Емил Зола
Доктор Паскал (1)

I

Сред горещината на яркия юлски следобед всекидневната, с плътно затворени капаци, бе потънала в голямо спокойствие. Само тънки слънчеви стрели проникваха през пролуките в старите рамки на трите прозореца и в полумрака тяхната много мека светлина къпеше предметите в разсеяно, нежно сияние. Тук беше относително прохладно сред смазващата жега, която се усещаше през напечената от слънцето външна стена.

Застанал прав пред шкафа срещу прозорците, доктор Паскал търсеше някаква бележка, която бе дошъл да вземе. Както бе широко отворен, този огромен дъбов шкаф с резба и красива яка обковка от миналия век излагаше пред погледа необикновена камара от книжа: папки, ръкописи бяха натрупани безразборно на дъното, преливаха от лавиците. Повече от тридесет години докторът тъпчеше в него всичко, което бе написал, от кратките бележки до пълните текстове на своите големи трудове върху наследствеността. Затова и търсенето невинаги беше лесно. Сега той ровеше търпеливо и когато най-после намери, се усмихна.

Постоя още миг пред шкафа, за да прочете бележката на светлината на един златист лъч, който падаше от средния прозорец. На тази здрачна светлина със снежнобелите си коси и брада, макар да наближаваше шестдесетте, той изглеждаше здрав, силен мъж с толкова свежо лице, тънки черти и все още бистри, детски очи, че както бе пристегнат в кафяво кадифено сако, човек би го взел за младеж с напудрени къдри.

— Ето, Клотилд — най-после каза той, — ще препишеш тази бележка. Рамон никога няма да успее да разчете ужасния ми почерк.

И остави листа до девойката, която работеше права пред една висока стойка при десния прозорец.

— Добре, учителю — отвърна тя.

Увлечена в своя пастел, на който в момента нанасяше широки щрихи с молив, дори не се обърна. До нея в една ваза бе натопена клонка цъфнала градинска ружа със странен лилав цвят на жълти ивици. Но ясно се виждаше профилът на малката й кръгла глава с късо подстригана руса коса, прелестен сериозен профил — право чело, сбърчено от внимание, небесносиньо око, тънък нос, решителна брадичка. Особено в наведения й тил се долавяше чаровна младост, млечна свежест под златните къдри. В дългата си черна престилка тя изглеждаше много висока, с тънко кръстче, малки гърди, стройно тяло, източена и гъвкава като божествените ренесансови фигури. Въпреки двадесет и петте й години у нея бе останало нещо детско и изглеждаше едва на осемнадесет.

— И вземи да подредиш малко шкафа — продължи докторът. — Нищо вече не може да се намери.

— Добре, учителю! — повтори тя, без да вдига глава. — Ей сега!

Паскал се върна при писалището си на другия край на стаята до левия прозорец и седна. Това беше обикновена маса от черно дърво, също отрупана с най-различни книжа, брошури. И отново настъпи тишина, сумрачно спокойствие сред смазващата жега вън. В голямата стая, дълга десетина метра, широка шест, освен шкафа имаше само две библиотеки, претъпкани с книги. Старинни столове и кресла бяха пръснати както дойде, а единствената й украса се състоеше от пастели, изобразяващи цветя в странен колорит, заковани по стените със салонни тапети в стил ампир на розети, но сега картините не се виждаха добре. Трите двойни врати — едната за стълбата, а другите две в двата края на всекидневната — за стаята на доктора и за стаята на момичето — бяха от времето на Луи XV, както и корнизът на опушения таван.

Измина час в пълна неподвижност и тишина. После, за да се поразсее от работата си, Паскал скъса хартиената лента на един забравен на масата му брой на „Тан“ и тихо възкликна.

— Я! Баща ти са го назначили за директор на „Епок“, оня републикански вестник, който излиза в голям тираж и публикува материалите на Тюилри!^[1]

Новината трябва да беше неочаквана за него, защото изглеждаше едновременно доволен и опечален, после искрено се разсмя и продължи полугласно:

— Честна дума, човек колкото и да мисли, това не би могъл да го измисли… Животът е нещо необикновено… Има една много интересна статия.

Клотилд мълчеше, сякаш беше на сто левги от онова, което чичо й говореше. Той също млъкна; изчете статията докрай, взе ножици, изряза я, залепи я на един лист и я надписа с едрия си неправилен почерк. След това отиде да прибере на съответното място в шкафа този нов документ. Но се наложи да се качи на стол, понеже лавицата беше високо и той не можеше да я стигне въпреки едрия си ръст.

На тази лавица бяха спретнато подредени огромни папки. Класирани методично, те съдържаха различни документи, листове, изписани на ръка, свидетелства на гербова хартия, изрязани от вестници статии, разпределени в тънки папки от син табак, на всяка от които с едри букви бе означено по едно име. Явно бе, че тези документи непрекъснато се подреждат с обич, че постоянно се вземат и се връщат внимателно на мястото си; защото от целия шкаф само в този кът имаше порядък.

След като, покатерен на стола, намери търсената папка, една от най-претъпканите, върху която бе написано името „Сакар“, Паскал сложи в нея новата изрезка, после постави цялата папка на мястото й по азбучен ред. Постоя още миг замислен, внимателно изправи една купчина, готова да падне, после, като слезе най-сетне от стола, каза:

— Чуваш ли, Клотилд? Като подреждаш, няма да пипаш горните папки.

— Добре, учителю! — за трети път покорно отвърна момичето.

Той отново се засмя с присъщия си весел израз.

— Забранено е!

— Знам, учителю!

И Паскал затвори шкафа, решително превъртя ключа, после го хвърли в едно чекмедже на работната си маса. Девойката беше достатъчно в течение на неговите изследвания, за да слага малко ред в ръкописите му, и той охотно я използуваше и като секретарка, даваше и да преписва бележките му, когато някой събрат и приятел като доктор Рамон му поискаше един или друг документ. Но тя не беше учена и чичо й чисто и просто й забраняваше да чете онова, което смяташе, че е излишно да знае.

Междувременно дълбокото внимание, в което той чувствуваше, че е потънала, започваше да го изненадва.

— Какво ти е, че не си отваряш устата? Толкова ли ти е увлекателно да рисуваш тези цветя?

Това също беше работа, която често й поверяваше — рисунки с молив, с акварел, с пастели, които включваше като илюстрации към трудовете си. От пет години той правеше много любопитни опити с подбор от градински ружи и чрез изкуствено опрашване бе получил редица нови оцветявания. При това своего рода копиране Клотилд влагаше необикновена точност до най-малките подробности в рисунъка и багрите; дотам, че Паскал непрекъснато се удивяваше на толкова голямата й честност и й казваше, че има „чудно ясна и здрава топчеста главичка“.

Но сега, като се приближи, за да погледне през рамото й, нададе комичен вик на гняв.

— Хе, върви по дяволите! Ти май си тръгнала да гониш неизвестното!… Ако нямаш нищо против, веднага ще скъсаш това!

Тя се беше изправила с пламнали до кръв страни, с искрящи от увлечение по творбата очи, с ръце на червени и сини петна от пастелите, които бе мачкала с тънките си пръсти.

— О, учителю!

И в това толкова нежно обръщение, изразяващо гальовна покорност, в тази пълна с преданост дума „учителю“, която тя употребяваше, защото й се струваше глупаво да му казва чичо или кръстник, за първи път се промъкваше пламък на бунт, волята на същество, което се отдръпва и се утвърждава.

От близо два часа тя се бе отказала от точното и послушно рисуване на градинските ружи и бе нахвърлила на друг лист цял грозд измислени цветя, странни, великолепни цветя като в сън. Понякога посред най-точното възпроизвеждане изпадаше в такива внезапни настроения, сякаш имаше нужда да избяга в свят на луди фантазии. И веднага я удовлетворяваше, като винаги се връщаше към тези необичайни цветя с такъв устрем, с такова въображение, че никога не се повтаряше, създаваше рози с кървящи сърца, леещи сернисти сълзи, лилии, подобни на кристални урни, дори цветя с непознати форми, които разперваха звездни лъчи, венчета, които се рееха като облаци. Този ден на листа, надраскан с едри черни щрихи, се сипеше дъжд от бледи звезди, порой от безкрайно нежни цветни листенца, а в единия ъгъл пъпка на незнайно цвете разтваряше девствени воали.

— И тоя ще ми го заковеш тук! — продължи докторът, като посочи към стената, на която се редяха все такива странни пастели. — Но какво пък може да представлява това? Да те пита човек…

Все така съсредоточена, тя отстъпи, за да огледа по-добре творбата си.

— Не знам. Хубаво е.

В този миг влезе Мартин, единствената им прислужница, която работеше у доктора от близо тридесет години и бе станала истинската стопанка на къщата. Макар че бе прехвърлила шестдесетте, тя също беше запазила младежкия си вид — дейна и мълчалива, неизменно с черна рокля и бяло боне, които й придаваха вид на монахиня, с дребно, бледо и отпочинало лице, с пепеляви, сякаш угаснали очи.

Тя нищо не каза, седна на земята пред едно кресло, чийто плат се бе скъсал от старост, та се подаваха конски косми, извади от джоба си игла и чиле вълнени конци и започна да кърпи дупката. От три дена чакаше да намери час свободно време, за да свърши тази работа, която не й даваше мира.

— Като сте се заловили с кърпене, Мартин — извика Паскал шеговито и улови с две ръце бунтовната глава на Клотилд, — я ми позашийте и тази кратунка, че тече.

Мартин вдигна бледите си очи и погледна Паскал с обичайния си израз на обожание.

— Защо говорите така, господарю?

— Защото ми се струва, моето момиче, че вие с вашата набожност сте напъхали тук, в тази хубава ясна топчеста главичка мисли за другия свят.

Двете жени се спогледаха съучастнически.

— Вярата никому не е навредила досега, господарю… Е, то се знае, като не мислят еднакво, хората по-добре да не говорят за тези неща.

Настъпи притеснено мълчание. Това беше единственото разногласие, което понякога водеше до скарване тези три толкова свързани същества, които живееха в такава близост. Когато бе дошла да слугува у доктора, Мартин бе едва на двадесет и девет години — една година по-възрастна от него — и той тъкмо започваше да приема болни в малка светла къща в новия квартал на Пласан. А тринадесет години по-късно, когато Сакар, един от братята на Паскал, след смъртта на жена си и преди да се прежени, му изпрати седемгодишното си момиченце, тя се зае да гледа детето, водеше го на черква, предаваше му малко от религиозния пламък, който винаги си бе горял у нея; човек с широки възгледи, докторът им оставяше тези религиозни радости, защото не чувствуваше, че има право да забранява на когото и да било щастието да вярва. По-късно той се задоволи да бди над образованието на девойката, да й създаде точни и здрави представи за всичко. Така живееха тримата от близо осемнадесет години, уединени в Сулейад, имение в покрайнините на града, на четвърт час от катедралата „Сен Сатюрнен“ и животът им течеше щастливо, съсредоточен около големи тайни изследвания, но донякъде смущаван от известно раздразнение, което растеше поради все по-острия сблъсък на техните вери.

Паскал помръкна, закрачи из стаята. След миг, като човек, който обича да говори направо, каза:

— Виж какво, миличко, тайнственото и всичките му фантасмагории ти развалиха хубавия ум… Твоят господ нямаше никаква нужда от теб. Трябваше да те задържа изцяло за себе си, само щеше да ти бъде от полза.

Но трепетна, вперила смело очи в неговите, Клотилд се възпротиви:

— А за теб щеше да бъде от полза, учителю, ако не се ограничаваше да гледаш само с очите на тялото… Съществува и нещо друго. Защо не искаш да го видиш?

Мартин, с нейния си език, й се притече на помощ:

— Което си е право, вие сте светец, господарю, аз това навсякъде го разправям. Трябва да идвате с нас на черква… Господ сигурно ще ви спаси душата. Ама като си помисля, че може да не отидете веднага в рая, цяла се разтрепервам.

Той се бе спрял: тези две толкова покорни жени, винаги в нозете му, разнежени от неговата веселост, от неговата добрина, стояха пред него разбунтувани. Вече отваряше уста, за да им отговори сурово, но му стана ясно колко безсмислено е да спори.

— Добре! Сега ме оставете на мира. По-добре да отида да поработя… И главно не ме безпокойте!

С пъргава стъпка се прибра в стаята си, където си беше уредил нещо като лаборатория, и заключи вратата. Беше строго забранил да влизат. Там се занимаваше с особени изследвания, за които никому не говореше. Почти веднага се чу ритмично, бавно тракане на чук в хаван.

— Ето го — промълви Клотилд, — пак се залови с дяволската си кухня, както казва баба.

И спокойно се зае да копира клончето градинска ружа. Рисуваше контурите с математическа прецизност, намираше точния цвят на лилавите венчелистчета, на жълтите им ивици, до най-нежния оттенък.

— Ех! — прошепна след малко Мартин, която отново бе седнала на земята да кърпи креслото. — Колко жалко, дето един свят човек като него така си погубва душата!… Щото, което си е право, аз от трийсет години го познавам, ама не знам дори да е наскърбил някого. Златно сърце! Залъка от устата си ще даде… Пък и мил, и все здрав, весел! Благословия за хората!… Това си е чисто престъпление, дето не ще да се помири с господа. Нали, госпожице, ще трябва да го накараме насила?

Изненадана, че я чува да изговори толкова думи наведнъж, Клотилд обеща сериозно:

— Положително, Мартин, заклевам се. Ще го накараме.

Отново бяха млъкнали, когато издрънка звънчето на входната врата долу. Бяха го поставили, за да ги предупреждава в голямата за трима души къща. Прислужницата изглеждаше изненадана, замърмори глухо: кой ли можеше да идва в тая жега? Стана, отвори вратата, надвеси се над перилото, после се върна и каза:

— Госпожа Фелисите.

Старата госпожа Ругон влезе забързана. Въпреки осемдесетте си години тя се беше изкачила пъргаво като младо момиче. Останала си бе все същия смугъл, сух и писклив шуреи. Сега беше много елегантно облечена в черна коприна и ако човек я гледаше в гръб, по тънкия й кръст можеше да помисли, че е влюбена или честолюбива жена, водена от своята страст. В съсухреното й лице очите бяха запазили пламенността си, а когато искаше, можеше да се усмихва прелестно.

— Как? Ти ли си, бабо? — извика Клотилд, докато отиваше да я посрещне. — Ами в този страшен пек човек може да се свари!

Фелисите се разсмя, целуна я по челото.

— О, на мен слънцето ми е приятел!

После със ситни бързи крачки отиде до прозореца и завъртя дръжката на единия капак.

— Поотворете! Толкова е тъжно да се живее на тъмно… У дома аз оставям слънцето да влиза.

През процепа проникна струя разкалена светлина, поток от жарава. И под лилаво-синия като осветен от пожар небосвод се откри широкото изгоряло поле, сякаш заспало и умряло в унищожителната пещ, а вдясно, над розовите покриви, сред ослепителен блясък се възправяше камбанарията на „Сен Сатюрнен“, златна кула с ребра от избелели кости.

— Да — продължи Фелисите, — след малко навярно ще отида в Тюлет, та исках да разбера дали Шарл е у вас, за да го заведа… Виждам, че не е тук. Е, ще остане за друг път.

Но докато обясняваше с този предлог посещението си, любопитните й очи тършуваха из стаята. Впрочем тя повече не настоя, веднага заговори за сина си Паскал, понеже бе чула в съседната стая ритмичния шум на чука, който не бе прекъсвал.

— Ах, той пак се занимава с дяволската си кухня!… Не го безпокойте, не съм дошла за него.

Мартин, която отново се бе заела с креслото, поклати глава, за да покаже, че няма никакво желание да безпокои господаря си; за миг настъпи мълчание, Клотилд бършеше с парцал изцапаните си от пастелите пръсти. Фелисите тръгна да обикаля със ситни крачки, като следовател.

От близо две години старата госпожа Ругон беше вдовица. Мъжът й бе толкова надебелял, че бе престанал да се движи и бе умрял от преяждане през нощта на 3 септември 1870 година, след като бе научил за Седанската катастрофа^[2]. Излезе, че провалянето на режима, на който се ласкаеше, че е един от създателите, го е покосило. Затова и Фелисите си даваше вид, че вече не се занимава с политика, и живееше като царица, която се е отказала от престола. Нямаше човек да не знае, че през 1851 година Ругонови бяха спасили Пласан от анархия, като след преврата от 2 декември бяха допринесли за възтържествуването на новия режим^[3], а няколко години по-късно отново бяха завоювали града от кандидатите легитимисти и републиканци и го бяха предали на бонапартисткия депутат. До войната тук Империята бе останала всемогъща и се ползуваше с такива симпатии, че на плебисцита бе получила огромно болшинство. Но след пораженията Пласан започна да става републикански, квартал Сен Мартен отново потъна в глухи роялистки интриги, а старият квартал и новият град изпратиха в Камарата либерален представител със смътно орлеанистки оттенък, готов да застане на страната на републиката, ако тя възтържествува. И ето защо, като много умна жена, Фелисите се бе отказала от политиката и се бе съгласила да остане детронираната царица на един провален режим.

Но това все още беше високо положение, обвеяно с печална поезия. Тя бе царувала осемнадесет години. Легендата за нейните два салона — жълтия салон, където бе назрявал превратът, и по-късно зеления салон^[4], неутрална почва, където бе завършило завоюването на Пласан — се разкрасяваше от далечността на тези отминали времена. А беше и много богата. Освен това хората намираха, че след падането си от власт се държи много достойно, без никакви съжаления, никакви оплаквания, а осемдесетте й години се съпровождаха от такава върволица бесни ламтежи, отвратителни маневри и огромни удовлетворени амбиции, че й придаваха величавост. Единствената й радост сега беше да се наслаждава спокойно на голямото си богатство и на миналата си царственост; останала й бе само една страст: да защищава своята история, като отстранява всичко, което би могло да я омърси пред бъдните поколения. Гордостта й живееше с нейния двоен подвиг, за който тук още се говореше, и тя бдеше с ревнива старателност да остави само красивите документи, онази легенда, която караше хората да я поздравяват като паднало величие, когато вървеше из града.

Фелисите отиде до вратата на стаята и се заслуша в шума на чука. После със загрижено чело се върна при Клотилд.

— Но какво прави той, господи! Знаеш, ужасно си вреди с това ново лекарство. Разправиха ми, че онзи ден пак насмалко не убил един пациент.

— О, бабо! — извика момичето.

Но госпожа Ругон беше неудържима.

— Да, точно така! А жените говорят и много други неща… Върви да поразпиташ в предградието. Ще ти кажат, че той стривал мъртвешки кости в кръв от новородено.

Сега вече дори Мартин запротестира, а засегната в обичта си, Клотилд се ядоса:

— О, бабо, недей да повтаряш тези отвратителни клюки!… Учителят, с неговото голямо сърце! Той, който мисли само за щастието на хората!

Като ги видя и двете така възмутени и разбра, че е избързала, Фелисите отново стана много гальовна.

— Но, котенце мое, не аз говоря тези ужасни неща. Казвам ти какви глупости се разправят, за да разбереш, че Паскал греши, като не държи сметка за общественото мнение. Мисли си, че е открил ново лекарство, чудесно! Дори съм готова да приема, че ще може да излекува всички болни, както той се надява. Само че защо се държи толкова тайнствено? Защо не говори за него? И главно защо го изпитва само на тая измет от стария квартал и по селата, вместо да се опита да лекува с успех приличните хора в града, което ще му прави чест?… Не, виждаш ли, котенцето ми, чичо ти от край време не може да направи нещо като другите хора.

Заговори огорчено, по-тихо за тази скрита рана на сърцето си:

— Слава богу, в нашето семейство не липсват ценни хора. Другите ми синове горе-долу ме удовлетвориха! Нали чичо ти Йожен доста се издигна, дванайсет години беше министър, почти император! А и баща ти: през ръцете му минаха немалко милиони, участвува в доста големите възобновителни работи, които преобразиха Париж! Не говоря за брат ти Максим, той е толкова богат, толкова изискан… Нито за братовчедите ти: Октав Муре е един от завоевателите в новата търговия, а нашият мил абат Муре е истински светец!…^[5] Добре, а защо Паскал, който би могъл да върви по техните стъпки, се е заинатил да живее в тая дупка като някакъв изкуфял стар чудак?

И понеже момичето отново се възмути, тя гальовно му затвори устата с ръка.

— Не, не! Остави ме да се доизкажа… Знам, че Паскал не е глупав, че има забележителни трудове, че съобщенията му в Медицинската академия дори са му спечелили известност сред учените… Но нима всичко това може да се сравнява с моите мечти за него? Да! Цялата най-добра клиентела на града, солидно богатство, орден, с една дума, почести, положение, достойно за нашето семейство… Ах, ето, котенцето ми, аз от това се оплаквам: той не е, не пожела да бъде от семейството. Честна дума, още като беше малък, съм му казвала: „Но ти откъде се пръкна? Не си наш!“ Аз всичко пожертвувах за семейството, готова бях да се оставя да ме накълцат, за да бъде семейството ни завинаги велико и славно!

Беше изправила дребното си тяло и изглеждаше много възвишена с тази своя единствена страст, която изпълваше целия й живот: да се гордее с богатство и почести. Отново закрачи, но изведнъж се сепна, като зърна броя на „Тан“, който докторът бе хвърлил на земята, след като бе изрязал статията, за да я прибави към досието на Сакар; и като видя празния правоъгълник в средата на вестника, вероятно се досети, защото се спря и се отпусна на един стол, сякаш бе разбрала онова, което бе дошла да научи.

— Баща ти е назначен за директор на „Епок“ — рязко продължи тя.

— Да — отговори спокойно Клотилд, — учителят ми каза. Пишело във вестника.

Фелисите я гледаше с внимателен, безпокоен израз, защото това назначение на Сакар, това негово приобщаване към Републиката беше нещо изумително. След падането на Империята той се беше осмелил да се завърне във Франция, въпреки че бе получил присъда като директор на „Универсална банка“, чийто колосален фалит бе предшествувал падането на режима. Някакви нови влияния, цяла една необикновена интрига трябва да го бяха изправили на крака. Той не само че бе помилван, но и отново се бе заел с едри сделки, бе се лансирал в голямата журналистика и пак си получаваше дела от всички подкупи. Изплуваше споменът за някогашните кавги между него и брат му Йожен Ругон, когото толкова често бе компрометирал, а благодарение на един ироничен обрат на нещата може би щеше да покровителствува сега, когато бившият имперски министър беше само обикновен депутат, примирен с единствената роля да защищава своя свален господар със същата упоритост, с каквато майка му защищаваше семейството си. Тя все така покорно следваше нарежданията на своя първороден син, орела, макар и сразен. Но Сакар каквото и да направеше, също имаше място в сърцето й, поради неутолимата си нужда от успехи; а освен това тя се гордееше и с Максим, брата на Клотилд, който след войната отново се бе настанил в малкия си дворец на авеню Боа дьо Булон, ядеше богатството, останало от жена му, беше се укротил с благоразумието на човек с увреден гръбначен мозък и се опитваше да надхитри грозящата го парализа.

— Директор на „Епок“ — повтори тя. — Баща ти си е извоювал истинско положение на министър… И забравих да ти кажа: пак писах на брат ти, за да го накарам да дойде да ни види. Това ще го поразсее, ще му подействува добре. Пък и заради детето, горкия Шарл…

Тя не настоя. Това беше друга рана, от която гордостта й кървеше: синът, когото Максим имаше от връзката си на седемнайсет години с една слугиня, сега беше петнадесетгодишен, умствено недоразвит и живееше в Пласан ту у едни, ту у други роднини, на издръжката на всички.

Почака още малко, надявайки се, че Клотилд ще каже нещо, което да й послужи за преход към онова, за което бе дошла. Като видя, че вместо да следи думите й, момичето подрежда хартии на стойката, тя хвърли един поглед към Мартин, която продължаваше да кърпи креслото, сякаш беше няма и глуха, и се реши:

— Значи чичо ти е изрязал статията?

Клотилд остана много спокойна, усмихната.

— Да, учителят я сложи в папките. Ах, какво ли не блъска в тях! Кой се е родил, кой е умрял, до най-дребни случки от живота, всичко е вътре. Там е и родословното дърво, нали знаеш, нашето прословуто родословно дърво, което той допълва непрекъснато.

Очите на старата госпожа Ругон пламнаха. Загледа момичето втренчено.

— Ти знаеш ли ги тези папки?

— О, не, бабо! Учителят никога не ми говори за тях и ми е забранил да ги пипам.

Но Фелисите не й повярва.

— Как така! Но те са ти подръка, навярно си ги чела.

Съвсем естествено, с вродената си честност Клотилд отговори, като отново се усмихна.

— Не! Когато учителят ми забранява да правя нещо, значи си има съображения и аз не го правя.

— Но виж какво, детето ми — разпалено извика Фелисите, поддавайки се на страстта си, — ти, която Паскал толкова обича и може би ще послуша, би трябвало да го помолиш да изгори всичко това, защото ако умре и тези ужасни неща, които са там, се намерят, всички ще бъдем опозорени!

Ах, тези отвратителни досиета! Нощем в кошмарите си тя ги виждаше как излагат с огнени букви физиологичните недъзи на рода, тази опака страна на неговата слава, която й се искаше да погребе завинаги при мъртвите деди! Знаеше как у доктора още в началото на големите му проучвания върху наследствеността бе възникнала идеята да събере такива документи, как бе стигнал до мисълта да вземе собственото си семейство като пример, понеже бе поразен от типичните случаи, които установяваше и които подкрепяха откритите от него закони. Нима това не беше съвсем естествено поле за наблюдение, поле, което му беше подръка, което той познаваше основно? И с чудесната безгрижна прямота на учен от тридесет години трупаше най-интимни подробности за близките си, правеше родословното дърво на Ругон-Макарови, към което дебелите папки, натъпкани с доказателства, бяха просто коментар.

— Ах, да! — пламенно възкликна старата госпожа Ругон. — Трябва да се изгорят! Всички тези книжа, които само биха ни опетнили, трябва да се изгорят!

В този миг, виждайки насоката, която взема разговорът, прислужницата се надигна да излезе, но тя я спря с едно бързо движение.

— Не, не, Мартин, останете! Не сте излишна, понеже и вие сега сте от нашето семейство. — И продължи със съскащ глас: — Купища лъжи, сплетни, всички измислици, които нашите врагове подхвърляха навремето за нас, понеже бяха вбесени от тържеството ни!… Помисли по това, мое дете. За всички нас, за баща ти, за майка ти, за брат ти, за мен такива ужаси!

— Ужаси ли, бабо? Но ти откъде знаеш?

За миг Фелисите се смути.

— Е, хайде, предполагам!… Кое семейство не е имало нещастия, които могат да се тълкуват неправилно? Например нашата майка, майката на всички ни, милата, достойната леля Дид, твоята прабаба не е ли от двадесет и една години в лудницата в Тюлет?^[6] И ако бог я е благословил да живее до сто и четири годишна възраст, не я ли е същевременно наказал жестоко, като й е отнел разума? В това, разбира се, няма нищо срамно; но мен ме дразни, че после хората ще разправят, че всички ние сме били луди, а това не бива да става… Ето и за чичо ти Макар не се ли бяха пуснали най-лоши слухове? Не че го защищавам: навремето Макар си имаше трески за дялане. Но нима днес не живее кротко в чифлика си в Тюлет на две крачки от нашата нещастна майка, за която се грижи като предан син?… И най-сетне, слушай, ще ти дам един последен пример. Брат ти Максим направи голяма грешка, че допусна една слугиня да му роди дете, и от друга страна, вярно, че горкичкият Шарл не е с всичкия си. Няма значение! Ще ти бъде ли приятно, ако ти кажат, че твоят племенник е изроден, че повтаря през две поколения недъзите на своята прапрабаба, милата жена, при която понякога го водим и с която му е толкова добре?… Не! Семейство вече не може да има, ако започнем всичко да чоплим, нервите на този, мускулите на онзи. На човек просто да му се отще да живее!

Права, в дългата си черна престилка, Клотилд я слушаше внимателно, сериозно, с отпуснати ръце и сведени очи. Настъпи мълчание, после тя каза бавно:

— Това е науката, бабо.

— Науката! — извика Фелисите и отново закрачи из стаята. — Хубава наука, щом върви против всичко свято в живота! И какво ще постигнат, като разрушат всичко?… Убиват уважението, убиват семейството, убиват господа…

— О, не говорете така, госпожа! — с болка я прекъсна Мартин, чиято тесногръда набожност кървеше. — Недейте да казвате, че господарят убива господа!

— Точно така, моя бедна Мартин, убива го… И да знаете, от гледна точка на религията е престъпление, дето го оставяте да си погубва душата. Честна дума, не, вие двете, които имате щастието да вярвате, не го обичате, след като нищо не правите, за да го върнете в правия път… Ах, аз на ваше място по-скоро щях с брадва да насека тоя шкаф и да запаля чуден празничен огън с всички тези обиди против господа, които съдържа!

Беше застанала пред огромния шкаф и го измерваше с огнен поглед, сякаш за да го превземе с пристъп, да го опустоши, да го унищожи въпреки съсухреността на осемдесетте си години. После махна с ръка иронично и презрително.

— Поне да знаеше всичко с тая своя наука!…

Клотилд стоеше съсредоточена, с унесен поглед. Заговори полугласно, забравяйки за двете жени, сякаш говореше на себе си:

— Вярно, не може да знае всичко… Винаги има нещо друго, отвъд… Затова ме е яд, затова понякога се караме; защото аз не мога като него да пренебрегна тайнственото, то ме тревожи, измъчва ме… Там е всичко, което решава и действува в тръпката на мрака, всички тези неизвестни сили…

Гласът й постепенно се забави, превърна се в неясен шепот.

Тогава Мартин, която от известно време помръкваше, също се намеси:

— Госпожице, ами ако е вярно, че господарят си погубва душата с всички тези лоши книжа? Кажете, ще го оставим ли? Аз, нали знаете, ако ми каже да се хвърля от терасата, ще си затворя очите и ще се хвърля, щото знам, че винаги е прав. Ама като е за спасението на душата му, да мога, всичко ще направя, въпреки него. С всички средства, да, с всички средства ще го накарам, щото мен ме боли, като си помисля, че няма да бъде на небето с нас.

— Ето, това е чудесно, момичето ми! — одобри Фелисите. — Вие поне обичате разумно господаря си.

Между двете жени Клотилд изглеждаше разколебана. Нейната вяра не следваше точно догмата, религиозното в чувство не се материализираше в надежда за рая като място на наслади, където човек се събира отново е близките си. Беше по-скоро израз на нуждата от нещо отвъдно, увереност, че огромният свят не се ограничава в достъпното за сетивата, че съществува някакъв друг, непознат свят, за който трябва да се държи сметка. Но нейната толкова възрастна баба, толкова преданата прислужница я караха да се двоуми поради тревожната обич, която изпитваше към чичо си. Нима те, които искаха той да бъде неопетнен, освободен от маниите си на учен, достатъчно чист, за да е сред избраниците, не го обичаха повече, по-разумно, по-честно? Припомняше си изречения от набожните книги за вечната битка против духа на злото, за славата на приобщаването към вярата, постигнато със сурова борба. Ако тя се заловеше с това свято дело, ако все пак въпреки него го спасеше! И постепенно съзнанието й, което бе склонно към смели начинания, се въодушевяваше.

— Аз наистина ще бъда много щастлива, ако той не си мъчи главата с това трупане на хартии — най-после каза тя. — И ако започне да ходи с нас на черква.

Като видя, че Клотилд е почти готова да отстъпи, госпожа Ругон извика, че трябва да се действува, а и самата Мартин настоя с целия си авторитет. Двете се бяха приближили и увещаваха девойката на тих глас, сякаш това бе заговор, от който трябваше да произлезе чудотворна благодат и божествена радост да изпълни с ухание цялата къща. Каква победа, ако успееха да помирят доктора с бога! И колко мило щеше да им бъде после да живеят с него, небесно свързани от една и съща вяра!

— Добре, какво трябва да направя? — запита Клотилд покорена, пленена.

В този миг обаче сред тишината отново и по-силно прозвуча равномерното тракане на чука. И вече победилата Фелисите, която се готвеше да отговори, тревожно обърна глава и погледна за миг към вратата на съседната стая. После запита полугласно:

— Знаеш ли къде държи ключа от шкафа?

Клотилд не отвърна, само с едно движение изрази цялата си отврата при мисълта за такова предателство към своя учител.

— Какво си дете! Заклевам ти се, че нищо няма да взема, дори нищо няма да разместя… Само че както сме самички и Паскал не излиза от стаята си преди вечеря, бихме могли да проверим какво има вътре… О, само да погледнем, честна дума!

Все така неподвижна, девойката не се съгласяваше.

— Пък може и да се мамя, там вероятно няма нищо от онези лоши неща, за които ти споменах.

Това се оказа решителен довод. Клотилд изтича, взе ключа от чекмеджето и сама разтвори широко шкафа.

— Ето, бабо, досиетата са най-горе.

Мартин мълчаливо бе застанала до вратата и внимателно слушаше тракането на чука, докато Фелисите, закована на място от вълнение, гледаше папките. Ето ги най-сетне тези ужасни досиета, които тровеха живота й с кошмари! Виждаше ги, щеше да ги докосне, да ги отнесе! И тя страстно се повдигаше, изпъвайки късите си крака.

— Много са високо, котенце — каза. — Помогни ми, свали ми ги!

— Е, това вече не, бабо!… Вземи стол.

Фелисите донесе един стол, пъргаво се качи на него. Но пак не можеше да стигне. С необикновено усилие се напъваше, успяваше да се издължи, докосваше с края на ноктите си папките от син табак; пръстите й шареха, сгърчваха се, ноктите й дращеха. Чу се внезапен трясък: съборила бе една геоложка находка, мраморен къс, поставен на по-долната полица.

Чукът веднага спря и Мартин каза с приглушен глас:

— Внимавайте, идва!

Но Фелисите не чуваше, отчаяно упорствуваше. Паскал влезе бързо. Бе помислил, че се е случило нещастие, че някой е паднал. И се спря смаян пред това, което виждаше: покачена на стол, майка му стоеше още с вдигната ръка, Мартин се бе отстранила, а права, много бледа, Клотилд чакаше, без да отклони погледа си. След като разбра, Паскал също пребледня като платно. Страшен гняв се надигаше в него.

Впрочем старата госпожа Ругон съвсем не се смути. Щом видя, че тази възможност се проваля, скочи от стола, нищо не спомена за грозното дело, посред което синът й я заварваше.

— Ах, ти ли си? Не исках да те безпокоя. Дойдох да видя Клотилд. Но ето вече два часа бъбря. Трябва веднага да вървя. У дома ме чакат, сигурно вече се чудят какво е станало с мен… Е, ще се видим в неделя!

И най-спокойно си отиде, след като се усмихна на сина си, който стоеше безмълвно почтителен пред нея. Отдавна бе възприел това държане, за да избегне едно обяснение, което предчувствуваше, че ще бъде жестоко и от което открай време се боеше. Познаваше я и с цялата си широта и търпимост на учен, който умее да държи сметка за наследствеността, средата и обстоятелствата, искаше всичко да й прощава. А и нали му беше майка? Само това би било достатъчно; защото въпреки ужасните удари, които неговите изследвания нанасяха на рода, той бе запазил в сърцето си голяма обич към своите близки.

След като майка му си отиде, гневът му избухна и се стовари върху Клотилд. Бе отвърнал очи от Мартин и ги бе вперил в девойката, чийто поглед не се свеждаше, храбро приемаше отговорността за делата й.

— Ти! Ти! — най-после изрече той.

Бе уловил ръката й и така я стискаше, че Клотилд извика. Но продължаваше да го гледа право в лицето, без да се огъне пред него, с неукротимата воля на своята собствена личност, на своята собствена мисъл. Беше красива и предизвикателна, тънка, стройна, облечена в дългата си черна престилка; и прелестната й руса младост, правото чело, тънкият нос, ясно очертаната брадичка от този бунт придобиваха някакво войнствено очарование.

— Ти, която аз създадох, ти, която си моя ученичка, моя приятелка, моя втора мисъл, на която дадох малко от сърцето и мозъка си! Ах, да! Трябваше цяла да те запазя за себе си, да не допусна най-добрата част от теб да ми бъде отнета от твоя глупав бог!

— О, господарю, вие богохулствувате! — извика Мартин, която се бе приближила, за да отклони върху себе си част от гнева му.

Но Паскал дори не я виждаше. Само Клотилд съществуваше. Беше като преобразен, тъй страстно разбунтуван, че с тези бели коси и бяла брада красивото му лице пламтеше от младост, от огромна наранена и възмутена нежност. Още миг се гледаха в очите, без да отстъпят.

— Ти! Ти! — повтаряше той с разтреперан глас.

— Да, аз!… А защо аз, учителю, да не те обичам толкова, колкото ти ме обичаш? И защо, ако смятам, че си в опасност, да не се постарая да те спася? Теб нали те вълнува какво мисля аз, нали искаш да ме накараш да мисля като теб?

Тя никога не се бе опълчвала така против него.

— Но ти си просто едно момиченце, нищо не знаеш.

— Не, аз имам душа, а за душата и ти не знаеш повече от мен.

Паскал я пусна, с широко движение вдигна безпомощно ръце към небето и потъна в необичайно мълчание, изпълнено с тягостни мисли за безполезността на този спор, който той не желаеше да започва. Отиде при средния прозорец и с тласък отвори капаците, защото слънцето клонеше към залез и в стаята притъмняваше. После се върна.

Но Клотилд почувствува нужда от въздух, от простор. Приближи се до отворения прозорец. Дъждът от огнена жарава бе престанал, от високото разкалено, вече бледнеещо небе се носеха само последни горещи тръпки, а все още нажежената земя дишаше облекчено и започваше да излъчва топли вечерни миризми. Долу непосредствено пред терасата беше железопътната линия, с гарата и първите й пристройки; по-нататък редица от дървета пресичаше широката гола равнина и очертаваше течението на Виорн, отвъд която започваха хълмовете на Сент Март^[7] — стъпала от червеникава пръст, засадени с маслинови дървета, укрепени със суха каменна зидария и увенчани с тъмни борови гори: просторен пуст амфитеатър с цвят на стари тухли, опожарен от слънце, над който на фона на небето се разгръщаше зеленикавочерна ивица ресни. Вляво започваха теснините на Сей между купища жълти камъни, срутени сред земи с цвят на кръв в подножието на огромна скална преграда, подобна на великанска крепостна стена; а вдясно, в самото начало на долината, където течеше Виорн, над стъпаловидно разположения Пласан с избелелите розови керемиди, с безредието му на скупчен стар град, стърчаха върховете на древни брястове и се извисяваше царствено кулата на „Сен Сатюрнен“, самотна и ведра в този час сред бистрото злато на залеза.

— Ах, господи! — бавно каза Клотилд. — Колко горделив трябва да е човек, за да си мисли, че ще вземе всичко в шепата си и всичко ще опознае!

Паскал се бе качил на стола, за да провери дали не липсва някоя папка. После вдигна мраморния къс и го сложи на полицата; и след като врътна решително ключа, го прибра в джоба си.

— Да — каза той, — трябва да се опита всичко да опознае и главно да не си мъти главата с това, което не знае и което вероятно никога няма да узнае!

Мартин отново се беше приближила до Клотилд, за да я подкрепя, за да покаже, че те двете са заедно. Сега докторът я забеляза, усети, че и двете са обединени от същата завоевателска воля. След години подмолни опити, най-после започваше открита война: ученият виждаше как близките му се обръщат против неговата мисъл и заплашват да я унищожат. Няма по-голяма мъка от това, човек да чувствува предателство в дома си, около себе си; да го преследват, грабят и погубват онези, които обича и които го обичат!

Тази ужасна мисъл внезапно изникна в съзнанието му.

— Но нали все пак вие двете ме обичате!

Видя как очите им се замъглиха от сълзи и сред толкова спокойния залез на един хубав ден го обзе безкрайна печал. Цялата му радост, цялата му добрина, които произтичаха от страстната му любов към живота, помръкваха.

— Ах, миличко, и ти, моя бедна Мартин, вие правите това за моето щастие, нали? Но уви! Колко ще бъдем нещастни!