Стивън Кинг
Капан за сънища (8)

2

„Още десет километра, още десет километра до Онче-бонче.“ Наистина ли му остават десет километра, или просто е оптимист? Дали пък не позволява на добре познатите ендорфини да се вихрят твърде свободно? И така да е, какво от това? В дадения момент малко оптимизъм нямаше да му навреди. Снегът почти беше спрял, а безспирният поток животни доста беше оредял, което също беше хубаво. Проблемът беше в странните мисли, които нахлуваха в главата му и все повече изместваха собствените му мисли. Да вземем Беки — коя бе тази Беки? Името отекваше в съзнанието му — вече бе станало част от мантрата. Сигурно жената, която замалко не уби одеве. „Чие дете си ти? Беки, аз съм Беки, хубавата Беки Шу.“

Само дете въобще не беше хубава, никак дори. Едра миризлива мамичка, ето това бе тя, а понастоящем бе поверена на доста съмнителните грижи на Пит Мур.

„Десет, десет, още десет километра до Онче-бонче.“

Тичаше равномерно — доколкото изобщо бе възможно на този терен — и се вслушваше в странните гласове в главата си. Но само един от тях бе наистина странен, при това въобще не беше глас, а някакво бръмчене

(чие дете, чие дете, хубавата Беки Шу)

в което се примесваше енергичен ритъм. Останалите гласове му бяха познати, на него самия или на приятелите му. Например гласът, за който Джоунси му беше разказал, че го чувал след катастрофата и го свързвал с ужасните болки: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси.“

Другият беше гласът на Бобъра: „Иди да видиш в гърнето.“

А Джоунси му отвръща: „Защо просто не почукаме на вратата а банята и да го попитаме как е?“

Нечий непознат глас казва, че ако се изходи по голяма нужда, ще му мине…

… но той не е никакъв непознат, той е Рик — Рик, приятелят на хубавата Беки. Рик чий? Маккарти? Маккинли? Маккийн? Не беше сигурен, но везните клоняха към Маккарти, като Кевин Маккарти^[1] в онзи стар филм на ужасите за космическите яйца, които приемат човешка форма. Този филм бе един от най-любимите на Джоунси. Като пийнеше няколко питиета, спомене ли му човек за този филм, веднага изстрелваше ключовата реплика: „Те са тук! Те са тук!“

Пак се сети за жената — гледа небето и пищи: „Върнаха се! Върнаха се!“

За Бога, от детинство не са му се случвали подобни неща, само дето сега бе още по-зле, все едно да се включиш в далекопровод, по който не протича електричество, а гласове.

И всички онези пациенти през годините, които се оплакваха, че чуват гласове в съзнанието си. А Хенри, великият психиатър (младият господин господ, както го бе нарекъл един пациент от държавната болница в ранните дни на кариерата му), кимаше, сякаш знаеше за какво говорят. Дори се заблуждаваше, че знае за какво говорят. Но може би едва сега разбираше.

Гласове. Така се бе вслушал в тях, че не чу бученето на хеликоптера, който премина над главата му — тъмен силует с формата на акула, едва-едва скрит сякаш на дъното на облаците. После гласовете заглъхнаха като далечни радиосигнали. Най-сетне остана на спокойствие със собствения си вътрешен глас, който настояваше, че в Бърлогата се е случило или ще се случи нещо ужасно; че нещо не по-малко страшно ще се случи или се е случило при преобърнатия скаут или в дървения заслон.

„Още осем километра. Още осем километра.“

Мъчейки се да откъсне съзнанието си от приятеля, който остана назад, и от приятелите, които го чакаха някъде напред, както и от всичко, случващо се наоколо, той позволи на мислите си да отидат там, където вече беше отишъл Пит: в 1978 г., при братята Тракър и Дудитс. Не разбираше какво общо има Дудитс Клавел с цялата тая шибана история, но всички мислеха за него и въобще не беше необходимо да прибягва до отколешната мислена връзка помежду им, за да го знае. Пит спомена Дудитс, докато влачеха жената към заслона; бобъра говореше за него онзи ден, когато излязоха на лов двамата заедно — точно когато Хенри преследваше сърната. Бобъра си спомняше как една година четиримата заедно заведоха Дудитс на коледен пазар в Бангор. Беше точно след като Джоунси си изкара шофьорска книжка — онази зима бе готов да закара всекиго навсякъде. Бобъра се смееше, като си спомняше как Дудитс се тревожеше, че Дядо Коледа не е истински, а те четиримата — вече големи дангалаци гимназисти, които мислеха, че са хванали света за опашката — се стараеха да го убедят, че старецът си е съвсем истински. И успяха. А съвсем наскоро — беше миналия месец — Джоунси обади от вкъщи; беше пиян (пиянството беше далеч по-рядко явление при Джоунси, отколкото при Пит, и това бе единственото му сълзливо обаждане, откакто бяха приятели) и каза, че никога през целия си живот не е правил нещо толкова добро, простичко и чиста проба славно, като онова, което направиха за горкия Дудитс Клавел при онзи далечен ден на 1978 г. „Това бе най-славният ни час“ — каза Джоунси по телефона и Хенри изведнъж се стресна неприятно, като се сети, че тъкмо одеве каза същото изречение на Пит. Дудитс, братче. Шибания Дудс.

„Още осем километра… или даже шест. Още осем километра… или даже шест.“

Бяха отишли да видят снимката на катеричката на някакво момиче, която уж трябваше да виси на таблото за съобщения в прашасала канцелария. След толкова години Хенри бе забравил името на момичето, само си спомняше, че беше гадже на оня изрод Гренадо и кралица на бала на Завръщането през 1978 г. Поради това нейната катеричка представляваше особен интерес. Но като завиха по алеята, намериха захвърлена червено-бяла фланелка на футболния отбор „Дери Тайгърс“. Малко по-нататък забелязаха още нещо.

„Мразя го това филмче, некога не си сменя костюмите“ — каза Пит и Хенри тъкмо понечи да отговори, но преди да е успял да…

— Детето изпищя — изрече гласно. Подхлъзна се в снега, политна за миг, но продължи да тича, припомняйки си онзи октомврийски ден под побелялото небе. Продължи да тича, погълнат от спомените за Дудитс. Припомняше си как Дудитс изпищя и писъкът му промени целия им живот. Винаги бяха смятали, че промяната е била за добро, но Хенри вече се питаше дали наистина и така.

Тъкмо в този момент не бе сигурен в отговора.

3

Като стигат до алеята — всъщност това вече не е алея, дори в чакълените коловози вече са поникнали плевели — Бобъра тича начело. Направо пяна му избива на устата. Хенри подозира, че и Пит много се е нахъсил, но се въздържа по-успешно, макар да е с една година по-малък. Бобъра е… как се казва? В трескаво очакване. За малко да се засмее, доволен от уместния израз, но в този миг Бобъра ненадейно се заковава на място и Пит почти се блъска в него.

— Брей! Някой си е хвърли фланелката!

И наистина на земята се въргаля червено-бяла фланелка, но не е окъсана и мръсна, все едно е стояла тук хиляда години. Всъщност изглежда почти нова.

— Абе, някакъв парцал, на кой му пука? — подхвърля Джоунси. — Давайте да…

Но когато я вдига, вижда, че всъщност не е. Нова е наистина — чисто нова фланелка с надпис „Тигрите на Дери“ с номер 19 на гърба. Пит въобще не се интересува от футбол, но останалите разпознават номера на Ричи Гренадо. Читава обаче не е. Яката й е раздрана, сякаш човекът, който е бил облечен с нея, се е опитал да избяга, но някой го е хванал за яката и го е повлякъл.

— Май не съм бил прав — тъжно заключва Бобъра и хвърля дрехата на земята. — Да вдигаме гълъбите.

Но малко по-нататък попадат на друга находка — този път не е червена, а жълта, от онази яркожълта пластмаса, която се харесва на децата. Хенри изтичва пред останалите и вдига предмета. Кутия за сандвичи, украсена с картинки Скуби-Ду и неговите приятели, които бягат от някаква къща, която явно е населена с призраци. Също като фланелката наглед е нова и не личи да се е въргаляла тук отдавна, но Хенри изведнъж се изпълва с тревога и започва да съжалява, че въобще тръгнаха по тая запустяла алея покрай изоставената постройка… поне да го бяха отложили за друг път. Но макар и едва четиринайсетгодишен, си дава ясна сметка, че подобно съжаление е пълна глупост. Като опре да катерички, или тръгваш, или се връщаш — вариантът „друг път“ изобщо не съществува.

— Много го мразя това филмче — надзърта Пит иззад рамото на Хенри. — Никога не се преобличат, забелязали ли сте? Вечно носят все същите дрехи.

Джоунси поема кутията от Хенри и я обръща да разгледа нещо, залепено отстрани. Подивелият поглед е изчезнал, Джоунси леко се мръщи и Хенри подозира, че приятелят му също би предпочел да бяха отишли да играят баскетбол.

На етикета пише: „АЗ СЪМ СОБСТВЕНОСТ НА ДЪГЛАС КЛАВЕЛ, МЕЙПЪЛ ЛЕЙН, 19, ДЕРИ, МЕЙН. АКО МОМЧЕТО, НА КОЕТО ПРИНАДЛЕЖА, СЕ Е ЗАГУБИЛО, ОБАДЕТЕ СЕ НА 949–1864. БЛАГОДАРЯ!“

Хенри тъкмо отваря уста да сподели, че блузата и кутията са на някое дете от Академията за бавноразвиващи се — съдейки само по този етикет е сто процента сигурен, тяхното куче носи медальон с почти същия надпис — но преди да успее да продума, иззад сградата, където големите играят бейзбол през лятото, долита писък. Изпълнен с болка, но онова, което кара Хенри да хукне натам, без да се замисля, е изненадата в писъка — издава потреса на човек, който за пръв път в живота си изпитва болка, страх или и двете едновременно.

Другите хукват след него. Тичат в индианска нишка по буренясалия коловоз откъм сградата: Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит.

Чуват бурен смях.

— Аре, изяж го, де! Като го изядеш, можеш да си ходиш. Дънкан даже ще ти върне панталоните.

— А-ха, ако… — започва друго момче — може би този Дънкан — но замръква, втренчен в Хенри и неговите приятели.

— Момчета, престанете! — крясва Бобъра. — Моментално престанете!

Приятелите на Дънкан — двама дългуча с емблемата на гимназията в Дери на якетата — схващат, че усамотението на следобедните им развлечения вече е нарушено, и се обръщат. Сред тях, само по гащи и гуменки, с лице, оцапано с кръв, кал, сополи и сълзи, на чакъла е коленичило момче на възраст, която Хенри не би могъл да определи. Не е дете — гърдите на децата не са окосмени — но въпреки това изглежда като малчуган. Яркозелените му очи са дръпнати като на китаец и блестят, плувнали в сълзи.

На червената тухлена стена, макар и избелял, все още се чете следният надпис, изписан с огромни бели букви: „ТУК НЕ СЕ ТУПКА“. Което може би означава да се играе встрани от сградата, на поляната, където още личат очертанията на бейзболното игрище и могилката на пичъра, но кой би могъл да каже със сигурност? ТУК НЕ СЕ ТУПКА. През годините често ще използват тази фраза — тя ще се превърне в един от тайните кодове на младостта им — но без определено значение. По смисъл може би най-много се доближава до „Кой знае?“. Или „Какво да се прави?“. Винаги се изрича със свиване на рамене и с усмивка.

— Какво правите, бе? — втрещен ги пита Джоунси. — Да не го карате да изяде онова нещо? Да не сте болни, ебаси?

Оня с лайното има широка бяла лепенка на носа и Хенри издава звук, който напомня смях и удивено възклицание. Какво съвпадение, а? Дошли са да видят котенцето на кралицата на бала, а заварват самия крал на бала, за когото футболния сезон очевидно е свършил заради едно нищо и никакво счупване на носа, и който понастоящем се разтушава с подобни дълбокосъдържателни занимания, докато съотборниците му тренират за предстоящия мач.

Ричи Гренадо не забелязва, че Хенри го е познал — той се взира в Джоунси. Отначало отстъпва крачка назад, защото е стреснат и защото в гласа на Джоунси се съдържа неподправена погнуса. После загрява, че хлапето, което смее да му държи такъв укоризнен тон, е поне с три години по-малко и с петдесет кила по-леко, и отново протяга ръка:

— Ще го накарам да изяде това лайно. После може да си ходи. Чупката, сополанко, иначе и ти ще изядеш половината.

— Н-да, разкарайте се — обажда се третото момче. Ричи Гренадо е едър, но този е наистина огромен — дангалак метър и деветдесет, с пъпчасало лице. — Докато още имате тази…

— Знам кой си — заявява Хенри.

Погледът на Ричи се отмества върху него. Изведнъж го обзема тревога… но същевременно изглежда раздразнен.

— Аре, чупката, синко. Сериозно ти говоря.

— Ти си Ричи Гренадо. Снимката ти беше във вестника. Как мислиш, какво ще си рекат хората, като им разправим какво сме те видели да вършиш?

— Няма да кажете на никого, защото ще сте мъртви, малки лайнари такива! — заявява онзи на име Дънкан. Тъмнорусата му коса се спуска край лицето и по раменете му. — Баста! Да ви няма!

Хенри не му обръща внимание. Съсредоточава се върху Ричи Гренадо. Не изпитва никакъв страх, макар че тия тримата спокойно могат да ги размажат на пихтия, при това пламти от гняв, какъвто въобще не е подозирал, че е способен да изпита. Коленичилото хлапе несъмнено е умствено недоразвито, но със сигурност не е чак такъв олигофрен да не разбира, че тия три големи момчета искат да му направят нещо лошо, и първо са му скъсали фланелката, после…

За пръв и последен път в живота си е на косъм да изяде боя, задето се прави на голям мъж, но въобще не му пека. Пристъпва напред със свити юмруци. Онзи на земята подсмърча с наведена глава, звуците се забиват в съзнанието на Хенри и подклаждат яростта му.

— Ще ви обадя! — натъртва той, и макар че това е детинска заплаха, има чувството, че въобще не говори като дете. Изглежда, и Ричи е на същото мнение — отстъпва назад и отново отпуска ръка. За пръв път се е притеснил. — Трима срещу един, при това умствено недоразвито дете, ебаси, копеле, ще ви обадя, и туйто! При това знам кой си!

Дънкан и едрото момче — на чието яке не се забелязва емблемата на гимназията — застават от двете страни на Ричи. Полуголото хлапе остава скрито зад тях, но Хенри чува монотонните му стонове, които сякаш се забиват в мозъка му, пулсират в съзнанието му и го побъркват.

— Аре, стига толкоз! — казва най-едрият и се ухилва, разкривайки няколко дупки на мястото на някогашни зъби. — Ей сега ще пукнете.

— Пит, като доближат, тичай — заръчва Хенри, без да откъсва поглед от Ричи Гренадо. — Тичай у вас и каже на майка си. — После се обръща към Ричи: — Никога няма да го настигнете. Тича по-бързо от вятъра, егати.

Гласът на Пит е изтънял, но не издава страх:

— Дадено, Хенри.

— И ако ни пребиете, още по-лошо ви се пише — допълва Джоунси. Хенри вече го е разбрал, но за Джоунси това е откритие — той едва не се засмива от радост. — А дори да ни убиете, какво ще спечелите? Защото Пит умее да тича бързо, и така и така ще ви обади.

— И аз тичам бързо и ще го хвана — отсича Ричи.

Хенри поглежда Джоунси, после Бобъра. И двамата са непоколебими. Бобъра дори отива по-далеч. Бързо се навежда, грабва няколко камъка с големината на яйца, само че ръбести, и започва да ги удря един в друг. Присвил очи, мести поглед между Ричи Гренадо и дангалака. Клечката яростно подскача между зъбете му.

— Като дойдат, нападни Гренадо. Другите двама само ще му дишат праха на Пит. — Отмества поглед от малкия Мур, който е пребледнял, но безстрашен — очите му блестят и сякаш танцува на пръсти. — Кажи на майка си. Кажи й къде сме, да прати ченгетата. И да не забравиш да кажеш името на тоя мръсник. — Яростно посочи с пръст Ричи Гренадо, досущ като областен прокурор. Онзи изглежда още по-разколебан. Не — разколебан е меко казано. Хваща го страх.

— Ричи Гренадо — казва Пит и започва да танцува. — Няма да забравя.

— Аре, бе, чвор — намесва се Бобъра. Той притежава вроденото свойство веднага да разпознава истинските гадняри. — Ела ми тука да ти разбия носа. Кое шубе заряза футболния отбор заради един нищо и никакъв счупен нос?

Гренадо не отвръща — може би и той вече не знае на кого по-напред да отвръща — но междувременно се случва нещо забележително: другото момче с емблемата на гимназията — Дънкан — вече също изглежда поразколебано. По страните и челото му плъзва гъста руменина. Навлажнява устни и неуверено търси погледа на Ричи. Само дангалакът още налита да се бие и Хенри се надява наистина да се сбият — тримата с Джоунси и Бобъра такъв бой ще им хвърлят на тия, ама такъв бой, заради този плач, този ужасяващ плач, който ти се забива в мозъка и пулсира ужасяващо.

— Абе, Ричи, май по-добре… — почва Дънкан.

— Да ги пречукаме — боботи дангалакът. — Да им разкатаем фамилията.

Пристъпва напред и едва не се сбиват. Хенри знае, че ако дангалакът направи само още една крачка, Ричи Гренадо няма да го контролира — все едно е злобен питбул, който се откъсва от каишката и като жива стрела се стрелва към жертвата.

Но Ричи не му позволява да направи тази следваща крачка. Сграбчва го под лакътя, който е по-дебел от бицепса на Хенри и е обрасъл с гъсти червеникаво-златисти косми.

— Недей, Стои, чакай малко.

— Да, чакай малко — едва ли не с паника в гласа се присъединява и Дънкан. Мята на Хенри такъв поглед, който той, макар едва четиринайсетгодишен, окачествява като съвършено нелеп. Гледа го възмутено. Сякаш Хенри и неговите приятели вършат нещо нередно.

— Какво искате? — обръща се Ричи към Хенри. — Да се омитаме оттука, така ли?

Хенри кима.

— А ако си тръгнем, какво ще правите? На кого ще кажете?

Хенри прави смайващо откритие: на косъм е да му падне пердето, точно както на дангалака Скоти. Всъщност дълбоко в себе си иска да ги предизвика на бой и му иде да изкрещи: „НА ВСИЧКИ! НА ВСИЧКИ ЩЕ КАЖЕМ!“ С ясното съзнание, че приятелите му ще го подкрепят, че думичка няма да обелят, дори големите да ги смелят от бой.

Ако не беше хлапето. Горкото разплакано недоразвито дете. Като свършат с Хенри, Бобъра и Джоунси (и с Пит, ако успеят да го хванат), ще довършат и малкия, като най-вероятно ще идат много по-далеч от това да го накарат да изяде изсъхнала кучешка фъшкия.

— На никого. Няма да кажем на никого.

— Шибан лъжец — мръщи се Скоти. — Тоя е шибан лъжец, Ричи, погледни го само. — Отново понечва да пристъпи напред, но Гренадо го стисва под лакътя по-силно.

— Ако никой не пострада — заявява Джоунси с измамно благоразумен тон, — няма да има нищо за казване.

Гренадо го поглежда изпитателно, после отмества поглед към Хенри.

— Заклевам се — съгласява се Хенри.

— Всички ли се заклевате?

Джоунси, Бобъра и Пит покорно се заклеват.

Гренадо размишлява още миг, който сякаш продължава вечно, после кима:

— Окей, заеби. Отиваме си.

— Ако ни нападнат, хукваш покрай сградата и я заобикаляш от другата страна — дава Хенри инструкции на Пит, изричайки думите на един дъх, защото големите вече приближават. Но Гренадо не изпуска ръката на Скоти, което според Хенри е добър знак.

— Няма да си губя времето — съобщава Ричи надуто, което едва не разсмива Хенри… но с усилие на волята той съумява да не прихне. Да се разсмее в този момент би означавало фатална грешка. Нещата вървят на оправяне. Той хем искрено съжалява, хем изпитва облекчение, от което едва не се разтреперва и което определено надделява.

— Тебе пък какво те е прихванало? — пита го Ричи Гренадо. — Какво пък толкова е станало?

Хенри би искал да му зададе същия въпрос — при това съвсем не риторичен. Иска да попита Ричи Гренадо как е могъл да го направи. Този плач! Мили Боже! Но замълчава, тъй като каквото и да каже, може да раздразни тоя тъпанар и всичко да започне отначало.

Случващото се е нещо като танц, напомнящ на стъпки, които разучаваха в първи и втори клас. Ричи, Дънкан и Скот тръгват по алеята (пристъпват уж небрежно, опитвайки се да демонстрират, че си тръгват по собствена воля и че хич не им пука от някакви си лекенца от прогимназията), а през това време Хенри и неговите приятели вървят право срещу тях, после се извръщат, отстъпват заднишком под права линия към коленичилото на чакъла разплакано момче и го скриват от големите.

На ъгъла Ричи спира и ги измерва от глава до пети:

— Пак ще се видим, момчета. Един по един или всички наведнъж.

— Ъ-хъ — съгласява се Дънкан.

— И ще гледате света през кислородна маска! — допълва Скот, при което Хенри застрашително го напушва смях. Моли се приятелите му да не кажат нищо — било, каквото било — и за щастие те мълчат.

Ричи им хвърля последен заплашителен поглед и тримата изчезват зад ъгъла. Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит остават сами с момчето, което се поклаща назад-напред на изкаляните си колене, извърнало към побелялото небе лицето си, окървавено и набраздено от сълзи, наподобяващо на циферблат на повреден часовник, и се питат какво да правят сега. Да му говорят нещо? Да му кажат, че всичко е наред, че големите са си отишли и опасността е отминала? Няма да ги разбере. Ох, този плач е напълно влудяващ. Как са могли ония тъпи гадняри да продължават да го изтезават въпреки този плач? Хенри ще разбере едва по-късно — донякъде — но в момента въпросът остава за него неразрешима загадка.

— Ще опитам нещо — изтърсва Бобъра.

— Ох, добре, само го накарай да престане. — Гласът на Джоунси трепери.

Бобъра пристъпва напред, после измерва приятелите си с поглед, в който по странен начин се съчетават смущение, войнственост и — Хенри е готов да се закълне — надежда.

— Ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря.

— Абе, стига с тия глупости. — Явно и Пит е разстроен. — Ако можеш да му затвориш устата, давай!

Бобъра застава на мястото, където одеве стоеше Ричи и насилваше момчето да яде кучешка фъшкия, и се отпуска на колене. Хенри забелязва, че бельото на непознатото хлапе е марка „Ъндъруу“ и боксерките са с герои на Скуби-Ду и мистериозната машина на Шаги в тон с кутията за сандвичи.

В миг Бобъра взема в прегръдките си ридаещото, полуголо момче и му запява.

4

„Още шест километра до Онче-бонче… даже пет. Още шест километра до Онче-бонче… даже…“

Хенри пак се подхлъзва, но този път не съумява да запази равновесие. Така бе погълнат в унеса от спомените, че докато изплува от него, вече летеше във въздуха.

Стовари се тежко по гръб и чак дъхът му секна.

Снегът се изви наоколо като захарен памук, а той така си удари тила, че свитки му излязоха.

Остана да лежи, предоставяйки на някое евентуално счупване достатъчно време да се обади. Но тъй като нищо не последва, протегна ръка да си поопипа опашката. Болеше го, но нямаше нищо страшно. Когато бяха десет-единайсетгодишни, прекарваха цели зими по пързалките в Строфърд Парк, и се бяха удряли далеч по-лошо, но веднага скачаха и се засмиваха. Веднъж се беше качил с оня малоумник Пит Мур на дървената му шейна и налетяха право в огромния бор в подножието на хълма, който децата наричаха Дървото на смъртта, но се отърваха с по няколко цицини и разклатени зъби. За беда вече от доста време не бе на десет-единайсет години.

— Ставай, драги, нищо ти няма — подкани се сам и предпазливо седна. Гърбът му попрещракваше тук-там, но нищо повече. Просто малко се беше поразкършил, това е всичко. Боли те само шибаната гордост, както казваха на времето. Но може би ще поседи още една-две минути. Напредваше според „графика“ си и заслужаваше малка почивка. Освен това спомените му подействаха доста разтърсващо. Ричи Гренадо, мръсникът му с мръсник, който, както се оказа впоследствие, бил изключен от отбора — и при това далеч не заради носа. „Пак ще се видим, момчета“ — така им беше казал, и Хенри подозираше, че е говорел съвсем сериозно, но повторната среща, с която ги заплашваше, така и не се състоя. За сметка на това се случи нещо друго.

Но всичко това бе много отдавна. Сега го чакаше Онче-бонче — или поне Бърлогата, а до там оставаха още колко? Близо шест километра. Изправи се на крака и заизтупва снега от панталоните си, но в този миг в главата му екна писък. Той изрева от болка.

Сякаш слушаше запис на специален уокмен, който възпроизвежда звука със сила, доближаваща се до децибелите на концертна зала — писъкът му подейства като изстрел, който изтрещя буквално в мозъка му. Политна назад и се опита да запази равновесие, но ако не беше налетял върху клоните на бора отляво на пътя, неминуемо щеше пак да се стовари на земята.

Измъкна се от бодливата прегръдка на дървото; ушите му продължаваха да пищят — по дяволите, цялата му глава пищеше — и той пристъпи, не вярвайки, че е жив. Опипа носа си и ръката му се изцапа в кръв. В устата му също се клатеше нещо. Вдигна ръка и изплю в дланта си един зъб, огледа го с почуда и го запрати в гората, отхвърляйки първоначалния порив да го пъхне в джоба на якето си. Доколкото му е известно, зъби не се присаждаха, пък и Феята на зъбите едва ли ще долети в тия затънтени гори тилилейски.

Нямаше представа кой изпищя така, но има предчувствието, че Пит Мур е попаднал в беда.

Ослуша се за други гласове и мисли, но не долавяше нищо. Отлично. Все пак трябва да признае, че с изключение на гласовете експедицията се бе превърнала в най-забележителния ловен поход в живота му.

— Хайде, братче, давай газ — подкани се сам и отново хукна към Бърлогата. Вече бе напълно убеден, там се случва нещо лошо, но в момента можеше само да се старае да поддържа енергично темпо.

„Иди да видиш в гърнето.“

„Защо просто не почукаме на вратата на банята да го питаме как е?“

Наистина ли чу тези гласове? Да, вече бяха заглъхнали, но той ги чу, както и онзи ужасяващ агонизиращ писък. Пит? Или гласът беше женски? Може би хубавата Беки Шу?

— Пит — изрече сред облачета от пара. — Пит беше.

Не беше много убеден — дори сега — но беше почти сигурен.

Отначало се опасяваше, че няма да съумее да възстанови ритъма, но докато се тревожеше, ритъмът сам се възстанови — синхрон между ускореното дишане и глухите стъпки, красив в своята простота.

„Още пет километра до Онче-бонче. Прибирам се у дома. Както тогава заведохме Дудитс у дома.“

(ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря)

Хенри се върна мислено към онзи далечен октомврийски следобед, сякаш се унесе в дълбок сън. Спусна се в кладенеца на спомена толкова бързо и толкова надълбоко, че отначало не усети облака, който летеше към него — облак, в който нямаше думи, мисли или писъци, само червено-черна същност, която бързаше зананякъде.

5

Бобъра пристъпва, поколебава се за миг, после се отпуска на колене. Малкият не го вижда — стиснал очи, продължава да ридае, а слабичките му гърди тежко се повдигат. Бельото малка „Ъндъруу“ и старото моторджийско яке на Бобъра са еднакво комични, но никое от момчетата не се смее. Единственото желание на Хенри е хлапето да престане да плаче. Риданията му късат сърцето.

Бобъра се примъква на колене към момчето и го грабва в прегръдките си.

— На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…

Хенри не е чува Бобъра да пее, освен може би да припява на радиото — Кларъндънови със сигурност на са ревностни посетители на неделните служби — и е смаян от ясния нежен теноров глас на своя приятел. След някоя и друга година гласът на Бобъра ще се промени до неузнаваемост и ще стане незабележителен, но сега, сред тази буренясала поляна зад необитаемата сграда, сякаш ги пронизва право в сърцата и ги изумява. Малкият също реагира — престава да плаче и гледа бобъра с почуда.

— От твоето креватче до най-близката звезда, плавайки към дома, ти при мен доплавай през далечни небеса, през далечни океани ти при мен ела…

Последният тон отеква във въздуха и за миг светът не помръдва, затаил дъх пред тази красота. На Хенри му идва да се разплаче. Малкият не откъсва поглед от Бобъра, който го полюшва в ритъма на песента. На мръсното му лице, набраздено от сълзите, е изписано блажено удивление. Сякаш е забравил сцепената си устна, липсващите дрехи, изгубената кутия за сандвичи. Подканва певеца с „еей оое“ — отворени срички, които биха могли да означават какво ли не, но Хенри ги разбира прекрасно, очевидно и Бобъра.

— Не мога да пея още. — Улавя се, че продължава да прегръща момчето и отдръпва ръката си.

Лицето на малкия помръква, но не от страх или от каприз, че отказват да му угодят, а от искрено съжаление. Сълзите изпълват изумително зелените му очи и отново рукват по пътечките, очертани от одевешните сълзи по изцапаните му страни. Хваща ръката на Бобъра и я поставя на раменете си:

— Еей оее! Еей оое!

Бобъра панически се обръща към приятелите си:

— Майка все това ми пееше. Заспивах още на първия куплет, мамка му!

Хенри и Джоунси се споглеждат и избухват в смях. Което е грешка — може да уплашат малкия и пак да подхване онова ужасно стенание, но и двамата не могат да се удържат. При това той не плаче. Вместо това се усмихва на Хенри и Джоунси — слънчева усмивка, която разкрива гъсти бели зъби — и отново поглежда Бобъра. Продължава да притиска ръката му към раменете си и заповядва:

— Еей оее!

— Изпей го пак, да му се невиди — предлага Пит. — Докъдето го знаеш.

В крайна сметка Бобъра изпява песничката още три пъти, докато малкият най-сетне му разрешава да престане и позволява да напъхат в панталоните му скъсаната фланелка с номера на Ричи Гренадо. Хенри няма да забрави тази натрапчива подробност и понякога ще си я спомня в най-невероятните моменти: когато се прости с девствеността си на купона на едно студентско братство в Нюхампшърския университет, докато на долния етаж касетофонът дънеше „Дим над водата“; когато твори вестника на страниците с некролозите и се натъкна на доста чаровната усмивка на невероятно шишкавия Бари Нюман; когато хранеше баща си, заболял от Алцхаймерова болест на безбожно несправедливата възраст петдесет и три години — и който настояваше да нарича сина си Сам.

— Истинският мъж си плаща дълговете, Сами — нареждаше баща му и на поредната лъжица зърнена каша по брадичката му потичаше мляко. През всички тези мигове Хенри си припомня песничката, която нарича Приспивната песен на Бобъра, и тя му носи временна утеха. Тук не се тупка.

Най-сетне съумяват да облекат хлапака и остава да му обуят червената гуменка. Той се опитва да се справи сам, но понечва да я нахлузи наопаки. Това е само един прецакан американец и Хенри просто не може да си обясни как тримата дангалаци са избрали да издевателстват точно над него. Дори ако пренебрегнем плача, макар че Хенри никога не бе чувал подобен плач — какво може да накара човек да бъде толкова долна гад?

— Дай да ти го оправя, братче — предлага Бобъра.

— Ооави коо? — пита хлапето с такова комично недоумение, че Хенри, Джоунси и Пит отново избухват в смях. Хенри знае, че човек не бива да се подиграва на слабоумните, но не може да се въздържа. Лицето му е неподправено смешно като на герой от анимационните филми.

Бобъра само се усмихва.

— Гуменката, мойто момче.

— Оаи уаа?

— А-ха, така няма да стане, imposseeblo senõr.

Той взима гуменката от ръцете му и хлапето наблюдава с жив интерес как по-голямото момче напъхва крака му в обувката, здраво пристяга връзките и ги завързва на фльонга. Като свършва, малкият продължава да се взира във фльонгата, после вдига глава към бобъра. Обвива врата му с ръце и лепва звучна целувка на страната му.

— Момчета, ако някой каже, че направи това… — почва Бобъра, но се усмихва, видимо доволен.

— Да, бе, да, няма да си говориш с нас, шибан чекиджия такъв — ухилва се Джоунси до уши. През цялото време е стискал кутията за сандвичи и сега кляка пред хлапето и му я подава. — Това твое ли е, моето момче?

Малкият радостно се усмихва, сякаш вижда стар приятел, и грабва кутията.

— Ууби-УубиДуу, къде си тии? — изпява. — А сеаа имаее маоо рааоотаа!

— Точно така — съгласява се Джоунси, — имаме малко работа. Трябва да те приберем у вас, ебаси. Нали ти си Дъглас Клавел?

Малкият протяга мръсните си ръце и притиска кутията към гърдите си. Залепва й звучна целувка досущ като онази, с която удостои бобъра, и нададе вик:

— Аз Дудитс!

— Добре — отвръща Хенри и го хваща за ръка, Джоунси поема другата му длан и двамата му помагат да се изправи на крака. Мейпъл Лейн е само на три пресечки оттук и ще са там след десет минути, стига само Ричи и неговите приятели да не се навъртат наоколо, надявайки се да ги причакат. — Хайде да те водим у дома, Дудитс. Обзалагам се, че майка ти се безпокои за теб.

Но първо изпраща Пит да надзърне иззад ъгъла. Когато онзи докладва, че е чисто, Хенри ги повежда покрай сградата. Излязат ли на улицата, ще са в безопасност. Но дотогава не иска да рискува. За втори път изпраща Пит напред, като го инструктира да разузнае дали цялата алея е чиста и да свирне, ако всичко е наред.

— Те са си отиилии — казва Дудитс.

— Може би — отвръща Хенри, — но ще съм по-спокоен, ако Пит хвърли един поглед.

Докато Пит разузнава, Дудитс кротко стои сред момчетата, зазяпан в картинките на кутията. Хенри не се тревожи, че изпраща приятеля си сам. Одеве не преувеличаваше — ако Ричи и приятелчетата му се опитат да му налетят, Пит ще включи реактивните двигатели и онези ще му дишат праха.

— Харесва ли ти това филмче, братче? — пита бобъра и взима кутията.

Говори кротко, но Хенри следи с интерес дали малкият ще се разпищи ца кутията си. Дудитс само казва:

— Тее Ууби-Дуу! — Косата му е сякаш златна, но ситни къдрици. Хенри още не може да определи на колко години е.

— Знам, че са Скуби-Ду-тата — търпеливо отвръща Бобъра, — но Пит е прав — никога не си сменят дрехите. Да го духаш, Фреди, не е ли така?

— Аака! — Протяга ръце за кутията и Бобъра му я връща. Малкият я прегръща, после им се усмихва. „Прекрасна усмивка“ — казва си Хенри и сам се усмихва. Напомня му за студа, който се просмуква в костите ти, когато плуваш в океана, но излезеш ли на брега, загръщаш с кърпата кокалестите си рамене и настръхналия гръб и отново ти става топло.

И Джоунси се усмихва:

— Дудитс, кое е кучето?

Малкият го поглежда и продължава да се усмихва, но изглежда объркан.

— Кучето — опитва се да му помогне Хенри. — Кое е кучето?

Хлапето го поглежда с нарастващо недоумение.

— Кой е Скуби, Дудитс? — включва се Бобъра и лицето на Дудитс се прояснява. Сочи и обяснява:

— Ууби! Ууби-Ууби Дуу! Тооо куе!

Избухват в дружен смях и в този миг пит им свирва. Наканват се да си вървят, но насред пътя Джоунси се сеща нещо:

— Чакайте! Чакайте!

Хуква към мръсните прозорци и надзърта в канцеларията, като затуля с длани очи да не му блести, и Хенри се сеща защо са тук. Да видят котенцето на Тина Джийн Еди-Коя-Си. Струва му се, че е било преди десетки хиляди години.

След десет секунди Джоунси се развиква:

— Хенри! Бобър! Елате! Оставете малкия там!

Бобъра хуква и се нарежда до Джоунси. Хенри се обръща към малкия и казва:

— Стой тук, Дудитс. Дръж кутията и не мърдай, разбра ли?

Притиснал кутията за сандвичи до гърдите си, Дудитс вдига грейнал зелен поглед. След миг кима и Хенри хуква при приятелите си на прозореца. Налага се да се посместят и Бобъра ръмжи, че някой го настъпва, но не му обръщат внимание и той мирясва. След минута идва и Пит и се мушва между Хенри и Джоунси. Прилепили чела към мръсното стъкло на канцеларията, четирите момчета се взират в полумрака, а насред буренясалата поляна стои пето момче, което притиска кутия за сандвичи към тесните си гърди и се взира побелялото небе, където слънцето се мъчи да пробие облаците. Зад мръсното стъкло (по което челата на момчетата се отпечатват като бели полумесеци) се открива празна стая. По прашния под са разпилени сплескани било попови лъжички и Хенри разбира, че са всъщност са кондоми. На стената срещу прозореца виси табло за съобщения. На него е забодена карта на нова Англия и моментална снимка на жена с вдигната пола. Но катеричката й не се вижда — личат само някакви си бели гащи. И въобще не е гимназистка. Стара е. Поне на трийсет.

— Мили Боже — най-сетне промърморва Пит с погнуса. — И за това ли дойдохме чак тука?

Джоунси понечва да се оправдае, но после се ухилва и сочи с пръст през рамо.

— Не. Дойдохме за него.

6

Хенри бе изтръгнат от спомена от удивително и съвършено неочаквано откритие: беше скован от ужас, при това от известно време. Досами прага на съзнанието му кръжеше нещо ново, което не можеше да пробие яркия спомен за запознанството с Дудитс. В този миг то най-сетне влетя в мислите му, надавайки кански крясъци да му обърнат внимание.

Той спря рязко и заразмахва ръце, за да запази равновесие, после просто застина на място и се опули, дишайки учестено. Сега пък какво има? Намираше се само на три километра от Бърлогата и почти беше стигнал — сега пък какво става, за Бога?

„Иде облак. Задава се някакъв облак, ето какво. Не мога да разбера какво представлява, но го усещам съвсем ясно. Трябва да се махна от пътя. Трябва да се отдръпна. Да изляза от филма. В облака се прожектира филм. От любимите на Джоунси. Филм на ужасите.“

— Каква глупост — промърмори, макар да знаеше, че не е глупост.

Чуваше бръмченето на двигател, подобно на жужене на оса. Идваше откъм Бърлогата и напомняше рева на моторна шейна — почти със сигурност бе Полярната котка на стария Кларъндън… но заедно с бръмченето долавяше червено-черния облак с филма, който се прожектираше в него — някаква ужасяваща енергия, която летеше право насреща му.

За миг се вкамени, разкъсван от страхове, типични за децата: таласъми под леглата и в ковчезите, мърдащи торби, затиснати под прекатурени камъни, и желирани останки от отдавна опечен плъх, който намери баща му, като премести печката, за да провери контакта отзад. В съзнанието му изникваха и други ужаси, които далеч не бяха детински: баща му, изгубен в собствената си спалня и виещ от страх; Бари Нюман, който с потрес бяга от кабинета на Хенри, защото е принуден да се изправи пред нещо, което не иска или не може да признае и да приеме; самият той — Хенри — седи в четири часа сутринта с чаша скоч в ръка, целият свят е сякаш изгорял контакт, собственият му мозък е изгорял контакт, и, о, мила, от зората го делят десетки хиляди години, а приспивни песни вече няма. Всички тези неща бяха вътре в червения облак, който летеше насреща му като белия кон от библията — тези, и още много други ужасии. Всички гадни мисли, които са му минавали през ума, се задавах насреща му — макар и не на бял кон, а на стара моторна шейна с ръждясал капак. Не смъртта, а нещо още по-лошо. Господин Сив.

„Дръпни се от пътя — крещеше съзнанието му — Дръпни се веднага! Скрий се!“

Не можеше да се помести — краката му сякаш бяха от олово. Драскотината на бедрото пареше като дамгосана. Сега разбираше как се чувства сърната, приклещена във фаровете на автомобила на пътното платно, или катерицата, която подскача пред задаващата се косачка. Облакът му бе отнел способността сам да си помогне. Той бе застинал като истукан на пътя му.

Колкото и да е странно, онова, което го накара да се раздвижи, бяха мислите за самоубийство. Да не би да е изстрадал решението в продължение на петстотин безсънни нощи, само за да му бъде отнето правото на избор от някаква си оптическа измама? Не, за Бога — в никакъв случай. Взимането на решението му бе коствало толкова много — и сега няма да позволи на тялото си, сковано от ужас, да се надсмее над душевното страдание, заставайки насред Просеката в очакване да го прегази някакъв демон… не, няма да позволи това да се случи.

Затова се раздвижи, но сякаш в кошмарен сън, с мъка проправяйки си път през въздуха, който като че изведнъж се бе сгъстил като карамел. Краката му се вдигаха и се спускаха на земята на забавен кадър, сякаш танцуваше под вода. Нима е тичал по този път? Нима наистина е тичал? В този миг постижението му се струваше съвършено невъзможно, макар споменът да бе кристално ясен.

Но продължаваше да се движи, а през това време ревът на приближаващата се машина се усилваше, прераствайки в заекващ грохот. Най-сетне се добра до дърветата от южната страна на пътя. Съумя да измине пет метра, колкото да се измъкне от преспите и да стъпи на ароматните оранжево-кафеникави иглички, посипани с тънък слой снежен прашец. Падна на колене, като хлипаше от ужас и притискаше длани към устата си, за да заглуши звука, защото се страхуваше какво би се случило, ако онова го чуе. То бе господин Сив, облакът представляваше господин Сив — ами ако го чуе?

Изпълзя зад гъсто обрасъл с мъх смърч, вкопчи се в ствола и надникна изпод кичурите влажна коса, които закриваха очите му. В мрачния следобед проблесна искрица. Трепна, за кратко угасна и придоби очертанията на окръжност.

С приближаването на червено-черния облак Хенри безпомощно застена. Той сякаш кръжеше над съзнанието му като затъмнение, заличавайки всичките му мисли и ги подменяше с отвратителни образи: струйка мляко на брадичката на баща му, паниката в очите на Бари Нюман, хилави телца и оцъклени очи зад телени огради, одрани жени^[2] и обесени мъже. За миг представата му за света сякаш се обърна наопаки като джоб и той осъзна, че всичко е заразено… или може да бъде. Всичко. Причините, които го подтикваха към размисли за самоубийство, бяха дребнави в сравнение със задаващото се зло.

Прилепи устни към ствола на дървото, за да не изпищи, и почувства как зъбите му се отпечатват като татуировка в жилавия мъж. В този миг Полярната котка прелетя покрай него и той разбра кой я управлява — онова, което бе създало червено-черния облак, изпълващ мислите му.

Впи зъби в мъха и изпищя. Коленичил, продължи да се притиска към ствола и да трепери, докато бръмченето на шейната постепенно премина в тревожен хленч. Най-сетне окончателно заглъхна, но той не се откъсваше от дървото.

„Пит е някъде там. Ще стигне до Пит и жената.“

Залитайки, се върна на пътя, без да чувства, че носът му пак кърви и чу от очите му се стичат сълзи. Отново потегли към Бърлогата, но едва съумяваше да куцука. Което може би не бе фатално, защото в хижата всичко бе свършило.

Каквито и ужасии да бе предусещал, те вече се бяха случили. Единият от приятелите му е мъртъв или умираше, а друг, Бог да му е на помощ, се бе превърнал в кинозвезда.