Лев Толстой
Ана Каренина (215)

I

Никога досега скарването не бе продължавало цял ден. Днес това беше за първи път. И това не беше скарване. То беше очевидно признание за пълно изстиване. Нима биваше да я погледне така, както той я погледна, когато влезе в стаята за билета? Да я погледне, да види, че сърцето й се къса от отчаяние и да отмине мълчаливо с това равнодушно-спокойно лице? Той не че е изстинал към нея, а я мрази, защото обича друга жена — това е ясно.

И като си припомняше всички жестоки думи, които бе казал, Ана измисляше и такива думи, които той очевидно искаше и можеше да й каже, и все повече и повече се дразнеше.

„Не ви задържам — можеше да каже той. — Можете да отидете, където искате. Вие не искахте да се разведете с мъжа си сигурно за да се върнете при него. Върнете се. Ако ви трябват пари, ще ви дам. Колко рубли ви трябват?“

Тя си представяше, че той й е казал най-жестоките думи, които може да каже един груб човек, и не можеше да му прости за тях, сякаш бе ги казал наистина.

„А нима едва вчера той не ми се кле в любов, тоя правдив и честен човек? Нима не съм се отчайвала напразно вече много пъти?“ — казваше си тя след това.

Целия тоя ден, с изключение на отиването у Вилсон, което й отне два часа, Ана прекара в съмнения дали всичко е свършено, или има надежда за помирение и трябва ли да замине веднага, или до го види още веднъж. Тя го чака целия ден, а вечерта се оттегли в стаята си, като поръча да му кажат, че я боли глава, и си нарече: „Ако дойде, въпреки думите на прислужницата, значи, че ме обича още. Ако ли не, значи, всичко е свършено и тогава ще реша какво да правя!…“

Вечерта тя чу тракането на спрялата каляска, позвъняването, стъпките му и разговора с прислужницата; той повярва това, което му казаха, не искаше да научи нищо повече и се прибра в стаята си. Значи, всичко е свършено.

И пред нея ясно и живо се изправи смъртта като единствено средство да възвърне в сърцето му любовта към нея, да го накаже и да спечели победата в тая борба, която водеше с него злият дух, вмъкнал се в сърцето й.

Сега й беше все едно дали ще заминат, или не за Воздвиженское, дали ще получи, или няма да получи развод от мъжа си — всичко бе ненужно. Необходимо беше едно — да го накаже.

Когато си наля обикновената доза опиум и помисли, че е достатъчно само да изпие цялото стъкълце, за да умре, това й се видя така леко и просто, че отново започна да мисли с наслада как той ще се мъчи, ще се разкайва и ще обича паметта й, когато бъде вече късно. Тя лежеше в леглото с отворени очи, гледаше при светлината на догарящата свещ изваяния корниз на тавана и сянката, която хвърляше върху него една част от пердето, и живо си представяше какво ще чувствува той, когато няма да я има вече и когато за него тя ще бъде само спомен. „Как съм могъл да й кажа тия жестоки думи! — ще казва той. — Как можах да изляза от стаята, без да й кажа нищо! Но сега нея я няма вече. Тя си отиде завинаги от нас. Тя е там…“ Изведнъж сянката от пердето се раздвижи, покри целия корниз, целия таван, други сенки от другата страна се втурнаха насреща й; за миг сенките се разпиляха, но след това с нова бързина надвиснаха, разлюляха се, сляха се и всичко потъмня. „Смъртта!“ — помисли тя. И такъв ужас я обзе, че дълго време не можа да разбере къде се намира и дълго време не можа да намери с треперещите си ръце кибрита и да запали друга свещ на мястото на оная, която бе догоряла и угаснала. „Не, всичко е само в това — да живея! Та аз го обичам. И той ме обича! Това беше и ще мине“ — казваше тя и чувствуваше, че по бузите й текат сълзи от радост, че се връща към живота. И за да се спаси от страха си, бързо отиде при него в кабинета.

Той спеше дълбок сън в кабинета си. Тя пристъпи до него и дълго време го гледа, като осветяваше отгоре лицето му. Сега, когато той спеше, тя така го обичаше, че не можа да сдържи сълзите си на нежност; но тя знаеше, че ако се събуди, той би я погледнал със студен, съзнаващ правотата си поглед и че преди да му заприказва за любовта си, тя ще трябва да му докаже колко виновен е пред нея. Тя не го събуди, върна се в стаята си и след втората доза опиум на разсъмване заспа тежък, неспокоен сън, но през цялото време на съня не губеше съзнание.

На сутринта страшният кошмар, който няколко пъти се повтаряше в сънищата й още преди връзката й с Вронски, се изпречи отново и я събуди. Едно старче с разчорлена брада правеше нещо, наведено над едно желязо, като повтаряше безсмислени френски думи, и както винаги при тоя кошмар (в което беше и целият му ужас) тя чувствуваше, че тоя селянин не й обръща внимание, но върши някаква страшна работа с желязото над нея. И тя се събуди в студена пот.

Когато стана, като в мъгла си спомни вчерашния ден.

„Скарахме се. Стана това, което се случва вече няколко пъти. Аз казах, че ме боли главата и той не дойде при мене. Утре заминаваме, трябва да го видя и да се готвя за път“ — каза си тя. И като научи, че той е в кабинета си, отиде при него. Когато минаваше през приемната, чу, че пред входа спря кола, тя погледна през прозореца и видя една карета, от която се подаде младо момиче с лилава шапчица, което заповядваше нещо на звънящия лакей. След като поприказваха в антрето, някой се качи на горния етаж и край приемната се чуха стъпките на Вронски. С бързи крачки той слизаше по стълбата. Ана се приближи отново до прозореца. Ето той излезе без шапка на външната стълба и пристъпи до каретата. Младото момиче с лилавата шапчица му предаде един пакет. Вронски усмихнато му каза нещо. Каретата отмина; той бързо изтича назад по стълбата.

Мъглата, която покриваше всичко в душата й, изведнъж се разпиля. Вчерашните чувства с нова сила свиха болното и сърце. Сега тя не можеше да разбере как е могла да се унижи дотам, че да прекара цял ден с него в къщата му. Тя влезе при него в кабинета, за да му съобщи решението си.

— Идваха Сорокина и дъщеря й и ми донесоха парите и книжата от maman. Аз не можах да ги получа вчера. Мина ли ти главоболието? — спокойно каза той, без да желае да види и разбере мрачния и тържествен израз върху лицето й.

Изправена сред стаята, тя мълчаливо и втренчено го гледаше. Той я погледна, за миг се намръщи и продължи да чете писмото. Тя се обърна и бавно тръгна към вратата. Той можеше още да я върне, но тя стигна до вратата, а той все мълчеше и се чуваше само шумоленето на писмото, което той обръщаше.

— Впрочем — каза той, когато тя беше вече на вратата — утре ще заминем непременно, нали?

— Вие, но не и аз — каза тя, като се обърна към него.

— Ана, така не може да се живее…

— Вие, но не и аз — повтори тя.

— Вече става непоносимо!

— Вие… ще се разкайвате за това — каза тя и излезе.

Изплашен от отчаяния израз, с който бяха казани тия думи, той скочи и искаше да я настигне, но се опомни, отново седна и намръщен стисна силно зъби. Това неприлично според него заплашване го раздразни. „Опитах всичко — помисли той, — остава само едно: да не й обръщам внимание“ — и започна да се стяга за в града и да отиде пак при майка си, от която трябваше да получи пълномощно.

Тя чуваше шума от стъпките му в кабинета и трапезарията. Той спря до приемната. Но не зави към нея, а само даде нареждане да предадат и без него жребеца на Войтов. След това тя чу как му докараха каляската, как се отвори вратата и той излезе отново. Но ето че пак се върна в антрето и някой изтича на горния етаж. Това беше камериерът, който отиваше да вземе забравените ръкавици. Тя пристъпи до прозореца и видя как той взе ръкавиците, без да погледне, и като докосна с ръка гърба на кочияша, му каза нещо. След това, без да погледне през прозореца, седна в обикновената си поза в каляската, преметна крак върху крак и слагайки ръкавиците си, се скри зад ъгъла.