Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (12)

Глава 10
Съдията Ди гостува на един млад чудак; помощниците му разсъждават за изкуството.

Съдията Ди и сержант Хун не намериха веднага дома на У. Попитаха в няколко дюкяна зад Храма на бога на войната, но никой не бе чувал за мъж на име У Фан. По едно време съдията се сети, че У живее над питиепродавница, наричана „Непресъхващ извор“. Това се оказа всеизвестна кръчма, прочута с първокачествените си вина. Едно хлапе ги заведе до странична уличка, където видяха трептящо на вятъра червено знаме с надпис „Непресъхващ извор“. Питиепродавницата бе отворена към улицата, висок тезгях я отделяше от нея. Вътре на дървени рафтове покрай стените бяха наредени десетки огромни глинени делви с вино. Червени етикети, залепени на тумбестите им туловища, възхваляваха достойнствата на питиетата в тях. Съдържателят, приветлив кръглолик мъж, стоеше зад тезгяха и зяпаше по улицата, докато чоплеше зъбите си с клечка. Съдията Ди и сержант Хун заобиколиха тезгяха и седнаха на една маса. Съдията поръча каничка добро вино. Докато съдържателят забърсваше масата, съдията го попита как върви търговията. Кръчмарят сви рамене:

— Не мога да кажа, че цъфти, но не е и толкова зле. Аз открай време си знам: да капе по малко, да не е без хич!

— Никой ли не ви помага? — попита съдията. Съдържателят се извърна, за да гребне от една делва в ъгъла малко туршия с черпак, и когато сложи зеленчуците в чиния на масата, каза:

— Нямаше да е зле някой да ми помага, но за зла врага всеки помагач, освен две ръце за работа има и една гладна уста. По-добре сам да си въртя дюкяна. А какво води знатни господа като вас в нашия град?

— Пътници сме — отговори съдията. — От столицата сме, с коприна търгуваме.

— Я виж ти! — възкликна съдържателят. — Непременно трябва да се запознаете с моя наемател господин У Фан, той също е от столицата.

— И той ли търгува с коприна? — попита сержантът.

— Не, той е нещо като художник. Аз много не разбирам, ама хората разправят, че го бивало. И сигурно е добър, защото от сутрин до вечер рисува! — съдържателят прекрачи до стълбището и се провикна: — Господин У, дошли са двама господа с пресни новини от столицата!

— Сега не мога да оставя работата си — чу се глас от горния етаж. — Нека те се качат!

Винопродавецът явно бе разочарован. Съдията го утеши, като остави на масата щедър бакшиш, и следван от сержанта, се качи по дървените стълби. На втория кат имаше само едно просторно помещение, осветено от широки, облепени с оризова хартия прозорци. Млад мъж в чудновато облекло рисуваше образа на Черния съдник от отвъдния свят. Носеше шарена куртка, на главата си бе вързал тюрбан от цветна коприна подобно на варварите отвъд границата. Платното, върху което рисуваше, бе разгънато върху огромна маса в средата на стаята. Стените между прозорците не се виждаха от окачени рисунки, временно прикрепени на хартиени свитъци. В дъното имаше бамбукова пейка.

— Поседнете там, господа, ако обичате — посочи я младият мъж, без да вдига очи от платното. — Остава ми да нанеса малко синя боя, ако прекъсна сега, няма да изсъхне равномерно.

Сержант Хун седна на кушетката. Съдията Ди остана прав и с интерес загледа сръчните движения на младия мъж. Несъмнено беше талантлив художник и все пак някои неща смущаваха, особено начинът, по който изписваше гънките на дрехите и лицата. Съдията обърна поглед към рисунките по стените и забеляза навред същия причудлив маниер. Мъжът нанесе последен щрих, изправи се и започна да мие четката в порцеланова купа. Междувременно изгледа съдията с проницателно око.

— Значи негово превъзходителство е нашият нов съдия — изведнъж каза той, както въртеше плавно четката в купата. — Тъй като очевидно сте дошли инкогнито, хайде да си спестим обичайните церемониалности!

Съдията Ди се стъписа от това съвсем неочаквано начало.

— Какво ви кара да мислите, че съм съдия? — попита той. Младежът се усмихна снизходително. Пусна четката, скръсти ръце, подпря се на масата с лице към съдията Ди и каза:

— Ако наистина съм портретист, за какъвто се имам, не мога да не видя във вас съвършен прототип на съдия. Моля ви хвърлете един поглед на моя съдия от преизподнята. Все едно че вие сте позирали, макар това, признавам, да не е особено ласкателно.

Съдията не можа да сдържи усмивката си. Даде си сметка, че няма смисъл да се опитва да заблуждава умния младеж, и каза:

— Имате право, аз действително съм Ди Жендзие, новият окръжен съдия на Ланфан, а това е моят помощник.

У бавно кимна.

— Името ви е известно в столицата — каза той, гледайки съдията право в очите. — И така, на какво дължа честта да ме посетите? Едва ли е, за да ме арестувате, за това щяхте да пратите стражниците си.

— А защо мислите, че мога да ви арестувам? — попита съдията У бутна тюрбана си назад.

— Не ми се сърдете, че изцяло прескачам етикета. Но нека да не губим време. Тази сутрин се разчу, че старият генерал Дън е бил убит. Между другото този лицемер напълно си го заслужаваше. А синът му, един мазник, разправя наляво и надясно, че аз, синът на командира У, отколешен неприятел на генерала, което не е никаква тайна, съм намислил да го убия. Вече от две луни младият Дън непрестанно слухти наоколо, опитва се да изкопчи нещо за мен от съдържателя долу и разнася глупашки клевети по мой адрес. Очевидно днес ме е обвинил за убийството на баща му. Всеки друг съдия щеше на часа да изпрати стражниците си да ме арестуват. Но ваша милост се слави с невероятната си прозорливост. Затова сте решили първо сам да проверите що за човек съм.

Сержант Хун все по-трудно сдържаше гнева си, докато слушаше безочливите думи на младежа. Накрая не се стърпя и скочи:

— Милостиви господарю, наглостта на този цапач е непростима! — извика той.

Съдията Ди вдигна ръка и заговори с лека усмивка:

— Ние се разбираме чудесно с господин У, сержанте! За мен лично е удоволствие да го слушам — Хун седна на мястото си, а съдията продължи: — Да, приятелю, напълно сте прав. А сега и аз ще ви попитам без заобикалки. Защо вие, синът на известен военен, сте дошли да се погребете в този глух край?

У хвърли поглед на картините си по стените.

— Преди пет години взех първия изпит за младши кандидат по литература — започна той. — За голямо разочарование на баща ми веднага след него твърдо реших да зарежа учението и изпитите и да се отдам на рисуване. По това време работех в столицата при двама известни майстори, но техният стил не ме удовлетворяваше. Преди две години случайно се запознах с един монах, пристигнал от Котан, васалното княжество на запад от империята. Той ми показа свои рисунки и те бяха изпълнени с живот и трепетни багри. Дадох си сметка, че нашите художници трябва да изучат този стил, за да вдъхнат нов живот на китайското изкуство. Казах си защо пък да не съм първият, и реших да ида в Котан…

— Лично аз — сухо го прекъсна съдията Ди — не виждам в какво може да бъде упрекнато нашето национално изкуство и най-вече — що за съвършенство можем да черпим от варварите. Но, разбира се, нямам претенции да съм голям познавач. Моля продължете!

— И тъй, измолих пари за път от добрия ми баща — продължи У. — Той ме пусна с надеждата, че желанието ми е просто младежка приумица и че един ден ще се върна в столицата, за да стана улегнал млад сановник. Допреди две години пътят за западните княжества минаваше през Ланфан, затова дойдох тук. Като пристигнах обаче, узнах, че е изместен на север и че западните равнини се обитават само от скитащи уйгурски племена, които нямат нито изкуство, нито култура.

— Защо тогава не продължихте веднага на север? — попита го съдията.

Младежът се усмихна:

— Това вече е по-трудно за обяснение. Трябва да ви призная, че по природа съм мързелив и лесно се поддавам на настроенията си. Тук някак се почувствах уютно и реших, че нищо не пречи да поостана и да рисувам. А и тази къща много ми допадна. Обичам виното и установих, че е много удобно да си под един покрив с винаря си. Този юначага има невероятен нюх за доброто вино и кръчмата му спокойно може да се мери с най-добрите столични винарни. И така, просто останах.

— Дойде ред на втория ми въпрос. Къде бяхте снощи, да речем — между първата и третата нощна стража?

— Тук! — незабавно отговори младият мъж.

— Има ли кой да го потвърди?

У унило поклати глава:

— Не, просто не знаех, че точно миналата нощ ще убият генерала!

Съдията Ди отиде до стълбището и повика съдържателя. Щом кръглото му лице се показа долу, той му каза:

— Искам да ви попитам във връзка с един приятелски спор. Господин У снощи излизал ли е навън?

Мъжът се почеса по главата и ухилен до уши рече:

— Съжалявам, господине, не мога да ви помогна. Снощи беше пълно, всякакви влизаха и излизаха, та просто не мога да кажа дали и господин У е излизал!

Съдията Ди кимна. Остана замислен, поглаждайки брадата си, после продължи:

— Кандидатът Дън заяви, че сте наели хора да наблюдават дома му.

У се разсмя.

— Ама че нелепа лъжа! — възкликна той. — Та аз винаги гледах да стоя колкото може по-далеч от това чучело генерала. И един грош не бих дал, за да разбера какви ги върши!

— В какво обвинява баща ви генерала? — попита съдията. Лицето на У стана сериозно.

— Старият подлец — с горчивина изрече той — е пожертвал цял батальон от императорската войска, осемстотин здрави мъже, само за да отърве своята кожа при една бъркотия, в която се е оплел. Варварите ги насекли на парчета до един. Генерал Дън е щял със сигурност да се прости с главата си, ако по това време сред войската нямало брожение. Властите не желаели да се разчува за позора на този презрян пес и му наредили само да си подаде оставката.

Без да каже дума, съдията обиколи помещението, загледан в картините на У. На всички бяха изобразени будистки светци и богини, най-вече богинята Куан Ин — ту сама, ту заобиколена от други божества. Съдията се обърна.

— За да отвърна на откровеността с откровеност, позволете да споделя, че не виждам с какво този новаторски стил е по-добър от нашата традиционна китайска живопис. Но може би човек трябва да свикне с него. Защо не ми дадете една ваша картина, та да мога да я изуча на спокойствие у дома?

У изгледа недоверчиво съдията. След известно колебание свали една рисунка на богинята Куан Ин сред четири други божества. Разстла я на масата и взе от една малка дървена подставка личния си печат — бяло нефритово блокче, великолепно гравирано, — навлажни го с червен туш и го положи в долния край. Печатът представляваше причудливо изписан в старинен стил йероглиф „Фан“ — малкото му име. Накрая нави рисунката и я подаде на съдията.

— Е, сега арестуван ли съм? — попита той.

— Като че ли непрекъснато ви преследва някакво чувство за вина — сухо отбеляза съдията. — Не, не сте арестуван. Но не напускайте къщата до следващо разпореждане. Приятен ден и благодаря за картината!

Съдията Ди махна на сержант Хун и двамата тръгнаха надолу по стълбата. У се поклони на сбогуване, без да си прави труда да ги изпрати до вратата. Когато поеха по главната улица, сержант Хун не издържа и избухна:

— Този нахалник щеше да говори съвсем иначе, ако му бяхме заклещили пръстчетата пред масата на господаря в съдилището!

Съдията се усмихна:

— У е извънредно проницателен младеж, но вече допусна първата си грешка.

Тао Ган и Цяо Тай чакаха в кабинета на съдията. Бяха прекарали следобеда в къщата на Шиен, за да търсят доказателства за случаи на изнудване. Тао Ган потвърди казаното от Лю Уанфън в съда. Важните дела Шиен Моу бе ръководил лично.

— Изглежда, двамата съветници като кукли са повтаряли „Да!“ всеки път, когато господарят им е пожелавал.

Съдията Ди изпи чашата чай, поднесена от сержант Хун, и разви картината на У с думите:

— А сега да се заемем с художествено обучение! Тао Ган, окачи тази рисунка до пейзажа на губернатора Ю.

Съдията се намести в креслото си и известно време гледа двете картини. Най-сетне каза:

— В тези две изображения се крият ключовете към предсмъртната воля на губернатора и убийството на генерал Дън!

Сержант Хун, Тао Ган и Цяо Тай се завъртяха на столчетата си с лице към рисунките. В този миг на прага се появи Ма Жун и се облещи пред необичайната сцена.

— Седни, Ма Жун! — нареди съдията. — Включи се в нашия кръжец от ценители и познавачи на изкуството!

Тао Ган се изправи и пристъпи с ръце на гърба към пейзажа на губернатора. След малко се обърна и поклати глава:

— За миг ми се стори, че сред листата на дърветата и по очертанията на скалите е изписано нещо съвсем ситно. Но няма нищо!

Съдията Ди умислено подръпваше бакенбардите си.

— Снощи гледах този пейзаж няколко часа. Рано сутринта отново го разгледах най-внимателно. Трябва да призная, че всичките ми предположения се оказаха погрешни.

Тао Ган приглади разрешените си мустаци и запита:

— Господарю, да не би зад рисунката, между нея и свитъка, на който е подлепена, да е скрит някакъв лист?

— И за това се сетих — отговори съдията — и огледах рисунката срещу силна светлина. Ако имаше някакво листче отзад, щях да го видя.

— Докато живеех в Кантон — продължи Тао Ган, — един майстор ме научи да подлепвам и да обличам картини. Да сваля ли цялата обточна лента и подлепката, та да огледаме краищата под брокатената обшивка? Така ще се види също дали дървените летвички в двата края са от масивно дърво. Ако са кухи, губернаторът може да е пъхнал в тях навита на руло хартия.

— Добре — отговори съдията, — но при условие че след това възстановиш свитъка, както си е. Макар че такъв тайник ми се струва някак детински за човек с ума на губернатора. Но нямаме право да пренебрегваме и най-причудливото хрумване, защото току-виж точно то ни довело до разплитане на загадката. С картината на нашия приятел У, слава на небесата, нещата са по-лесни. Тя поне носи недвусмислен знак.

— Че как тъй, господарю? — изумен попита сержант Хун. — Нали У сам я избра!

По устните на съдията Ди плъзна лека усмивка.

— У не се усети как се издаде — обясни той. — Той може и да няма особено високо мнение за мен като познавач, но аз забелязах в рисунката му нещо, за което самият той не си дава сметка.

Съдията Ди отпи от чая си и нареди на Ма Жун да повика началника Фън. Фън се изправи пред писалището на съдията, който впери поглед в него изпод вежди.

— Дъщеря ти Черна Орхидея се справя добре — каза той накрая с доброжелателен тон. — Моята първа съпруга твърди, че е работлива и схватлива девойка — началникът се поклони дълбоко. — Затова нямам особено желание да я отдалечавам от моя дом, където е в безопасност, още повече че досега нямаме никаква вест за съдбата на по-голямата й сестра. Но точно Черна Орхидея ми се струва най-подходящия човек за една по-особена работа. Наближава погребението на генерал Дън и това означава, че в дома му ще има нужда от допълнителна прислуга. Ако вземат Черна Орхидея временно на работа, тя ще успее да научи от останалите слуги неща, които бих искал да зная. Но не мога да предприема нищо без твоето съгласие като неин баща.

— Господарю — тихо отвърна началникът, — и аз, и семейството ми сме ваши роби. При това по-малката ми дъщеря е упорито и оправно момиче и с радост ще изпълни нареждането ви.

Ма Жун неловко се наместваше на столчето си, докато Фън говореше, но накрая не се стърпя и го прекъсна:

— Тао Ган няма ли да се справи по-добре с тази работа, господарю?

Съдията стрелна Ма Жун с очи и отговори:

— Няма по-добър извор на сведения за това, какво става в една къща, от дърдоренето на прислугата. Началник, кажи на дъщеря си веднага да се яви в къщата на Дън! А нашият приятел У вече ще бъде под двойно наблюдение. Иди довечера там, Ма Жун, и започни да го следиш явно. Направи така, че уж се прикриваш, а пък У непременно да разбере, че си пратен от съдилището. Пусни го да се измъкне незабелязано от питиепродавницата. Вложи цялото си умение и опит, този У е невероятно умен и находчив младеж! А истинският съгледвач ще си ти, Тао Ган. Теб не бива да те вижда. Щом се изплъзне от Ма Жун, ти трябва да го проследиш незабелязано и да разбереш къде отива и какво прави. Само ако се опита да напусне града, се покажи и го арестувай.

Тао Ган изглеждаше доволен.

— Това двойно следене вече сме го правили с Ма Жун, господарю — каза той. — Нека обаче преди това да взема рисунката на губернатора и да я навлажня, за да може през нощта подлепката да попие хубаво и да се отдели. Веднага след това тръгваме.

След като двамата излязоха, съдията се посъветва с Цяо Тай и началника Фън какво да прави с хората в дома на Шиен. Реши да отпрати в семействата им съпругите и наложниците. Домашната прислуга щяха да освободят, като съдилището изплати на всеки заплата за един месец напред. Но искаше да разпита още веднъж иконома.

Цяо Тай докладва, че е доволен от дисциплината на войниците. Всяка сутрин ги извеждаше на усилено военно обучение. Додаде още, че ефрейтор Лин умеел да изисква от тях като офицер.

Щом остана сам, съдията се облегна в креслото си. Помисли си, че след толкова години, прекарани заедно, почти нищо не знае за Цяо Тай. Бил е побратим на Ма Жун в зелените гори, но животът му преди това бе пълна неизвестност. Ма Жун му бе разказал всичко за себе си, някои истории дори по два пъти. А Цяо Тай винаги оставаше сдържан и затворен. И ето че прие много присърце военните си задължения в Ланфан и съдията Ди се запита дали не е бил преди това офицер. Реши да разбере в най-скоро време.

Но засега една друга неотложна задача изискваше цялото му внимание. Съдията въздъхна и се наведе над документите за престъпленията на Шиен Моу, които Тао Ган бе оставил на бюрото му.