Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreamcatcher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)

Издание:

Стивън Кинг. Капан за сънищa

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ЕПИЛОГ
ДЕНЯТ НА ТРУДА[1]

Вселената ли? Тя е мръсница.

Норман Маклийн

„Още едно лято си отиде“ — помисли си Хенри.

Не изпита тъга — беше хубаво лято, есента също обещаваше да бъде приятна. Тази година няма да ходят на лов, пък и несъмнено новите му приятели — военните — често ще го посещават (най-вече за да се уверят, че по кожата му не избива червена растителност), но все пак ще е хубава есен. Хладен въздух, слънчеви дни, дълги нощи.

Понякога в малките часове на нощта старият приятел — мракът — го навестяваше, но в подобни мигове Хенри сядаше с книга в кабинета и го чакаше да си отиде, което рано или късно се случваше. Понякога изгубеният сън се връща при теб следващата нощ и тогава е нежен като любовник. Рано или късно слънцето изгрява. Научил го бе след събитията през ноември.

Пиеше бира на верандата на лятната вила на Джоунси и Карла в Уеър, на шест километра от водохранилището Куобин. И от Източната улица, разбира се.

Ръката, която държеше кутията с бира, бе останала с три пръста. Другите два бяха измръзнали, когато той прекосяваше Просеката със старомодните ски, или докато бе влачил Джоунси до хъмъра. Миналата година му беше тръгнало да влачи хора по снега, но резултатите не бяха еднозначни.

Наблизо Карла приготвяше барбекю. Мъничкият Ноел пълзеше под масата за пикник и жизнерадостно размахваше препечена наденичка. Останалите три деца на Джоунси — на възраст между три и единайсет години — бяха във водата и шумно се плискаха. Навярно в Библейската повеля „Плодете се и се множете“ имаше известен смисъл, но на Хенри му се струваше, че Джоунси и Карло са се поувлекли.

Плъзгащата врата изтрополи. На верандата излезе Джоунси, който носеше кофа с изстудени бири. Не куцаше много — лекарят бе заявил, че този път ставата била отишла по дяволите, затова изцяло я подмени с тефлон и стомана. Добавил бе, че рано или късно щяло да се стигне до там, но ако Джоунси бил малко по-внимателен, щял да изкара поне още пет години. Оперираха го през февруари, малко след продължилата шест седмици „почивка“, която двамата с Хенри прекараха със служителите от военноморското разузнаване.

Военните предложеха подмяната на ставата да се извърши за сметка на чичо Сам, но Джоунси благодари и отказа под претекст, че не иска да лиши лекуващия го терапевт от удоволствието сам да извърши операцията, както и застрахователната компания от задължението за изплати сумата за лечението.

Дотогава вече им бе дошло до гуша от престоя в Уайоминг. Бяха настанени в разкошни апартаменти (ако човек привикне да живее под земята), храната беше първокласна (Джоунси наддаде пет килограма, а Хенри — десет) и им прожектираха само премиерни филми. Но атмосферата малко напомняше на онзи стар филм за доктор Стрейнджлъв. За Хенри тези шест седмици бяха неизмеримо по-неприятно отколкото за Джоунси, който страдаше най-вече от болките в строшената става. Спомените му за времето, когато съжителстваше в едно тяло с господин Сив, удивително бързо избледняха, сякаш всичко е било само сън.

За разлика от спомените на Хенри, които изпъкваха все по-ярко. Най-неприятни бяха онези от хамбара. Разпитващите се стараеха да бъдат много внимателни — сред тях имаше такива като Курц — но Хенри не можеше да се отърси от мисълта за Бил, Маршаи Дарън Чайлс с „камбоджанската пура“. Те често го навестяваха в сънищата му.

Постоянно му се присънваше и Оуен Ъндърхил.

— Подкрепления — обяви Джоунси и постави на пода кофата с бирите. Изпъшка и с кисела гримаса внимателно се настани на издънения люлеещ се стол до Хенри.

— Още една и край — отвърна Хенри. — След час потеглям за Портланд и не ми се ще да ми съставят акт за шофиране в нетрезво състояние.

— Остани да спиш у нас — предложи Джоунси, следейки с поглед Ноел. Малкият се бе проснал на тревата под масата за пикник и изглеждаше твърдо решен да натика остатъка от наденичката в пъпа си.

— Прекрасна перспектива, няма що! Твоите хлапета да ми надуват главата до среднощ, че и след това. Алтернативата е да наваксам с филмите на Марио Бава[2].

— Не бой се, вече почти не гледам филми на ужасите. За днес се планира вечер на Кевин Костнър, която ще се открие с „Бодигард“.

— Нали уж не гледаш филми на ужасите?

— Голям си умник. — Джоунси сви рамене и се ухили. — Твоя воля, господине.

— Наздраве за отсъстващите приятели — вдигна бирата Хенри.

— За отсъстващите приятели.

Чукнаха бирените кутии и отпиха.

— Как е Робърта?

— Справя се отлично — усмихна се Хенри. — На погребението изглеждаше така, сякаш няма да я бъде, но…

Джоунси кимна. На погребението на Дудитс през цялото време придържаха Робърта от двете страни, защото едвам се държеше на крака.

— … но сега се е взела в ръце. Наумила си е да отвори магазин за произведения на художествени занаяти. Чудесна идея. След смъртта на Алфи целият й живот се въртеше около Дудитс.

— Нашият също.

— Така си беше.

— Никога няма да си простя, че го бяхме изоставили. Егати, бил е болен от левкемия, а ние дори не знаехме.

— Разбира се, че знаехме.

Джоунси погледна изпод вежди.

— Хенри, как искаш кюфтето? — извика Карла.

— Препечено! — изкрещя й той в отговор.

— Разбира се, сир. Моля те, бъди готин и вземи малкия и го занеси на верандата.

Хенри слезе по стълбите, измъкна Ноел изпод масата и го занесе на верандата.

— Ени! — радостно закрещя Ноел. Беше на осемнайсет месеца.

Хенри застина, сякаш ледена тръпка пропълзя по гърба му. Все едно видя призрак.

— Яс хана, Ени! Яс хана! — Ноел го перна по носа с наденичката, за да подчертае мисълта си.

— Не, благодаря, ще си изчакам кюфтето — отвърна Хенри и отново закрачи.

— Не яс мо хана?

— Ени яс неговата си хана, сладурчо. Но тази гадост май ще трябва да ти я взема. Ще ти дам друга, не бой се.

Издърпа наденичката от ръката на малкия, тропоса го на баща му и отново се настани на мястото си. Докато Джоунси извади горчицата и кетчупа от пъпчето на сина си, Ноел се унесе.

— Какво искаш да кажеш с „Разбира се, че знаехме“?

— Не се прави на ударен! Ние го изоставихме или най-малкото се опитахме да го сторим, но мислиш ли, че той ни е забравил? Нима наистина го вярваш след всичко, което се случи?

Джоунси колебливо поклати глава.

— Вярно, пораснахме и поехме по различни пътища, но онази история с Ричи Гренадо ни въздействаше както случката с подноса на Рейплоу не даваше покой на Оуен Ъндърхил.

Джоунси прекрасно знаеше за какво става въпрос — в Уайоминг разполагаха с достатъчно време да си разкажат всичко от игла до конец.

— Навремето четох стихотворение за човек, който се опитал да избяга от Господ — „Небесната хрътка“[3]. Дудитс не беше Господ — опазил Бог — но той беше нашата хрътка. Тичахме с всички сили и колкото е възможно по-надалеч, но…

— Но не успяхмме да избягаме от нашия капан за сънища. Никой от нас не успя. После дойдоха онези. Бирумът. Глупави космически спори в междупланетен кораб, създаден от друга раса. И това ли е всичко?

— Не мисля, че някога ще узнаем. Миналата есен отговор получи само един въпрос. От векове хората се взират в звездите и си задават въпроса: „Сами ли сме във вселената?“. Е, вече знаем, че не сме сами. Което си е голяма работа. Джеритсън… помниш ли го?

Джоунси кимна. Разбира се, че си спомня Тери Джеритсън. Психологът от военноморските сили, който ръководеше екипа в Уайоминг, и се шегуваше, че чичо Сам все ще намери да го прати на такова място, където най-близкият водоем е блатото на Ларс Килборн. Джеритсън и Хенри доста се сближиха (бяха колеги — психолози), ала не се сприятелиха, защото ситуацията не го позволяваше. Наистина Джоунси и Хенри получиха добър прием в Уайоминг, но все пак не бяха отишли там на гости.

— Отначало Джеритсън смяташе, че отговор са получили два въпроса, а именно, че не сме сами във вселената и не сме единствените интелигенти същества в Космоса. Доста се потрудих да го убеждавам, че втората постановка се гради върху погрешна логика. Мой не успях да го разубедя напълно, но поне посях семето на съмнението. Каквито и да са бирумите, със сигурност не са създатели на космически кораби, а расата, която ги е построила, може би вече не съществува. Дори може би се е превърнала в бурим.

— Господин Сив не беше глупак.

— Разбира се, нали проникна в твоя разум. Господин Сив беше самият теб, Джоунси. Присвои си твоите емоции, твоите спомени, твоята слабост към бекона…

— Вече не ям бекон.

— Нищо чудно. Той си бе присвоил и характера ти. Включително прищевките на подсъзнанието. Онова, което така те привличаше към филмите на ужасите на Марио Бава и уестърните на Серджо Леоне и което се отприщва от страха и насилието… братче, господин Сив направо умираше за него. И как не? Това са примитивни средства за оцеляване. А той бе последният от своя вид и остана сам във враждебна околна среда, затова се хващаше за всичко като удавник за сламка.

— Тинтири-минтири. — Неодобрението на Джоунси бе изписано на лицето му.

— Не говори така. В Бърлогата си видял онова, което си очаквал да видиш — извънземното, съчетаващо образите, познати ни от „Досиетата Х“ и от „Близки срещи с третия вид“. Погълнал си бируса — физически контакт с извънземното несъмнено се е осъществил — но организмът ти не е възприемчив към него. Както вече знаем, това важи за петдесет процента от човечеството. Прихванал си някакво намерение… някаква сляпа повеля. По дяволите, дори нямаме дума за това, защото нямаме дума за тях, но мисля, че е проникнало в съзнанието ти, защото си повярвал в съществуването му.

— Да не би да намекваш — подхвана Джоунси, надниквайки над главичката на спящия си син, — че замалко не съм унищожил човешкия род, защото съм развил истерична бременност[4]?

— Не, разбира се! Инак щеше да отшуми като… най-обикновена временна амнезия. Но у теб представата за господин Сив буквално се загнезди.

— Попадна в капана за сънища.

— Да.

Замълчаха. Скоро Карла ще ги повика, под синия щит на небето ще хапнат наденички и кюфтета, картофена салата и диня.

— Мислиш ли, че беше съвпадение? — започна Джоунси. — Че са попаднали в Джеферсън Тракт съвсем случайно, а аз просто бях наблизо? При това не бях само аз. Бяхме заедно с теб, Питър и Бобъра. Да не забравяме и Дудитс, само на неколкостотин километра по на юг. Защото Дудитс ни свързваше.

— Дудитс винаги е бил като нож с две остриета. В случая с Джоузи Рикщънхауър бе спасител. А с Ричи Гренадо беше в ролята на убиец. Но не можеше да убива сам и се нуждаеше от нас. Нашето подсъзнание е по-дълбоко. От нас той черпеше омразата и страха — страха, че Ричи наистина ще ни види сметката. У нас винаги е имало повече злост. Неговата злост се изчерпваше с това да ти намали резултата на дъската за крибидж, което е в кръга на шегата. Но… помниш ли как Пит веднъж му нахлупи шапката та очите и Дудитс се блъсна в снетата?

Джоунси смътно си спомняше този момент. Случило се бе по време на поредното им посещение на градския търговски център. По онова време, мислеха, че това е най-интересното място на света.

— Доста време след това Пит вечно губеше играта на Дудитс. Дудитс неизменно му намаляваше точките, но тогава никой от нас не се усети. Сигурно сме го приели за съвпадение, но в светлината на онова, което знам сега, твърде се съмнявам.

— Дори Дудитс ли е знаел, че възмездието не прощава?

— Той го научи от нас, Джоунси.

— Дудитс даде на господин Сив опора. И то не само физическа, а психическа опора.

— Така е, но на теб ти даде убежище — място, където да се скриеш от господин Сив. Не го забравяй.

„Никога няма да го забравя“ — каза си Джоунси.

— За нас всичко започна с Дудитс — заобяснява Хенри. — Запознанството ни с него ни направи различни от другите. Знаеш, че е така. Случилото се с Ричи Гренадо наистина е поразяващо, затова се запечата в паметта ни. Но ако се върнеш в спомените си, ще се натъкнеш и на други странни случки. Сигурен съм.

— Дефюниак — промърмори Джоунси.

— Кой е той?

— Студентът, който уличих в измама в деня на злополуката. Знаех, че е преписал, макар че не присъствах на провеждането на теста.

— Видя ли? Но в крайна сметка именно Дудитс унищожи сивия мръсник. И още нещо — на Източната улица може би той ми спаси живота. Нищо чудно, когато помощникът на Курц първият път надникна в нашия хъмър, в мислите му да е проникнал един малък Дудитс, който да му е казал: „Не се тревожи, приятел, гледай си работата, те са мъртви“.

Джоунси се замисли, сетне се върна към темата, която най-много го вълнуваше.

— И сега какво — да поя (вярваме ли, че бирусът се е свързал с нас — не с кого да е, ами точно с нас — съвсем случайно? Джеритсън твърдеше, че се е случило именно това.

— Защо не? Някои учени, и то гении като Стивън Джей Гулд[5], смятат, че съществуването на човешкия вид се дължи на далеч по-дълга и невероятна поредица от съвпадения.

— А ти така ли смяташ?

Хенри разпери ръце. Нямаше как да отговори на този въпрос, без да предизвика Бог, който през последните няколко месеца отново се бе промъкнал в живота му. Бе влязъл през задния вход през малките часове на дългите безсънни нощи. Но нужно ли е непременно да се прибягва до изпитаното средство deux ex machine, за да се даде отговор на този въпрос?

— Аз лично смятам, че Дудитс беше олицетворение на нас самите, Джоунси. L’enfant с’est moi… toi… tout le monde[6]. Взети заедно, ние представляваме Дудитс, и най-благородните ни помисли се изчерпват с това да не изпускаме от очи жълтата кутия за сандвичи и да се научим да си обуваме обувките правилно. Най-подлите ни намерения общо взето се свеждат до това да прецакаме някого при играта на крибидж, после да се престорим, че не проумяваме деянието си.

Джоунси изумено се втренчи в него:

— Теорията ти е равнозначна на прозрение… или е чиста лудост… не мога да преценя.

— Всъщност няма значение.

Джоунси размисли, после попита:

— Ако ние сме Дудитс, кой бди над нас? Кой ни тананика приспивна песен и ни милва, когато сме тъжни и изплашени?

— О, мисля, че Бог още не е вдигнал ръце от нас — отвърна Хенри и мигом съжали, задето се е изпуснал.

— Бог ли попречи на последната невестулка да проникне в шахта № 12? Защото ако беше паднала във водата…

— Разбира се, щеше да създаде големи проблеми. Години наред въпросът за унищожаването на Фенуй Парк щеше да бъде последната грижа на управата на Бостън. Но човешката раса нямаше да бъде заличена. Извънземните никога не се бяха сблъсквали със същества като нас. И господин Сив го знаеше. Докато беше под хипноза, ти каза, че…

— Не ми говори за тези записи! — Джоунси изслуша два и несъмнено това бе най-голямата грешка, която допусна по време на престоя си в Уайоминг. Като се слушаше как говори като господин Сив, как под влияние на хипнозата буквално се превръща в господин Сив — все едно чуваше зъл призрак. Понякога му се струваше, че единствен на земното кълбо наистина разбира какво означава да те изнасилят. Някои неща е най-добре завинаги да бъдат погребани в паметта.

— Извинявай — промълви Хенри.

Джоунси махна, сякаш да каже: „Няма нищо, всичко е наред“, но пребледня.

— Позволи ми още една забележка, преди да приключим тази тема. До известна степен ние сме биологичен вид, който живее в капан за сънища. Отблъскващо е, нали? Досущ шарлатанско трансцедентално философстване, но и за него няма термин. Някой ден може би ще намерим подходяща дума, но засега ще трябва да се задоволим с „капан за сънища“.

Той се извърна. И Джоунси стори същото, понамествайки а скута си спящия Ноел. Над входната врата бе окачен капан за сънища. Беше подарък от Хенри, а Джоунси веднага го окачи — като ревностен католик, който чуе ли се, че се навъртат вампири, веднага заковава разпятие над вратата на дома си.

— Може би наистина ти си привлякъл извънземните. Ние сме ги привлекли. Както цветята се обръщат към слънцето или металните стружки са привлечени от магнита. Невъзможно е да отговорим със сигурност, тъй като бирумът е твърде различен от нас.

— Ще се върнат ли?

— Разбира се. Тези или някои други. — Хенри вдигна поглед към синьото небе, типично за дните в края на лятото. В далечината над водохранилището Куобин орел нададе проницателен писък. — Бъди сигурен, че ще се върнат. Но няма да е днес.

— Момчета! Обядът е готов! — извика Карла.

Хенри пое Ноел от Джоунси. За миг дланите, погледите и милите им се срещнаха — за миг видяха Дирята. Хенри се усмихна. Джоунси също. Слязоха по стълбите и прекосиха ливадата рамо до рамо — Джоунси понакуцваше, Хенри притискаше в прегръдките си спящото детенце. Мракът ги бе напуснал, тъмнееха само сенките им върху тревата.

 

Ловъл, Мейн

29 май 2000 г.

Бележки

[1] В САЩ и Канада празник, който се отблелязва първия понеделник на м. септември. — Б.пр.

[2] Италиански режисьор (1914–1980), автор на филми на ужасите, характерни със специалните си ефекти. — Б.пр.

[3] Стихотворение от английския поет Франсис Томпсън (1859–1907). — Б.пр.

[4] Термин в психоанализата, използван за въображаема бременност. — Б.пр.

[5] Роден 1941. Професор по палеонтология, биология и геология в Харвард, занимаващ се с теорията на еволюцията и значението на разнообразието в биологията; автор на редица научно-популярни книги и есета. — Б.пр.

[6] Детето съм аз… ти… целият свят (фр.). — Б.пр.