Лев Толстой
Ана Каренина (175)

II

Ана наблюдаваше слабото, измъчено, напрашено в бръчиците лице на Доли и искаше да каже това, което мислеше, а именно, че Доли е отслабнала; но като си спомни, че самата тя се е разхубавила и че погледът на Доли бе й казал това, тя въздъхна и заприказва за себе си.

— Ти ме гледаш — каза тя — и мислиш, мога ли да бъда щастлива в моето положение? Е, та какво от туй. Срам ме е да призная, но аз… аз съм непростимо щастлива. С мене се случи нещо вълшебно, като сън, когато ти става страшно, тежко и изведнъж се събудиш и чувствуваш, че всички тия страхове ги няма. Аз се събудих. Преживях мъчителното, страшното и сега вече отдавна, особено откак сме тук, съм така щастлива!… — каза тя, като погледна Доли с плаха въпросителна усмивка.

— Колко се радвам! — усмихната каза Доли, неволно по-студено, отколкото искаше. — Много се радвам за тебе. Защо не ми писа?

— Защо ли?… Защото не смеех… Ти забравяш моето положение…

— На мене ли? Не си смеела? Ако знаеше как аз… Аз смятам…

Даря Александровна искаше да каже тазсутрешните си мисли, но, кой знае защо, сега това й се видя неуместно.

— Впрочем за това после. Какви са всички тия постройки? — запита тя, в желанието си да промени разговора, като сочеше червените и зелени покриви, които се виждаха сред зеленината на живите плетища от акации и люляци. — Сякаш е градче.

Но Ана не й отговори.

— Не, не! Как гледаш на моето положение, как мислиш, а? — запита тя.

— Аз смятам… — започна Даря Александровна, но в това време Васенка Весловски, който бе подкарал коба в галоп с десния крак и се тръскаше тежко в късичкото си жакетче върху коженото дамско седло, мина в галоп край тях.

— Върви, Ана Аркадиевна! — извика той.

Ана дори не го погледна; но на Даря Александровна пак се стори, че в каляската е неудобно да започва тоя дълъг разговор и затова съкрати мисълта си.

— Не смятам нищо — каза тя, — но винаги съм те обичала, а щом обичаш, обичаш целия човек такъв, какъвто е той, а не какъвто искаш да бъде.

Ана отмести поглед от лицето на приятелката си и като зажумя (това беше неин нов навик, който Доли не бе виждала у нея), замисли се в желанието си да разбере напълно значението на тия думи. И очевидно ги разбра така, както искаше, защото погледна Доли.

— Ако имаше грехове — каза тя, — те всички ще ти се простят с твоето идване и за тия думи.

И Доли видя, че в очите й се появиха сълзи. Тя мълчаливо стисна ръка на Ана.

— Но какви са тия постройки? Колко много са! — повтори въпроса си тя след минутно мълчание.

— Това са къщи за служещите, завод, конюшни — отвърна Ана. — А оттук започва паркът. Всичко това бе занемарено, но Алексей възобнови всичко. Той обича много това имение и което аз никак не съм очаквала, увлече се страстно от стопанството. Впрочем той е такава богата натура! Каквото и да започне, прави го отлично. Не само не се отегчава, но се занимава със страст. Той — какъвто го познавам — стана пресметлив, прекрасен стопанин и дори скъперник в стопанството. Но само в стопанството. Там, дето се отнася за десетки хиляди, не прави сметки — каза тя с оная радостно-хитра усмивка, с каквато жените често говорят за някои тайни качества на любимия човек, открити само от тях. — Ето виждаш ли оная голяма постройка? Това е новата болница. Мисля, че тя ще струва повече от сто хиляди. Това е неговата dada^[1] сега. И знаеш ли как стана? Селяните го молеха да им отстъпи ливадата по-евтино, струва ми се, а той отказа и аз го обвиних в скъперничество. Разбира се, не заради това, но и поради всичко това той започна тая болница, за да покаже, разбираш ли, че не е скъперник. Ако щеш, c’est une petitesse^[2], но аз го обичам още повече заради това. А ей сега ще видиш и къщата. Тя е още дядовата му къща и никак не е променена отвън.

— Колко е хубава! — каза Доли, като гледаше с неволна почуда прекрасната къща с колони, която се показа сред разноцветната зеленина на старите дървета.

— Нали е хубава? А от къщата, отгоре, гледката е чудна!

Влязоха в посипания с пясък и украсен с цветна градинка двор, в който двама работника обграждаха една разкопана цветна леха с недялани шуплести камъни, и спряха пред покрития вход.

— А, те вече пристигнали! — каза Ана, като видя яздитните коне, които току-що отвеждаха от външния вход. — Нали е хубав тоя кон? Той е коб. Моят любим кон. Доведи го насам и дайте захар. Де е графът? — запита тя изскочилите двама парадни лакеи. — А, ето го! — каза тя, като видя излизащите насреща й Вронски и Весловски.

— Къде ще настаните княгинята? — обърна се Вронски на френски към Ана и преди да дочака отговор, още веднъж се здрависа с Даря Александровна и сега й целуна ръка. — Мисля, в голямата балконска стая.

— О, не, тя е отстранена! По-добре в ъгловата стая, ще се виждаме по-често. Е, да вървим — каза Ана, като даваше изнесената от лакея захар на любимия си кон.

— Et vous oubliez votre devoir^[3] — каза тя на излезлия също на външния вход Весловски.

— Pardon, j’en ai tout plein les poches^[4] — усмихнат отвърна той, пъхнал пръсти в джоба на жилетката си.

— Mais vous venez trop tard^[5] — каза тя, като бършеше с кърпичката ръката си, която конят бе намокрил, лапвайки захарта. Ана се обърна към Доли: — Ти нали ще останеш повече? Един ден? Това е невъзможно!

— Така съм обещала и децата… — каза Доли, изпитвайки смущение, понеже трябваше да вземе чантата си от каляската и понеже знаеше, че лицето й сигурно е много напрашено.

— Не, Доли, миличка… Е, ще видим. Да вървим, да вървим! — и Ана поведе Доли към стаята й.

Тая стая не беше парадната, която предлагаше Вронски, а такава, за която Ана каза, че Доли трябва да я извини. И тая стая, за която трябваше да се извинява, беше препълнена с разкош, в какъвто Доли никога не бе живяла и който й напомняше най-хубавите хотели в чужбина.

— Е, миличка, колко съм щастлива! — каза Ана, като седна за миг в амазонката си до Доли. — Я ми разправи за вашите. Със Стива се видяхме набързо. И той не можа да ми разправи за децата. Как е моята любимка Таня? Трябва да е станала голямо момиче, а?

— Да, много голямо — късо отвърна Даря Александровна и сама се чудеше, че отговаря така студено за децата си. — Ние живеем чудесно у Левини — прибави тя.

— Ако знаех — каза Ана, — че не ме презираш… Да бяхте дошли всички у нас. Та Стива е стар и голям приятел на Алексей — прибави тя и изведнъж се изчерви.

— Да, но ние там сме така добре… — смутена отвърна Доли.

— Но аз от радост говоря глупости. Да знаеш, миличка, колко ти се радвам! — каза Ана и пак я целуна. — Ти не си ми казала още как и какво мислиш за мене, а аз искам да зная всичко. Но радвам се, че ще ме видиш такава, каквато съм. Главно, не бих желала да мислят, че искам да доказвам нещо. Не искам да доказвам нищо, а просто искам да живея; да не правя никому зло освен на себе си. За това имам право, нали? Впрочем това е дълъг разговор и ние ще имаме време да си поговорим хубаво за всичко. Сега ще отида да се облека, а на тебе ще изпратя една прислужница.