Лий Чайлд
Смъртоносна жега (16)

17

Когато бурята отмина на север, шофьорът разбра, че другите двама няма да се завърнат. Усещането беше толкова силно, че придоби тежестта на безспорен факт. Сякаш дъждът бе оставил след себе си непоправима пустота. Той се завъртя на стола и погледна вратата. Дълги минути седя така. После стана, пристъпи напред и отвори. Погледна към паркинга — наляво, надясно. По асфалта течеше вода. Из въздуха се носеше остър, свеж мирис.

Излезе и направи десетина крачки през мрака. Нейде наблизо бълбукаха канавки и водосточни тръби, от дърветата шумно падаха капки. Но не се чуваше нищо друго. Нищо. Никой не идваше. Никой нямаше да дойде. Знаеше го.

Той се обърна. Под краката му леко се хлъзнаха влажни камъчета. Тръгна назад. Влезе в стаята и тихичко затвори вратата. Погледна леглото. Взря се в спящото дете.

 

 

— Ти ще караш — подвикна Ричър. — На север, разбра ли?

Тласна я към лявата врата и тичешком заобиколи колата. Алис дръпна седалката си напред, а той измести назад своята. Разгъна картите. Отляво „Червената къща“ гореше. Зад всички прозорци играеха пламъци. И на двата етажа. Прислужницата изскочи по пеньоар от кухненската врата. Огънят освети лицето й. Беше напълно безизразно.

— Добре, да потегляме — каза Ричър.

Алис блъсна лоста напред и включи двигателя. Джипът още беше на двойна предавка и четирите колела разхвърляха наоколо фонтани мокри камъчета. Алис отмина линкълна на Уокър. Рязко зави надясно към портата. Натисна педала докрай. Ричър изви глава и видя първите пламъци да се подават над покрива. Те плъзнаха настрани, спряха и пак се втурнаха хоризонтално в търсене на гориво. Парата от мокрите керемиди се смесваше с пушека. Ръсти, Боби и прислужницата гледаха нагоре като хипнотизирани. Ричър се обърна и повече не погледна назад. Поседя неподвижно, после разрови хартиите върху коленете си, докато откри едромащабна карта на областта. Посегна нагоре и включи лампичката.

— По-бързо — каза той. — Имам много лошо предчувствие.

 

 

Четирите часа отдавна бяха отминали, но той продължаваше да чака. Изпитваше леко колебание. Как да не го изпитва? Не беше чудовище. Естествено, щеше да свърши каквото трябва, но нямаше да му бъде приятно.

Пак пристъпи до вратата, отвори я и закачи на външната дръжка табелката Не безпокойте. После затвори и заключи отвътре. Харесваха му ключалките на мотелските стаи. От вътрешната страна имаше голям лост. Завърташ го и чуваш гладко, приятно изщракване. Отвън няма такъв механизъм. Много полезно. Понякога на човек му трябва пълно спокойствие. Той закачи веригата и се обърна към стаята.

Алис караше бясно. Джипът не беше особено подходящ за високи скорости по шосе. Подскачаше и рязко залиташе настрани. Управлението изискваше непрестанно внимание. Това бе сериозен проблем. Но Ричър невъзмутимо вдигна картата под светлината на лампичката. Вгледа се, провери мащаба, разпери два пръста като пергел и очерта кръг.

— Посещавала ли си местните забележителности? — попита той.

Алис кимна, без да го поглежда.

— Да, някои. Ходих до обсерваторията „Макдоналд“. Беше страхотно.

Ричър погледна картата. Обсерваторията „Макдоналд“ се намираше югозападно от Пейкъс, в планините Дейвис.

— Сто и трийсет километра — каза той. — Твърде далеч.

— За какво?

— За да бъдат там днес. Мисля, че са отседнали най-много на половин час път от Пейкъс. Четирийсет километра, максимум петдесет.

— Защо?

— За да са близо до Уокър. Той сигурно е планирал да измъкне Кармен при необходимост. Или да доведе Ели при нея. Така или иначе, да я убеди, че заплахата е реална. Затова смятам, че са се укрили нейде в околността.

— И близо до туристическа забележителност?

— Без съмнение — потвърди той. — Това е най-важното.

— Наистина ли го можеш? — попита Алис. — Да намериш търсеното място в главата си.

— Досега съм успявал.

— Колко пъти? В колко процента от случаите?

Той не отговори. Пак се приведе над картата. Алис стисна още по-здраво волана. Сведе очи към таблото.

— О, боже — прошепна тя.

Ричър не вдигна глава.

— Какво има?

— Свършили сме бензина. Стрелката е на нулата. Червената лампичка свети.

Ричър помълча, после кимна.

— Карай. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да натиска педала.

— Как? Да не мислиш, че стрелката е заяла?

Ричър вдигна глава. Погледна напред.

— Просто карай.

— Ще свършим бензина — възрази тя.

— Не бой се.

Алис продължи да кара. Джипът се тресеше. Фаровете подскачаха по асфалта. Гумите виеха. Алис пак погледна надолу.

— Стрелката е на нулата, Ричър. Под нулата.

— Не бой се — повтори той.

— Защо?

— Ще видиш.

Ричър не откъсваше очи от пътя. Алис караше с цялата бързина, която можеше да изцеди от джипа. Двигателят ревеше. Вероятно гълташе по половин литър на минута.

— Мини на нормална предавка — каза Ричър. — Така е по-икономично.

Тя стисна лоста и с усилие го измести. Предницата утихна. Управлението стана малко по-леко. Тя продължи да кара. Още километър. Два. Пак погледна таблото.

— Движим се с изпаренията от резервоара.

— Не бой се — каза Ричър за трети път.

Още два километра. Двигателят се запъна, закашля и пак заработи. Засмуква изпарения от бензинопровода, помисли си Ричър. Или утайка от дъното.

— Ричър, бензинът свърши — обади се Алис.

— Няма страшно.

— Защо?

Още един километър.

— Ето защо — каза изведнъж той.

Десният лъч плъзна по крайпътния чакъл и освети стоманеносин форд. На колелата нямаше тасове, отзад стърчаха четири антени. Колата просто стоеше и чакаше, обърната на север.

— Това ще ни свърши работа — каза Ричър. — Резервоарът сигурно е пълен догоре. Те организираха всичко много добре.

Алис натисна спирачките и спря зад форда.

— Техен ли е? Защо е тук?

— Уокър го е оставил.

— Как разбра?

— Ясно е като бял ден. Те пристигат от Пейкъс с две коли — тази и линкълнът. Оставят линкълна тук и продължават с форда. После Уокър бяга от платото, зарязва пикапа под навеса, идва с форда дотук и се връща в ранчото с линкълна. За да си помислим, че идва за пръв път, ако случайно още сме живи и здрави.

— А ключовете?

— Сигурно са на таблото. На Уокър не му беше до тревоги за собствеността на „Херц“.

Алис изскочи навън и провери. Вдигна палец. Ключовете бяха на място. Ричър взе картите и я последва. Оставиха джипа с отворени врати. Моторът все още работеше с последните капки бензин. Качиха се във форда и отново наместиха седалките. Алис форсира двигателя и след трийсет секунди се движеха със сто километра в час.

— Резервоарът е почти пълен — каза тя. — И колата се управлява много по-леко.

Ричър кимна. Фордът се плъзгаше по асфалта стремително и гладко. Както се полага на солиден автомобил.

— Ал Юджин е седял на моето място — каза той.

Алис се озърна към него. Той се усмихна.

— Карай по-бързо. Никой няма да ни спре. Приличаме на полицейски екип.

Тя вдигна сто и двайсет, след това сто и трийсет. Ричър напипа лампичката, щракна я и пак се зае с картите.

— Добре, докъде бяхме стигнали?

— До обсерваторията Макдоналд — отвърна Алис. — Ти не я одобри.

Той кимна.

— Много е далече.

Извъртя картата под светлината. Заби поглед в нея. Съсредоточи се, Ричър. Направи го. Ако можеш.

— Какво има в парковата зона Балмориа? — попита той.

Мястото пак беше югозападно от Пейкъс, но само на петдесет километра.

Подходящо разстояние.

— Пустинен оазис — обясни Алис. — Огромно езеро, много бистро. Там ходят плувци и леководолази.

Но мястото не е подходящо.

— Не ми се вярва — каза той.

Огледа петдесет километра на североизток.

— Какво знаеш за дюните Монахан?

— Петнайсет хиляди декара пясъчни дюни. Прилича на Сахара.

— Само това ли? И хората ходят там?

— Много е впечатляващо.

Ричър замълча и отново се вгледа в картата.

— А Форт Стоктън?

— Обикновено градче — каза Алис. — Почти не се различава от Пейкъс. — Изведнъж тя трепна и се обърна към него. — Но старият Форт Стоктън май си струва да се види.

Ричър погледна картата. Старият Форт Стоктън бе отбелязан като историческа развалина северно от самото градче. Откъм Пейкъс. Измери разстоянието. Около седемдесет километра.

Не е изключено.

— Какво представлява?

— Историческа забележителност — каза Алис. — Стара военна крепост. Там е бил полкът на Бизоните, чернокожата кавалерия. Войските на Конфедерацията разрушили крепостта. Бизоните я възстановили. През 1867 година, ако не греша.

Ричър погледна отново. Развалините бяха на югоизток от Пейкъс, до тях се стигаше по шосе 285, което изглеждаше сравнително добро. Удобно шосе. Вероятно съвсем типично. Той затвори очи. Колата летеше напред. Двигателят работеше съвсем тихо. Вътре беше уютно и топло. Искаше му се да заспи. Беше много уморен. Под краката му съскаха пръски вода.

— Старият Форт Стоктън ми допада — каза той.

Пак замълча. Отминаха още два километра.

— Не точно там — каза Ричър. — Но наблизо. Представи си го от тяхна гледна точка.

— Не мога — възрази Алис. — Не съм като тях.

— Опитай. Какви бяха те?

— Не знам.

— Бяха професионалисти. Тихи и незабележими. Като хамелеони. С вродено умение да се прикриват. Стремяха се никой да не ги забележи. Постави се на тяхно място, Алис.

— Не мога — повтори тя.

— Мисли като тях. Представяй си. Влез в кожата им. Кои бяха те? Аз ги видях и ги помислих за търговски пътници. Ръсти Гриър повярва, че са социални служители. Ал Юджин явно ги е помислил за агенти от ФБР. Затова разсъждавай като тях. Заеми тяхното място. Силата ти е в това, че изглеждаш съвсем обикновено. Бяла си, изглеждаш умерено богата и караш този форд, който без антените прилича на обикновена семейна кола. Номерът с ФБР им е помогнал, но по принцип колата изглежда толкова безобидна, че Ал Юджин е сметнал за безопасно да спре. И в същото време толкова властна, че е бил длъжен да спре. Поискал го е. И тъй, ти си съвсем обикновена, почтена и напълно приемлива. Освен това делова.

— Разбрано.

— Но ето че до теб се появява хлапе. В какво се превръща твоята група?

— В какво?

— Нормално, обикновено, почтено, съвсем приемливо семейство от средна ръка.

— Но нали са били трима?

Ричър помълча. Затвори очи.

— Единият от мъжете е чичо. Значи сте средно богато семейство, тръгнало на почивка с колата. Но не от онези шумни семейства, дето хукват към Дисниленд. Никакви бермуди и шарени тениски. Изглеждате тихи, може би малко саможиви. Или дори скучни. И навярно ученолюбиви. Може би изглеждате като семейство на училищен директор. Или счетоводител. Очевидно не сте от щата, значи пътувате. Накъде? Задай си същия въпрос като тях. Къде ще се слееш със средата? Къде е най-безопасното място? Къде ще отиде едно сериозно, ученолюбиво семейство от средна ръка с малката си дъщеричка? Кое място е най-добро, подходящо, поучително за нея? Макар че още е твърде малка, за да разбере. Макар че хората тайно ви се присмиват за политическата коректност и усърдието.

— Старият Форт Стоктън — каза Алис.

— Именно. Запознаваш малката със славното минало на афроамериканските бойци, макар че сигурно ще получиш сърдечен удар, ако след време тя отиде на среща е някой техен потомък. Но ти караш форд, а не беемве или кадилак. Значи си благоразумна. Което означава не твърде богата. Правиш си сметка на разходите. Мразиш да плащаш по-скъпо. Както за коли, така и за мотели. Значи пристигаш от север и избираш по-далечен мотел, където цените са разумни. Не някоя дупка насред пущинака. Но все пак в покрайнините на туристическия район. Където предлагат добри цени. — Той отвори очи. — Там ще отседнеш, Алис.

— Така ли?

Ричър кимна.

— На място, където има много семейства от средната класа. Място, препоръчвано в скучните рекламни брошури. Място, където си в свои води. Място с множество хора като теб. Място, където изобщо няма да те запомнят. И място, от което да стигнеш до Пейкъс най-много за трийсет и пет минути по удобно шосе.

Алис сви рамене и същевременно кимна.

— Добра теория ми изглежда. Логична. Въпросът е само дали са използвали същата логика.

— Надявам се — каза Ричър. — Защото нямаме време за голямо издирване. Всъщност изобщо нямаме време. Имам лошо предчувствие. Мисля, че Ели вече е под заплаха.

Алис мълчеше.

— Може би другите двама е трябвало да се обаждат редовно по телефона — продължи той. — Може би третият вече изпада в паника.

— Значи залагаш всичко на карта.

Ричър не отговори.

— Направи една проста сметка — каза Алис. — Седемдесет километра радиус ти дават площ около хиляда и петстотин квадратни километра. И искаш да избереш сред тях една-единствена точка?

Ричър мълчеше. Изминаха още един километър.

Залагай, Ричър.

— Мисля, че бяха много умни и предпазливи — каза той. — А основната им цел е съвсем ясна. Гледали са същите карти. Затова смятам, че точно така са постъпили.

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Човек никога не е сигурен. Но така бих постъпил аз. Това е номерът, Алис. Да мислиш като тях. Гарантиран успех.

— Сто процента ли?

Той сви рамене.

— Е, не съвсем.

Отпред се появи задрямалото селце на кръстопътя. Училище, бензиностанция, закусвалня. Направо — Пейкъс. Надясно — Форт Стоктън.

— Е? — попита Алис.

Ричър не отговори.

— Е? — повтори тя.

Той се взираше през стъклото.

— Какво решаваш?

Ричър мълчеше. Тя натисна спирачките, колата се хлъзна по мокрия път и спря точно върху полуизтритата осева линия.

— Е?

Дявол да те вземе, залагай, Ричър.

— Завий надясно — каза той.

 

 

Той реши най-напред да се изкъпе. Приемлива отсрочка. Разполагаше с време. Стаята беше заключена. Детето спеше дълбоко. Съблече се, сгъна грижливо дрехите и ги сложи на стола. Прекрачи в банята. Дръпна завесата и пусна душа.

После извади ново сапунче от опаковката. Обичаше мотелските сапуни. Харесваше свежите хартиени опаковки и мириса, който лъхваше от тях. Силен и чист. Подуши шампоана. Беше в малко пластмасово шишенце. Миришеше на ягоди. Прочете етикета. Шампоан с балсам. Протегна се, остави сапуна върху порцелановата подложка и внимателно закрепи шампоана върху ръба на ваната. Бутна завесата настрани и влезе под струята.

 

 

На североизток от Ехо шосето ставаше по-тясно и лъкатушеше в подножието на хълмиста верига покрай коритото на Кояноса Дроу. Фордът не бе твърде удобен за такъв път. Изглеждаше тежък, крехък и тромав. Потоци вода се стичаха по асфалта от ляво на дясно. От деретата бликаше кал, размесена със ситни камъчета. Алис се бореше да поддържа шейсет километра в час. Мълчеше. Стискаше зъби и тласкаше тежкия автомобил по безкрайните завои. Ричър я погледна. Стори му се пребледняла. Като от студ.

— Добре ли си? — попита той.

— А ти добре ли си? — отвърна тя.

— Защо да не съм?

— Току-що уби двама души. После пред очите ти умря трети и изгоря цяла къща.

Той извърна очи. Цивилни.

— Минала работа. Не мисли за това.

— Ама че отговор!

— Какво има?

— Изобщо ли не те засягат подобни неща?

— Съжалявам, че не успях да ги разпитам.

— За друго не съжаляваш, така ли?

Той помълча. После каза:

— Разкажи ми за къщата, в която живееш.

— Какво общо има къщата?

— Предполагам, че е от онези, дето ги наемат за кратко време. Не много добре поддържана. Сигурно я завари доста мръсна.

— И какво?

— Прав ли съм?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Чистих цяла седмица.

— Загоряла печка, лепкави подове, нали така?

— Да.

— Буболечки в шкафовете?

Тя пак кимна.

— Хлебарки в кухнята?

— Цяла колония — потвърди Алис. — Грамадни.

— И ти се отърва от тях?

— Естествено.

— Как?

— С отрова?

— Хайде сега, ти ми кажи как се чувстваш.

Тя се озърна.

— Значи сравняваш онези хора с хлебарки?

Ричър поклати глава.

— Не съвсем. Предпочитам хлебарките. Те са просто пакетчета ДНК, които търчат насам-натам и вършат каквото им се налага. На Уокър и неговите приятели не им се е налагало да го вършат. Те са имали избор. Можели да бъдат достойни човешки същества. Но са решили да бъдат други. После са решили да се задяват с мен, което беше последната капка, и си получиха заслуженото. Затова няма да стоя буден всяка нощ заради тях. Изобщо няма да си ги спомня. А ако ти смяташ другояче, значи грешиш.

Алис мълчаливо преодоля още няколко завоя.

— Ти си корав човек, Ричър — каза тя.

Той помълча на свой ред.

— Реалист съм. И, общо взето, почтен човек.

— Нормалните хора може да не се съгласят.

Той кимна.

— Такива сте вие.

 

 

Той дълго стоя под топлата струя, после започна от главата. Насапуниса се с много шампоан и започна да масажира скалпа. След това си изплакна ръцете и се насапуниса по лицето, шията, зад ушите. Затвори очи и остави водата да се стича по тялото му. Сложи още малко шампоан на гъстите косми по гърдите. Насапуниса се под мишниците. По гърба и краката. После се изми до лактите много старателно и грижливо. Като хирург преди операция.

 

 

— Колко остава? — попита Алис.

Ричър пресметна по картата.

— Четирийсет километра. Пресичаме магистрала I–10 и продължаваме по шосе 285 на север към Пейкъс.

— Но развалините са до другия път. Пътя за Монахан.

— Повярвай ми, Алис. Те са останали на шосе 285. Трябвал им е удобен път.

Алис не отговори.

— Необходим ни е план — каза Ричър.

— За залавянето на онзи тип ли? Нищо не разбирам от тия неща.

— Не, за по-късно. Как да освободим Кармен.

— Ти си ужасно самонадеян.

— Преди акция не се мисли за провал.

Алис натисна спирачките и направи рязък завой. По-нататък следваше сто метра прав път и колата веднага се стрелна напред.

— Habeas corpus^[1] — каза Алис. — Отиваме при някой федерален съдия и подаваме спешна молба. Ще му разкажем цялата история.

— Мислиш ли, че може да стане?

— Точно затова са го измислили. Върши работа вече двеста години. Не вярвам точно сега да засече.

— Добре — каза Ричър.

— Но има една подробност.

— Каква?

— Ще ни трябват свидетели. Затова недей да го убиваш. Ако не смяташ молбата ми за нахална.

 

 

Той отми сапуна и постоя под горещата струя. Усещаше я по тялото си. Хрумна му нова мисъл. Щяха да му трябват пари. Другите нямаше да се върнат. Екипът вече бе минало. Знаеше го. Отново ставаше безработен. И това не му допадаше. Той не беше водач. Не умееше да измисля разни неща. Работата в екип бе тъкмо за него. Сега отново оставаше сам. У дома под дюшека имаше скрити пари, но не много. Щяха да му трябват още, и то съвсем скоро.

Той се завъртя и подложи косата си на водната струя. Може би си струваше да отведе детето в Лос Анджелис. Да го продаде там. Познаваше някои хора. Хора, които уреждат осиновяване и разни други работи, за които не бива да се разпитва. На колко години беше момичето? Шест и половина? При това бяло. Доста пари можеше да му вземе, особено с тая руса коса. И сините очи биха добавили две-три хилядарки. Както и да погледнеш, хубава стока. Неговите познати сигурно щяха да платят съвсем прилична цена.

Само че как да стигне дотам? Фордът беше изчезнал, но можеше да наеме друга кола. Нямаше да му е за пръв път. Можеше да поръча да му я докарат утре сутрин от Пейкъс или Форт Стоктън. Разполагаше с цял куп фалшиви документи. Но това означаваше, че доставчикът ще види лицето му. И хлапето. Не, можеше да скрие момичето в празната стая на жената, а в своята да посрещне доставчика. Но рискът все пак си оставаше.

Или пък да открадне кола. И това нямаше да му е за пръв път. Можеше да си избере някоя тук, на паркинга. Дръпна завесата, подаде глава и погледна към тоалетната масичка, където бе оставил часовника. Четири и половина сутринта. В пет вече можеха да са на път. На сто километра оттук. Разполагаше и с резервни номера. Калифорнийският, който бяха използвали за колата от летище Лос Анджелис, и оригиналният тексаски номер от форда.

Върна се под душа и отново дръпна завесата. Решението бе взето. Ако навън имаше някой бял седан, щеше да го вземе. Тук предпочитаха белия цвят заради слънцето. А детето можеше да сложи в багажника. Лесна работа. Най-добре би било да намери форд корола на една-две години. Много банална конструкция. Лесно се бърка с много други модели. Дори пътните полицаи трудно ги разпознават. С такава кола можеше да стигне чак до Лос Анджелис. Да продаде и нея покрай хлапето за още малко пари. Той кимна. Усмихна се и вдигна ръце да се измие под мишниците.

 

 

На петнайсет километра югозападно от Форт Стоктън пътят зави надясно, прехвърли хребета, слезе надолу и продължи покрай Биг Кениън Дроу. После се устреми право към кръстовището с магистрала I–10, което събираше осем пътя и върху картата напомняше паяк. Северозападният крак бе шосе 285, завиващо под прав ъгъл към Пейкъс. Следваха около трийсет километра между градската черта на Пейкъс и моста над Кояноса Дроу.

— Това е зоната на целта — каза Ричър. — Някъде в тия трийсет километра. Отиваме на север до моста, завиваме и се връщаме на юг. За да видим каквото са гледали те.

Алис мълчаливо кимна и ускори по надолнището. Гумите тропаха по неравния асфалт и тежката кола залиташе настрани. Събуди я шумът на душа. Водата трополеше по плочките от другата страна на стената, сякаш отново бе завалял дъжд. Тя се зави презглава, после пак дръпна чаршафа надолу. Погледна прозореца. Вече нямаше светкавици. Напрегна слух, но не чу гръмотевици. После разпозна звука. Душът работеше в банята. Беше по-шумен от нейния у дома, но по-тих от маминия.

Онзи човек беше в банята.

Тя свали чаршафа до кръста си. Надигна се и седна. Лампата не светеше, но завесите бяха дръпнати настрани и отвън нахлуваше жълтеникава светлина. Виждаше как по стъклото проблясват капки.

Стаята беше празна.

Естествено, глупачке, каза си тя. Онзи човек е в банята.

Смъкна чаршафа до глезените си. Дрехите й бяха сгънати на масата до прозореца. Тя се измъкна от леглото, тихичко пристъпи натам, протегна ръка и взе гащичките си. Обу ги. Навлече тениската. Пъхна ръце в ръкавите. После взе шортите, провери къде е предницата и ги обу. Дръпна ластика върху тениската и седна на пода да закопчае сандалите.

Душът продължаваше да шуми.

Стана и се промъкна край вратата на банята съвсем бавно, защото се боеше, че сандалите може да тропнат. Гледаше да стъпва по килима. Избягваше линолеума. Спря и се ослуша.

Душът продължаваше да шуми.

Промъкна се по коридорчето покрай гардероба, чак до вратата. Тук беше тъмно. Спря и се загледа във вратата. Видя дръжка, лост и верига. Тя се замисли напрегнато. Дръжката си беше дръжка, а лостът — вероятно ключалка. Не знаеше за какво е веригата. Отстрани имаше прорез с разширение в единия край. Тя си представи как се отваря вратата. Щеше да мръдне малко навътре и след това веригата да я спре.

Душът продължаваше да шуми.

Трябваше да махне веригата. Тя навярно се плъзгаше настрани. Сигурно затова беше процепът. Огледа го. Беше много високо. Протегна ръка нагоре, но не го достигна. Протегна се още повече и докосна веригата с пръсти. Можеше да я плъзне. Избута края й, докато падна в широката дупка. Но не можеше да я издърпа.

Душът продължаваше да шуми.

Тя се подпря с другата длан на вратата и започна да се протяга, докато застана на пръсти. Изпъна се до болка в гръбнака и стисна веригата с връхчетата на пръстите. Не искаше да излезе. Беше заклещена. Тогава се отпусна долу и се ослуша.

Душът продължаваше да шуми.

Отново се изправи на пръсти, изпъна ги до непоносима болка и посегна нагоре с двете ръце. В края на веригата имаше топче. Разклати го. То помръдна. Пак го пусна. Вдигна го, дръпна в същото време и то изскочи. Изтропа надолу и се блъсна във вратата. Звукът й се стори ужасно силен. Тя затаи дъх и се ослуша.

Душът продължаваше да шуми.

Тя се отпусна долу и опита лоста. Подпря го от двете страни с палец и показалец, после завъртя. Лостът не помръдна. Опита в другата посока. Лостът помръдна леко. Механизмът заяждаше. Тя затвори уста, за да не диша много шумно, сетне хвана с две ръце и напъна. Лостът помръдна, чу се метално скърцане. Тя напрегна всички сили. Ръцете я заболяха. Лостът помръдна още малко и изведнъж прещрака докрай.

Трак.

Тя застина и се ослуша.

Душът продължаваше да шуми.

Дръжката поддаде при първото докосване. Тя огледа вратата. Изглеждаше много висока, дебела и тежка. Отгоре имаше някаква метална машинка, която да я затваря автоматично. Беше виждала такива неща и друг път. Вдигаха много шум. Като в столовата срещу училището.

Душът бе спрял.

Тя замръзна. Беше вцепенена от паника. Вратата ще вдигне шум. Той ще чуе. Ще излезе. Ще ме подгони.

Трескаво се завъртя и огледа стаята.

 

 

Огромната бетонна детелина на магистрала I–10 приличаше на заздравял белег сред равнината. Беше по-голяма от стадион и отвъд нея оранжевото сияние на уличните лампи във Форт Стоктън озаряваше ниските облаци. Там имаше електричество. Алис профуча с пълна скорост по завоя нагоре и продължи на северозапад по шосе 285. Навлезе в градските очертания със сто и четирийсет километра в час. Мярна се табела Пейкъс 77 километра. Ричър се бе привел напред и бързо въртеше глава, оглеждайки едновременно двете страни на пътя. Покрай форда прелитаха ниски сгради. Някои от тях бяха мотели.

— Може изобщо да не е тук — каза Алис.

— Скоро ще разберем — отвърна Ричър.

 

 

Той изключи водата, бутна завесата настрани и излезе от ваната. Препаса се с кърпа и избърса лицето си с друга. Спря пред замъгленото огледало и се среса с пръсти. Сложи си часовника. Захвърли двете кърпи на пода и взе две чисти от хромираната лавица. Пак се препаса с едната, другата преметна през рамо като тога.

Излезе от банята. Заедно с него отвътре излетя светлина. Тя пресече цялата стая на широк жълт сноп. Той застина. Втренчи се в празното легло.

 

 

За три минути отминаха три мотела и Ричър ги отхвърли. Сега всичко бе въпрос на усет и интуиция. Беше навлязъл в някаква сумрачна зона, до която не стигаше нищо друго освен тънките гласчета от подсъзнанието. Всеки съзнателен анализ би ги прогонил. Той би могъл да се впусне в най-подробен анализ за плюсовете и минусите на всяко място. Би могъл да говори до изнемогване. Затова се вслушваше само в тихите гласчета, долитащи от дъното на мозъка. А те казваха: Не е тук. Не. Не.

 

 

Той замаяно пристъпи към леглото, сякаш един поглед от друг ъгъл можеше да върне хлапето. Но нищо не се промени. На леглото имаше само усукан чаршаф и изкривена възглавница с отпечатък от детска глава. Обърна се и огледа прозореца. Беше затворен отвътре. После изтича към вратата. С къси, отчаяни стъпки. Веригата беше свалена. Резето — щракнато докрай.

Какво?

Той натисна дръжката. Отвори вратата. Табелката Не безпокойте лежеше наблизо върху бетонната пътечка.

Беше избягала.

Той подпря вратата, за да не се затвори, и изтича в нощта бос, само по две кърпи. Пробяга десет крачки по паркинга и спря. Задъхваше се. Смайване, страх, внезапно усилие. Отново ставаше топло. Из въздуха се носеше тежък аромат на влажна земя, цветя и листа. От дърветата падаха капки. Той се завъртя. Къде е избягала, по дяволите? Къде? Дете на тази възраст няма да размишлява. Просто ще бяга докъдето може. Вероятно към пътя. Той направи още една крачка, сетне пак се завъртя. Към вратата. Трябваше да се облече. Не можеше да я гони в този вид.

 

 

На пет-шест километра преди моста групичките ниски сгради изчезнаха. Просто ги нямаше. Оставаше само пустинята. Ричър гледаше през предното стъкло към далечната пустош, мислеше си за всички пътища, които бе виждал, и се питаше: Ще има ли още сгради отпред? Или нищо, чак докато след петдесет километра стигнем в покрайнините на Пейкъс?

— Обърни — каза той.

— Сега ли?

— Видяхме каквото можеше да се види.

Тя натисна спирачките и описа рязък завой от единия край на шосето до другия. Фордът леко занесе по влажната настилка, после се изравни и полетя обратно на юг.

— Сега по-бавно — нареди Ричър. — Сега сме на тяхно място. Гледаме през техните очи.

 

 

Ели лежеше съвсем неподвижно върху горната лавица в гардероба. Тя умееше да се крие. Всички го казваха. Умееше и да се катери, затова харесваше високите скривалища. Както в конюшнята. Любимото й място беше горе върху балите сено. Гардеробът не беше толкова сигурен. Тук беше тясно и имаше топчета прах. Отстрани се валяше телена закачалка, до нея найлонов плик с някакъв дълъг надпис. Все пак имаше къде да легне по корем и да се скрие. Добро скривалище, реши тя. Трудно за достигане. Беше се изкачила отстрани по лавиците. Като по стълбичка. Тук беше нависоко. Само че можеше да кихне от праха. Знаеше, че не бива. Дали все пак не е ниско? Онзи не беше много висок. Тя затаи дъх.

 

 

Алис караше със сто километра в час. Първият мотел, който достигнаха, беше отляво. Стотина метра нисък жив плет закриваше паркинга. Имаше централна сграда и две едноетажни пристройки с по шест стаи. Прозорците на канцеларията бяха тъмни. Отстрани имаше автомат за безалкохолни напитки. Пет коли на паркинга.

— Не — каза Ричър. — Ние не спираме в първия мотел. Вероятно ще предпочетем втория.

Вторият се появи след четиристотин метра на юг.

И изглеждаше подходящ.

Беше изграден под прав ъгъл към пътя. Канцеларията гледаше към шосето, но двата реда бунгала се отдалечаваха зад нея като обърната буква U. Мястото беше закътано. Наоколо растяха високи дървета, от чиито клони се ръсеха дъждовни капки.

Възможно.

Алис намали скоростта.

— Карай през паркинга — нареди той.

Алис зави през паркинга и подкара покрай бунгалата. Бяха осем. Три паркирани коли. Зави и потегли обратно. Отзад имаше още осем. Пак три коли. Тя спря до вратата на канцеларията.

— Е?

Ричър поклати глава.

— Не.

— Защо?

— Много е празно. Шестнайсет бунгала, шест коли. Трябва да са поне осем.

— Защо?

— На тях не им трябва празен мотел. Може някой да ги запомни. Търсят нещо, заето около две трети, тоест десет или единайсет коли за шестнайсет бунгала. Това търсим. Две трети минус две. Приблизително.

Тя се озърна към него и сви рамене. Изкара колата на пътя и продължи на юг.

 

 

Той направи две крачки към вратата и спря. От едната страна на паркинга имаше жълтеникава лампа и лъчите й падаха косо по мокрия асфалт. В тях видя стъпките си. Верига странни, мътни следи сред влагата. Различи пръстите и петите. Най-вече петите, защото бе минал оттам тичешком. Отпечатъците бяха размити и влажни.

Но не видя нейните стъпки.

Имаше само една следа — неговата. Никакво съмнение.

Тя не бе излизала. Освен ако можеше да лети. Което бе невъзможно. Той се усмихна.

Значи се криеше в стаята.

Измина тичешком последните осем крачки и влезе в стаята. Тихо затвори вратата, намести веригата и щракна резето.

— Излизай — подвикна той.

Тишина, но той и не очакваше отговор.

— Идвам да те намеря.

Започна от ъгъла до прозореца, където имаше кресло, зад което би могло да се скрие дете. Нямаше я. Коленичи да надникне под леглата. И там я нямаше.

— Хей, хлапе — подвикна той. — Стига толкова.

Между двете легла имаше нощно шкафче. И там я нямаше. Той се изправи и намести кърпите. Не можеше да е в банята. Тогава къде? Огледа стаята. Гардеробът. Разбира се. Той се усмихна и пъргаво пристъпи натам.

— Идвам, скъпа.

Дръпна двете врати и провери отдолу. Видя само празна поставка за куфари. Отдясно имаше няколко празни лавици. И една висока лавица горе по цялата ширина. Надигна се на пръсти и я огледа. Нищо. Само прах, стара телена закачалка и найлонов плик от някакъв магазин в Кливланд.

Завъртя се, замаян от недоумение.

 

 

Пред третия мотел имаше изрисувана табела, закачена с вериги на железен прът. Шрифтът бе толкова претруфен, че Ричър не успя да го разчете със сигурност. Може би Каньон и още нещо. Буквите бяха очертани със златна боя.

— Харесва ми — каза той. — Много е изискано.

— Влизаме ли? — попита Алис.

— И още как.

Малка алея пресичаше двайсетметрова градинка, която изглеждаше жалка и повехнала от жегата, но поне беше опит да се направи нещо.

— Харесва ми — повтори той.

Разположението бе същото като на другия мотел. Канцелария, паркинг и два реда бунгала под прав ъгъл към пътя. Алис направи пълна обиколка. По десет бунгала в редица, общо двайсет. Дванайсет коли пред дванайсет врати.

Два шевролета, три хонди, две тойоти, два буика, стар сааб, старо ауди и петгодишен форд експлорър.

— Две трети минус две — каза Ричър.

— Това ли е мястото? — попита Алис.

Той не отговори. Тя спря колата до канцеларията.

— Е?

Ричър мълчаливо отвори вратата и слезе. Жегата се завръщаше. Усети мирис на влажна земя. Чу бълбукане на вода из канавки и водостоци. Канцеларията бе тъмна. Вратата заключена. Отстрани имаше изящен бронзов бутон за звънец. Той го натисна с палец и се вгледа през стъклото.

Вътре нямаше автомат за безалкохолни напитки. Само тезгях и голям рафт за рекламни брошури. Не различи заглавията. Продължи да натиска звънеца. Една врата в дъното светна и на нея се появи човек. Приглаждаше косата си с пръсти. Ричър извади значката и почука по стъклото. Човекът светна лампата в канцеларията, приближи се и отключи. Ричър пристъпи край него и влезе. Брошурите рекламираха всички туристически забележителности в радиус от сто и петдесет километра. Особено стария Форт Стоктън. Споменаваше се нещо за метеоритен кратер. Все забележителни места. Никакви намеци за родео, изложби на оръжие или недвижими имоти. Ричър махна с ръка на Алис.

— Това е мястото.

— Така ли?

Той кимна.

— Струва ми се подходящо.

— Ченгета ли сте? — попита човекът, гледайки форда.

— Трябва да видя регистъра — каза Ричър. — За гостите, настанени снощи.

 

 

Беше невъзможно. Абсолютно невъзможно. Нямаше я навън, нямаше я и вътре. Той отново огледа стаята. Леглата, мебелите, гардероба. Нищо. Нямаше я и в банята, защото той излезе оттам. Освен ако…

Освен ако е била под леглото или в гардероба, докато той излезе навън, а след това е изтичала в банята. Той прекрачи напред и отвори вратата на банята. Видя отражението си в огледалото и се усмихна. Стъклото вече не бе замъглено. С театрален жест дръпна завесата.

— Ето те.

Тя се притискаше права в ъгъла на ваната. Беше по тениска, шорти и сандали. Хапеше юмруче. Очите й бяха широко разтворени, огромни и тъмни.

— Размислих — каза той. — Смятах да те взема с мен.

Тя мълчеше. Само го гледаше. Той посегна напред. Тя се отдръпна. Извади юмрук от устата си и каза:

— Не бяха четири часа.

— Бяха — възрази той. — Много повече от четири.

Тя отново захапа юмрук. Той пак посегна. Тя се отдръпна. Какво й казваше мама? Ако те е страх от нещо, крещи с всичка сила. Тя пое дъх и се опита да изкрещи. Но не успя да издаде никакъв звук. Гърлото й бе пресъхнало.

 

 

— Регистърът — повтори Ричър.

Човекът се поколеба, сякаш ставаше дума за нещо безкрайно важно. Ричър погледна часовника и със същото движение извади пистолета от джоба си.

— Веднага. Нямаме време за глупости.

Очите на човека се разшириха. Той хлътна зад тезгяха и разгърна дебела кожена книга. Бутна я към тях. Ричър и Алис приведоха глави.

— Какви имена търсим? — попита тя.

— Нямам представа. Гледай колите.

На всяка страница имаше пет колони. Дата, име, домашен адрес, автомобил, дата на напускане. Двайсет реда за двайсетте бунгала. Шестнайсет бяха заети. На седем имаше стрелки към предишната страница — знак, че са тук от два или повече дни. Девет бяха заети от снощи. До единайсет от бунгалата имаше записан автомобил. Четири бяха заети от двойки с общи коли.

— Семейства — обясни дежурният. — Или по-големи групи.

— Вие ли ги приехте? — попита Ричър.

Човекът поклати глава.

— Аз съм нощна смяна. Идвам след полунощ.

Ричър се втренчи в страницата. Застина. Извърна глава.

— Какво? — попита Алис.

— Това не е мястото. Друго е. Издъних се.

— Защо?

— Погледни колите — каза Ричър.

Той плъзна дулото на пистолета по четвъртата колона.

Три шевролета, три хонди, две тойоти, два буика, един сааб, едно ауди. И един форд.

— Трябва да са два форда. Техният и онзи експлорър, който е паркиран тук.

— Мамка му — изруга Алис.

Той кимна. Мамка му. Обгърна го кънтяща тишина. Ако мястото не беше тук, нямаше ни най-малка представа къде може да бъде. Бе заложил всичко на карта. Не разполагаше с резервен план. Озърна се към регистъра. Форд. Представи си скучния стар експлорър отвън. После пак погледна регистъра.

На всички редове почеркът беше един и същ.

— Кой ги записва? — попита той.

— Собственичката — отговори дежурният. — Тя е малко старомодна.

Ричър затвори очи. Отново видя как Алис описва бавен кръг около паркинга. Замисли се за всички старомодни мотели, в които бе отсядал през живота си.

— Добре — каза той. — Гостът съобщава името и адреса, тя го записва. После навярно просто поглежда навън и сама определя марката на колата. Може би в това време други гости напират да плащат или питат за нещо.

— Може би. Аз съм нощна смяна. Денем не идвам.

— Тя не разбира много от коли, нали така?

— Нямам представа. Защо?

— Защото са записани три шевролета, а отвън има само два. Мисля, че е записала експлоръра като шевролет. Той е стар модел. Ъгловат. Може да го е объркала.

Той потупа с пистолета думата Форд.

— Този е нашият. Те са.

— Смяташ ли? — попита Алис.

— Знам. Усещам го.

Гостите бяха наели две стаи. Не съседни, но в едно крило. Стаи номер пет и осем.

— Добре — повтори Ричър. — Отивам да погледна. Алис, ти се свържи с щатската полиция, после почвай да звъниш на съдията, разбрано?

— Искате ли ключ? — попита дежурният.

— Не — каза Ричър. — Не ми трябва ключ.

 

 

Десният ред бунгала започваше от номер едно. Край вратите минаваше бетонна пътека. Ричър крачеше бързо и тихо, а зад него оставаха влажни следи. Нямаше нищо за гледане, освен вратите. Никакви прозорци. Прозорците сигурно бяха отзад. Стандартни мотелски стаи, каквито бе виждал хиляди пъти. Стандартно разположение: врата, къс коридор, гардероб от едната страна, баня от другата, после стая по цялата ширина на бунгалото, две легла, два стола, маса, писалище, климатик под прозореца, пастелни рисунки на стената.

На бетона до вратата на бунгало номер пет лежеше табелка Не безпокойте. Ричър я прекрачи. Щом си откраднал дете, гледаш да стоиш по-далеч от канцеларията. Ясна работа. Продължи и спря пред номер осем. Прилепи ухо до вратата и се ослуша. Не чу нищо. Продължи безшумно нататък, покрай номера девет и десет. Заобиколи края на редицата. Между двата реда бунгала имаше десет метра градина с бодливи пустинни храсти и грижливо подравнен чакъл. Тук-там светеха малки жълти фенери. Няколко големи камъка създаваха японски ефект.

Чакълът захрущя под краката му. Трябваше да върви бавно. Мина прозореца на номер десет, после номер девет, приклекна и се залепи за стената. Пропълзя напред и застана точно под прозореца на номер осем. Климатикът работеше. Бученето заглушаваше всичко останало. Бавно и предпазливо надигна глава. Погледна в стаята.

Нищо. Стаята беше съвсем празна. Подредена, сякаш никой не бе влизал. Стоеше си чиста, стерилна и готова за гости като всяка мотелска стая. Обзе го паника. Може да са наели по няколко стаи. На три-четири места, за да имат избор. Трийсет-четирийсет долара на вечер, защо не?

Изправи се. Вече не мислеше за чакъла. Изтича покрай номера шест и седем към прозореца на номер пет. Застана отпред и надникна.

И видя дребен тъмнокос мъж, омотан с две кърпи, да извлича Ели от банята. През вратата зад него се лееше ярка светлина. Стискаше с една ръка двете й китки, изпънати над главата. Тя риташе и се мяташе. Ричър продължи да гледа още около четвърт секунда, за да запомни разположението на стаята и да зърне черен деветмилиметров пистолет върху писалището. После си пое дъх, направи плавна крачка назад, наведе се и вдигна един от камъните в градината. Камъкът беше по-голям от баскетболна топка и тежеше към петдесет килограма. Ричър го тласна през прозореца. Мрежата против насекоми се разпадна, стъклото се разхвърча и той полетя подир камъка с главата напред, помъкнал рамката около раменете си като лавров венец.

Дребният мъж замръзна от смайване за част от секундата, сетне пусна Ели и отчаяно се хвърли към писалището. Ричър отметна строшената рамка, изпревари мъжа, хвана го за гърлото с дясната ръка, притисна го до стената, стовари с чудовищна сила левия юмрук в корема му, пусна го долу и жестоко го ритна в главата. Видя как очите му се извъртяха. После задиша тежко като локомотив, разтръска ръце и се пребори с желанието да го рита до смърт.

След това се обърна към Ели.

— Добре ли си?

Тя кимна. Помълча, изненадана от внезапната тишина.

— Той беше лош човек. Мисля, че искаше да ме застреля.

Ричър помълча на свой ред. Мъчеше се да диша нормално.

— Вече няма да може — каза той.

— Имаше светкавици и гръмотевици.

— И аз ги чух. Бях навън. Целият се намокрих.

Тя кимна.

— Много силно валя.

— Добре ли си? — попита отново той.

Тя се позамисли и кимна. Беше много спокойна. Много сериозна. Никакви сълзи и писъци. В стаята цареше пълна тишина. Действието бе траяло само три секунди от начало до край. Сякаш нищо не се бе случило. Но камъкът от градината лежеше на пода сред гнездо от натрошени стъкла. Ричър го вдигна, отиде до прозореца и го изхвърли навън. Камък изхрущя и се търкулна настрани по чакъла.

— Добре ли си? — попита той за трети път.

Ели поклати глава.

— Трябва да отида до тоалетната.

Ричър се усмихна.

— Тичай.

Взе телефона и набра нула. Обади се дежурният. Ричър му заръча да прати Алис в стая номер пет. После свали веригата и отключи вратата. Остави я открехната. Отвън полъхна вятър към разбития прозорец. Въздухът беше влажен. И топъл. По-топъл, отколкото вътре.

Ели излезе от банята.

— Добре ли си? — попита Ричър за четвърти път.

— Да — каза тя. — Добре съм.

След минута в стаята влезе Алис. Ели я погледна с любопитство.

— Това е Алис — каза Ричър. — Тя помага на майка ти.

— А къде е мама?

— Скоро ще бъдете заедно — обеща Алис.

После тя се обърна към дребния тъмнокос мъж. Той лежеше неподвижно на пода край стената с преплетени ръце и крака.

— Жив ли е? — прошепна тя.

Ричър кимна.

— Само малко контузен. Поне така мисля. Надявам се.

— Щатската полиция идва насам — добави шепнешком Алис. — Обадих се и на шефа си. Измъкнах го от леглото. Сега си урежда среща със съдия още в ранни зори. Но казва, че ако не искаме всичко да се проточи, ще ни трябват пълни самопризнания от този тип.

Ричър кимна.

— Ще ги имаме.

Той се наведе, омота едната кърпа около шията на дребния тъмнокос мъж и го повлече към банята.

 

 

Двайсет минути по-късно Ричър излезе от банята и завари в стаята две ченгета от щатската полиция. Сержант и редови полицай. И двамата бяха мексиканци, спокойни и невъзмутими в тютюневите си униформи. Той им кимна, прекрачи напред и взе от стола дрехите на шофьора. Метна ги в банята.

— Как е? — попита сержантът.

— Готов да говори — отвърна Ричър. — Предлага пълни и доброволни самопризнания. Но иска от самото начало да бъде ясно, че е бил само шофьор.

— Не е ли стрелял?

Ричър поклати глава.

— Не, но е видял всичко.

— Ами отвличането?

— Не е бил там. Само пазил детето след това. А има и доста други истории през последните години.

— Проговори ли за такива неща, дълго ще гледа света на квадратчета.

— Знае. Приема го. С радост. Иска да изкупи вината си.

Ченгетата се спогледаха мълчаливо и влязоха в банята. Ричър чу шумолене и тракане на белезници.

— Трябва да се прибирам — каза Алис. — Имам да пиша изложение до съда. Голямо писане пада, щом се захванеш с habeas corpus.

— Вземи форда — предложи Ричър. — Аз ще чакам тук с Ели.

Ченгетата изведоха шофьора от банята. Беше облечен, с оковани ръце зад гърба и двамата полицаи го държаха за лактите. Вървеше прегърбен, с пребледняло лице и вече говореше, без да спира. Полицаите го изблъскаха към колата си и вратата на стаята се затвори зад тях. След малко се чу приглушено ръмжене на автомобилен двигател.

— Какво му направи? — прошепна Алис.

Той сви рамене.

— Аз съм корав човек. Сама го каза.

 

 

Помоли Алис да му прати дежурния със служебен ключ и тя тръгна към канцеларията. Той се обърна към Ели.

— Добре ли си?

— Стига си питал едно и също — каза тя.

— Умори ли се?

— Да.

— Майка ти скоро ще дойде. Ще я почакаме тук. Но първо да сменим стаята, нали така? Тази е със счупен прозорец.

Ели се изкиска.

— Ти го счупи. С онзи камък.

Ричър чу в далечината двигателя на форда. После свистене на гуми.

— Нека опитаме осма стая — каза той. — Там е чисто и спретнато. Никой не е влизал. Можем да я вземем.

Тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха по бетонната пътека към номер осем — десет крачки за него, трийсет за нея. Във влагата зад тях оставаха неясни лъскави следи. Дежурният ги пресрещна с ключа и щом влязоха, Ели веднага се просна на леглото до прозореца. Ричър легна на другото и я изчака да заспи. После сгъна ръка под главата си и се помъчи да дремне.

 

 

След по-малко от два часа новият ден изгря ясен и горещ. Въздухът се раздвижи, металният покрив започна да пука, гредите под него се размърдаха с тихо пращене. Ричър се събуди от кратката неспокойна дрямка, отвори очи и седна. Прокрадна се до вратата, отвори я и излезе. Източният хоризонт беше далеч надясно, зад канцеларията. Там небето пламтеше в ослепително бяло. Парцаливи златисти облачета догаряха пред очите му. Днес няма да има буря. Цяла седмица само за нея приказваха, а тя изобщо нямаше да дойде. Всичко щеше да се размине с един час нощен порой. Пълна измама.

Върна се крадешком в стаята и пак си легна. Ели още спеше. Беше изритала чаршафа надолу и под късата блузка се виждаше розова ивица кожа. Лежеше със свити крака, сякаш бе бягала насън. Но ръцете й бяха отметнати над главата. Преди години бе чул някакъв армейски психолог да разправя, че това е знак за спокойствие. Щом някое дете спи така, казваше психологът, значи се чувства в безопасност. В безопасност. Ама че хлапе! Невероятно. Повечето възрастни, които познаваше, щяха да бъдат същински развалини след преживяване като нейното. Седмици наред. Дори по-дълго. Но тя не. Може би на тази възраст не разбираше всичко докрай. Или просто беше жилаво хлапе. Едното или другото. Ричър не знаеше кое точно. Нямаше опит. Отново затвори очи.

Пак ги отвори трийсет минути по-късно, защото Ели стоеше до леглото и го дърпаше за рамото.

— Гладна съм — каза тя.

— И аз — отвърна Ричър. — Какво ти се яде?

— Сладолед — каза Ели.

— На закуска?

Тя кимна.

— Добре — съгласи се Ричър. — Но първо яйца. С малко бекон. Ти си дете. Трябва добре да се храниш.

Взе телефонния указател от нощното шкафче, прелисти го и откри някаква закусвалня, която трябваше да е на около два километра преди Форт Стоктън. Обади се и срещу обещание за двайсет долара бакшиш уреди доставка в мотела. Прати Ели да се измие в банята. Докато тя приключи, закуската бе пристигнала. Пържени яйца, пушен бекон, препечени филийки, конфитюр, кока-кола за нея и кафе за него. И грамадна пластмасова кутия шоколадов сладолед.

Закуската променя всичко. Ричър се нахрани, изпи кафето и усети прилив на енергия. Забеляза същото и у Ели. Докато закусваха, бяха оставили вратата широко разтворена, за да влезе свеж въздух. После изнесоха столове на бетонната пътека, сложиха ги един до друг и седнаха да чакат.

 

 

Чакаха повече от четири часа. Ричър се разкършваше и лениво убиваше времето, както бе свикнал. С присъщата й съсредоточеност Ели приемаше чакането като много сериозна задача, към която не може да се подхожда лекомислено. Към края на втория час Ричър пак се обади до закусвалнята и закусиха още веднъж със същото меню. От време на време отскачаха до тоалетната. Разменяха по някоя дума. Опитваха се да разпознават дърветата, слушаха бръмченето на насекомите, озъртаха се за облаци в небето. Но почти непрекъснато гледаха напред и малко надясно — там, където идваше пътят от север. Земята отново изсъхна, сякаш изобщо не бе валяло. Облаци прах се вдигаха над асфалта и увисваха в горещия въздух. Пътят беше спокоен, колите минаваха през две-три минути. Понякога се изнизваше автомобилна колона, блокирана зад муден фермерски камион.

Малко след единайсет Ричър стоеше в края на паркинга. Видя как фордът бавно се задава на юг през маранята. Отзад се люшкаха фалшивите антени.

— Хей, хлапе — подвикна той. — Ела да видиш.

Ели застана до него и засенчи очите си с длан. Големият автомобил намали скоростта, зави и спря точно пред тях. Зад волана седеше Алис. Кармен беше до нея. Изглеждаше бледа и някак безцветна, но се усмихваше с разширени от радост очи. Още преди колата да спре напълно, тя отвори вратата, изскочи навън и тичешком заобиколи отпред, а Ели се втурна в прегръдката й. Двете се завъртяха в кръг под яркото слънце. Пищяха, плачеха и се смееха едновременно. Ричър ги погледа, после отстъпи назад и клекна до колата. Не искаше да се меси. Предполагаше, че в такива моменти е най-добре да оставиш хората насаме. Алис разбра какво си мисли, свали страничното стъкло и го потупа по рамото.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— За нас, да — каза тя. — Но ченгетата има да пишат до припадък. Струпаха им се над петдесет убийства в седем различни щата, включително тукашните истории отпреди дванайсет години и смъртта на Юджин, Слуп и Уокър. Ще арестуват Ръсти. Но според мен може да й се размине с оглед на обстоятелствата.

— Нещо около мен?

— Снощи задаваха доста въпроси. Казах им, че сама съм свършила всичко.

— Защо?

Тя се усмихна.

— Защото съм адвокат. Казах, че е било самозащита и те го приеха без колебание. Колата е моя, пистолетът също. Ти нямаше да се отървеш толкова лесно.

— Значи всички пак сме свободни хора.

— Да, особено Кармен.

Ричър погледна нагоре. Кармен подпираше Ели на бедрото си и притискаше лице в шията й, сякаш не би могла да живее без нежния аромат на детска кожа. Крачеше в кръг, без да гледа къде стъпва. После вдигна глава, присви очи срещу слънцето и се усмихна с тъй безпределна радост, че и сам Ричър не можа да сдържи усмивката си.

— Има ли някакви планове? — попита той.

— Ще се настани в Пейкъс — отвърна Алис. — Трябва да се разровим из делата на Слуп. Все някъде ще открием пари. Иска да наеме къщичка като моята. Да работи на половин ден. Може би дори да кандидатства право.

— Каза ли й за „Червената къща“?

— Да. Смя се от все сърце. Казах й, че сигурно всичко е изгоряло до основи, а тя щеше да се скъса от смях. Олекна ми.

Сега Ели водеше майка си за ръка около паркинга, проверяваше кои дървета е разпознала и говореше като картечница. Бяха прекрасна двойка. Ели подскачаше от жизненост, а Кармен изглеждаше безметежна, лъчезарна и много красива. Ричър стана и се подпря на колата.

— Искаш ли да обядваме?

— Къде?

— Завързах връзки с една закусвалня. Сигурно им се намират зеленчуци.

— Може и рибна салата.

Ричър влезе и набра номера. Поръча три сандвича и обеща още двайсет долара бакшиш. Когато излезе, Ели и Кармен го търсеха.

— Скоро ще ходя в ново училище — похвали се Ели. — Като теб.

— Ще се справиш отлично — каза той. — Ти си голяма умница.

После Кармен пусна ръката на дъщеря си, пристъпи до него и за миг стана плаха, мълчалива и смутена. После се усмихна широко, разпери ръце пред гърдите му и го прегърна с всичка сила.

— Благодаря.

Той също я прегърна.

— Извинявай, че се забавих толкова.

— А моето подсказване помогна ли ти?

— Подсказване?

— Да, в самопризнанията.

Ричър мълчеше. Кармен хвана ръката му и го дръпна настрани, за да не чуе Ели.

— Уокър искаше да кажа, че съм била уличница.

Ричър кимна.

— Но аз се престорих на нервна и нарочно обърках думите. Вместо уличница, казах, че съм била пешеходка. Разбираш ли? За да се сетиш за Хак Уокър. Като Джони Уокър. Пешеходеца.

Ричър застина съвсем неподвижно.

— Не се сетих — каза той.

— Тогава как разбра?

— Май излиза, че съм избрал по-трудния начин.

Тя пак се усмихна. Хвана го под ръка и двамата се върнаха към колата, където Ели и Алис се смееха на нещо.

— Ще се справиш ли? — попита Ричър.

Кармен кимна.

— Но се чувствам виновна. Загинаха толкова хора.

Ричър сви рамене.

— Нали знаеш какво би рекъл Клей Алисън.

— Благодаря — повтори Кармен.

— No hay de que, senora.

— Senorita — поправи го тя.

 

 

Кармен, Ели и Алис влязоха вътре да се измият за обяд. Той погледна как вратата се затваря зад тях, после се обърна и тръгна. Така му се струваше най-естествено. Не искаше да го увещават да остане. Изтича до пътя и зави на юг. Измина почти два километра в жегата, преди някакъв мълчалив, беззъб старец да го качи в раздрънкания си камион. Слезе до магистралата и чака на западната рампа цели деветдесет минути. Най-сетне един тежкотоварен камион намали скоростта и спря до него. Той пристъпи към кабината и вдигна глава. Страничното стъкло се спусна надолу. През тръпнещия рев на дизела дочу музика. Стори му се, че разпознава песен на Бъди Холи. Шофьорът надникна навън. Беше около петдесетгодишен, възпълен и небръснат от около четири дни. Носеше тениска с емблемата на „Доджърс“.

— Към Лос Анджелис ли отиваш? — подвикна той.

— Накъдето кажеш — отвърна Ричър.