Стивън Кинг
Капан за сънища (10)

Осма глава
Робърта

Вече със съвсем побеляла коса, вдовица на петдесет и осем години (но все същата жена-птичка, която обичаше басмени рокли на цветенца — някои нещо оставаха неизменни), майката на Дудитс седеше пред телевизора в партерния апартамент, в който се бяха преместили да живеят. След смъртта на Алфи продаде къщата на Мейпъл Лейн. Спокойно можеше да я поддържа — Алфи им остави много пари, освен това имаше голяма застраховка живот, а към всичко това се прибавяше делът й във фирмата за вносни авточасти, която бе основал още през 1975 г. — но жилището бе твърде голямо, пък и в стаите, в които Дудитс прекарваше основна част от времето си, витаеха твърде много спомени. На горния етаж се намираше спалнята, където с Алфи спяха и разговаряха, крояха планове и правеха любов. Отдолу пък бе стаята за игри, в която Дудитс и приятелите му бяха прекарали толкова много следобеди и вечери. Робърта смяташе, че момчетата са били изпратени от бог — ангели с добри сърца и каруцарски език, които очакваха от нея да повярва, че когато Дудитс започна да казва „бати“ всъщност искал да произнесе Фади и най-сериозно я убеждаваха, че така се казвало новото кученце на Пит, дето било кръстено на Елмър Фад от „Бъгс Бъни“. Естествено тя се преструваше, че им вярва.

Да, в къщата витаеха твърде много спомени и твърде много призраци на по-щастливи времена. А и Дудитс се разболя. Боледуваше вече две години, но никой от старите му приятели не знаеше, защото вече не идваха у тях, а на нея сърце не й даваше да телефонира на Бобъра, който на свой ред да издири останалите.

Робърта седеше пред телевизора и гледаше предаването — местният новинарски екип се бе отказал да прекъсва с преки включвания следобедните сериали и вече излъчваха на живо от мястото на събитието. Робърта слушаше новините от северен Мейн със смесица от страх и удивление. Най-страшното бе, че май никога не знаеше точно какво се случва, какво е всъщност събитието и в какъв мащаб е. В далечното кътче на Мейн, на триста километра северно от Дери, бяха изчезнали ловци — може би десетина души. Това бе пределно ясно. Робърта не знаеше със сигурност, но бе почти убедена, че репортерите говорят за Джеферсън Тракт, където едно време момчетата ходеха на лов и се връщаха, заредени с кървави истории, които едновременно очароваха и плашеха Дудитс.

Дали са затрупани от снежната вихрушка „Албърта Клипър“, която бе преминала през онзи район и бе засипала гората с двайсет сантиметра сняг? Може би. Никой не знаеше със сигурност, но една дружинка от четирима ловци, отседнали в Кинео, като че наистина бе безследно изчезнала. Показаха снимките им и прочетоха имената им бавно и тържествено: Отис, Роупър, Маккарти, Шу. Последното име бе на жена.

Изчезването на ловци само по себе си не беше достатъчно страшна новина, заслужаваща да се прекъсват следобедните сапунени опери, но имаше и други подробности. Били забелязани странни, разноцветни светлини в небето. Двама ловци от Милинокет, които два дни по-рано били в Кинео, твърдяха, че са видели обект, подобен на пура, който кръжал над просека в горите. Апаратът нямал ротори, нито дори видими двигателни устройства. Просто висял на пет метра над далекопровода и издавал плътно бръмчене, което сякаш прониквало чак в костите… и в зъбите. И двамата твърдяха, че са им паднали по няколко зъба, макар че като отвориха уста да покажат, Робърта заключи, че и останалите са на път да изпопадат. Двамата пътували в стар пикап Шевролет, а когато се опитали да доближат, за да разгледат обекта по-добре, двигателят угаснал. Единият бил с електронен часовник, чиито стрелки три часа след събитието се били движили обратно, а накрая се повредил окончателно; другият бил със старомоден механичен часовник, на който нищо не му станало. Според репортера през изминалата седмица и други ловци от региона забелязали неидентифицирани летящи обекти — някои с формата на пура, други — с по-традиционна форма на чиния. В армейския жаргон подобни масови сигнали за неидентифицирани летящи обекти се наричали „масова психоза“.

Изчезнали ловци, НЛО-та. Сензационно и със сигурност идеално начало за „На живо в шест“ („Извънредни местни новини! Във нашия град, в нашия щат!“), но историята продължаваше. И нещата се влошаваха. Във всеки случай засега информацията бе непотвърдена и Робърта се молеше да се окаже невярна, но вече два часа седеше пред телевизора, наливаше се с кафе и се изнервяше все повече и повече.

Най-страшните слухове бяха свързани с катастрофирал в гората обект, недалеч от мястото, където двамата мъже с пикапа забелязали подобния на пура апарат над далекопровода. Не по-малко тревожна бе новината, че в обширен периметър от Арустук Каунти — може би триста квадратни километра, собственост на производители на хартия и на държавата — е обявена карантина и районът е отцепен.

В базата на националния въздушен патрул в Бангор на въпроси на журналисти забързано отговаряше висок блед мъж с хлътнали очи (застанал пред табела с надпис: „Домът на маниаците“), който заяви, че слуховете изобщо не били верни, но в момента се извършвала проверка по „няколко противоречиви сигнали“. В долната част на екрана бе изписано само името му — ЕЙБРАХАМ КУРЦ. Робърта не можеше да разбере какъв чин има господинът и дали изобщо е военен. Беше облечен в зелен гащеризон, без опознавателни знаци. Дори да му бе студено — изобщо не му личеше. В големите му очи, обрамчени с белезникави ресници, имаше нещо, което никак не допадна на Робърта. Изглеждаха й като очи на лъжец.

— Можете ли поне да потвърдите, че произходът на катастрофиралия апарат не е чуждестранен, нито… извънземен? — запита някакъв млад репортер.

— Още не са ми телефонирали извънземни — засмя се Курц. Повечето репортери също се засмяха и явно никой освен Робърта, която гледаше репортажа в апартамента си в Уест Дери Ейкърс, не осъзна, че въобще не е отговорил на въпроса.

— Можете ли да потвърдите, че районът на Джеферсът Тракт е поставен под карантина? — последва друг въпрос.

— В момента не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля твърденията. Работим усилено по разследването. В настоящия момент, дами и господа, вашите долари на данъкоплатци работят във ваша полза — отсече в заключение и се запъти се към маркирания с огромен бял надпис „НВП“ хеликоптер, чиито витла бавно се въртяха.

Водещият обясни, че репортажът бил от 9:45 ч. същата сутрин. Следващият видеоматериал — подскачащ образ, заснет с ръчна видеокамера — бе заснет от чартърен самолет „Чесна“, изпратен от новинарския отдел на канал 9 на мястото на събитието — Джеферсън Тракт. Очевидно полетът бе затруднен от сериозни турболенции, пък и валеше силен сняг, но не толкова, че да скрие двата хеликоптера, които изникнаха отнякъде и притиснах самолета от двете страни като огромни кафяви водни кончета. Вървеше радиоемисия, но поради пращенето почти нищо не се чуваше и Робърта зачете текста, изписан с жълто в долния край на екрана: „Този район е затворен. Върнете се в базата. Повтарям, районът е затворен. Върнете се в базата!“

Дали затворен и под карантина е едно и също? Робърта предполагаше, че е така, макар че от хора като Курц спокойно можеше да се очаква да увъртат, хващайки се за думите. Надписите на охранителните хеликоптери ясно личаха: НВП.

Пилотът на чесната попита:

— По чия заповед се провежда тази операция?

Отговорът гласеше:

— Връщайте се в противен случай ще бъдете принудени със сила.

Самолетът наистина се върна. Говорителят уточни, че междувпрочем горивото му било на привършване, сякаш това обясняваше всичко. Оттогава все повтаряха все едно и също, макар да го обясняваха като „ново включване от мястото на събитието“. Репортерите на големите телевизии още били на път към Джеферсън Тракт.

Робърта тъкмо ставаше да изключи телевизора — репортажите започваха да я изнервят — когато Дудитс изпищя. Сърцето й едва не спря, след което заби двойно по-бързо. Извърна се толкова рязко, че блъсна масичката пред креслото — което навремето беше на Алфи, но сега бе нейно — и преобърна чашата с кафето. Течността заля програмата на телевизията, удавяйки в кафява локва участничките в концерта на сопраните.

Писъкът бе последван от пронизително, истерично хлипане на млако дете. Макар и прехвърлил трийсетте, Дудитс щеше завинаги да си остане дете.

За миг тя се вцепени, безсилна да помръдне. Най-сетне съумя да се раздвижи, искрено желаейки Алфи да бе тук… даже по-добре някое от момчетата. Те отдавна вече не бяха момчета, разбира се — само Дудитс оставаше момче, синдромът на Даун го бе превърнал в Питър Пан и скоро щеше да отпътува за страната на Никога.

— Ида, Дуди! — извика тя и хукна към неговата стая, но докато прекосяваше хола с разтуптяно сърце, изпитвайки познатите ревматични болки в таза, изведнъж се почувства остаряла. Тя никога нямаше да отпътува за страната на Никога.

— Мама идва, мама идва!

Дудитс плачеше, та се късаше. Първия път, когато венците му прокървиха, след като си изми зъбите, плака, но никога не пищеше, а така не беше ревал от дете — надавайки тези налудничави стонове, които сякаш разкъсват мозъка. Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

— Дуди, какво има?

Влетя в стаята и се втренчи в него, до такава степен убедена, че е получил кръвоизлив, че отначало действително й се привидя кръв. Но после осъзна, че той се поклаща в подвижното си болнично легло, облян в сълзи. Очите му грееха с все същия изумруден блясък, но беше мъртвешки блед. Косата му бе окапала — прекрасната му руса коса, с която й напомняше на Арт Гарфънкъл на млади години. Слабата зимна светлина, която струеше през прозореца, се отразяваше в голото му теме, от шишенцата, строени на нощното шкафче (съдържаха какви ли не таблетки против инфекции и против болки, но нито едно лекарство, което да спре или поне да забави процесите в тялото му), в изправената отстрани метална стойка за системи.

На пръв поглед нямаше причина за почти гротескната болка, изкривяваща лицето на Дудитс.

Тя седна до него, сграбчи неуморно удрящата се по завивките ръка и я притисна до гърдите си. Дланта му беше студена като лед. Робърта помнеше как едно време, още като ученичка в гимназията, четеше „Дракула“ и изпитваше някак приятен страх, прерастващ в ужас, когато си легнеше, изгасеше лампите и спалнята й се изпълваше със сенки. Успокояваше я мисълта, че вампирите не съществуват, но вече не смяташе така. Със сигурност съществуваше поне един вампир, далеч по-ужасен от трансилванкия граф — името му бе не Дракула, а левкемия, и никакви оръжия не можеха да нанесат смъртоносен удар в сърцето му.

— Дудитс, Дуди, кажи миличък, какво има?

Сгушен в прегръдките й, той отново нададе писък и този път Робърта мигновено забрави за Джеферсън Тракт, косата й настръхна и кръвта й се вледени.

— Оо-ъъ уу-ааа! Оо-ъъ уу-ааа!

Нямаше нужда да го кара да повтори или да изрече по-ясно — цял живот го бе слушала и прекрасно разбираше:

„Бобъра умря! Бобъра умря! О, мама, Бобъра умря!“