Лев Толстой
Ана Каренина (85)

VI

Из всички стаи на вилата шетаха прислужници, градинари и лакеи, които изнасяха нещата. Гардеробите и скриновете бяха разтворени: на два пъти ходиха за въжета в дюкянчето; по пода се търкаляха вестници. Два сандъка, вързопи и свързани одеяла бяха свалени в антрето. Каретата и два файтона стояха пред външния вход. Ана, която, докато прибираха нещата, бе забравила вътрешната си тревога, бе застанала пред масата в кабинета и стягаше пътната си чанта, когато Анушка й обърна внимание върху шума от приближаваща се каляска. Ана погледна през прозореца и видя на външната стълба куриера на Алексей Александрович, който звънеше на входната врата.

— Иди виж какво има — каза тя и със спокойна готовност за всичко седна в едно кресло и сложи ръце на коленете си. Лакеят донесе един дебел плик, подписан от ръката на Алексей Александрович.

— На куриера е заповядано да занесе отговор — каза той.

— Добре — каза тя и щом лакеят излезе, с треперещи пръсти разтвори писмото. От него падна връзка залепени с бандерол напрегънати банкноти. Тя извади писмото и започна да го чете от края. „Направих приготовления за пренасянето ви, придавам значение на изпълняването на молбата ми“ — прочете тя. Зачете по-нататък, върна се, прочете всичко и още веднъж изчете цялото писмо отначало. Когато свърши, почувствува, че й е студено и че я е сполетяло такова страшно нещастие, каквото не бе очаквала.

Сутринта тя се разкайваше, че е казала всичко на мъжа си, и желаеше само едно — тия думи да не бяха казани. И ето в това писмо се признаваше, че тия думи не са били казани, и й се даваше онова, което тя искаше. Но сега писмото й се виждаше по-ужасно от всичко, каквото тя можеше да си представи.

„Той е прав! Прав е! — рече тя. — Разбира се, той е винаги прав, той е християнин, великодушен! Да, низки, гнъсни човече! И това нещо никой освен мене не разбира и няма да разбере, а пък аз не мога да го обясня никому. Те казват: религиозен, нравствен, честен, умей човек; но не виждат това, което аз съм видяла. Не знаят как цели осем години той е потискал живота ми, потискал е всичко живо в мене и нито веднъж не е помислил, че и аз съм жив човек, който има нужда от любов. Не знаят как на всяка крачка ме е обиждал и е бил доволен от себе си. Аз ли не съм се мъчила, и то е всичките си сили, да намеря оправдание на живота си? Аз ли не съм се опитвала да го обичам, да обичам сина си, когато не можеше вече да обичам мъжа си? Но дойде време и аз разбрах, че не мога вече да се лъжа, че и аз съм жив човек, че не съм виновна, че Бог ме е създал, за да обичам и да живея. И сега какво? Да бе убил мене, да бе убил него, бих понесла всичко, всичко бих простила, но не, той…“

„Как не можах да отгатна какво ще направи? Той ще направи онова, което е свойствено на низкия му характер. Ще си остане прав, а мене, падналата, ще погуби още по-жестоко, още по-подло…“ „Сама можете да си представите какво очаква вас и вашия син“ — спомни си думите от писмото му. „Това е заплаха, че ще ми отнеме сина и навярно то може да стане според глупавия им закон. Но нима аз не зная защо той казва това? Той не вярва дори в моята любов към сина ми или презира (както винаги се е надсмивал) това мое чувство; но той знае, че не ще захвърля, не мога да захвърля сина си, че без сина ми за мене няма живот дори с оня, когото обичам, и че ако оставя сина си и избягам от него, ще постъпя като най-окаяна, паднала жена — той знае това нещо и знае, че не ще имам сили да го направя.“

„Нашият живот трябва да продължи както досега“ — спомни си тя друга фраза от писмото му. „Но тоя живот беше мъчителен и по-рано, а напоследък беше ужасен. А какъв ще бъде сега? И той знае всичко това, знае, че не мога да се разкайвам, задето дишам, задето обичам; знае, че от това няма да излезе нищо друго освен лъжа и измама; но той има нужда да продължава да ме измъчва. Аз го познавам, зная, че той плава и се наслаждава в лъжата, както рибата във водата. Но не, аз няма да му доставя тая наслада, ще разкъсам тая негова паяжина от лъжа, в която иска да ме уплете; да става, каквото ще. Всичко друго е за предпочитане пред лъжата и измамата!“

„Но как? Боже мой! Боже мой! Дали е имало някога друга жена, така нещастна като мен?…“

— Не, ще я разкъсам, ще я разкъсам! — извика тя и скочи, като сдържаше сълзите си. И тя пристъпи до писмената маса, за да му напише друго писмо. Но дълбоко в душата си вече чувствуваше, че няма да има сили да разкъса нищо, няма да има сили да излезе от това по-раншно положение, колкото и лъжливо и безчестно да е то.

Седна до писмената маса, но вместо да пише, облакъти се на масата, отпусна глава на ръцете си и заплака, като хълцаше и тресеше гърдите си, както плачат децата. Плачеше, защото мечтата й да се изясни, да се определи положението й бе разбита завинаги. Тя знаеше предварително, че всичко ще си остане постарому и дори много по-лошо, отколкото постарому. Чувствуваше, че онова положение в обществото, от което се ползуваше и което сутринта й се виждаше така нищожно, че това положение й е скъпо, че не ще има сили да го промени с позорното положение на жена, която е оставила мъжа си и сина си и се е свързала с любовника си; че колкото и да се мъчи, няма да стане по-силна от себе си. Никога не ще изпита свободата на любовта, а завинаги ще си остане паднала жена, която, под заплахата да бъде изобличена всеки миг, мами мъжа си заради позорните връзки с един чужд, свободен човек, с когото не може да живее заедно. Тя знаеше, че така и ще бъде, и същевременно това бе така ужасно, че не можеше да си представи дори как ще завърши всичко това. И тя плачеше, без да може да се сдържи, както плачат наказаните деца.

Чуха се стъпките на лакея, които я накараха да се опомни, и като закри лицето си от него, тя се престори, че пише.

— Куриерът чака отговора — доложи лакеят.

— Отговора ли? Да — каза Ана, — нека почака. Ще ти позвъня.

„Какво мога да му пиша? — мислеше тя. — Какво мога да реша сама? Какво зная? Какво искам? Какво обичам?“ И отново почувствува, че нещо в душата й се раздвоява. Отново се изплаши от това чувство и се залови за първия представил й се предлог, който би могъл да я отвлече с нещо от мислите за себе си. „Трябва да видя Алексей (така тя мислено наричате Вронски), само той може да ми каже какво да правя. Ще отида у Бетси; там може би ще го видя“ — каза си тя, като забрави напълно, че още вчера, когато бе му казала, че няма да отиде у княгиня Тверская, той отговори, че в такъв случай и той няма да отиде. Приближи се до масата, писа на мъжа си: „Получих писмото ви. А.“ — и като позвъни, даде писмото на лакея.

— Няма да заминаваме — каза тя на влязлата Анушка.

— Въобще ли няма да заминем?

— Не, не развързвайте багажа до утре, и каретата задръжте. Ще отида у княгинята.

— Коя рокля да ви приготвя?