Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (14)

Глава 12
Съдията Ди се опитва да проумее загадките на две картини; девойка открива страстни любовни писма.

На другата сутрин, както се бе запътил към кабинета на съдията, Тао Ган завари Ма Жун в централния двор, отпуснат като чувал на една каменна пейка, стиснал с две ръце главата си. Тао Ган спря, загледан в безмълвната фигура.

— Какво става, побратиме? — попита той.

Ма Жун махна вяло с дясната ръка и без да вдига очи, каза с пресипнал глас:

— Върви си, братко, почивам си. Снощи пийнахме по няколко чашки с У и понеже стана късно, рекох да остана в кръчмата, за да наблюдавам какви ги мъти оня мазач. Дойдох си преди половин час.

Тао Ган го изгледа подозрително. После каза припряно:

— Ставай! Трябва да чуеш доклада ми за господаря и да видиш какво съм донесъл! — и той показа на Ма Жун едно пакетче, увито в намаслена хартия.

Ма Жун изпъшка дълбоко и се надигна. Завариха съдията на писалището му, задълбочен в някакъв документ. В ъгъла сержант Хун пиеше сутрешния си чай. Съдията Ди вдигна глава.

— Е, приятели — поде той, — излиза ли снощи нашият художник?

Ма Жун разтърка чело с огромната си длан.

— Господарю — със запъване започна той, — главата ми дрънчи като камбана. Нека Тао Ган да ви доложи!

Съдията Ди изпитателно изгледа подпухналото лице на Ма Жун. После се обърна към Тао Ган, който с подробности разказа как бе проследил У до скита „Трите съкровища“ и колко странно се бе държал У там. След като той свърши, съдията Ди помълча известно време. Дълбока бръчка проряза челото му.

— Значи момичето не се появи! — възкликна накрая той. Сержант Хун и Тао Ган погледнаха недоумяващо, дори Ма Жун се опули. Съдията стана, свали от стената картината на У и я разстла на писалището, като затисна краищата й с по едно преспапие. След това взе няколко листа за писма и закри всичко без лицето на богинята Куан Ин.

— Разгледайте внимателно това лице! — нареди той. Тао Ган и сержантът се изправиха и сведоха глава над рисунката. Ма Жун също понечи да стане от столчето си, но само изохка и се отпусна обратно.

— Това лице, господарю — замислено каза Тао Ган, — не е типично за богиня. Будистите винаги изписват своите божества с невъзмутими, неземни образи. А това по-скоро прилича на портрет на жива девойка!

Съдията Ди кимна доволно.

— Точно така! — възкликна той. — Вчера, докато разглеждах картините на У, ми направи впечатление, че на всички тях се повтаря един и същ, напълно човешки лик. Реших, че нашият художник е влюбен до уши в някое девойче, чийто образ не му излиза от главата. Която и богиня да нарисува, я прави с нейното лице, може би дори без да го съзнава. И понеже несъмнено е талантлив художник, тук имаме достоверен портрет на загадъчната му любима. Това е жива жена, със свой характер. При това съм убеден, че именно заради нея У е останал в Ланфан. А пък тя може да ни разкрие дали той е свързан по някакъв начин с убийството на генерал Дън!

— Не ще да е трудно да издирим момичето! — обади се сержант Хун. — Да се поогледаме в квартала около будисткия храм.

— Чудесно! — каза съдията Ди. — И тримата трябва да запомните безпогрешно това лице!

Ма Жун стана, стенейки, и хвърли едно око на картината. После притисна слепоочията си с ръце и затвори очи.

— Какво ще каже нашият пръв пияч? — злобничко попита Тао Ган.

Ма Жун отвори очи.

— Сигурен съм, че съм виждал това момиче — каза той. — Лицето ми е познато. Но как да се сетя кога и къде съм я срещал!

Съдията Ди нави рисунката на руло.

— Е — успокои го той, — като ти се избистри главата, току-виж си се сетил. Да видим сега, Тао Ган, какво си донесъл?

Тао Ган внимателно разопакова пакетчето, което държеше, и извади една дъсчица със залепено на нея квадратно листче. Остави я пред съдията с думите:

— Господарю, моля ви, внимавайте, хартията е съвсем тънка и още влажна, може да се скъса. Тази сутрин отделих пластовете на подлепката от картината на губернатора и открих това листче зад уплътнението на брокатената обшивка. Ето го истинското завещание на генерал Ю!

Съдията се сведе над ситно изписаните йероглифи. Лицето му помръкна. Той се облегна назад в креслото и ядно подръпна мустаците си. Тао Ган сви рамене:

— Видът често лъже, господарю. Тази госпожа Ю се опита да се подиграе с нас.

Съдията побутна дъсчицата към Тао Ган.

— Чети на глас! — нареди той рязко. Тао Ган зачете:

Аз, Ю Шушиен, усещайки, не наближава краят на дните ми, с настоящото изявявам последната си воля.

Тъй като втората ми съпруга Мей носи вина за прелюбодейство и детето, на което даде живот, не е моя плът и кръв, цялото ми състояние следва да остане на най-големия ми син Ю Ки, който да продължи традицията на древния ни род.

Подпис и печат: Ю Шушиен

Тао Ган помълча, после отбеляза:

— Естествено, сравних този печат с печата на губернатора върху самата картина. Няма разлика!

Възцари се тишина. Изведнъж съдията Ди се наведе и стовари с всичка сила юмрука си на бюрото.

— Това не е истина! — извика той.

Тао Ган погледна неуверено към сержант Хун. Сержантът едва-едва поклати глава. Ма Жун бе вторачил изцъклени очи в съдията.

— Сега ще ви обясня — поде с въздишка съдията Ди — защо съм сигурен, че вървим в грешна посока. Да започнем от това, че Ю Шушиен бе мъдър и далновиден мъж. Той е бил съвсем наясно, че големият му син е подъл и покварен и че изпитва люта ненавист към малкия си природен брат. Преди раждането на Ю Шан Ю Ки години наред е живял с мисълта, че е единствен наследник. Когато е усетил, че наближава краят му, губернаторът до последния си миг е мислил как да предпази вдовицата и невръстния си син от коварството на Ю Ки. Знаел е, че ако подели всичко между двамата си синове — да не говорим, ако лиши от наследство по-големия. — Ю Ки непременно ще напакости на невръстния си брат, а би могъл и да го убие, за да сложи ръка на цялото наследство. Затова привидно е оставил всичко на Ю Ки.

Сержант Хун поклати глава и изгледа многозначително Тао Ган.

— В същото време — продължи съдията — той е скрил в тази рисунка указание, че половината или по-голямата част от наследството се полага на Ю Шан. Това личи от странния начин, по който губернаторът е изразил устно последната си воля. Заявил е, че коприненият свитък остава за Ю Шан, а останалото — за Ю Ки. Внимателно е избегнал да уточни какво разбира под „останалото“. Губернаторът е искал да предпази невръстния си син, докато порасне и стане млад мъж, способен да поеме собствеността над своето наследство. Надявал се е, че в продължение на десетина-петнайсет години ще се появи някой мъдър съдия, който да разбере скритото в свитъка послание и да върне на Ю Ши полагащото му се по право. Затова и е зарекъл жена си да показва рисунката на всеки новоназначен съдия.

— Но откъде сме сигурни, господарю, че това наистина са били последните думи на губернатора? — намеси се Тао Ган. — Единственият свидетел, от когото знаем какво е казал, е госпожа Ю. По моему този документ доказва от ясно по-ясно, че Ю Шан е незаконно дете. Губернаторът е бил възпитан и сдържан човек и не е желаел Ю Ки да отмъщава за баща си. Същевременно е искал, като му дойде времето, истината непременно да излезе наяве. Затова е скрил този документ в свитъка, който би позволил на един проницателен съдия да отхвърли претенциите на госпожа Ю.

След като го изслуша внимателно, съдията попита:

— Как тогава ще обясниш усилията на госпожа Ю да се разбули загадката на свитъка?

— Жените често надценяват влиянието си над влюбения в тях мъж — отвърна Тао Ган. — Госпожа Ю навярно си представя, че в свитъка е пъхнат някакъв платежен документ или дори план за скривалище със скрити пари като възмездие за отнетото наследство.

Съдията поклати глава.

— Това, което казваш, е логично — отбеляза той, — но никак не се връзва с характера на стария губернатор. Аз съм убеден, че този документ е фалшификат, изработен от Ю Ки. Губернаторът е пъхнал в свитъка някакъв документ без значение, за да подведе Ю Ки. Много недодялана хитрост би било от негова страна така да скрие един действително важен документ. Но освен лъжливата следа със сигурност в картината е заложено и някакво истинско, далеч по-хитроумно прикрито послание. За да не се усъмни Ю Ки, че в свитъка има нещо наистина ценно, и съответно да го унищожи, губернаторът е втъкнал в уплътнението документ, който Ю Ки да намери. Така е бил сигурен, че Ю Ки няма да търси истинската следа, след като открие подхвърленото. Госпожа Ю ми каза, че Ю Ки е задържал свитъка повече от седмица. Значи е имал достатъчно време да намери лъжливия документ. Не знаем какъв е бил, но Ю Ки го е заменил с това подправено завещание, за да е спокоен занапред, каквото и да предприеме госпожа Ю със свитъка.

Тао Ган кимна и каза:

— Признавам, господарю, че и тази хипотеза е много примамлива. Но все още ми се струва, че моята е по-простичка.

— Едва ли ще е трудно — намеси се сержант Хун — да намерим образец от почерка на губернатора. За жалост надписът на картината е с архаизиран шрифт.

— И без това съм намислил да навестя Ю Ки — умислено каза съдията Ди. — Ще отида днес следобед и ще се опитам да взема образец от почерка и от подписа на баща му. Хун, иди да предизвестиш за посещението ми.

Тримата помощници станаха и излязоха. Докато пресичаха двора, сержант Хун каза:

— Ма Жун, сега ти трябва една голяма кана горещ горчив чай. Да поседнем в караулното. Не ми се иска да те оставям такъв — ни жив, ни умрял.

Ма Жун се съгласи. В караулното завариха началника Фън и сина му, потънали в сериозен разговор около масата. Щом тримата мъже се показаха на прага, младежът скочи и предложи столчето си. Всички се настаниха и сержантът нареди на дежурния стражник да им донесе горещ чай. Поприказваха за едно — друго, после началникът Фън каза:

— Ние със сина ми тъкмо обсъждахме къде да търсим голямата ми дъщеря.

Сержант Хун отпи малка глътка чай и каза бавно:

— Не искам да засягам болното ти място, Фън, но ми се струва, че не бива да се пренебрегва вероятността Бяла Орхидея тайно да си е имала любовник и да е избягала с него.

Фън категорично поклати глава:

— Тя не е като малката ми дъщеря, съвсем различна е. Черна Орхидея е вироглава и като си навие нещо на пръста, не го изпуска. Едвам ми стигаше до коляното, а вече знаеше какво иска. Родена е за момче. По-голямата, тъкмо обратното, е тиха и покорна, с благ и отстъпчив характер. Не, сигурен съм, че не е и помисляла за любовник, камо ли да тръгне с него!

— Щом е тъй — обади се Тао Ган, — опасявам се, че трябва да си готов за най-лошото. Да не би някой покварен тип да я е отвлякъл и да я е продал в бардак?

Фън тъжно поклати глава.

— Имаш право — въздъхна той. — И аз мисля, че трябва да проверим из бардаците. В нашия град те са в два квартала. Единият е в най-северозападната част, до градската стена. Там повечето момичета са докарани отвъд границата и кварталът процъфтяваше, докато търговският път още минаваше през Ланфан. Сега обаче западна и е станал свърталище за отрепките в града. В другия, южния, са само първокласни заведения. Там момичетата до една са китайки, някои са и с образование. Нещо като компаньонките и певачките в по-големите градове.

Тао Ган подръпна трите дълги косъма на лявата си буза.

— Ако питаш мен — каза той, — трябва да се почне със северния квартал. Не ми се вярва домовете в южния, както го описа, да се занимават с отвличане на момичета. Такива заведения гледат да си нямат разправии с властите и купуват момичетата, както си му е редът.

Ма Жун положи тежката си десница върху рамото на началника:

— Щом съдията разплете работата около убийството на генерал Дън, ще го помоля да натовари с издирването на дъщеря ти нас двамата с Тао Ган. Ако някой може да я намери, то е само ей тоя стар лисугер и мой побратим. Особено ако и аз съм насреща, когато трябва да се действа по-грубичко.

Фън благодари на Ма Жун с просълзени очи. В караулното влезе Черна Орхидея, облечена скромно като домашна прислужничка.

— Харесва ли ти да работиш с нас, моето момиче? — провикна се Ма Жун.

Черна Орхидея не му обърна никакво внимание, поклони се ниско на баща си и каза:

— Татко, искам да докладвам на негово превъзходителство. Ще ме отведете ли при него?

Фън стана и се извини. Сержант Хун излезе да предаде на Ю Ки известието за посещението на съдията Ди, а началникът прекоси вътрешния двор, следван от дъщеря си. Двамата завариха съдията в кабинета му, потънал в мисли. Когато вдигна лице и видя Фън и дъщеря му, лицето му се проясни. Отговори на поклоните им с дружелюбно кимане и нетърпеливо ги подкани:

— Не бързай, детето ми, разкажи ми спокойно за всичко, което си научила в дома на Дън!

— Ваше превъзходителство — започна Черна Орхидея, — старият генерал ужасно се е страхувал за живота си. Прислужниците разправят, че от всяка гозба давали първо на едно куче, за да се уверят, че не е отровна. И предният, и страничният вход стояли денонощно заключени и това създавало големи неудобства на прислугата, защото трябвало да се отключва и да се заключва при всеки посетител, всеки доставчик. Слугите не обичат този дом, защото генералът насочвал поред подозренията си към всеки един и младият господар ги подлагал на строги разпити. Никой не се задържал повече от няколко месеца.

— Опиши ми членовете на семейството — нареди съдията.

— Първата съпруга на генерала починала преди няколко години и сега домакинството ръководи втората. Тя вечно се страхува, че останалите не се отнасят към нея с нужното почитание, и не е никак лесна. Третата е една неука мързелива дебелана, но поне не се прави на важна. Четвъртата е съвсем млада, нея генералът взел оттук, от Ланфан. Доколкото знам, мъжете си падат по такива жени. Но докато се преобличаше тази сутрин, зърнах на лявата й гръд много грозна голяма бенка. По цял ден е пред огледалото, когато не мрънка за пари на втората. Младият господар Дън и жена му живеят в отделна къща. Нямат деца. Тя не е особено хубава и е малко по-възрастна от него. Разправят, че била с добро образование и много начетена. От време на време младият господар отварял приказка да си вземе втора съпруга, но тя не давала и дума да се издума. Той се увърта около прислужничките, но без особен успех. В тази къща няма уважение към господарите и слугините открито се подиграват с младия господар Дън. Тази сутрин, докато чистех неговата стая, прехвърлих една купчинка книжа.

— Такова нещо не съм ти заповядвал! — сухо уточни съдията.

Фън стрелна с гневен поглед дъщеря си. Черна Орхидея цялата пламна и побърза да продължи:

— В едно чекмедже намерих увити в пакетче стихове и писма от младия господар Дън. Написани са така, че много не им разбирам, но схванах оттук-оттам нещо и ми се сториха по-особени. Затова ги донесох да ги покажа на негово превъзходителство.

При тези думи тя извади с тъничката си китка от ръкава вързопче листа и го подаде на съдията с почтителен поклон. Съдията Ди погледна развеселен кипящия от възмущение Фън и набързо прегледа съдържанието на вързопчето. Сложи листата на писалището и каза:

— Стиховете са за забранена любов и са написани с такава разюзданост, че е станало по-добре, дето не си ги разбрала. И писмата са такива. Всичките завършват с „Ваш предан роб Дън“. Очевидно младият Дън ги е писал, за да уталожи страстта си, защото, както виждам, не са били изпратени.

— Ясно е поне, че не са били писани за оная кокона жена му! — отбеляза Черна Орхидея.

Баща й я перна през ухото и викна:

— Не се обаждай, като не те питат, нахалнице! — и додаде извинително към съдията: — Това е, защото добрата ми жена я няма вече, за да я държи изкъсо, господарю!

Съдията Ди се усмихна:

— Когато приключим с това убийство, началник, ще потърся подходящ жених за дъщеря ти. Твърдата съпружеска ръка и грижите по домакинството оправят и най-вироглавите девойки.

Фън почтително благодари на съдията. Черна Орхидея беснееше вътрешно, но не посмя да отвори уста. Съдията потупа вързопчето с показалец и каза:

— Ще наредя незабавно да препишат всичко това. Следобед го върни на мястото му. Добре се справяш, моето момиче! Продължавай да си отваряш ушите и очите на четири, но не бърникай из затворени чекмеджета и шкафове. Утре ще ми докладваш пак.

Фън и дъщеря му си тръгнаха, а съдията изпрати да повикат Тао Ган.

— Това са писма и стихове. Препиши ги внимателно и се постарай да извлечеш от запъхтените излияния някакво указание, коя е дамата, към която са отправени.

Тао Ган прехвърли набързо стихотворенията. Очите му се отвориха широко.