Емил Зола
Доктор Паскал (11)

XI

Но още следващата нощ тревожната безсъница се върна. Нито Паскал, нито Клотилд говореха за мъката си; и в тъмната помръкнала стая лежаха с часове един до друг, правейки се, че спят, но и двамата мислеха за положението, което се влошаваше. Всеки забравяше собствената си беда, трепереше за другия. Заставени бяха да правят дългове, Мартин вземаше на вересия хляб, вино, по малко месо, и то с голямо притеснение, принуждаваше се да лъже и да действува много внимателно, тъй като всички знаеха, че Паскал е разорен. Той бе мислил за възможността да ипотекира Сулейад, само че това щеше да бъде последно средство: Сулейад бе всичко, което му оставаше, струваше двадесетина хиляди франка и ако го продадеше, можеше да вземе към петнадесет хиляди; после щеше да започне черна мизерия, щяха да останат на улицата, нямаше да имат дори една керемида над главата. Затова Клотилд го молеше да почака, да не предприема никаква безвъзвратна стъпка, докато не изпаднат в пълна безизходица.

Минаха три-четири дена. Дойде септември и за жалост времето се развали: страшни бури опустошаваха областта, една стена в Сулейад се събори и не можаха да я поправят — камъните бяха изпопадали и дупката остана да зее. В хлебарницата започнаха да се държат неучтиво. Една сутрин старата прислужница отиде да вземе джолан и се върна разплакана: месарят й дал мърша. Още няколко дена и вече нямаше да могат да купуват нищо на вересия. Трябваше на всяка цена да вземат мерки, да намерят някакви средства за дребните всекидневни разноски.

Един понеделник, когато започваше нова мъчителна седмица, Клотилд цялата сутрин беше много неспокойна. Очевидно преживяваше някаква вътрешна борба. И едва след като на обеда видя, че Паскал се отказва от своето малко късче говеждо месо, останало от миналия ден, взе решение. И много хладнокръвно, с решителен израз излезе с Мартин, след като спокойно сложи в кошницата й малък вързоп — стари дрехи, които искала да раздаде, както обясни.

Върна се след два часа пребледняла. Но големите й толкова чисти, толкова искрени очи сияеха. Веднага се приближи до доктора, погледна го право в лицето и се изповяда:

— Трябва да ти искам прошка, учителю, току-що престъпих волята ти и сигурно много ще те наскърбя.

Паскал не разбра, разтревожи се:

— Какво си направила?

Бавно, без да сваля от него очи, Клотилд извади от джоба си един плик, от който измъкна няколко банкноти. Истината внезапно го осени и той извика:

— Ах, господи! Скъпоценностите, всички подаръци!

И от болка той, обикновено толкова добър и кротък, избухна в гняв. Сграбчи двете й ръце и едва не смаза пръстите й, които държаха банкнотите.

— Боже мой, какво си направила, нещастнице!… Продала си сърцето ми! Нашите сърца! Те бяха вложени в тези скъпоценности и ти си ги дала заедно с тях, за пари!… Тези накити, които съм ти подарявал, тези спомени от най-божествените ни часове, та те бяха твои, само твои, как искаш да взема парите от тях и да ги използувам? Но нима е възможно? Ти помисли ли за ужасната болка, която ще ми причиниш?

Тя отговори кротко:

— А нима ти, учителю, мислиш, че можех да гледам нашето печално положение, как гладуваме, когато имах всички тези пръстени, огърлици, обици, които просто седяха в едно чекмедже? Но цялата ми душа негодуваше и щях да се смятам за скъперница, за егоистка, ако продължавах да ги пазя… И макар че ми беше мъчно да се лиша от тях, да, признавам, страшно ми беше мъчно, просто не намирах сили да ги продам, сега съм уверена, че направих това, което трябваше да направя, като жена, която винаги ти е била покорна и сега те обожава.

После, понеже Паскал не пускаше ръцете й, добави с просълзени очи, но поусмихната и със същия кротък глас:

— Недей толкова да ме стискаш, боли ме!

Тогава всичко в него се обърна, той заплака и дълбоко трогнат, каза:

— Аз съм едно говедо, дето така се ядосах… Добре си направила, ти не можеше да постъпиш другояче. Прости ми, но ми стана толкова тежко, като разбрах, че всичко твое е отишло… Подай ми ръцете си, дай да излекувам бедните ти ръчички.

И той нежно улови ръцете й и ги обсипа с целувки; лишени от пръстените си, голи и толкова тънички, те му се струваха безценни. Сега, след като й олекна, Клотилд весело му разказа цялата история: как се доверила на Мартин и как двете отишли у търговката, същата, от която бил купил блузата от алансонска дантела. Най-после след безкрайни огледи и пазарлъци жената дала шест хиляди франка за всичките скъпоценности. Той отново бе готов да избухне: шест хиляди франка, но тези скъпоценности му били стрували поне тройно, поне двадесетина хиляди.

— Слушай — най-после каза той, — вземам тези пари, защото доброто ти сърце ми ги донесе. Но ще се условим твърдо, че те са твои. Заклевам ти се, че вече ще стана по-голям скъперник и от Мартин, ще й давам само колкото да преживяваме и ти ще намериш в малкото бюро всичко, което остане от тази сума, в случай че не успея отново да я допълня и да ти я върна изцяло.

Беше седнал и я държеше на коленете си с още разтреперани от вълнение ръце. После й каза по-тихо на ухото:

— И всичко ли продаде, съвсем всичко ли?

Тя безмълвно се поосвободи, с красиво движение порови с пръсти между гърдите си. Беше се изчервила, усмихваше се. Накрая извади тънката верижка, на която седемте бисера светеха като млечни звезди, сякаш показваше малко от скритата си голота, сякаш всички живи ухания на тялото й се излъчваха от тази единствена скъпоценност, лежала върху кожата й, в най-тайното й скривалище.

И Паскал се изчерви като нея — голяма радост бе облъхнала сърцето му. Прегърна я страстно.

— Ах, колко си мила и колко те обичам!

Но от този следобед споменът за продадените скъпоценности му легна като камък на сърцето. Не можеше да погледне парите в малкото бюро, без да му стане болно. Потискаше го близката, неизбежната сиромашия. Отчаянието му се засилваше от мисълта, че възрастта му, тези негови шестдесет години го правят излишен, неспособен да осигури щастлив живот на една жена; беше жестоко пробуждане за действителността посред лъжовния му блян за вечна любов. Изведнъж се почувствува изпаднал в мизерия, много стар: това го вледеняваше, изпълваше го с нещо като угризение, с отчаян гняв срещу самия него, сякаш в живота му вече имаше една лоша постъпка.

После страшна светлина озари съзнанието му. Една сутрин, докато беше сам, получи писмо, подпечатано в самия Пласан. Паскал огледа плика и се изненада, че не може да познае почерка. Писмото не беше подписано. Още от първите редове той раздразнено понечи да го скъса, но седна разтреперан и го изчете докрай. Впрочем стилът спазваше съвършено благоприличие, редяха се дълги изречения, пълни с чувство за мярка и предпазливост, сякаш бяха писани от дипломат, чиято единствена цел е да убеди. С изобилие от правилни съображения му се доказваше, че скандалът в Сулейад трае прекалено дълго. Ако страстта донякъде оправдавала грешката, един мъж на неговата възраст и с неговото положение вече ставал наистина достоен за презрение, като упорствувал да използува нещастието на младата си роднина, която бил прелъстил. Нямало човек, който да не знаел за влиянието му над нея, приемало се, че тя е горда с жертвата, която правела за него. Но нима не било негов дълг да разбере, че тя не може да обича един старец, че изпитва към него само съжаление и благодарност и че е крайно време той да я освободи от старческата си любов, която щяла да я остави обезчестена, декласирана, нито съпруга, нито майка? И след като вече нямал възможност да й завещае дори някакво малко имущество, авторът на писмото се надявал, че той ще постъпи като порядъчен мъж и ще намери сили да се раздели, за да осигури нейното щастие, ако вече не било късно. И писмото завършваше с мисълта, че лошото поведение накрая винаги бива наказвано.

Още от първите изречения Паскал разбра, че анонимното писмо е от майка му. Навярно старата госпожа Ругон го бе диктувала, той сякаш чуваше интонациите на нейния глас. Бе започнал да го чете с възмущение и гняв, а като го довърши, беше блед, разтреперан, обзет от онази тръпка, която сега го пронизваше всекичасно. Писмото казваше истината, изясняваше му на какво се дължи неговото безпокойство, разкриваше му, че има угризения, защото е стар и беден, а задържа Клотилд при себе си. Паскал стана, отиде пред огледалото и дълго се гледа. Очите му постепенно се замъглиха от сълзи: бе отчаян от бръчките си, от бялата си брада. Смъртният хлад, който го сковаваше, се дължеше на мисълта, че раздялата вече става необходима, неотложна, неизбежна. Паскал отпъждаше тази мисъл, не можеше да си представи, че накрая ще я приеме; но знаеше, че тя въпреки всичко ще се връща, че вече няма да го остави нито миг на спокойствие, че непрекъснато ще бъде разкъсван между любовта и разума до страшната вечер, когато кръвта и сълзите му се пресушат и той се примири. При сегашната си подлост Паскал изтръпваше само като си помислеше, че някой ден ще намери сили да се раздели с Клотилд. И това всъщност беше краят, безвъзвратното започваше, той вече се боеше за Клотилд, за нейната младост и изпитваше към нея чувство на дълг — беше длъжен да я спаси от себе си.

Натрапваха му се думи, изрази от писмото и той отначало се изтормози, опитвайки се да си втълпи, че Клотилд не го обича, а изпитва към него само съжаление и благодарност. Смяташе, че това ще му улесни скъсването, стига да се убеди, че тя се жертвува и че като я задържа по-дълго, той просто задоволява чудовищния си егоизъм. Но колкото и да я наблюдаваше, колкото и да я подлагаше на изпитания, тя си оставаше все така нежна и все така страстна в прегръдките му. Този резултат го слисваше, настройваше го против развръзката, от която се боеше, а Клотилд му ставаше още по-скъпа. Тогава той си наложи да се убеди в необходимостта от тяхната раздяла, обсъди всички съображения в нейна полза. Животът, който водеха от месеци насам, този живот без връзки и без задължения, без каквато и да било работа, беше лош. За себе си Паскал вече смяташе, че е годен само да легне в някое кътче под земята. Но такъв един живот не беше ли вреден и за нея, нямаше ли да я направи безводна, разглезена, неспособна да желае? Той, Паскал, я развращаваше, като я превръщаше в свой идол, нехаейки за възмущението, което предизвикваха. После изведнъж си представяше как внезапно умира и тя остава сама на улицата, без нищо, презирана. Никой няма да я прибере, ще тръгне да скита по пътищата, никога няма да си намери съпруг, да има деца. Не! Не! Това щеше да бъде престъпно, той не можеше заради още няколко дни себично щастие да й завещае само позор и нищета.

Една сутрин Клотилд отиде сама някъде наблизо и се върна разстроена, пребледняла, разтреперана. И щом се качи горе, почти припадна в ръцете на Паскал. Произнасяше с мъка несвързани думи:

— Ох, господи боже!… Ох, господи боже!… Тези жени…

Той се изплаши, взе да я разпитва:

— Чакай, кажи ми какво ти се е случило.

Тогава Клотилд се обля в червенина. Притисна се до него, захлупи лице на рамото му.

— Ами тези жени… Като минах на сянка и си затварях чадърчето, за нещастие бутнах едно дете… И те всички се нахвърлиха срещу мен и започнаха да крещят такива неща, ах, такива неща!… Че никога нямало да имам деца! Че такива като мен не раждали!… И какво ли не още, господи! Какво ли не! Дори не мога да ти повторя, не разбрах!

Тя хлипаше. Паскал беше смъртноблед, не намираше какво да й каже, плачеше с нея и я целуваше като обезумял. Представяше си сцената, виждаше Клотилд преследвана, омърсена от гадни думи. После прошепна:

— Аз съм виновен, заради мен страдаш… Слушай, ще заминем, ще отидем някъде далеч, много далеч, където никой няма да ни познава и всички ще те поздравяват, където ще бъдеш щастлива.

Но като го видя, че плаче, Клотилд намери сили да се овладее, стана, преглътна сълзите си и промълви:

— Ах, колко подло постъпих! А се бях заклела да не ти казвам. Но после, като се прибрах у дома, така ме заболя, че всичко ми се изля от сърцето… Виждаш, вече ми мина, недей да се измъчваш… Обичам те…

Тя се усмихваше, отново го бе прегърнала нежно и го целуваше, както се целува отчаян човек, чиято болка искаме да приспим.

— Обичам те — говореше тя, — толкова те обичам, че това ми е утеха за всичко! Само ти си ми на този свят, какво значение има всичко, което не си ти? Ти си толкова добър, толкова съм щастлива с теб!

Но Паскал продължаваше да плаче и тя отново се разрида и потънаха в безкрайна печал, дълго и отчаяно се целуваха и плакаха.

След като остана сам, Паскал реши, че е отвратителен. Не можеше повече да погубва това дете, което обожаваше. А вечерта на същия ден едно събитие най-после му донесе развръзката, която дотогава търсеше със страх, че може да я намери. След вечеря Мартин много тайнствено го повика настрана.

— Срещнах госпожа Фелисите. Поръча да ви предам това писмо и непременно да ви кажа, че щяла сама да го донесе, но доброто й име не й позволявало да идва тук… Тя ви моли да й върнете писмото на господин Максим и да й съобщите решението на госпожицата.

И наистина писмото беше от Максим. Фелисите се зарадва, като го получи, и понеже бе чакала напразно мизерията да й предаде в ръцете нейния син, щеше да го използува като силно средство за въздействие. Щом нито Паскал, нито Клотилд не идваха да искат помощ и спасение от нея, тя още веднъж промени плана си и се върна към първоначалния си замисъл: да ги раздели. Сега й се струваше, че случаят не е за изпускане. Писмото на Максим беше настойчиво; той се обръщаше към баба си с молба да говори в негова полза на сестра му. Страдал от атаксия, вече можел да се движи само подкрепян от прислужник. Особено съжалявал за една грешка, която бил извършил: едно хубаво чернооко момиче се вмъкнало в дома му, той не могъл да устои и в прегръдките му загубил колкото сили му оставали; но най-лошото било, че, както се убедил, тази изедница била таен подарък от баща му. Сакар ловко му я бил пратил, за да му прибере по-бързо наследството. Затова Максим я изгонил, затворил се вкъщи, не пускал дори баща си и треперел да не влезе през някой прозорец. А самотата го ужасявала. Така че той отчаяно викаше сестра си, искал тя да го пази срещу подобни отвратителни посегателства, искал най-после при него да има една кротка и порядъчна жена, която да го гледа. Писмото намекваше, че ако се отнасяла добре с него, Клотилд нямало да съжалява; и завършваше, като припомняше обещанието, което тя му била дала при неговото посещение в Пласан: да отиде при него тогава, когато той наистина има нужда от нея.

Паскал се смрази. Препрочете четирите страници на писмото. То му предлагаше повод за раздяла, приемлива за него, благоприятна за Клотилд, толкова лесноосъществима и толкова естествена, че трябваше веднага да се съгласи. Но въпреки всички усилия на разума си той се чувствуваше толкова малко убеден, толкова малко решен, че за миг трябваше да седне — краката му се подкосяваха. Ала искаше да се държи мъжествено, успокои се и повика своята другарка.

— На, прочети това писмо, праща ми го баба ти!

Клотилд изчете писмото докрая мълчаливо, неподвижно. После съвсем простичко каза:

— Но ти ще отговориш, нали?… Отказвам.

Той трябваше да се сдържи, за да не изкрещи от радост. Но вече сякаш някакво негово друго „аз“ вземаше думата и той се чу, че казва благоразумно:

— Отказваш? Това е невъзможно… Трябва да размислим; нека да почакаме до утре, преди да отговорим, и да си поприказваме, ако нямаш нищо против.

Клотилд остана изумена.

— Да се разделим! — разпалено извика тя. — И защо? Ти наистина ли си готов да се съгласиш?… Но това е лудост! Обичаме се, а да се разделим, и аз да отида там, където никой не ме обича!… Слушай, ти помисли ли за това? Ще бъде толкова глупаво!

Но той не искаше да продължи разговора в този дух, заговори за дадено обещание, за дълг:

— Спомни си, миличко, колко беше развълнувана, когато те предупредих, че Атакеим е застрашен от атаксия. Ето че болестта го е повалила, той е сакат, никого си няма и те вика!… Ти не можеш да го изоставиш в такова положение. Става въпрос да изпълниш своя дълг.

— Дълг! — извика тя. — Какви задължения имам към един брат, който никога не се е интересувал от мен? Моят единствен дълг е там, където е сърцето ми.

— Но ти обеща. Аз обещах вместо теб, казах, че ти си разумна… Сега ще излезе, че съм лъгал.

— Но ето че ти не си разумен. Не е разумно да се разделяме, щом и ти, и аз ще умрем от мъка.

И махна с ръка, за да прекрати всеки по-нататъшен разговор по въпроса.

— Впрочем защо да спорим?… Няма нищо по-просто, достатъчна е една дума. Ти искаш ли да ме изгониш?

— Аз да те изгоня! Велики боже! — извика той.

— Щом не ме гониш, значи оставам.

Клотилд вече се смееше. Изтича до стойката си, написа с червен молив напряко върху писмото на брат си „Отказвам“ и повика Мартин — искаше на всяка цена да прати незабавно плика с писмото. Той също се разсмя, обливаше го такова щастие, че я остави да прави каквото ще. Радостта, че тя остава при него, бе отнесла и разума му.

Но какви ли угризения не го обзеха още същата нощ, след като тя заспа! Обвиняваше се, че е постъпил подло, отново се бе поддал на нуждата си от щастие, от насладата всяка нощ тя да бъде при него, да се притиска до него, тъничка, нежна в дългата си нощница, ухаеща на свежа младост. След нея никога вече нямаше да обича; и цялото му същество крещеше против това насилствено скъсване с жената и с любовта. Изпотяваше се като в агония, щом си представеше, че тя ще замине, а той ще остане сам, без нея, без цялата гальовност, цялата обаятелност, които тя придаваше на въздуха, който той дишаше, без нейния дъх, без прелестния й ум, без храбрата й прямота, без скъпото й физическо и духовно присъствие, което му бе станало необходимо като слънчевата светлина. Тя трябваше да го напусне и той трябваше да намери сили да умре без нея. Държеше я притисната до сърцето си, без да я буди, усещаше как гърлото й леко се издува от детското й дишане и се презираше, че му липсва смелост. Преценяваше положението със страшна яснота. Свършено беше: там я чакаха охолен живот, уважение; той не можеше да позволи на старческия си егоизъм да я държи по-дълго тук в мизерия, сред хули. И макар че изнемогваше, като я усещаше толкова прелестна, толкова доверчива в прегръдките си, като поданица, отдала се на своя стар владетел, той се заклеваше, че ще бъде силен и няма да приеме жертвата на това дете, че въпреки волята й ще я върне към щастието, към живота.

Оттогава Паскал започна борба, за да наложи своята саможертва. Изминаха няколко дена, през които той толкова убедително доказа на Клотилд колко сурово е било нейното „Отказвам“ върху писмото на Максим, че тя написа дълго писмо на баба си, за да обясни причините на отказа си. Но все така не желаеше да напусне Сулейад. Понеже той бе стигнал до голямо скъперничество, за да накърнява колкото се може по-малко парите от скъпоценностите, Клотилд го надмина — ядеше сух хляб и се смееше възхитено. Една сутрин я чу, че дава съвети на Мартин как да пести. По десет пъти на ден го заглеждаше внимателно, хвърляше се на врата му, обсипваше го с целувки, за да прогони ужасната мисъл за раздяла, която непрекъснато виждаше в очите му. После тя намери друг довод. Една вечер, след като станаха от трапезата, той получи сърцебиене, едва не припадна. Това го изненада: никога не бе страдал от сърце и реши, че просто му се връщат нервните смущения. Откакто изживяваше големите си радости, не се чувствуваше съвсем здрав, имаше някакво особено усещане, че дълбоко в него се е счупило нещо много крехко. Клотилд веднага се разтревожи, побърза да му помогне. Е, сега вече той няма да й говори за заминаване, нали? Когато обичаме някого и той е болен, седим при него, грижим се за него.

Така борбата ставаше всекичасна, с непрекъснати пориви на нежност, на всеотдайност, всеки желаеше другият да бъде щастлив. Вълнението, което Паскал изпитваше, като я гледаше такава добра, любеща, правеше още по-ужасна за него необходимостта тя да замине, но разбираше, че тази необходимост всеки ден става все по-неотложна. Сега вече волята му беше категорична. Но все още бе объркан, трепереше, колебаеше се по какъв начин да й се наложи. Представяше си сцената, нейното отчаяние, нейните сълзи: как щеше тогава да постъпи? Какво щеше да й каже? Как щяха да стигнат дотам да се прегърнат за последен път, за да не се видят никога вече? Дните течаха, а той нищо не измисляше и всяка вечер, след като изгасяха свещта и тя го вземаше в обятията си, щастлива и ликуваща, че с това го побеждава, той отново и отново се наричаше подлец.

Тя често се шегуваше нежно и дяволито:

— Ти си толкова добър, учителю, не може да ме изгониш!

Но това го ядосваше и той помръкваше, ставаше неспокоен.

— Не, не, не говори за добрината ми!… Ако бях наистина добър, ти отдавна щеше да си там, да живеещ в охолство и уважение, с изгледи за хубаво спокойно бъдеще пред себе си, вместо да упорствуваш да седиш тук да те обиждат, да сиромашуваш, без никакви надежди, да бъдеш печалната другарка на един луд старец като мен!… Не! Аз съм просто подъл и безсъвестен човек!

Но тя веднага го караше да млъкне. И наистина именно добрината у него кървеше, огромната му добрина, която произхождаше от любовта му към живота и обгръщаше природата и хората с непрекъсната грижа всички да бъдат щастливи. Да бъде добър, не означаваше ли да желае тя да бъде щастлива с цената на собственото му щастие? Такава добрина трябваше да прояви и знаеше, че ще съумее да я прояви непримиримо и героично. Но като нещастниците, решили да се самоубият, чакаше удобния случай, момента и средството да изпълни волята си.

Една сутрин Паскал стана в седем часа и Клотилд се изненада, когато влезе във всекидневната и видя, че той седи пред писалищната си маса.

— Ах, ти работиш ли?

Той не вдигна глава, отговори със съсредоточен израз:

— Да, над родословното дърво: не бях го попълнил.

Клотилд постоя няколко минути права зад него; гледаше какво пише. Той приключваше бележките си за леля Дид, за чичо Макар и за малкия Шарл, вписваше от какво са умрели, датите. После, тъй като Паскал мълчеше, сякаш не чакаше целувките и смеховете й като всяка сутрин, безцелно отиде до прозореца, върна се.

— Значи наистина ще работим?

— Естествено. Ето, трябваше още миналия месец да отбележа тяхната смърт. И ме чака още сума работа.

Тя го гледаше втренчено, с оня въпросителен израз, с който непрекъснато се взираше в очите му.

— Добре! Да работим… Ако трябва нещо да ти потърся или да ти препиша бележки, кажи.

И от този ден Паскал си даде вид, че отново потъва в работа. Впрочем една от неговите теории беше, че пълната почивка не е полезна и никога не трябва да се препоръчва, дори при преумора. Човек живее само чрез външната среда, в която е потопен, и впечатленията, които получава от тази среда, у него се превръщат в движения, мисли и действия; така че ако при пълна почивка продължава да получава впечатления, без да ги изважда навън преработени и преобразени, се стига до нещо като затлачване, до неразположение, до неизбежна загуба на равновесие. Собственият опит непрекъснато му бе доказвал, че трудът внася най-добър ред в живота му. Дори ако сутрин му беше лошо, той сядаше да работи и се оправяше. Никога не се чувствуваше така добре, както когато изпълняваше методично предварително определената задача — по толкова и толкова страници на ден — в едни и същи часове; и сравняваше тази задача с пръта на въжеиграча, тя го държеше изправен сред всекидневните неприятности, слабости, погрешни стъпки. Затова и считаше леността, безделието, в които — живееше от толкова седмици, като единствена причина за сърцебиенето, от което от време на време се задушаваше. Ако искаше да се излекува, беше достатъчно да се залови отново със своите големи изследвания.

Паскал с часове развиваше, обясняваше тези теории на Клотилд с трескав, пресилен възторг. Изглеждаше отново обзет от любовта си към науката, която до внезапната му страст към Клотилд поглъщаше изцяло живота му. Повтаряше й, че не може да остави делото си недовършено, че има още толкова много да прави, ако иска да го въздигне в траен паметник! Като че ли отново се бе загрижил за досиетата, отново отваряше големия шкаф по двадесет пъти на ден, сваляше ги от най-горния рафт, продължаваше да ги обогатява. Идеите му върху наследствеността бяха започнали да се променят, искаше му се всичко да прегледа отначало, всичко да преработи, да извлече от биологичната и социалната история на своя род обширен синтез, приложим в общи черти към цялото човечество. Наред с това се върна и към лечението със своите инжекции, за да го разшири: смътно замисляше нов вид терапия, основаваща се на една негова отдавнашна, неуточнена теория, породена от убеждението и опита му във връзка с благотворното укрепващо влияние на труда.

Сега, щом седнеше на работната си маса, започваше да се оплаква:

— Никога няма да достигнат годините, които са пред мен, животът е прекалено кратък!

Човек можеше да си помисли, че той вече няма право да губи нито час. Една сутрин Паскал внезапно вдигна глава и каза на другарката си, която седеше до него и преписваше някакъв ръкопис:

— Виж какво, Клотилд… Ако умра…

Тя се сепна, извика:

— Какво говориш!

— Чакай, изслушай ме: ако умра… веднага ще затвориш всички врати. Ще задържиш досиетата за себе си и само за себе си. А другите ми ръкописи ще ги събереш и ще ги предадеш на Рамон… Чуваш ли! Това е последната ми воля.

Но тя го прекъсна, отказа да слуша:

— Не! Не! Говориш глупости.

— Клотилд, закълни ми се, че ще задържиш досиетата и ще предадеш останалите ми книжа на Рамон.

Накрая тя се закле сериозно и със сълзи на очите. Той я бе прегърнал и също много развълнуван, я обсипваше с милувки, сякаш сърцето му отново се бе разтворило за нея. После се успокои, заговори за страховете си. Откакто се мъчеше да работи, тези страхове отново го бяха обзели, дебнеше, твърдеше, че Мартин се навъртала около шкафа. Нима не било възможно някой да се възползува от нейната сляпа набожност, да я накара да извърши една лоша постъпка, като я убеди, че с това ще спаси господаря си? Толкова бе страдал от такива подозрения! И пред заплахата на близката самота отново го обземаше мъката, терзанието на учения, преследван от близките си в собствения си дом, застрашен в самата си същина, в делото на своя мозък.

Една вечер, когато отново заговори по този въпрос с Клотилд, се изпусна и каза:

— Но помисли, когато ти няма да бъдеш тук…

Тя цялата пребледня и като видя, че Паскал се спира разтреперан, извика:

— О, учителю, учителю! Нима още мислиш за това ужасно нещо? По очите ти виждам, че криеш нещо, някаква мисъл, която не споделяш с мен… Но ти ще умреш, ако замина! И кой тогава ще остане тук, за да запази делото ти?

На него му се стори, че тя свиква с мисълта да замине. Намери сили да каже весело:

— Но нима мислиш, че ще се оставя да умра, без да те видя?… Та нали ще ти пиша, дявол да го вземе! Ти ще дойдеш да ми затвориш очите.

Тя се отпусна на един стол и се разрида.

— Господи! Възможно ли е? Ти искаш утре да не бъдем заедно, ние, които не се разделяме за минута, които живеем вечно прегърнати! Ах, ако детето бе дошло…

— Не ме осъждай! — остро я прекъсна той. — Ако детето бе дошло, ти никога нямаше да заминеш… Нима не виждаш, че съм стар и се презирам! С мен ти ще останеш бездетна, ще живееш с мъката, че не си напълно жена, не си майка! Върви си, аз вече не съм мъж!

Тя напразно се опитваше да го успокои.

— Не! Ясно ми е какво мислиш, сто пъти сме си го казвали: ако детето не е цел, любовта е просто една безполезна мръсотия… Онази вечер ти захвърли романа, който четеше, защото героите били потресени, че са създали дете, въобще не си представяли, че това може да им се случи, и се чудели как да се отърват от него… А пък аз, господи, как чаках дете от теб, как щях да го обичам!

От този ден Паскал сякаш още повече потъна в работа. Сега се случваше по четири-пет часа, по цели сутрини и следобеди да не вдигне глава. Пресилваше усърдието си, забраняваше да го прекъсват, дори една дума да му кажат. Но понякога, след като Клотилд излезеше от стаята на пръсти, за да даде някакво нареждане долу или да отскочи някъде по работа, той се оглеждаше крадешком, за да се увери, че я няма, после отпускаше глава на масата с израз на огромно изтощение. Това беше болезнена отмора от необикновеното усилие, което трябваше да си налага, когато я чувствуваше до себе си, за да седи пред масата и да не я вземе в обятията си, да я държи така с часове и да я целува полекичка. Ах, работата! Какъв пламенен зов отправяше той към нея, като към единствено убежище, в което се надяваше да потъне, да забрави! Но най-често не можеше да работи, трябваше да играе комедия, да се прави, че е вглъбен, седеше, вперил в някоя страница печалните си очи, които се премрежваха от сълзи, докато мисълта му агонизираше, замъглена, убягваща, винаги изпълнена със същия образ. Нима щеше да стане свидетел на безсилието на труда, той, който го смяташе за всесилен, единствен творец, разпоредник на света? Трябваше ли да захвърли работата, да се откаже от дейността, да се остави просто да живее, да люби случайни хубави жени? Или това, че ставаше неспособен да напише една страница, както бе неспособен да създаде едно дете, се дължеше само на старостта? Страхът от безсилието винаги го бе измъчвал. Докато седеше, опрял глава на масата, отпаднал, смазан от цялата си злочестина, той мечтаеше да е на тридесет години и всяка нощ да черпи от прегръдките на Клотилд сили за работата си на другия ден. И по бялата му брада потичаха сълзи. А ако я чуеше, че се качва, бързо се изправяше, хващаше перодръжката, та тя да го завари, както го бе оставила, вглъбен в дълбок размисъл, в който имаше само отчаяние и пустота.

Беше вече средата на септември, две безкрайни тягостни седмици бяха изминали, без да донесат никакво разрешение, когато една сутрин Клотилд видя с изумление, че баба й Фелисите пристига. Предишния ден Паскал я бе срещнал на улица Бан и както бе решен час по-скоро да се принесе в жертва, а не можеше да намери сили да скъса, колкото и да му бе противно, й се бе доверил и я бе замолил да дойде на другия ден. Тя тъкмо бе получила ново, напълно отчаяно и умоляващо писмо от Максим.

Старата госпожа Ругон най-напред обясни причината за посещението си:

— Да, аз съм, моя мила, и навярно се досещаш, че трябва да имам много сериозни съображения, за да стъпи кракът ми отново тук… Право да ти кажа, ти полудяваш, не мога да те оставя да си съсипваш бъдещето, без да ти поговоря за последен път.

И веднага прочете писмото на Максим с разчувствуван глас. Бил прикован в кресло, изглеждало, че е засегнат от бързо развиваща се и много болезнена атаксия. Затова искал окончателен отговор от сестра си, като още се надявал, че тя ще отиде при него, и треперел при мисълта, че може да му се наложи да търси друга болногледачка. И все пак щял да бъде принуден да стори това, ако при неговото печално положение го изоставели. След като свърши писмото, Фелисите загатна колко неприятно щяло да бъде, ако богатството на Максим отидело в чужди ръце; но говори главно за дълг, за помощта, която всеки дължал на един роднина; освен това и тя се стремеше да докаже, че е имало категорично обещание.

— Слушай, миличка, помъчи се да си спомниш. Ти му каза, че ако има нужда от теб, ще отидеш при него. Още сякаш те чувам… Нали, сипе?

Откакто майка му бе тук, Паскал стоеше блед и мълчалив, с наведена глава: оставил я бе да действува. Сега отговори с леко кимване.

После Фелисите преповтори всички доводи, които той бе изредил на Клотилд: ужасният скандал, който вече се превръщал в оскърбление, заплашващата мизерия, толкова тежка, ако бъдели двама, невъзможността да продължели този лош живот, при който той, стареейки, щял да загуби колкото здраве му било останало, а тя, която била още толкова млада, окончателно щяла да съсипе целия си живот. И какво бъдеще можели да очакват сега, когато била дошла бедността? Било глупаво и жестоко така да упорствува.

Клотилд слушаше много изправена, с непроницаем израз на лицето, мълчеше, отказваше се дори да спори. Но понеже баба й настойчиво я подканяше да отговори, най-сетне каза:

— Повтарям: аз нямам никакво задължение към брат си, моят дълг е тук. Брат ми може да разполага както ще с богатството си, аз не го искам. Когато обеднеем съвсем, Мартин ще си отиде, а аз ще остана да прислужвам на учителя.

И махна с ръка. О, да! По-добре да се пожертвува за своя владетел, да му отдаде живота си, по-добре да го поведе за ръка и да проси по пътищата! После, както онази вечер, когато бяха хлопали напразно от врата на врата, като се върнат, да му дари младостта си и да го сгрее в чистите си прегръдки!

Старата госпожа Ругон поклати брадичка.

— Вместо да станеш негова прислужница, по-добре да му беше станала жена… Защо не се оженихте? Това беше по-просто и по-прилично.

И тя им припомни, че един ден била идвала да ги придумва да се оженят, за да се потуши зараждащият се скандал, а Клотилд се изненадала, отговорила, че нито тя, нито Паскал били мислили по това, но ако трябвало, все някога щели да се оженят, нямало защо да се бърза.

— Да се оженим ли, бабо? Но аз съм съгласна! — извика Клотилд. — Права си, бабо… — После се обърна към Паскал: — Ти сто пъти си ми казвал, че ще направиш това, което аз желая… Чуваш ли? Ожени се за мен! Като бъда твоя жена, ще остана. Жената не напуска съпруга си.

Но той само сви рамене, сякаш се боеше, че гласът му ще го издаде и че ще приеме с вик на благодарност вечната връзка, която Клотилд му предлагаше. Движението му можеше да означава колебание, отказ. Какъв смисъл имаше този брак в последния момент, когато всичко рухваше?

— То се знае — намеси се Фелисите, — това са много красиви чувства. Ти чудесно подреждаш всичко в главичката си. Само че бракът няма да ви даде рента, а ти му струваш доста скъпо, за него ти си най-тежкото бреме.

Това изречение има необикновено въздействие върху Клотилд. Тя рязко се обърна към Паскал с пламнали страни и плувнали в сълзи очи.

— Учителю, учителю! Вярно ли е това, което баба казва? Дотам ли стигна, че да съжаляваш за парите, които ти струвам?

Паскал не помръдна, стоеше все така смазан, само още повече пребледня. Но с далечен глас, сякаш говореше на себе си, прошепна:

— Аз имам толкова много работа! Толкова искам отново да се заема с моите досиета, ръкописи, бележки и да завърша делото, над което съм се трудил цял живот!… Ако съм сам, може би ще успея да подредя всичко. Ще продам Сулейад, о, знам, за къшей хляб, той не струва кой знае колко. Ще се пренеса с всичките си книжа в някоя стаичка. Ще работя от сутрин до вечер, ще се постарая да не бъда много нещастен.

Но той избягваше да погледне Клотилд, а тя беше толкова разстроена, че това страдалческо мърморене не можеше да я убеди. От секунда на секунда ужасът й растеше, защото усещаше, че неизбежното ще бъде казано.

— Погледни ме, учителю, погледни ме право в очите… И, заклевам те, имай смелостта да избереш: делото ти или аз, щом ти, както изглежда, твърдиш, че искаш да се махна, за да можеш да работиш по-добре!

Мигът на героичната лъжа бе настъпил. Той вдигна глава, погледна я в лицето смело и с усмивка на умирающ, който желае смъртта, произнесе с божествено благия си глас:

— Колко си неспокойна… Не можеш ли да изпълниш дълга си простичко като всички хора?… Аз трябва много да работя, имам нужда да бъда сам; а ти, миличко, трябва да отидеш при брат си. Върви. Всичко е свършено.

За няколко мига настъпи страшно мълчание. Клотилд го гледаше втренчено с надеждата, че той ще се разколебае. Истината ли бе казал? Не се ли жертвуваше, за да й бъде на нея добре? Това беше като тънко мигновено усещане, сякаш предадено й от някакъв трепет, излъчван от него.

— И завинаги ли ме изгонваш? Няма ли да ми позволиш да се върна утре?

Той остана непреклонен. Отново се усмихна, сякаш искаше да й каже, че човек не заминава, за да се завърне току-така, и у нея всичко се замъгли, усещането й помръкна, тя можеше да мисли, че Паскал говори искрено, като човек на науката, за когото работата има предимство пред жената. Клотилд отново пребледня, почака още малко сред същото ужасно мълчание, после каза бавно, с онзи свой израз на нежно и пълно покорство:

— Добре, учителю, ще замина, когато искаш, и ще се върна само в деня, когато ме повикаш.

Между тях всичко бе пресечено като с брадва. Безвъзвратното бе станало. Фелисите се изненада, че не е необходимо да говори повече, и поиска веднага да се определи денят на заминаването. Беше възхитена от своята упоритост, смяташе, че е победила с голяма борба. Беше петък и се разбраха Клотилд да замине в неделя. Дори пратиха телеграма на Максим.

От три дена духаше мистралът. Но тази вечер той рязко се засили и Мартин предрече, че това щяло да трае още три дена — така казваше народът. И тя обиколи всички стаи, за да провери дали капаците са здраво залостени. В долината на Виорн ветровете към края на септември са страшни. Задухаше ли, мистралът минаваше над покривите на Пласан и брулеше изкосо малкото плато, върху което бе построена къщата на Сулейад. Това беше хала, неспирен бесен ураган, който я шибаше по цели дни, по цели нощи, разтърсваше я от зимника до тавана с ненамаляваща сила. Керемиди хвърчаха, панти на прозорци се къртеха, а през пролуките вятърът проникваше в стаите с отчаяно безумен вой и оставеше ли някой за миг отворена врата, тя се блъскаше с трясък на топовен гърмеж. Беше като щурм при обсада сред грохот и отчаяние.

На другия ден в унилата къща, разтърсвана от силния вятър, Паскал пожела да се занимае заедно с Клотилд с приготовленията за заминаването й. Старата госпожа Ругон щеше да дойде да се сбогува едва в неделя. Когато научи за близката раздяла, Мартин се смая, онемя, в очите й за миг припламна искра. И понеже я отпратиха от стаята, казвайки й, че ще приберат багажа без нея, се върна в кухнята и се зае с всекидневната си работа, сякаш нищо не знаеше за катастрофата, която щеше да разстрои тричленното им семейство. Но щом Паскал я повикаше, пристигаше толкова бързо, толкова пъргаво, с такова светнало, сияещо от готовност да му служи лице, че изглеждаше подмладена. Той не се отделяше нито за миг от Клотилд, помагаше й, искаше да се увери, че тя наистина си взема всичко, което може да й потрябва. Два големи сандъка седяха разтворени посред разхвърляната стая; пакети, дрехи бяха пръснати навсякъде; по двадесет пъти преглеждаха шкафове, чекмеджета. И тази работа, тази грижа нищо да не бъде забравено сякаш притъпяваше острата болка, която ги присвиваше под лъжичката. За миг се улисваха: той старателно внимаваше да не се губи място, попълваше с дребни предмети отделението за шапки, вмъкваше кутии между ризите, кърпичките, докато тя откачаше роклите и ги сгъваше на леглото, за да бъдат наредени най-отгоре. А когато се изправяха да си поотпочинат и се озоваваха един срещу друг, отначало се усмихваха, после сдържаха сълзите, които бликваха в очите им, защото мисълта за неизбежното нещастие отново завладяваше цялото им съзнание. Но оставаха твърди, макар че сърцата им кървяха. Господи! Значи беше истина, че те няма да са вече заедно? И тогава чуваха вятъра, страшния вятър, който сякаш щеше да изтърбуши къщата.

Колко пъти през този последен ден отиваха до прозореца, привлечени от бурята, пожелавайки тя да помете целия свят! Когато мистралът бушува, слънцето не престава да грее, небето си остава синьо; но синевата е помръкнала, замъглена от прах, а жълтото слънце е бледо и тръпно. Те гледаха в далечината огромните бели вихрушки, които се вдигаха от пътищата, огъващите се разрошени дървета, които сякаш бягаха в една и съща посока със същия устрем, цялото поле изсъхнало, изтощено от бесния, нестихващ, неотслабващ вятър, който тътнеше до безкрай с гръмотевичен грохот. Клони се чупеха и изчезваха, покриви излитаха толкова далеч, че после не можеха да ги намерят. Защо ли мистралът не ги отнесеше, както бяха заедно, и не ги захвърлеше някъде там, в онази незнайна страна, където хората са щастливи? Багажът беше почти прибран, когато Паскал понечи да отвори един капак, който вятърът току-що бе захлопнал, но през едва открехнатия прозорец мистралът нахлу толкова стремглаво, че Клотилд трябваше да изтича да му помогне. Двамата натискаха с все сили, докато успеят да завъртят дръжката на прозореца. Последните неприбрани вещи се бяха разхвърчали из стаята и те събраха парчетата на едно разбито огледалце, което бе паднало от стола. Дали това не беше предвещание за близка смърт, както казваха жените от предградието?

След унилата вечеря в светлата трапезария с цъфтящи букети по стените Паскал каза, че трябва да си легнат рано. Клотилд щеше да замине на другия ден сутринта с влака в десет и четвърт и той се тревожеше за нея, защото пътуването беше дълго — двадесет часа. После, преди да си легне, я целуна, но решително пожела още тази нощ да се върне в своята стая и да спи сам. Искал на всяка цена, както обясни, тя да си отпочине. Ако останели заедно, нямало нито тя, нито той да мигнат, щели да прекарат безкрайно печална безсънна нощ. Тя напразно го молеше, гледаше го с големите си нежни очи, протягаше към него божествените си ръце: той има необикновената сила да си отиде, след като я целуна по очите, зави я, посъветва я да бъде разумна и хубаво да се наспи. Та нима не бяха вече разделени? Щеше да му бъде съвестно и срамно да я обладае, когато тя вече не беше негова. Но колко ужасно бе завръщането му в неговата влажна, запустяла стая, където го чакаше студеното ергенско легло! Струваше му се, че се завръща в старостта и че тя завинаги се спуска върху него като оловен похлупак. Отначало обвини вятъра за безсънието си. Замрялата къща се изпълваше с вой, умолителни гласове, гневни гласове се преплитаха сред проточени ридания. На два пъти става, за да отиде пред вратата на Клотилд да се ослуша, но нищо не чу. Слезе долу да затвори една врата, която се блъскаше с глухи удари, сякаш нещастието хлопаше на стената. Вятърът свистеше из тъмните стаи. И той се прибра да си легне замръзнал, разтреперан, преследван от зловещи видения. После осъзна, че този силен глас, който го измъчваше, който му отнемаше съня, не идва от развилнелия се мистрал. Това беше зовът на Клотилд, усещането, че тя е още тук, при него, а той се бе отказал от нея. Тогава се замята в пристъп на безумно желание, на отвратително отчаяние. Господи! Никога вече да не бъде негова, когато той можеше с една дума още да я има, да я има завинаги! Сякаш от собствената му плът изтръгваха тази млада плът, която му отнемаха. Една тридесетгодишна жена може да се съвземе. Но какво усилие се изискваше посред страстта на неговата залязваща мъжественост, за да се откаже от това свежо тяло, ухаещо на младост, което царствено се бе отдало, което му принадлежеше като негова собственост, негова вещ! Той десет пъти едва не скочи от леглото, да отиде отново да я прегърне, да я задържи. Ужасната криза трая до зори сред бесния напор на вятъра, от който цялата къща се тресеше.

Беше шест часът, когато Мартин, на която се бе сторило, че господарят й я вика от стаята си, тропайки по пода, се качи. Влезе с израз на оживление и възторженост, който от два дена се бе появил на лицето й; но се вцепени от тревога и изумление, като го видя полуоблечен, легнал напряко на леглото, съсипан, заровил лице във възглавницата, за да заглуши риданията си. Бе поискал да стане, веднага да се облече и нов пристъп на отчаяние току-що го бе повалил: виеше му се свят, имаше сърцебиене, задушаваше се.

За миг загуби съзнание, после отново започна да стене, като едва си поемаше дъх:

— Не, не! Не мога… Прекалено страдам… По-добре да умра, още сега да умра…

Все пак позна Мартин, но не спря, изповяда се пред нея, беше на края на силите си, залян, повален от мъката.

— Ах, бедничка ми Мартин, толкова страдам, сър дето ми ще се пръсне… Тя отнася сърцето ми, целия ще ме отнесе. Вече не мога да живея без нея… Тази нощ едва не умрях, искам да умра, преди да замине, не мога да преживея мъката да гледам как си отива… Ох, господи! Тя заминава, вече няма да бъде при мен, моя, а аз оставам сам, сам, сам…

Мартин, която се бе качила толкова весела, пребледня като восък, лицето й стана сурово, измъчено. За миг го гледа как се е вкопчил в чаршафите и ги дърпа със сгърчени ръце, как си запушва устата в завивките и глухо стене от отчаяние. После с рязко усилие се реши да заговори:

— Не е разумно така да се съсипвате, господарю. Смешно е… Щом е тъй и щом не можете без госпожицата, ще отида да й кажа докъде сте се докарали…

При тези думи Паскал изведнъж стана, но политна и се хвана за гърба на един стол.

— Забранявам ви, Мартин!

— Пък аз много ще ви слушам! Че пак да ви намеря полумъртъв, да си изплачете всичките сълзи. Не, не! Ще доведа госпожицата и ще й кажа истината, и ще я накарам да си остане при нас!

Но той я беше сграбчил гневно за ръката и не я пускаше.

— Заповядвам ви да мирувате, чувате ли? Иначе ще си отидете с нея… Защо дойдохте? На мен ми прилоша от вятъра. Това никого не засяга.

После му домиля за нея, обичайната му добрина надви и той се усмихна:

— Горкичката ми Мартин, ама как ме ядосахте! Оставете ме да действувам така, както съм длъжен да действувам за доброто на всички ни. И не споменавайте нито дума, много ще ме наскърбите.

Сега Мартин преглътна сълзите си. Беше време да се придобрят, защото почти веднага след това Клотилд влезе. Беше станала рано, бързаше да се види час по-скоро с Паскал и вероятно до последния миг се надяваше, че той ще я задържи. И нейните клепачи бяха натежали от безсъние; веднага впери поглед в него със същия въпросителен израз. Но Паскал беше още толкова разстроен, че тя се изплаши.

— Не, няма нищо, уверявам те. Щях дори да спя добре, ако не беше мистралът… Нали, Мартин, и на вас това ви казвах?

С едно кимване прислужницата потвърди. И Клотилд се примири, не му извика, че и тя цяла нощ се е борила и страдала, че като него е примирала. Двете жени вече приемаха саможертвата му и се стараеха да му се подчиняват, да му помагат да я понесе.

— Чакай — продължи Паскал, като отиде до малкото бюро и го отвори, — тук има нещо за теб… Вземи! В този плик има седемстотин франка.

И макар че тя завика, че не иска да слуша, Паскал й се отчете: от шестте хиляди, получени за бижутата, били похарчени едва двеста; той си оставял сто, за да изкара до края на месеца със строга пестеливост, с „черното скъперничество“, което бил започнал да проявява. После вероятно щял да продаде Сулейад, щял да работи, въобще щял да се справи. Но не искал да пипа петте хиляди, които оставали, защото си били нейни и тя щяла да ги намери в чекмеджето.

— Учителю, учителю, много ме наскърбяваш…

Той я прекъсна:

— Това е моето желание и недей сега ти да ми разбиваш сърцето… Виж какво, вече е седем и половина, отивам да вържа сандъците, щом казваш, че са затворени.

Като останаха сами една срещу друга, Клотилд и Мартин известно време се гледаха мълчаливо. Откакто се бе създало новото положение, те чувствуваха глухото си съперничество за своя обожаван учител и господар: яркото тържество на младата господарка, стаената ревност на старата прислужница. По всичко личеше, че днес старицата остава победителка. Но в тази последна минута вълнението, което и двете изпитваха, ги сближаваше.

— Мартин, не го оставяй да се храни като бедняк. Трябва да ми обещаеш, че той ще има вино и месо всеки ден, нали?

— Не се безпокойте, госпожице.

— И да знаеш, тези пет хиляди франка, които са там, са си негови. Надявам се, че няма да ги пазите, а вие да умирате от глад. Искам да го глезиш.

— Пак ви казвам, госпожице, оставете на мен, на господаря нищо няма да му липсва.

Отново млъкнаха и продължиха да се гледат.

— Освен това внимавай да не се преуморява. Заминавам много разтревожена, от известно време здравето му не е толкова добро. Ще се грижиш за него, нали?

— Ще се грижа, бъдете спокойна, госпожице.

— Да знаеш, че на теб го поверявам. Сега вече само ти му оставаш и това малко ме успокоява, защото ти го обичаш. Обичай го колкото можеш повече, обичай го двойно, за двете ни.

— Да, госпожице, колкото мога.

Очите им се напълниха със сълзи и Клотилд добави:

— Искаш ли да ме целунеш, Мартин?

— О, госпожице, от все сърце!

Когато Паскал влезе, ги завари така прегърнати. Направи се, че нищо не е забелязал, вероятно за да не се разчувствува. Заговори високо за последните приготовления преди заминаването, като припрян човек, който не иска да изпуснат влака. Бил вързал сандъците и чичо Дюрийо току-що ги бил откарал с каруцата, така че щели да ги намерят на гарата. Но беше едва осем часът, имаха на разположение повече от два часа. Прекараха два тягостни часа в безсмислена тревога, с болка се въртяха из къщата, непрекъснато мислеха за горчивата раздяла. Закуската им отне четвърт час. После трябваше да стават, да сядат. Очите им не се откъсваха от часовника, в зловещата къща минутите им се струваха безкрайни като агония.

— Ах, какъв вятър! — каза Клотилд по едно време, когато всички врати изстенаха под напора на мистрала.

Паскал отиде до прозореца, погледа безумния бяг на дърветата, подгонени от бурята.

— От сутринта непрекъснато се усилва. Ще трябва да видя какво става с покрива, изпопадаха керемиди.

Те вече не бяха заедно. Чуваха само бесния вятър, който помиташе всичко, отнасяше живота им.

Най-после в осем и половина Паскал каза:

— Време е, Клотилд.

Тя стана от стола, на който седеше. В някои мигове забравяше, че заминава. Изведнъж осъзна ужасната истина. Погледна го за последен път. Той не разтвори обятията ся, за да я задържи. Свършено беше. Лицето й застина — мъртво, като поразено от гръм.

Отначало си размениха обичайните думи.

— Ще ми пишеш нали?

— Разбира се. И ти ми се обаждай колкото се може по-често.

— И главно, ако се разболееш, веднага ме повикай.

— Обещавам ти. Но не се бой, аз съм здрав.

После, преди да напусне тази толкова скъпа за нея къща, Клотилд я обгърна с гаснещ поглед. И се отпусна на гърдите на Паскал, прегърна го и прошепна:

— Искам тук да те целуна, искам да ти благодаря… Учителю, ти ме направи това, което съм. Често си ми го казвал: ти поправи моята наследственост. Какво щеше да стане с мен там, в средата, където израсна Максим?… Да, ако у мен има нещо свястно, само на теб го дължа, на теб, който ме пресади в този дом, сред истина и добрина, отгледа ме, за да стана достойна за обичта ти… И след като ме взе и ме обсипа с богатствата си, днес ме отпращаш. Да бъде волята ти: ти си моят учител и ти се покорявам. И въпреки това те обичам и винаги ще те обичам.

Той я притисна до сърцето си, отговори:

— Аз мисля само за твоето добро, довършвам делото си.

И при тази последна, при тази сърцераздирателна целувка тя каза много тихо с въздишка:

— Ах, ако детето бе дошло!

Стори й се, че той изстена, когато заговори още по-тихо, едва доловимо:

— Да, моята мечта, единственото добро, истинско дело… не съумях да го осъществя… Прости, ми, опитай се да бъдеш щастлива.

Старата госпожа Ругон вече чакаше на гарата. Беше много весела, много оживена въпреки осемдесетте си години. Ликуваше: смяташе, че вече държи в ръцете си своя син Паскал. Когато ги видя такива стреснати, се зае да урежда всичко, взе билет, предаде сандъците на багаж, настани Клотилд в купе само за жени. После надълго говори за Максим, даде наставления, настоя да бъде редовно осведомявана. Но влакът не потегляше. Изминаха още пет ужасни минути, през които седяха едни срещу други, без да си говорят. Накрая се разцелуваха, колелата силно затракаха, кърпички се размахаха. Всичко свърши.

Паскал внезапно забеляза, че е сам на перона, докато там някъде влакът изчезваше зад един завой. Тогава, без да слуша майка си, се затича, запрепуска като младеж, изкачи склона, из катери се по стъпалата от суха зидария и за три минути стигна на терасата на Сулейад. Тук мистралът бушуваше, с яростен напор огъваше като сламки стогодишните кипариси. На избледнялото небе слънцето изглеждаше уморено от този вятър, който вече шест дена брулеше лицето му. И както разрошените дървета, Паскал устояваше, дрехите му плющяха като знамена, шибани от бурята, косите и брадата му се развяваха. Задъхваше се, ръцете му се опитваха да сдържат учестеното биене на сърнето му. Гледаше в далечината влака, който бягаше през голото поле, мъничък влак, като клонче с изсъхнали листа, гонено от мистрала.