Лий Чайлд
Смъртоносна жега (2)

2

— Знаеш ли, не те качих случайно — каза Кармен Гриър.

Кадилакът се беше килнал през ръба на пътя като потъващ кораб. Вратата притискаше отзад гърба на Ричър. Хлъзгавата кожена седалка не му предлагаше сигурна опора, за да може да се надигне. Хванала с една ръка волана, а с другата облегалката, жената надвисваше отгоре. Лицето й беше само на педя от неговото. Гледаше безизразно покрай Ричър, към прашната канавка.

— Ще можеш ли да се измъкнеш обратно на пътя? — попита той.

Жената се озърна нагоре към асфалта. Грубата черна повърхност трептеше от жегата приблизително на нивото на нейния прозорец.

— Мисля, че мога — каза тя. — Надявам се.

— И аз се надявам — каза Ричър.

Тя мълчаливо се втренчи в него.

— Е, защо ме качи? — попита той.

— А ти как мислиш?

— Не знам. Мислех, че съм извадил късмет. Предположих, че си добра душа и обичаш да правиш услуги.

Тя поклати глава.

— Не. Търсех мъж като теб.

— Защо?

— Сигурно си десетият, с когото опитвам — каза тя. — И още поне стотина се мъчих да преценя на око. Цял месец само това правя. Обикалям из Западен Тексас и оглеждам всички стопаджии.

— Защо?

Тя сви рамене. Лек, пренебрежителен жест.

— Нямаш престава какъв километраж навъртях. Направо невероятно. И колко пари похарчих за бензин.

— Защо? — повтори той.

Тя млъкна. Не искаше да отговори. Настана дълго мълчание. Подлакътникът на вратата се впиваше в бъбрека му. Ричър изви гръб, подпря се с рамене и промени позата. Започваше да съжалява, че не е попаднал на друг човек. На шофьор, който би се задоволил да го откара от точка А до точка Б. Погледна я от долу на горе.

— Може ли да ти викам Кармен? — попита той.

Тя кимна.

— Разбира се. Моля.

— Добре, Кармен — каза Ричър. — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?

Тя отвори уста и пак я затвори. После още веднъж.

— Не знам откъде да започна. Щом се стигна дотам…

— До какво?

Тя не отговори.

— По-добре изплюй камъчето — каза Ричър. — Иначе напускам колата още сега.

— Навън е четирийсет и три градуса.

— Знам.

— Човек може да умре в тая горещина.

— Ще рискувам.

— Не можеш да отвориш вратата — каза тя. — Колата е много наклонена.

— Тогава ще избия предното стъкло.

Тя се поколеба, после повтори:

— Нуждая се от твоята помощ.

— За пръв път ме виждаш.

— Не става дума конкретно за теб — каза Кармен. — Но отговаряш по всички точки.

— Какви точки?

Тя пак млъкна. За миг по устните й трепна иронична усмивка.

— Толкова е трудно. Репетирала съм тия приказки милион пъти, но не знам дали ще прозвучат както трябва.

Ричър мълчеше и чакаше.

— Имал ли си някога работа с адвокати? — попита Кармен. — Безполезен народ. Само те карат да прахосваш сума пари и време, а накрая казват, че нищо не може да се направи.

— Потърси си нов адвокат — посъветва я Ричър.

— Смених четирима — каза тя. — Четирима за един месец. И всичките са ужасно скъпи. Нямам толкова пари.

— Караш кадилак.

— Той е на свекърва ми. Само го ползвам.

— Носиш пръстен с голям диамант.

Тя пак замълча. Очите й се навлажниха.

— Подарък е от мъжа ми.

Ричър я погледна.

— А той не може ли да ти помогне?

— Не, не може. Случвало ли ти се е да търсиш частен детектив?

— Не. Аз самият бях детектив.

— Всъщност няма такива. Като в киното, искам да кажа. Всички искат само да си седят зад бюрото и да работят по телефона. Или да тракат на компютъра. Не желаят да дойдат и да направят нещо за теб. Ходих чак до Остин. Там един тип каза, че може да ми помогне, но искаше да използва още шестима и щеше да взима по десет хилядарки на седмица.

— За какво?

— Тогава се отчаях. Буквално изпаднах в паника. После ми хрумна идея. Предположих, че ако потърся между стопаджиите, може и да открия някого. Все някой щеше да се окаже подходящ и готов да ми помогне. Постарах се да подбирам много внимателно. Качвах само такива, които ми се виждаха грубияни.

— Много благодаря, Кармен — каза Ричър.

— Не го казах в лошия смисъл. Не исках да те засегна.

— Можела си да пострадаш.

Тя кимна.

— На два-три пъти ми се размина на косъм. Но трябваше да поема риска. Трябваше да намеря някого. Предполагах, че могат да ми свършат работа и момчета от състезанията по родео или от нефтените кладенци. Нали разбираш — здравеняци като тях. Особено пък ако са останали без работа и имат свободно време, а от тая работа може се спечели някоя пара. Само че не мога да платя кой знае колко. Това притеснява ли те?

— Засега, Кармен, всичко ме притеснява.

Тя пак помълча, после каза:

— Разговарях подробно с всеки един от тях. Нали знаеш, уж бъбрим за едно-друго, както преди малко с теб. Опитвах се да си съставя преценка какво представляват отвътре, що за характери са. Да преценя качествата им. Трябва да са били към дванайсет човека. И нито един не ми вършеше работа. Но мисля, че ти ставаш.

— За какво ставам?

— Мисля, че засега си най-добрият ми шанс — каза тя. — Наистина мисля така. Бивш полицай от армията, без приятели и роднини. Идеалният вариант.

— Не си търся работа, Кармен.

Тя кимна веднага.

— Знам. Вече го съобразих. Но според мен така е още по-добре. Нещата остават ясни и чисти. Помощ заради самата помощ. С наемниците всичко опира до пари. А твоето минало е идеално. То те задължава.

Той я изгледа втренчено.

— Не, не ме задължава.

— Бил си войник — настоя тя. — И полицай. Идеално. Длъжен си да помагаш на хората. Това правят всички ченгета.

— Обикновено работата ни беше да трошим глави. Рядко се случваше да помагаме.

— Трябва да сте го правили. То е самата същност на полицаите. Техен основен дълг. А военният полицай е още по-добър от цивилните. Сам каза, че вършиш каквото трябва.

— Ако ти трябва ченге, върви при окръжния шериф. В Пейкъс, нали там живееш?

— Ехо — поправи го тя. — Живея в Ехо. Южно от Пейкъс.

— Все тая — каза Ричър. — Върви при шерифа.

Тя поклати глава.

— Не, не мога да го направя.

Ричър не каза нищо. Остана да лежи неподвижно, притиснал плещи в наклонената врата. Двигателят кротко бучеше и климатикът бълваше леден въздух. Жената продължаваше да се надвесва над него. Мълчеше. Гледаше някъде настрани и примигваше, все едно се канеше да заплаче и да го залее с потоп от сълзи. Сякаш се чувстваше безкрайно разочарована от него или от себе си.

— Сигурно ме смяташ за луда — каза Кармен.

Ричър се завъртя и я огледа от глава до пети. Силни и стройни крака, изящни ръце, скъпа рокля. Полата се беше вдигнала високо над коленете, върху едното рамо се подаваше презрамката на сутиена. В контраст с мургавата кожа роклята изглеждаше снежнобяла. Чиста, добре сресана коса. Добре лакирани нокти. Уморени очи върху красивото, интелигентно лице.

— Не съм луда — каза тя.

После го погледна право в очите. Имаше нещо странно в лицето й. Може би предизвикателство. Може би безнадеждност или отчаяние.

— Цялата работа е, че мечтая за този момент вече цял месец — каза тя. — Последната ми надежда. Сигурно планът ми е бил нелеп, но с друго не разполагах. Все пак имаше някакъв шанс да успее, а с теб успехът изглежда почти гарантиран. И ето че сега провалям всичко с тия малоумни приказки.

Ричър мълча дълго. Минути. Спомни си заведението за палачинки, което бе зърнал в Лъбок точно срещу мотела. Изглеждаше свястно. Тази сутрин можеше да прекоси улицата, да влезе вътре и да си поръча цял куп палачинки с малко бекон. И много сладко. Може би и едно пържено яйце. Щеше да излезе от заведението половин час след като Кармен е напуснала града. И сега можеше да седи в камиона на някой весел шофьор, който слуша рокендрол по радиото. Но пък, от друга страна, можеше да лежи окървавен и смазан от бой в някоя полицейска килия, очаквайки деня на съдебното заседание.

— Добре де, започвай — рече той. — Просто кажи каквото имаш за казване. Но най-напред изкарай колата от тая проклета канавка. Адски е неудобно. И не бих отказал едно кафе. Има ли наблизо заведение, където сервират кафе?

— Мисля, че да — каза тя. — На около един час път оттук.

— Хайде, карай тогава. Да пийнем по чаша кафе.

— Ще ме зарежеш и ще избягаш — каза тя.

Вариантът наистина му се струваше привлекателен. Кармен се вгледа в него за пет дълги секунди, после кимна, сякаш бе взела решение. Превключи на скорост и натисна газта. Колата имаше предна предавка, а тежестта падаше върху задната част, тъй че колелата само буксуваха, без да захапят. Отдолу затракаха ситни камъчета и наоколо се вдигна облак гореща белезникава прах. Сетне колелата захванаха, колата тежко изпълзя от канавката и стъпи върху асфалта. Кармен изчака и задните колела да излязат на пътя, после зави и подкара на юг.

— Не знам откъде да започна — каза тя.

— От началото — отвърна Ричър. — Така е най-добре. Обмисли всичко и ще ми разкажеш, докато пием кафе. Има време.

Тя поклати глава. Гледаше право напред през стъклото, вперила поглед в пустия, трептящ път. Помълча, докато изминаха още два километра. Стрелката на скоростомера пълзеше към сто и десет.

— Не, няма време — каза Кармен. — Работата е много спешна.

 

 

На осемдесет километра югозападно от Абилин фордът чакаше с включен двигател край един тих селски път на около петнайсет километра от главната магистрала север-юг. Капакът бе леко открехнат за по-добро охлаждане. Местността наоколо беше толкова равна, че се виждаше кривината на земята. Във всички посоки се простираше чак до хоризонта прашен, съсухрен храсталак. Нямаше движение и над пътя цареше тишина, нарушавана само от тихото бучене на включения двигател и глухия пукот на земята, спечена от непоносимо жаркото слънце.

Шофьорът бе извъртял страничното огледало докрай, тъй че да вижда целия път зад себе си. Облакът прах от минаването на форда отдавна се беше разсеял и видимостта стигаше до километър и половина. По-нататък небето и асфалтът се сливаха в искрящ сребрист мираж. Шофьорът не откъсваше поглед от тая далечна мараня, очаквайки да я прорежат неясните очертания на автомобил.

Знаеше какъв ще е автомобилът. Екипът беше отлично осведомен. Бял мерцедес-бенц с един-единствен човек в него, бързащ за среща, която не бива да пропусне. Човекът щеше да кара бързо, защото имаше лошия навик вечно да закъснява. Знаеха часа на срещата и знаеха, че до определеното място има още петдесет километра по пътя, тъй че една проста сметка им даваше точния момент за действие. И този момент наближаваше.

— Да го направим — каза шофьорът.

Той слезе от колата и намести предния капак. После пак се настани зад волана и взе от жената бейзболна шапка. Бяха купили три такива от една сергия за сувенири на булевард Холивуд, по тринайсет и деветдесет и пет бройката. Тъмносини, с бял избродиран надпис ФБР. Шофьорът нахлупи шапката и придърпа козирката над очите си. Превключи на скорост и здраво натисна спирачката. Приведе се напред, без да откъсва очи от огледалото.

— Точно навреме — каза той.

Сребристият мираж се полюшваше и искреше. Някаква бяла форма изникна от него и полетя напред като риба, изскочила от водата. Очертанията постепенно се проясниха, предметът прилепна върху асфалта и продължи стремглаво към тях. Бял мерцедес с широки гуми и тъмни стъкла.

Шофьорът леко отпусна спирачката и фордът запълзя напред по прашния път. После натисна газта, докато целта все още беше на стотина метра зад тях. Мерцедесът отмина с рев и фордът се вмъкна в горещия вихър зад него. Шофьорът изправи волана и увеличи скоростта. Усмихна се с плътно стиснати устни. Екипът убийци отново влизаше в действие.

* * *

Шофьорът на мерцедеса зърна в огледалото примигващи фарове, погледна отново и видя колата зад себе си. На предната седалка неясно се очертаваха шапки с козирки. Той автоматично сведе очи към скоростомера, който показваше над сто и четирийсет. Хладното жило на досадата го бодна право в гърдите. Ах, мамка му. Той намали скоростта, пресмятайки колко е закъснял, колко път има още и каква роля да разиграе пред полицаите. Смирение? Високомерие в стил: Не се захващайте с мен, че има да патите? Или може би приятелския подход: Стига бе, момчета, всички сме трудови хора?

Фордът се изравни с него и той различи вътре двама мъже и една жена. По цялата кола стърчаха антени. Но нямаше нито мигащи лампи, нито сирена. Значи не бяха обикновени ченгета. Шофьорът му махаше да отбие от пътя. Жената притискаше към стъклото калъф със значка, върху която беше изписано с огромни букви: ФБР. Същия надпис видя и на шапките им. Изглеждаха сериозни хора, облечени в някакви полувоенни костюми. И колата изглеждаше сериозна. Малко му поолекна. ФБР не се занимава с транспортни нарушения. Сигурно имаше нещо друго. Може би свързано с мерките за безопасност. Напълно логично, като се има предвид какво ставаше петдесет километра по-нататък. Той кимна на жената, натисна спирачките и отби надясно. Плавно отпусна педала и спря сред огромен облак прах. Колата на ФБР също намали скоростта и спря зад него. Фаровете помръкнаха сред пушилката.

 

 

Важното е жертвата да остане колкото се може по-дълго спокойна и жива. Да се избягва всякаква борба. Борбата оставя следи. Навсякъде се разпръскват веществени доказателства — кръв, телесна течност и власинки от дрехи. Затова тримата излязоха от колата с умерена бързина като уморени професионалисти, които вършат нещо важно, но не от най-належащите в техния списък.

— Мистър Юджин? — подвикна жената. — Вие сте Ал Юджин, нали?

Шофьорът на мерцедеса отвори вратата, измъкна се от седалката и застана под безмилостния пек. Беше на около трийсет години, нисък, тъмнокос, смугъл и възпълен. Обърна се към жената и тя мигновено забеляза у него признаците на вродено южняшко кавалерство, което го поставяше в неизгодна позиция.

— С какво мога да ви услужа, госпожо? — попита той.

— Повреден ли е клетъчният ви телефон, сър? — попита жената.

Юджин опита джоба на сакото си.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Може ли да го видя, сър?

Юджин извади телефона и го подаде на жената. Тя набра някакъв номер и се престори на изненадана.

— Изглежда наред. Сър, ще ни отделите ли пет минути?

— Може би — каза Юджин. — Ако ми обясните за какво става дума.

— Малко по-нататък по пътя ви чака заместник-директор на ФБР. Иска да поговори с вас. Сигурно ще е нещо спешно, иначе нямаше да сме тук. И много важно, щом не ни обясниха нищо повече.

Юджин придърпа ръкава си и погледна часовника.

— Имам среща — каза той.

Жената кимна.

— Знаем това, сър. Позволихме си да позвъним и да я отложим. Молим ви само за пет минути.

Юджин сви рамене.

— Ще ми покажете ли някакъв документ?

Жената му подаде портфейла си. Беше от протрита черна кожа и отвътре имаше мътно пластмасово прозорче. Зад пластмасата се виждаше удостоверение със снимка, отпечатано с малко старомоден шрифт, какъвто използват държавните учреждения. Както повечето хора в Съединените щати, Юджин никога не бе виждал удостоверение на агент от ФБР. Беше му за пръв път.

— Значи малко по-нататък по пътя? — каза той. — Добре, щом е така, ще ви последвам.

— Ние ще ви откараме — каза жената. — Отпред има охрана и момчетата много се изнервят от цивилни коли. После ще ви върнем обратно. Само пет минути, това е.

Юджин отново сви рамене.

— Добре.

Всички заедно тръгнаха към форда. Шофьорът отвори предната дясна врата и кимна на Юджин.

— Седнете отпред, сър — каза той. — Вие се водите в категория А, а настаним ли човек от вашия ранг на задната седалка, лошо ни се пише.

Всички видяха как Юджин леко изпъчи гърди при тази новина. Той кимна, приведе глава и се пъхна отпред. Или не бе забелязал, че телефонът му още е у жената, или това изобщо не го вълнуваше. Шофьорът затвори вратата зад него и заобиколи да заеме мястото си. Високият рус мъж и жената се настаниха отзад. Фордът заобиколи спрелия мерцедес и свърна наляво върху асфалта. Постепенно ускори до деветдесет километра в час.

— Внимавай отпред — каза жената.

Шофьорът кимна.

— Виждам. Ще се справим.

На пет-шест километра от тях бе изникнал прашен облак. Той се издигаше и лекият вятър го отнасяше наляво от пътя. Шофьорът намали скоростта, търсейки с поглед отклонението, което бе изследвал преди половин час. Забеляза го, рязко свърна наляво и спусна колата надолу в плитко дере. После зави надясно и спря зад невисок храсталак, който едва закриваше покрива на форда. Мъжът и жената от задната седалка едновременно измъкнаха пистолети, приведоха се напред и ги притиснаха към врата на Юджин, точно зад ушите, където формата на човешкия череп предлага две много удобни вдлъбнатини.

— Не мърдай — каза жената.

Юджин застина. Две минути по-късно по шосето над тях прелетя грамадна тъмна машина. Камион или автобус. Небето притъмня от прахоляка и храстите зашумоляха в налетелия вихър. Шофьорът излезе и пристъпи към мястото на Юджин с пистолет в ръка. Отвори вратата, наведе се и притисна цевта към гърлото му между двете ключици, където има друга удобна трапчинка.

— Излизай — нареди той. — Много внимателно.

— Какво? — едва избъбри Юджин.

— Ще ти кажем какво — отсече жената. — Сега излизай.

Юджин излезе под прицела на три пистолета.

— Отстъпи настрани — заповяда жената. — Не към пътя, в обратна посока.

Това беше най-рискованият момент. Юджин трескаво се озърташе на всички страни. Очите му шареха из пущинака. Тялото му трепереше. Той се отдръпна от колата. Крачка, две, три. Продължаваше да се озърта. Жената кимна.

— Ал! — подвикна високо тя.

Двамата й партньори отскочиха настрани с дълги скокове. Юджин рязко се завъртя към жената, която бе извикала името му. Тя го простреля в дясното око. Пистолетният пукот изтрещя и отекна из равнината като далечна гръмотевица. От тила на Юджин излетя кърваво облаче и той мигновено се свлече с нелепо подвити ръце и крака. Жената го заобиколи, клекна и погледна отблизо. После отстъпи и застана неподвижно, с разперени ръце и крака, сякаш чакаше полицейски обиск.

— Проверка — изрече тя.

Двамата мъже се приближиха и огледаха всеки сантиметър от дрехите и кожата й. Провериха косата и ръцете.

— Чисто — каза дребният тъмнокос мъж.

— Чисто — повтори високият рус мъж.

Жената кимна. Усмихна се едва доловимо. Никакви следи. Никакви улики. Нито капка кръв или мозък по нея.

— Добре — каза тя.

Двамата мъже се върнаха при Юджин. Единият го хвана за ръката, другият за крака и замъкнаха трупа на три-четири метра навътре в храстите. Там бяха открили неголяма пукнатина във варовика, дълбока около три метра и широка само три-четири педи. Извъртяно настрани, вътре можеше да пропадне човешко тяло, но лешояд или орел в никакъв случай не би успял да се вмъкне с двуметровия размах на крилете си. Извъртяха мъртвеца така, че свободните крайници провиснаха в дупката. После предпазливо го спуснаха надолу, докато се убедиха, че цялото тяло ще влезе. Този тип беше доста дебел, но все пак хлътна в процепа, без да се закачи за скалата. Щом се увериха, че всичко е наред, двамата го пуснаха. Трупът се заклещи на около два метра дълбочина.

Кървавите петна вече засъхваха и почерняваха. Тримата ги посипаха с пустинен пясък изметоха следите наоколо с клончета от храстите. После се върнаха във форда и шофьорът подкара на заден ход покрай храсталака. Колата отмина дъното на дерето, изкатери се обратно на пътя и пое с деветдесет километра в час натам, откъдето беше дошла. След малко отминаха белия мерцедес на Юджин, паркиран край шосето. Вече изглеждаше прашен и изоставен.

 

 

— Имам дъщеря — каза Кармен Гриър. — Вече ти споменах за това, нали?

— Спомена, че си майка — поправи я Ричър.

Тя кимна, без да го поглежда.

— Имам момиченце. На шест години и половина.

След това мълча цяла минута.

— Кръстиха я Мери Елън — добави накрая тя.

— Кой я кръсти така?

— Семейството на мъжа ми.

— Те ли избраха името на детето?

— Просто така се случи. Не бях в състояние да им попреча.

— А ти как би я кръстила? — попита Ричър след кратко мълчание.

Тя сви рамене.

— Може би Глория. Нали знаеш, на латински това означава слава. За мен беше славно дете.

Отново настана мълчание.

— Но я кръстиха Мери Елън — каза Ричър.

Кармен кимна.

— Най-често й казват само Ели за по-кратко. Понякога я наричат мис Ели.

— И е на шест години и половина?

— Женени сме по-малко от седем години. Нали ти казах? Сам можеш да сметнеш. Смущава ли те това?

— Кое, сметката ли?

— Не, онова зад нея.

Той поклати глава, гледайки право напред.

— Изобщо не ме смущава. А трябва ли?

— И мен не ме смущава — отвърна Кармен. — Но обяснява защо не бях в състояние да им попреча.

Ричър премълча.

— Каквото и да започнем, все тръгва накриво — добави тя. — Аз и семейството ми.

Изрече го с печално глух глас като човек, който си спомня за някогашна трагедия — автомобилна авария, самолетна катастрофа или смъртоносна болест. Или за деня, когато животът му се е променил завинаги. Стискаше здраво волана, оставяйки колата да се носи самичка напред като тих и прохладен пашкул сред пламтящата равнина.

— Кои са те? — попита Ричър.

— Семейство Гриър. Стар местен род. Живеят в Ехо още откакто Тексас бил откраднат от Мексико. Може и те да имат пръст в тая работа.

— Какво представляват?

— Лесно можеш да си ги представиш — каза Кармен. — Бяла тексаска фамилия с големи пари, натрупани едно време. Доста са пропилели, но и доста им е останало. Занимавали са се с добив на петрол и животновъдство. Баптисти по вероизповедание, макар че нито ходят на църква, нито ги вълнува особено какво мисли Господ за тях. Ходят на лов за удоволствие. Бащата умря преди известно време, майката е още жива. Двама синове и куп братовчеди из цялата област. Моят мъж е по-големият син, Слуп Гриър.

— Слуп? — изненада се Ричър.

Кармен се усмихна за пръв път, откакто бяха напуснали канавката.

— Да, Слуп.

— Що за име е това?

— Старо фамилно име — обясни тя. — На някой от прадедите, предполагам. Сигурно се е сражавал в Аламо срещу моите прадеди.

— Звучи ми като „шлеп“. Как се казва другият брат? Каяк? Влекач? Танкер?

— Робърт. Всички му викат Боби.

— Слуп — повтори Ричър. — Не бях чувал такова име.

— И аз не бях чувала — каза Кармен. — Но свикнах. Името го правеше някак по-особен от другите.

— Естествено.

— Срещнах го в Лос Анджелис. Учехме заедно в Калифорнийския университет.

— На неутрална територия — каза Ричър.

Тя престана да се усмихва.

— Точно така. Като си помисля сега, другояче не можеше и да стане. Ако го бях срещнала тук, пред очите на цялата му фамилия, нищо нямаше да се случи. Категорично. Уверявам те. Ако изобщо допуснем, че бих дошла тук, което никак не ми се вярва.

Тя млъкна, примижа срещу слънцето и се загледа напред. Край черната панделка на пътя в далечината отляво се появи алуминиево сияние, разкъсано от кипналата мараня на хиляди трептящи късчета.

— Ето я закусвалнята — каза Кармен. — Сигурна съм, че там ще има кафе.

— Ама че странна закусвалня — промърмори Ричър.

— И по-странни неща ще видиш из тоя край — отвърна тя.

Закусвалнята стърчеше самотна малко по-горе от пътя насред широка площадка от спечена глина, служеща вместо паркинг. Отпред върху висок стълб висеше рекламна табела и никъде не се виждаше сянка. Два пикапа бяха паркирани небрежно в срещуположните краища на площадката.

— Е, добре — каза неуверено Кармен, докато намаляваше скоростта. — Сега ще ме зарежеш. Сигурно си мислиш, че може да те качи някой от онези пикапи.

Ричър премълча.

— Ако ще го правиш, нека да е по-късно, може ли? — настоя тя. — Моля те. Не искам да остана сама на подобно място.

Тя намали скоростта още малко и отби от пътя върху неравната пръст. Паркира до стълба, сякаш се надяваше да й осигури някаква защита от слънцето. Тънката му сянка падна като черта върху предния капак. Кармен дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя. Компресорът на климатика съскаше и бълбукаше в настаналата тишина. Ричър отвори вратата. Лъхна го жега като от доменна пещ. Беше толкова горещо, че едва си пое дъх. Една-две секунди постоя като замаян, изчака Кармен и двамата тръгнаха по горещата пръст. Слънцето я бе пресушило и изпекло като бетон. Отвъд площадката чак до хоризонта се разстилаха ниски пустинни храсталаци и нажежено до бяло небе. Ричър остави Кармен да върви малко пред него, за да може да я наблюдава. Тя крачеше с премрежени очи и наведена глава, сякаш не искаше нито да гледа някого, нито да я гледат. Роклята й благоприлично падаше до средата на коляното. Движеше се грациозно като танцьорка — с изпънато и съвършено неподвижно тяло, под което енергично пристъпваха дългите, стройни нозе.

В малкото преддверие на закусвалнята имаше автомат за цигари и стойка с рекламни дипляни за продажба на недвижими имоти, нови петролни находища и състезания по стрелба и родео в разни малки градчета. Отвъд втората врата отново стана прохладно. Двамата постояха за миг в приятния полъх. Край вратата имаше тезгях и уморена сервитьорка, седнала на една страна върху висока табуретка. През кухненското гише се виждаше готвачът. Двама клиенти се хранеха в отделни сепарета. Всичките четирима присъстващи вдигнаха глави и млъкнаха, сякаш предпочитаха да не изричат каквото си мислят.

Ричър ги огледа един по един, после се завъртя и поведе Кармен към сепарето в дъното. Плъзна се навътре по лепкавата изкуствена кожа и отметна лице към струята хладен въздух, долитаща през един отвор в тавана. Кармен седна отсреща, вдигна глава и той за пръв път я погледна право в очите.

— Дъщеря ми изобщо не прилича на мен — каза тя. — Понякога си мисля, че това е най-жестоката подигравка в цялата ситуация. Мощните стари гени на рода Гриър направо са прегазили моите като валяк.

Имаше изумително красиви черни очи, леко скосени нагоре. Правият нос и високите вежди се сливаха като буквата Y. Край изпъкналите скули се спускаха тъмни къдрици — толкова черни, че на светло придобиваха синкав отблясък. Уста като напъпила роза с едва забележими следи от червило. Кожата й беше гладка и светла, с цвета на слаб чай или тъмен мед и изпод нея се излъчваше меко сияние.

— На кого прилича Ели? — попита Ричър.

— На тях — каза Кармен.

Сервитьорката се яви с две чаши студена вода, молив и бележник, вирната брадичка и каменно изражение. Кармен си поръча кафе с лед. Ричър предпочете своето горещо и черно.

— Ако я видиш, няма да повярваш, че е мое дете — продължи Кармен. — Розова кожа, руса коса, пухкаво тяло. Но очите е взела от мен.

— Има късмет — подхвърли Ричър.

Тя се усмихна за миг.

— Благодаря. Целта ми е да има късмет и занапред.

Тя притисна запотената чаша към лицето си. После избърса със салфетка влагата от стъклото. Сервитьорката донесе поръчката. Леденото кафе беше във висока чаша и тя разплиска малко от него, докато го оставяше на масата. Кафето на Ричър беше в пластмасова каничка термос и жената тръшна до нея празна порцеланова чаша. Остави сметката, преобърната наопаки, после си тръгна, без да изрече нито дума.

— Трябва да разбереш, че някога обичах Слуп — каза Кармен.

Ричър не отговори и тя го изгледа втренчено.

— Смущават ли те тия подробности?

Той поклати глава, макар че наистина малко го смущаваха. Самотниците рядко обичат да слушат чужди изповеди.

— Ти искаше да започна от началото — каза Кармен.

— Да — кимна Ричър.

— Добре, започвам. Някога го обичах. Трябва да разбереш това. И ще ти кажа, че не беше трудно човек да го обикне. Той беше едър, красив, вечно усмихнат и безгрижно спокоен. Бяхме млади студенти, а Лос Анджелис е много особено място, където всичко изглежда възможно и нищо не е особено важно.

Кармен взе пластмасова сламка от стойката върху масата и махна целофановата обвивка.

— Освен това трябва да знаеш откъде идвах — продължи тя. — Истината е, че от самото начало всичко се обърна наопаки. Не бях някаква мексиканска хлапачка, която се тревожи дали бялото семейство ще я приеме. Точно обратното, питах се как ще приемат моите близки, че съм тръгнала с един гринго. Така го виждах. Родена съм в Напа. Имаме там имение от четири хиляди декара и от незапомнени времена сме най-богатите хора в района. И най-културните. Увличаме се от живопис, музика и история. Правим дарения на музеите. Наемаме бели ратаи. Затова много се тревожех какво ще кажат нашите за подобен брак.

Ричър отпи от кафето си. Беше престояло и претоплено, но ставаше за пиене.

— И какво казаха? — попита той.

— Побесняха. Мислех, че се държат глупаво. Сега разбирам, че са били прави.

— Какво стана?

Кармен смукна кафе през сламката. Взе салфетка и избърса устните си. По салфетката останаха следи от червило.

— Ами… бях бременна — каза тя. — Естествено, от това положението стана хиляди пъти по-лошо. Родителите ми са много набожни и благопристойни хора. Просто ме изгониха, това е. Отрекоха се от мен. Беше като във викториански роман, където прогонват героинята навън под снега с парцаливо вързопче в ръка. Само дето нямаше сняг, а вързопчето всъщност беше куфар от най-скъпа марка.

— И какво направи след това?

— Оженихме се. На церемонията присъстваха само шепа приятели от университета. Живяхме няколко месеца в Лос Анджелис, дипломирахме се и останахме там до края на осмия месец. Честно казано, беше много весело. Бяхме млади и влюбени.

Ричър си наля втора чаша кафе.

— Но?

— Но Слуп не можеше да си намери работа. Започнах да осъзнавам, че не търси много усърдно. Изобщо нямаше намерение да работи. За него колежът беше просто четири години веселба, преди да се прибере под семейната стряха и да поеме бизнеса на баща си. Баща му вече чакаше с нетърпение да се оттегли. Аз не харесвах тази идея. Смятах, че съм се лишила от много неща и той трябва да направи същото. Дълго спорихме. Нямах пари, а не можех да работя, защото бях бременна. В крайна сметка той надделя, когато вече нямаше с какво да си плащаме наема. Пристигнахме в Тексас и се настанихме в голямата стара къща при родителите, брат му и братовчедите. Там съм и до днес.

Отново говореше глухо и примирено. Денят, в който животът й се бе променил завинаги.

— И какво? — попита Ричър.

Тя го погледна в очите.

— Сякаш земята се разтвори под мен и пропаднах направо в ада. Бях толкова потресена, че отначало не успях да реагирам. Държаха се с мен някак странно и едва на втория ден осъзнах какво става. Разбираш ли, цял живот ме бяха гледали като принцеса, после станах едно от хилядите разхайтени хлапета в Лос Анджелис, но ето че изведнъж се превърнах в цветнокож боклук. Не го казваха открито, но беше толкова очебийно. Мразеха ме, защото бях долната повлекана, дето е подлъгала скъпото им синче. Държаха се с убийствена учтивост, вероятно защото възнамеряваха да изчакат, докато Слуп се опомни и ме зареже. И такива работи стават в Тексас, да знаеш. Докато са млади и глупави, добрите момчета обичат да хапнат от ръжената погача. Нещо като детска болест. После порастват и поумняват. Знаех какво си мислят. И на какво се надяват. Беше истински шок, повярвай ми. Никога не се бях поглеждала в такава светлина. Никога не ми се беше налагало. Никога не бях заставала срещу това. Само за миг целият свят се преобърна с главата надолу. Като да паднеш в ледена вода. Не можеш да дишаш, не можеш да мислиш, не можеш дори да помръднеш.

— Но той очевидно не те е зарязал.

Кармен наведе очи към масата.

— Не — каза тя. — Не ме заряза. Започна да ме бие. Първия път ме удари с юмрук в лицето. Ели се роди на другия ден.

 

 

Скрит зад групичка дървета на десетина километра от магистралата, на около половината път между Абилин и Биг Спрингс, фордът се превърна отново в нормална кола под наем. Номерата от Вирджиния изчезнаха и на тяхното място се появиха тексаски. Пластмасовите тасове се върнаха върху джантите. Антените за клетъчен телефон от задното стъкло бяха свалени и върнати в куфара. Късовълновите антени с магнитите отидоха да им правят компания. Сувенирните шапки бяха сложени една в друга и прибрани заедно с пистолетите. Един удар с камък превърна телефона на ситни парчета, които се разпиляха навсякъде из горичката. Малко крайпътна пръст, разсипана по дясната предна седалка, гарантираше, че хората от „Херц“ ще почистят заедно с нея и евентуалните влакънца и косми, останали от Юджин.

Сетне автомобилът се върна на асфалта и пое отново към магистралата. Движеше се с умерена скорост на запад — просто една най-обикновена кола, пълна с обикновени хора. Спряха още веднъж на един крайпътен паркинг, където си поръчаха безалкохолни напитки и се обадиха по телефонния автомат. Обаждането беше до Лас Вегас, откъдето автоматично се прехвърли към Далас, а оттам пък до кантора в едно малко градче в Западен Тексас. Докладваха, че засега всичко върви успешно и новината бе приета с благодарност.

— Разкъса ми устната — каза Кармен. — И ми разклати няколко зъба.

Ричър гледаше лицето й.

— Това му беше за пръв път — продължи тя. — Просто не се удържа. Но тутакси го обхванаха угризения. Сам ме откара до болницата. От имението пътят дотам е дълъг, отнема няколко часа, и през цялото време Слуп ме молеше да му простя. После настояваше да не казвам истината за станалото. Изглеждаше толкова засрамен, че се съгласих. Но, така или иначе, не ми се наложи да казвам нищо, защото веднага след пристигането започнаха болките и ме качиха право горе в родилното. Ели се роди на другия ден.

— А после?

— После всичко беше наред. Поне през първата седмица. След това пак взе да ме удря. Всичко го дразнеше. Че обръщах прекалено много внимание на бебето. Че не исках да правим секс, защото ме болеше от шевовете. Казваше, че от бременността съм станала дебела и грозна.

Ричър мълчеше.

— Дори и аз му повярвах — каза Кармен. — За дълго. Случват се такива неща. Трябва да имаш голямо самочувствие, за да устоиш. А в онази ситуация аз нямах самочувствие. Той ми го отне. Две-три години наистина вярвах, че вината е моя, и се опитвах да се поправя.

— А семейството как реагира?

Кармен бутна настрани недопитата чаша.

— Те не знаеха. После баща му умря и стана още по-лошо. Той беше единственият разумен човек в рода. Свястно старче. Но сега останаха само брат му и майка му. Братът е ужасен, а майката — истинска вещица. И все още не знаят. Всичко се пази в тайна. Къщата е голяма. Всъщност дори не е къща, а цял комплекс около огромен двор. Всеки живее отделно от другите. А и нещата са много сложни. Той е прекалено горд и упорит, за да се съгласи с тях, че е допуснал грешка. Тъй че колкото повече ме ненавиждат останалите, толкова повече се преструва, че ме обича. Мами ги много успешно. Купува ми разни неща. Този пръстен например.

Тя вдигна дясната си ръка, изящно извита в китката, за да се види добре платинената халка с големия диамант. Пръстенът изглеждаше страхотно. Ричър никога не бе купувал диаманти. Нямаше престава колко струват. Сигурно цял куп пари.

— Купи ми коне — продължи Кармен. — Знаеше, че искам коне, и ми ги купи, за да се изперчи пред другите. Но истинската му цел беше да намери обяснение за синините. Гениално хрумване. Подсигури се веднъж завинаги. Кара ме да казвам, че съм паднала. Те знаят, че все още се уча да яздя. А по тия места щом паднеш от коня, смятат за нещо напълно естествено и синините, и строшените кости.

— И кости ли ти е чупил?

Кармен кимна и започна да опипва разни места по тялото си, като се извиваше и въртеше в тясното сепаре. От време на време прекъсваше за момент това мълчаливо броене, сякаш вече не можеше да си припомни всичко.

— Мисля, че най-напред бяха ребрата — каза тя. — Рита ме, докато лежа на пода. Често го прави, когато побеснее. После лявата ръка. Ключицата. Челюстта. Наложи се да ми реимплантират три зъба.

Ричър я гледаше втренчено.

Тя сви рамене.

— Хората от „Бърза помощ“ ме смятат за най-калпавата ездачка в цялата история на Тексас.

— Вярват ли на тази история?

— Може би така им изнася.

— А майка му? Брат му?

— Същата работа — каза Кармен. — Много ясно, че не биха се усъмнили в своя човек заради мен.

— За какъв дявол остана при него? Защо не си стегна куфарите още първия път?

Кармен въздъхна, затвори очи и извърна глава настрани. Положи ръце върху масата, после ги обърна с дланите нагоре.

— Не мога да обясня — прошепна тя. — Никой не би могъл. Ти сигурно знаеш как става. Липсваше ми самоувереност. Бях с невръстно дете на ръце, а нямах пари. Нито цент. Нямах приятели. През цялото време ме наблюдаваха. Не можех дори един телефон да завъртя незабелязано.

Ричър мълчеше. Кармен отвори очи и го погледна.

— И най-лошото беше, че нямаше къде да отида.

— У дома? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не си го и помислих. Бях готова по-скоро да търпя побоищата, отколкото да лазя по корем пред нашите с русо бебе в ръцете.

Ричър пак премълча.

— А веднъж изтървеш ли шанса, с теб е свършено — продължи Кармен. — Винаги така става. Затъваш все по-надолу. Колкото пъти си помислях за бягство, положението беше все същото. Пак нямах пари, пак имах бебе. После тя навърши годинка, две, три. Моментът вечно не бе подходящ. Не избягаш ли първия път, хлътваш в капана завинаги. А аз не избягах. Хиляди пъти съм съжалявала, но нищо не може да се промени.

Ричър продължаваше да мълчи. Кармен го погледна умолително.

— Трябва да приемеш всичко на вяра — каза тя. — Просто не знаеш какво е. Ти си мъж, едър и силен. Ако някой те удари, ще му го върнеш. Нямаш за кого да се грижиш, ако някъде не ти харесва, отиваш другаде. За мен е различно. Ако не можеш да разбереш, поне ми повярвай.

Ричър мълчеше.

— Можех да се махна, ако бях зарязала Ели — продължи Кармен. — Слуп ми каза, че ако оставя детето при него, ще ми купи билет закъдето желая. Първа класа. Каза, че е готов незабавно да викне лимузина чак от Далас, само и само да ме откара на аерогарата.

Мълчание.

— Но не го направих — тихо добави тя. — Как бих могла? Затова Слуп смята, че всичко става по мое желание. Че съм съгласна. Че го искам. И продължава да ме бие. С юмруци, с ритници, с плесници. Гаври се с мен. Всеки ден, дори когато не е сърдит. А разсърди ли се, просто обезумява.

Настана тишина. Чуваше се само свистенето на въздуха през климатичните отвори по тавана. Неясни шумове откъм кухнята. Тихото дишане на Кармен Гриър. Звънтене на пропукани кубчета лед в изоставената й чаша. Ричър я погледна през масата, плъзна взор по китките, ръцете, шиша, лицето. Деколтето се беше изместило малко наляво и той забеляза удебеление върху ключицата. Заздравяло счупване, без съмнение. Но тя седеше съвършено изправена, с вирната глава и предизвикателство в погледа. Тази поза му подсказваше нещо.

— Значи те бие всеки ден? — попита той.

Тя затвори очи.

— Е, почти всеки ден. Не буквално, разбира се. Средно по три-четири пъти на седмица. Понякога и по-често. Но имам чувството, че е всеки ден.

Ричър дълго мълча. Гледаше я право в очите.

После поклати глава.

— Измисляш си — каза той.

 

 

Наблюдателите упорито стояха на поста си, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Червената къща пазеше пълно мълчание под жаркото слънце. Прислужницата излезе, изкара колата и потегли сред облак прах. Вероятно отиваше да пазарува. Около обора настана раздвижване. Двама неспокойни работници изведоха конете да се разтъпчат, изчеткаха ги и пак ги прибраха. Зад обора имаше спално помещение, построено в същия стил и боядисано в същия кървавочервен цвят. То изглеждаше почти празно, защото и оборът беше почти празен. Общо четири-пет коня, включително понито на детето. Заради ужасната горещина животните почти не излизаха навън.

Прислужницата се върна и пренесе в кухнята някакви пакети. Момчето записа това в бележника си. Прашният облак от колата бавно се слегна. Мъжете с далекогледите го наблюдаваха, обърнали шапките си наопаки, за да пазят вратовете им от изгаряне.

— Лъжеш ме — каза Ричър.

Кармен се завъртя към него. По високите й скули избиха червени петна. Гняв, помисли си той. Или срам.

— Защо мислиш така? — тихо попита тя.

— Съдя по очевидното — обясни Ричър. — Нямаш нито една синина. Кожата ти е чиста. Носиш лек грим. Прекалено лек, за да скрие каквото и да било. Определено не крие факта, че цялата си се изчервила. Изглеждаш тъй, сякаш току-що си излязла от козметичен салон. И се движиш леко. Прекоси онзи паркинг като балерина. Значи нищо не те боли. Не си контузена или схваната. Ако Слуп те бие почти всеки ден, значи го прави с перушинка.

Тя помълча за миг. После кимна.

— Имам да ти разкажа и още нещо.

Ричър извърна глава.

— Главното — настоя тя. — Най-важната част.

— Защо да те слушам?

Кармен взе нова сламка и свали целофана. После започна да го навива на плътна спирала с палец и показалец.

— Извинявай — каза тя. — Но трябваше да ти привлека вниманието.

Ричър се загледа през прозореца. Тънката сянка пълзеше по предния капак на кадилака като стрелка на часовник. Значи вниманието му? Той си спомни как тази сутрин отвори вратата на мотелската стая. Очакваше го чисто нов ден, готов да бъде запълнен с каквото и да било. Спомни си отражението на полицая в огледалото и скърцането на гуми по горещ асфалт, докато кадилакът спираше до него.

— Добре, привлече го — каза той, продължавайки да гледа колата.

— Карахме така цели пет години — каза Кармен. — Точно както ти го описах, уверявам те. Почти всеки ден. После изведнъж престана. Преди година и половина. Но трябваше да ти го разкажа от самото начало, защото исках да ме изслушаш.

Ричър мълчеше.

— Не е лесно — каза тя. — Да разправяш такива неща на непознат.

Той се обърна към нея.

— Не е лесно и да ги слушаш.

Тя въздъхна.

— Ще ме зарежеш ли?

Ричър сви рамене.

— Преди минута бях готов да го сторя.

Тя пак помълча.

— Моля те, недей. Не и тук. Моля те. Само послушай още малко.

Той я изгледа втренчено.

— Добре, слушам те.

— Още ли искаш да ми помогнеш?

— С какво?

Тя не отговори.

— Как се чувстваше? — попита Ричър. — Когато те удряха?

— Как се чувствах ли? — повтори тя.

— Физически — уточни той.

Кармен извърна лице. Замисли се.

— Зависи къде — каза тя.

Ричър кимна. Беше й известно, че болката не е еднаква навсякъде.

— В корема — каза той.

— Много повръщах. Страхувах се, защото имаше кръв.

Той кимна отново. Беше й известно какво е да те ударят в корема.

— Кълна се, че е вярно — каза тя. — Цели пет години. Защо да си измислям?

— И какво стана? — попита Ричър. — Как тъй му хрумна да спре изведнъж?

Тя се поколеба, сякаш имаше чувството, че ги гледат. Ричър се завъртя и видя как хората извръщат глави. Готвачът, сервитьорката, двамата клиенти на крайните маси. Готвачът и сервитьорката бяха по-бързи. Другите двама не си дадоха този труд. По лицата им бе изписана нескрита враждебност.

— Може ли да си вървим? — попита Кармен. — Трябва да се прибираме. Пътят е дълъг.

— Значи и аз идвам с теб?

— Там е въпросът.

Ричър отново се загледа през прозореца.

— Моля те, Ричър — каза Кармен. — Поне изслушай историята докрай, а след това сам ще решиш. Ако не искаш да дойдеш в Ехо, мога да те сваля в Пейкъс. Там ще видиш музея. И гроба на Клей Алисън.

Той видя как сянката докосва предното стъкло на кадилака. Вътре сигурно бе станало горещо като в пещ.

— Така или иначе, трябва да го видиш — каза тя. — Щом си тръгнал на експедиция из Тексас.

— Добре — съгласи се той.

— Благодаря ти.

Ричър не отговори.

— Изчакай ме — каза Кармен. — Трябва да отскоча до тоалетната. Дълъг път ни чака.

С изящно движение тя се измъкна от сепарето и прекоси цялото заведение с вирната глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Двамата клиенти я зяпаха, докато отмина, после отправиха безизразни погледи към Ричър. Той обърна сметката и отброи върху нея няколко монети от джоба си. Точната сума — нито цент повече. Щом една сервитьорка предпочита да не говори, значи не й трябват бакшиши. Излезе от сепарето и тръгна към изхода. Двамата не отлепваха очи от него. Спря пред стъклената врата и се загледа към изпепелената земя отвъд паркинга. Постоя така една-две минути, докато чу зад гърба си стъпките на Кармен. Беше се сресала и бе начервила устните си.

— Май и аз ще отскоча до тоалетната — каза Ричър.

Тя се озърна надясно, към празното място между двамата клиенти.

— Изчакай първо да вляза в колата. Не искам да оставам тук сама. Изобщо не трябваше да влизам.

Кармен бутна стъклената врата и закрачи към кадилака. Влезе вътре и Ричър видя как колата трепна, когато тя включи двигателя, за да охлади купето. Той се обърна и тръгна към мъжката тоалетна. Тя се оказа сравнително голяма, с два порцеланови писоара и една кабинка. Нащърбена мивка с кран за студена вода. Руло хартиени кърпи беше сложено върху разпределителя, вместо в него. Не беше най-чистата тоалетна, която бе виждал.

Той разкопча панталона си и застана до левия писоар. Чу стъпки пред вратата и вдигна очи към хромирания клапан на тръбите за водата. Клапанът беше мръсен, но все пак заоблената му повърхност отразяваше всичко като миниатюрно огледало. Ричър видя как вратата се отвори и влезе човек. После вратата се затвори, а човекът подпря гръб на нея. Беше единият от клиентите. Вероятно шофьор на някой от двата пикапа. Хромираният клапан изкривяваше образа, но главата на човека почти опираше в горния край на вратата. Едър мъж. Ръцете му шареха зад гърба. Ричър чу как резето щракна. После мъжагата се размърда и отпусна ръце. Беше облечен с черна тениска. Върху нея имаше някакъв надпис, но Ричър не успя да го прочете наопаки. Имаше и емблема. Може би на петролна компания.

— Нов ли си по тия места? — попита непознатият.

Ричър не отговори. Продължаваше да гледа отражението.

— Зададох ти въпрос — каза онзи.

Ричър не му обърна внимание.

— На теб говоря.

— Е, правиш голяма грешка — каза Ричър. — Ами ако се окажа любезен човек? Може да се завъртя, за да те изслушам, при което ще ти опикая обувките.

Едрият тип смутено пристъпи от крак на крак. Очевидно си беше приготвил цяла реч. Тъкмо на това разчиташе Ричър. С едно импровизирано прекъсване щеше да го обърка. Поне за малко, колкото да се приведе в приличен вид.

Мъжагата продължаваше да пристъпва от крак на крак. Чудеше се дали да реагира.

— Май на мен се пада да ти обясня това-онова — каза той. — Все някой трябва да го стори.

Не реагираше. Явно му липсваше талант за импровизация.

— Какво да ми обясниш? — попита Ричър.

— Как стоят нещата по нашия край.

Ричър се позабави още малко. Едно му е лошото на кафето — стимулира отделителната система.

— И как стоят нещата по вашия край? — попита той.

— По нашия край не водим боба̀рите там, където ходят прилични хора.

— Какво? — трепна Ричър.

— Кое точно не ти е ясно?

Ричър въздъхна. Оставаха около десет секунди.

— Нищо не ми е ясно — каза той.

— Не бива да водиш боба̀ри в свестни заведения.

— Какво е боба̀р? — попита Ричър.

Непознатият пристъпи напред. Отражението му нарасна с неестествена бързина.

— Латиносите — каза той. — Само боб плюскат.

— Латиноамериканците — поправи го Ричър. — Ако ще говориш на чужди езици, кажи го просто латинос, това е множествено число. И ако искаш да знаеш, тя си поръча кафе с лед. Изобщо не съм я видял да яде боб.

— Ти да не се правиш на умен?

Ричър привърши, въздъхна и се закопча. Не пусна водата. Струваше му се някак неуместно да го прави на такова място. Обърна се към мивката и завъртя крана.

— Е, от теб поне съм по-умен — каза той. — Няма две мнения по въпроса. Но това още нищо не означава. Ония хартиени кърпи са по-умни от теб. Много по-умни. Всяко отделно листче е истински гений в сравнение с теб. Могат едно по едно да минат през Харвард и да завършат с отличие, докато ти се мъчиш да изкараш начално образование.

Все едно, че дразнеше динозавър. Някакъв тлъст бронтозавър, чийто мозък е безкрайно далеч от всичко останало. Звукът влиза в ушите и след известно време бива възприет и осъзнат. Минаха четири-пет секунди, докато лицето на непознатия се промени. След още четири-пет секунди той замахна. Мощен, бавен замах на грамаден юмрук върху яка и тежка десница. Целеше се високо в главата на Ричър. Можеше и да нанесе сериозни поражения, ако беше улучил. Но не улучи. Ричър хвана с лявата ръка човека за китката и я спря на половината път. Влажно плющене отекна от плочките по стените.

— Бактериите на тоя под са по-умни от теб — каза той.

Извъртя бедра на деветдесет градуса, за да предпази слабините си, после се вкопчи в китката на противника. Някога можеше да троши кости с подобно стискане. Не беше въпрос на сила, а на свирепа решителност.

Но сега нямаше настроение.

— Днес ти е щастлив ден — каза той. — Откъде да знам, може и да си полицай. Затова ще те пусна.

Мъжагата гледаше отчаяно смазаната си китка. Пред очите му плътта се подуваше и почервеняваше.

— След като се извиниш — добави Ричър.

Онзи продължи да го гледа тъпо още четири-пет секунди. Като динозавър.

— Извинявай — каза той. — Много съжалявам.

— Не на мен, тъпако — прекъсна го Ричър. — На дамата.

Онзи мълчеше. Ричър засили натиска. Усети как палецът му овлажня от пот и се хлъзна върху края на показалеца. Усети как костите в китката изпукаха и се размърдаха. Лъчевата и лакътната кост се сближаваха повече, отколкото е предвидено от природата.

— Добре де — изпъшка мъжагата. — Стига.

Ричър пусна китката му. Онзи се дръпна, подпря я с лявата ръка и остана да стои задъхан. Гледаше ту Ричър, ту китката си.

— Дай ми ключовете от колата — нареди Ричър.

Мъжагата неловко се завъртя, за да бръкне с лявата ръка в десния джоб. Измъкна голяма връзка ключове и му я подаде.

— Сега върви да ме чакаш на паркинга — каза Ричър.

Непознатият отключи вратата с лявата ръка и се измъкна навън. Ричър пусна ключовете в мръсния писоар и пак си изми ръцете. Грижливо ги избърса с книжни кърпи и напусна тоалетната. Когато излезе на паркинга, здравенякът го чакаше на половината път между заведението и кадилака.

— А сега бъди много любезен — подвикна му Ричър. — Предложи да й измиеш колата или нещо подобно. Тя ще откаже, но по-важно е намерението, нали така? Ако бъдеш изобретателен, ще си получиш ключовете от колата. Иначе се прибираш пеш.

През тъмното стъкло видя как Кармен ги гледа с недоумение. Той й направи знак да отвори страничното прозорче. Кръгово движение, сякаш въртеше ръчка. Тя свали стъклото само на пет сантиметра, колкото да се видят очите й. Бяха изплашени и разширени.

— Този приятел иска да ти каже нещо — съобщи Ричър.

Той се отдръпна. Мъжагата пристъпи напред. Заби поглед в земята, после се озърна към Ричър като бито псе. Ричър го насърчи с кимване. Онзи вдигна ръка пред гърдите си като оперен тенор или френски оберкелнер. После направи чупка в кръста, за да заговори през тесния отвор.

— Госпожо, исках само да ви кажа, че всички тук страшно ще се радваме, ако дойдете пак в най-скоро време и понеже така и така сте тук, не искате ли да ви измия колата?

— Какво? — ахна Кармен.

Двамата завъртяха глави към Ричър. Мъжагата го гледаше умолително, тя — смаяно.

— Пръждосвай се — каза Ричър. — Оставих ключовете в тоалетната.

Четири-пет секунди по-късно онзи се затътри към закусвалнята. Ричър заобиколи кадилака отпред. Отвори дясната врата.

— Мислех, че си решил да ме зарежеш — каза Кармен. — Че си помолил онзи човек да те вземе.

— Предпочитам да пътувам с теб — отвърна той.

 

 

Фордът продължи на юг, докато стигна малко селце на кръстопът. Отдясно имаше невзрачна закусвалня, отляво — празен паркинг. Полуизтрита пешеходна пътека върху асфалта. След това порутена бензиностанция и училище с една-единствена класна стая. Прах и мараня. Големият автомобил намали скорост и пропълзя едва-едва през кръстовището. Отмина училището, сетне изведнъж ускори и се отдалечи.

 

 

Малката Ели Гриър се загледа подир колата. Тя седеше на столче отвътре до прозореца и тъкмо бе почнала да отваря капака на голямата синя кутия, в която си носеше обяда. Чу как изскърцаха гумите, когато фордът рязко увеличи скоростта. Тя беше тихо, сериозно дете, склонно към безмълвни наблюдения. Продължи да гледа пътя с големите си черни очи, докато прашният облак се разсея. После насочи вниманието си към текущите дела, огледа съдържанието на кутията и съжали, че днес мама не си беше у дома, за да й приготви обяда вместо злата прислужница на семейство Гриър.