Лев Толстой
Ана Каренина (60)

XXVI

Външните отношения на Алексей Александрович с жена му бяха същите както по-рано. Единствената разлика бе тая, че той беше зает много повече от по-рано. Както и предните години, с идването на пролетта той бе заминал на бани в чужбина, да възстанови здравето си, което всяка година се похабяваше от усилената зимна работа, и както обикновено се върна през юли и веднага се залови с по-голяма енергия за обикновената си работа. И както обикновено жена му отиде да живее във вилата, а той остана в Петербург.

След оня разговор подир вечеринката у графиня Тверская той никога не приказваше с Ана за своите подозрения и ревност и тоя негов обикновен тон да се представя за друг беше до немай-къде удобен за сегашните отношения с жена му. Той беше малко по-студен към нея. Изглеждаше само малко недоволен поради оня пръв нощен разговор, който тя отклони. В отношенията му към нея имаше отсянка от досада, но не повече. „Ти не пожела да се обясниш с мене — сякаш казваше той, като се обръщаше мислено към нея, — но толкоз по-зле за тебе. Сега вече ще ме молиш, но аз няма да се обяснявам. Толкоз по-зле за тебе“ — казваше той мислено, като човек, който би се опитал напразно да угаси някой пожар, би се разсърдил на напразните си усилия и би казал: „А, така ли било! Тогава гори!“

Той, тоя умен и вещ в служебните работи човек, не разбираше цялото безумие на такова отношение към жена си. Не го разбираше, защото го беше много страх да разбере истинското си положение и в душата си бе затворил, заключил и запечатал онова чекмедже, в което се намираше чувството му към семейството, сиреч към жената и сина. Той, внимателният баща, от края на тая зима бе станал особено студен към сина си и имаше към него същото иронично отношение, както и към жена си. „А, млади момко!“ — обръщаше се той към него.

Алексей Александрович мислеше и казваше, че никоя година не е имал толкова служебна работа, както тая; но той не съзнаваше, че тая година сам си отваряше работа, че това беше едно средство да не отваря онова чекмедже, дето лежаха чувствата му към жената и семейството и мислите за тях, и чете ставаха толкова по-страшни, колкото повече лежаха там. Ако някой имаше право да попита Алексей Александрович какво мисли за поведението на жена си, кроткият, смирен Алексей Александрович не би отговорил нищо, а би се разсърдил много на тоя човек, който би го попитал за това. Тъкмо поради това в израза на лицето на Алексей Александрович имаше нещо гордо и строго, когато го запитваха за здравето на жена му. Алексей Александрович не искаше да мисли нищо за поведението и чувствата на жена си и наистина не мислеше нищо за това.

Постоянната вила на Алексей Александрович беше в Петерхоф и обикновено лятно време там живееше и графиня Лидия Ивановна, в съседство и постоянни връзки с Ана. Тая година графиня Лидия Ивановна отказа да живее в Петерхоф, не ходи нито веднъж у Ана Аркадиевна и загатна на Алексей Александрович за неудобството от сближаването на Ана с Бетси и Вронски. Алексей Александрович строго я прекъсна, като изказа мисълта, че жена му стои над всяко подозрение, и оттогава започна да отбягва графиня Лидия Ивановна. Той не искаше да види и не виждаше, че в обществото вече мнозина гледат накриво жена му, не искаше да разбере и не разбираше защо жена му особено настоява да се преместят в Царское село, дето живееше Бетси, отдето беше близо до лагера на полка, в който служеше Вронски. Той не си позволяваше да мисли за това и не мислеше; но същевременно дълбоко в душата си, без да признае това пред самия себе си, без да има не само някакви доказателства, но дори подозрения, той знаеше несъмнено, че е измамен мъж и бе дълбоко нещастен от това.

Колко пъти през своя осемгодишен щастлив живот с жена си, като гледаше чуждите неверни жени и измамени мъже, Алексей Александрович си казваше: „Как са допуснали да стигнат дотам? Как не могат да турят край на това безобразно положение?“ Но сега, когато нещастието сполетя и него, той не само не мислеше как да се тури край на това положение, но не искаше и да знае за него, не искаше да знае тъкмо защото то бе твърде ужасно, твърде неестествено.

Откак бе се завърнал от чужбина, Алексей Александрович ходи два пъти във вилата. Единия път обядва, а втория прекара вечерта с гости, но не пренощува нито веднъж, както обикновено правеше през миналите години.

В деня на конните надбягвания Алексей Александрович беше много зает; но след като си направи още от сутринта програма за през деня, той реши веднага след ранния обед да отиде при жена си във вилата и оттам на надбягванията, на които ще бъде целият дворец и на които трябва да отиде и той. При жена си ще се отиде, защото бе решил от приличие да ходи при нея веднъж в седмицата. Освен това тоя ден, както на всяко петнадесето число от месеца, според заведения ред трябваше да й предаде пари за разходи.

С обикновената власт, която имаше над мислите си, след като обсъди всичко относно жена си, той не позволи на мислите си да се простират по-далеч от това, което засягаше нея.

Тая сутрин Алексей Александрович беше много зает. Вечерта графиня Лидия Ивановна бе му изпратила една брошура от пребиваващия в Петербург знаменит пътешественик в Китай заедно с писмо, в което го молеше да приеме самия пътешественик, човек твърде интересен и необходим от различни гледища. Алексей Александрович не успя да прочете брошурата вечерта и затова я дочете тая сутрин. След това дойдоха просители, започнаха доклади, посещения, назначения, уволнения, разпределения на награди, пенсии и заплати, кореспонденция — тая делнична работа, както я наричаше Алексей Александрович, която отнемаше толкова много време. След това той имаше лична работа, прие лекаря и управителя на имотите. Управителят не му отне много време. Той му предаде само необходимите на Алексей Александрович пари и направи кратък отчет за състоянието на работите, които не бяха твърде добре, тъй като тая година, поради честите пътувания, беше изхарчено повече и имаше дефицит. Но лекарят, един знаменит петербургски доктор, който беше в приятелски отношения с Алексей Александрович, му отне много време. Алексей Александрович не го и очакваше днес и се зачуди много от идването му, толкоз повече, че лекарят много внимателно го разпита за здравето му, преслуша гърдите, почука и поопипа черния му дроб. Алексей Александрович не знаеше, че приятелката му Лидия Ивановна, забелязала, че тая година той не е добре със здравето, бе помолила лекаря да отиде и прегледа болния. „Направете това заради мене“ — каза му графиня Лидия Ивановна.

— Графиньо, ще направя това заради Русия — отвърна лекарят.

— Той е безценен човек! — каза графиня Лидия Ивановна.

Лекарят остана много недоволен от Алексей Александрович. Той намери черния дроб значително увеличен, храненето намалено, а действието на минералните води не личеше. Предписа му колкото се може повече физически движения и колкото се може по-малко умствено напрежение и главно, никакви ядове, сиреч тъкмо това, което за Алексей Александрович беше също така невъзможно, както и да не диша; и си отиде, като остави у Алексей Александрович неприятното чувство, че у него нещо не е добре и че то не може да се поправи.

На излизане от Алексей Александрович лекарят се сблъска на входа с добре познатия му Слюдин, управител на Алексей Александрович. Те бяха колеги от университета и макар че рядко се срещаха, уважаваха се и бяха добри приятели и затова на никого другиго освен на Слюдин лекарят не би изказал откровеното си мнение за болния.

— Колко се радвам, че сте ходили у него! — каза Слюдин. — Той не е добре и, струва ми се… Е, какво има?

— Ами ето що — каза лекарят, като даваше знак на кочияша си над главата на Слюдин да докара каретата. — Ето що — каза лекарят, като улови с белите си ръце един от пръстите на кожената си ръкавица и го изопна. — Опитайте се да скъсате струните, без да ги изопвате — много е трудно; но ако ги изопнете до последна възможност и натиснете с пръста си изопнатата струна — тя ще се скъса. А той поради своето усърдие и добросъвестност към работата е изопнат до последна степен; при това има и външен натиск, и то тежък — завърши лекарят и многозначително дигна вежди. — Ще отидете ли на надбягванията? — прибави той, като слизаше по стълбата към докараната карета. — Да, да, разбира се, отнема много време — отвърна лекарят с нещо такова на казаното от Слюдин, което не бе успял да чуе.

След лекаря, който му отне толкова много време, дойде знаменитият пътешественик и Алексей Александрович, възползуван от току-що прочетената брошура и от по-раншните си знания по тоя предмет, порази пътешественика с основното си познаване на предмета и с широтата на просветения си поглед.

Едновременно с пътешественика бяха му доложили за идването на един губернски представител, който бе пристигнал в Петербург и с когото трябваше да поприказва. След като той си отиде, трябваше да се приключат делничните работи с управителя, а налагаше се да отиде и по една сериозна и важна работа при едно видно лице. Алексей Александрович успя да се прибере едва в пет часа, времето на обеда му, обядва заедно с управителя и го покани да отидат заедно във вилата и на надбягванията.

Без да си дава отчет за това, сега Алексей Александрович търсеше случай да има трето лице при срещите с жена си.