Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (15)

Глава 13
Ю Ки посреща знатен гост; съдията Ди решава отново да огледа кабинета на генерала.

Малкият кортеж се състоеше само от сержант Хун и четирима стражници. Докато носачите преминаваха мраморния мост, съдията надникна през прозорчето и като познавач се възхити на девететажната пагода, издигаща се на хоризонта сред езерото с лотосите. Продължиха на запад край реката. Къщата на Ю Ки се намираше в средата на обширен пуст терен и беше оградена с дебела стена. Тази предпазна мярка, реши съдията, навярно е заради близостта на речната врата. Хората се опасяват от набези на варварите.

Старшият почука и в същия миг двойната порта се разтвори широко. Двама пазачи направиха дълбок поклон пред носилката. Когато съдията слезе в централния двор, към него по стълбите заситни невисок възпълен мъж. Лицето му бе кръгло като луна, с тънки мустаци, очичките му пъргаво се местеха под редките вежди, ръцете шаваха неспокойно, речта му бе припряна. С нисък поклон мъжът каза:

— Недостойната особа, която има честта да се представи на негово превъзходителство, е земевладелецът Ю Ки. Това посещение е височайша чест за жалкия ми коптор. Моля благоволете да влезете!

Ю Ки поведе съдията по стълбите и през високата врата на приемната. Предложи на госта почетното място на голяма, наподобяваща олтар маса, разположена до стената в дъното. Един поглед бе достатъчен на съдията, за да оцени богатата обстановка. Предположи, че масивните старинни столове и маси, както и изящните рисунки по стените са принадлежали на стария губернатор. Докато един прислужник наливаше чай в извънредно тънки порцеланови чашки, съдията заговори:

— Посещението ми не е официално, просто ми стана навик, назначат ли ме за окръжен съдия на ново място, да се запозная със знатните граждани. В настоящия случай удоволствието ми е още по-голямо, защото изгарях от нетърпение да се срещна със сина на един голям държавник, покойния губернатор Ю Шушиен.

Ю Ки скочи от стола и бързо се поклони три пъти на съдията. После седна и подхвана дълъг монолог:

— Безкрайна е благодарността ми за любезните слова на негово превъзходителство! Вярно е, че покойният ми баща беше забележителен човек, бих казал, изключителен! За дълбоко съжаление сега разговаряте само с недостойния син на този велик мъж! Но какво да се прави, единствено небесата даряват с дарби смъртните. То се знае, усърдното учение може да развие и да усъвършенства човешките заложби. Но случи ли се, ваше превъзходителство, да липсва и кълн на заложба, както е с мен, работата от зори до мрак не носи полза. Единственото ми достойнство, ако изобщо мога да си припиша някакво, е, че съзнавам ограничеността си. Аз съм само един бездарник, ваше превъзходителство, затова и никога не дръзнах да помисля, нежели да мечтая, за висш сан. Прекарвам дните си в мир, като наглеждам имотите и земите си в Ланфан.

Ю Ки се разля в захаросана усмивка, потривайки длани. Съдията Ди се опита да каже нещо, но домакинът продължи:

— Срамувам се да разговарям с един начетен мъж като негово превъзходителство. Бездънната ми глупост ме терзае още повече сега, когато един толкова прославен магистрат ми е оказал незаслужената чест да пристъпи моя праг. Смирено моля негово превъзходителство да ми позволи да му поднеса горещите си поздравления за светкавичното справяне с онзи разбойник Шиен Моу. Блестящ подвиг! Всички предшественици на негово превъзходителство свеждаха глава пред това куче. Каква низост! Помня, че почитаемият ми баща често негодуваше срещу принизената нравственост на по-младите сановници. Разбира се, негово превъзходителство е изключение. Искам да кажа, че на всички е известна вашата…

За миг Ю Ки се поколеба и съдията Ди използва момента, за да го прекъсне:

— Покойният губернатор трябва да ви е оставил значително наследство.

— Така е, наистина! Затова е още по-жалко, че съм тъй глупав. Цялото ми време е погълнато от грижи около земята. А наемателите! Негово превъзходителство добре знае какви са наемателите! Почтени хора, разбира се, най-почтените, смея да заявя, но непрекъснато закъсняват с наема. И после, местните прислужници! Каква разлика между тукашните хора и столичаните! Винаги съм твърдял, че…

— Доколкото разбирам — натъртено го прекъсна съдията, — притежавате красив извънградски имот, недалеч от Източната врата.

— О, да! Там земята наистина е добра!

И внезапно млъкна, сякаш вдъхновението го бе напуснало.

— Бих искал — поде отново съдията — да видя някой ден прочутия лабиринт в имението.

— Каква чест, ваше превъзходителство! Каква небивала чест би било това за моята недостойна особа! За жалост имението е в много лошо състояние. Иска ми се да срина къщата и да построя на нейно място нова, но достопочтеният ми баща извънредно държеше на нея и даде изрични указания нищо да не се пипа. Вярно е, че съм само един глупак, ваше превъзходителство, но искам да се придържам към завета на баща си. С това се и изчерпва скромната ми амбиция. След баща ми в имението остана една възрастна двойка да го наглежда. Двамата са много предани и открай време работят у нас, но вече не са в състояние да се грижат за имота. Но нали знаете, по неписано правило такива служители не се закачат. Това е причината, ваше превъзходителство, поради която не съм и стъпвал там, за да не решат старците…

— Много ме интересува лабиринтът — търпеливо продължи съдията. — Доколкото знам, е извънредно изкусно построен. Влизали ли сте в него?

— Не… тоест… не, не съм влизал, не посмях. Откровено казано, ваше превъзходителство, баща ми не обичаше да говори за това място. Единствен той знаеше тайната му и…

— Предполагам — небрежно подметна съдията, — че и вдовицата на покойния губернатор знае тайната?

— О, скръб! — провикна се Ю Ки. — Негово превъзходителство несъмнено знае, че клетата ми майка почина още когато бях дете. Злочеста съдба! При това толкова дълго се мъчи.

— Всъщност аз имах предвид — каза съдията — втората съпруга на губернатора, вашата мащеха.

Ю Ки скочи от стола с необикновена пъргавина. Закрачи напред-назад пред съдията и отново се завайка:

— Такава беда! Жалко, много жалко, че се налага да говорим за това! Негово превъзходителство си дава сметка, каква мъка е за един предан син да бъде принуден да признае, че достопочтеният му баща е правил и грешки. Съвсем човешка грешка, бих добавил, при това подтикван единствено от най-възвишени и благородни подбуди. Уви, ваше превъзходителство, баща ми стана жертва на една хитра и порочна жена. Тя успя да събуди жалостта му и той се ожени за нея. Ах, тези жени! А тя, вместо да му бъде благодарна, му измени с някакъв млад безчестник, само небесата знаят кой е. Прелюбодейка, ваше превъзходителство, мерзка, отвратителна престъпница! Баща ми знаеше, но понасяше болката си безмълвно. Дори пред мен, пред своя син, не изрази скръбта си. Едва на смъртния си одър с последните си слова разкри на какво ужасно злодеяние е станал жертва! — съдията Ди понечи да се намеси, но Ю Ки не му позволи и продължи:

— Знам какво иска да каже негово превъзходителство: мой дълг беше да изправя тази жена пред съда. Но не можех да се примиря с мисълта, че личният живот на баща ми ще се разнесе от съдилището и невежото простолюдие ще го одумва. Това не можех да понеса!

Ю Ки закри лице с длани.

— За мое най-дълбоко съжаление — сухо изрече съдията — все пак ще се наложи въпросът да бъде разгледан в съда. Вашата мащеха подаде жалба против вас. Оспорва устното завещание и предявява претенции за половината наследство.

— Неблагодарница! — проплака Ю Ки. — Ваше превъзходителство, това не е жена, а демон, лисица! Никое човешко същество не е затъвало толкова в тъй долна пошлост! — и зарида.

Съдията Ди бавно допи чая си. Изчака Ю Ки да седне и да се успокои, след което поде дружелюбно:

— Открай време съжалявам, че небесата не ме ощастливиха с възможност да се запозная с покойния ви баща. Но духът на човек остава в писанията му. Ако не сметнете молбата ми за натрапничество, бихте ли ми показали нещо, изписано от неговата ръка. Покойният губернатор беше известен и като неподражаем калиграф.

— Ах, какво нещастие! Чувствам се безкрайно злочест, че не мога да изпълня заповедите на негово превъзходителство! Но и в този случай се сблъскваме с чудатостта на моя баща. Не, по-точно с още едно доказателство за безпределната му скромност. Когато почувства, че краят му наближава, той ме зарече да изгоря всичките му писма и книжа. Каза, че нищо, излязло изпод четката му, не заслужавало да остане за поколенията. Какъв чист и възвишен човек!

Съдията Ди измърмори някаква учтивост и попита:

— Губернаторът бе прочут човек, предполагам, че мнозина в Ланфан са се стремели да се доближат до него.

— Че с кого би могъл да общува баща ми в този затънтен граничен градец! — надменно се усмихна Ю Ки. — Освен с негово превъзходителство, разбира се! Как би се радвал достопочтеният ми баща да поговори с вас! До последния си ден най-живо се интересуваше от въпросите на държавната администрация… Не, баща ми нямаше приятели в Ланфан. Той бе изцяло погълнат от проучванията си и от управлението на земите. Затова и тази проклета жена успя да го съблазни… Но аз май се разприказвах…

Ю Ки плесна с ръце и поръча да донесат още чай. Съдията Ди безмълвно поглаждаше брадата си. Мислеше си, че домакинът му е невероятно ловък хитрец. Бе овладял до съвършенство изкуството да говори, за да не каже нищо. Ю Ки отново забъбри като водопад за суровия климат по тукашните места, а съдията Ди бавно отпиваше от чая си.

Неочаквано попита:

— А къде рисуваше баща ви картините си?

Ю Ки изгледа госта си в недоумение. Помълча, поглади брадичката си. Най-сетне отвърна:

— Мен самия не ме бива като художник… Чакайте да си спомня. Да, баща ми рисуваше в един павилион в извънградското имение. Много приятно кътче, точно до входа за лабиринта. Обикновено използваше една голяма маса, която трябва още да е там. Е, стига старият пазач да се е погрижил за нея. Негово превъзходителство знае как е с тези възрастни служители…

Съдията Ди се надигна, Ю Ки настоя непременно да остане още малко и се впусна в нова безкрайна тирада. Накрая съдията с голяма мъка все пак успя да се сбогува. Сержант Хун го чакаше в къщичката на пазача и двамата потеглиха за съдилището.

Когато седна на писалището си, съдията въздъхна дълбоко:

— Ама че ме умори този Ю Ки!

— Открихте ли нещо ново, господарю? — нетърпеливо попита сержантът.

— Не — отговори съдията, — но Ю Ки спомена една-две подробности, които може и да се окажат важни. Не успях да взема нещо написано от губернатора, за да го сравним със завещанието, което Тао Ган откри в свитъка. Ю Ки заяви, че баща му наредил след неговата смърт да се унищожи всичко написано от него. Помислих си, че приятелите на губернатора от Ланфан може да са запазили някое писмо или друг писмен документ, но Ю Ки е категоричен, че баща му нямал нито един приятел в този град. А на теб какво впечатление ти направи къщата?

— Докато ви чаках във вратарската къщичка — отвърна сержант Хун, — си поприказвах надълго и нашироко с двамата пазачи. Според тях господарят им бил не съвсем наред с главата. И той бил чудак като баща си, но нямал неговия блестящ ум. Ю Ки е всичко друго, само не и атлет, а бил страшно запален по бокс, борба и фехтовка. Така си подбирал и прислужниците, по силата и ловкостта, и страшно обичал да ги гледа, докато тренират. Превърнал бил втория двор в нещо като арена, организирал турнири и зяпал с часове, като бурно насърчавал съперниците и щедро награждавал победителите.

Съдията Ди кимна:

— Слабосилните хора често изпитват страхопочитание към физическата сила.

— Разказаха ми — продължи сержантът, — че Ю Ки подмамил с пари най-добрия майстор на меча от дома на Шиен Моу. Всъщност той се страхува, очаква всеки ден варварите да нахълтат и да плячкосат града. Затова и си взема такива прислужници. Даже бил наел двама уйгурски воини да ги обучават на варварски хватки!

— Научи ли нещо ново от пазачите за отношението на стария губернатор към Ю Ки? — поинтересува се съдията.

— Ю Ки явно е треперел пред баща си — отговори сержант Хун. — И това е продължило дори подир смъртта на стария губернатор. Веднага след погребението Ю Ки изпъдил до един старите служители, за да не му напомнят колко го е било страх. Той изпълнил дословно нареждането на баща си и наистина нищо не е пипал в имението, дори не е стъпвал там. Побеснявал, когато някой заговори за него.

Съдията Ди поглаждаше брадата си.

— Тия дни ще отида да видя тази къща и прочутия лабиринт — изрече той умислено. — Научи къде живее госпожа Ю със сина си, и ги покани да дойдат. Може тя да е запазила нещо, написано собственоръчно от губернатора. Освен това от нея ще разбера дали наистина старият губернатор не е имал никакви приятели в Ланфан, както ме уверява Ю Ки. Междувременно във връзка с убийството на съдията Пън все още храня някаква надежда, че нещо косвено ще ми подскаже кой е бил тайнственият посетител в къщата на Шиен Моу. Наредих на Цяо Тай да разпита всички бивши охранители на Шиен, а на началника Фън — да разбере какво знае затвореният при нас втори съветник на Шиен. Чудя се дали да не изпратя Ма Жун да проучи свърталищата на местната измет. Ако убиецът на съдията Пън е онзи тайнствен посетител, той трябва да е имал и съучастници.

— Хубаво ще е Ма Жун наистина да обиколи там, защото може да разпита и за голямата дъщеря на началника, господарю — додаде сержантът. — Тази сутрин си поприказвахме с Фън за Бяла Орхидея и той се съгласи, че не е изключено да са я отвлекли и да са я продали в някой бардак.

— Да-а — въздъхна съдията, — опасявам се, че точно такава съдба може да е сполетяла горката девойка — той продължи след малко: — Досега тъпчем на място с убийството на генерал Дън. Ще пратя Тао Ган довечера в „Трите съкровища“, за да види дали У или непознатата му изгора няма да се появят.

Съдията взе един документ от купчината, която Тао Ган бе струпал на писалището му в негово отсъствие. Но на сержант Хун като че ли изобщо не му се тръгваше. Поколеба се за миг и каза:

— Не мога да се освободя от чувството, господарю, че нещо изпуснахме в библиотеката на генерал Дън. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че ключът към загадката се намира още там!

Съдията Ди остави документа и съсредоточено погледна сержанта. Отвори една лакирана кутийка и извади от нея направеното от Тао Ган копие на миниатюрното ножче. Сложи го на дланта си и каза уморено:

— Знаеш, че нямам тайни от теб. Колкото и да мисля върху различните предположения за това, как е бил убит генералът, признавам, че изобщо нямам представа, нито как е било забито това нещо, нито по какъв начин убиецът е влязъл, а след това — излязъл от библиотеката.

Двамата замълчаха. Изведнъж съдията взе решение:

— Хун, утре сутринта ще отидем пак в къщата на Дън и ще претърсим библиотеката. Може да си прав и наистина там да трябва да се търси ключът към престъплението!