Додето нагоре по стълбите стръмни вървях,

насреща си някой отсъстващ видях.

Пред мен той не беше тогава и после не бе.

И как ми се иска отсъстващ да бъде и днес.

Хюс Мърнс

Осемнайсета глава
Преследването започва

1

Когато зърна сред снежната вихрушка зелената табела с надпис „СПОКОЙСТВИЕ“, Джоунси вече беше загубил представа за времето — часовникът на таблото на джипа беше повреден, примигващите светещи цифри показваха 12:00 — но все още беше тъмно, а бурята не беше стихнала. Общинските снегорини в Дери явно бяха загубили битката със снежната виелица. Откраднатият додж беше „дяволски добра машина“, както би се изразил бащата на Джоунси, но също губеше битката — все по-често поднасяше, докато си пробиваше път през преспите. Джоунси не знаеше накъде отива неговият похитител, но се съмняваше, че ще стигне до крайната си цел. Не и по време на тази буря, нито с това превозно средство.

Радиото работеше, но емисиите почти се заглушаваха от силно пращене. Джоунси не чу да съобщават точно време, но няколко пъти долови бюлетини за метеорологичните условия. Южно от Портланд снегът бил преминал в дъжд, съобщи говорителят, но от Огъста до Брънсуик валежите били от суграшица, примесена с леденостуден дъжд. Електроснабдяването в много населени места било прекъснато, възможно било само придвижването на превозни средства, снабдени с вериги.

Новината го зарадва.

2

Господин Сив завъртя волана надясно, за да завие към изхода от магистралата, в този момент доджът се завъртя напречно, разпръсквайки облаци сняг. Джоунси знаеше, че ако самият той управлява джипа, най-вероятно машината щеше да подмине изхода и да заседне в крайпътната канавка. Ала макар Сивият вече да беше податлив на чувствата на „домакина“ си, той бе много по-малко склонен да изпитва паника при стресови ситуации. Вместо да удари спирачки, отпусна педала за газта, докато джипът престана да се пързаля, сетне изправи волана. Маневрата беше толкова умела, че кучето не се събуди, а пулсът на Джоунси не се учести. Той си даваше сметка, че ако беше попаднал в същото положение, сърцето му щеше да бие до пръсване. Разбира се, никога не би преживял подобни перипетии, защото нямаше да се осмели да предприеме пътуване с кола по време на снежна виелица.

Господин Сив спря на знака „стоп“, поставен на изхода от магистралата, въпреки чу шосе № 9 се беше превърнало в пустош, затрупана с дълбоки преспи. Точно срещу изхода се беше ширнал огромен паркинг, осветен от неонови лампи; под ярката им светлина наветият сняг се движеше като замръзналия дъх на невидимо гигантско чудовище. Джоунси знаеше, че ако не беше лошото време, почти всички места в паркинга щяха да бъдат заети от грамадни камиони „Кенуърт“, „Мак“ и „Джими-Пит“, боботенето на дизеловите двигатели ще оглася нощта, а кехлибарените и зелени лампички, обозначаващи шофьорските кабини, ще блещукат в мрака. Тази вечер обаче ограденото пространство приличаше на снежна пустиня, само в зоната с надпис: „ДЪЛГОСРОЧЕН ПРЕСТОЙ ТАЛОНИ ЗА ПАРКИРАНЕ — ПРИ УПРАВИТЕЛЯ“ бяха паркирани около дузина товарни влекачи, които вече почти бяха затрупани от снега. Вероятно някои от шофьорите вечеряха в закусвалнята, други играеха на кегли или гледаха телевизия в салона за отдих, трети се опитваха да подремнат в неприветливото спално помещение в дъното на сградата — десет долара им осигуряваха походно легло, чисто одеяло и панорамен изглед към мръсно черна стена от пресована сгурия. Несъмнено всички си задаваха въпроса: „Кога ще мога отново да потегля?“ „И Колко ще ми струва престоят?“

Сивият даде газ и въпреки че съвсем леко натисна педала, следвайки инструкциите за шофиране при зимни условия, съдържащи се в картотеката на Джоунси, и четирите колела на джипа се завъртяха и доджът затъна в преспата.

Продължавай в същия дух! — радостно подвикна Джоунси, който наблюдаваше сцената през прозореца на канцеларията. — Давай, след миг така ще затънем, че и с влекач едва ли ще те измъкнат!

Ала радостта му беше преждевременна — колелата престанаха да се въртят на празни обороти — първо предните, тъй като поради тежестта на двигателя там сцеплението беше по-силно, после и задните. Доджът потегли по шосе № 9 към табелата с надпис „ВХОД“. След няколко метра стърчеше друга, на която беше написано: ШОФЬОРИ, „ДОБРЕ ДОШЛИ В НАЙ-ХУБАВИЯ КРАЙПЪТЕН МОТЕЛ В НЮ ИНГЛАНД!“. Сетне фаровете на джипа осветиха трета табела, надписът върху която беше наполовина скрит от наветия сняг, но още се четеше: „МАМКА МУ! ШОФЬОРИ, ДОБРЕ ДОШЛИ В НАЙ-ХУБАВИЯ КРАЙПЪТЕН МОТЕЛ НА ЗЕМЯТА!“.

Наистина ли е най-хубавият мотел на Земята за шофьори на камиони? — поинтересува се Сивият.

Разбира се — отвърна Джоунси, сетне не успя да се въздържи и избухна в смях.

Защо го правиш? Защо издаваш този звук?

Джоунси забеляза удивлението, което бе едновременно трогателно и ужасяващо — господин Сив се усмихваше, използвайки устните на „домакина“ си. Усмивката не беше Бог знае колко широка, но все пак бе усмивка. „Наистина не знаеш какво означава да се смееш“ — помисли си. Разбира се, доскоро онзи не знаеше какво означава гневът, но се беше оказал забележително схватлив ученик — вече беше царят на гневните изблици.

Твоето изказване ми се стори забавно.

Какво означава „забавно“

Джоунси нямаше представа за отговора. Искаше му се Сивият да овладее цялата гама от чувства, присъщи на хората, надявайки се, че очовечаването на узурпатора в крайна сметка е единственият му шанс да оцелее — спомняше си как някой бе казал: „Опознахме врага и разбрахме, че врагът сме самите ние“. Но как да обясниш на конгломерат от космически спори какво означава понятието „забавно“? Пък и какво му е смешното на надписа, провъзгласяващ „СПОКОЙСТВИЕ“ за най-хубавия крайпътен мотел на Земята.

Наближаваха друга табела, на която бяха нарисувани две стрелки, посочващи наляво и надясно. Под онази, посочваща наляво, бе написано „ЕДРИ“, а под другата — „ДРЕБНИ“.

Към кои спадаме? — озадачено попита Сивият и удари спирачки.

Джоунси можеше да го накара да се порови из картотеката, но си каза, че протакането е безсмислено.

Към дребните — отговори, а похитителят му зави надясно. За миг доджът се подхлъзна и наклони. Хлапак вдигна глава, пусна поредната миризлива пръдня и изскимтя. Коремът му се беше издул — непосветеният би го объркал с кучка, която ще народи куп малки.

На паркинга за „дребни“ превозни средства стояха десетина коли и камионетки; онези, които почти бяха затрупани от снега, принадлежаха на персонала на мотела — механиците (винаги имаше двама дежурни), сервитьорките, готвачите, които приготвяха аламинутите. Джоунси изведнъж се окуражи, като забеляза, че единственият автомобил, който не е скрит под бяла пелена, е светлосиня патрулна кола; само между лампите на покрива й беше набит сняг. Каза си, че ако полицията арестува господин Сив, плановете му ще бъдат провалени, но след миг се досети, че лицето Гари Джоунси е било на три местопрестъпления. Разбира се, при извършването на двете убийства нямаше свидетели и вероятно не бяха останали отпечатъци от пръстите му; но сега беше съвсем различно. В джипа буквално гъмжеше от негови отпечатъци. Представи си как е изправен на мястото на подсъдимия и заявява: „Господин съдия, убийствата не извърших аз, а извънземният, който се е вселил в мен. Престъпникът е господин Сив.“ Поредната шега, която Сивият няма да разбере. Междувременно достопочтеният му похитител отново се бе заровил в картотеката.

Защо наричаш заведението „Разстройване“, след като названието му е „СПОКОЙСТВИЕ“?

Така му викаше Леймар — отговори Джоунси, припомняйки си веселяшките закуски, които си устройваха в закусвалнята към мотела на връщане от Бърлогата. Също като ежегодните походи шеговитото название на заведението беше част от традицията. — И баща ми го наричаше по същия начин.

Смешно ли е?

Май да. Това е каламбур, основаващ се на звукоподражание, макар и не особено сполучлив. Каламбурите са най-низшата форма на хумора.

Господин Сив паркира до ярко осветената закусвалня, инстинктивно избягвайки близостта с патрулната кола, сякаш разбираше какво е предназначението й. Изключи фаровете, понечи да изключи и двигателя, ала за миг ръката му застина във въздуха и той се изсмя:

— Ха! Ха! Ха! Ха! — Звуците, които издаваше, повече напомняха на кучешки лай.

Какво усещаш? — любопитно попита Джоунси.

— Нищо! — тросна се Сивият и включи двигателя. Сетне, седейки в мрака, докато вятърът виеше и разтърсваше джипа, той отново се изсмя, този път малко по-убедително: — Ха! Ха! Ха! Ха!

Джоунси, който продължаваше да се спотайва в убежището си, потрепери. Звукът беше кошмарен, все едно призрак се преструваше на човешко същество.

Очевидно звукът не се понрави на кучето. То отново изскимтя и неспокойно впери поглед в човека, управляващ автомобила на неговия господар.

3

Оуен разтърсваше Хенри, но спътникът му упорито отказваше да се събуди. Струваше му се, че само преди секунди е затворил очи. Крайниците му тежаха така, сякаш са били потопени в бетон.

— Хенри!

— Какво? — промърмори той. Раната на лявото бедро го сърбеше, но още по-неприятен беше сърбежът в устната кухина; проклетият бирус вече бе покълнал и върху устните му. Той го изтри с показалеца си и остана учуден от лекотата, с която го отстрани — сякаш беше коричка от рана.

— Напрегни слуха си. И гледай! Разбираш ли какво ти говоря? Можеш ли да го направиш?

Хенри впери поглед в шосето, което призрачно белееше в мрака. Ъндърхил беше спрял всъдехода и бе изключил фаровете. В мрака, царящ в съзнанието на Хенри, прозвучаха гласове — нещо като звуков еквивалент на лагерен огън, който проблесва в тъмата. Той се устреми към тях. Бяха четирима младежи, които не заемаха висши постове в… в…

— Синя група — прошепна му Оуен. — Този път ние с теб сме Синя група.

Четирима младежи, които се опитваха да прогонят страха… да се държат като корави мъже… гласове в мрака… малък лагерен огън от гласове в мрака.

Хенри откри, че светлината на лагерния огън му осигурява известна видимост; в призрачния сумрак освен безкрайната снежна пустош зърна няколко проблесващи жълтеникави светлинки на входа на магистралата. И още — капак на кутия от пица, осветяван от индикаторите на таблото на кола, който служеше вместо поднос. Върху него имаше солени бисквити, парче сирене и джобно ножче. То принадлежеше на младежа на име Смити, но всички го използваха, за да си режат от сиренето. Хенри установи, че с всеки изминал миг зрението му сякаш се изостря, все едно очите му се бяха приспособили към мрака; ала имаше и нещо друго — онова, което виждаше, притежаваше зашеметяваща дълбочина, като че изведнъж материалният свят бе станал не три, а четири или петизмерен. Причината беше съвсем разбираема — той гледаше едновременно през очите на четирима души, които седяха в…

Хъмви — невярващо възкликна Оуен. — Това е хъмви, Хенри! При това приспособено да се движи по снежна покривка. Бас държа, че е тъкмо това!

Младежите седяха един до друг, но все пак се намираха на четири различни места, наблюдавайки света от различни гледни точки, при това зрението на всекиго бе с различна острота. — Дана от Мейбрук, щата Ню Йорк, притежаваше орлов поглед, останалите не можеха да се похвалят със същото качество. Някак си разумът на Хенри обработваше възприятията по същия начин, по който отделните кадри върху филмовата лента образуват движещи се изображения. Ала крайният резултат не беше като да се гледа филм или някакво сложно триизмерно изображение. Това бе непознат досега начин на виждане, който можеше да породи съвършено нов начин на мислене.

„Ако това чудо се разпространи — помисли си Хенри, изпитвайки едновременно ужас и неописуема възбуда, — ако се разпространи…“

Оуен го смушка в ребрата:

— Отложи семинара за малко по-подходящ момент! Погледни отвъд пътя!

Хенри се подчини, използвайки очетвореното си зрение, но едва след секунди разбра, че е направил нещо повече, отколкото да погледне — бе раздвижил очните ябълки на младежите така, че да надникне отвъд магистралата. Видя още светлинки, които блещукаха сред снежната фъртуна.

— Блокада! — промърмори Ъндърхил. — Една от застрахователните полици на Курц. И двата изхода са блокирани, движението по магистралата е преустановено. Непременно трябва да вземем хъмвито — това е най-подходящото превозно средство при тая шибана буря — но без хората от другата страна да разберат какво се случва. Възможно ли е да го направим?

Хенри отново експериментира с очите на младежите, като ги раздвижи. Установи, че когато погледите им не са устремени в една и съща точка, божественото усещане, че е надарен с петизмерно зрение изчезва, а картината пред погледа му се раздробява така, че обработващото му устройство не е в състояние да я сглоби. Важното е, че четиримата се подчиняваха на командите му. Засега раздвижваше само очите им, но…

Мисля, че ще успеем, ако го направим заедно — обясни на Ъндърхил. — Приближи се. И престани да говориш на глас. Свържи се с разума ми.

След миг изпита чувството, че съзнанието му е придобило нова сила. Очите му отново се фокусираха, но този път перспективата не беше толкова пространна. Разбира се — сега използваше само своите очи и тези на Оуен.

Ъндърхил включи на първа, всъдеходът запълзя с изключени фарове в мрака. Приглушеното ръмжене на двигателя се заглушаваше от писъците на вятъра; докато скъсяваха разстоянието, Хенри усети как се усилва влиянието му над съзнанията на войниците.

Леле мале! — мислено възкликна Ъндърхил. Беше едновременно развеселен и възхитен.

Какво? Какво се е случило?

Няма страшно, приятел. Възхищавам се от твоя милост — все едно летя с вълшебно килимче. Божичко, колко е силен разумът ти!

Щом мен намираш за силен, почакай, докато се запознаеш с Джоунси.

Ъндърхил спря всъдехода в подножието на ниско хълмче. Отвъд беше магистралата. Както и Бърни, Дана, Томи и Смити, които седяха в техния хъмви и похапваха солени бисквити и сирене. Нямаше опасност заговорниците да бъдат открити, защото четиримата младежи не бяха заразени с бируса и нямаха представа, че ги наблюдават.

Готов ли си? — попита Хенри.

Хммм, да… — Човекът, на когото окото не бе трепнало по време на обстрела на Курц и хората му, сега беше нервен. — Ти води, приятел. В тази мисия аз съм само подкреплението.

Давай!

Действайки интуитивно, Хенри заслепи четиримата младежи не с ужасяващи картини на смърт и разрушения, а като се преобрази на Курц. За целта използва енергията на Ъндърхил, която за разлика от неговата не беше изчерпана, както и неговите обширни познания за характера на човек, под чието командване беше служил години наред. Успехът му подейства опияняващо, изпита смесица от задоволство и облекчение. Едно бе да накара войниците да гледат в желаната от него посока, съвсем друго — изцяло да ги подчини на волята си. Слава Богу, не бяха заразени с бирус, иначе усилията му щяха да бъдат напразни.

Отвъд онова хълмче е спрял всъдеход, момчета — каза Курц. — Искам да го закарате обратно в базата. Веднага, ако обичате — никакви въпроси, никакви обсъждания, действайте незабавно! Ще ви се стори тесничко след машината, в която се намирате, но смятам, че ще се поберете, слава на Бога. Хайде, размърдайте си задниците и Бог да ви пази.

Хенри видя как войниците един по един се изнизаха навън. Лицата им бяха безизразни, движеха се като сомнамбули. Понечи да слезе от всъдехода, но видя, че Ъндърхил не помръдва, а очите му са облещени. Устните му се раздвижиха, сякаш шепнеше думите, кънтящи в съзнанието му:

Размърдайте си задниците и Бог да ви пази.

Оуен! Хайде!

Ъндърхил стреснато се огледа, кимна и отметна платнището от неговата страна на кабината.

4

Хенри се препъна и падна на колене, с усилие се изправи и отчаяно се загледа в мрака. Наистина разстоянието беше малко, но Бог му е свидетел, че не е в състояние да измине още петдесет метра, газейки в дълбоките преспи, камо ли още сто и петдесет.

Все напред и напред вървеше човекът-яйце — каза си, внезапно му хрумна друго. — Най-сетне съм го направил. Това е отговорът, разбира се. Самоубил съм се и сега съм в ада. Човекът-яйце ме чака в…

Ъндърхил го прегърна през кръста и му вдъхна от силата си.

Благо…

После ще ми благодариш. По-късно ще има време и да се наспиш. А сега не откъсвай поглед от топката.

Само че топка нямаше. През дълбоките преспи тромаво се клатушкаха Бърни, Дана, Том и Смити — безмълвни сомнамбули с гащеризони и канадки с качулки. Вървяха в индианска нишка на изток към Суони Понд оРоуд, където ги очакваше всъдеходът, а двамата заговорници се движеха в обратна посока към изоставения хъмви. Хенри се досети, че освен превозното средство младежите са изоставили сиренето и солените бисквити, и стомахът му изкъркори.

След малко силуетът на машината се очерта пред тях. Възнамеряваха да се отдалечат, без да включват фаровете, и да се придвижват безшумно, заобикаляйки проблесващите жълти светлинки от противоположната страна на магистралата. Ако имаха късмет, войниците от другия пост изобщо нямаше да ги забележат.

Представи си, че ни видят, възможно ли е да ги накараме да забравят? — попита Ъндърхил. — Да ги заразим… например с амнезия.

Хенри осъзна, че вероятно е възможно.

Оуен.

Какво?

Ако това се разпространи, всичко ще се промени. Абсолютно всичко!

Няколко секунди Ъндърхил размишляваше върху думите му. Очилатият не говореше за истината за кръвопролитието, от която толкова се страхуваха шефовете на Курц; имаше предвид способности, които се простираха много по-далеч от елементарното четене на мисли.

Знам — отвърна най-накрая.

5

Потеглиха на юг, следвайки пътя на бурята. Хенри Девлин тъпчеше в устата си солени бисквити, докато най-сетне изтощението прекъсна бушоните на пренапрегнатото му съзнание.

Трошиците останаха полепнали по устните му.

Заспа и засънува Джоузи Рикънхауър.

6

Половин час след избухването на пожара от обора на стария Реджи Гослин вече не бе останала само жарава, светеща като око на умиращ дракон сред бурната нощ, а черното езеро от разтопен сняг наоколо беше очната кухина. От гората източно от Суони Понд Роуд се чуваха изстрели от автоматични пушки; отначало стрелбата беше почти непрекъсната, сетне изстрелите се разредиха и позаглъхнаха, тъй като хората от Импирийл вали, предвождани от Кейт Галахър се бяха отдалечили, преследвайки избягалите затворници. Онова, което се разиграваше сред вековните гори, бе като лов на пуйки, само неколцина щяха да се спасят като по чудо. Макар и малцина, със сигурност щяха да разгласят истината за чудовищното избиване на хора и животни, да осведомят данъкоплатците за „подвизите“ на момчетата и момичетата на Курц, но в момента това изобщо нямаше значение.

Докато ловът продължаваше — и докато предателят Оуен Ъндърхил все повече се отдалечаваше от останките от Синя база — Курц и Фреди Джонсън се намираха в командния пост (на Фреди му хрумна предателската мисъл, че това вече не е никакъв команден пост, а най-обикновена каравана; усещането за могъщество и власт се беше изпарило) и хвърляха карти за игра в една шапка.

Курц, който вече напълно беше изгубил телепатичните си способности, но не и чувствителността си към настроенията на подчинените си (фактът, че сега имаше само един подчинен, не променяше нещата), изгледа Фреди и промърмори:

— Бързай бавно, мъжки — тази поговорка още е в сила.

— Да, шефе — апатично произнесе Джонсън.

Курц хвърли карта, на която беше изобразена двойка пика. Картончето изпърха във въздуха и попадна в шапката. Мъжът с прошарена коса доволно се изкиска като хлапе и се подготви за ново хвърляне. На вратата на караваната се почука. Фреди машинално се обърна по посока на звука, но шефът му го изгледа така зверски, че той отново се загледа в ръцете му. Курц хвърли нова карта, която се преобърна и кацна върху козирката на шапката. Той промърмори нещо под носа си, сетне кимна към вратата. Фреди мислено благодари на Бога и отиде да отвори.

На най-горното стъпало стоеше Джослин Макавой, която беше втората жена в специалния отряд на Курц. Русата й коса беше късо подстригана като на момче, лицето й сякаш бе издялано от камък. Държеше за ремъка израелска автоматична пушка. Фреди се запита откъде ли е взела оръжието, носенето на което противоречеше на устава, после си каза, че няма значение. Случилото се през последния час го бе накарало да направи преоценка на стойностите.

— Джос — подхвърли престорено шеговито, — какво правиш тук, палавнице?

— Доведох двама риплипозитивни. — Откъм гората отново проехтя стрелба, той видя как за миг погледът на жената се отклони в тази посока. Личеше, че изгаря от желание да се върне при останалите, докато играта не е приключила. Фреди познаваше това чувство.

— Доведи ги, момиче — нареди Курц. Още стоеше до шапката на пода (по който още личаха следи от кръвта на третия помощник-готвач Мелроуз) и държеше колодата карти, но в погледа му се четеше любопитство. — Да видим кого си намерила.

Джослин махна с пушката, а когато някакъв мъж отвън запротестира, тя изръмжа:

— Влизай веднага! И не ме карай да повтарям!

Първият, който влезе в караваната, беше много висок и чернокож. На едната му страна и на шията му имаше дълбоки прорези, които вече бяха запълнени с рипли. Червеникавата растителност беше поникнала дори в гънките на челото му. Фреди го познаваше по физиономия, но името му убягваше. Разбира се, Курц го знаеше. Навярно помнеше имената на всички, които са били под негово командване, били те живи или мъртви.

— Камбри! — възкликна „шефът“ и очите му засияха. Пусна в шапката картите за игра, приближи се до чернокожия сякаш с намерението да му подаде ръка, но вместо това козирува. Джийн Камбри му отвърна със същото. Изглеждаше сърдит и объркан. — Добре дошъл в Американския съюз на справедливостта.

— Хванах го да тича през гората заедно със затворниците, които трябваше да охранява — заяви Джослин Макавой. Лицето й беше безизразно, само гласът й издаваше презрението й.

— Че защо не? — обади се чернокожият и се обърна към човека, който само до преди няколко часа наричаше „шефе“. — И без това щеше да ме убиеш. Щеше да пречукаш абсолютно всички. Не се опитвай да лъжеш — чета мислите ти.

Курц изобщо не се притесни от обвинението. Потри ръце и дружелюбно се усмихна на Камбри:

— Ако си послушно момче, може би ще променя решението си. Сърцата са създадени, за да бъдат разбивани, а решенията — за да бъдат променяни — велика мъдрост, а? Кого още ми водиш, Джос?

Фреди изумено се втренчи във втория човек, който прекрачи прага, след миг му се прииска доволно да изръкопляска. Според скромното му мнение риплито не би могло да намери по-добра почва. От първия момент беше изпитал неприязън към този тип, който май всички не можеха да понасят.

— Сър… шефе… станала е някаква грешка… преследвах бегълците, когато тази… тази… извинете, но трябва да го кажа — когато тази надута мръсница ме принуди да прекратя изпълнението та служебните си задължения и…

— Беше заедно с тях — отегчено заяви Джослин Макавой. — Отгоре на всичко и задникът му е обрасъл с рипли.

— Не е вярно! — провикна се човекът, който още стоеше на вратата. — Долна лъжа! Съвсем съм чист! Сто процента…

Русокосата рязко дръпна шапката му. Оредяващата му руса коса сякаш се бе сгъстила и като че бе боядисана в червено.

— Ей сега ще ви обясня, сър — промърмори Арчи Пърлмътър, но в гласа му липсваше убедителност. — Работата е там, че… Нали разбирате… — Той млъкна.

Курц любезно му се усмихваше, но отново беше сложил маската си, изпод която усмивката му изглеждаше някак зловеща; изражението му беше като на педофил, който подмамва дете с обещанието да го почерпи с торта.

— Пърли, не се бой, няма страшно. Ще предприемем малка екскурзия, това е всичко. Необходимо е да намерим някого, когото познаваш…

— Оуен Ъндърхил — прошепна Пърлмътър.

— Точно така, мъжки. — Курц се обърна към русокосата Джослин: — Донеси му бележника, Макавой. Сигурен съм, че ще се поуспокои, ако държи любимия си бележник. После можеш да продължиш ловуването — предполагам, че изгаряш от нетърпение да се върнеш в гората.

— Да, шефе.

— Почакай, искам да видиш един номер, който научих навремето в Канзас.

Той със замах хвърли картите, които се разлетяха във всички посоки, понесени от бурния леден вятър, проникващ през отворената врата на караваната. Само една попадна в шапката, но беше асо пика.

7

Господин Сив държеше листа с менюто, погледът му любопитно пробягваше по редовете, но понятията — например руло „Стефани“, печено пиле, печени картофи, шоколадова торта — не му говореха абсолютно нищо. Джоунси се досети, че онзи не само не познава вкуса на храната, ами не знае какво представлява вкусът. Което беше съвсем естествено. В края на краищата неговият похитител беше само спора с висок коефициент на интелигентност.

До масата се приближи сервитьорката; главата й бе увенчана от висока кула тупирана руса коса. Надписът на табелката, прикрепена към внушителния й бюст, гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В «СПОКОЙСТВИЕ». АЗ СЪМ ВАШАТА СЕРВИТЬОРКА ДАРЛИЙН“.

— Здрасти, сладур, какво да бъде?

— Бъркани яйца с бекон, ама да бъде препържен.

— Да донеса ли и препечени филийки?

— Предпочитам чалапинки.

Русокосата вдигна вежди и го изгледа иззад бележника си. Полицаят, чиято кола снегът вече засипваше, седеше на бара, отхапваше от сандвича си и разговаряше с готвача, отговарящ за аламинутите.

— Извинете, грешка на езика. Донесете ми папачинки.

Веждите й се повдигнаха още повече. Въпросът, който проблесваше в съзнанието й като неонов надпис над витрината на бар, гласеше: „Този тип наистина ли заваля думите, или ме поднася?“

Джоунси, който усмихнато наблюдаваше сцената от своя прозорец, най-сетне се смили.

— Искам палачинки — каза господин Сив.

— Ъ-хъ. И аз така си помислих. А кафе ще желаеш ли?

— Да, ако обичате.

Сервитьорката рязко затвори бележника си и се отдалечи. Сивият моментално се озова пред заключената врата на канцеларията и гневно я удари с юмрук:

Какво правиш? Как го правиш, след като си затворен тук?

Джоунси разбра, че похитителят му не само е разгневен, но е много изплашен. Защото плановете му отиваха по дяволите, ако човешкото същество, което бе обсебил, можеше да се намесва и да му пречи.

Не зная — отвърна съвсем искрено. — Не си го слагай на сърцето, хапни си и заради мен. Чисто и просто ти скроих номер.

Защо? — Сивият още загребваше с пълни шепи от езерото от чувства на „домакина“ си и против волята си изпитваше удоволствие. — Защо го направи?

Да речем, че ти го върнах, задето едва не ме изпече — отвърна Джоунси.

Тъй като бурята беше прогонила обичайните клиенти на ресторанта, Дарлийн почти светкавично донесе поръчката. На Джоунси му се искаше да опита да възвърне за по-дълго контрола над устата и гласните си струни, та да изрече нещо шокиращо (например: „Дарлийн, може ли да те ухапя по косата?“), но устоя на изкушението.

Русокосата му поднесе чинията, изгледа го неуверено и се отдалечи. Сивият, който през очите на Джоунси се взираше в яркожълтата купчинка бъркани яйца и препечените парченца бекон (всъщност не бяха препържени, а почти овъглени според дългогодишната традиция на „Спокойствие“), също се чувстваше неуверен.

Яж — подкани го Джоунси; любопитно наблюдаваше сцената и се питаше дали беконът и яйцата ще причинят смъртта на господин Сив. Вероятно нямаше да се случи, но поне щяха да накарат проклетият похитител да си изповръща червата. — Хайде, хапни си. Bon appѐtit, мамка ти!

Онзи се консултира с картотеката на „домакина“ си, за да разбере как да си служи с приборите, набоде на вилицата миниатюрно парченце от бърканите яйца и го сложи в устата на Джоунси.

Онова, което последва, беше едновременно невероятно и много забавно. Сивият излапа всичко на няколко хапки, като спираше само за да полива палачинките с имитация на кленов сироп. Харесваше му вкусът на всичко, най-вече на бекона.

Месо! — възкликна. На Джоунси му се стори, че чува гласа на чудовището от наивните филми на ужасите, заснети през трийсетте. — Месо! Месо! Това е вкусът на месото!

Беше смешно… но и ужасяващо, все едно ехтеше викът на новоизлюпен вампир.

Господин Сив се огледа да провери дали го наблюдават (щатският полицай вече усърдно похапваше черешов сладкиш), грабна чинията и облиза мазнината, използвайки езика на Джоунси, след което облиза и сиропа от пръстите си.

Дарлийн се върна, отново наля кафе в чашата му, погледна празните чинии и възкликна:

— Браво на теб, ще ти пиша червена точка. Да ти донеса ли нещо друго?

— Още бекон — отговори господин Сив. — Консултира се с картотеката на Джоунси, за да използва правилната терминология, и добави: — Двойна порция.

Да се задавиш дано! — пожела му Джоунси, макар да не вярваше, че ще извади чак толкова голям късмет.

— Почакай да стъкна печката — каза русокосата. Сивият не знаеше какво означават думите й, но този път не направи справка. Изсипа в чашата с кафето две пакетчета захар, отново се огледа да не би да го наблюдават и поръси върху езика си съдържанието на третото пакетче. Джоунси притвори очи, докато Сивият се отдаваше на удоволствието, предизвикано от сладостта.

Можеш да се храниш така винаги когато пожелаеш — провикна се през вратата. Вече знаеше как се е чувствал Сатаната, когато е завел Исус на планинския връх и го е изкушавал, предлагайки му целия свят. Не е изпитвал удовлетворение, нито угризения на съвестта — просто си е вършел работата, предлагайки стоката на клиента.

Не, не е вярно. Всъщност изпитваше удовлетворение, предизвикано от напредъка си. Засега не оставяше дълбоки рани, но поне боцкаше похитителя си. Принуждаваше го да тръпне от желание.

Предай се — продължи да го увещава. — Стани земен жител. Дълги години ще имаш удоволствието да изучаваш чувствата ми и да им се наслаждаваш. Няма опасност да се притъпят — още не съм чукнал четирийсетака.

Господин Сив не отговори. Озърна се, видя, че никой не го наблюдава, наля кленов сироп в кафето си, шумно отпи голяма глътка и с нетърпение зачака втората порция бекон. Джоунси въздъхна. Все едно принуждаваше мюсюлманин, спазващ забраните, наложени му от вярата, който някак си се е озовал на почивка в Лас Вегас.

В дъното на ресторанта беше прорязана арка, над която се мъдреше надпис: „ОБЩО ПОМЕЩЕНИЕ И ДУШОВЕ“. Отвъд имаше малък коридор, в който бяха монтирани телефонни автомати. Неколцина шофьори провеждаха дълги разговори — сигурно обясняваха на съпругите или на шефовете си, че няма да се върнат навреме поради внезапно разразилата се буря в Мейн, че се намират в мотел „Спокойствие“ южно от Дери и че вероятно отново ще потеглят на път най-рано следващия ден по обяд.

Джоунси се извърна от прозореца, през който се виждаше мотелът за шофьори, и погледна към бюрото си. Сред безпорядъка, който беше успял да създаде за толкова кратко време, стоеше синият телефон. Хрумна му безумната идея да се обади на Хенри, сетне се запита дали приятелят му е жив. Според него отговорът беше положителен. Сигурен бе, че ако се е случило най-лошото, щеше да усети преминаването на Хенри в отвъдното — например по сгъстяването на сенките в канцеларията. „Елвис е напуснал сцената — подмяташе Бобъра, когато видеше познато име на вестникарската страница с некролозите. — Шибан късмет, братче!“. Джоунси не вярваше, че Хенри е напуснал сцената, дори нещо му подсказваше, че приятелят му смята да излезе на „бис“.

8

Господин Сив не пукна от втората порция бекон, ала когато внезапно го сви стомахът, нададе гневен вик:

Отровил си ме!

Успокой топката — подхвърли Джоунси. — Налага се да освободиш малко място, приятелю.

Какво да освободя? Ти подиграваш ли… — Сивият млъкна и се присви.

Просто те съветвам да отидеш до едното място — кротко обясни Джоунси. — Да му се не види, нима след масовите похищения на хора през шейсетте не сте научили нещичко за анатомията на човека?

Вместо да отговори, господин Сив взе листчето със сметката, която Дарлийн беше оставила заедно с втората порция бекон.

Прибави към сумата петнайсет процента — продължи да го напътства Джоунси. — Прието е на сервитьорите да се оставя бакшиш — нещо като премия за обслужването.

Колко е петнайсет процента?

Джоунси въздъхна. Това ли са господарите на вселената, от които човечеството толкова се страхува благодарение на представата за тях, създадена от филмите? Излиза, че безмилостните междузвездни завоеватели не знаят как да ходят по голяма нужда и да изчисляват бакшиша!

Сивият отново се присви и безшумно пусна газове. Миризмата беше противна, но поне не вонеше на етер.

„Благодаря ти, Боже, за малките добрини“ — помисли си Джоунси, после отново се обърна към господин Сив:

Покажи ми сметката. — През прозореца на канцеларията погледна зеленото листче. — Остави долар и петдесет. — Като видя, че Сивият се колебае, побърза да добави: — Давам ти безценен съвет, приятелю. Дарлийн ще те запомни като най-щедрият клиент. По-малък ли е бакшишът, тя пак ще те запомни, но като най-голямата стипца.

Усети как похитителят рови из картотеката за значението на думата „стипца“, сетне го видя безропотно да оставя на масата банкнота от долар и две монети по двайсет и пет цента. Като уреди бакшиша, господин Сив тръгна към касата, покрай която се минаваше на път за тоалетната.

Щатският полицай продължаваше да се тъпче със сладкиша (но май вече не се хранеше толкова бързо, което беше доста подозрително) и докато минаваха покрай него, Джоунси усети как господин Сив, който все повече заприличваше на човешко същество, постепенно изчезна — отишъл бе да надникне в разума на ченгето. На негово място остана само черно-червеният облак, който управляваше различните системи на похитеното тяло.

С мълниеносна бързина Джоунси сграбчи телефонната слушалка. Поколеба се, но някакъв вътрешен глас му прошепна: „Набери 1–800-Хенри“.

За миг не се случи нищо… сетне в някакво друго другаде зазвъня телефон.

10

— Пит го предложи — измърмори Хенри.

Оуен, който седеше зад волана на хъмвито (превозното средство беше тромаво, но беше снабдено с вериги и се движеше гладко като моторница), любопитно го погледна. Спътникът му спеше дълбоко. Очилата му се бяха изплъзнали надолу и заплашваха да паднат от носа му. Очните му ябълки се въртяха под клепачите, които също бяха покрити с тънък слой бирус. Хенри сънуваше. „Какво ли?“ — запита се Ъндърхил. Вероятно бе способен да надникне в съзнанието на новия си приятел, но му се стори, че е прекалено извратено.

— Пит го предложи — повтори Хенри. — Той пръв я видя.

Въздъхна толкова тежко и уморено, че сърцето на Оуен се сви. Каза си, че за нищо на света не иска да узнае какво се случва в главата на спътника му. След около час щяха да бъдат в Дери. Дотогава бе за предпочитане Хенри да спи.

11

Зад сградата на гимназията в Дери се намира футболното игрище, на което някога Ричи Гренадо се перчеше с геройствата си, но вече от пет години той лежи в гроба, след като загина при катастрофа млад-зелен като някой провинциален Джеймс Дийн. След него се бяха появили други герои, ала и тяхната звезда бързо залезе. Пък и без това сега не е футболния сезон. Пролет е, а на игрището май са се събрали някакви грамадни червени птици с черни глави, наподобяващи на свраки-мутанти. Насядали са на сгъваеми столове, смеят се и разговарят, но гласовете им не заглушават гласа на директора Траск, който е застанал на подиума и говори по микрофона:

— И още нещо, преди да се разделим! Няма да ви поучавам да не хвърляте шапките си след приключването на церемонията. От дългогодишен опит знам, че ще е все едно да говоря на себе си…

Смехове, одобрителни подсвирквания, ръкопляскания.

— … но ви нареждам да ги ПАЗИТЕ И ДА ГИ ВЪРНЕТЕ НЕВРЕДИМИ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЩЕ ЗАПЛАТИТЕ СТОЙНОСТТА ИМ!

Разнасят се дюдюкания, няколко души пускат газове, най-звучната пръдня е на Бобъра Кларъндън.

Господин Траск ги оглежда и продължава:

— Младежи и девойки от випуск ’82, от името на цялото преподавателско тяло заявявам, че се гордея с вас. С това репетицията приключи, ето защо…

Въпреки че продължава да говори по микрофона, този път гласът му е заглушен от врявата; червените свраки се изправят, при което тогите им заплющяват, и отлитат. Утре по обяд ще отлетят завинаги; трите свраки, които се превиват от смях, докато вървят към паркинга, където Хенри е оставил колата си, не подозират, че остават броени часове до приключването на етапа на момчешкото им приятелство. Може би така е по-добре.

Джоунси сграбчва четириъгълната шапка на Хенри, нахлупва я върху своята и хуква към паркинга.

— Хей, задник, дай си ми я! — изкрещява очилатият Хенри и на свой ред грабва шапката на Бобъра, който изписуква като пиле и се спуска след него, като гръмко се смее. Тримата тичешком прекосяват затревеното игрище и прескачат скамейките за зрители, джинсите им се подават изпод издуващите си червени тоги. Пискюлите на двете шапки, които е нахлупил Джоунси, се полюшват в противоположни посоки, шапката на Хенри е прекалено голяма и закрива ушите му, Бобъра пък препуска гологлав, дългата му черна коса се развява, от устата му стърчи вечната клечка за зъби.

Продължавайки да тича, Джоунси се обръща да подвикне подигравателно на Хенри: Дай газ, господин Баскетбол, влачиш се като охлюв! И едва не прегазва Пит, който стои пред остъкленото табло за обяви до входа на паркинга. За разлика от тримата с тогите и смешните шапки на Пит му остава още една година в гимназията. Той сграбчва Джоунси, навежда го назад, като че танцува танго с красива мацка, и го целува по устата. Двете шапки се изхлузват от главата на Джоунси, който изненадано изкрещява:

— Педал такъв!

Ожесточено започва да бърше устата си с опакото на дланта си… след миг и той избухва в смях. Пит е странна птица. Седмици наред е най-нормалният човек на света, сетне изневиделица прави нещо шантаво. Обикновено се случва, след като е обърнал няколко бири, но днес причината е друга.

— Цял живот съм мечтал да го направя, Габриела — прочувствено изрича той. — Сега познаваш най-съкровените ми чувства.

— Шибан духач! Ако си ми лепнал някой сифилис, ще те убия!

Дотичва Хенри, вдига шапката си и цапардосва Джоунси с нея:

— Цялата е в зелени петна от тревата. Ако се наложи да я платя, няма да те целуна, а ще ти направя нещо друго, Габриела!

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, задръстеняко! — ухилва се Джоунси.

Дотърчава и Бобъра, който пуфти като локомотив, но продължава да гризе клечката за зъби. Взима шапката на Джоунси, надниква в нея и възкликва:

— Божке, какво виждат очите ми? Петно от сперма! Със сигурност знам какво е, щото често го виждам върху чаршафа си. — Дълбоко си поема въздух, свива дланите си в импровизиран мегафон и закрещява към преминаващите наблизо абитуриенти, издокарани с червените тоги на гимназията в Дери: — Гари Джоунси си лъска бастуна в официалната шапка! Хей, чуйте всички, Гари Джоунс си лъска…

Джоунси връхлита върху него, дръпва го на земята и двамата започват да се търкалят, обгърнати от широките си червени тоги. Хенри сграбчва шапките, за да не се смачкат.

— Веднага се разкарай! — изкрещява Бобъра. — Ще ме смажеш! Исусе Христе, тоя напълно е откачил! За Бога…

— Дудитс я познава — ни в клин, ни в ръкав изтърсва Пит. Изгубил е интерес към закачките им, пък и без това не е в повишено настроение (може би само той предчувства, че предстоят големи промени). Отново се взира в таблото със съобщенията и добавя: — Ние също я познаваме. Все стоеше пред училището за бавноразвиващи се и казваше: „Здрасти, Дуди!“.

Когато произнася фразата, гласът му изтънява и за миг заприличва на момичешки, но в него не звучат подигравателни нотки. Въпреки че Пит не е особено добър подражател, Хенри веднага се досеща, че приятелят му говори за момиченцето с пухкава руса коса, красиви кафяви очи и вечно изранени колене, което в бялата си найлонова чанта носи сандвич и БарбиКен. Все така ги наричаше — БарбиКен, като че бяха едно цяло.

Той разбира, че Джоунси и Бобъра също знаят кого имитира пит. От години помежду им съществува необикновена телепатична връзка. Същата способност ги свързва и с Дудитс. Тримата са забравили името на русокосото момиченце, но в паметта им е останал смътен спомен, че фамилията на малката съдържа много букви и че е адски трудна за произнасяне. И още, че тя беше влюбена в Дудитс, затова винаги го чакаше пред училището му.

Скупчват се около Пит и се втренчват в таблото.

Както обикновено там бъка от съобщения — за благотворителни разпродажби на домашно приготвени сладкиши, за прослушвания на желаещи да участват в новата постановка на самодейната театрална трупа, за летни семинари в колежа „Фенстър“ — плюс написани на ръка обяви от студенти: „Купувам еди-какво си, продавам еди-що си“, „Търся някой да ме закара до Бостън след приключване на учебната години“, „Търся си съквартирантка в Провидънс“ и така нататък.

В горния ъгъл е прикрепена снимка на усмихната девойка с цели акри руса коса (която вече не е пухкава, а къдрава) и големи, любопитни очи. Няма нищо общо с момиченцето с охлузените коленца — за кой ли път Хенри се изненадва как децата, с които е израснал (пък и самият той), вече не са деца — но навсякъде би познал тези тъмни любопитни очи.

„ИЗЧЕЗНАЛА“ — гласи думата, написана с главни букви под снимката. А отдолу с по-малки букви се съобщава: „Джозет Рикънхауър. За последен път е била забелязана на игрището за софтбол в Строфърд Парк на 7 юни 1982 г.“. Съобщението продължава, но той не си прави труда да го изчете докрай. Замисля се колко странно е отношението на жителите на Дери към изчезването на деца — коренно се различава от реакцията на обитателите на други градове. Днес е осми юни, което означава, че девойката с трудното фамилно име Рикънхауър е изчезнала едва преди ден, но съобщението е закачено (или е било преместено) в горния ъгъл на таблото, като че едва по-късно на някого е хрумнало да го постави. И това не е всичко. В сутрешния вестник не се споменава за подобен инцидент — Хенри е сигурен, защото е чел вестника. Е, по-скоро го бе прелистил, докато сърбаше с лъжица овесената си каша. „Може би съобщението е било скрито в раздела за местни новини“ — каза си той и ненадейно истината проблесва пред очите му. Ключовата дума е „скрити“. Много неща са скрити в Дери. Например историята с периодичното изчезване на деца. С течение на годините от градчето са изчезнали много деца (четиримата приятели знаеха за тези случаи и в деня, в който се запознаха с Дудитс Кавел, веднага се сетиха за тях), но хората избягват да говорят по този въпрос. Сякаш помежду им съществува негласно споразумение, че изчезването на хлапетата е цената за безметежното съществуване в толкова тихо и спокойно градче. Откритието постепенно изтласква нелепото му радостно чувство. Спомня си каква сладурана беше Джоузи с нейните кукли БарбиКен… беше добродушна също като Дудитс. Спомня си как четиримата придружаваха Дудс до училище — ах, тези прекрасни разходки! — и как в повечето случаи пред сградата чакаше тя, Джоузи Рикънхауър с изранени коленца и голяма бяла чанта, за да му каже: „Здрасти, Дуди“. Да, наистина беше голяма сладурана.

„И още е — мисли си Хенри. — Тя е…“

— Тя е жива — заявява Бобъра. Изважда от устата си поредната сдъвкана клечка за зъби и я хвърля в тревата. — Жива и здрава е, нали?

— Да — промърморва Пит. Още се взира като омагьосан в снимката, а Хенри знае какво се върти в главата му, защото и той мисли същото: колко е пораснала! Пораснала е дори Джози, която в един по-справедлив живот щеше да бъде гаджето на Дъг Кавел. — Но ми се струва, че…

— Здравата го е загазила — обявява Джоунси. Сваля тогата си, сгъва я и я пъхва под мишницата си.

— В капан е — като на сън промърморва Пит, без да откъсва поглед от фотографията. Показалецът му започва да се поклаща като махало на стенен часовник — тик-так, тик-так.

— Къде се намира? — напрегнато пита Хенри, ала Пит поклаща глава. Джоунси също.

— Да попитаме Дудитс — ненадейно предлага Бобъра. И четиримата знаят защо ще се допитат до него, затова предложението се приема безусловно. Ще се обърнат за помощ към Дудс, защото той вижда Дирята. Дудитс…

11

— … вижда Дирята! — изкрещя Хенри и подскочи на седалката. Викът му стресна Ъндърхил, усамотил се в някакъв свой свят, в който съществуваха само той, бурята и безкрайната редица светлоотражатели, подсказващи, че не се е отклонил от шосето.

За миг Оуен изгуби контрол, хъмвито поднесе и започна да се плъзга като шейна, после той овладя волана.

— Да му се не види, човече! — възкликна намръщено. — Гледай да ме предупредиш, когато ти скимне да крещиш като луд, става ли?

Спътникът му прокара длан по страна си, дълбоко си пое въздух и шумно издиша:

— Знак къде отиваме и какво трябва да сторим…

— Радвам се…

— … но първо искам да ти разкажа една история, за да разбереш много подробности.

Ъндърхил го погледна:

— Ти разбираш ли ги?

— Не всички, но сега знам много повече от преди.

— Разказвай. Едва след около час ще бъдем в Дери. Ще ти стигне ли времето?

Според Хенри времето беше предостатъчно, особено когато разговаряха мислено. Захвана от самото начало — едва сега осъзнаваше кога е започнало. Историята водеше началото си не от момента на приземяването на извънземните и разпространяването на бируса и невестулките, а от четири хлапета, чието единствено желание бе да видят снимката на кралицата на красотата с вдигната пола. Оуен продължаваше да шофира, докато в съзнанието му се редуваха свързани помежду си изображения — усещането бе като че сънува, не сякаш гледа филм. Хенри му разказа за Дудитс, за първата им екскурзия до Бърлогата и как Бобъра се бе изповръщал в снега. Разказа му как придружаваха Дудитс до училище и за неговата версия на крибиджа — четиримата играеха, а Дудс отбелязваше резултата на дъската. Сподели как го бяха завели да види Дядо Коледа и как забавлението се бе превърнало в неприятно преживяване. И още как в деня на репетицията за тържеството по случай завършването на гимназиалния курс бяха видели на таблото за обяви снимката на Джоузи Рикънхауър. Оуен видя как четиримата захвърлят тогите и шапките на задната седалка и се качват в колата на Хенри, за да отидат до къщата на семейство Кавел на Мейпъл Лейн; видя ги да поздравяват господин и госпожа Кавел, които бяха в дневната заедно с някакъв мъж, блед като мъртвец, който носеше униформения гащеризон на местната газова компания, и с една ридаеща жена — Робърта Кавел е прегърнала през раменете Елън Рикънхауър и непрекъснато й повтаря да не се тревожи, защото Бог няма да позволи нещо лошо да се случи на милата Джоузи.

„Колко силно е телепатичното предаване на мисли — каза си Оуен. — Как е възможно човек да притежава подобна способност?“

Съпрузите Кавел почти не обръщат внимание на новодошлите, защото четиримата приятели са най-честите гости в къщата на Мейпъл Лейн 19, а бледият мъж и ридаещата жена са прекалено погълнати от мъката си, за да ги забележат. Не са отпили и глътка от чашите с кафе, които Робърта им е поднесла. „Той е в стаята си, момчета“ — казва им Алфи и печално се усмихва. А Дудитс, който си играе на пода с любимите си войничета, става веднага, щом вижда на вратата четиримата си другари. Когато е в стаята си, носи чехлите с зайчетата, които Хенри му подари по случай рождения му ден — луд е по тези чехли и няма да ги свали от краката си, докато не се превърнат в розови дрипи, облепени с тиксо — ала този път като никога е с обувки. Очевидно е очаквал посещението и макар усмивката му да е слънчева както винаги, погледът му изразява тревога. „Ъе оивае?“ — пита, което в превод означава „Къде отиваме?“. И…

— Всички вие сте притежавали телепатични способности, така ли? — прошепна Оуен. Смътно си спомняше, че Хенри е споменал нещо подобно, но едва сега осмисли думите му. — Преди… това ли? — докосна страната си, която вече беше обрасла с бирус.

— Да. Не… Не съм сигурен. Слушай и не ме прекъсвай.

В съзнанието на Ъндърхил отново нахлуха редуващи се картини от далечната 1982 година.

12

Когато се озовават в Строфърд Парк, часът е вече четири и половина; виждат на игрището за софтбол групичка момичета с жълти тениски и с конски опашки, които са прокарани през отворите на бейзболните им шапки. Повечето имат скоби на зъбите. Леле-мале, колко са некадърни — отбелязва Пит и може би има право, но по всичко личи, че момичетата прекрасно се забавляват. На Хенри обаче изобщо не му е забавно, от притеснение го свива стомахът; с известно облекчение забелязва, че и Джоунси изглежда бая изплашен. Двамата са надарени с прекалено развинтено въображение за разлика от Бобъра и Пит, за които сегашното преживяване е като поредното приключение, описано в книжките на братята Харди. Ала за Хенри е съвсем различно. Ужасно ще бъде, ако не намерят Джоузи Рикънхауър (знае, че съществува подобна възможност), но ако я открият мъртва…

— Бобър — казва.

Приятелят му откъсва поглед от момичетата на игрището и се обръща към него:

— Какво?

— Още ли мислиш, че е жива?

— Ами… — Усмивката му помръква, лицето му се изкривява от тревога. — Честно да ти кажа, не знам, човече. Според теб жива ли е, Пит?

Онзи поклаща глава:

— Като гледах таблото, бях сигурен, че е жива — снимката й като че ли проговори — ама сега… — Свива рамене.

Хенри поглежда Джоунси, който също свива рамене, сетне разперва ръце. Жестът му е повече от красноречив: „Нямам представа!“. Ето защо Хенри се обръща към Дудитс.

Дудитс носи любимите си „суе оиа“, което на неговия език означава „суперочила“ — огледални очила, които почти закриват горната част на лицето му. Според Хенри те му придават вид на комичен герой от филма „Моят любим марсианец“, но за нищо на света не би го казал на Дудс, дори не си го помисля, за да не се издаде. Дудитс е нахлупил и четириъгълната шапка на Бобъра; подухва дългия пискюл и доволно се усмихва.

Възприятията му не са избирателни; за него пияницата, ровещ из контейнерите за смет за изхвърлени бутилки, момичетата, които играят софтбол, и катеричките, подскачащи от клон на клон, са еднакво интересни. Може би именно тази му черта го прави толкова различен.

— Дудс — казва му Хенри, — става въпрос за една твоя съученичка на име Джоузи. Джоузи Рикънхауър.

Дудитс проявява интерес към казаното от приятеля му Хенри, но очевидно името не му говори нищо. Което изобщо не е учудващо — той не си спомня какво е закусвал същия ден, камо ли някакво момиченце, с което е ходил на училище преди три-четири години. Хенри чувства как го залива вълна от отчаяние, същевременно го досмешава. Ама че наивници са били да си въобразят, че Дудс ще намери изчезналата девойка!

— Джоузи — натъртва Пит, ала и той не изглежда особено обнадежден. — Майтапехме те заради нея, бяхме ви обявили за гаджета, спомняш ли си? Очите й са кафяви, има гъста руса коса, дето все изглеждаше разрошена, и… — Той отчаяно въздъхва: — Мамка му!

— Ук е упка — заявява Дудитс. „Тук не се тупка“ — обикновено произнасянето на фразата разсмива приятелите му, но този път няма същия ефект.

— Имаш право — въздъхва Джоунси. — Да го заведем у тях, момчета, нищо няма да се получи…

— Не! — възкликва Бобъра, а останалите учудено го поглеждат. Той усилено дъвче поредната клечка за зъби, която подскача между устните му като бутало. — Капан за сънища! — добавя.

13

— Капан за сънища ли? — попита Оуен. — Стори му се, че гласът му долита някъде отдалеч. Фаровете осветяваха шосето, което представляваше безкрайна снежна пустош, очертана от двете страни от жълти светлоотражатели. „Капан за сънища“ — помисли си и в съзнанието му отново нахлу миналото на Хенри, сякаш го заля водопад от образи, звуци и миризми, напомнящи за онзи отдавна отминал ден в края на лятото.

14

— Капан за сънища — добавя Бобъра, при което те се разбират без думи, както предполагат, че се разбират всички приятели (по-късно Хенри ще разбере колко погрешно е било предположението им). Макар никога и дума да не са обелили за кошмара, който се бе присънил и на четирима им по време на първата им екскурзия до Бърлогата, знаят, че според Бобъра сънят е бил предизвикан от капана за сънища на Леймар. Не са положили усилие да го разубедят отчасти защото не им се щеше да му се подиграват, задето приписва свръхестествени способности на безобидния предмет, но най-вече защото изобщо не желаят да разговарят за случилото се през онзи ден. Връзката помежду им наистина е скрепена от капан за сънища, но не и онзи на Леймар.

Дудитс е техният капан за сънища.

— Да вървим — прошепна Бобъра. — Не бойте се, момчета. Хванете се за него.

Те се подчиняват, макар дълбоко в себе си да изпитват страх… дори Бобъра се страхува.

Джоунси хваща дясната ръка на Дудитс, който изненадано го поглежда, сетне стиска дланта му. Пит хваща лявата му ръка, Бобъра и Хенри се приближават и го прегръщат през кръста.

Петимата стоят под вековния дъб, лицата им са изпъстрени със светлини и сенки, образуващи фина дантела. Приличат на съотборници, които са се скупчили един до друг преди началото на решителен мач. Момичетата с жълти тениски, които играят софтбол, не им обръщат внимание, не ги забелязват нито катеричките, нито трудолюбивият пияница, който, събирайки бутилка по бутилка от контейнерите за смет, до довечера ще си осигури пълна бутилка.

Хенри усеща как светлината се прокрадва в него и разбира, че тя се излъчва от приятелите му и от самия него; приказната дантела от светлина и зелени сенки съществува благодарение на тях, а от петимата най-ярко блести Дудитс. Той е тяхната топка, без него игрите са невъзможни. Той е техният капан за сънища, който ги обединява, превръща ги в едно цяло. Сърцето на Хенри се изпълва с щастие както никога повече няма да се случи (с течение на времето празнотата ще се разраства и ще става все по-мрачна и потискаща) и той си казва: „Нима всичко се свежда само до намирането на някаква умствено изостанала девойка, от която се интересуват само родителите й? Нима целта ни е била само да убием един безмозъчен грубиянин, като някак си в сънищата си сме го накарали да загуби контрол над волана? Възможно ли е само това да е причината. Възможно ли е нещо толкова велико, толкова прекрасно да служи за постигането на толкова незначителни цели? Нима това е всичко?“

Въпреки екстаза, предизвикан от сливането на съзнанията им, той продължава да разсъждава рационално и се пита каква е ползата, какъв е смисълът на необичайната им способност.

Сетне изживяването като приливна вълна помита мислите му. Лицето на Джоузи Рикънхауър се появява пред тях — неясно изображение, което отначало е съставено от възприятията и спомените на четирима души, после на петима, след като Дудитс разбира заради кого е цялата тази шумотевица.

Когато и той се „включва“, изображението става стотици пъти по-ярко и контрастно. Хенри чува как някой — може би Джоунси — ахва; и той би реагирал по същия начин, но бе останал без дъх. Защото Дудитс може да е умствено изостанал в някои отношения, не и в това; в това отношение те са безмозъчните кретени, а той е геният.

— Господи! — възкликва Бобъра, в гласа му се прокрадват нотки на изумление и екстаз.

Джоузи стои пред тях. Различните им представи за възрастта й са я превърнали в дванайсетгодишно момиче — по-голяма е от времето, когато чакаше Дудитс пред училището за умствено изостанали деца, но е по-малка от действителната си възраст. Облекли са я в роклята с моряшка яка, цветът на която непрекъснато се променя — редуват се син, розов, червен, розов, син… Тя носи голяма бяла найлонова чанта, от която надничат БарбиКен, а колената й са порядъчно изранени. На ушите й ту се появяват, ту изчезват обици във формата на калинки, а когато Хенри си казва: „Да, спомням си ги много добре“, те се „фиксират“ върху изображението.

Джоузи проговаря: „Здрасти, Дуди. — Озърта се и добавя: — Здравейте, момчета“.

Сетне внезапно изчезва, сякаш никога не е стояла пред тях. Сега са петима вместо шестима, шестима младежи, застанали под вековния дъб, през чиито клони се промъква светлината на бледото слънце и слага отпечатъка си върху лицата им, а в ушите им кънтят възбудените викове на момичетата на игрището за софтбол. Пит плаче. Джоунси също. Пияницата го няма — сигурно е събрал достатъчно празни бутилки, за да си купи пълна — но на негово място стои друг човек със сериозно изражение, който въпреки горещината носи канадка. На лявата му страна се вижда нещо червеникаво, което прилича на белег по рождение, обаче Хенри знае, че не е белег, а бирус. Оуен Ъндърхил е дошъл в Строфърд Парк и ги наблюдава, но в това няма нищо лошо — той е невидим за всички освен за Хенри.

Дудитс целият сияе, но изведнъж вижда сълзите, засъхващи по страните на двама от приятелите му.

— Ао аеш? — обръща се към Джоунси. „Защо плачеш?“

— Няма значение — промърморва Гари Джоунс и пуска дланта му, при което връзката помежду им се прекъсва. Двамата с Пит избърсват сълзите си. Бобъра се засмива, но звукът повече прилича на хлипане.

— Тоя път май глътнах клечката — промърморва.

— Ето я, глупчо. — Хенри посочва полусдъвканата клечка на тревата.

— Наери Оузи? — пита дудитс.

— Можеш ли, Дудс? — пита го Хенри.

Дудитс тръгва към игрището за софтбол, а четиримата го следват като почетна свита. Той минава на сантиметри от Оуен, но, разбира се, не го вижда; за него Оуен Ъндърхил не съществува… поне засега. Минава и край скамейките, край третата база, край малкия снекбар. После спира.

Пит, който почти го е настигнал, ахва от изумление.

Дудитс се обръща и любопитно го поглежда, устните му се извиват сякаш а-ха, ще се разсмее. Пит е вдигнал пръст и го поклаща напред назад, взирайки се покрай него в земята. Хенри проследява погледа му и за миг му се струва, че вижда нещо върху тревата — яркожълта следа като от боя — която след миг изчезва. Останал е само Пит, поклащащ пръста си като махало, както прави винаги, когато прилага дарбата си за припомняне.

— Иаш и ията, Ити? — пита Дудитс с тон на снизходителен баща, от който на Хенри го напушва смях. „Виждаш ли Дирята, Пити“ — гласи преводът от дудитски език.

— Да! — отвръща Пит и се ококорва. — Мамка му, виждам я! — поглежда приятелите си и добавя: — Била е тук, момчета! Честна дума! Джоузи е била тук!

Прекосяват Строфърд Парк, следвайки Дирята, която виждат само Дудитс и Пит, докато човекът, който е невидим за всички, освен за Хенри, крачи след тях. В северния край на парка се издига разнебитена дървена ограда, на която е закована табела с надпис: „ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО Д.Б./Ар. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“. Години наред местните хлапета не обръщат внимание на предупредителния надпис, пък и Бог знае колко време е изминало откакто товарният влак между Дери, Бангор и Арустук не минава през Пущинака. Ала когато петимата един по един се промушват през пролука в оградата, виждат как ръждясалите релси червенеят в подножието на слона.

Докато слизат по стръмния склон, обрасъл със смрадлика и с отровен бръшлян, се натъкват на голямата найлонова чанта на Джоузи Рикънхауър. Вече е доста поокъсана и на няколко места е залепена с лейкопласт, но Хенри не би я объркал с друга.

Дудитс широко се усмихва, грабва я и надниква вътре.

— АрбиЕн! — обявява гордо изважда куклите. Но Пит изобщо не спира, а продължава да върви приведен и съсредоточен като Шерлок Холмс, който е попаднал на следата на професор Мориарти. Именно той открива Джоузи; няколко секунди се взира в отводнителната тръба, която едва се вижда измежду гъстите шубраци, обръща се към приятелите си и радостно изкрещява:

— Вътре е! — Пребледнял е като платно, само страните му трескаво горят. — Момчета, мисля че е в тръбата!

Канализационната система под Дери напомня на сложен лабиринт — градчето се издига на мястото на някогашно блато, отбягвано дори от индианците от племето микмак, които са се заселвали около него. Канализацията бе изградена през трийсетте със средства, отпуснати по програмата на администрацията на Рузвелт за съживяване на икономиката и подобряване на жизнения стандарт, и щеше да бъде почти унищожена по време на голямата буря през 1985 година заедно с водонапорната кула. Сега обаче отводнителните тръби още съществуват. Тази е вкопана в земята под силен наклон. Джоузи Рикънхауър се пъхнала вътре в нея, паднала и се подхлъзнала върху листата, навявани от вятъра в тръбата в продължение на петдесетина години. Понесла се надолу като на шейна и се озовала на дъното. Опитала се да се изкатери обратно, но накрая силите й се изчерпали; изяла трите бисквити, които били в джоба на панталона й и през последните безкрайни часове — дванайсет, може би дори четиринайсет — е лежала сред вонящата тъма, вслушвайки се в шумовете от външния свят, до които й е било невъзможно да се добере, и е чакала смъртта.

Като чува гласа на Пит, тя вдига глава и изкрещява колкото й глас държи:

— Помогнете мииии! Не мога да изляза! Моля, помогнете мииии!

И през ум не им минава да се обърнат за помощ към някой възрастен, например към полицай Нел, който отговаря за квартала. Почти са обезумели от желанието си да я спасят, чувстват се отговорни за нея. Не позволяват на Дудитс да влезе в тръбата (поне дотолкова са запазили разума си), но само се споглеждат и пристъпват в зейналата паст, изпълнена с мрак; държат се за ръце и се движат в индианска нишка — най-отпред е Пит, следван от Бобъра и Хенри, а Джоунси като най-тежък е на опашката, да служи като „котва“.

Предпазливо пристъпват сред мрака, изпълнен с вонята на застояла вода (долавя се и друга миризма на нещо невероятно отдавнашно и зловещо), след като изминават два около метра, Хенри намира в калта едната гуменка на Джоузи и машинално я напъхва в джоба си.

След няколко секунди Пит изкрещява:

— Стоп!

Виковете и риданията на Джоузи се чуват съвсем отблизо, той дори я вижда да седи в подножието на наклона, покрит с влажни листа. Гледа към тях, в полумрака лицето й е като размазано бяло петно.

Четиримата разтягат веригата, образувана от ръцете им, въпреки възбудата си действат много предпазливо. Джоунси запъва стъпалата си в някакво голямо парче бетон. Момичето протяга ръка… но не достига протегнатата длан на Пит. В мига, в който започва да им се струва, че ще претърпят поражение, Джоузи успява да се изкатери малко по-нагоре. Пит се вкопчва в китката й, която е изранена и покрита със засъхнала кал.

— Хванах те! — изкрещява победоносно. — Хванах те!

Изтеглят я внимателно към отвора на тръбата, където чака Дудитс — в едната си ръка държи найлоновата чанта, в другата — двете кукли — и вика на Джоузи да не се безпокои, защото БарбиКен са у него. Проблесват слънчеви лъчи, лъхва ги чист въздух, докато помагат на Джоузи да излезе от тръбата…

15

В хъмвито бяха монтирани две радиостанции, но нямаше телефон. Въпреки това пронизителния звън на телефон разкъса яркия спомен, който свързваше двамата мъже, и ги изплаши до смърт.

Оуен подскочи като човек, който се е стреснал от дълбок сън, и за миг изпусна волана; колата се запързаля, сетне тромаво се завъртя около оста си като танцуващ динозавър.

— Мамка му!

Помъчи се да овладее волана, който обаче се въртеше с ужасяваща лекота като щурвал на платноход с повреден рул. Хъмвито се плъзна обратно по единственото тясно платно, което беше останало от южното платно на магистралата, и накрая се блъсна странично в снежния насип, образуван на мястото на осовата линия; конусообразните лъчи на фаровете осветяваха следите от гумите на колата, които бързо се запълваха със сняг.

Зъъър! Зъррр! Зъъър!

Невидимият телефон отново звънеше.

„Звукът е въображаем — помисли си Ъндърхил. — Мисля, че го чувам, но всъщност е въображаем.“

На седалката помежду им лежеше пистолет „Глок“. Хенри го взе, в този миг настойчивото звънене секна. Той притисна цевта до ухото си, докато стискаше в шепата си ръкохватката.

„Разбира се — каза си Оуен. — Обяснението е логично. Просто го търсят по глока, това е всичко. Случва се често, няма нищо необичайно.“

— Ало? — каза Хенри. Ъндърхил не чу какво казаха от другата страна, но видя как лицето на спътника му грейна: — Джоунси! Знаех, че си ти!

„Че кой друг да бъде? — запита се Ъндърхил. — Опра Уинфри ли?“

— Къде… — Хенри се заслуша, сетне попита: — Дудитс ли му трябва, Джоунси? Затова ли… — Отново се заслуша. — Водонапорната кула ли? Защо… Джоунси! Джоунси, чуваш ли ме? — той още секунда подържа пистолета до ухото си, после го изгледа, като че не разбираше какво представлява. Остави го обратно на седалката. Усмивката му беше помръкнала. — Затвори… Мисля, че е издебнал отсъствието на другия, който сега се е върнал. Джоунси го нарича господин Сив.

— Приятелят ти е жив, но ти май не се радваш — подхвърли Оуен. Бе го прочел в мислите на спътника си, но, разбира се, вече не се налагаше да обяснява. Отначало Хенри беше щастлив като всеки човек, на когото скъп приятел се обажда по глока, но сега радостта му беше помрачена. Каква ли е причината?

— Той… по-точно се намират южно от Дери. Спрели са да вечерят в крайпътния мотел за шофьори на камиони „Спокойствие“. Джоунси го нарече „Разстройване“, както му викахме като деца. Според мен дори не се усети какво е казал. Стори ми се, че се страхува до смърт.

— За себе си ли? Или за нас?

Хенри мрачно изгледа Ъндърхил:

— Страхуваше се, че господин Сив възнамерява да убие един щатски полицай и да вземе колата му. Мамка му! — Той удари с юмрук коляното си.

— Но приятелят ти е жив, нали?

— Да — печално промълви Хенри. — Той е неуязвим. Дудитс… навярно вече разбираш какво представлява той.

Не. Съмнявам се, че и ти осъзнаваш истината, Хенри… но може би все пак съм разбрал нещичко.

Хенри също премина към телепатичната форма на разговор — беше му много по-лесно:

Дудитс ни промени. Приятелството ни с него ни промени. След злополуката, която Джоунси претърпя в Кейнбридж, той повторно се промени. В миналогодишния брой на „Лансит“ прочетох статия, в която се описваше колко често се променят мозъчните вълни на хора, за миг преминали в отвъдното. В случая с Джоунси това означава, че господин Сив може да го използва, без да го зарази или да изтощи силите му… и не е в състояние да го асимилира. Поне засега.

— Да то асимилира ли?

Да го погълне. Наречи го както щеш, но се свежда до едно и също.

После добави на глас:

— Можеш ли да измъкнеш колата от снега?

Предполагам.

— Тъкмо от това се страхувах — мрачно промълви Хенри.

Оуен се обърна към него, под светлината на уредите на таблото лицето му бе придобило зеленикав оттенък.

— Мамка му, какво ти става?

Господи, нима не разбираш? Колко пъти да ти го обяснявам?

— Джоунси още живее в онзи, другия.

За трети или четвърти път, откакто двамата бяха поели на път, Оуен беше принуден да прескочи пропастта между рационалното разрешение, подсказвано от разума, и емоционалното, което му диктуваше сърцето.

— О, разбирам — промърмори. — Той е жив. Разсъждава и е жив. Дори се обажда по телефона! — Замълча, сетне тежко въздъхна: — Господи!

Не му оставаше друго, освен да се захване с измъкването на колата от снежния насип. Подкара на първа скорост и превозното средство се премести с няколко сантиметра, после и четирите колела се завъртяха. Даде на задна, при което се разнесе зловещо изскърцване, но задницата на колата се беше озовала върху утъпкан сняг, което беше и целта на Ъндърхил. Знаеше, че при втория опит хъмвито ще се измъкне от снега като коркова тапа от бутилка. Ала за миг се поколеба, преди да отпусне спирачката. Боботенето на мощния двигател, който работеше на празни обороти, разтърсваше цялото купе. Навън вятърът се зъбеше и виеше, завихряйки снежни дяволчета, които се пързаляха надолу по пустата магистрала.

— Знаеш, че трябва да го направим, нали? — попита. — Стига да го заловим, разбира се. Защото знаем какъв е бил планът на пришълците — разпространяване на заразата по цялото земно кълбо — двете страни на уравнението са…

— Знам какво ще кажеш — прекъсна го Хенри. — Шест милиарда души, които пътуват с космическия кораб „Земя“, срещу един Джоунси.

— Явно те бива по математика. Статистиката е именно такава.

— Понякога статистиката греши — неубедително промълви Хенри, макар да осъзнаваше, че при шест милиарда към едно вероятността за грешка е минимална.

Оуен отпусна спирачката и натисна педала за газта. Хъмвито отново помръдна — този път измина близо метър — поднесе, после изскочи от снежния насип, надавайки рев като динозавър. Ъндърхил зави на юг и се обърна към спътника си:

— Разкажи ми какво се случи, след като измъкнахте момичето от отводнителната тръба.

Преди Хенри да заговори, от едната радиостанция, монтирана на таблото, се разнесе пращене, последвано от глас, който беше толкова ясен, сякаш говорещият седеше заедно с тях в колата:

— Оуен, там ли си, мъжки?

Говореше Курц.

16

Отне им поне час да изминат първите петнайсетина километри на юг от Синя база (от бившата Синя база), но Курц изобщо не се притесняваше. Беше убеден, че Бог ще им се притече на помощ.

Шофираше Фреди Джонсън (веселата компания пътуваше с друг хъмви, оборудван с вериги, за да се движи по снега). Пърлмътър, който седеше до него, беше прикован с белезници за вратата. Къмбри беше зад него и също беше окован. Курц се беше настанил зад Фреди и се питаше дали двамата похитени не заговорничат, използвайки телепатичните си способности. Нека заговорничат — съдбата им пак ще е същата. Бяха спуснали стъклата, въпреки че в купето беше по-студено от клозет на двора през януари; парното работеше с пълна сила, но не смогваше да затопли тясното пространство. Но ако стъклата не бяха спуснати, за броени минути въздухът щеше да стане отровен като в мина, в която се е появил газ „гризу“. Само дето преобладаващата миризма не беше на сяра, а на етер. Най-силната смрад се носеше от Пърлмътър. Той непрекъснато се въртеше на седалката, понякога тихичко стенеше. Камбри беше обрасъл с рипли, което бе избуяло като посеви след напоителен пролетен дъжд, и от него се разнасяше особена миризма — Курц я усещаше дори през маската си. Но Пърли беше главният виновник за вонята — въртеше се на седалката и се мъчеше безшумно да пуска газове (през отдавна забравеното детство на Курц подобна тактика наричаха „да пукаш пръдни по терлици“), преструвайки се, че отвратителната миризма не идва от него. „Върху Джийн Камбри расте рипли, а в Пърли расте нещо друго“ — помисли си, но веднага се помъчи да прикрие мислите си със собствената си мантра:

Дейвис и Робъртс, Дейвис и Робъртс, Дейвис и Робъртс.

— Престани, ако обичаш — обади се Камбри. — Ще ме подлудиш.

— И мен — намеси се Арчи. Отново се премести и отново се чу звук, наподобяващ на свистенето на спукана надуваема играчка.

— Ще ни изтровиш бе, Пърли! — извика Фреди Джонсън, спусна стъклото още малко и в купето нахлу леден вятър и сняг. Колата поднесе, при което Курц се вкопчи в седалката, после Джонсън отново овладя управлението. — Ще престанеш ли да на парфюмираш анално?

— Моля? — надменно вдигна вежда Арчи Пърлмътър. — Ако намекваш, че пускам газове, то ще ти кажа…

— Не намеквам, а ти заповядвам да престанеш да вмирисваш колата, иначе…

Курц побърза да се намеси, преди Фреди да се увлече — засега им бяха необходими двама телепати, един основен, а вторият като резерва:

— Историята за Едуард Дейвис и Франклин Робъртс е много поучителна, защото доказва, че няма нищо ново под слънцето. Събитията се разиграха в Канзас, когато там още не бяха навлезли отрицателните промени на новото време…

Курц, който притежаваше дар слово, увлекателно заразказва историята, действието в която се разиграваше в Канзас по време на американо-корейската война. Малките ферми на Ед Дейвис и Френклин Робъртс се намирали недалеч от Емпория и близо до фермата на семейство Курц (чието фамилно име всъщност не беше Курц). У Ед Дейвис, на когото поначало хлопала дъската, с течение на времето назряла идеята, че съседът Робъртс възнамерява да отнеме фермата му. Твърдял, че онзи злослови по негов адрес пред съгражданите им, че унищожава посевите му и че притиска управителя на банката в Емпория да обяви ипотеката му за просрочена и да му отнеме имота.

Накрая хванал миеща мечка, болна от бяс, и я пуснал в собствения си кокошарник. Звярът изпонатръшкал всички пилета, а като си свършил работата докрай, Ед Дейвис го застрелял в главата.

Тримата спътници на Курц в леденостуденото купе на Хъмвито бяха притихнали и не откъсваха погледи от него.

Като се стъмнило, Ед Дйвис натоварил разкъсаните пилета и мъртвата миеща мечка в ремаркето на трактора си, закарал ги до имота на Франклин Робъртс и под прикритието на нощта изхвърлил труповете в двата кладенеца, от които обитателите та къщата черпели вода за пиене и да поят домашните животни. На следващата вечер, след като цял ден се наливал с уиски, Дейвис телефонирал на врага си и му съобщил какво е направил. „Днес беше бая горещо, а? — попитал откаченият, като се смеел толкова истерично, че Франклин Робъртс едва различавал думите му. — От кой кладенец пиха вода момичетата ти, съседе? От мечешката вода ли си сръбнаха или от пилешката? Ако питаш мен, не мога да ти кажа, щото не си спомням кои трупове в кой кладенец изхвърлих. Жалко, ама е факт!“

Устата на Джийн Камбри се изкриви като на човек, който е получил инсулт. Червеникаво-златистата растителност в гънките на челото му беше толкова гъста, че на пръв поглед изглеждаше така, сякаш горната част на главата му е разцепена.

— За какво намекваш? — попита заядливо. — Да не би да сравняваш двама ни с Пърли с пилета, заразени от бяс?

— Внимавай как разговаряш с шефа, Камбри! — сопна се Фреди, при което маската му заподскача нагоре-надолу.

— Майната му на шефа! Мисията приключи!

Джонсън вдигна ръка да го удари, но вместо да се отдръпне, чернокожият, който изглеждаше изплашен до смърт, се приведе към него да скъси разстоянието:

— Хайде, удари ме, ако ти стиска! Ама първо провери дали нямаш някоя и друга раничка на ръката. Една най-незначителна драскотина и работата ти е спукана!

Фреди се поколеба за миг, сетне отново стисна с две ръце волана. Чернокожият продължи да го предизвиква:

— В името на старото ни приятелство те съветвам да си пазиш гърба. Ако смяташ, че шефът ще остави свидетели, значи си луд.

— Тъй си е — съгласи се Курц и сърдечно се усмихна. — Много фермери полудяват… или по-точно полудяваха, преди да се появи Уили Нелсън, Бог да го благослови. Вероятно се дължеше на стреса от трудния им живот. Бедният Ед Дейвис свърши в лудницата, а малко след историята с труповете Франк Робъртс продаде фермата и се презасели в Уичита. Най-смешното е, че водата в кладенците изобщо не беше отровена. Санитарният инспектор, който извърши съответните проби, я обяви за съвсем годна за пиене. Каза още, че бесът не се разпространява по този начин. Питам се дали същото важи и за рипли.

— Поне го наричай както трябва — процеди Камбри. — Правилното название е „бирус“.

— Бирус, рипли, все тая! — зловещо се ухили Курц. — Неоспорим факт е, че пришълците се опитват да отровят кладенците ни. Да замърсят животворната течност, както някога се бе изразил някой.

— Пет пари не даваш за заразата! — изсъска Пърлмътър, а Фреди Джонсън подскочи, стреснат от омразата в гласа му. — Вълнува те само как да хванеш Ъндърхил. — Замълча, сетне печално добави: — Наистина си луд, шефе.

— Оуен! — развеселено възкликна Курц. — Замалко да го забравя! Къде е той, момчета?

— Далеч пред нас — намусено промърмори Камбри. — Колата му е заседнала в снежния насип.

— Прекрасно! — извика „шефът“. — Значи сме по петите му!

— Не се радвай предварително. Кара хъмви като нашия и вече се измъква от снега. Тия машини са страхотни, с тях можеш да преминеш и през ада, ако умееш да ги управляваш. А онзи умее.

— Колко жалко! Наваксваме ли загубеното време?

— Не… засега — отвърна Пърлмътър, попремести се на седалката, направи гримаса и отново си пусна душата.

— Маааамка му! — промърмори Фреди Джонсън.

— Дай ми микрофона, Фреди, и включи на обикновения канал. Нашият приятел Ъндърхил предпочита да контактува по него.

Джонсън се подчини, премести някакво лостче на предавателя, монтиран под таблото, и каза:

— Опитай да се свържеш, шефе.

Курц натисна бутона отстрани на микрофона:

— Оуен, чуваш ли ме, мъжки?

Отначало никой не отговори, тишината се нарушаваше само от пращенето на радиото и зловещия вой на вятъра. Тъкмо когато Курц се канеше отново да натисне бутона, Оуен се обади — звукът беше ясен и чист, долавяше се само лек пукот поради атмосферните смущения. Изражението на Курц не се промени — той изгледаше все така развеселен — но сърцето му затуптя по-бързо.

— Чувам те.

— Приятно ми е отново да чуя гласа ти, мъжки. Много се радвам, честна дума. Предполагам, че се намираш на около стотина километра пред нас. Току-що минахме край изход № 39, та мисля, че изчисленията ми са горе-долу правилни.

Всъщност бяха задминали изход № 36 и според него от бегълците ги деляха не повече от петдесет километра. Може би дори по-малко.

Ъндърхил не благоволи да отговори.

— Спри и ме изчакай, мъжки — продължи Курц. Стараеше се да говори любезно, в гласа му нямаше и следа от обичайните истерични нотки. — Още не е късно да се измъкнем сухи от водата. С кариерата и на двама ни е свършено — все едно сме умрели пилета, захвърлени на дъното на кладенец — но ако си си поставил някаква цел, позволи ми да ти помогна. Вече съм на възраст, синко, и единственото ми желание е да спася нещичко от…

— Престани да дрънкаш глупости, Курц! — гласът на Оуен прозвуча през шестте високоговорителя на джипа, а Камбри има нахалството да се изсмее. Курц му хвърли поглед, който не предвещаваше нищо добро. При нормални обстоятелства от този поглед чернокожият Камбри щеше да посивее от ужас, ала сега нормалните обстоятелства бяха отменени; внезапно Курц изпита необичаен страх. Едно бе разумът да ти подсказва, че нещата са се обърнали с краката нагоре, съвсем друго — истината да те халоса по челото като боксова круша.

— Оуен… мъжки…

— Чуй какво ще ти кажа, Курц! Не знам дали в мозъка ти е останала поне една нормална клетка, но ако я има, надявам се да ми обърне внимание, защото ще ти съобщя нещо много важно. Пътувам заедно с човек на име Хенри Девлин. На около сто и шейсет километра пред нас се намира неговият приятел Гари Джоунс. Всъщност това вече не е самият Джоунс, защото в него се е вселил извънземен, който той нарича господин Сив.

Случилото се в Джеферсън Тракт с нищо не заплашва живота на земята — продължи Ъндърхил. — Масовото клане, което бе запланувал, е безсмислено, Курц — няма значение дали ще избиеш хората и животните, или ще ги оставиш да умрат от заразата. Те не представляват заплаха.

— Чу ли? — изкрещя Пърлмътър. — Не представляваме заплаха! Никаква запла…

— Млък! — процеди Фреди Джонсън и го зашлеви през лицето. Курц сякаш не забелязваше какво се случва около него. Седеше с изпънат гръб, като че беше глътнал бастун, очите му свирепо проблесваха. Безсмислена ли? Как се осмелява Оуен Ъндърхил да твърди, че най-отговорната мисия в живота му е безсмислена?

— … за околната среда, разбираш ли? — продължаваше да говори Ъндърхил. — Те не могат да съществуват в нашата екосистема. Изключение прави само господин Сив. Попаднал е в гостоприемник, който коренно се отличава от обикновените хора. Ето какво ще ти кажа. Ако някога си имал някакви идеали… ако още ги имаш, престани да ни преследваш и ни позволи да направим необходимото. Сами ще се справим със господин Сив и с господин Джоунс. Възможно е да ни заловиш, но едва ли ще хванеш онези двамата — преднината им е прекалено голяма. Освен това почти сме сигурни, че Сивият е намислил някакъв план, който ще проработи…

— Оуен, преуморен си — прекъсна го Курц. — Спре и ме изчакай. Двамата ще направим необходимото. Двамата с теб ще…

— Ако наистина милееш за човечеството, ще се откажеш от преследването — отсече Ъндърхил. — Нямам какво повече да ти кажа. Край.

— Не го прави, мъжки! — извика Курц. — Не го прави, забранявам ти!

Нещо изщрака, високоговорителите замлъкнаха.

— Няма да го чуеш повече — обяви Пърлмътър. — Нашият приятел изтръгна кабела на микрофона и изключи приемника.

— Чу какво ти каза, нали — намеси се Камбри. — Операцията е безсмислена. Прекрати я.

Изпъкналата вена на челото на Курц запулсира, той ядно възкликна:

— Мислите ли, че ще му повярвам след онова, което направи в базата?

— Но той казваше самата истина! — панически изкрещя чернокожият. За пръв път се обърна към „шефа“ и се втренчи в него; ъгълчетата на ококорените му очи бяха запълнени с червеникаво-златисто рипли или бирус… наречете го както искате. Слюнката му изпръска страните, челото и маската на Курц. — Чух мислите му! Пърли също ги чу! КАЗВАШЕ ИСТИНАТА. ТОЙ…

С мълниеносно движение, което бе някак зловещо, Курц измъкна от кобура оръжието си и стреля. В тясното пространство звукът беше почти оглушителен. Фреди сепнато извика и за миг изпусна волана, хъмвито се понесе диагонално през дълбокия сняг. Пърлмътър, който заради бируса приличаше на човек, болен от сипаница, ужасно изкрещя и се обърна към задната седалка. Смъртта на Камбри беше мигновена — докато вдигне ръка да се защити, мозъкът му изхвръкна от дупката на тила му и през счупеното задно стъкло.

„Не усети какво ти се пише, а, момче? — помисли си Курц. — Май телепатията изобщо не ти помогна.“

— Вярно е — промърмори Пърлмътър. — Невъзможно е да се защитиш от човек, който не знае какво ще стори до момента, в който го направи. Няма начин да се предпазиш от луд.

Междувременно Фреди, който дори когато бе изплашен до смърт, беше отличен шофьор, овладя волана.

„Шефът“ насочи пистолета към Арчи:

— Наречи ме още веднъж луд. Искам да го чуя.

— Луд си! — без колебание възкликна Пърли. Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка — повечето му зъби липсваха. — Луд, луд, луд! Не ти стиска да ме застреляш, а? Пречука резервата, няма начин да очистиш и мен. — Гласът му ставаше все по-писклив и истеричен. Трупът на Камбри се наклони към вратата, леденият вятър, проникващ през спуснатото стъкло, развяваше косата около главата му, от която липсваше задната половина.

— Млъквай, Пърли! — промърмори Курц. Чувстваше се много по-добре, отново контролираше положението. Дори само заради това си струваше да застреля наглия чернокож. — Дръж си бележника и не си отваряй плювалника. Фреди!

— Да, шефе.

— Още ли ме подкрепяш?

— Изцяло, шефе.

— Оуен Ъндърхил е предател, Фреди! Ако си съгласен, кажи „Слава на Бога“.

— Слава на Бога! — Джонсън изправи гръб, без да изпуска волана, взирайки се в безкрайната снежна пустиня, осветявана от мощните фарове.

— Оуен Ъндърхил предаде родината и съотечествениците си. Той…

— Предаде теб! — прошепна Пърлмътър.

— Точно така, Пърли. Затова не злоупотребявай с търпението ми, синко, не си въобразявай, че си безценен за мен. Преди малко беше прав — никога не се знае какво ще направи един луд. — Той впери поглед в широкия гръб на Джонсън и продължи монолога си. — Ще заловим Оуен Ъндърхил и онзи Девлин, ако още са заедно, ясно?

— Ясно, шефе — побърза да каже Фреди.

— Междувременно предлагам да се поразтоварим. — Курц извади от джоба си ключа за белезниците. Посегна зад Камбри и напипа дръжката на вратата, скрита под вече изстиналото сиво вещество. Отключи белезниците и само след секунди господин Камбри, слава на Бога, се присъедини към биологичната верига^[1].

Фреди го стрелна с поглед и се почеса по слабините. Сърбежът там и под мишниците буквално го подлудяваше. Освен това…

Поизвърна глава и видя, че Пърлмътър се взира в него — потъмнелите му очи бяха като черни езера върху лицето му, покрито с червени петна.

— Какво си ме зяпнал? — озъби му се.

Пърли безмълвно се извърна и се втренчи навън, където се простираше безкрайната нощ.

Бележки

[1] Кръговрат в природата, например трева-заек-лисица, при който един биологичен вид служи за прехрана на друг. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Кинг Капан за сънища (20)

Метаданни

Данни

Капан за сънища

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частКуобин

Осемнайсета главаПреследването започва

1

2

3

4

5

6

7

8

10

11

11

12

13

14

15

16

Стивън Кинг
Капан за сънища (20)

Трета част
Куобин

Осемнайсета глава
Преследването започва