Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (10)

Глава 8
Един стар генерал загива в библиотеката си; съдията Ди оглежда местопрестъплението.

Съдията Ди се отпусна назад, после бавно скръсти ръце в широките си ръкави и каза:

— Разкажете кога и как е установено убийството!

— Снощи — започна кандидатът Дън — отпразнувахме шейсетия рожден ден на моя многоуважаван баща. Цялото семейство се събра на празнична трапеза в голямата зала на дома, всички бяхме весели и щастливи. Към полунощ баща ми стана от масата и се оттегли, като заяви, че иска точно в този празничен ден да напише предговора към своята история на пограничните войни. Лично го придружих до вратата на библиотеката. Там коленичих и му пожелах лека нощ. Баща ми затвори вратата и аз съвсем ясно чух, че пусна отвътре резето. За жалост повече не го видях жив. Днес сутринта домоуправителят почукал на вратата на библиотеката, за да съобщи на баща ми, че закуската е готова. Отвътре никой не се обаждал и той дойде да ме повика. Изплашихме се да не би на баща ми да му е прилошало през нощта и разбихме с брадва вратата. Баща ми се бе захлупил на писалището. Помислих, че е заспал, и го докоснах леко по рамото. Тогава разбрах, че е убит. От гърлото му стърчеше дръжката на малко ножче. Незабавно дотичах в съдилището да доложа, че У е убил коварно беззащитния ми баща. Умолявам негово превъзходителство да въздаде правосъдие за това ужасно престъпление!

Кандидатът Дън избухна в ридания и удари няколко пъти чело о пода. В продължение на минута съдията Ди остана безмълвен, свъсил гъстите си вежди. После заговори:

— Съвземете се, кандидат Дън! Съдът започва веднага разследване. Щом помощниците ми се приготвят, ще дойда на местопрестъплението. Успокойте се, правдата ще възтържествува!

Съдията удари с чукчето и обяви заседанието за закрито. Голямата завеса се затвори след излизането му. Стражниците едва успяха да опразнят заседателната зала. Зрителите оживено обсъждаха вълнуващите събития. Всички възхваляваха новия съдия и се възхищаваха колко прозорливо бе изобличил тримата монаси измамници.

Ефрейтор Лин бе проследил заседанието от край до край заедно с двама млади редници. Докато затягаше колана си на излизане, той отбеляза:

— Голяма работа е този съдия, но, разбира се, не може да се мери по осанка с нашите командири Ма Жун и Цяо Тай. За това трябва дълго да си служил в армията.

Единият от войниците, момък с будни очи, се обади:

— Съдията обяви, че военното положение се вдига. Значи войската си е заминала тази нощ. Чудна работа, аз освен нашите не видях ни един войник в Ланфан!

Ефрейторът го изгледа снизходително и отговори строго:

— Обикновените редници няма какво да си пъхат носа във висшата стратегия. Но понеже ти сече пипето, ще ти разкрия нещо. Ланфан беше само една спирка за армейския полк, който е на инспекционна обиколка по цялата граница. Това е важна военна тайна. Само да си гъкнал, и ще ти хвръкне главата!

— Но как стана така, че цял полк се измъква от града, без никой да види, ефрейторе? — не мирясваше войникът.

— Редник! — гордо отвърна ефрейторът. — За нашата императорска армия невъзможни неща няма! Разказвал ли съм ти как форсирахме Жълтата река? Нямаше ни мост, ни лодки, но генералът бе решил на всяка цена да стигне до другия бряг. Две хиляди души от нашите юнаци скочихме във водата и се наредихме в две редици, хванати ръка за ръка. По средата се строиха други хиляда с вдигнати щитове над главите си и генералът мина с коня си по този железен мост!

Войничето си рече, че по-опашата лъжа не е чувало. Но като знаеше колко избухлив е ефрейторът, почтително възкликна „Какъв подвиг!“ и двамата излязоха с последните зрители от залата.

Официалният паланкин на съдията бе приготвен в централния двор, заобиколен от дванайсет стражници, а двама войници държаха конете на сержант Хун и Тао Ган за юздите. Съдията Ди излезе от кабинета си, все още в официалната роба. Сержант Хун му помогна да се качи в паланкина, след което двамата помощници възседнаха конете си. Кортежът излезе на улицата. В челото маршируваха двама стражници, стиснали дълги пръти, между които бе опънато платно с едър надпис: „Съдилище на Ланфан“. Пред тях тичаха други двама, удряха бронзови гонгове и крещяха: „Сторете път! Сторете път! Негово превъзходителство окръжният съдия минава!“ Зяпачите почтително се дърпаха встрани. Щом се покажеше паланкинът на съдията Ди, гръмваха радостни възгласи: „Дълъг живот за нашия магистрат!“ Сержант Хун, който яздеше плътно до паланкина, се наведе през прозорчето и каза сияещ:

— Каква разлика от преди три дни, господарю!

Съдията Ди се усмихна уморено.

Домът на Дън се оказа внушителна постройка. Младият Дън ги очакваше в предния двор. Когато съдията Ди слезе от паланкина, към него почтително пристъпи възрастен човек с рядка бяла брада. Представи се като регистратор на смъртните случаи. Иначе бил аптекар, добре познат на всички в града и околността. Съдията Ди заяви, че иска веднага да огледа местопрестъплението. Разпореди се междувременно началникът Фън и шестима стражници да пригодят приемната на дома за извънредно съдебно заседание и да подготвят необходимото за извършване на аутопсия.

Кандидатът Дън поведе съдията и помощниците му по един дълъг лъкатушен коридор към задния двор, където зърнаха прелестна градинка с изкуствени скали и езерце със златни рибки. Високите врати на приемната бяха отворени широко, вътре прислужниците струпваха мебелите в единия ъгъл. Кандидатът Дън отвори малка врата вляво и ги поведе по друг, тъмен коридор към съвсем малък двор, ограден с висок зид. В стената отсреща се виждаше тясна масивна врата. Едната и дъска беше изкъртена. Младият Дън отвори вратата и направи път на съдията да влезе. Душният въздух бе пропит с миризма на свещи. Съдията Ди прекрачи прага и се огледа.

Библиотеката беше обширно осмоъгълно помещение. Четири високо разположени прозорчета, облепени с цветна хартия, процеждаха светлината. Над тях два малки отвора с решетки осигуряваха проветрението. Други отвори, освен тях и вратата нямаше. В средата на стаята върху огромно писалище от резбован абанос, обърнато към вратата, се бе захлупил слаб мъж, облечен в тъмнозелена домашна брокатена роба. Главата му бе опряна на сгърчената лява китка, дясната лежеше върху писалището и продължаваше да стиска червена лакирана четка за писане. На пода бе паднала черна копринена шапчица, старият генерал бе гологлав, с дълги сиви коси. На писалището бяха подредени обичайните пособия за писане. В единия ъгъл имаше синя порцеланова ваза с увехнали цветя. От двете страни на мъртвеца стърчеше по един бакърен свещник с изгорели докрай свещи. Съдията Ди огледа стените, закрити от рафтове с книги, и каза на Тао Ган:

— Може би има някакъв таен вход. Огледай стените, виж и прозорците с тези отвори над тях.

Докато Тао Ган събличаше връхната си роба, за да се покатери по полиците, съдията нареди на регистратора да огледа трупа. Регистраторът на смъртните случаи най-напред опипа раменете и ръцете. После направи опит да повдигне главата, но трупът вече се бе вкочанил. Наложи се да го избута назад, докато се подпря в креслото, за да може да огледа лицето. Угасналите, широко отворени очи на стареца се вторачиха в тавана. Лицето му бе изпито, цялото сбръчкано и изразяваше почуда. От мършавата му шия стърчеше миниатюрно острие със странна дръжка от обикновено дърво, със същите размери като острието. Съдията Ди скръсти ръце и огледа трупа. След малко нареди на регистратора:

— Извадете това!

Операцията се оказа твърде деликатна. Накрая регистраторът успя да хване дръжчицата с палец и показалец и острието излезе лесно. Бе проникнало на по-малко от сантиметър.

Регистраторът старателно уви късото оръжие в къс намаслена хартия и отбеляза:

— Кръвта е съсирена и тялото е вкочанясало. Смъртта вероятно е настъпила в късните часове на нощта.

Съдията кимна и започна да размишлява на глас:

— Генералът е заключил вратата, свалил си е официалните дрехи, окачил ги е там до вратата и е облякъл домашната си роба. После е седнал на писалището, приготвил е туш и е навлажнил четката. Убиецът е действал малко след това, защото генералът е успял да напише само два реда. Странно ми се вижда това, че почти мигновено, след като е видял убиеца си, острието се е забило в гърлото му. Не е имал време дори да остави четката.

— Има нещо още по-странно, господарю — обади се Тао Ган. — Не виждам откъде е могъл да влезе убиецът, а още по-малко виждам откъде е излязъл — съдията Ди вдигна вежди. — Не може да се влезе другояче в стаята, освен през тази врата. Огледах педя по педя стените, прозорците, отворите с решетките и вратата. Няма таен вход!

Подръпвайки мустак, съдията Ди се обърна към кандидата Дън:

— Възможно ли е убиецът да се е промъкнал миг преди или след като баща ви е влязъл тук?

Кандидатът Дън, който през цялото време бе стоял до вратата с невиждащи очи, се съвзе от вцепенението си и отговори:

— Изключено, ваше превъзходителство! Баща ми отключи вратата пред очите ми. Остана за миг пред нея, докато аз коленичих, за да му пожелая лека нощ. Зад гърба ми беше нашият домоуправител. Когато се изправих, баща ми влезе и заключи отвътре вратата. Никой не би могъл да влезе нито след това, нито по-рано. Баща ми винаги заключваше тази врата и носеше ключа със себе си.

Сержант Хун се сведе към съдията и прошепна в ухото му:

— Трябва да чуем и домоуправителя, господарю. Но даже и да допуснем, че убиецът е влязъл незабелязано в библиотеката по някакъв начин, не виждам как е могъл да излезе след това. Входната врата беше залостена отвътре!

Съдията Ди кимна.

— Вие, изглежда, твърдо вярвате, че убийството е извършено от У — обърна се той към кандидата Дън. — Можете ли да посочите някакво доказателство, че той е бил в тази стая?

Дън се огледа бавно. После поклати тъжно глава:

— У е хитрец, ваше превъзходителство, той внимателно е обмислил всичко. Но аз съм твърдо убеден, че разследването ще извади на бял свят доказателства за вината му!

— Трупът да се пренесе в приемната! — нареди съдията Ди. — Вие, кандидат Дън, го придружете и проверете дали всичко е готово за аутопсията!