Стивън Кинг
Капан за сънища (11)

2

Като се свести, не можа да определи колко време е минало — съдейки по светлината, надали е било много, но краката му се бяха вкочанили, дланите също започваха да се сковават от студа, макар да носеше ръкавици.

Лежеше на хълбок, до него найлоновата торба се въргаляше всред замръзваща кехлибарена локва разтопен сняг. Болката в коляното бе позаглъхнала — сигурно и то се беше вдървило от студ — и Пит установи, че способността му да мисли се е възобновила. Което бе много добре предвид обстоятелствата. Предстоеше му да се върне при заслона, при това без чужда помощ. Ако останеше да чака Хенри да се върне с моторната шейна, има голяма вероятност да се превърне в ледена Питулка — ледена Питулка с голяма торба строшени бири, благодарим ви, че пазарувахте при нас, шибан алкохолик такъв, много ви благодарим. Пък трябва да мисли и за жената. Нищо чудно да вземе да умре, и то само заради пиячката на Пит Мур.

Извърна погнусен поглед от торбата. Нямаше как да я запрати в горите — не можеше да рискува отново да събуди позадрямалата болка в коляното. Затова я зари със сняг, както правят кучетата, и запълзя по снега.

Явно коляното му все пак не се беше вкочанило. Стиснал зъби, пит пълзеше на лакти, като се оттласкваше със здравия си крак, а косата му падаше в очите. Не се виждаха никакви животни — паническото бягство явно беше приключило, бе останал сам и в тишината отекваше само задъханото му пъхтене и сподавените болезнени стонове. Под мишниците и по гърба му се стичаше пот, но не чувстваше вкочанените си крайници.

Замалко щеше да се откаже, но по следата на пътя зърна в далечината огъня, който бяха запалили с Хенри. Едва пламтеше, но още не беше съвсем угаснал. Пит запълзя натам и всеки път, когато засегнеше навехнатото си коляно и кракът му се раздираше от болка, се утешаваше с мисълта за благословената топлина на огъня. Движението му причиняваше неописуема болка, но за Бога, толкова искаше да стигне до заслона. Нямаше никакво желание да замръзне насред снега.

— Ще успея, Беки — мърмореше си той. — Ще успея, Беки. — Бе изрекъл името й поне десет пъти, докато се усети, че го знае.

Като наближи заслона, спря да провери колко е часът и се намръщи. Часовникът му показваше единайсет часа, което бе пълен абсурд — помнеше, че го погледна, преди да тръгне от скаута, а тогава показваше дванайсет и двайсет. Задържа поглед върху циферблата и откри причината за възникналото смущение. Голямата стрелка описваше неравномерни, конвулсивни подскоци в обратна посока. Не се изненада особено от откритието си. Любопитството му към необикновените феномени се бе изпарило. Вече дори кракът не бе основната му грижа. Умираше от студ и докато пропълзяваше последните петдесет метра до угасващия огън, по цялото му тяло пробягваха конвулсивни тръпки.

Жената не беше на мястото, на което я беше оставил. Лежеше оттатък огъня, сякаш бе изпълзяла към натрупаните съчки, но не й бяха достигнали силите.

— Здрасти, мила, прибрах се — изпъхтя Пит. — Имах малко неприятности с коляното, но се върнах. Обаче ти си виновна за проклетото коляно, Беки, тъй че въобще не ми мрънкай, разбра ли? Беки — нали така се казваш?

Може би, но тя не отвърна. Лежеше неподвижно и се пулеше насреща му. Пак се виждаше само едното й око, но дали одевешното или другото, Пит не знаеше. Пък и вече не му се струваше толкова страшно, може би защото в момента имаше други грижи. Например огънят. Вече угасваше, но отдолу имаше доста жарава. Ще го стъкне отново с много съчки и ще си лежи тук с новата си приятелка Беки (само че по посоката на вятъра, за Бога, че тия газове бяха отврат). И ще чака да дойде Хенри. Не за пръв път Хенри ще го измъкне от кашата, дето я е забъркал.

Изпълзя към жената и купчинката съчки зад нея — доближи достатъчно, за да усети характерната миризма на етер — и разбра защо погледът й вече не го тревожеше. Беше угаснал… тя — също. Около кръста и хълбоците й снегът се втвърдяваше като тъмночервена коричка.

Пот спря, подпря се на лакти, макар че ръцете вече го боляха от пълзенето — и я заразглежда, макар че вече не изпитваше особен интерес към нея; във всеки случай гледката не го развълнува повече от стрелката на часовника, която се въртеше наобратно. Искаше му се само да разпали огъня и да се стопли. Друг път ще размишлява за жената. Например следващия месец, когато ще си седи в собствената си дневна с чаша горещо кафе в ръка, а коляното му ще бъде гипсирано.

Най-сетне се добра до дървата. Бяха останали само четири цепеници, но доста големи. Хенри може и да се върне, докато догорят, а преди да тръгне да търси помощ, ще събере още. Милият Хенри, който отказваше да смени старомодните си очила с рогови рамки с меки контактни лещи или да се подложи на операция с лазер.

Съзнанието на Пит се опита да извика спомена за преобърнатия джип и лъхащия в купето аромат на одеколон, какъвто Хенри всъщност не бе използвал, но той прогони мисълта. „Хайде да не ходим там“ — както казват децата. Стига вече с тия призрачни миризми и спомени за Дудитс. И без това му беше дошло нанагорно.

С мъка нахвърля дървата едно по едно в огъня, като всеки път изтръпваше от болката в коляното, но се зарадва на облака искри, които летяха като обезумели светулки към нагънатия ламаринен покрив на заслона, където угасваха.

Хенри скоро ще се върне. Беше се вкопчил в тази мисъл. Хенри скоро ще се върне, само трябва да гледа огъня и да се крепи с тази мисъл.

„Не, няма да се върне. Защото в Бърлогата става нещо. Свързано с някакъв си…“

— Рик — изтърси гласно, взрян в пламъците, които тъкмо облизваха цепениците.

Помагайки си със зъби, изхлузи ръкавиците си и протегна ръце към огъня. Раната на дясната длан, където се беше порязал от строшените бирени бутилки, бе доста дълбока. Ще му остане белег, но какво от това? Какво е един белег, като имаш верни приятели? А те са приятели, нали така? Н-да. Старата банда от Канзас Стрийт, Пурпурните пирати с пластмасовите мечове и лазерните играчки-пистолети като на героите от „Междузвездни войни“. Някога бяха извършили героично дело… дори две, ако се брои спасяването на малката Рикънхауър. Тогава даже публикуваха снимките им във вестника, тъй че какво са няколко белега? И какво от това, че може би веднъж — условно казано — бяха убили човек? Защото, ако имаше някой, който заслужава да бъде убит…

Насили се да прогони този спомен.

Но виждаше Дирята. Независимо дали това му харесваше или не, я виждаше, при това не му се беше явявала толкова ясно от години. Виждаше и Бобъра… внезапно чу гласа му:

„Джоунси, братче, тука ли си?“

— Не ставай, Бобър — промърмори, загледан в избуяващите пращящи пламъци. Огънят се бе разгорял, топлината го удряше право в лицето и го приспиваше. — Стой на място и не мърдай. Просто… нали знаеш, не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад.

Какво точно означаваше всичко това? „Какви са тия дрън-мрън?“ — както казваше самият бобър, когато бяха деца — съвършена безсмислица, която обаче ги подлудяваше от смях. Пит долавяше, че стига да иска, би могъл да разбере, защо Дирята се виждаше съвсем ясно. Мярнаха му се сини плочки, синя найлонова завеса за баня, яркооранжева шапка — шапката на Рик; долавяше, че лесно може да научи и останалото. Не знаеше дали това се случва в бъдещето, в миналото или в настоящия миг, но ако искаше, можеше да…

— Не искам — отсече и прогони сцената от съзнанието си.

На земята се въргаляха няколко вейки и съчки. Пит ги хвърли в огъня и погледна към жената. В отвореното й око вече не се четеше заплаха. Беше премрежено като око на мъртва сърна. Божичко, колко кръв… сигурно е получила кръвоизлив. Ри това много силен. Сигурно затова е седнала насред пътя, за да е сигурна, че някой ще я види. И наистина я видя, но вижте как свърши всичко. Горката тъпачка. Горката тъпачка, не й проработи късметът.

Пит се поизмести наляво, пресягайки се към парчето брезент, а като го хвана, бавно се задвижи напред. Беше послужило като импровизирана шейна, а сега щеше да се превърне в саван.

— Съжалявам, Беки, или както там се казваш, ужасно съжалявам. Но дори да бях останал, пак нямаше да ти помогна, нали не съм доктор, ами прост продавач на коли. Ти си си била…

„… обречена от самото начало“ — бе завършекът на мисълта му, но думите застинаха в гърлото му, като я видя отзад. Дъното на джинсите й буквално беше експлодирало, сякаш като е освободила всичките си газове, е минала на динамит. Ветрецът развяваше парцаливите останки от плата. Отдолу плющяха раздраните краища на другите катове дрехи: във всеки случай поне два чифта дълги гащи — плътни памучни и копринени. По крачолите на джинсите и гърба на канадката й беше плъзнало някакво плесенесто или по-скоро гъбично образувание. Като че ли беше червеникаво-златисто или само изглеждаше така под светлината на огъня.

Отвътре бе излязло нещо. Нещо…

„Да. Нещо, което в този миг ме наблюдава.“

Пит извърна поглед към гората. Животинското преселение бе свършило. Той бе сам.

„Само дето не съм.“

Не, не беше сам. Тук имаше нещо, което никак не се чувстваше добре на студено, и което предпочиташе топли, влажни места. Но…

„Но прекалено е пораснало. И е останало без храна.“

— Тук някъде ли си?

Предполагаше, че като извика, ще се почувства много глупашки, но не позна. Изписа само смъртен страх.

Втренчи се в плесента, която се проточваше от гърба на Беки — Беки, Беки се казваше — и се губеше зад ъгъла на заслона. В следващия миг долови дращене по ламаринения покрив. Изви врат, проследявайки с поглед посоката на звука.

— Махай се — прошепна. — Махай се и ме остави на мира. И без това… и без това съм преебан.

Изшумоля поредното едва чуто дращене — нещо се изкатери по-нагоре. Нямаше да чака дълго, може би не можеше да чака дълго — във всеки случай не и на покрива, където щеше да замръзне като във фризер. В този миг направи ужасяващо откритие — толкова се бе заплеснал по бирата, че забрави да вземе проклетите пушки.

Хрумна му да изпълзи в дъното на заслона, но това можеше да се окаже грешка, все едно да се озовеш в задънена улица. Вместо това сграбчи горящия клон, който току-що бе хвърлил в огъня. Не го измъкна от пламъците — още беше рано, но се подготви да замахне с него.

— Ела ми сега! — изрече задъхано. — Май си падаш по горещото, а? Имам тук нещичко горещо за теб. Заповядай да си го вземеш. Много е вкусничко, мамка ти!

Онова на покрива се е притаило и не помръдваше. Пит сграбчи импровизираната факла и я размаха над огъня. После я отпусна сред рояк искрици.

— Ела, бе, изрод. Много съм вкусен и те чакам.

Нищо не нарушаваше гробната тишина. Но Пит бе сигурен, че нещото е там. И няма да чака дълго.

3

Минутите отлитаха. Пит нямаше представа колко време е минало — часовникът му беше спрял. От време на време получаваше странни прозрения както навремето, когато дружаха с Дудитс (те растяха, а Дудитс си оставаше все същият и се виждаха все по-рядко — сякаш променящите се тела и мозъци постепенно губеха способността да долавят странните сигнали, които малкият излъчваше). Сега изпитваше почти същото усещане, но не съвсем. Намесваше се и някакъв нов елемент. Може би бе свързан със светлините в небето. Сигурен бе, че Бобъра е мъртъв и че с Джоунси е станало нещо ужасно, но не знаеше точно какво. Каквото и да се бе случило, знаеше, че и Хенри го усеща, макар и смътно — сякаш го виждаше как се е потопил мислите си и си повтаряше: „Онче-бонче, онче-бонче…“

Пламъкът пълзеше по клона и се доближаваше до ръката му, а Пит се питаше какво ли ще прави, ако дървото вземе да изгори преди да го използва, и ако онова нещо отгоре изчака този миг. Ненадейно в съзнанието му изникна нова мисъл, съвършено ясно и сякаш аленочервена от паника. Пит се разкрещя, заглушавайки шума от хлъзгащата се надолу по покрива гадина.

— Моля ви, не ни причинявайте болка! Ne nous blessez pas!

Но те въобще няма да ги пощадят, ни най-малко, защото… какво?

Защото изобщо не са малки безпомощни извънземни, които чакат някой да им даде фонокарта да се обадят у дома, а са болест. Те са злокачествен тумор, слава на Бога, а ние, момчета, сме химиотерапията. Ясно?

Пит не знаеше кои са тези „те“, към които се обръщаше гласът, но същевременно знаеше. Момчетата настъпват, Пурпурните пирати се задават и никакви молби не са в състояние да ги спрат. Но хленчовете продължаваха и Пит им пригласяше.

— Моля ви, не ни наранявайте! Моля ви! S’il vous plaiˆt! Ne nous blessez pas! Ne nous faites pas male, nous sommes sans dѐfense! — Вече плачеше. — Моля ви! В името на Бога, ние сме беззащитни!

В съзнанието му изплува ръката, кучешкото изпражнение и разплаканото полуголо момче. През цялото това време онова нещо на покрива се приплъзваше все по-надолу, и макар и на умиране, не бе безпомощно; макар и глупаво, не бе чак толкова наивно — промъкна се зад Пит, който крещеше до мъртвата жена, заслушан в започващата апокалиптична сеч.

„Злокачествен тумор“ — каза онзи с белезникавите мигли.

— Моля ви! Моля ви! Ние сме безпомощни! — изкрещя Пит.

Но вече бе твърде късно.

4

Моторната шейна подмина Хенри, без да забави ход, и бръмченето заглъхна на запад. Опасността премина, но той не посмя да напусне скривалището си. Разумът, който беше обсебил съзнанието на Джоунси, не го усети, понеже беше разсеян или защото Джоунси някак си… може би някак си все още беше…

Но не. Мисълта, че е възможно някаква частица от Джоунси да се е запазила в онзи ужасяващ облак, бе чиста фантазия.

Като отмина онова нещо, изникнаха гласовете. Изпълваха съзнанието му и буквално го побъркваха с бръщолевенето си, също както плачът на Дудитс неизменно го подлудяваше. Единият глас беше мъжки и обясняваше нещо за някакви плесени…

(ако не попаднат в жив гостоприемник, умират бързо)

… после за някаква фонокарта и… химиотерапия? Говореше като луд човек. Бог му е свидетел, бе лекувал мнозина като този и веднага ги разпознаваше.

Другите гласове подлагаха на съмнение собствения му разсъдък. Не ги разпознаваше всичките, но някои звучаха съвсем познато: Уолтър Кронкайт^[1], Бъгс Бъни, Джак Уеб^[2], Джими Картър, женски глас като на Маргарет Тачър. Говореха ту на английски, ту на френски.

— Il n’y a pas d’infection ici — изрече Хенри и захлипа. Бе едновременно слисан и очарован от откритието, че са му останали сълзи — смяташе, че всички сълзи и смях, но истински смях — отдавна са го напуснали. Сълзи на ужас, сълзи на жалост; сълзи, които разтвориха каменния постамент на егоцентричната обсесия и взривиха камъка в сърцето му. — Тук няма зараза, nous sommes sans dѐfense, NOUS SOMMES SANS…

В този миг на запад започна избиването и Хенри притисна с длани главата си, страхувайки се, че писъците и болката ще я взривят. Мръсниците убиваха хора…

5

Мръсниците ги избиваха наред.

Пит седеше край огъня, забравил кошмарната болка в коляното си, несъзнателно приближавайки горящия клон към слепоочието си. Писъците в Съзнанието му не можеха напълно да заглушат стрелбата откъм запад — стреляха с картечници 50-ти калибър. Виковете — „Моля ви, не ни причинявайте болка, ние сме беззащитни, тук няма зараза“ — постепенно бяха изместени от паника и ужас. Нищо не помагаше, деянието вече бе извършено.

С периферното си зрение Пит долови някакво движение и се обърна тъкмо когато гадината се хвърли върху него. Видя очертанията на издълженото туловище, задвижвано от мускулеста опашка вместо крайници, миг преди съществото да го захапе за глезена. Изкрещя и замахна с крак така отривисто, че едва не изби зъбите си с коляното. Но онова като пиявица се бе вкопчило в глезена му. Тия ли се молят за милост? Да вървят по дяволите, ако са те. Майната им!

Машинално протегна наранената си ръка. Напипа нещо като наранено желе, обрасло с козина. Съществото моментално отслаби хватката си — Пит зърна две безизразни черни очи като на акула или на орел — сетне острите зъби се впиха в ръката му и я разкъсаха.

Болката бе толкова силна, сякаш настъпваше краят на света. Зъбите на гадината се впиваха все по-дълбоко в ръката му, раздирайки плътта. Опитвайки се да я отблъсне, Пит замахна; капки кръв обсипаха брезента и канадката на мъртвата жена. Попаднаха и в огъня, зацвърчаха и засъхнаха като мазнина в нагорещения тиган. Създанието свирепо затрака със зъби. Опашката му, дебела като тропическа змиорка, се обви около ръката на Пит, опитвайки се да я задържи.

Решението да използва горящия клон не бе съзнателно, защото той бе забравил за него — единствената му мисъл беше как да отскубне гадината от ръката си. Когато клонът пламна като подпалено руло вестник, Пит дори не разбра какво става. После изрева едновременно от болка и от възторг. Скочи на крака — в момента отеклото коляно въобще не го болеше — завъртя се кръгом и замахна към най-близкия стълб на заслона. Тракащият звук бе заменен от сподавено цвърчене. В един безкраен миг усети как острите зъби проникват чак до костта му. После се отпуснаха и горящата твар падна на замръзналата земя. Пит я стъпка, усети как се гърчи под подметките му, за миг изпита неподправен дивашки възторг, но в следващия момент болезненото му коляно съвсем се огъна и сухожилията се разкъсаха.

Той се просна по корем в снега, на сантиметри от фаталния стопаджия, който бе пътувал с Беки, и не забеляза как стълбът, който беше ударил се наклони напред и заслонът се разлюля. За миг зачатъчната глава на гадината се приближи до лицето му. Пламтящото туловище се удари в якето му. Черните очи вряха като каша. Когато буцата плът, която заместваше главата, се разтвори и разкри зъбите му, Пит изрева „Не, не, не!“ И го запрати в огъня; отвратителната твар се загърчи, надавайки неистови писъци.

Замахна с крак да го избута по-навътре в огъня. Върхът на ботуша му се удари в наклонения стълб, който бе решил временно да задържи заслона. Но ударът му дойде твърде много; прекърши се и половината покрив падна. След една-две секунди се счупи и другият стълб. Ламарината се стовари с цялата си тежест върху огъня и над пламъците се изви вихрушка от искри.

За миг това бе всичко. После раздясалата ламарина се заповдига, сякаш дишаше. След миг отдолу изпълзя Пит — очите му бяха изцъклени, от ужас бе пребледнял като платно. Левият му маншет се беше подпалил. Втренчи се в него, все още отчасти затиснат под ламарината, пое дълбоко дъх и издуха пламъците, издигащи се от ръкава му като пламъчетата на свещи върху торта.

От изток долиташе бръмченето на приближаваща се моторна шейна. Джоунси… или каквото е останало от него. Облакът! Пит не се надяваше да прояви към него милост. Днес в Джеферсън Тракт не бе ден за милост. Трябваше да се крие. Но гласът, който му даваше подобни наставления, бе някак далечен и маловажен. Цялата работа имаше една хубава страна — подозираше, че от този миг нататък никога повече няма да близне алкохол.

Загледа се в осакатената си ръка. Липсваше един пръст, който очевидно беше отхапан от гадината. Другите два едва се държаха на разкъсаните сухожилия. В най-дълбоките рани — които сам си беше причинил, като лазеше в обърнатия джип, доразширени от зъбите на гадината — вече поникваше червеникаво-златиста плесен. Изпитваше странно гъделичкане, което го навеждаше на мисълта, че гнусната твар се храни с неговата плът и кръв.

Изведнъж съжали, че вече не е мъртъв.

Стрелбата от запад беше престанала, но не и в Джеферсън Тракт. Като че я бе повикал мислено, избухна страховита експлозия, която взриви деня, заглуши бръмченето на приближаващата се моторна шейна и светът замлъкна. Остана само трескавият гъдел в ръката. Гадината го разяждаше както злокачественият тумор разяждаше стомаха и белите дробове на баща му.

Пит прокара език по зъбите си и установи, че няколко липсват. Затвори очи и зачака.