Лев Толстой
Ана Каренина (79)

— Кити ми пише, че желае само уединение и спокойствие — каза Доли след настъпилото мълчание.

— А със здравето по-добре ли е? — с вълнение попита Левин.

— Слава Богу, поправила се е напълно. Никога не съм вярвала, че тя има гръдна болест.

— Ах, много се радвам! — каза Левин и Доли долови нещо трогателно, безпомощно на лицето му, когато той каза това и мълчаливо я погледна.

— Слушайте, Константин Дмитрич — каза Даря Александровна, като се усмихваше със своята добра и донейде иронична усмивка, — защо се сърдите на Кити?

— Аз ли? Не й се сърдя — каза Левин.

— Не, сърдите й се. Защо, когато бяхте в Москва, не дойдохте нито у нас, нито у тях?

— Даря Александровна — каза той и се изчерви чак до корените на косите си, — аз дори се чудя, че с вашата доброта вие не схващате това. Как не ви е просто жал за мене, когато знаете, че…

— Какво да зная?

— Че аз направих предложение и че получих отказ — рече Левин и цялата оная нежност, която само преди миг той чувствуваше към Кити, се смени в душата му с чувство на злоба за обидата.

— Но защо мислите, че зная?

— Защото всички знаят това.

— Тук вече се лъжете; аз не знаех, макар че се досещах.

— А! Но сега вече знаете.

— Аз знаех само, че е имало нещо, но какво, никога не можах да науча от Кити. Виждах само, че е имало нещо, което ужасно я измъчваше, и че тя ме молеше да не говорим никога за това. А щом не го е казала на мен, не го е казала никому. Но какво е станало? Кажете ми.

— Аз ви казах какво стана.

— Кога?

— Когато бях дошъл последния път у вас.

— Знаете ли какво ще ви кажа — рече Даря Александровна, — мене ми е много, много жал за нея. Вие страдате само от гордост…

— Може би — каза Левин, — но…

Тя го прекъсна:

— Но за нея, горката, ми е много, много жал. Сега разбирам всичко.

— Е, Даря Александровна, ще ме извините — каза той и стана. — Сбогом! Даря Александровна, довиждане.

— Не, чакайте — каза тя и го улови за ръкава. — Почакайте, седнете.

— Моля ви се, моля ви се, да не говорим за това — каза той, като сядаше и същевременно чувствуваше, че в сърцето му се надига и пърха надеждата, която му се струваше вече погребана.

— Ако не ви обичах — каза Даря Александровна и в очите й бликнаха сълзи, — ако не ви познавах, както ви познавам…

Чувството, което изглеждаше мъртво, все повече и повече оживяваше, надигаше се и завладяваше сърцето на Левин.

— Да, сега разбрах всичко — продължи Даря Александровна. — Вие не можете да разберете това; на вас мъжете, които сте свободни и можете да избирате, е винаги ясно кого обичате. Но едно момиче, което е в очакване, с тоя женски, момински срам, едно момиче, което вижда вас, мъжете, отдалеко и приема всичко на доверие — това момиче има и може да има такова чувство, че не знае кого обича и не знае какво да каже.

— Да, щом сърцето не говори…

— Не, сърцето говори, но помислете си: вие, мъжете, оглеждате момичето, ходите у дома му, сближавате се, наблюдавате и изчаквате дали ще намерите това, което ви харесва, и след това, когато сте убедени, че обичате, правите предложение…

— Е, това не е съвсем така.

— Все едно, вие правите предложение, когато любовта ви е назряла или когато между две избранички сте предпочели едната. А момичето не го питат. Искат то самото да избира, но то не може да избере и само отговаря „да“ и „не“.

„Да, изборът между мене и Вронски“ — помисли Левин и оживелият в душата му мъртвец отново умря и мъчително притискаше сърцето му.

— Даря Александровна — каза той, — така се избира рокля или някоя покупка, но не и любовта. Изборът е направен, и толкова по-добре… И връщане не може да има.

— Ах, тая гордост! — каза Даря Александровна, сякаш го презираше за това низко чувство в сравнение с онова друго чувство, което познават само жените. — Когато вие сте правили предложение на Кити, тя е била именно в това положение, че не е могла да отговори. Тя се е колебаела. Колебаела се е: вие или Вронски. Него тя виждаше всеки ден, а вас не бе виждала отдавна. Да предположим, ако тя бе по-възрастна — например аз на нейно място никак не бих се колебала. Той ми е бил винаги противен, и така се и свърши.

Левин си спомни отговора на Кити. Тя му бе казала: Не, това не може да стане…

— Даря Александровна — сухо каза той, — аз ценя доверието ви в мене; мисля, че се лъжете. Дали съм прав, или не, но тая гордост, която вие презирате, е причина всяка мисъл за Катерина Александровна да е невъзможна за мене — разбирате ли, съвсем невъзможна.

— Ще ви кажа само още едно, вие разбирате, че говоря за сестра си, която обичам както децата си. Не казвам, че тя може да ви е обичала, но исках само да ви кажа, че отказът й в оня миг не доказва нищо.

— Не зная! — рече Левин, като скочи. — Ако знаехте каква болка ми причинявате! Все едно, ако бе умряло някое от децата ви и седнеха да ви казват: то щеше да стане такова и такова и можеше да живее, и щяхте да му се радвате. А то е умряло, умряло, умряло…

— Колко сте смешен! — каза Даря Александровна с тъжна усмивка въпреки вълнението на Левин. — Да, сега всичко разбирам — умислено продължи тя. — Значи, когато пристигне Кити, вие няма да дойдете у нас?

— Не, няма да дойда. Разбира се, няма да отбягвам Катерина Александровна, но където мога, ще се помъча да я избавя от неприятното си присъствие.

— Много, много сте смешен — повтори Даря Александровна, като се взираше с нежност в лицето му. — Е, добре, все едно, че нищо не сме говорили за това. Защо дойде, Таня? — попита на френски Даря Александровна влязлата си дъщеря.

— Къде ми е лопатката, мамо?

— Аз ти говоря на френски и ти ми отговори така.

Момиченцето искаше да каже, но бе забравило как с лопатка на френски; майката му подсказа и след това пак на френски му каза къде да търси лопатката. И това се видя неприятно на Левин.

Сега всичко в къщата на Даря Александровна и у децата й му се виждаше съвсем не така мило, както по-рано.

„И защо говори на френски с децата? — помисли той. — Колко неестествено и фалшиво е това! Дори децата го чувствуват. Ще ги научи френски, а ще ги отучи от искреност“ — мислеше той, без да знае, че Даря Александровна бе обмислила това вече двадесет пъти и все пак бе сметнала за необходимо да учи децата си по тоя начин, макар и в ущърб на искреността.

— Но къде ще ходите? Поседете.

Левин остана до чая, но всичката му веселост, бе изчезнала и му беше неловко.

След чая той излезе в антрето, за да каже да докарат колата, и когато се върна, завари Даря Александровна развълнувана, с разстроено лице и със сълзи на очи.

Докато Левин излизаше, на Даря Александровна се случи едно ужасно събитие, което изведнъж разруши цялото й днешно щастие и гордостта й с децата. Гриша и Таня се сбиха за една топка; като чу вик в детската стая, Даря Александровна изтича и ги завари в страшно положение. Таня дърпаше Гриша за косата, а той с изкривено от злоба лице я биеше с юмруци, дето завърне. Когато Даря Александровна видя това, нещо се скъса в сърцето й. Над живота й сякаш се спусна мрак: тя разбра, че тия нейни деца, с които се гордееше така много, бяха не само най-обикновени, но дори не добри, лошо възпитани, с груби, зверски наклонности, зли деца.

Тя не можеше да говори и мисли за нищо друго и не можеше да не разправи за нещастието си на Левин.

Левин видя, че тя е нещастна и се помъчи да я утеши, като казваше, че това не значи нищо лошо, че всички деца се бият; но като казваше това, в душата си Левин си мислеше: „Не, аз няма да се превземам и да говоря на френски с децата си, но моите деца няма да бъдат такива; трябва само да не се развалят, да не се осакатяват децата и те ще бъдат прелестни. Да, моите деца няма да бъдат такива.“

Той се сбогува и си замина и тя не го задържаше вече.