал и Клотилд, съкрати десертите от кремове и сладкиши, сведе ястията до минимални порции. Беше си възвърнала целия предишен авторитет, отнасяше се с тях като с деца, които дори не питаше какво искат или какво обичат. Тя съставяше менюто, знаеше по-добре от тях какво им е нужно. Впрочем правеше всичко това с майчинско чувство, полагаше за тях безкрайни грижи, вършеше чудеса, за да им създаде все пак някакво охолство за жалките им пари, понякога ги срязваше за тяхно добро, както човек се кара на деца, които не искат да си изядат супата. И сякаш това особено майчинство, тази последна саможертва, това привидно спокойствие, с което ограждаше любовта им, донякъде задоволяваха и нея, изваждаха я от глухото отчаяние, в което бе изпаднала. Откакто се грижеше така за тях, дребното й лице като на обрекла се на безбрачие калугерка си бе възвърнало белотата, а пепелявите й очи отново бяха станали спокойни. Когато след вечните картофи и малкото котлетче за двадесет сантима, което се губеше сред зеленчука, някои дни успееше, без да изложи на опасност бюджета си, да им поднесе палачинки, тържествуваше, смееше се заедно с тях.

Паскал и Клотилд харесваха всичко, но това не им пречеше да се шегуват в нейно отсъствие. Отново започваха старите подигравки за скъперничеството й, разправяха, че брояла зърната чер пипер — по толкова и толкова зърна на ястие, за да пести. Когато картофите биваха прекалено постни, когато котлетчетата се свеждаха до един залък, те си разменяха по някой бърз поглед и чакаха да излезе, за да заглушат смеха си в салфетките. Всичко ги забавляваше, развличаха се с мизерията си.

В края на първия месец Паскал се сети за заплатата на Мартин. Обикновено тя сама си вземаше четиридесетте франка от общата каса, която държеше.

— Моя бедна Мартин — каза й той една вечер, — как ще уреждаме заплатата ви, след като нямаме пари?

Тя се стресна, загледа в земята, после възкликна:

— Божичко! Ами ще трябва да чакам, господарю.

Но Паскал виждаше, че крие нещо, че е намислила някакво разрешение на въпроса, а не знае как да му го предложи. И я насърчи.

— Ето какво — обясни тя, — ако сте съгласен, по-добре да ми се подпишете на книга.

— Как на книга?

— Ами така, на един лист, дето всеки месец ще пишете, че ми дължите четирийсет франка.

Паскал веднага й даде разписка и тя много се зарадва, скъта я като истински пари. Това очевидно я успокои. Но този лист хартия стана за доктора и другарката му нов повод за удивление и шеги. Каква беше тази необикновена власт на парите над някои души? Ето, старата мома им прислужваше едва ли не на колене, а него така го обожаваше, че му бе отдала живота си, и все пак му искаше някаква глупава гаранция, лист хартия без никаква стойност, тъй като той не можеше да й плати!

Но дотогава Паскал и Клотилд нямаха голяма заслуга, че сред немотията си запазваха ведростта: те не усещаха лишенията. Живееха над всичко това, някъде далеч, високо, в щастливата богата страна на своята страст. На трапезата не знаеха какво ядат, можеха да си представят царски ястия, поднесени в сребърни съдове. Не съзнаваха, че оскъдицата нараства, че прислужницата гладува, храни се с техните трохи; и ходеха из празната къща като в дворец, потънал в коприна, препълнен с богатства. Това положително беше най-щастливото време на любовта им. Цял един свят беше за тях спалнята със старите си розови като зората басмени тапети, в която те не знаеха как да изчерпят безкрая, безкрайното щастие да се прегръщат. А всекидневната, където прекарваха дните си, пазеше толкова хубави спомени, че радостите от дългия им съвместен живот в миналото я превръщаха в пищна зала. Освен това вън, във всяко ъгълче на Сулейад царственото лято издигаше ослепителна шатра от синева и злато. Сутрин из уханните алеи на боровата горичка, по обед в черната сянка на яворите, освежавана от песента на чешмата, вечер на терасата, която изстиваше, или на още топлия харман, потънал в синия здрач на първите звезди, те се разхождаха очаровани, забравяха бедността си, искаха само винаги да живеят заедно, в пълно презрение към всичко останало. Земята бе тяхна, техни бяха съкровищата и празниците и бяха всевластни, щом си принадлежаха един на друг.

Към края на август обаче нещата още повече се влошиха. Понякога се пробуждаха с тревога от своя унес: този живот без връзки, без задължения, без работа, колкото и да им бе приятен, бе невъзможен, лош, ако продължаваха така. Една вечер Мартин им заяви, че са й останали само петдесет франка, че трудно ще изкарат две седмици, и то като престанат да пият вино. От друга страна, новините ставаха наистина лоши. Нотариусът Грангийо се оказа действително неплатежоспособен, дери личните му кредитори нямаше да получат нито сантим. Отначало можеше да се разчита на къщата и на двата чифлика, които избягалият нотариус бе принуден да остави; но сега се узна с положителност, че тези имоти са на името на жена му; и докато, както разправяха, той се наслаждавал на красивите швейцарски планини, съпругата му се настани в единия чифлик, зае се да го направи доходен и живееше много спокойно далеч от неприятните последици на банкрута. В Пласан възмутено говореха, че жената търпяла разврата на съпруга си, дори му била позволила да има две любовници, които той бил завел на големите езера. С привичното си нехайство Паскал дори не отиде да се срещне с прокурора, за да му изложи своя случай, тъй като от всичко, което му предаваха, бе достатъчно осведомен и се питаше дали има смисъл да се набърква в тази грозна история, след като от нея не може да се извлече нищо свястно, нито полезно.

Тогава в Сулейад стана ясно, че бъдещето е тревожно. Чакаше ги черна сиромашия, и то скоро. И Клотилд, която беше всъщност много разумна, първа се изплаши. Докато Паскал беше край нея, тя си запазваше радостното оживление, но щем я оставеше за миг, по-голямата й предвидливост, женската й нежност я караха да изпада в истински ужас, питаше се какво ще стане с него на тази възраст, как ще издържа това тежко домакинство. Дни наред тайно обмисля един план: тя да работи, да печели много пари със своите пастели — нали толкова се възхищаваха на странния й, оригинален талант. Довери се на Мартин и една сутрин й възложи да занесе няколко фантастични букета у търговеца на бои на булевард Север, за когото разправяха, че има роднина художник в Париж. Нейното категорично условие обаче беше той да не излага нищо в Пласан, а всичко да изпрати. Но резултатът се оказа плачевен: търговецът се ужаси от странното й въображение, от разюзданата смелост на изпълнението и заяви, че картините никога няма да се продадат. Клотилд беше отчаяна, едри сълзи бликнаха от очите й. Биваше ли я въобще за нещо? Беше й мъчно, срамно, че нищо не може да направи. И се наложи прислужницата да я утешава, да й обяснява, че може би не всички жени се раждат, за да работят, едни растат като цветя в градините, за да ухаят, а други са житото в нивите, което се смила и храни.

Междувременно Мартин обмисляше друг план: да накара доктора отново да се залови с лекарска практика. Накрая го каза на Клотилд, която веднага й изтъкна трудностите, почти материалната неосъществимост на подобно начинание. Предишния ден бе говорила с Паскал по този въпрос. Той също бе угрижен, смяташе, че единствената възможност за спасение е да започне да работи. Естествено, мисълта да отвори отново лекарски кабинет веднага му бе дошла на ума. Но той вече отдавна бе станал лекарят на бедняците! Как ще посмее да иска да му плащат, след като от толкова години не им вземаше пари? Освен това не беше ли късно на неговата възраст отново да започне да си пробива път? Пък и при всички тези нелепи истории, които се разправяха за него, цялата тази легенда, която хората му бяха създали, че бил налудничав гений, нито един пациент нямаше да се върне при него и щеше да бъде безполезно и жестоко да го карат да направи опит, след който положително щеше да остане с наранено сърце и с празни ръце. Напротив, Клотилд правеше всичко, за да го отклони. Мартин разбра правотата на тези съображения и също извика, че трябва да му попречат да преживее такава мъка. Впрочем, докато разговаряха, у нея се породи нова мисъл: сети се за един стар тефтер, който бе открила в някакъв шкаф и в който навремето бе вписвала визитите на доктора. Много хора не му се бяха издължили и в тефтера бе направен списък с имена, който заемаше цели две страници. Защо сега, когато бяха в беда, да не си поискат от тези хора парите, които те им дължаха? Можеха да го направят, без да споменават на господин Паскал, който винаги бе отказвал да се отнесе до съда. Този път Клотилд се съгласи с нея. Направиха истински заговор: самата Клотилд извади имената на длъжниците и написа разписките, а прислужницата ги разнесе. Но отникъде не получи нито сантим: от врата на врата й отговаряха, че ще видят, сами ще дойдат при доктора. Изминаха десет дена, никой не дойде. Вкъщи бяха останали шест франка, с които можеха да преживеят още два-три дена.

На другата сутрин Мартин отново се върна с празни ръце, след като бе ходила у един пациент: повика Клотилд и й разправи, че току-що била разговаряла с госпожа Фелисите на ъгъла на улица Бан. Госпожа Ругон навярно я бе причакала. Тя все така не стъпваше в Сулейад. Дори бедата, сполетяла сина й с внезапната загуба на всичките му спестени пари, за която целият град говореше, не я бе накарала да се придобри с него. Но тя чакаше с трепетно вълнение и си запазваше отношението на строго нравствена майка, непримирима към известен род простъпки, защото бе уверена, че най-после държи Паскал, разчиташе, че той рано или късно ще бъде принуден да се обърне към нея за помощ. Когато останеше без сантим и похлопаше на вратата й, тя щеше да му наложи своите условия, да го застави да се ожени за Клотилд или още по-добре — да накара момичето да замине. Но дните минаваха, а той не идваше. Ето защо спря Мартин и като си придаде нажален израз, я заразпитва за новини, направи се, че й е чудно, дето не искат от нея пари, даде да се разбере, че достойнството не й позволява да направи първата стъпка.

— Вие би трябвало да поговорите с господаря и да го убедите — заключи прислужницата. — Вярно, защо да не се обърне към майка си? Това си е най-естествено.

Клотилд се възмути:

— О, никога! Аз не мога да се нагърбя с такава поръчка. Учителят ще се разсърди, и с право. Мисля, че той по-скоро ще умре от глад, отколкото да яде хляба на баба.

Затова на по-другия ден вечерта, докато им слагаше на масата останки от варено месо, Мартин ги предупреди:

— Няма вече пари, господарю, утре ще ядете само картофи без зехтин и без масло. От три седмици пиете само вода. Сега ще трябва да се лишите и от месо.

Те се развеселиха, пак взеха да се шегуват:

— Ами сол имате ли?

— Има, господарю, има още малко сол.

— Чудесно! Картофи със сол: много са вкусни, когато човек е гладен.

И Мартин си отиде в кухнята, а те отново започнаха да й се подиграват за необикновеното скъперничество. Никога нямало да им предложи и десет франка на заем, криеше своето малко съкровище някъде на сигурно място, което никой не знае. Впрочем те й се присмиваха, без да й се сърдят, защото за такова нещо тя навярно би помислила толкова, колкото и да свали звездите, за да им ги поднесе.

През нощта обаче, като си легнаха, Паскал усети, че Клотилд е трескава, че я измъчва безсъние. Обикновено той я караше да му се изповядва нощем, когато лежаха прегърнати в топлия мрак; и сега тя се осмели да му признае, че се безпокои за него, за себе си, за целия им дом: какво ще правят, като нямат никакви доходи? За миг бе готова да му спомене за майка му. Но не посмя, само каза какво бяха направили двете с Мартин: за намерения стар тефтер, за извадените имена на длъжници, за изпратените напразно сметки, за неполучените пари. При други обстоятелства такова признание щеше дълбоко да го натъжи, той щеше много да се ядоса, да се засегне, че са действували без негово съгласие, в разрез с неговото поведение през целия му професионален живот. Но сега бе силно развълнуван; известно време мълча и това бе достатъчно, за да покаже колко голяма бе в някои мигове тревогата му, която той прикриваше с безгрижното си отношение към мизерията. После прости на Клотилд, развълнувано я притисна до гърдите си и накрая каза, че е постъпила добре, че повече не могат да живеят така. Престанаха да говорят, но Клотилд усещаше, че той не спи, че като нея се мъчи да измисли как да намери необходимите за всекидневните им нужди пари. Такава беше първата им нещастна нощ, нощ на споделено страдание; нея я болеше, че той се измъчва, а той не можеше да понесе мисълта, че тя остава без хляб.

На другия ден обядваха само плодове. Цялата сутрин докторът бе седял мълчалив, видимо преживяваше вътрешна борба. Едва към три часа взе решение.

— Хайде, трябва да се поразмърдаме — каза той на другарката си. — Не искам и довечера да постиш… Иди си сложи шапката, ще излезем заедно.

Тя то гледаше, чакаше да й обясни.

— Да, щом ни дължат пари, а не благоволяват да ни ги изплатят, ще отида да видя дали и на мен ще ми откажат.

Ръцете му трепереха, мисълта след толкова години да тръгне да си иска парите навярно му беше непоносимо тежка; но се насилваше, усмихваше се, придаваше си много смел вид. Но тя усещаше по неуверения му глас дълбочината на жертвата и се почувствува силно разстроена.

— Не, не, учителю, недей да отиваш, ако ще ти бъде много мъчително… Може пак да пратим Мартин.

Прислужницата обаче, която беше при тях, горещо одобри намерението на Паскал:

— Я, че защо господарят да не отиде? Не е срамно човек да си иска което му дължат… Не е ли тъй? Всеки да си знае своето… На мен ми се струва много добре господарят най-сетне да покаже, че е мъж.

И както преди, в онова блажено време, старият цар Давид, както Паскал понякога се наричаше на шега, излезе под ръка с Ависага. Не бяха още в дрипи; той беше все така пристегнат в редингота си, тя си бе облякла хубавата ленена рокля на червени точки, но вероятно чувството, че са изпаднали в нищета, намаляваше самоувереността им, караше ги да си мислят, че са се превърнали в бедняци, които заемат малко място и се промъкват стеснително покрай къщите. Слънчевите улици бяха почти пусти. Някои погледи ги притесниха; сърцата им така се свиваха, че не ускориха крачките си.

Паскал реши да започне с един пенсиониран висш чиновник, когото бе лекувал от бъбречна болест. Остави Клотилд на една скамейка на булевард Совер и влезе. Но почувствува голямо облекчение, когато, предугадил искането му, чиновникът му обясни, че получава пенсията си през октомври и тогава ще му плати. У една седемдесетгодишна парализирана дама стана друго: тя бе засегната, че сметката й е била донесена от някаква прислужница, която не се била държала учтиво, така че Паскал побърза да й се извини, като обеща да я изчака, колкото време иска. После изкачи трите етажа до жилището на един данъчен чиновник, когото завари пак болен, беден като него; дори не посмя да му спомене за пари. Оттам мина едно след друго у една галантеристка, у жената на един адвокат, у един търговец на зехтин, у един хлебар — все охолни хора, но всички го отпратиха било под някакъв предлог, било като просто не го приеха; някои дори се направиха, че не разбират. Оставаше маркиза Дьо Валкера, единствена представителка на много стар род, извънредно богата и известна със скъперничеството си вдовица с десетгодишна дъщеря. Паскал я бе оставил последна, защото много се боеше от нея. Накрая позвъни на вратата на нейния старинен малък дворец в долния край на булевард Совер, монументална сграда от времето на Мазарини. И толкова се забави, че Клотилд, която се разхождаше под дърветата, започна да се тревожи.

Когато най-после, след повече от половин час, Паскал излезе, тя се пошегува с облекчение:

— Какво? Дребни пари ли нямаше?

Но и тук той не бе получил нищо. Маркизата се оплакала от наемателите на земята си, които вече не и плащали.

— Представи си — продължи той, за да обясни дългото си отсъствие, — момиченцето е болно. Боя се, че е начало на коремен тиф… Тя поиска да видя горкото дете, та го прегледах…

Клотилд не можа да сдържи усмивката си.

— И предписа лечение, нали?

— Естествено, можех ли да постъпя другояче?

Отново се бе уловила за него и той усещаше как развълнувано притиска ръката му до сърцето си. Известно време повървяха безцелно. Свършено беше, оставаше им само да се приберат вкъщи с празни ръце. Но той отказваше упорито, искаше да има за нея нещо друго, не само картофи и вода. Когато стигнаха до края на булевард Совер, завиха наляво, към новия град. Изглеждаше, че нещастието се е настървило срещу тях и ги влече надолу.

— Слушай — най-после заговори той, — имам една идея… Ако се обърна към Рамон, той на драго сърце ще ни даде хиляда франка на заем; ще му ги върнем, когато работите се уредят.

Тя не отговори веднага. Рамон, когото бе отблъснала, сега беше женен, настанен в къща в новия град, започваше да става красивият лекар на мода и да трупа състояние! Тя знаеше, че за щастие той има честен ум и вярно сърце. И ако вече не ходеше у тях, то положително бе от дискретност. Когато ги срещнеше, ги поздравяваше толкова топло, очевидно се радваше на тяхното щастие!

— Неудобно ли ще ти бъде? — просто душно попита Паскал, който за младия лекар бе готов да отвори къщата си, кесията си, сърцето си.

Тогава Клотилд побърза да отговори:

— Не, не!… Между нас никога не е имало друго чувство, освен обич и откровеност. Мисля, че му причиних голяма мъка, но ми е простил… Прав си, трябва да се обърнем към Рамон, нямаме друг приятел.

Но нещастието ги преследваше. Рамон отсъствуваше, бил отишъл на консултация в Марсилия, откъдето щял да се върне едва на другата вечер. Прие ги младата госпожа Рамон, отдавнашна приятелка на Клотилд, три години по-млада от нея. Изглеждаше малко смутена, но се държа извънредно любезно. Естествено, докторът нищо не спомена за пари, само обясни посещението си с това, че се бил затъжил за Рамон.

Когато се озоваха отново на улицата, Паскал и Клотилд се почувствуваха самотни, загубени. Къде да отидат сега? И трябваше отново да тръгнат напосоки.

— Учителю, не ти казах — осмели се да прошепне Клотилд. — Мартин срещнала баба… Да, баба се тревожела за нас, попитала защо не се обърнем към нея, като сме били в нужда… Ето, почти сме пред вратата й!…

И те наистина бяха на улица Бан, виждаше се ъгълът на площада пред околийското. Паскал разбра и я прекъсна:

— Никога! Чуваш ли?… И ти няма да отидеш. Казваш ми това, защото ти е мъчно, като гледаш докъде съм изпаднал. И на мен ми е тежко на сърцето, че си при мен и страдаш. Само че по-добре човек да страда, отколкото да направи нещо, за което непрекъснато ще го бори съвестта… Не желая, не желая!

И от улица Бан веднага влязоха в стария квартал.

— Хиляди пъти предпочитам да се обърна към чужди хора… Може би още имаме приятели, но само сред бедняците.

Примирен с мисълта да проси милостиня, Давид продължи да върви, подкрепян от Ависага. И тръгна старият царствен просяк от врата на врата, облегнат на рамото на влюбената в него поданица, чиято младост му бе останала едничка опора.

Беше към шест часът, жегата намаляваше, тесните улици се изпълваха с народ и в този простолюден квартал, където всички ги обичаха, хората ги поздравяваха, усмихваха им се. Във възхищението към тях имаше и малко съжаление, защото всички знаеха, че са разорени. Но в нещастието те изглеждаха още по-прекрасни: побелелият мъж и сияйно русата девойка вървяха с все така вдигнати глави, горди от блясъка на своята любов. Хората усещаха, че сега те са още по-свързани, още по-слети, че сполетялата ги беда него го е разтърсила, но че със смелото си сърце тя го поддържа прав. Работници по къси блузи минаваха с повече пари в джоба от тях. Никой не посмя да им предложи сантима, който не се отказва на гладните. На улица Канкоан решиха да се отбият у Гирод: научиха, че била умряла предишната седмица. Два други опита, които направиха, също се оказаха неуспешни. Вече бяха стигнали дотам, че мечтаеха за десет франка заем. От три часа обикаляха града.

Ах, този Пласан, с неговите три квартала, разделени от булевард Совер и улиците Рим и Бан, този Пласан със затворени прозорци, този разяден от слънце, замрял град, който под привидната си заспалост криеше истински нощен живот с клубове и игрални домове! Те още три пъти го прекосиха с все по-забавени крачки в тази ведра надвечер след жаркия августовски ден! На булеварда стари брички, които пътуваха до планинските села, чакаха разпрегнати, а в черната сянка на чинарите, пред вратите на кафенетата клиенти, които седяха там от седем часа сутринта, ги гледаха с усмивки. В новия град, където прислужници заставаха по праговете на богаташките къщи, също почувствуваха по-малко симпатия, отколкото в пустите улици на квартал Сен Марк, чиито старинни малки дворни пазеха приятелско мълчание. Отново се върнаха в стария град, стигнаха до катедралата „Сен Сатюрнен“, над чиято абсида градината на каноника хвърляше сянка, прелестно спокойно кътче, откъдето ги прогони един бедняк, като им поиска милостиня. Към гарата се строеше много, израстваше ново предградие. Обиколиха и него. После за последен път отидоха до площада пред околийското с внезапно пробудената надежда, че все ще срещнат някой познат, който да им предложи пари. Но като ги гледаше тъй свързани и красиви, градът неизменно ги съпровождаше само с прощаващи усмивки. Настилката от дребен остър чакъл от Виорн им бе изранила краката. И те трябваше да се завърнат с празни ръце в Сулейад — старият цар просяк и покорната му цъфтяща от младост поданица. Ависага водеше осиромашелия Давид, който се бе уморил от безполезно скитане по пътищата.

Беше осем часът. Мартин, която ги чакаше, веднага разбра, че тази вечер няма да готви. Каза, че се била нахранила, и понеже изглеждаше недобре, Паскал я прати да си легне.

— Нямаме нужда от теб — каза Клотилд. — Щом картофите врат, сами ще ги вземем.

Прислужницата беше в лошо настроение и се съгласи. Измърмори глухо:

— След като всичко е изядено, защо да се сяда на трапезата? — После, преди да се затвори в стаята си, каза: — Вече няма овес за Боном, господарю. Стори ми се някак странен, по-добре сам да го видите.

Паскал и Клотилд се разтревожиха, веднага отидоха в конюшнята. И наистина старият кон лежеше на сламата, дремеше. От половин година не го бяха впрягали, защото краката му се бяха схванали от ревматизъм и почти беше ослепял. Никой не разбираше защо докторът държи още това старо животно, дори Мартин понякога казваше, че трябва да се убие просто от съжаление. Но Паскал и Клотилд се възмущаваха, вълнуваха се, сякаш ставаше въпрос до се убие стар роднина, който все не умира. Не, не! Боном им бе служил повече от четвърт век и трябваше да си умре у дома от хубава смърт като порядъчен човек, какъвто си беше! И тази вечер докторът не пропусна да го прегледа внимателно. Подигна му краката, провери венците, преслуша сърцето.

— Не, нищо му няма — каза накрая той. — Просто старост… Ах, бедното ми старче! Вече няма заедно да обикаляме по пътищата!

Мисълта, че овесът се е свършил, измъчваше Клотилд. Но Паскал я успокои: толкова малко му трябвало на такова възрастно животно, което вече не работи! Тогава тя взе шепа трева от купа, който прислужницата бе оставила наблизо, и двамата се зарадваха, когато Боном от дружелюбие се съгласи да я изяде от ръцете на девойката.

— Браво — засмя се тя, — още имаш апетит, не се опитвай да ни разнежваш… Лека нощ и спокоен сън!

И както обикновено и двамата го целунаха зад ноздрите, после го оставиха да дреме.

Падаше нощ и за да не седят долу в празната къща, решиха всичко да залостят, да си вземат вечерята и да се качат в стаята на Клотилд. Тя бързо отнесе таблата с картофите, солта и една красива кана с чиста вода, а той кошница грозде — първото, което бяха набрали от една ранна асма на терасата. Заключиха се и наредиха за вечеря на една масичка: картофите в средата, между солницата и каната, а кошницата с грозде на един стол до масичката. Излезе чудесна галавечеря, която им напомни за прелестния обед в деня след сватбата ям, когато Мартин се бе заинатила да не се обажда. Почувствуваха същото очарование, че са сами, че сами си сервират, че ядат един до друг от една чиния. Черната сиромашия, от която бяха направили всичко възможно да се спасят, тази вечер им достави най-сладостните часове в живота им. Откакто се бяха качили горе и се бяха прибрали в голямата приветлива стая, сякаш бяха на сто левги от безразличния град, из който бяха скитали пелия следобед, тъгата и боязънта се заличаваха, изчезваше дори споменът за тежките часове, които бяха изгубили в безполезно обикаляне. Отново ги обзе нехайство към всичко, което не беше тяхната обич, забравиха, че са бедни, че на другия ден ще трябва да намерят някой приятел, за да могат да вечерят. Защо да се страхуват от бедността, защо да си правят толкова труд, щом, за да се наслаждават на цялото възможно щастие, им е достатъчно да бъдат заедно?

Все пак по едно време той каза изплашено:

— Господи, как се бояхме за тази вечер! Разумно ли е да бъдем толкова щастливи? Кой знае какво ни чака утре?

Но тя сложи малката си ръка на устните му.

— Не, не! Утре ще се обичаме, както се обичаме днес… Обичай ме колкото можеш повече, както аз те обичам.

Никога не бяха яли толкова хубаво. Клотилд ядеше картофи с нескрито удоволствие, като хубаво момиче със здрав стомах, смееше се, казваше, че са чудесни, по-вкусни и от най-прехвалените ястия. А и на него му се върна апетитът, сякаш беше на тридесет години. Пиеха големи глътки чиста вода и тя им се струваше божествена. Гроздето накрая ги хвърли във възторг — тези свежи зърна, позлатени от слънцето, бяха като земна кръв. Ядоха страшно много, бяха опиянени от вода и от грозде, и главно от веселие. Не си спомняха да са пирували така. Дори първата им закуска с онова изобилие от котлети, хляб и вино не бе ги довела до такова опиянение, при което радостта, чеса заедно, им стигаше, превръщаше фаянса в злато, жалката храна в небесна манна, каквато и боговете не познават.

Беше се съвсем стъмнило, но те не запалиха лампа — какво щастие веднага да си легнат! Оставиха обаче прозорците целите отворени към обширното лятно небе, още горещ вечерен вятър им носеше далечна миризма на лавандула. На хоризонта луната току-що бе изгряла и беше толкова кръгла и голяма, че изпълваше цялата стая със сребристо сияние и те се виждаха облени от безкрайно ярка, но мека светлина като в сънищата.

Тогава с голи ръце, с гол врат, с голи гърди, тя завърши великолепното пиршество, което му бе устроила, поднесе му като царствен подарък тялото си. Предишната нощ те бяха преживели първата тръпка на тревога, инстинктивен страх пред заплахата от приближаващото се нещастие. Но сега целият останал свят бе отново забравен, сякаш добрата природа им даряваше тази върховна нощ на блаженство, за да ги ослепи за всичко, което не бе тяхната страст.

Разтворила обятия, тя цяла му се предаваше, цяла му се отдаваше.

— Учителю, учителю! Исках да работя за теб и разбрах, че не ме бива за нищо, че съм неспособна да ти спечеля и един залък хляб. Аз мога само да те обичам, да ти се отдавам, да ти бъда за миг наслада… И ми е достатъчно да бъда твоя наслада, учителю! Ако знаеш колко се радвам, че ме намираш красива, щом мога да ти подаря тази красота. Само нея имам и съм щастлива, че те правя щастлив.

Той я притисна и прошепна възхитен:

— О, да, красива! Най-красивата и най-желаната!… Всички жалки скъпоценности, с които те окичих, златото, скъпоценните камъни, не струват колкото най-малкото късче от твоята атлазена кожа. Един твой нокът, един твой косъм са безценни богатства. Благоговейно ще целуна всяка мигла на твоите клепачи.

— И знаеш ли, учителю, моята радост е, че си възрастен, а аз съм млада, защото така, когато ти дарявам тялото си, още повече те пленявам. Ако беше млад като мен, тялото ми щеше да ти доставя по-малко наслада и аз нямаше да бъда толкова щастлива… Гордея се с младостта си, с красотата си само заради теб, ликувам само защото мога да ти ги предложа в дар.

Той целият потрепери, очите му се навлажниха, защото я почувствува толкова своя, толкова пленителна, толкова скъпа.

— Ти ме правиш най-богатият, най-могъщият господар, обсипваш ме с всички блага, вливаш в мен най-божествената наслада, която може да изпълни сърцето на един мъж.

И тя още по-страстно се отдаваше, отдаваше се до кръв.

— Но вземи ме, учителю, искам да изчезна, да се стопя в теб… Вземи младостта ми, цялата ми младост вземи наведнъж с една-единствена целувка, изпий я на един дъх, изчерпи я и нека от нея да остане само малко мед на устните ти. Ти ми даваш толкова щастие, че пак аз трябва да ти благодаря… Учителю, вземи устните ми, щом са свежи, вземи дъха ми, щом е чист, вземи врата ми, щом е нежен за устата, която го целува, вземи ръцете ми, нозете ми, вземи цялото ми тяло, щем то е едва разтворен цвят, мек атлаз, ухание, от което се опияняваш… Чуваш ли, учителю! Искам да бъда жив букет и ти да ме вдишваш! Нека да бъда сладък млад плод и ти да ме вкусваш! Нека да бъда безкрайна милувка и ти да се къпеш в мен!… Аз съм твоя вещ, цветето, поникнало при нозете ти, за да те радва, водата, която тече, за да те разхлажда, сокът, който кипи, за да ти даде нова младост. И аз нищо не съм, учителю, ако не съм твоя!

Тя му се отдаде и той я облада. В този миг един лунен лъч осветяваше царствената й голота. Беше като олицетворение на женската красота в безсмъртната й пролет. Той никога не я бе виждал толкова млада, толкова бяла, толкова божествена. Благодареше й, че му дарява тялото си, сякаш му бе дала всички земни съкровища. Няма дар, равен на дара, който прави младата жена, като се отдава; от него блика живот, който обещава дете. Те мислеха за детето и щастието им растеше сред този пир на младостта, който тя му поднасяше и на който и крале биха завидели.