Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (24)

Глава 22
Съдията Ди разяснява един мерзък опит за убийство; посланието на мъртвеца е разчетено.

През това време началникът на стражата разговаряше с У Фан. Нищо друго не интересуваше художника, освен изчезването на Бяла Орхидея. Вече беше забравил престоя си в тъмницата и боя с камшик в съдилището. Послуша разсеяно разпаления разказ на Фън за невероятния начин, по който е бил убит генерал Дън, и го прекъсна троснато:

— Пукнат грош не давам за цялото им проклето семейство. Нека да си поговорим как ще намерим дъщеря ти. Разбрал си, надявам се, че възнамерявам да пратя сватовници веднага щом я открием.

Началникът на стражата се поклони мълчаливо. Тайно в себе си той много се гордееше, че толкова знатен младеж иска дъщеря му за съпруга. Но го стресна нехайният тон, с който художникът изрази намерението си. Подобно на повечето занаятчии Фън се придържаше строго към обичаите, а не подобаваше на бъдещия младоженец да се обръща по този въпрос направо към бащата на избраницата си, преди да е пратил посредници. Подобни съображения бяха накарали Фън да възложи на малката си дъщеря събирането на сведения за госпожа Ли. Ако един мъж започнеше да разпитва за художничката, можеше да навреди на доброто й име. Фън побърза да смени темата:

— Чакам негово превъзходителство да даде нарежданията си за утрешното търсене. Но пък вие, господин У, можете дотогава да нарисувате няколко портрета на дъщеря ми, за да ги раздадем на кварталните надзорници.

— Чудесна идея! — възкликна У. — Тичам веднага!

Художникът скочи и се завтече навън, но началникът го задържа за ръката.

— Не е ли по-добре, господин У — колебливо каза той, — по-напред да се представите на негово превъзходителство? Не сте се сбогували с него, както му е редът, не сте му благодарили, че свали от вас подозренията.

— После, после! — нетърпеливо извика У и изхвърча като стрела през вратата.

През това време съдията Ди хапваше скромния си обяд, поднесен в кабинета от сержант Хун. Лицето му бе посивяло от умора. Той се нахрани мълчаливо и бавно изпи чая си.

— Хун — каза той накрая. — Извикай и другите помощници. Ще ви разкажа как е станало убийството на генерала.

Когато четиримата се събраха, съдията се облегна в креслото и накратко им предаде разговора си с кандидата Дън. Тао Ган поклати угрижено глава, въздъхна дълбоко и каза:

— Сякаш съдбата ни преследва, господарю. Случаите валят като дъжд, един от друг по-оплетени.

— На пръв поглед си прав — отвърна съдията. — Но всъщност голямото объркване идваше от положението в града. Сега вече, след като разплетохме възела, нещата си идват на мястото. Оставаха ни три въпроса за разрешаване. Първо — убийството на генерал Дън, второ — делото „Ю срещу Ю“, трето — изчезването на Бяла Орхидея. Другото, обуздаването на Шиен Моу и машинациите на Ю Ки, са политически въпроси, които не са свързани с тези три случая.

Сержант Хун кимна и след кратка пауза каза:

— От самото начало се питах защо господарят не нареди незабавно да се арестува този луд художник. Всички следи водеха към него…

— Кандидатът Дън ми се стори подозрителен още при първата среща. Той дори не скри обезсърчението си, докато разговаряше с мен и с Ма Жун. Незаслужената ми слава на човек, който умее да разнищва криминални загадки, може би е разколебала за малко престъпните му намерения. По някое време дори е бил готов да се откаже от гнусното намерение да убие баща си и да хвърли вината върху У. После е решил, че планът му е безпогрешен и че не си струва да го изоставя. Покани ни в чайната и ни наговори всичките тия приказки за У и за неукротимия му бяс да затрие неговия баща.

— Този мръсник Дън дори се подигра с мен! — гневно се провикна Ма Жун.

Съдията се усмихна и продължи:

— После генералът бе убит. За Дън това бе като гръм от ясно небе, той нищо не разбираше. Бяха го изпреварили. Тази сутрин отново се уверих в това. Забелязахте, надявам се, как му пъхнах изневиделица под носа смъртоносната четка с отвора към лицето. Ако Дън имаше нещо общо с това изкусно изработено оръжие, в този миг щеше да се издаде по някакъв начин. Но убийството на генерала е изненадало най-много самия кандидат. Представям си как се е мъчил да разбере кой го е направил. Дали любовницата му не е замесена по някакъв начин? Или някой се е догадил за намеренията му и го е изпреварил, за да може да го изнудва след това? Нещастният Дън — толкова мъчителни въпроси и никакъв смислен отговор! И той решава въпреки всичко да следва своя план и да прехвърли вината на У. Приемеше ли се художникът за виновен, неговите тревоги отпадаха. Истинският убиец не би могъл да го изнудва. Затова дотича като обезумял в съдилището и обвини У. Но глупакът не проумяваше, че всичките фалшиви улики, които бе струпал, не струват нищо.

— Не, господарю, още не мога да разбера! — възкликна Тао Ган. — Кутията със сливи ясно сочеше художника за виновен.

— Така е. Но прекалено явно. Дън се бе престарал, а освен това целият му замисъл се основава върху пълното непознаване на У. Нашият художник е извънредно чувствителен и умен младеж, въпреки че обноските му, признавам, ме отблъскват. Но е талантлив художник. И подобно на повечето художници може да е крайно небрежен във всекидневието, но заеме ли се с нещо, потъва изцяло в него, изпилва го до най-малките подробности. Ако У наистина реши да отрови някого, няма да използва гамбог и за нищо на света няма да остави толкова явна улика, като печата си в кутията.

Тао Ган поклати глава:

— Решаващото доказателство за невинността на У беше готовността, с която изяде една от новите сливи, които бях подредил в кутията.

— Така е — съгласи се съдията. — Но да следваме събитията поред. След като Дън съобщи за смъртта на баща си, аз избързах да посетя У. Исках да добия представа за характерите на обвинителя и на обвиняемия. Бързо ми стана ясно, че художникът не е човек, който ще извърши предумишлено убийство, а още по-малко — по такава изсмукала от пръстите причина, каквато изтъкваше Дън. Тогава предположих, че убиецът е трето лице. Логично бе генералът да се е сдобил с множество врагове след своето престъпно малодушие. Бях сигурен, че Дън ще се опита да използва този факт срещу У. Но откъде тази ненавист към художника? Предположих, че двамата може да са съперници в любовта. Писмата на Дън и повтарящият се образ в картините на У ме накараха да повярвам, че двамата са се влюбили в една и съща девойка. Кутията с отровните сливи затвърди убеждението ми, че Дън се опитва да омотае в паяжина художника. Но пък тогава трябваше да е взел мерки отровата да бъде открита, преди баща му да е ял от сливите. Един син не поставя под заплаха живота на баща си само за да се отърве от своя съперник в любовта.

— Сега вече разбирам защо господарят извади У от списъка на заподозрените — обади се сержант Хун.

— Дадох си сметка, че Дън е недостоен и неискрен човек — продължи съдията. — Затова не се учудих, когато разбрах, че двамата не обичат една и съща жена. С други думи, лъжливото обвинение на Дън беше единственото, което ги свързваше. Но защо все пак Дън обвини У? Остана едно-единствено обяснение: Дън е отцеубиец и се опитва да прехвърли вината на У. Реших, че Дън се е подсигурил двойно, за да извърши убийството. Единият начин бе успял, оставаше само да се разбере как точно е задействало оръжието. Вторият, кутията с отровните сливи, е бил резервен. Ако това бе истината, трябваше да се установи защо Дън е искал да премахне собствения си баща и има ли това някаква връзка с тайнствената хубавица, по която кандидатът си е бил загубил ума. Тогава изпратих Черна Орхидея в дома на Дън, за да се опита да събере сведения.

Съдията замълча и отпи от чашата си. В стаята цареше дълбока тишина. Той продължи:

— В това време едно странно противоречие не ми даваше мира. Дън бе направил всичко възможно кутията със сливи да се превърне в недвусмислено обвинение срещу У и би трябвало да е взел същите мерки с първото си оръжие. Но колкото и да си напрягах мозъка, не можех да открия в убийството на генерала никаква улика срещу нашия художник. Как можеше да се обясни това? Реших да се завърна към първото си предположение: убийството е било извършено от някакъв загадъчен непознат и просто по случайност е съвпаднало с опита за отравяне, предприет от гнусния Дън. По принцип не вярвам в съвпаденията, но този път бях принуден да призная, че, изглежда, е станало така.

— Съвпадението е станало — забеляза Цяо Тай, — защото генерал Дън имаше много врагове. Старият губернатор е убил генерала, защото той предаде на гибел своите войници.

Съдията кимна одобрително и продължи:

— Това предположение не ме доближаваше до разрешаването на загадката, но ми позволяваше да отстраня Дън и У от листата на заподозрените. Когато открих защо Дън е искал да убие баща си, приключих с едната страна на въпроса, при това не най-маловажната.

— Сега разбирам — обади се сержантът — какво искаше да каже господарят, когато заяви, че вече е изяснил наполовина случаят. Господарят е съзрял връзка между грозната бенка на лявата гръд на четвъртата съпруга на генерала, зърната от Черна Орхидея, и образа в стихотворението на Дън!

— Да, прав си — каза съдията. — Но признавам, че никога нямаше да разбера кой е истинският извършител, ако старият губернатор сам не бе сложил името си под убийството. Никой не бе влизал в библиотеката и не бе излизал оттам и аз стигнах до извода, че смъртта е предизвикана от някакъв находчив механизъм. Но четката пазеше тайната си. Аз не бях в състояние да се меря с блестящия ум на губернатора. Дори часове наред да бях оглеждал четката, едва ли щях да открия пружинките, прилепнали отвътре за стената на дръжката. По време на посещението си при учителя Жеравова Роба научих, че „Обиталището на покоя“ е литературен псевдоним на стария губернатор, и изведнъж си спомних, че бях видял това име изрязано върху дръжката на четката, с която генералът е писал по време на смъртта си. Спомних си също разказа на Тао Ган за планинските варвари и техните цеви и си помислих, че дръжката на четката би могла да изпълни някаква подобна роля. Преместеният свещник на бюрото ми подсказа, че механизмът е задействал, когато четката е била нагрята. Останалото беше детска игра.

— Какво ще правим, ако кандидатът Дън не се самоубие? — попита Цяо Тай.

— Ще ги изправя заедно с любовницата му пред съда, ще ги обвиня в прелюбодеяние и ще ги подложа на изтезания, докато не признаят престъплението си — с равен глас отвърна съдията.

Той поглади дългата си брада и изгледа проницателно помощниците си. Никой не попита нищо и той продължи:

— А сега да минем към другия случай, завещанието на стария губернатор.

Помощниците се завъртяха на столчетата и вдигнаха очи към свитъка на стената.

— Скритото в подплатата завещание — започна съдията — е било само за заблуда на Ю Ки. И той е клъвнал на въдицата. Задоволил се е да унищожи документа, а свитъка е върнал на госпожа Ю. Старият губернатор е познавал добре сина си. Истинското указание е в картината, извънредно остроумно предадено.

Съдията стана и пристъпи към свитъка. Помощниците му се скупчиха около него.

— Подозирах, че може би съществува някаква връзка между тази картина и имението на губернатора. Затова и пожелах да разгледам извънградския дом.

— Но кое ви накара да мислите така? — нетърпеливо попита Тао Ган.

— Губернаторът е изразил изрично желание двете да не бъдат пипани след смъртта му. Направил е възможното свитъкът да не бъде унищожен и е зарекъл Ю Ки да не внася никакви промени в имението. Отначало си мислех, че пейзажът е закодиран план на къщата в имението с указание за мястото, където е скрито истинското завещание. Но там не открих ни най-малкото съответствие между пейзажа и постройката. И едва снощи изскочи липсващото парче от мозайката.

Съдията погледна четиримата си помощници с доброжелателна усмивка. Те не изпускаха от очи устните му.

— Ако се взрете внимателно в пейзажа, ще откриете някои странни особености. Както виждате, изобразени са къщички сред скалите, свързани помежду си с планински път, като само една остава отделена от останалите: най-голямата и най-изисканата, ето там горе. Построена е на брега на реката, но до нея не води път. Това ме накара да мисля, че тя има някакво по-особено значение. Погледнете тези три дървета. Не ви ли прави впечатление нещо?

Тао Ган и сержантът се облещиха отблизо в свитъка, докато Цяо Тай и Ма Жун вече бяха решили, че това не е за тях, и гледаха господаря си с разширени от възхита зеници. Накрая сержантът и Тао Ган поклатиха недоумяващо глава и съдията продължи:

— Всичките къщички са заобиколени със съвсем бегло нахвърляни дървета. И само боровете са нарисувани подробно, всеки ствол е ясно откроен. Сега обърнете внимание на броя на боровете. При върха на планината, където започва пътят, са два, малко по-надолу три, четири до мястото, където пътят пресича реката, и пет до голямата къща горе вдясно. Тази последователност ми подсказа, че може би те са един вид табели за посоката, която трябва да се следва. Двата бора на върха издават връзката между пейзажа и имението на губернатора: и там два бора обозначават входа на лабиринта.

— Значи този пейзаж е план на лабиринта и показва как се стига до евентуалния павилион в средата му! — възкликна Тао Ган.

Съдията поклати глава.

— Не съвсем — каза той. — Но тук е посочено съществуването на пряка пътека, която води до този предполагаем павилион. Губернаторът е прекарвал твърде много време в лабиринта и не можеше да не си е обзавел в него приятно местенце, за да чете и да работи на спокойствие. Няма съмнение, освен това, че изисканата сграда в горната част на пейзажа символизира въпросния павилион. Но си мисля, че едва ли може да се стигне до него, ако се следва алеята на лабиринта. Старият губернатор никога не би скрил толкова важен документ на място, което може да бъде достигнато само с малко упоритост и смелост, по ясно очертан път. Защо губернаторът така е разграничил двете части на алеята? Защо е представил втората като планинска река?

— За да може всеки да разбере от пръв поглед! — насмешливо подметна Тао Ган.

— Не! — рязко каза съдията. — Преди всичко губернаторът е искал да подчертае значението на тези четири бора. От тях насетне пътят се превръща в река. Мостчето също предупреждава, че се излиза по някакъв начин от следвания до този момент път. Убеден съм, че точно на това място, близо до един от завоите, трябва да се напусне алеята и да се поеме по скрита просека към невидимия павилион.

Тао Ган поклати с възхищение глава:

— Какво хубаво убежище! По-сигурно от всички крепости на света! Ако не знаеш къде да свърнеш от алеята, можеш да обикаляш със седмици. А губернаторът е стигал до павилиона за няколко минути.

— Точно така — потвърди съдията, — ти току-що изтъкна един много важен довод. Губернаторът не е можел да си позволи всеки ден да губи по половин час, докато се добере до тайното си убежище. Точно това си помислих и реших, че не може да не съществува някакъв таен проход. Да проследим сега пътя, изобразен на картината.

Съдията залепи показалеца си за малката къщичка между двата бора при върха на планината.

— Ето го входа на лабиринта. Трябва да се слезе по тези стъпала, изсечени в скалата, и да се тръгне надолу по пътя. Първият завой е без значение, все едно наляво или надясно ще тръгнем. Но на второто разклонение тези три бора показват, че трябва да свием наляво. Стигаме до реката. На това място трябва да се излезе от алеята. Началото на скритата просека е обозначено на пейзажа с четири бора. Предполагам, че ще открием просеката между втория и третия бор, в средата, където тук е нарисувана реката. А по-нататък, следвайки просеката, ще видим, предполагам, нови пет бора, разделени на две групички. Зад тях се крие павилионът на губернатора.

Съдията посочи с пръст голямата къща в горния десен край на картината, след което отиде и седна зад бюрото си.

— Ако предположенията ми се окажат верни — заключи той, — в този павилион ще открием някакви поверителни документи на губернатора или само завещанието му.

— От всичко това на мен ми се замая главата — намеси се Ма Жун, — но си мисля, че трябва да опитаме. За жалост въпреки това страхотно откритие сме още много далеч от разрешаването на третия въпрос, изчезването на Бяла Орхидея.

Лицето на съдията посърна. Докато отпиваше от чая си, той каза унило:

— Много тежък случай, досега не сме напреднали и с педя в него! Още повече съжалявам, защото започнах да ценя нашия началник. Той е предан и доблестен мъж, от онези граждани, с които империята има всички основания да се гордее — съдията прокара уморено ръка по челото си и продължи: — След като хапнем тази вечер, отново ще премислим с какви възможности разполагаме, за да намерим девойката. Разрешим ли другия случай, ще можем да съсредоточим всичките си сили, за да приключим най-сетне и с този. А сега искам незабавно да тръгнем за имението на губернатора, за да проверим доколко е основателно моето предположение за съществуването на тайна просека. Намерим ли истинското му завещание, ще мога да го приложа към официалния доклад за предателството на Ю Ки и да го изпратя с останалите документи на висшите власти. Така министерството на финансите ще бъде принудено да възстанови полагащото се на Ю Шан, когато конфискува имуществото на Ю Ки. Ти, Цяо Тай, ще останеш тук, за да организираш отбраната на града през нощта, ако варварите все пак решат да нападнат. Вие тримата идвате с мен.