Стивън Кинг
Капан за сънища (21)

2

Въпреки ужаса си — или може би именно поради тази причина — Джоунси избухна в гръмогласен смях, докато ръцете му в това време забърсваха кръвта от плочките с хавлиената кърпа с емблемата на „Спокойствие“. Като потърси в картотеката на Джоунси информация как да прикрие и/или унищожи трупа, господин Сив се натъкна на огромно изобилие от факти. Заклет ценител на филмите на ужасите, трилърите и криминалетата, Джоунси бе добър експерт в тази област. Господин Сив захвърли окървавената кърпа върху изцапаната униформа на полицая (с якето бе увил обезобразената му глава), а Джоунси продължаваше да прехвърля наум отстраняването на трупа на Фреди Майлс от „Талантливия господин Рипли“, описано както във филмовата версия, така и в романа на Патриша Хайсмит. Междувременно пред очите му преминаваха множество други кадри, които се напластяваха един върху друг — погледнеше ли твърде надълбоко, му се завиваше свят, сякаш надничаше в дълбок кладенец. Но това далеч не бе най-лошото. С негова помощ талантливият господин Сив се натъкна на изживяване, което му допадна неизмеримо повече и от хрупкавия бекон, и от това да се наслаждава на яростта на Джоунси.

Господин Сив откри радостта от убийството.

3

До помещението с душовете имаше шкафчета за багаж. Нататък започваше коридор, който водеше до спалното помещение за шофьорите на камиони. Наоколо нямаше никого. Вратата в другия край на коридора извеждаше в задънения заден двор, затрупан с огромни преспи, над които се извисяваше снежна вихрушка. В дълбокия сняг се различаваха очертанията на два огромни контейнера за боклук. Затъмнена електрическа крушка хвърляше бледи отблясъци и издължени, скокливи сенки. Господин Сив, който бързо напредваше в занаята, претършува джобовете на полицая и прибра ключовете от патрулната кола. Взе и пистолета му, който пъхна в джоба на канадката, и закопча ципа. С окървавената хавлиена кърпа препречи вратата, за да не хлопне зад гърба му, после повлече тялото към контейнерите.

Цялото действие — от зловещото принудително самоубийство до завръщането на Джоунси в задния коридор, се разигра за не повече от десет минути. Чувстваше се пъргав и лек и поне за момента умората му сякаш напълно се бе изпарила — двамата с господин Сив се радваха на поредната ендорфинова еуфория. Следва да се признае обаче, че поне известна част от отговорността падаше върху Гари Амброуз Джоунс. При това участието му съвсем не се изчерпваше с познанията относно трупове — не бива да се забравят и кръвожадните пориви на осъзнатото, скрито под тънката захаросана глазура на оправданието всичко е само на ужким. Господин Сив бе шофьорът, което спестяваше на Джоунси поне угризенията, че е първоизвършителят на деянието — но двигателят бе самият той.

„Може би наистина заслужаваме да бъдем заличени о лицето на Земята — разсъждаваше, докато господин Сив прекосяваше банята на връщане (като се оглеждаше с очите на Джоунси за кървави петна и подрънкваше ключовете на полицая). — Може би заслужаваме да ни превърнат в шепа червени спори, разнасяни от вятъра. Сигурно така ще е най-добре. Бог да ни е на помощ.“

4

Уморената касиерка се поинтересува срещнал ли е пътния полицай.

— Естествено. Даже му показах шофьорската си книжка и документите на колата.

— Буря или не, но от късния следобед наоколо все се навъртат ченгета. Адски са изнервени. Всички хора са изнервени. Ако ме се гледат извънземни, ще си взема видеокасета под наем. Да знаете нещо ново?

— По радиото казаха, че всичко било фалшива тревога — отвърна той и си закопча якето. Погледна през прозореца към паркинга, за да се увери, че наблюденията му са верни — поради силния снеговалеж през заскрежените стъкла не се виждаше абсолютно нищо. Никой от присъстващите няма да забележи с каква кола ще отпътува.

— Ами? Сериозно? — Облекчението буквално заличи умората от лицето й и жената сякаш видимо се подмлади.

— А-ха. Но не чакайте онова приятелче скоро, миличка. Каза, че имал да напъва яко.

Тя сбърчи чело:

— Наистина ли?

— Лека вечер. Честит Ден на благодарността. Весела Коледа. Честита Нова година.

Джоунси се надяваше, че частица от него нарочно дърдори врели-некипели, за да го запомни касиерката.

Така и не разбра дали е направил впечатление, тъй като изгледът през прозорците на канцеларията на братя Тракър бързо се смени — господин Сив извърна очи от касата. След пет минути вече пътуваше на юг по магистралата, веригите на полицейския джип подрънкваха, позволявайки му да поддържа постоянна скорост от шейсет и пет километра в час.

Усети как господин Сив мислено обхожда магистралата за преследвачите. Достигаше до съзнанието на Хенри, но не можеше да проникне в него — както и самият Джоунси, Хенри в известен смисъл се различаваше от останалите. Няма значение — той пътуваше с друг човек на име Задхил, Надхил, Ъндърхил или нещо подобно. От него господин Сив научи доста. Бяха на стотина километра напред, дори повече… и като че ли тъкмо се отклоняваха от магистралата? Да, навлизаха в Дери.

Господин Сив затърси още по-назад и откри втора хайка. Тези бяха трима… но Джоунси долавяше, че основната им цел не е господин Сив, а онзи човек Ъндърхил или Еди-какъв-си-хил. Това му се стори едновременно невероятно и необяснимо, но явно бе истина. А и напълно устройваше господин Сив. Той въобще не си направи труда да се поинтересува защо Ъндърхил и Хенри са напуснали магистралата.

Основната му грижа бе как да се снабди с друго превозно средство — най-добре снегорин, ако шофьорските умения на Джоунси го позволяват. Което означаваше да извърши още едно убийство, но тава никак не притесняваше все по-очовечаващия се пришълец.

Господин Сив още загряваше.

5

Оуен Ъндърхил стои на хълма до самия отвор на тръбата и наблюдава как момчетата помагат на девойката с обезумял поглед — Джоузи — да излезе навън. Вижда как Дудитс (едър младеж с рамене като на футболист и невъзможната руса коса на киноидол) я грабва в прегръдките си и покрива лицето й с лепкави целувки. Чува първите й думи:

— Искам при мама.

Момчетата нямат нищо против — тъкмо не се налага да звънят на полицията или да викат линейка. Само трябва да помогнат на момичето да се изкатери по хълма, да се промуши през дупката в оградата и да го поведат през Строфърд Парк (девойчетата в жълто са изчезнали и на тяхно място са се появили други девойчета в зелено — но нито те, нито треньорът им обръщат внимание на момчетата, наобиколили своя безценен измърлян трофей с раздърпана плитка), по Канзас Стрийт и оттам по Мейпъл Лейн. Те знаят къде е майката на Джоузи. Както и баща й.

Когато се завръщат, заварват много коли, паркирани по продължението на улицата пред дома на семейство Кавел. Робърта предложила да се свържат с родителите на приятелите и съучениците на Джоузи, заедно с които да организират самостоятелно издирване и да облепят града с обяви „ИЗДИРВА СЕ!“. Да ги поставят не по сумрачните, забутани местенца (където рано или късно се озовават всички съобщения за изчезнали деца в Дери), а на видно място. Енергичността на Робърта разпалва слаба надежда в очите на Елън и Хектор Рикънхауър.

И другите родители откликват — сякаш само са чакали някой да го предложи. Започват да ги свикват веднага след като Дудитс излезе с приятелите си (майка му предполагаше, че отиват да играят наблизо, защото оставят раздрънканата таратайка на Хенри на алеята пред гаража); когато момчетата се завръщат, в дневната на семейство Кавел са натъпкани поне двайсет души, които пият кафе и пушат. Един господин тъкмо им говори — той е адвокат, Хенри го е виждал и друг път, нарича се Дейвид Боклин. Синът му Кендал понякога си играе с Дудитс. Кен Боклин също страда от синдром на Даун и е добра душа, но не е като Дудитс. Но я чакай малко — та кой е като Дудитс?

Момчетата застават на прага на дневната, скупчени около Джоузи. Тя носи неизменната голяма чанта с БарбиКен на дъното. Дори лицето й може да мине за чисто, понеже като видя колите отвън, Бобъра извади носната си кърпичка и се помъчи да то приведе във вид. („Знаете ли к’во, много ми беше странно — споделя по-късно, когато цялата дандания приключва. — Седя си аз, бърша я и си викам, гледай, има тяло на мадама от «Плейбой», а мозъкът й е колкото на, меко казано, градинска поливачка.“) От начало новодошлите забелязва само господин Боклин, който очевидно не си дава сметка какво точно вижда, защото не престава да говори:

— Ето какво трябва да направим, приятели — да се разделим на групи от по, да кажем, три двойки във всяка… във всяка група… и после да… да… да…

Постепенно замлъква — като механична играчка на пружина, и накрая буквално застива пред телевизора на семейство Кавел. Присъстващите неспокойно се размърдват и не могат да си обяснят какво му става на Боклин — досега говореше толкова убедително.

— Джоузи — най-сетне изрича той с безизразен, равен глас, който няма нищо общо с обичайния му самоуверен бас, с който пледира в съдебната зала.

— Да — откликва Хектор Рикънхауър, — така се казва. Какво има, Дейв? Добре ли с…?

— Джоузи — повтаря Дейв и с трепереща ръка посочва към вратата. На Хенри (а следователно и на Оуен, който гледа през неговите очи) му заприличва на призрака на бъдещите Коледи, които показва на Ебънейзър Скрудж собствения му гроб.

Хората един по един се обръщат. Алфи Кавел невярващо се кокори над очилата си… най-сетне и госпожа Рикънхауър поглежда натам.

— Здрасти, мамо — бодро изчуруликва Джоузи. Вдига чантата си и допълва: — Дуди ми намери БарбиКен. Бях се заклещила в…

Радостният вик на жената заглушава гласовете на останалите. Хенри никога не е чувал подобен вик, който е прекрасен, но в него има и нещо ужасяващо.

— Да го духаш, Фреди — промърморва Бобъра… но съвсем тихичко.

Джоунси гушка Дудитс, който се е изплашил от вика на жената.

Пит поглежда Хенри и леко накланя глава: „Добра работа свършихме.“

В отговор Хенри кима безмълвно: „Да, добра работа свършихме.“

Не е на-върховният миг в живота им, но почти се доближава до това определение. Госпожа Рикънхауър грабва дъщеря си в прегръдките си и се разридава, а Хенри потупва ръката на Дудитс, после нежно го целува по страната и си казва: „Милият Дудитс. Милият…“

6

— Ето го, Оуен — каза Хенри.

Изображението на дневната в съзнанието на Оуен сякаш се пукна като сапунен мехур и той видя табела с надпис: „ИЗХОД № 27 НАДЯСНО — КАНЗАС СТРИЙТ“. Стори му се, че още чува щастливите възгласи на майката.

— Добре ли си? — попита Хенри.

— А-ха. Или поне така си мисля. — Джипът зави в отклонението и си запроправя път през снежните преспи. Часовникът на таблото беше спрял, но в мрака на нощта като че ли вече се процеждаше първият светлик. — После накъде — наляво или надясно? Кажи ми от сега, защото не искам да спирам.

— Наляво, наляво.

Оуен зави наляво под премигващата жълта светлина на изключения светофар, овладя поредното поднасяне и пое на юг по Канзас Стрийт. Личеше, че снегът неотдавна е бил разчистен, но виелицата нече наваляваше нови преспи.

— Снеговалежът отслабва — отбеляза спътникът му.

— Да, но вятърът е отвратителен. Изгаряш от нетърпение да го видиш, нали? За Дудитс говоря.

— Малко се притеснявам, но наистина искам да го видя — ухили се Хенри и поклати глава. — Дудитс, братче… Дудитс просто ти помага да се чувстваш добре. Истински вълшебник е, ще видиш. Малко се притеснявам, че ще им се изтърсим по никое време, но…

Оуен сви рамене, сякаш искаше да каже: „Няма друг начин“.

— Май вече четири години, откакто живеят в западния край на града, но никога не съм им гостувал в новия дом. — И машинално продължи наум: Преместиха се, когато почина Алфи.

А бяхте ли… — Вместо думи Оуен му изпрати образ: хора в черни облекла и черни чадъри. Гробище под дъжда. Ковчег на дървени подпори с гравиран надпис: „ПОЧИВАЙ В МИР, АЛФИ“.

Не — отвърна Хенри и се засрами. — Никой от нас не отиде.

Защо?

Но Хенри не можа да му даде смислено обяснение, макар че му хрумна следната фраза: „Пише бързащият пръст; веднъж написал, забързва по-нататък“^[1]. Дудитс беше важна (и като че ли най-правилната дума в случая бе жизненоважна) част от детството им. Но когато връзката прекъсна, всяко завръщане щеше да бъде мъчително, и то безсмислено мъчително. Едва сега проумяваше, че зад образите, които свързваше с депресията и затвърждаващото се решение да сложи край на живота си — струйката мляко, стичаща се по брадичката на баща му, гигантският задник на Бари Нюман, който бързешком се изнизва от кабинета му — през цялото време се е криел друг, много по-могъщ образ: капанът за сънища. Не е ли бил той истинският източник на отчаянието? Дали е бил потресен от факта, че са приложили нещо, подчиняващо се на гениален замисъл, за банални цели? Да използват Дудитс за откриването на Джоузи Рикънхауър беше все едно да откриеш принципите на квантовата физика и да ги използваш за разработването на видеоигра. Че и по-лошо — да решиш, че това е единственото им приложение. Разбира се, бяха извършили добро дело — без тях Джоузи Рикънхауър щеше да си пукне в оня тръбопровод като мишка във варел за дъждовна вода. Но все пак не бяха спасили някой бъдещ Нобелов лауреат…

Честно казано, не разбирам всичко, което ти се върти в главата — изведнъж се обади Оуен, — но да ти призная, това последното беше доста цинично. Коя е улицата?

Хенри подскочи като ужилен:

— Да кажем, че напоследък не сме идвали да го видим, и да сменим темата.

— Добре.

— Но му изпращахме коледни картички. Всяка година — и така разбрах, че са се преместили на Диърборн Стрийт, номер41, Западен Дери. След три пресечки свий надясно.

— Добре. Успокой се.

— Я си таковай майката и пукни.

— Хенри…

— Просто загубихме връзка. Случва се. На такива извисени личности като господин Съвършенство, с когото имам честта да съм в този миг, сигурно никога не му се е случвало, но на нас, останалите… останалите… — Хенри сведе поглед, установи, че стиска юмруци и се насили да ги отпусне.

— Казах, добре.

— Вероятно господин Съвършенство поддържа връзка с всичките си приятели от прогимназията, а? Сигурно още се събирате веднъж годишно да си начешете езиците с мръсотии, да послушате Мотли Кру и да похапнете риба тон с кокосов сос, както я сервираха едно време в закусвалнята.

— Съжалявам, ако съм те обидил.

— Добре де, заяждай се, щом искаш. Говориш така, все едно сме го зарязали, егати. — Което, разбира се, доста се доближаваше до истината.

Оуен не отвърна. Взираше се в снежната вихрушка и търсеше в утринната дрезгавина табела с надпис „Диърборн Стрийт“… ето я и нея, точно пред тях. Снегоринът, който беше почиствал Канзас Стрийт, бе натрупал снега точно на пресечката с Диърборн Стрийт, но хъмвито спокойно може да пробие бялата грамада.

— Не че престанах да мисля за него — продължаваше да обяснява Хенри. Понечи да премине към предаване на мислите си, но се отказа. Страхуваше се от онова, което Оуен щеше да види в съзнанието му. — Всички си мислехме за него. Дори с Джоунси се канехме да го посетим тази пролет. После Джоунси претърпя злополука и забравихме за Дудитс. Толкова ли е необичайно?

— Ни най-малко — меко се съгласи Оуен. Рязко изви волана надясно, овладя поднасянето с бързо завъртане в противоположна посока и натисна газта докрай. Хъмвито се блъсна в снежната стена с такава сила, че двамата мъже политнаха напред, само коланите ги задържаха. Като преминаха снежната бариера, Оуен буквално започна да слаломира между засипаните със сняг автомобили, паркирани от двете страни на улицата.

— Освен това не желая критики от човек, дето се канеше да изпече живи неколкостотин цивилни — изръмжа Хенри.

Оуен натисна спирачката с двата си крака и той, и Хенри рязко политнаха напред, този път предпазните колани блокираха. Хамърът се обърна диагонално на улицата и спря.

— Млъкне, да му се не види!

Не дрънкай за неща, които не разбираш.

— Както у тръгнало, ще ме

убият заради

— теб, тъй че защо не си запазиш цялото това шибано

самодоволно

(образ на нацупено глезанче с издадена устничка)

— теоритезиране

за себе си.

Хенри го зяпна, питайки се кога за последен път са му говорели по този начин. Отговорът бе „никога“.

— Пука ми само за едно — пребледнял, напрегнат и изтощен продължи Оуен. — Искам да намеря твоя проклет преносител на заразата и да го спрем. Ясно ли ти е? Пет пари не давам за чувствата ти към него и за умората ти! Затова те спасих, затова сега съм с теб!

— Добре.

— Не ми трябват морални поучения от човек, който се кани за си пръсне свръхобразования, самодоволен мозък.

— Добре.

— Така че ти си таковай майката и пукни.

В джипа се възцари тишина. Отвън долиташе само монотонният писък на вятъра, сякаш виеше гигантска прахосмукачка.

— Виж какво ти предлагам — обади се най-сетне Хенри. — Аз таковам твоята майка и хвърлям топа, после ти таковаш моята майка и хвърляш топа. Поне ще избегнем табуто върху кръвосмешението.

Оуен се поусмихна. Хенри на свой ред отвърна с усмивка.

Какво правят Джоунси и господин Сив? — попита Оуен. — Можеш ли да разбереш?

Хенри навлажни устни. Кракът бе престанал да го сърби, но езикът му сякаш се бе превърнал в изтъркана парцалена черга.

— Не. Нямам връзка. Това е работа на извънземния. А твоят безстрашен предводител Курц? Приближават, нали?

— А-ха. Ако искаме да запазим някаква преднина, най-добре е да побързаме.

— Добре.

Оуен почеса червената растителност по лицето си, огледа червените власинки по пръстите си и отново подкара джипа.

Номер 41, нали така?

А-ха. Оуен?

Какво?

Страх ме е.

От Дудитс ли?

В известен смисъл, да.

Защо?

Не знам.

Хенри го погледна право в очите.

Имам чувството, че с него се случва нещо лошо.

7

Среднощните й страхове се сбъдваха; когато на вратата се почука, Робърта не бе в състояние да се изправи. Имаше чувството, че краката й са се втечнили. Нощта вече отминаваше, но настъпващата бледа, утринна дрезгавина също я плашеше; ето, те са вече тук, Пит и Бобъра — мъртвите, които идват за сина й.

Юмрукът отново се стовари върху вратата, рамкираните фотографии на стената се полюшнаха. Едната беше снимка от първата страница на вестник „Дери Нюз“ — снимка на Дудитс, неговите приятели и Джоузи Рикънхауър. Шестимата се държаха за ръце, бяха ухилени до уши (Дудитс изглеждаше прекрасен, толкова силен, най-обикновено момче), а отдолу имаше надпис: „ГИМНАЗИСТИ ИГРАЯТ НА ДЕТЕКТИВИ, НАМИРАТ ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ“.

Дум! Дум! Дум!

„Не — рече си Робърта, — аз ще си седя тук, а те ще чукат, ще чукат и ще си тръгнат, не може да не си тръгнат, защото човек трябва да покани мъртъвците да влязат, но ако не мърда от мястото си…“

В този миг Дудитс прелетя покрай нея като изтребител — тичаше, макар че напоследък дори ходенето напълно го изтощаваше, очите му искряха с едновремешния пламък — такива добри момчета бяха, беше толкова щастлив с тях, но вече са мъртви и са дошли да го вземат…

— Дуди, недей! — изкрещя, но той не й обърна внимание. Прелетя покрай снимката в рамка — Дудитс Кавел на първа страница на вестника, героят Дудитс Кавел, чудесата нямат край — в този миг вратата се отвори и Дудитс закрещя, пригласяйки на стихващата буря:

— Ени! Ени! ЕНИ!

8

Хенри отвори уста — но така и не разбра какво бе искал да каже, защото от нея не излезе нищо. Беше като ударен от гръм и буквално загубил ума и дума. Това не беше, не можеше да бъде Дудитс — това бе някакъв болен чичко или батко, блед и очевидно съвсем олисял под килната бейзболна шапка с надпис „Ред Сокс“. По страните му бе набола брада, имаше засъхнали корички кръв по носа и дълбоки тъмни сенки под очите.

— Ени! Ени! Ени!

Високият, блед непознат се хвърли в прегръдките на Хенри с познатия ентусиазъм на Дудитс и едва не го събори на стъпалата, но не поради тежестта си — беше лек като пухче от глухарче — а просто защото Хенри бе неподготвен за атаката. Ако Оуен не го беше задържал, двамата щяха да се проснат в снега.

— Ени! Ени!

Смееше се и едновременно плачеше, обсипваше го с познатите шумни Дудитски целувки. От дълбините на съзнанието му изплуваха гласовете на Бобъра Кларъндън, който шепнеше: „Момчета, ако кажете, че той прави това…“ И на Джоунси: „Да, бе, да, няма да си говориш с нас, шибан чекиджия такъв“. Да, това наистина бе Дудитс, който обсипваше с целувки обраслите с бирус страни на Хенри… но защо е мъртвешки блед? Толкова е отслабнал — не, направо кожа и кости — а това какво е? Кръвта на носа, дъхът на кожата му… не беше нито вонята, която се разнасяше от Бети Шу, нито като смрадта в хижата, обрасла с червеникава растителност, но въпреки това бе миризмата на смърт.

Ето я Робърта. Стоеше в антрето под снимката на Дудитс и Алфи на карнавала в Дери, които, засмени до уши, се возят на въртележката — изглеждат нелепо, яхнали пластмасови кончета.

„Не дойдох на погребението на Алфи, но изпратих картичка“ — рече си Хенри и се засрами от себе си.

С плувнали в сълзи очи Робърта кършеше ръце — макар да бе понапълняла в ханша и бюста и косите й да бяха побелели, си беше все същата, но Дудитс… Божичко, Дудитс…

Хенри я погледна, без да изпуска от прегръдките си своя стар приятел, който продължаваше да вика неговото име. Потупа го по гърба. Стори му се съвършено безплътен и крехък като костиците на птиче крилце.

— Робърта. Робърта, за Бога! Какво му е?

— Страда от лимфоцитна левкемия — отвърна тя, но съумя да докара изнурена усмивка. — Поставиха му диагнозата преди девет месеца, когато вече беше твърде късно да се лекува. Оттогава единственото, което ни остава, е да се борим с времето.

— Ени! — възкликна Дудитс. Познатата добродушна усмивка озаряваше бледото му лице. — Ноо еен, ъищи ъъмет!

— Точно така — просълзи се Хенри. — Нов ден, същият късмет.

— Зная защо си тук — рече Робърта, — но не недей. Моля те, Хенри. Умолявам те. Не ми взимай детето. То умира.

9

Курц тъкмо се канеше да поиска от Пърлмътър сводка за Ъндърхил и новия му приятел — на име Хенри, Хенри Девлин — когато Пърли нададе пронизителен вой и отметна глава. Веднъж в Никарагуа му се беше наложило да помогне на една жена да роди („А все ни наричат «лошите»“ — помисли си той) и този писък му напомни за нея и за красивите брегове на река Ла Хувеня.

— Дръж се, Пърли — изрева. — Дръж се, юначе! Дишай дълбоко!

— Майната ти! — изкрещя на свой ред младокът. — Виж какво ми докара, изрод прокажен! МАЙНАТА ТИ!

Курц не му се разсърди. Жените изричат какво ли не, докато се гърчат в родилни болки, и макар че Пърли определено принадлежеше към мъжката половина от човечеството, надали друг мъж бе изпитвал на гърба си преживяване толкова сходно с раждането. Най-добре беше да отърве Пърли от мъките му…

— Хич не го и помисляй — изстена младежът. По обраслите с червена брада страни се стичаха сълзи. — Хич не го и помисляй, дърт гущер такъв!

— Не се тревожи, момко — промърмори „шефът“ и го потупа по рамото.

Отпред монотонно подрънкване металното гребло на снегорина, който разчистваше пътя им (след като се беше разсъмнало, вече се движеха с шеметната скорост от петдесет километра в час). Стоповете на снегорина мъждукаха кат мръсни червени звезди.

Курц се приведе и искрен интерес взе да изучава Пърлмътър. На задната седалка бе ужасно студено заради счупеното стъкло, но в момента това не му правеше впечатление. Предницата на дрехата на Пърли се беше издула като балон и Курц отново извади пистолета си.

— Шефе, ако този се пръсне…

Фреди не успя да довърши, защото Пърлмътър пусна оглушителна пръдня. Блъсна ги ужасяваща смрад, но онзи изобщо не се смути. Облегна глава на седалката и притвори очи с блажено облекчение.

— Мамка ти! — изрева Фреди и побърза да свали стъклото, въпреки силното течение в джипа.

Курц с удивление наблюдаваше как подутия корем на Пърли постепенно спада. Но моментът още не беше дошъл. И слава Богу. Възможно е създанието, дето растеше в Пърли, да им влезе в работа. Надали, но съществуваше такава възможност. В Светото Писание бе казано, че всички създания служат на Бога, което може би се отнасяше и за говнестулките.

— Дръж се, мъжки! — Курц потупа Пърлмътър по рамото и остави пистолета до себе си. — Дръж се и мисли за Господа Бога.

— Майната му на Господа Бога — изстена младежът, предизвиквайки удивлението на Курц. Не бе и подозирал, че образованият Арчи е способен да изрича подобни богохулни слова.

Стоповете на снегорина ярко блеснаха, машината отби вдясно и спря.

— О-хо! — възкликна Курц.

— Какво да правя, шефе?

— Спри зад него — нареди „шефът“, говореше спокойно, но отново грабна пистолета. — Я да видим какво иска нашият приятел. — Но сякаш се досещаше. — Фреди, какво правят нашите стари приятели? Чуваш ли ги?

— Само Оуен — колебливо призна Фреди. — Човекът с него и онези, които преследват, не ги чувам. Оуен [???]н е на пътя. В някаква къща е. Говори с някого.

— В Дери ли?

— А-ха.

В този миг до колата изникна другият шофьор, екипиран с огромни зелени гумени ботуши и канадка с качулка. Долната половина на лицето му бе омотана с вълнен шал, чиито краища се развяваха на вятъра; не бе нужно човек да умее да чете мисли, за да се досети, че му го е изплела жена му или майка му.

Шофьорът на снегорина се надвеси навън и сбърчи нос, ката надуши миризмата на сяра и етилов спирт. Подозрително огледа Фреди, полуприпадналия Пърлмътър и Курц, който се бе привел към младежа и любопитно го наблюдаваше. Беше решил засега да скрие пистолета.

— Какво има, капитане? — обърна се той към шофьора на снегорина.

— По радиостанцията с мен се свърза някакъв човек, който се представи като Рандал. — Шофьорът повиши глас, за да надвика вятъра. Говореше с неподражаемия акцент на истински янки. — Гин’рал Рандъл. Твърдеше, че това било пряко включване по сателита от Уайоминг.

— Това име нищо не ми говори, капитане — все така жизнерадостно отвърна Курц… без да обръща абсолютно никакво внимание на Пърлмътър, който изстена:

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш.

Онзи от снегорина го погледна, после отново се обърна към Курц:

— Човекът ми даде кодово название „Син изход“. Говори ли ви нещо?

— Приятно ми е да се запознаем — аз съм Бонд, Джеймс Бонд — засмя се Куерц. — Някой се е пошегувал с вас, приятелю.

— Онзи рече да ви предам, че вашето участие в операцията е приключило и че вече ви изказват благодарности.

— Споменаха ли нещо за златен часовник, юначе? — с блеснали очи поиска да знае Курц.

Шофьорът навлажни устни. „Колко интересно“ — рече си Курц. Улови точния момент, когато онзи отсреща заключи, че си има работа с откачен.

— Не знам за златен часовник. Само исках да ви кажа, че не мога да продължа с вас. Нали разбирате, нямам разрешение от…

Курц измъкна пистолета и го насочи право в лицето на шофьора:

— Ето ти разрешително, мъжки, подписано и подпечатано, в три екземпляра. Устройва ли те?

Онзи втренчи в оръжието спокойните си очи. Не изглеждаше особено разтревожен:

— А-ха, мяза да е съвсем редовно.

Курц се засмя:

— Юначага! Браво на теб! Хайде да потегляме. И те моля малко да ускориш ход, Бог да те поживи. В Дери ме чака едно лице за… — Курц затърси точната дума — … за инструктаж.

Пърлмътър нададе нещо средно между стон и смях. Шофьорът го погледна.

— Не му обръщай внимание, той е бременен — поясни Курц. — Току-виж поискал миди и кисели краставички.

— Бременен — съвършено безизразно повтори шофьорът.

— Да, но ти не му обръщай внимание. Не е твоя грижа. Работата е там, мъжки… — Курц се приведе и заобяснява мило, взирайки се над дулото на пистолета — … че този, дето трябва да го хвана, се намира в Дери сега. Не след дълго отново ще излезе на магистралата. Подозирам, знае, че съм му по петите…

— Прекрасно го знае — вметна Фреди Джонсън. Почеса се по врата, после между краката.

— … но междувременно мисля да го настигна. Ще си поразмърдаш ли дъртия задник или какво?

Онзи кимна и закрачи към кабината на снегорина. Развиделяваше се, нощната тъма отстъпваше пред утринната дрезгавина. „Най-вероятно това е зората на последния ми ден“ — с известна почуда си рече Курц.

Пърлмътър взе да надава тихи болезнени стонове. Отначало заръмжа, после се разпищя и отново се хвана за корема.

— Господи! — възкликна Фреди. — Виж му корема, шефе. Надига се като втасало тесто!

— Дишай дълбоко. — Шефът доброжелателно потупа по рамото страдалеца. В този миг снегоринът потегли. — Дишай дълбоко, мъжки! Отпусни се. Просто се отпусни и си мисли за хубави неща.

10

До Дери оставаха шейсет и пет километра. „От Оуен ме делят шейсет и пет километра — разсъждаваше Курц. — Не е никак лошо. По петите ти съм, мъжки! Да ти дам един урок. Да видиш какво се случва, когато прекрачиш границата на Курц.“

Изминаха още трийсет километра, но онези двамата продължаваха да се бавят в Дери — и Фреди и Пърлмътър го потвърдиха, макар че Джонсън вече не беше толкова сигурен. Пърли обаче обясни, че разговаряли с майката. Майката не искала да го пусне.

— Кого да пусне? — всъщност пет пари не даваше. Майката ги задържаше в Дери и по този начин му предоставяше възможност да скъси дистанцията помежду им, Бог да я благослови тая майка, независимо коя е и защо го прави.

— Не знам — отвърна Пърли. След разговора с шофьора на снегорина стомахът му се беше поуспокоил, но той говореше едва-едва. — Не виждам… Има някакъв, но той сякаш няма разсъдък, в който може да се надникне.

— Фреди, ти какво ще кажеш?

Джонсън поклати глава:

— Изгубих Оуен. Едвам долавям и мислите на шофьора на снегорина. Сякаш е… де да знам… нещо като радиосигнал, който заглъхва.

Курц се наведе и внимателно огледа растителността по врата на Фреди. Власинките в средата на петното имаха наситен оранжево-червен цвят, но по краищата бяха побелели като пепел.

„Умира — помисли си. — Или организмът на Фреди го убива, или околната среда не му понася. Оуен беше прав. Да му се не види!“

Не че това променяше нещо. Границата си е граница, а Оуен бе дръзнал да я пристъпи.

— Снегоринът — уморено изрече Пърли.

— Какво значи снегоринът, мъжки?

Но не се наложи Арчи да обяснява. Напред сред снежната вихрушка се появи табела: „ИЗХОД 32 — ГРАНДВЮ/ГАРА ГРАНДВЮ“. Снегоринът внезапно ускори ход и греблото се повдигна. Хъмвито веднага поднесе. Водачът на грамадната машина въобще не си даде труд да включи мигач, а буквално влетя в завоя с осемдесет километра в час; снегът зад него се завихри, образувайки бяло ветрило.

— Да карам ли след него? — попита Фреди. — Лесно ще го настигна, шефе!

Курц овладя неудържимият вътрешен порив да му нареди да го последва — ще размажат на пихтия проклетия янки със студените очи и ще му покажат какво се случва с онези, които дръзват да прекрачат границата. Ще предпишат и на него една доза от лекарството на Оуен Ъндърхил. Само дето снегоринът бе по-голям от джипа, при това значително, и кой знае какво ще се случи, ако започнат да си играят на блъскащи колички.

— Карай направо, мъжки — отсече и се облегна назад. — Не изпускай от очи плячката. — Все пак с искрено съжаление проследи камиона, отдалечаващ се в ледената светлина на зимното утро. Дори не можеше да се утешава с мисълта, че шофьорът е прихванал онази гадост от Фреди или Пърли, защото болестта очевидно минаваше бързо.

Продължиха напред и заради дълбоките преспи отново запълзяха с трийсет километра в час; Куц предполагаше, че като слязат по на юг, условията ще се подобрят. Бурята вече утихваше.

— Моите поздравления — обърна се към Фреди.

— А?

— Май оздравяваш. — Той го потупа по рамото, после се обърна към Пърлмътър: — Но за теб не знам, мойто момче.

11

На сто и петдесет километра северно от мястото, където се намираше Курц, и на по-малко от три километра от кръстопътя, където бяха заловил Хенри, до един бор стоеше новият командир на отряда „Импириъл Вали“ — петдесетгодишна жена с красиво, но жестоко лице. Операцията под кодово название „Пълно прочистване“ бе приключила. В долината вече властваше смъртта. По протежението й се издигаха камари трупове с преплетени крайници, повечето мъртъвци бяха с оранжеви жилетки. Общо бяха стотина души. Документите им за самоличност бяха окачени на шиите им. Повечето бяха „обозначени“ с шофьорските си книжки, но тук-там се забелязваха кредитни карти „Виза“ и „Дискавъри“, карти на Синия Кръст и разрешителни за ловуване. Някаква жена с огромна черна дупка на челото беше „маркирана“ с абонаментната си карта от видеотеката.

Кейт Галахър стоеше до най-голямата купчина трупове и тъкмо привършваше приблизителното преброяване, преди да напише втория си рапорт. Държеше джобен компютър „Палм Пайлът“ — устройство, за което Адолф Айхмен, прочутият счетоводител на мъртвите, несъмнено би й завидял. Доскоро компютрите отказваха да работят, но сега повечето хитроумни електронни машинки вече се бяха оправили.

Кейт носеше слушалки с микрофон, нагласен пред прозрачната маска, покриваща долната половина от лицето й. От време на време искаше от някого разяснения или издаваше заповеди. Курц си бе избрал едновременно запален и способен заместник. Като изчисли броя на убитите в тази долина и на другите места, Кейт прецени, че са унищожили поне шейсет процента от бегълците. Тия тъпаци се бяха разбунтували, което определено бе изненадващо, но в крайна сметка повечето не оцеляха.

— Йо, Кейти-Кейт.

От гората в южния край се появи Джослин Макавой; бе забрадила късата си коса със зелен копринен шал, пушката й висеше на ремъка си. Предницата на канадката й бе изцапана с кръв.

— Стреснах ли те? — обърна се към новия си командир.

— Е, може малко да си ми вдигнала кръвното.

— Добре, де. Ще ти кажа нещо успокояващо — четвъртият сектор е прочистен. — Очите й блеснаха. — Имаме над четирийсет броя. Джаксън ти е подготвил яко сведение, а като заговорихме за яки работи, знаеш ли как добре ще ми дойде един як…

— Уважаеми дами, извинете, че ви прекъсвам.

Двете жени се обърнаха. От заснежените храсталаци в северния край на долината изникнаха шестима мъже и две жени. Повечето носеха оранжеви жилетки, но начело на групата беше набит мъжага с гащеризон под канадката — явно бе от отряда „Синя група“. Още не беше свалил прозрачната маска, макар че му беше поникнала червеникава брада, което определено не беше по устав. Новодошлите бяха въоръжени с автоматични оръжия.

Галахър и Макавой слисано се спогледаха, сякаш си казваха: Пипнаха ни по бели гащи. В следващия миг Джослин Макавой стисна автомата, а Кейт Галахър посегна към браунинга, който беше подпряла на дървото. Нито едната не успя. Изстрелите бяха оглушителни. Макавой отхвръкна на пет метра. Единият й ботуш падна.

— Това ви е за Лари! — крещеше едната жена от групичката с оранжево облекло. — Това ви е за Лари, мръсници такива, това ви е за Лари!

12

Когато прекратиха стрелбата, набитият мъж с червената козя брадичка събра групата около трупа на Кейт Галахър, която бе завършила „Уест Пойнт“ девета по успех във випуска, преди да прехване заболяването, наречено „Курц“. Той взе оръжието й, което беше по-добро от неговото, и заговори:

— Твърдо вярвам в демокрацията, затова можете да правите каквото намерите за добре, но аз тръгвам на север. Не знам колко време ще ми отнеме да науча текста на „О, Канада“^[2], но със сигурност ще разбера.

— Идвам с теб — обяви един от Мъжете, останалите го последваха. На излизане от долината водачът им, който се казваше Емил Бродски, се наведе и измъкна от една снежна преспа джобния компютър.

— Винаги съм мечтал за такъв — обясни. — Луд съм по модерните технологии.

Напуснаха долината на смъртта оттам, откъдето бяха дошли, и се насочиха на север. Наоколо долитаха откъслечни изстрели, но като цяло можеше да се приеме, че операция „Пълно прочистване“ е приключила.

13

Междувременно господин Сив е извършил повторно убийство (на което Джоунси не беше свидетел) и се снабди с друго превозно средство — този път общински снегорин. Господин Сив очевидно бе приел, че няма да успее да измъкне Джоунси от убежището му (във всеки случай не и без да посвети на този проблем цялото си време и енергия), и бе решил да прибегне до най-доброто в случая решение и да изолира от света упорития си гостоприемник. Джоунси прекрасно разбираше как се е чувствал Фортунато, докато Монтресор го е зазиждал в избата^[3].

Извънземният извърши убийството малко след като потегли по магистралата с колата на пътния полицай, придържайки се към платното, водещо на юг, което бе хлъзгаво като пързалка. През това време Джоунси бе в дрешника, съсредоточавайки се върху едно ново, на пръв поглед гениално хрумване.

Господин Сив е прекъснал телефонната линия, така ли? Добре, тогава просто ще сътвори нова форма на комуникация, както създаде термостата, за да охлади канцеларията, когато Сивия беше намислил да го изпече. Например телекс. Защо не? Всички тия джунджурии са символични — просто образи, които му помагаха да се съсредоточи, за да използва силите, които се таяха в него вече повече от двадесет години. Господин Сив ги бе доловил — отначало се изплаши, после предприе ефектни мерки да попречи на Джоунси да ги използва. Номерът беше винаги да търси начин да заобиколи преградите, издигнати от извънземния.

Той затвори очи и си представи факсмашина като онзи в кабинета му във факултета по история, пожелавайки си тя да се появи в дрешника. Чувствайки се досущ като Аладин, който потърква вълшебната лампа (но за разлика от него май имаше право на неограничен брой желания, стига само да не се разсейва), си представи още топ хартия и черен молив марка „Блак Бюти“. После влезе в дрешника да провери как се е справил.

На пръв поглед завидно добре… само дето моливът беше доста особен — чисто нов, с непокътнат подострен графит, но изгризан отгоре. Така и трябваше да бъде, нали? „Блак Бюти“ беше любимата марка моливи на Бобъра, и то още от времето, когато бяха в началното училище на Уичъм Стрийт. Останалите използваха по-обикновените жълти моливи „Ебърхард Фейбърс“.

Факсът изглеждаше съвършен — стоеше на пода под куп закачалки и едно яке (яркооранжева канадка, която майка му му купи за първата им ловна експедиция и го накара да й обещае — с ръка на сърцето — че няма да я сваля „нито за миг, докато е навън“) и окуражително бръмчеше.

Разочарованието дойде, когато той коленичи пред апарата и прочете съобщението: „ОТКАЖИ СЕ, ДЖОУНСИ! ИЗЛЕЗ!“

Вдигна слушалката и чу запис на гласа на господин Сив: „Откажи се, Джоунси, излез. Откажи се, Джоунси, из…“

В този момент екнаха удари, силни като гръмотевици, които го накараха да изкрещи и да скочи на крака. Първата му мисъл бе, че господин Сив е решил да нахлуе с взлом и е пратил яките момчета от компютърната игра „Суот“ да разбият вратата.

Само че шумът не идваше от вратата. Източникът бе прозорецът и в известен смисъл това бе по-лошо. Господин Сив беше спуснал щорите, които очевидно бяха стоманени. Не стига, че Джоунси беше затворник, ами вече бе изолиран от света.

От вътрешната страна на щорите имаше надпис, който ясно се четеше през стъклото: „ОТКАЖИ СЕ! ИЗЛЕЗ!“. Малко напомняше на онзи епизод от „Магьосникът от Оз“, когато в небето се появява надпис „ПРЕДАЙ СЕ, ДОРОТИ“. НА Джоунси му се прииска да се засмее, но не можа. Преживяването не беше смешно, а направо кошмарно.

— Не! — извика. — Вдигни ги! Вдигни ги, мътните те взели!

Отговор не последва. Джоунси замахна с ръце с намерението да счупи стъклата и да заудря по металните капаци, после си каза: „Да не съм луд? Той точно това иска! Разбия ли стъклата, в същия миг щорите ще изчезнат и господин Сив ще бъде о мен. Тогава с теб е свършено, приятелче.“

Долавяше движение и боботене на двигател. Къде ли се намират? Уотървил? Огъста? Още по на юг? Надали, в противен случай господин Сив щеше да смени снегорина с по-бързо превозно средство. Но все някога ще излязат от зоната, и то скоро. Защото пътуваха на юг.

„Все едно съм мъртъв — помисли си Джоунси и опечалено се втренчи в спуснатите щори с подигравателното послание. — Все едно вече съм мъртъв.“

14

Накрая именно Оуен хвана Робърта за раменете, като крадешком погледна часовника, осъзнавайки, че всяка минута доближава Курц с по един километър — и й обясни, че трябва да вземат Дудитс със себе си независимо колко е болен. Хенри не знаеше дали е способен да изрече фразата „От Дудитс зависи съдбата на човечеството“ дори при тези обстоятелства. Но Ъндърхил, който през целия си живот с оръжие бе защитавал родината си, я изрече.

Дудитс не изпускаше Хенри от прегръдката си, а зелените му очи радостно блестяха. Те поне не се бяха променили. Нито пък усещането, което се създаваше, когато човек беше с Дудитс — че всичко е съвсем наред или в най-скоро време ще бъде.

Робърта гледаше Оуен, видимо остарявайки с всяка негова дума.

— Да — повтаряше тя, — да, разбирам, че искате да намерите Джоунсн — да го хванете — но какво цели тоя? И като е дошъл тук, защо не го направи тук?

— Госпожо, не мога да дам отговор на всички тези въпроси…

— Воаа — ненадейно изтърси Дудитс. — Оунси иска воаа.

Война? — с тревога се обърна Оуен към Хенри в мислите си. — Каква война?

Остави — отвърна Хенри и в този миг гласът в съзнанието на Оуен почти престана да се чува, вече долитайки съвсем слабо; Трябва да тръгваме.

— Госпожо Кавел! — Оуен отново нежно хвана ръцете й. Хенри много обичаше тази жена, макар да бе постъпил доста жестоко, като почти я беше забравил през последните десетина години; причината за обичта му бе лесно обяснима. Добротата на тази жена се излъчваше от цялото й същество. — Трябва да тръгваме.

— Не. Моля ви, недейте! — Сълзите й рукнаха. На Оуен му идеше да й каже „Недейте, госпожо. И без това всичко е отвратително. Недейте, моля ви.“

— Преследва ни един човек. Много лош човек. Трябва да сме изчезнали, преди да е стигнал дотук.

Сгърченото от мъка лице на Робърта се промени, изпълни се с решителност:

— Добре тогава. Щом трябва, направете го. Но ще ви придружа.

— Не! — възкликна Хенри.

— Да! Да, мога да се грижа за него… да му давам хапчетата… ще взема и глицериновите тампони…

— Ума, ии тоо туу.

— Не, Дуди, не!

— Ума, ии тоо туу! Нама таано! — „Няма страшно“. Дудитс все повече се възбуждаше.

— Наистина, нямаме повече време — припираше Оуен.

— Робърта, моля те! — настояваше Хенри.

— Искам да дойда! — извика тя. — Той е единственото, което имам!

— Ама — започна Дудитс. В гласа му нямаше нищо детинско. — Ии… тоо ТУУ.

Тя го изгледа и още повече се състари.

— Добре. Само минутка. Требва да ви дам нещо.

Влезе в неговата стая и се върна с голям книжен плик, който връчи на Хенри:

— Това са хапчетата му. Към девет часа взима преднизон. Иначе получава хрипове и го болят гърдите. Може да му дадете перкосет, ако поиска, но той вероятно ще поиска, защото студът навън ще му причинява болка.

Изгледа Хенри с тъга, но не и с упрек. Изведнъж той съжали, че не е доловил в погледа й упрек. Бог му е свидетел, никога не се бе чувствал толкова ужасно. Не само защото Дудитс беше болен от левкемия, а защото е бил болен толкова време, без никой от тях да разбере.

— Ето и лимоновите тампони, но почиствайте само устните му, защото венците му много кървят и от киселото го болят. Вътре има и памук, ако му потече кръв от носа. А, катетъра… Виждаш ли го на рамото му?

Хенри кимна от превръзката стърчеше пластмасова тръбичка, която извика у него странно чувство за dѐjа̀ vu.

— Дръж го завито, когато сте навън… Доктор Бриско ми се смее, но аз все се страхувам, че през него влиза студът… достатъчен е шал… или дори носна кърпичка… — Риданията отново я надвиха, накъсвайки думите й.

— Робърта… — започна Хенри, но погледът му вече не се отделяше от часовника.

— Аз ще се грижа за него — обеща Оуен. — Грижех се за баща ми до деня на смъртта му. Знам предназначението на преднизона и перкосета. Както и на по-сериозните стероиди и по-силните болкоуспокояващи. Накрая вече му давах марихуана, метадон и чист морфин, който действа по-добре от хероина.

Морфинът, който е най-мощния двигател на смъртта, неин неизменен спътник.

Почувства как дребната жена се промъква в мислите му — изпита гъделичкащо усещане като допира на боси стъпала, които пристъпват толкова леко, че почти не докосват пода. Усещането не бе неприятно. Робарта се опитваше да разбере дали онова, което бе казал за баща си, отговаря на истината. Даде си сметка, че телепатията е скромен дар от необикновения й син и тя я използва толкова отдавна, че вече дори не си дава сметка какво прави… като Бобъра — приятелят на Хеинри — с клечките за зъби. Способността й да чете чужди мисли не беше всеобхватна като тази на Хенри, но все пак я имаше и Оуен никога не се бе чувствал толкова щастлив, че е казал истината.

— Той не е бил болен от левкемия.

— Имаше рак на белия дроб. Госпожо Кавел, наистина е крайно време да…

— Трябва да му дам още нещо.

— Робърта, не можем… — намеси се Хенри.

— Само секундичка, само секундичка. — Тя хукна към кухнята.

Оуен за пръв път изпита страх и промълви:

— Курц, Фреди и Пърлмътър… Хенри, не мога да разбера къде са! Изгубих ги!

Хенри бе отворил книжната кесия и надничаше вътре. Онова, което бе най-отгоре, буквално прикова погледа му. Отговори на Оуен, но гласът сякаш долиташе от далечния край на неразкривана — по дяволите, неподозирана — досега долина. Значи на истина съществува — вече го знаеше със сигурност. Пропастта на годините. Нямаше намерение и не можеше да твърди, че въобще не е подозирал за съществуването на подобни обекти, но за Бога, как е възможно да е знаел толкова малко?

— Тъкмо отминаха изход 29. Делят ни трийсет километра. Дори по-малко.

— Какво ти става?

Хенри бръкна в кафявия плик и извади подобния на паяжина плетен предмет, който висеше над леглото на Дудитс, а преди смъртта на Алфи бе окачен над неговото легло.

— Дудитс, откъде имаш това? — попита, но естествено знаеше отговора. Този капан за сънища бе по-малък от онзи в голямата стая в Бърлогата, но инак негово копие.

— Бо-ъъра — отвърна Дудитс. Не отделяше очи от Хенри нито за миг. Сякаш не можеше напълно да повярва, че приятелят му е тук. — Бо-ъъра ии паати. За мооя оолееда минаатаа сеемица.

Оуен вече надвиваше бируса и способността му да чете мисли бързо отслабваше, но лесно разбра думите на Дудитс — „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“ Увредените от синдрома на Даун се затрудняваха с възприятието за време и Оуен подозираше, че за Дудитс миналото се свежда до миналата седмица, а бъдещето — до следващата седмица. Рече си, че ако всички мислеха по този начин, в света щеше да има много по-малко мъка и ненавист.

Хенри още остана втренчен в малкия талисман, после го прибра в кафявия плик, в този момент дотича Робърта. Дудитс се ухили до уши, като видя какво му е донесла.

— Ууби-Дуу! — извика той. — Ууби-Дуу! — Сграбчи кутията за сандвичи и разцелува майка си.

— Оуен — с блеснали очи съобщи Хенри, — имам една изключително добра новина.

— Кажи.

— Ония гадове ще се позабавят — току-що се натресоха в едно ремарке точно на изход 28. Което ще ги забави с десет, може би дори двайсет минути.

— Слава Богу. Трябва да се възползваме. — На закачалката висеше огромно синьо пухено яке с надпис „РЕД СОКС УИНТЪР БОЛ“, извезан с алени букви на предницата. — Това твоето яке ли е, Дудитс?

— Мое! — с усмивка кимна той. — Мое яке. — Оуен се пресегна да го свали и Дудитс изтърси: — Тии вияа каа намееиииме Ооузи. — Разбра и го полазиха тръпки. „Ти видя как намерихме Джоузи.“

Дудитс го е видял. Но дали снощи, или в онзи далечен ден преди деветнайсет години? Нима дарбата му позволяваше по някакъв начин да пътува във времето?

Той почти се зарадва, че моментът не е подходящ за подобни въпроси.

— Бях решила да не му давам кутията, но размислих.

Робърта се взря в жълтия предмет в ръцете на сина си — той го премяташе от ръка на ръка, борейки се с огромното яке, което също му беше подарък от Бостън Ред Сокс. На фона на яркосинята дреха и още по-искрящата жълта кутия лицето му изглеждаше невероятно бледо. — Знаех си, че заминава. А аз оставам. — Очите й изпитателно се взираха в лицето на Хенри. — Наистина ли няма да ме вземете с вас?

— Ако дойдеш може да загинеш пред очите му — отвърна психиатърът, ненавиждайки жестоката фраза, както и това колко добре го бе подготвил животът да натиска правилните копчета. — Искаш ли синът ти да стане свидетел на смъртта ти, Робърта?

— Не, разбира се. — После сякаш размисли и добави, наранявайки го до дъното на душата му: — Мътните те взели.

Отмести Оуен и бързо закопча якето на сина си. После го хвана за раменете и се втренчи в него. Мъничка, но силна жена-птичка. Стоеше пред високия си блед син, който буквално се губеше в гигантското яке. Бе престанала да плаче.

— Бъди послушен, Дуди.

— Ообъъъ, Ама.

— Да слушаш Хенри.

— Ообее, Ама. Уушаа Ени.

— И не си разкопчавай якето.

— Ообее. — Слушаше я, но вече започваше да гуи търпение, искаше да тръгва — всичко това страшно напомняше на Хенри за миналото: разходки за сладолед и до игрището за миниголф (Дудитс бе необикновено добър в тази игра и само Пит съумяваше да го бие, при това с огромно старание), или на кино; и вечно „Да слушаш Хенри“ или „Да слушаш приятелите си“; вечно „Бъди послушен, Дуди“ и „Ообъъъ, Ама“.

Измери го с поглед.

— Обичам те, Дъглас. Ти винаги си бил добър син и аз ужасно много те обичам. А сега ми дай целувка.

Той я целуна; Робърта не можа да се въздържи и помилва страната му, обрасла с пясъчноруса брада. Хенри не издържаше на тази гледка, но не можеше да откъсне очи, безпомощен като муха в паяжина. Този талисман предпазваше, но наистина беше капан.

Дудитс разсеяно я целуна още веднъж, местейки поглед от Хенри към вратата. Бързаше да тръгва. Защото знаеше, че преследвачите на Хенри и неговия приятел са близо ли? Защото предстоеше приключение, като онези, които бяха преживели петимата заедно едно време? Или и двете? Да, може би и двете. Робърта го целуна за последен път.

— Робърта — попита Хенри, — защо не си ни казала, че е болен? Защо не ни се обади?

— А вие защо не дойдохте нито веднъж?

Можеше да я попита: „А защо Дудитс не ни извика?“, но щеше да излъже. От март насам, когато Джоунси претърпя злополуката, Дудитс постоянно ги викаше. Замисли се за Пит — седнал насред снега край преобърнатия скаут, пие бира и безброй пъти изписва „ДУДИТС“ в снега. Дудитс, който умира, изоставен на пустинен остров в земята на Никога-Никога; Дудитс, който изпраща послания, но среща само мълчание. Най-сетне един от тях бе дошъл, но само за да го отведе с торба хапчета и старата жълта кутия за сандвичи. Капанът за сънища не знае що е милост. От самото начало, още от най-първия ден на запознанството си, му мислеха само доброто и винаги го бяха обичали най-искрено. За да се стигне накрая до тук.

— Грижи се за него, Хенри. — Тя потърси погледа на Оуен. — И ти. Грижете се за сина ми.

— Ще се опитаме — промълви Хенри.

15

От Диърборн Стрийт нямаше накъде да се завие — всички пресечки бяха затрупани със сняг. В бързо светлеещата утрин кварталът приличаше на градче, потънало в северната тундра. Оуен включи на задна скорост и джипът полетя заднишком по улицата, тромаво поднасяйки насам-натам грамадната си задница. От време на време високата броня се удряше в някой погребан под снега автомобил и се чуваше звън от строшено стъкло; после прелетяха през вкоравената ледена стане на кръстовището с главната улица и описвайки опасен завой, се намериха на Канзас Стрийт, която водеше към магистралата. През цялото това време Дудитс седеше на задната седалка съвършено спокойно с жълтата кутия на скута си.

Хенри, защо Дудитс каза, че Джоунси искал война?

Хенри се опита да му изпрати отговора мислено, но Оуен вече не чуваше. Петната от бируса по лицето му бяха побелели и като се почеса разсеяно по бузата, по ноктите му останаха цели снопчета. Кожата отдолу изглеждаше напукана и зачервена, но не приличаше на болна. „Като настинка — удивляваше се Хенри. — Всъщност е не по-страшно от настинка.“

— Не каза „война“, Оуен.

— Вооаа — съгласи се новият им спътник на задната седалка. Наведе се да огледа голямата зелена табела, на която пишеше „Южно шосе № 95“. — Оонси ииаа вооаа.

Оуен сбърчи чело; мъртвите власинки бирус се посипаха като пърхот. — Какво…

— Вода — преведе Хенри и се пресегна да потупа кокалестото коляно на Дудитс. — Опитва се да каже, че Джоунси иска вода. Само че не Джоунси я иска. Другият я иска. Онзи, когото Джоунси нарича „господин Сив“.

16

Робърта влезе в стаята на Дудитс и се зае да събира разхвърляните дрехи — направо побесняваше от навика му да ги захвърля където му попаднеше, но като че ли отсега нататък тази грижа щеше да й бъде спестена. Едва ли бе разтребвала и пет минути, когато краката й се подкосиха и се наложи да седне на стола до прозореца. Накъдето и да погледнеше, все й се набиваше на очи леглото, на което синът й напоследък се залежаваше все по-дълго и по-дълго. Мътната светлина на утрото, която падаше върху възглавницата и огряваше кръглата вдлъбнатина от главата на Дудитс, бе неизразимо жестока.

Хенри сигурно смята, че бе разрешила на Дудитс да ги придружи, защото вярва, че по някакви причини бъдещето на целия свят се крепи единствено на надеждата да открият Джоунси, и то скоро. Но това не бе истинската причина. Позволи му да замине, защото това бе неговото желание. Болните на смъртно легло получават бейзболни шапки с автограф, но получават и позволение да заминат със старите си приятели.

Но й бе много трудно.

Загубата бе ужасно тежка.

Тя притисна към лицето си купчината тениски, за да не вижда леглото, но миризмата им не й даваше покой: ухаеха на шампоан „Джонсън“ и сапун „Дайъл“, но най-силна и най-страшна бе миризмата на крема с арника, с който мажеше гърба и краката му при болки в мускулите.

В отчаянието си се опита да го открие — къде ли е отишъл с двамата мъже, които дойдоха и го отведоха като мъртъвците, от които се страхуваше — но не го намери.

Скрил се е от мен. През годините се радваха (наистина най-вече се радваха) на специфична телепатия, която не се различаваше съществено от способността на майките на изключителните деца да четат мисли (думата „медитация“ непрестанно се повтаряше в групите за подкрепа, които с Алфи хосещаваха някога), но тя бе изчезнала. Дудитс бе прекъснал връзката, което означаваше, че очаква да се случи нещо ужасно.

Знае, че ще се случи.

Робърта вдъхна миризмата на тениските и отново се разрида.

17

Курц се чувстваше добре (общо взето), докато стигнаха до червените бариери, препречващи пътя, и сините полицейски лампи, които проблясваха в мрачната утрин; патрулните коли бяха паркирани около прекатурен влекач, подобен на мъртъв динозавър. Най-отпред стоеше полицай, така увит в дрехи и шалове, че лицето му въобще не се виждаше, и им махаше да отбият към изхода от магистралата.

— Мамка му! — изсъска Курц. Трябваше да се насили да не извади пистолета и да открие огън, стреляйки напосоки. Знаеше, че ще бъда фатално — около закъсалия камион се навъртаха още ченгета, но въпреки това изпитваше непреодолим подтик да го направи. Бяха толкова близо! Почти бяха стигнали, в името на разпънатия Исус! И така да ги забавят! — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво да правя, шефе? — попита Фреди. Седеше зад волана абсолютно невъзмутимо, но и той бе приготвил оръжието си — автоматична карабина — в скута си. — Ако дам газ, май ще успеем да завием вдясно. Ще изчезнем за шейсет секунди.

Курц повторно се насили да не му отвърне: „Добре, Фреди, дай газ, а ако някой от тия синьодрешковци ти се изпречи на пътя, го размажи.“ Фреди може и да се промъкне… но може и да не успее. Курц вече се бе убедил, че младежът не бе толкова добър шофьор, за какъвто се мислеше. Като твърде много пилоти той се заблуждаваше, че уменията му в небето се пренасят едно към едно на земята. Дори да минат, ще бъдат обречени. Вече бе загубил властта си, отнел му я бе онзи страхливец Рандал, който бе отменил операцията.

„Трябва да направя необходимото — помисли си. — Нали за това ми плащат луди пари.“

— Бъди послушен и карай, накъдето ти показва. Като излизаш от магистралата, искам да му се ухилиш и да размахаш палец, сякаш му пожелаваш успех. После продължаваш на юг и при първа възможност се връщаме на магистралата. — Въздъхна. — Всемогъщи Боже. — Приведе се толкова близко до Фреди, че успя да различи побеляващите власинки бирус в дясното му ухо. После пошепна като страстен любовник. — А ако ни издъниш, моето момче, ще те гръмна в тила. — Опря дулото в точката, където започваше твърдата част на черепа. — Точно тук.

Безизразното като на индианец лице на Фреди въобще не трепна.

— Да, шефе.

Курц сграбчи за рамото почти изпадналия в кома Пърлмътър и го заразтърсва, докато клепачите му най-сетне трепнаха и се отвориха.

— Остави ме, шефе. Искам да поспя.

Курц опря дулото на пистолета в слепоочието на бившия си помощник:

— Нищо подобно. Стани и прегърни света, мъжки. Време е за сводка.

Пърли измуча, но все пак се поизправи. Отвори уста да каже нещо и върху канадката му падна един зъб. Изглеждаше съвършен. „Мамо, виж, няма нито един кариес.“

Пърли съобщи, че Оуен и новото му приятелче са все още в Дери. Много добре. Фантастично! Петнадесет минути по-късно, когато хъмвито отново се озова на магистралата, положението вече не изглеждаше толкова розово. Намираха се на около два километра от мястото, което им трябваше.

— Пак тръгна ха — съобщи се Пърлмътър със слаб, изтерзан гласец.

— Дявол го взел! — Трепереше от ярост — болезнена и силна ярост, насочена към Оуен Ъндърхил, който се бе превърнал в олицетворение (поне за Ейб Курц) на цялата жалка, провалена операция.

Пърли нададе стон на крайно, безнадеждно отчаяние. Коремът му отново се надигаше. Той го притискаше с ръце, облян в пот. От болка инак незабележителното му лице бе станало почти красиво.

Изпусна поредната пръдня, която сякаш нямаше край. Звукът напомни на Курц на дяволиите, които преди хиляди години по време на един летен лагер сглобяваха от консервени кутии и навосъчен канап. Викаха им бикодрънки.

Смръднята, която изпълваше джипа, бе всъщност миризмата на червеният зловреден тумор, който растеше в органичната пречиствателна станция на Пърли — като приключи с отпадъчните вещества, премина на качествена храна. Пфу! И все пак можеше да се отчете известно подобрение — Фреди се поправяше, а Курц така и не се беше заразил (може би имаше имунитет срещу риплито — във всеки случай свали маската и я захвърли с безразличие още преди петнадесет минути). А Пърли, макар и болен, бе ценен — разполагаше с доста добър радар в корема. Ето защо Курц го потупа по рамото, пренебрегвайки вонята. Рано или късно онова нещо ще изскочи навън и Пърли ще престане да бъде полезен, но Курц нямаше намерение да се тревожи предварително.

— Дръж се — окуражи го нежно. — Просто му кажи пак да заспи.

— Шибан… идиот — изхълца младежът.

— Разбира се, какво кажеш, мъжки. — Наистина бе идиот. А Оуен наистина се оказа страхлив койот, но кой го пусна в кокошарника?

Тъкмо отминаваха изход 27. Курц погледна в пътя, въобразявайки си, че забелязва следите от джипа на Оуен. Нейде пред тях, отляво или отдясно на моста, се намира къщата, в която Оуен и неговият приятел се отбиха по незнайни причини. Защо?

— За да вземат Дудитс — обясни Пърлмътър. Коремът му отново спадаше и като че най-страшната болка утихваше. Поне за момента.

— Дудитс? Що за име е това?

— Не знам. Чувам го от майка му. Но самия него не го виждам. Той е различен, шефе. Сякаш е сивчо, не човек.

При тези думи Курц настръхна.

— Майката си мисли за този Дудитс сякаш е и мъж, и момче. — Това беше най-доброволното изявление на Пърли, откакто бяха потеглили.

— Сигурно е бавноразвиващ се — вметна Фреди.

Пърли плъзна поглед към него.

— Възможно е. Във всеки случай е болен. — Въздъхна. — Знам какво му е.

Курц отново го потупа по рамото.

— Горе главата, мъжки. А какво става с онези, дето ги преследват? Онзи Гари Джоунс и мнимият господин Сив? — Не че му пукаше, но е възможно посоката и бързината на движение на Джоунс — и Сив, ако такъв въобще съществува извън болното въображение на Оуен Ъндърхил — да повлияят на посоката и бързината на движение на самия Ъндърхил, Девлин и… Дудитс?

Пърлмътър поклати глава, после затвори очи и отново се облегна назад. Ненадейният прилив на енергия и интерес се бе изпарил.

— Нищо. Блокирани са.

— Може би въобще ги няма?

— А, има нещо. Долавям нещо като черна дупка. — После сънено добави: — Чувам ужасно много гласове. Идва подкрепление.

Пърлмътър сякаш ги извика с думите си — в този миг по междущатско шосе № 95 се зададе най-големият конвой, който Курц бе виждал през последните двайсет години. Начело на колоната като огромни слонове пълзяха два снегорина, които изтикваха снега с греблата си и оголваха пътя чак до асфалта. Следваха ги два камиона с пясък, които също се движеха в тандем. Назад започваше двуредна колона от бойни машини и тежка артилерия. Курц различи покритите с брезент познати силуети, натоварени върху плоски влекачи, които можеха да бъдат единствено ракети. Другите влекачи караха радари, далекомери и Бог знае още какво. Между тях пълзяха грамадни камиони с брезентови платнища, чиито гърбици изникваха заплашително на дневната светлина. С тях пътуваха не стотици, а хиляди мъже, готови за Бог знае какво — да започнат Третата световна война, да влязат в ръкопашен бой с двуглави чудовища или може би с интелигентни насекоми като онези от „Звездни рейнджъри“, чума, лудост, смърт, или Второ пришествие. Ако на север е останал някой от бойните отряди на Импириъл Вали на Кейти Галахър и провеждат някакви действия, дано час по-скоро да зарежат всичко и да тръгнат към Канада. Със сигурност няма да им е от полза да размахват ръце и да викат „Il n’y a pas d’infection ici“ — този трик вече не минава. Дълбоко в сърцето си Курц знаеше, че Оуен бе прав поне за едно — на север всичко свърши. Каквито и подкрепления да пристигат, вече няма никакъв смисъл.

— Ще го затворят завинаги — съобщи Пърлмътър. — Джеферсън Тракт току-що стана петдесет и първия щат. Но на полицейски режим.

— Хващаш ли Оуен?

— Да — разсеяно отвърна онзи. — Но няма да е задълго. И той оздравява. Телепатията отслабва.

— Къде се намира той, мъжки?

— Тъкмо подминаха изход 25. Делят ни може би двайсет и пет километра. Не повече.

— Да натисна ли газта? — попита Фреди.

Заради проклетия влекач не бяха успели да ги изпреварят и да ги причакат. Курц за нищо на света не искаше да пропусне следващата възможност, като катастрофира.

— Не — отвърна. — Засега няма да ги закачаме. — Скръсти ръце и зарея поглед из белия като чаршаф свят, който се простираше от двете страни на пътя. Снеговалежът беше престанал, а на юг пътищата сигурно бяха чисти.

Последните двайсет и четири часа бяха изпълнени със събития. Взриви извънземен кораб, бе предаден от човека, когото смяташе за най-подходящия наследник на своето място, изтърпя бунт и цивилно въстание, а на всичко отгоре бе отстранен от командването от някакъв си мухльо, който никога не бе чувал за изстрел, произведен поради гняв. Курц затвори очи. След малко се унесе в дрямка.

18

Джоунси се заседя умърлушен на бюрото си доста дълго. Поглеждаше ту онемелия телефон, ту капана за сънища, който висеше от тавана (и се поклащаше от едва доловимото течение), ту вдигаше глава към стоманените щори, с които оня мръсник Сив му затвори гледката към света. И този неизменен тътен, който отекваше в ушите му и чак го разтърсваше! Може би бумтеше пещ, която плаче за ремонт, но причината не беше тази. Бучеше двигателят на снегорина, който си проправяше път на юг. Господин Сив седеше зад волана, вероятно нахлупил шапка с надпис „Общински комунални услуги“, открадната от последната му жертва, и пришпорваше машината, напъвайки мускулите на Джоунси, слушайки СиБи радиостанцията, използвайки слуха на Джоунси.

Е, Джоунси, докога ще се самосъжаляваш?

Джоунси, който се бе изпружил на стола — и почти се унасяше в дрямка — подскочи. Гласът на Хенри. Това не беше телепатия — гласовете бяха замлъкнали, защото господин Сив беше заглушил всичките освен своя — а идваше от дълбините на собственото му съзнание. Във всеки случай здраво го жилна.

Не се самосъжалявам, просто съм блокиран! — Не му хареса отбранителния тон на тази мисъл — изречена гласно, несъмнено щеше да прозвучи като мрънкане. — Нямам връзка с външния свят, не виждам нищо, не мога да изляза. Не знам къде си, Хенри, но аз се намирам в изолатор.

Тоя да не ти е изпил мозъка?

— Млъквай. — Джоунси разтърка слепоочията си.

Да не ти е взел спомените?

Не. Разбира се, че не. Дори тук, зад двойно заключената врата, която го делеше от милиардите надписани кашони, още помнеше как размаза сопола на Бони Дийл в първи клас (шест години по-късно, на пролетната забава в седми клас, покани същата тази Бони на танц); как внимаваше, когато Леймар Кларъндън ги учеше да играят на карти (играта бе известна като „крибидж“ на необразованите и непосветените); как Рик Маккарти изникна насред гората и Джоунси го помисли за елен. Прекрасно помнеше. Което сигурно бе огромно преимущество, но той не се досещаше в какво се състои то. Може би бе твърде голямо и твърде очевидно.

Как можа да попаднеш в такава ситуация след всички криминалета, които си изчел — дразнеше го мисленият глас на Хенри. — Да не говорим за всичките научно-популярни филми за нашествия на извънземни, като почнеш с „Денят, когато Земята застина“ и свършиш с „Нападението на доматите-убийци“. И след всичко това да не можеш да разгадаеш тоя? Толкова ли не можеш по дима да откриеш коминчето?

Джоунси разтри слепоочията си по-силно. Това не е никаква телепатия, а собственото му съзнание, но защо не може да му запуши устата? Намира се в капан, тъй че какво значение има, по дяволите? Той е двигател без трансмисия, каруца без кон, мозъкът на Донован^[4], запечатан в контейнер с мътна течност, бълнуващ безполезни сънища.

Какво иска? Почни оттам.

Вдигна поглед към капана за сънища, който се полюшваше, тласкан от едва доловимите топли повеи. Долавяше грохота на снегорина, който бе достатъчно силен да накара картините по стените да се разтърсят. Тина Джийн Шлосинджър, ето как се казваше — и в тази канцелария уж висяла нейна снимка, на която изпод повдигнатата й пола се виждала катеричката й; колко ли подрастващи младежи са се помамили от тази химера?

Джоунси стана — буквално скочи на крака — и закрачи из кабинета, едва видимо накуцвайки. Бурята вече стихваше и хълбокът не го болеше толкова силно.

„Мисли като Еркюл Поаро — посъветва се сам. — Размърдай малките сиви клетки. Остави спомените, мисли само за господин Сив. Мисли логично. Какво иска той?“

Той се закова на място. Ама наистина, целта на господин Сив бе съвършено очевидна. Посети Водонапорната кула — най-малкото място, на което кулата се издигаше навремето — защото му трябваше вода. И то не каква да е вода, а питейна вода. Но Водонапорната кула вече не съществуваше, рухнала бе по време на голямата буря през 1985 г. — ха-ха, господин Сив, видя ли сега — а понастоящем Дери черпеше вода от север или от изток, при това не от едно място, пък и водоизточниците вероятно бяха недостъпни заради бурята. Тъй че след справка с наличните знания на Джоунси господин Сив се бе насочил отново на юг. Към…

Изведнъж всичко му се изясни. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода, без дори да усети подновилата се болка в хълбока.

Кучето, наречено Хлапак. Дали е още тук?

— Естествено — прошепна. — Естествено, чак тук го надушвам. И то пърди като Маккарти.

Този свят бе враждебен към бируса, а жителите му се бореха срещу заразата с неподозирано ожесточение, извиращо от дълбоките недра на емоциите. Лош късмет. Но на последния оцелял извънземен му вървеше като по вода: като на зомбиран видиотен играч на зарове във Вегас, на когото му идват седмица след седмица: четворка, шестица, осмица, по дяволите, цяла серия. Най-напред намери Джоунси, вмъкна се в него и го завладя. После откри Пит, който го заведе където искаше, след последното „прожекторче“. После налетя на Анди Джанас от Минесота, който караше труповете на два елена, умъртвени от заразата. Животните не бяха от значение, но Джанас караше и разлагащия се труп на един от извънземните.

„Разлагащи се трупове — рееше се мисълта на Джоунси. — Разлагащи се трупове, от къде беше това?“

Няма значение. Защото следващата находка на господин Сив беше доджът с колито. И какво прави Сивият? Храни кучето с трупа? Навира му муцуната в разлагащата се тъкан ли? Не, много по-вероятно го е накарал да яде от него — „Хайде, моето момче, гризни си!“ Както и да се развиват говнестулките, процесът започва в стомаха, не в дробовете. За миг си представи Маккарти, изгубен в гората. Бобъра го пита: „Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?“ Какво бе отвърнал гостът? „Храсти… някакви други неща… не съм много сигурен… бях толкова гладен, нали разбирате…“

Естествено. Гладен. Изгубен, уплашен и гладен. Не забелязва червените израстъци по листата на храстите и червените точици по зеления мъх, който е натъпкал в устата си, задавял се е, но го е поглъщал, защото някъде в кроткия си, изпълнен с „О, Боже“ и „Олеле, Божичко“ адвокатски живот е чел, че ако се изгубиш в гората, може да ядеш мъх, защото няма да ти навреди. Дали всеки от хората, които са погълнали бирус (миниатюрни, невидими частици, които се носят във въздуха), развива противни малки чудовища като онова, което разпра Маккарти и уби Бобъра? Сигурно не, във всеки случай вероятността е не по-голяма, отколкото вероятността за бременност вследствие на секс без предпазни мерки. Но Маккарти го бе прихванал… както и кучето, наречено Хлапак.

— Знае за къщичката — изрече Джоунси.

Разбира се. Виличката в Уеър на стотина километра западно от Бостън. Несъмнено знае историята за рускинята, всички я знаеха — Джоунси често я разказваше. Бе прекалено хубава, за да не я разкаже човек. Знаеха я в Уеър, в Ню Сейлъм, в Куливил и Белчъртаун, Хардуик, Пакардсвил и Пелам. Знаеха я във всички околни градчета. А какво, моля ви се, обграждаха всички те?

Куобин, ето какво. Водохранилището Кообин. Водоизточникът, който захранваше Бостън и околностите му. Колко хора пият вода от Кообин дневно? Два милиона? Три милиона? Джоунси не знаеше със сигурност, но безспорно бяха много повече, отколкото някога са пили от Водонапорната кула. Господин Сив хвърляше седмица след седмица, още едно хвърляне и ще обере банката.

Два-три милиона души. Господин Сив щеше да ги запознае с колито и неговият нов приятел.

Бирусът ще се разпространи, когато попадне в нова среда.