Лий Чайлд
Смъртоносна жега (15)

16

С пълна скорост изминаха седем-осем километра през мрака. Нямаше луна. Звезди не се виждаха. Плътните облаци бяха паднали ниско, но от тях се ръсеха само отделни капки — по една на всеки десетина секунди. Те се пръсваха върху стъклото и оставяха мокри петна колкото чиния. Всеки път Ричър пускаше чистачките и пак ги спираше. Поддържаше скорост около шейсет и пет километра в час и се стараеше да следва пътя през ниския храсталак. Тя лъкатушеше безредно, но в общи линии водеше на юг, към идващата буря. Теренът беше много неравен. Джипът подскачаше бясно. Фолксвагенът го догонваше с отчаяни усилия. Фаровете му се мятаха нагоре-надолу.

На осем километра от къщата пътят сред храсталака и натрошения варовик се стесни. Дъждът все още се бавеше. Теренът под колелата взе да се променя. Бяха потеглили през широка пуста равнина, може би някогашно култивирано пасище. Сега започваше плавен наклон, водещ към ниско плато. Фаровете осветяваха от двете страни скалисти издатини, които ги принуждаваха да се отклонят на югоизток. Пустинните храсти станаха по-високи, сплетоха се в плътна стена. Скоро не остана нищо друго освен дълбок коловоз в спечената почва. Ямите, камъните и бодливите гъсталаци не им оставяха друга възможност, освен да продължават напред. Пътят се виеше и лъкатушеше като пресъхнало речно корито.

После пътят рязко се изкачи нагоре и продължи права като шосе през миниатюрно варовиково плато. Издигнатата скалиста площадка беше приблизително колкото футболно игрище, само че овална, с ширина осемдесет метра и дължина сто и двайсет. По нея нямаше храсти. Ричър описа широк завой и освети краищата и с фаровете. Навсякъде ръбовете стърчаха почти отвесно на петдесет–шейсет сантиметра над околната камениста пустиня. Уродливи, сгърчени храсти се бореха за място в подножието. Направи нов, по-широк кръг и видяното му хареса. Той се усмихна. Изброи наум какво трябва да направят и колко време ще отнеме. Отговорът го задоволи.

Продължи до отсрещния край на скалната плоча и спря там, където коловозът скачаше долу и изчезваше в мрака. Алис спря наблизо фолксвагена. Ричър скочи от джипа и наведе глава към страничното й стъкло. Нощният въздух все още бе горещ. И влажен. Отново налетя вятър. Тежки дъждовни капки лениво падаха право надолу. Алис свали стъклото.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Засега.

— Обърни колата и дай заден ход до ръба — нареди той. — Прегради изхода от площадката.

Тя бавно раздвижи колата, сякаш паркираше на задръстена градска улица, и спря със задни гуми точно върху ръба. Предницата бе обърната на север, към ранчото. Ричър намести джипа плътно до фолксвагена и отвори задния капак.

— Изключи двигателя и фаровете — подвикна той. — Изнеси пушките.

Алис му подаде тежките карабини една по една. Той ги сложи в багажното отделение на джипа. После пое ловните пушки и ги захвърли колкото се може по-далеч в храсталака. Накрая дойдоха двете кутии. Фабричните патрони и направените от Боби Гриър. Ричър ги остави до карабините. Изтича до лявата врата и изключи двигателя. Тежкото бучене заглъхна. Настана тишина. Той напрегна слух и огледа северния хоризонт. Вятърът тихо въздишаше из сухите храсти. Невидими насекоми жужаха и скрибуцаха. От време на време някоя капка улучваше раменете му. Това бе всичко. Нищо повече. Навсякъде непрогледен мрак и тишина.

Отново мина отзад и отвори кутиите. Бяха натъпкани плътно с патрони, изправени върху плоската си част. Фабричните изглеждаха нови и лъскави. Другите — малко поизтрити. Гилзи втора употреба. Той извади един и го огледа внимателно под вътрешната лампичка на джипа. По-мощни, бе казал Боби. Сам си ги правя. Логично. Защо иначе загубеняк като Боби ще седне да зарежда патрони собствено производство? Не за да бъдат по-слаби, естествено. Както нито един шофьор не би човъркал колата си, за да кара с по-ниска скорост. Хлапашка история. Значи сигурно бе натъпкал във всяка гилза много повече барут от нормалното. Може би още по двайсет-трийсет грама. И навярно използваше по-мощен барут. Което би вдигнало скоростта на куршума с около сто и петдесет километра в час. При такива гърмежи дулото пуска пламък като огнехвъргачка, а ложата и цевта могат да се съсипят за две седмици. Но въпреки това Ричър се усмихна и извади още десетина патрона. Пушките не бяха негови, а току-що бе решил, че големият пламък е точно каквото му трябва.

Зареди първия уинчестър с един-единствен патрон на Боби. Във втория зареди още седем. В третия почна да ги редува, така че накрая в пълнителя имаше четири фабрични патрона и три направени. Четвъртата пушка зареди изцяло с нормални патрони. Наслага ги в багажника по същия ред от ляво на дясно, после затвори задния капак.

— Мислех, че ще ни трябва само една — каза Алис.

— Промених плана — отвърна Ричър.

Той се настани зад волана и Алис седна до него.

— Къде отиваме сега? — попита тя.

Ричър включи двигателя и се отдалечи на заден ход от фолксвагена.

— Представи си това плато като циферблат на часовник — каза той. — Ние дойдохме откъм шестицата. В момента твоята кола е на позиция дванайсет, обърната към нас. Ти отиваш да се скриеш долу под ръба на осмицата. Пеш. Задачата ти е да стреляш само веднъж и после да пропълзиш към седмицата.

— Нали нямаше да стрелям?

— Промених плана — повтори той.

— Не мога да стрелям, казах ти вече.

— Можеш. Просто дръпни спусъка. Много е лесно. Недей да се тревожиш за прицел и други глупости. Трябва ми само гърмеж и голям пламък.

— А после?

— После се промъкваш на позиция седем и наблюдаваш. Аз ще съм зает със стрелбата. Налага се ти да гледаш по кого точно стрелям.

— Това не е хубаво.

— Но не е и лошо.

— Мислиш ли?

— Виждала ли си гроба на Клей Алисън?

Тя отчаяно извъртя очи към небето.

— Вземи да прочетеш някоя историческа книга, Ричър. Клей Алисън е бил пълен психопат. Веднъж убил човека в леглото до себе си само защото хъркал. Бил е чисто и просто някакъв смахнат тип без капка морал. Не виждам нищо благородно в това.

Ричър сви рамене.

— Така или иначе, връщане няма.

— Знаеш ли, че две злини не правят една добрина?

— Избирай сама, Алис. Или ние ще ги издебнем, или те ще издебнат нас.

Тя поклати глава.

— Страхотно, няма що.

Ричър мълчеше.

— Тъмно е — каза Алис. — Нищо няма да видя.

— Остави това на мен.

— Как ще разбера кога да стрелям?

— Ще разбереш.

Ричър придвижи джипа плътно до ръба на варовиковата плоча и спря. Отвори задния капак и извади първата карабина. Ориентира се, изтича до назъбения каменен ръб и сложи пушката на земята, с приклад във въздуха и дуло, сочещо към пущинака на пет-шест метра пред далечния фолксваген. Наведе се и прещрака зарядния лост. Механизмът се плъзна гладко, с приятен металически звук. Чудесно оръжие.

— Готова е за стрелба — каза той. — Това тук е осма позиция. Стой приведена под ръба. Стреляй и веднага мини на седма позиция. Не се подавай, преди да стигнеш. А след това гледай много внимателно. Те може да стрелят в твоята посока, но гарантирам, че няма да те улучат. Разбра ли?

Алис мълчеше.

— Уверявам те — каза Ричър. — Недей да се тревожиш.

— Сигурен ли си?

— И супермен не може да те улучи от такова разстояние в тъмното.

— Може да им провърви.

— Не, Алис, тази нощ няма да им провърви. Повярвай ми.

— А кога да стрелям?

— Когато бъдеш готова — отвърна Ричър.

Изчака я да приклекне под ръба, на една ръка разстояние от карабината.

— Успех — каза той. — Пак ще се видим.

— Страхотно — промърмори тя.

Ричър скочи в джипа и бавно подкара през платото към четвърта позиция. Завъртя волана, превключи и продължи на заден ход. Джипът излетя през ръба, тежко падна шейсет сантиметра по-долу, разтърси се и спря сред храстите. Ричър изключи двигателя и фаровете. Взе четвъртата карабина и я подпря изправена до дясната предна врата. После взе втората и третата, изкатери се пак горе и изтича през откритата площадка към мястото, където би трябвало да се намира втора позиция. Грижливо положи третата пушка на ръба на скалата, сетне пробяга останалото разстояние до фолксвагена. Вмъкна се вътре и развинти лампичката в купето. Остави лявата врата открехната седем-осем сантиметра. Отмери двайсет крачки по часовниковата стрелка и остави втората пушка на ръба, някъде между позиции дванайсет и едно. Може би на дванайсет и половина. Не, дванайсет и седемнайсет, ако трябва да бъдем съвсем точни, помисли си той. След това пропълзя назад и залегна плътно до фолксвагена, с рамо под малкото стъпало и дясна буза, притисната отстрани към предната гума. Дишаше дълбоко. Усети мирис на каучук. Лявото му рамо беше открито. На неравни интервали го удряха тежки дъждовни капки. Ричър се намести още по-плътно до гумата и зачака. Още осем минути, помисли си той. Или може би девет.

 

 

Всъщност чака единайсет минути. Онези се оказаха по-бавни, отколкото бе предполагал. Зърна на север проблясък и отначало го помисли за мълния, но сетне блясъкът се повтори и той разбра, че това са фарове, които подскачат по неравния път, като от време на време улучват ниските сиви облаци. През мрака се задаваше кола. Точно както бе очаквал, тя идваше право към него, защото храстите и камънаците не й оставяха друга възможност. Предницата подскачаше, фаровете ту грейваха, ту пак изчезваха. Ричър се обливаше в пот. Наоколо въздухът бе станал по-горещ от когато и да било. Усещаше как високо в небето приижда електричество. Капките падаха по-силно и малко по-бързо. Имаше чувството, че някъде гори запален фитил и бурята всеки момент ще избухне. Не още, помисли си той. Моля те, дай ми само пет минути.

Трийсет секунди по-късно чу шума на двигател. Бензинов двигател, работещ на бързи обороти. Осем цилиндъра. Звукът се засилваше и отслабваше, докато водещите колела захапваха пръстта, после подскачаха и губеха сцепление. Твърди ресори, помисли си той. Ресори за тежък товар. Вероятно пикапът на Боби. Онзи, с който ходи на лов за броненосци.

Измести се още по-навътре под фолксвагена. Шумът на двигателя стана по-силен, но продължаваше да заглъхва на пресекулки. Фаровете подскачаха и лъкатушеха. Хвърляха мътно сияние чак до северния хоризонт. Вече бяха толкова близо, че ги различаваше като два отделни лъча, пронизващи храсталака. Сетне пикапът се появи пред него и с пълна скорост изскочи на платото. За момент четирите колела се отлепиха от земята и двигателят изрева. Двата лъча се стрелнаха към небето, после рязко паднаха надолу. Пикапът се стовари с трясък малко встрани от коловоза и за момент фаровете му плъзнаха по ръба, преди да налучкат отново пътя. После увеличи скоростта по равното. Двигателят изрева. Машината се носеше право към Ричър. Все по-бързо и по-бързо. Шейсет километра в час. Осемдесет. Още седемдесет метра. Петдесет. Четирийсет. Пикапът продължаваше да лети насреща, докато подскачащите фарове изведнъж осветиха спрелия фолксваген точно отпред. Жълтата боя над рамото на Ричър припламна неописуемо ярко. Сетне пикапът панически закова на място. Четирите колела блокираха едновременно върху ситния натрошен варовик. Гумите изскърцаха, колата леко кривна наляво и спря на трийсетина метра от Ричър, обърната към позиция единайсет. Крайчецът на десния фар плъзна над него. Той се прилепи към земята.

Усети прашния мирис на дъждовни капки.

За секунда не се случи нищо.

После шофьорът на пикапа изгаси фаровете. Те избледняха, превърнаха се в бледи оранжеви жички, изгаснаха и отново се възцари пълен мрак. Насекомите се смълчаха. Не се чуваше нищо друго, освен двигателя на пикапа, продължаващ да бучи на празни обороти. Дали са ме забелязали, запита се Ричър.

Не се случи нищо.

Сега, Алис, помисли си Ричър.

Нищо.

Стреляй, Алис. Стреляй сега, за бога.

Нищо.

Дявол да те вземе, стреляй, Алис. Просто дръпни проклетия спусък.

Нищо.

Той затвори очи, изчака още една безкрайна секунда и напрегна мускули, за да се хвърли напред въпреки всичко. Отвори очи, пое си дъх и се надигна.

В този момент Алис стреля.

Далеч надясно изригна чудовищен пламък с дължина поне три метра, куршумът избръмча високо във въздуха със свръхзвукова скорост и след част от секундата оглушителен трясък разтърси пустинята. Ричър се шмугна встрани от фолксвагена, бръкна през лявата врата и включи фаровете. Отскочи заднишком, претърколи се два метра сред храсталака и когато се надигна приведен, видя съвършено ясно пикапа сред конус от ярки лъчи. Вътре имаше трима души. Шофьор зад волана. Още двама, приклекнали в каросерията, до въртящата се стойка. Главите на тримата едновременно се завъртяха над стегнатите, парализирани рамене. Гледаха назад — към мястото, откъдето бе стреляла Алис.

Останаха неподвижни още част от секундата, после реагираха. Шофьорът отново запали фаровете. Пикапът и фолксвагенът сякаш влизаха в нямо противоборство. Светлината заслепи Ричър, но той различи, че фигурите в каросерията са със сини якета и шапки. Едната беше по-дребна. Жена, помисли си той. Грижливо фиксира мястото й в ума си. Стреляй най-напред по жените. Това бе едно от основните правила при борба срещу терористи. Експертите ги смятаха за по-фанатични. И изведнъж Ричър разбра, че точно тя е стрелецът. Трябваше да е тя. Малки ръце, изящни пръсти. Дамският пистолет на Кармен изглеждаше създаден специално за нея. Сега тя бе приклекнала ниско до своя партньор отляво.

И двамата стискаха пистолети. И двамата продължиха да гледат настрани още половин секунда, после рязко завъртяха глави към насрещната светлина, подпряха се върху покрива на кабината и откриха огън по фаровете на фолксвагена. Отпред на шапките им ясно се виждаше надпис ФБР. Ричър замръзна. Какво става, по дяволите? След това се отпусна. Великолепно. Подправена външност, подправени документи, подправен служебен форд. Преди малко отиваха с него към къщата на Алис. Значи така са спрели Ал Юджин в петък.

Двамата стреляха без прекъсване. Ричър чуваше бързия глух тътен на мощни деветмилиметрови пистолети. Чуваше как празните гилзи тракат по покрива на кабината. Пред очите му предното стъкло на фолксвагена избухна. Чу звън на стъкло и трясък на куршуми, пронизващи ламарина, сетне фаровете на фолксвагена изгаснаха и той престана да вижда каквото и да било отвъд ослепителните фарове на пикапа.

Усети ги как завъртат пистолетите обратно към мястото, което бяха запомнили като огнева позиция. Видя малки, издължени пламъчета сред мрака и чу противния вой на рикоширащи куршуми. Левият пистолет бе замлъкнал. Жената. Вече презарежда. Само тринайсет патрона, подсказа му подсъзнанието. Трябва да е „ЗИГ-Зауер Р228“ или „Браунинг“.

Пропълзя напред до ръба на платото, отмери пет метра наляво и откри карабината, която бе оставил на позиция дванайсет и седемнайсет. Уинчестър номер две, зареден изцяло с направените от Боби Гриър куршуми. Стреля коленичил, без да се цели, и откатът едва не го повали по гръб. От дулото изхвърча страховит пламък. Проблясъкът бе като от фотографска светкавица. Така и не разбра къде е отишъл куршумът. Прещрака зарядния лост и отстъпи надясно, към надупчения фолксваген. Отново стреля. Два огромни пламъка, които постепенно се изместват обратно на часовниковата стрелка. Гледано отвисоко това създаваше впечатление, че стрелецът се движи отдясно наляво. Един хитър противник би стрелял още по-напред с надеждата да улучи подвижната мишена. Изпреварваща стрелба. Онези се хванаха на въдицата. Чу как куршумите рикошират по камъните около колата. Издрънча ламарина.

Но той вече се движеше в обратна посока — пак по часовниковата стрелка. Захвърли пушката, приведе се и побегна към следващата. Тя го чакаше на втора позиция. Уинчестър номер три — онзи със смесения заряд. Първият патрон беше фабричен. Струваше си да му посвети малко внимание. Той подпря лакти върху ръба и се прицели в мрака на два метра и половина зад фаровете и около метър по-горе. Стреля. Сега те си мислят, че наоколо има трима стрелци — един отзад вляво и двама отпред вдясно. Ушите му звънтяха и не бе успял да види къде е отишъл куршумът, но чу неясно как жената подвикна някаква команда и фаровете на пикапа веднага изгаснаха. Ричър стреля пак в същата точка — този път с един от самоделните патрони на Боби. Огнената струя освети цялото плато и той отскочи два метра надясно. Прицели се към запечатаната в главата му цел и изстреля втория фабричен куршум — мощен, спокоен и точен. Чу пронизителен писък. Отскочи още една крачка надясно и изстреля следващия куршум. Пламъкът освети тяло, падащо от каросерията с главата надолу. Един отстранен. Но не който трябва. Беше твърде едър. Значи мъжът. Следва фабричен патрон. Той се напрегна и насочи карабината малко вляво от падащия мъж. Опита се да презареди. Лостът мръдна половин сантиметър и се заклещи в гилзата от последния самоделен патрон.

После се случиха две неща. Първо, пикапът потегли. Люшна се напред, зави с отчаяна бързина и подкара обратно на север, откъдето бе дошъл. После някъде около фолксвагена изтрещяха пистолетни изстрели. Жената бе слязла от каросерията. Сега се придвижваше пеш в тъмнината. Стреляше бързо. Град от куршуми. Всички прелитаха на около метър от него. Пикапът бягаше. Фаровете отново светнаха. Ричър ги проследи с крайчеца на окото си. Те подскачаха, лъкатушеха и ставаха все по-малки. После изчезнаха отвъд края на платото. Пикапът просто прелетя през скалния ръб и продължи към ранчото. Бученето му заглъхна, фаровете се превърнаха в далечни искрици, пъплещи към черния хоризонт. Пистолетът бе спрял да стреля. Отново презарежда. Изведнъж настана пълна тишина. Пълен мрак. След секунда в ушите му пак нахлу жуженето на насекомите. Сега то му се стори по-тихо. По-лениво. Осъзна, че дъждът се променя. Вече не падаха тежки капки, вместо тях се сипеше ситен, забързан ръмеж. Подложи длан и усети как дъждът става все по-силен. След секунди имаше чувството, че е застанал под душ и нечия невидима ръка бавно завърта крана.

Избърса водата от веждите си и тихо остави на земята безполезната карабина. Земята под пръстите му вече бе мокра. Превръщаше се в кал. Той пристъпи наляво, обратно към скрития джип. Дотам имаше около четирийсет метра. Дъждът се засили. Лееше се все по-яростно, сякаш мощта му нямаше граници. Водните струи съскаха и бълбукаха из храсталака наоколо. Добра новина и лоша новина. Добрата беше, че шумът отпада от сметките. Ричър не би могъл да се мери с жената по безшумно придвижване. Не и нощем, сред пустинните храсти. Тяло с ръст сто деветдесет и три сантиметра и тегло към сто и петнайсет килограма помага за много неща, но не и за безшумно промъкване из невидими трънаци. Шумът на дъжда щеше да помогне преди всичко на него. Дотук свършваше добрата новина. Лошата беше, че видимостта скоро ще падне под нулата. Можеха да се сблъскат гръб в гръб и чак тогава да разберат.

Значи не се препоръчваше употреба на карабина с ръчно зареждане. Твърде е бавна за ненадеен изстрел. Твърде тежка и неудобна. Освен това при уинчестъра отворът за изхвърляне на гилзите е отгоре, а не отстрани. Което означава, че при силна дъждовна буря в механизма може да проникне вода. А тази буря щеше да бъде много силна. Усещаше го. Щеше да се опита да компенсира за една нощ десет години суша.

Добра се до джипа на позиция номер четири. Откри до вратата четвъртата карабина, заредена с фабрични патрони. Вече бе мокра. Изтръска я и се прицели косо през платото към позиция единайсет. Натисна спусъка. Отекна гръм. Карабината все още беше наред. Ричър стреля още четири пъти към позиции дванайсет, едно, две и три. Ветрилен огън. Пресметнат риск. Плюсът бе, че е малко късмет може да улучи жената. Минусът — разкриваше, че е сам. Един противник с много оръжия. Всеки би се досетил. А това й подсказваше къде е противникът. Ако броеше изстрелите, щеше да предположи, че той чака тук с последните два патрона в пълнителя.

Затова Ричър пъхна карабината под джипа и зашляпа на запад през храсталака, докато се озова на десетина метра от ръба. Измъкна от джоба си пистолета на Алис и свали предпазителя. Коленичи, размаза кал по лицето и ръцете си и зачака да светне мълния. Във всички горещи краища на света, които бе посещавал, нямаше летни бури без мълнии. Високо в небето се сблъскваха огромни буреносни облаци и волтажът достигаше невъобразима мощ. Още пет минути, предположи той. После светкавиците щяха да озарят всичко наоколо. Той беше с бежови дрехи и кал по лицето. Тя едва ли щеше да се сети за маскировка.

Отдалечи се от джипа на юг, към надупчения фолксваген, като поддържаше същата дистанция от скалата. Мракът бе непрогледен. Дъждът безмилостно се засилваше. Стигаше до моменти, когато изглеждаше невъзможно да продължи с това темпо, но все пак продължаваше да се лее още по-яростно. Варовиковите ями вече бяха пълни с вода. Повърхността им кипеше. Ручейчета бликваха по скалата и с бълбукане пропадаха в бездънните пукнатини наоколо. Шумът бе потресаващ. Дъждът блъскаше тъй свирепо земята, че човек просто не можеше да си представи по-мощен звук. Сетне пороят се засилваше и звукът ставаше още по-оглушителен.

Ричър осъзна, че дъждът е отмил калта. Нямаше начин да е останала по лицето му. Душът на Кармен представляваше детска играчка в сравнение с тази стихия. Почваше сериозно да се тревожи. Как можеше да остане въздух за дишане сред толкова много вода? Тя се стичаше на ручеи по лицето му и влизаше право в устата. Закри челюстта си с шепа, вдъхна през пръсти, закашля се и изплю глътка вода.

Беше на десет метра срещу позиция номер две, когато избухна светкавица. Пламтяща назъбена линия проряза небето далеч на юг и удари земята на осем километра от платото. Беше ослепително бяла и разклонена като мъртво дърво, преобърнато от ураган. Ричър приклекна и се втренчи право напред, разчитайки на периферното зрение. Не видя нищо. След пет секунди долетя мощен, неравен тътен. Къде е тя? Да не би да се смята за по-хитра? В такъв случай трябва да е зад мен. Но Ричър не се обърна. Животът разчита винаги на рискове и предположения, а той вече твърдо бе определил жената като съвършена професионалистка. В нейния свят. Изправиш ли я на улицата срещу Ал Юджин, ще го омае, преди да е мигнал. Но изправиш ли я сама на бойното поле нощем сред буря, борбата става непосилна за нея. Аз умея това. Тя не. Тя стои някъде отпред и се притиска към ръба на платото, изплашена както никога през живота си. Моя е.

Бурята се изместваше. Втората мълния падна три минути по-късно, на километър и половина североизточно от първата. Беше като назъбена плетеница, която продължи да припламва бясно цели осем или десет секунди, преди да изгасне. Ричър изпъна шия и се вгледа напред и надясно. Не видя нищо. Обърна се и погледна наляво. На двайсет метра от себе си зърна жената, приклекнала зад ръба. Различи надписа на шапката й. ФБР. Едри бели букви. Тя гледаше право към него и пистолетът не трепваше в ръката, изпъната на нивото на рамото. Видя пламъка на изстрела — нищожна мътна искрица сред бурята.

 

 

Бурята бавно отминаваше на североизток, подгонила пороя пред себе си. Тя достигна мотела и звукът на дъжда бързо прерасна от тих шепот в настоятелно трополене, сетне в яростен грохот по покрива. Покривът беше тенекиен и за трийсет секунди шумът стана непоносим. Ели се събуди от тревожната дрямка. Отвори очи и видя дребния мъж с косматите ръце. Той я гледаше, седнал съвсем неподвижно на стол до леглото.

— Здрасти, хлапе — каза мъжът.

Ели мълчеше.

— Не можеш да спиш, а?

Ели погледна тавана.

— Вали — каза тя. — Много е шумно.

Мъжът кимна и погледна часовника си.

 

 

Куршумът не го улучи. Ричър така и не разбра дали е минал наблизо. Светкавицата изгасна и светът отново потъна в пълен мрак. Ричър стреля по памет и напрегна слух. Нищо. Едва ли е попадение. Трудна позиция — от двайсет метра, в пороен дъжд. После долетя гръмотевицата. Пресекливият басов тътен разтърси земята и бавно отшумя. Ричър отново приклекна. Оставаха му девет патрона. Реши да заложи на двойния блъф. Тя очаква да се оттегля, значи няма да го направя. И той остана на място. Зачака следващата светкавица. Така щеше да разбере с какъв противник си има работа. Един любител би се отдалечил от него. Добър професионалист би тръгнал насреща. А професионалист от висша класа би отвърнал на двойния блъф по същия начин и би останал на място.

Но яростта на пороя вече стигаше до предела си. Поне така предположи Ричър. Помнеше как веднъж попадна в буря в джунглите на Централна Америка и се намокри по-бързо, отколкото ако бе скочил с дрехите право в морето. Не можеше да си представи по-жесток дъжд, а сегашният едва ли му отстъпваше. Беше мокър до кости. Водата се стичаше на потоци под ризата му. Не течеше, а буквално го обливаше. Излиташе на фонтани между копчетата. Почваше да му става хладно. За по-малко от двайсет минути температурата бе спаднала с десет-петнайсет градуса. Пороят го блъскаше отгоре, после отскачаше от земята почти със същата сила. Шумът бе непоносим. Около храстите хвърчаха листа и вейки. Те падаха и се сплитаха на миниатюрни бентове край всяка издатина. Над горещия варовиков чакъл вече имаше петнайсетсантиметров слой лепкава кал. Краката му затъваха. Пистолетът бе мокър. Няма нищо. „Хеклер и Кох“ стреля и мокър. Но „Браунинг“ и „ЗИГ-Зауер“ също не се боят от влага.

Следващата светкавица избухна пак на юг, но по-близо. И беше по-ярка. Гигантска ивица проряза небето с пукот и съскане. Ричър се озърна наляво. Жената бе дошла по-близо. Стоеше на петнайсетина метра от него, все още плътно до ръба. Бива я, но не чак толкова. Тя стреля и куршумът го отмина с около метър. Лош прицел, ръката й все още не бе довършила движението от юг на север. Юг ли? Смятала е, че ще се оттегля. Стана му малко обидно. Той протегна ръка и отвърна на изстрела. Долетелият тътен заглуши гърмежа. Вероятно не съм улучил. Още осем патрона.

Отново идваше ред на пресмятането. Как ще постъпи тя? Какво очаква от мен? Последния път бе сбъркала. Значи сега ще рискува. Ще очаква да тръгна към нея. И сама ще тръгне насреща. Готова за последния изстрел.

Той остана приклекнал на същото място. Троен блъф. Плъзна ръка отляво надясно по нейния предполагаем маршрут. Зачака нова светкавица. Тя лумна по-рано, отколкото бе предполагал. Бурята отминаваше бързо. Сиянието избухна на по-малко от километър и почти веднага изтрещя гръмотевица. Стана по-светло от ден. Ричър присви очи и се вгледа напред. Жената бе изчезнала. Той врътна глава наляво и зърна неясно яркосиньо петно да отстъпва в обратна посока. Инстинктивно стреля малко по-напред, после светкавицата изгасна и наоколо отново се сгромолясаха мрак, шум и хаос. Още седем патрона. Той се усмихна. Но сега вече ми трябва само един.

 

 

Гръмотевиците я плашеха. Спомни си как Джошуа и Били поправяха покрива на навеса. Големите листове тенекия се извиваха и бумтяха, докато ги носеха, а когато взеха да ги коват, се вдигна ужасен шум. Гръмотевиците бяха като милиарди ламаринени листове, които едновременно се огъват и трещят в небето. Тя се зави презглава, но и през чаршафа виждаше как в стаята нахлуват ослепителни блясъци.

— Страх ли те е? — попита мъжът.

Тя кимна, без да подава глава.

— Не се бой — каза мъжът. — Най-обикновена буря. Големите момичета не се плашат от такива неща.

Тя не отговори. Мъжът пак погледна часовника.

 

 

Тактиката й не го затрудни. Беше добра, но не чак толкова, че да стане неразгадаема. Движеше се плътно до скалния ръб, защото това създаваше илюзия за безопасност. Действаше по схемата напред-назад-напред-напред. Двоен блъф, троен блъф, опит да бъде непредсказуема. Хитро, но не чак толкова. Беше се приближила, после отстъпи. Сега пак щеше да се приближи, а после да продължи напред. Мислеше си, че той ще схване тактиката на махалото и ще очаква от нея ново отстъпление. Вместо това тя щеше да дойде напред. За да го изненада. И защото искаше да е наблизо. Тя харесваше боя отблизо. За любимия си изстрел в главата вероятно трябваше да се приближи на по-малко от три метра.

Ричър скочи на крака и се втурна в яростен спринт назад и наляво, описвайки широк кръг. Носеше се през храстите с огромни скокове като подплашен звяр, прескачаше по-високите, шляпаше през локвите, подхлъзваше се в калта. Пет пари не даваше за шума. Никой нямаше да го чуе дори от метър. Единствено бързината имаше значение. Трябваше да я заобиколи изотзад преди следващата мълния.

Бясно пробяга по-голямата част от кръга, после забави крачка и се промъкна към варовиковата площадка на около пет-шест метра от мястото, където я бе забелязал за пръв път. Преди малко тя отиде на юг, после се върна, значи сега отново вървеше на юг. Трябваше да е на десетина метра пред него. Точно отпред. Ричър тръгна след нея бързо и леко, сякаш крачеше по тротоар. Разхлаби мускули и се опита да предугади мълнията, готов всеки момент да се просне в калта.

 

 

Дребният тъмнокос мъж отново погледна часовника. Ели се криеше под чаршафа.

— Три часа минаха — каза мъжът.

Ели мълчеше.

— Познаваш ли часовника?

Ели седна в леглото и бавно смъкна чаршафа под брадичката си.

— Вече съм на шест години и половина — каза тя.

Мъжът кимна.

— Гледай. — Той протегна ръка напред и извъртя китката. — Още един час.

— А после какво?

Мъжът извърна глава. Ели го погледа още малко. После пак се пъхна под чаршафа. Гръмотевиците трещяха, зад прозореца бляскаха мълнии.

 

 

Блясъкът освети пустошта на километри наоколо. Веднага последва гръмотевичен тътен. Ричър приклекна и напрегна очи. Жената бе изчезнала. Нямаше я пред него. Мълнията изгасна и тътенът се търкулна в далечината. За секунда Ричър се запита дали би чул нейния изстрел през гръмотевицата. Щеше ли да го чуе? Или щеше само да усети противния плясък на куршума? Просна се в калта и застина неподвижно. Дъждовните капки блъскаха тялото му като хиляди мънички чукчета. Добре, помисли отново. Дали тил не се бе опитала да изненада него! Можеше да се окаже, че е предприела огледално копие на маневрата му. В такъв случай двамата бяха описали кръгове в противоположни посоки, което означаваше смяна на позициите. А може би тя се спотайваше в някоя яма или пукнатина. Може да беше открила джипа. Не би било трудно, ако е погледнала назад при някоя мълния. Логиката подсказваше, че рано или късно той ще трябва да иде там. Иначе как да се измъкне от пустинята? В такъв случай може би го причакваше там. Вътре, приведена ниско. Или отдолу — и в такъв случай бе намерила неочакван подарък: уинчестър с два фабрични патрона в пълнителя.

Ричър лежеше в калта и мислеше трескаво. Изобщо не обърна внимание на следващата светкавица. Само се притискаше към земята, пресмяташе и решаваше. Отхвърли възможността за кръгова маневра. Това бе военен инстинкт. А насреща си нямаше пехотинец. Нито един пехотинец не би стрелял в окото. Шансът е твърде малък. Вероятно бе отишла към джипа. Той се завъртя през калта, надигна глава и зачака.

Следващата светкавица раздра с ярост небето и освети облаците отдолу като артилерийска канонада. Джипът беше далеч. Твърде далеч. Ако тя наистина бе отишла към него, значи нямаше непосредствена заплаха. Не и от такова разстояние. Ричър отново се завъртя и пропълзя на юг. Прочистване и проверка, сектор по сектор. Пълзеше бавно, на лакти. Два метра, пет, десет. Чувстваше се точно като на учебен полигон. Продължи да пълзи и внезапно усети парфюма.

Дъждът някак изостряше миризмите. Ричър осъзна, че цялата пустиня има по-друг, особен дъх. Дъждът променяше всичко от корен. Усещаше аромата на пръст и растения. Силен, остър, естествен мирис. Но към него се примесваше аромат на женски парфюм. Наистина ли беше парфюм? Или нещо природно, някакво нощно цвете, разцъфнало от бурята? Не, парфюм беше. Женски парфюм. Без съмнение. Ричър спря и застина неподвижно.

Чу шумолене в храстите, но това бе от вятъра. Пороят леко отслабна. От юг долиташе силен и влажен вятър, понесъл аромата на парфюм. Беше съвсем тъмно. Той вдигна пистолета и не го различи на една ръка разстояние.

Накъде е обърната? Не на изток. Сигурно се спотайваше ниско приведена, тъй че на изток не би могла да види нищо освен половин метър гладка каменна стена. Ако гледаше на юг или запад, пак нямаше проблеми. Ако е обърната на север, значи гледа право към мен, но не ме вижда. Прекалено тъмно е. Не може и да ме надуши, защото съм откъм подветрената страна. Той се подпря на левия лакът и изпъна дясната ръка с пистолета. Ако тя гледа на юг или запад, лесно можеше да я простреля в гърба. Но в най-лошия случай гледа на север и сме точно един срещу друг. Може да ни делят само два метра. Значи сега залагаме всичко на карта. Кой ще стреля пръв, когато блесне светкавица?

Той затаи дъх. Зачака светкавицата. Това бе най-дългото чакане в живота му. Бурята се променяше. Гръмотевиците отекваха мощно и протяжно, но вече не толкова остро. Пороят не спираше. Пръски вода и кал отхвръкваха в лицето на Ричър. Обсипваха храстите. Покрай проснатото му тяло бълбукаха новородени потоци. Водата го обливаше. Ставаше му все по-студено.

После за част от секундата в небето отекна пращене, раздаде се чудовищен грохот и едновременно с него пламна светкавица. Беше неописуемо бяла и огря цялата пустиня по-ярко от слънцето. Жената беше на един метър пред него. Лежеше по очи, вече цялата оплискана в кал. Изглеждаше дребна, сплескана и безжизнена. Краката й бяха сгънати в коленете, ръцете затиснати под тялото. Пистолетът лежеше до рамото й, наполовина потънал в калта. Край него вече се струпваше купчинка съчки. При последния миг светлина Ричър грабна оръжието и го захвърли надалече. После мълнията изгасна и той си послужи с остатъчното изображение върху ретината, за да открие шията на жената.

Нямаше пулс. Тялото вече изстиваше.

Изпреварваща стрелба. Третият му куршум, инстинктивно изпратен малко пред нея, докато тя се отдалечаваше. Бе връхлетяла право срещу смъртта. Той задържа пръсти върху студената вена на шията. Боеше се да не загуби контакт в тъмното. Отпусна се и зачака следващата светкавица. Лявата му ръка затрепера. Каза си, че това е, защото я държи извита под неестествен ъгъл. После се разсмя. Смехът избухна и се разрасна като поройния дъжд. Цели двайсет минути бе дебнал една мъртва жена. Случайно простреляна. Продължи да се смее, докато в устата му нахлу дъждовна вода и го задави.

 

 

Мъжът стана и пристъпи до бюрото. Вдигна пистолета си от полирания плот. Клекна до черния пластмасов куфар и извади дълъг черен заглушител. Грижливо го прикрепи върху дулото. Върна се и пак седна на стола.

— Време е — каза той.

Положи длан върху рамото й. Тя усети допира през чаршафа. Отдръпна се от него. Сви колене и потъна надолу в дюшека. Пишкаше й се. Много.

— Време е — повтори мъжът.

После дръпна чаршафа. Тя пролази назад, стискайки с колене другия край. Погледна го право в очите.

— Ти каза още един час. Още не е минал час. Ще се оплача на онази госпожа. Тя ти е началник.

— Добре — съгласи се той. — Тогава ти ми кажи, когато мине един час.

Пусна чаршафа и тя пак се зави. Закри глава и притисна ушите си с длани, за да не чува гръмотевиците. После затвори очи, но дори през чаршафа и клепките си виждаше мълниите. Струваха й се червени.

 

 

Следващата мълния отново бе разклонена и проряза половината небе. За всеки случай той преобърна трупа. Видя, че е улучена под лявата мишница. Куршумът бе пронизал целия гръден кош, за да излезе от другата страна. Вероятно по пътя бе пронизал сърцето, двата дроба и гръбнака. Четирийсети калибър не прощава. Човешкото тяло не е в състояние да го спре. Входната рана беше малка и чиста. Изходната не. Пороят я миеше. Струи разредена кръв бликаха навън и веднага изчезваха. Гръдният кош се пълнеше с дъждовна вода. Приличаше на медицинска илюстрация. В дупката можеше да влезе юмрук.

Тя беше сравнително дребна. Изпод шапката се подаваха руси кичури, подгизнали и зацапани с кал. Ричър бутна козирката нагоре, за да види лицето й. Изцъклените очи гледаха към небето и водата ги запълваше като сълзи. Лицето му се стори смътно познато. Беше я виждал преди. Къде? Мълнията изгасна и остана само образът върху ретината му — като черно-бял негатив. Закусвалнята. Сладоледът. Петък, след училище. Форд с трима пътници. Беше ги помислил за търговски представители. Още една грешка.

— Добре — изрече високо той. — Край на мача.

Прибра пистолета в джоба си и тръгна обратно на север. Беше тъмно и дъждът го заслепяваше дотолкова, че откри джипа едва когато се блъсна в него. Плъзна ръка по предния капак и намери лявата врата. Отвори, затвори и пак отвори само заради удоволствието да види как лампичката припламва. Осветление, което му се подчиняваше.

Не беше лесно да се върне на площадката. Сега вместо чакъл под колелата имаше хлъзгава кал. Той запали фаровете, пусна чистачките и превключи на двойна предавка, но въпреки това трябваше дълго да буксува, докато колелата зацепиха и джипът се изкатери горе. Направи широк завой наляво към седма позиция. Натисна клаксона два пъти и Алис излезе от храсталака в светлината на фаровете. Беше мокра до кости. По тялото й се стичаше вода. Мократа коса бе провиснала на фитили. Ушите й леко стърчаха. Тя пристъпи настрани и изтича към предната дясна врата.

— Май за тази буря приказваха толкова — каза Ричър.

Навън отново припламна мълния. През мрака отляво пробяга назъбена огнена линия, последвана от оглушителен тътен. Бурята бързо отминаваше на север.

Алис поклати глава.

— Тоя дъждец ли? Това е само началото. Изчакай да видиш какво ще е утре.

— Утре няма да бъда тук.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Добре ли си? — попита той.

— Не знаех кога да стрелям.

— Справи се чудесно.

— Какво стана?

Той подкара на зигзаг в южна посока. Лъчите на фаровете се мятаха по цялото плато. На десетина метра пред надупчения фолксваген откри трупа на мъжа. Лежеше свит и неподвижен. Ричър завъртя фаровете право към него и изскочи навън под дъжда. Човекът беше мъртъв. Един куршум от уинчестъра го бе пронизал в корема. Личеше, че не е умрял веднага. Каскетчето липсваше. Беше разкъсал якето, за да притисне раната с длан. Дори бе успял да пропълзи няколко метра. Висок, широкоплещест мъж. Ричър затвори очи и мислено се върна в закусвалнята. До касата. Жената с двама мъже. Единият висок и рус, другият нисък и тъмнокос. После се върна назад и влезе в джипа. Седалката беше мокра.

— Двама мъртви — каза той. — Това стана. Но шофьорът избяга. Видя ли го?

— Те дойдоха да ни убият, нали?

— Имаха такава идея. Видя ли шофьора?

Тя мълчеше.

— Много е важно, Алис — настоя Ричър. — Заради Ели. Не успяхме да хванем език. Тази част от плана се провали. И двамата са мъртви.

Алис продължаваше да мълчи.

— Видя ли го?

Тя поклати глава.

— Почти не. Извинявай. Бягах, а фаровете светиха само една-две секунди.

Ричър имаше чувството, че е било повече. Много повече. Но навярно Алис имаше право. Или дори надценяваше времето. Можеше да е било по-малко от секунда. Онези стреляха адски бързо.

— Виждал съм тези хора и друг път — каза той. — В петък на кръстопътя. Сигурно след като са ликвидирали Юджин. Навярно са оглеждали терена. Бяха трима. Жена, висок рус мъж и дребен тъмнокос мъж. С жената и русия всичко е ясно. Остава един въпрос: дребният ли караше тази нощ?

— Не видях добре.

— А какво ти подсказва интуицията? — попита Ричър. — Първото впечатление? Все трябва да си го зърнала. Поне като силует.

— А ти?

Ричър кимна.

— Зърнах го, но беше почти с гръб към мен. Гледаше в твоя посока. Фаровете блестяха. По стъклото имаше капки. После аз стрелях и той потегли. Но не мисля, че беше дребен.

Алис също кимна.

— Интуицията ми подсказва, че не беше дребен. Нито пък тъмнокос. Зърнах го само като петно, но според мен беше доста висок. Може би рус.

— Логично — каза Ричър. — Оставили са един от екипа да пази Ели.

— Тогава кой е карал?

— Клиентът. Човекът, който ги е наел. Така предполагам. Защото са се нуждаели от помощник, който да познава местността.

— Той избяга.

Ричър се усмихна.

— Няма къде да иде.

 

 

Отидоха да огледат фолксвагена. Беше напълно съсипан. Алис не се разтревожи особено. Само сви рамене и се обърна. Ричър взе картите от жабката, завъртя джипа и подкара на север. Връщането към „Червената къща“ бе същински кошмар. До ръба на плочата всичко вървеше добре. Но пустинният коловоз се оказа толкова спечен от жегата, че изобщо не попиваше вода. Пороят просто го заливаше. Онова, което преди час приличаше на речно корито, сега наистина се превръщаше в река. Кипналото течение заливаше колелата. Изкоренени храсти и цели дървета летяха на юг по бързеите. Понякога се закачаха за предницата на джипа до прииждането на следващата вълна. Под водата се криеха ями. Но дъждът бързо отслабваше. Всъщност вече едва ръмеше. Центърът на бурята отминаваше на север.

Почти стигнаха до навеса за коли, преди да забележат. Отпред всичко тънеше в мрак. Ричър рязко натисна спирачките, после зави край навеса и видя зад прозорците на къщата бледи примигващи пламъчета.

— Свещи — каза той.

— Няма ток — кимна Алис. — Сигурно някоя мълния е ударила жиците.

Ричър отново натисна спирачките и завъртя джипа в калта така, че фаровете да осветят вътрешността на навеса.

— Виждаш ли нещо познато? — попита той.

Пикапът на Боби си беше на място, само че мокър и опръскан с кал. От каросерията се стичаше дъждовна вода.

— Добре — каза Алис. — А сега какво?

Ричър се взря в огледалото. После завъртя глава към шосето на север.

— Някой идва.

На много километри от тях по пътя подскачаха мътни фарове. Капките по стъклата на джипа разбиваха блясъка на хиляди късчета.

— Хайде да навестим фамилията — каза Ричър.

Той извади пистолета от джоба си и го провери. Нищо не приемай на вяра. Но всичко бе наред. Зареден и готов. Още седем патрона. Пак прибра пистолета и подкара през калния двор към стъпалата на верандата. Дъждът почти бе спрял. От земята се вдигаше пара. Тънки, бледи струйки се виеха в лъчите на фаровете. Двамата излязоха в задушливата влага. Топлината се завръщаше. Жуженето на насекомите също. Наоколо звучеше глухо, напевно бръмчене. Изглеждаше плахо и много далечно.

Ричър се изкачи пръв на верандата и блъсна вратата. Във вестибюла горяха свещници, поставени върху почти всяка хоризонтална повърхност. Мекото оранжево сияние правеше стаята топла и приветлива. Ричър избута Алис към всекидневната. Влезе след нея. Тук също горяха свещи. Десетки. Бяха залепени за чинии с разтопен восък. Върху писалището в дъното светеше ветроупорен фенер. Фитилът му тихо съскаше.

Боби и майка му седяха един до друг край червената маса. Около тях танцуваха сенки. Светлината на свещите бе милостива към Ръсти. Подмладяваше я с двайсетина години. Тя бе облечена все така, с джинси и блуза. Боби седеше до нея и гледаше унесено в празното. Пламъчетата осветяваха лицето му и го раздвижваха.

— Не е чак толкова романтично — каза Ричър.

Ръсти се размърда неловко.

— Страх ме е от тъмното — каза тя. — Нищо не мога да направя. Винаги съм се страхувала.

— И с право — отвърна Ричър. — В тъмното стават лоши неща.

Тя премълча.

— Кърпа? — попита Ричър.

По пода около него се стичаше вода. От Алис също.

— В кухнята — каза Ръсти.

Откриха дървена закачалка с тънка раирана кърпа. Алис избърса косата и лицето си, после попи водата от блузата. Ричър стори същото, после се върна във всекидневната.

— Защо сте будни? — попита той. — Часът е три след полунощ.

Никакъв отговор.

— Видях, че пикапът беше навън — каза Ричър.

— Но не и ние — отвърна Боби. — Стояхме си вътре, както заръча.

Ръсти кимна.

— Бяхме заедно.

Ричър се усмихна.

— Ама че алиби. Съдебните заседатели ще се спукат от смях.

— Нищо не сме направили — възрази Боби.

Ричър дочу шум откъм пътя. Тънък, едва доловим звук на гуми, намаляващи скоростта по мокър асфалт. Свистене на ремъци под капака. После колата зави към портата и се раздаде бавно, звучно хрущене. Изскърца спирачка, моторът заглъхна и настана тишина. Изтропа врата. Стъпки по верандата. Входната врата се отвори, някой прекоси вестибюла. После се отвори вратата на всекидневната. Пламъчетата заподскачаха. Влезе Хак Уокър.

— Добре — каза Ричър. — Нямаме много време.

— Ти ли разби кабинета ми? — попита Уокър.

Ричър кимна.

— Беше ми любопитно.

— Кое?

— Подробностите. Много си падам по тях.

— Нямаше смисъл. Ако беше помолил, щях да ти ги покажа.

— Ти не беше там.

— Така или иначе, не биваше да го правиш. Сега те чакат неприятности. Разбираш, нали? Големи неприятности.

Ричър се усмихна. Неприятности и беди, мои единствени спътници.

— Сядай, Хак — нареди той.

За миг Уокър се поколеба. После заобиколи цялата маса и седна до Ръсти Гриър. Свещите огряваха лицето му. Отляво светеше фенерът.

— Имаш ли нещо за мен? — попита той.

Ричър седна отсреща. Отпусна длани на масата.

— Тринайсет години съм бил ченге.

— И какво?

— Много неща научих.

— Например?

— Например, че лъжите са гадно нещо. Изплъзват ти се от контрол. Но и истината не е цвете за мирисане. Тъй че както и да се въртиш, все налиташ на остър ръб. Видя ли нещо чистичко и спретнато, обземат ме подозрения. А положението на Кармен беше толкова калпаво, че изглеждаше съвсем истинско.

— Но?

— Един-два ръба ми се сториха прекалено остри.

— По-точно?

— По-точно това, че нямаше пари в себе си. Знам го. Да има два милиона в банката и да пътува петстотин километра само с един долар в портмонето? Да спи в колата, да не яде? Да прескача от бензиностанция на бензиностанция? Нещо не се връзваше.

— Разигравала е комедия. Типично за нея.

— А ти знаеш ли кой е Николай Коперник?

— Астроном — каза Уокър. — Поляк, струва ми се. Доказал, че земята обикаля около слънцето.

Ричър кимна.

— И на практика доказал много повече от това. Накарал всички ни да се замислим доколко е вероятно да бъдем в центъра на вселената. Какви са шансовете? Дали онова, което виждаме, е изключително? Най-лошото или най-доброто? Основен философски въпрос.

— И какво следва?

— Следва, че ако Кармен е имала два милиона в банката, но е пътувала с един долар в чантата само заради вероятността да се сблъска с толкова недоверчив тип като мен, значи без съмнение е най-добрата комедиантка в цялата история на света. Тук старият Коперник ме пита: доколко вероятно е това? Случайно да срещна най-добрата комедиантка в цялата история на света. И отговаря: не е особено вероятно. Според него ако изобщо се сблъскам с някоя комедиантка, тя ще е скучна и некадърна.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нещата не се връзваха. Замислих се за парите. И тогава изскочи още нещо.

— Кое?

— Хората на Ал Юджин изпратиха финансовите документи по куриер, нали така?

— Да, тази сутрин. Имам чувството, че е било преди цял век.

— Работата е там, че видях кантората на Ал. Когато отскочих до музея. Тя е буквално на две крачки от съда. Една минута път. Тогава вероятно ли е да пратят нещо по куриер? Защо да не дойдат пеш? Заради един стар приятел на Ал. Особено ако е спешно. Десет пъти повече време биха загубили само докато се свържат с куриерската служба.

Пламъчетата танцуваха и примигваха. Из стаята тръпнеше червено сияние.

— Хората пращат по куриер какво ли не — каза Уокър. — Станало им е навик. А и беше много горещо.

Ричър кимна.

— Може би. Тогава не ми направи особено впечатление. Но после изскочи и още нещо. Ключицата.

— Какво общо има ключицата?

Ричър се завъртя към Алис.

— Ти счупи ли си ключицата, когато падна с летни кънки?

— Не.

— Нарани ли се изобщо?

— Раздрах си дланта. На бетона.

— Значи протегна ръка, за да се подпреш?

— Рефлекс — каза тя. — Няма начин да го удържиш.

Ричър кимна. Отново се завъртя в здрача към Уокър.

— В събота яздих заедно с Кармен. За пръв път се качвах на кон. Натъртих си задника, но най-силно запомних друго: колко високо седях. Страшничко е. Затова възниква въпрос: ако Кармен е паднала отвисоко върху камениста почва, при това с такава сила, че да си строши ключицата, как така не си е раздрала дланите?

— Може да ги е раздрала.

— Не беше записано в документите.

— Може да са забравили.

— Докладът беше извънредно подробен. Нов персонал, много старателен. Аз забелязах това. Кауан Блек също. Каза, че бележките са много подробни. Не биха пропуснали да впишат охлузване на дланта.

— Значи е носила ръкавици.

Ричър поклати глава.

— Тя каза, че тук никой не носи такива неща. Било много горещо. А определено не би го казала, ако ръкавиците я бяха спасили от сериозно нараняване. Напротив, щеше да си умира за ръкавици. И непременно щеше да ги препоръча на новак като мен.

— И какво?

— И взех да се чудя дали строшената ключица не е наистина дело на Слуп. Предположих, че е възможно. Например докато Кармен стои на колене, а той замахва отгоре с юмрук и тя отмята глава. Само че тя претендираше още за счупена ръка и избити зъби, а документите не споменаваха нищо подобно и тогава спрях да се чудя. А и вече бях узнал, че пръстенът е истински.

Една свещ изгасна в левия край на масата. Струйка дим плъзна право нагоре, после изведнъж се завихри.

— Тя е лъжкиня — каза Уокър. — Ето ти отговора.

— Такава си е — подкрепи го Боби.

— Слуп никога не я е удрял — обади се Ръсти. — Мой син не би вдигнал ръка срещу жена, която и да е тя.

— Един по един, ако обичате — тихо каза Ричър.

Той помълча и усети растящото напрежение в стаята. Движение на лакти по масата, размърдване на крака. Най-напред се обърна към Боби.

— Ти твърдиш, че тя е лъжкиня. И знам защо. Защото не я харесваш, защото си гаден расист и защото е имала връзка с учителя. Затова между другото пое инициативата да ме прогониш. В знак на вярност към брат си.

После се завъртя към Ръсти.

— Много скоро ще стигнем и до въпроса какво е вършил Слуп и какво не. Но засега си затваряй устата, разбра ли? Ние с Хак имаме работа.

— Каква работа? — попита Уокър.

— Тази — каза Ричър.

Измъкна пистолета на Алис, подпря дръжката върху масата и насочи цевта право в гърдите на Уокър.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна прокурорът.

Ричър махна с палец предпазителя. Тихото щракване отекна из всекидневната. Свещите трепнаха, фенерът тихо изсъска.

— Накрая проумях как стоят нещата около диаманта — каза Ричър. — После всичко си дойде на мястото. Особено след като ти ни даде значките и поръча да дойдем при Ръсти.

— Какво говориш?

— Всичко беше като заклинание. През цялото време. Ти познаваш Кармен много добре. Затова знаеше какво може да ми е казала. А то бе истина от начало до край. Истината за нея и за онова, което е вършил Слуп. Затова ти го преобърна с главата надолу. Не е трудно. Простичък и ефектен трик. Например тя казва, че е родом от Напа, а ти заявяваш: Хей, сигурно ти е казала, че е от Напа, но лъже, от мен да го знаеш. Или пък тя казва, че е уведомила данъчните, а ти възразяваш: Хей, сигурно ти е казала, че е съобщила на данъчните, но няма такава работа. Излизаше, че ти знаеш цялата истина и неохотно описваш какви лъжи си чувал от нея. А всъщност ти лъжеше. През цялото време. Беше много, много ефикасно. Като заклинание. А ти го прикриваше зад твърдението, че искаш да я спасиш. Дълго време ти вярвах.

— Наистина исках да я спася. И я спасявам.

— Глупости, Хак. През цялото време единствената ти цел беше да изкопчиш от нея признание за нещо, което не е извършила. Ясен и целенасочен план. Днес твоите наемници отвлякоха Ели, за да принудиш Кармен да направи самопризнания. Аз бях единственото ти затруднение. Останах тук и привлякох Алис. Бяхме ти трън в очите от понеделник сутринта. Затова се постара да ни заблудиш цели двайсет и седем часа. Въвеждаше ни в играта бавно и неохотно, стъпка по стъпка. Беше великолепна комедия. Е, почти. За да успееш докрай, трябваше да си най-добрият комедиант на света. А както би рекъл старият Коперник, какви са шансовете най-добрият комедиант на света да живее тъкмо тук, в Пейкъс?

Тишина. Чуваше се само потрепването на капки восък, съскането на фенера и дишането на пет човека. Старият климатик не работеше. Нямаше ток.

— Ти си луд — каза Уокър.

— Не, не съм. Ти успя да ме заблудиш, че ужасно съжаляваш за лъжите на Кармен и отчаяно искаш да я спасиш. Беше толкова хитър, че дори измисли цинично обяснение за постъпките си. Каза, че го правиш заради съдийското място, та да не се усъмня в невероятното ти човеколюбив. Страхотна идея, Хак. А през цялото време си разговарял с нея по телефона уж като адвокат, приглушавайки гласа си, за да заблудиш телефонистката. Заплашвал си, че ако проговори пред истински адвокат, Ели ще пострада. Затова тя отказа да разговаря с Алис. После си натракал цял куп фалшиви финансови документи на онзи компютър върху бюрото ти. Всички разпечатки си приличат. После си изработил фалшивото пълномощно. И фалшивите документи от социалните служби. Вероятно знаеш много добре как изглеждат истинските. И щом си чул, че детето е в ръцете на твоите хора, грабваш телефона и принуждаваш Кармен да си признае, като й диктуваш същите лъжи, които сервира на мен. После пращаш заместничката си да ги изслуша.

— Това е безумие.

Ричър сви рамене.

— Хайде да проверим. Да се обадим на ФБР и да попитаме докъде е стигнало издирването на Ели.

— Телефоните не работят — обади се Боби. — Бурята скъса жиците.

Ричър кимна.

— Добре, няма проблеми. — Продължавайки да се цели в гърдите на Уокър, той завъртя глава към Ръсти. — Кажи за какво те разпитваха агентите от ФБР.

Ръсти го изгледа е недоумение.

— Какви агенти?

— Не са ли идвали снощи агенти на ФБР?

Ръсти мълчаливо поклати глава. Ричър кимна.

— Ти разиграваше комедия, Хак. Ти ни каза, че си уведомил ФБР и щатската полиция, че има блокади, хеликоптери и над сто и петдесет преследвачи. Но не си се обаждал на никого. Защото, ако го беше сторил, най-напред щяха да дойдат тук. Щяха да разпитват Ръсти часове наред. Щяха да доведат криминалисти и художници, за да изработят предполагаем портрет. В края на краищата престъплението е станало точно тук. И Ръсти е единствената свидетелка.

— Грешиш, Ричър — каза Уокър.

— Наистина идваха хора от ФБР — обади се Боби. — Видях ги на двора.

Ричър поклати глава.

— На шапките им пишеше ФБР. Двама бяха. Но вече не носят шапки.

Уокър мълчеше.

— Голяма грешка, Хак — добави Ричър. — Да извадиш ония глупави значки и да ни пратиш тук. Ти си окръжен прокурор. Знаеше, че Ръсти е изключително важен свидетел. Знаеше също така, че тя няма да ми окаже съдействие. За един прокурор беше просто необяснимо решение. Направо не можех да повярвам. И после разбрах. Искаше да не ти се мотаем в краката. И по всяко време да знаеш къде се намираме. За да пратиш своите хора след нас.

— Какви хора?

— Наемниците, Хак. Онези, с шапките, от ФБР. Хората, които изпрати да убият Ал Юджин. Бяха много добри. Истински професионалисти. Но професионалистите искат да работят и в бъдеще. Ал Юджин не беше проблем. Всеки можеше да го очисти насред пущинака. Но със Слуп работата стана дебела. Току-що си бе дошъл от затвора и нямаше намерение да ходи където и да било. Значи работата трябваше да се свърши тук, а това пораждаше рискове. Затова са те притиснали да ги прикриеш, като натопиш Кармен. После ти си ги притиснал да извършат отвличането, макар че не е в техния стил.

— Това е нелепо — каза Уокър.

— Ти знаеше, че Кармен си е купила пистолет. Сам ми каза, документите минават през теб. И знаеше защо го е купила. Знаеше какво представлява Слуп и какво върши с нея. Знаеше, че спалнята им е камера за мъчения. Е, ако реши да скрие там пистолет, къде ще го сложи? Има три варианта. На горната лавица в гардероба, в нощното шкафче или в чекмеджето си за бельо. Също като всяка друга жена във всяка спалня. Аз го знам, и твоите хора го знаеха. Вероятно са наблюдавали през прозореца, докато тя влезе в банята. После надяват ръкавици, след минута са в стаята, заплашват Слуп със своите пистолети, докато открият оръжието на Кармен, и го застрелват. Трийсет секунди по-късно вече са навън. Бърз спринт до мястото, където са скрили колата, и изчезват. Тази къща е истински лабиринт. Но ти сам знаеш това. Нали си семеен приятел. Уверил си ги, че могат да влязат и да се измъкнат, без някой да забележи. Вероятно дори си им начертал план.

Уокър затвори очи. Мълчеше. Изглеждаше стар и пребледнял на светлината на свещите.

— Но ти допусна грешки, Хак — продължи Ричър. — Хора като теб винаги правят грешки. Финансовите отчети бяха съшити с бели конци. Толкова много пари и почти никакви разходи? Как е възможно? Да не би отгоре на всичко да е била и скъперница? А номерът с куриерската служба окончателно те препъна. Ако наистина бяха пратили документите по куриер, щеше да ги оставиш в пакета, както направи с медицинските отчети. Така биха изглеждали още по-официално.

Уокър предизвикателно отвори очи.

— Медицинските сведения — повтори той. — Ти сам ги видя. Те доказват, че Кармен лъже. Чу какво смята Кауан Блек.

Ричър кимна.

— Беше хитро да ги оставиш в пакета. Изглеждаха като току-що донесени. Само че трябваше да отлепиш етикета. Защото, ако случайно не знаеш, „Федеръл Експрес“ определя таксата според теглото. А аз претеглих пакета с кухненските везни на Алис. Четиристотин и осемдесет грама. Но на етикета пишеше хиляда и двеста грама. Значи е станало едно от двете. Или „Федеръл Експрес“ удря в грамажа клиентите, или ти си изхвърлил шейсет процента от съдържанието направо на боклука. И знаеш ли какво? Твърдо смятам, че си проверил съдържанието, преди да ни пратиш пакета. Отдавна работиш като прокурор, гледал си много дела и знаеш как изглеждат убедителните доказателства. Тъй че всичко, свързано с побоищата, е отишло право в боклука. Оставил си само истинските злополуки. Но не ти е дошло наум за охлузени длани, затова си оставил ключицата. Или пък си решил, че трябва да я оставиш, защото знаеш, че удебелената кост се вижда, и си се боял да не заподозра нещо.

Уокър мълчеше. Фенерът отново изсъска.

— Счупената ръка, челюстта, зъбите — каза Ричър. — Предполагам, че още пет-шест папки лежат в някоя кофа за боклук. Вероятно не зад съда. Нито пък в задния ти двор. Прекалено си хитър. Може би до автогарата. Някъде на оживено обществено място.

Уокър мълчеше. Пламъчетата подскачаха. Ричър се усмихна.

— Но като цяло свърши много добра работа. Когато съобразих, че не е стреляла Кармен, ти завъртя нещата към заговор с нейно участие. Без миг колебание. Дори когато установих връзката с Юджин, ти не излезе от релсите. Беше потресен. Пребледня и се обля в пот. Не заради Ал. А защото го бяха открили толкова скоро. Ти не беше предвидил това. И все пак само след десет секунди успя да скършил обяснението с данъчните. Но знаеш ли какво? Беше толкова зает да размишляваш, че забрави да се боиш. За варианта „двама от трима“. Заплахата изглеждаше съвсем реална. Трябваше да се стреснеш повече. На твое място всеки би се уплашил.

Уокър мълчеше.

— И още нещо — продължи Ричър. — Ти освободи Слуп в неделя. Трудна работа. Но не беше заради него. Направи го, за да бъде убит в неделя и Кармен да остане в затвора колкото се може по-дълго до съботното свиждане. За да я обработваш цели пет дни.

Уокър мълчеше.

— Цял куп грешки, Хак. Включително и това, че прати хората срещу мен. Както би рекъл старият Коперник, какви бяха шансовете да се окажат на ниво?

Уокър мълчеше. Боби се бе привел напред и гледаше ту него, ту майка си. Постепенно почваше да проумява.

— Ти си пратил хора да убият брат ми? — прошепна тон.

— Не — възрази Уокър. — Ричър греши.

Боби се втренчи в него, сякаш току-що бе чул потвърждение.

— Но защо го направи? Нали бяхте приятели.

Уокър вдигна глава и погледна Ричър в очите.

— Да, защо да го правя? Какъв мотив мога да имам?

— Бенджамин Франклин е писал по този въпрос — отговори Ричър.

— Какво означава това, по дяволите?

— Ти искаш да станеш съдия не за да вършиш добро. Тия приказки са за наивниците. Искаш го заради печалбата. Роден си в бедност и жадуваш за власт и пари. Най-сетне всичко е на една ръка разстояние. Но първо трябва да те изберат. А какво може да провали човека на избори?

Уокър сви рамене.

— Стари скандали — отговори си сам Ричър. — Между другото. Стари тайни, които изплуват от миналото. Със Слуп и Ал сте били неразделни приятели. Всичко сте вършили заедно. Трима срещу целия свят. Сам ми го каза. И тъй, Слуп лежи в затвора за данъчна измама. Вече не издържа. Почва да си мисли: как да изляза оттук? Никак не ми се ще да платя. Чакай малко, нашият Хак се кандидатира за съдия. Какво ли би сторил, за да успее? После Слуп вдига телефона и те предупреждава, че ще пусне сериозни слухове за някои отдавнашни лудории, ако не го измъкнеш оттам. Ти внимателно обмисляш заплахата. Отначало решаваш, че Слуп не би обвинил и себе си с разкази за неща, които сте вършили заедно. Олеква ти. Но след това проумяваш, че има огромна разлика между твърдо установени факти и най-обикновени слухове, които да те съсипят на изборите. Затова се предаваш. Изтегляш част от даренията за изборната кампания и плащаш задълженията на Слуп. Сега той е щастлив. Но ти не си. За теб духът е излязъл от бутилката. Слуп те е заплашил веднъж. Ами ако пак поиска нещо? Ал също влиза в играта, защото е адвокат на Слуп. Той също си е припомнил. Шансовете ти за съдийско място изведнъж се разклащат.

Уокър мълчеше.

— Знаеш ли какво е написал веднъж Бен Франклин? — попита Ричър.

— Какво?

— Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.

Тишина. Всички бяха затаили дъх. Чуваше се само тихото съскане на фенера.

— Каква е тайната? — прошепна Алис.

— Три момчета сред пущинака на Тексас. Растат заедно, играят на топка, забавляват се. Стават по-големи и вниманието им се насочва към онова, което вършат татковците. Пушки, карабини, лов. Навярно започват от броненосците. Всъщност не би трябвало, защото са защитен вид. Тъпите еколози ги пазят. Но тук позицията е друга: щом са на моя земя, мога да ги гърмя както си искам. Боби сам ми го каза. Израз на високомерие. На превъзходство. Така де, колко струва един броненосец? Но броненосците са бавна и скучна плячка. Твърде лесна. Трите момчета растат. Вече са трима млади мъже. В последния клас на гимназията. Искат нещо по-вълнуващо. Може би тръгват да търсят койоти. Койотът е по-достоен противник. Ловуват нощем. С пикап. Бродят надлъж и шир. И скоро откриват по-едър дивеч. Скоро откриват истинската тръпка.

— Какво откриват?

— Мексиканци. Бедни, безименни, несретни цветнокожи семейства, които се тътрят нощем на север в пустинята. Така де, какво струват те? Дали изобщо са хора? Но за плячка много ги бива. Бягат и пищят. Почти като лов на истински хора. Нали, Хак?

Тишина.

— Може би започват с някое момиче — продължи Ричър. — Може би отначало не им се убива. Но все пак го правят. Може би са принудени. Няколко дни треперят. Затаяват дъх. Но няма възмездие. Никой не реагира. Никой не дава пет пари. Ехей, изведнъж става забавно. Почват да излизат все по-често. Това се превръща в страст. Върховната плячка. Много по-добра от броненосците. Единият кара стария пикап, другите двама стоят в каросерията и ловуват с часове. Боби каза, че Слуп е измислил тази система. Че бил много добър. Не се и съмнявам. Другите едва ли са останали по-назад. Имали са богати възможности за тренировка. Двайсет и пет удара за една година.

— Това беше работа на граничния патрул — обади се Боби.

— Не, не е бил патрулът. И разследването не е било за замазване на очите. Не ми приличаше на такова, а според вътрешни сведения всичко се вършело по правилата. Сержант Родригес ми каза. А хора като сержант Родригес знаят такива неща, повярвайте ми. Разследването се провалило, защото не търсело където трябва. Не се оказали група озлобени служители, а три местни момчета, наречени Слуп Гриър, Ал Юджин и Хак Уокър. Тия момчета се забавлявали със стария пикап, който още стои под навеса. Момчешка им работа, нали?

Тишина.

— Нападенията са ставали предимно в окръг Ехо — каза Ричър. — Това ми се стори странно. Защо им е на патрулите да идват толкова далеч на север? Всъщност изобщо не са идвали. Просто три момчета от Ехо понякога отскачали на юг.

Тишина.

— Нападенията спрели през август. Защо? Не ги е стреснало разследването. Те изобщо не знаели за него. Просто през септември започва новата учебна година в колежите. Те заминали да се учат. А на другото лято им се сторило твърде опасно да продължат. Или пък твърде детинско. Повече не повторили. Цялата история потънала в забрава, докато дванайсет години по-късно Слуп си я припомнил в килията, защото отчаяно искал да излезе на свобода.

Всички гледаха Уокър. Той седеше със затворени очи, пребледнял като мъртвец.

— Колко нечестно, нали? — каза Ричър. — Всичко било отдавна погребано в миналото. Може би дори отначало не си искал да участваш. Може би другите са те въвлекли. А сега всичко отново изплувало. Превърнало се в кошмар. Щяло да съсипе живота ти. Да те лиши от голямата печалба. И тогава си завъртял няколко телефона. Взел си решения. Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.

Изгасна още една свещ. Фитилът изсъска и над него плъзна струйка дим.

— Не — каза Уокър. — Не беше така.

Пламъкът на фенера трепна зад него. По стените затанцуваха сенки.

— А как беше? — попита Ричър.

— Смятах само да отвлека Ели. Временно. Наех местни хора да свършат работата. Разполагах с много пари за кампанията. Те я наблюдаваха цяла седмица. Отидох в затвора и предупредих Слуп да не се заяжда. Но това не го стресна. Каза да я отвлека, ако искам. Не му трябвала. Съвсем се беше побъркал. Мисля, че се ожени за Кармен заради онова, което бяхме извършили. Затова я биеше толкова често. Тя му напомняше постоянно за миналото. Мислеше си, че Кармен усеща. Че го чете в очите му. Като магия. И Ели. Мислеше си, че детето усеща. Затова не можах да го сплаша.

— И тогава нае други хора.

Уокър кимна.

— Те дойдоха и ме отърваха от наблюдателите.

— А после те отърваха от Ал и Слуп.

— Беше много отдавна, Ричър. Той не биваше да го вади на бял свят. Тогава бяхме още хлапета. Споразумяхме се да не говорим повече за това. Обещахме си. Никога, никога. Беше забраненият спомен. Сякаш нищо не се е случвало. Сякаш е било само лош сън, продължил една година.

Тишина.

— Тази нощ ти караше пикапа — каза Ричър.

Уокър кимна разсеяно.

— Оставахте само вие двамата и всичко щеше да свърши. Бях наясно, че знаеш. Иначе защо ти е да крадеш документи и да бягаш в пустинята? Затова се качих в пикапа. Защо не? Много пъти съм карал нощем по тия места.

Той замълча. Преглътна с усилие, после още веднъж. Затвори очи.

— Но се уплаших. Призля ми. Не можех да го преживея отново. Вече не съм такъв. Променил съм се.

Тишина.

— Къде е Ели? — попита Ричър.

Уокър сви рамене и поклати глава. Ричър порови из джоба си и извади хромираната звезда.

— Това нещо законно ли е?

Уокър отвори очи. Кимна.

— Да, струва ми се.

— Тогава ще те арестувам.

Уокър безсилно поклати глава.

— Не. Моля те.

— Въоръжен ли си? — попита Ричър.

Уокър кимна.

— Имам револвер в джоба.

— Извадете го, ако обичате, мисис Гриър — каза Ричър.

Ръсти се завъртя на стола и посегна към джоба на Уокър. Той не оказа съпротива. Дори се приведе настрани, за да й бъде по-лесно. Тя извади малък револвер от оксидирана стомана. „Колт Детектив Спешъл“ .38 калибър с петсантиметрова цев. Малко оръжие. Изглеждаше съвсем на място върху дланта на Ръсти.

— Къде е Ели, Хак? — повтори Ричър.

— Не знам — каза Уокър. — Наистина не знам. Те отсядат в мотели. Не знам къде са. Не ми казаха. Така било по-безопасно.

— Как се свързваш с тях?

— Чрез един номер в Далас. Оттам прехвърлят разговора.

— Телефоните не работят — намеси се Боби.

— Къде е тя, Хак? — попита отново Ричър.

— Не знам. Ако знаех, тях да ти кажа.

Ричър вдигна пистолета на Алис. Прицели се с изпъната ръка над масата. Ръката му беше дълга и дулото увисна на пет сантиметра от лицето на Уокър.

— Гледай ми показалеца, Хак — каза той.

Напрегна пръст, докато обтегнатата кожа побеля под светлината на свещите. Спусъкът мръдна назад. Милиметър, два, три.

— Искаш ли да умреш, Хак?

Уокър кимна.

— Да, моля те — прошепна той.

— Първо ми кажи. Поне това можеш да сториш. Къде е тя?

— Не знам — каза Уокър.

Гледаше право в дулото. То бе толкова близо, че очите му се кръстосваха. Полираният метал отразяваше пламъчетата на свещите. Ричър въздъхна, отпусна пръст и свали пистолета отново на масата. Дръжката тихо изтрака върху дървото. Никой не проговори. И никой не помръдна, докато внезапно Ръсти надигна ръка. Малкият револвер описа треперлива дъга и се насочи нейде настрани.

— Слуп не би ударил жена — прошепна тя. — Онова бяха злополуки.

Ричър поклати глава.

— Той е пребивал Кармен цели пет години, Ръсти, почти всеки ден, от сватбата до затвора. Синини, размазани устни, строшени кости. И всичко това, след като преди дванайсет години е изнасилил, измъчвал и убил двайсет и пет човешки същества сред пустинята.

Тя се разтресе.

— Не. Не е вярно.

Револверът трепереше в ръката й.

— Насочиш ли това чудо към мен, ще те застрелям — каза Ричър. — С най-голямо удоволствие, повярвай ми.

За секунда тя се втренчи в него, после сгъна ръка и опря револвера в черепа си точно над ухото. Цевта прониза покритата с лак коса като пръчка, забита в птиче гнездо. Дълго седя така, после отдръпна ръка, завъртя се на стола и насочи револвера към Хак Уокър. Дулото спря само на пет сантиметра от челото му.

— Ти уби момчето ми — прошепна тя.

Уокър дори не се опита да се отдръпне. Само кимна едва доловимо.

— Съжалявам — прошепна той.

Нито един револвер няма предпазител. А „Колт Детектив Спешъл“ е револвер с двойно действие. Което означава, че през първата половина от движението си спусъкът изтласква ударника назад и завърта барабана, а ако натискът продължи, ударникът пада и произвежда изстрел.

— Недей, Ръсти — каза Ричър.

— Мамо — извика Боби.

Ударникът щракна назад.

— Не! — изкрещя Алис.

Ударникът падна. Раздаде се оглушителен трясък, от дулото бликна пламък и тилът на Уокър отхвръкна назад към жълтеникавия сумрак. Просто подскочи като капаче и се разпадна в червена мъгла. Патрон с кух връх, автоматично помисли Ричър. Пламъкът мигновено изчезна и той видя черна дупка между очите на Уокър. Косата над нея гореше от пламъка на изстрела. Сетне Ръсти стреля отново. Вторият куршум прониза черепа по пътя на първия и Уокър рухна надолу, а ръката на Ръсти бе застинала като вкаменена и продължаваше да стреля във въздуха — три, четири, пет, шест. Третият куршум разцепи дървената стена, четвъртият разби стъклото на фенера, а петият улучи резервоара и плисна съдържанието му върху стената. Керосинът лумна и шестият куршум се заби точно в средата на пламъците. Барабанът вече бе празен, но Ръсти продължаваше да натиска спусъка. Ричър гледаше как показалецът й подскача, ударникът прещраква и барабанът послушно се върти. После извърна глава и погледна стената.

Керосинът е по-гъст от водата и има по-голямо повърхностно напрежение. Сега той пълзеше настрани, капеше, разливаше се и пламтеше все по-яростно. След секунди вече гореше цялата стена. Сухото старо дърво не оказа никаква съпротива на огъня. Синкави пламъци пълзяха нагоре и настрани, а избелялата червена боя се лющеше и издуваше пред тях. Огнените езици налучкаха вертикалните процепи между дъските и хукнаха нагоре по тях като изгладнели зверчета. Стигнаха до тавана, спряха за миг, после завиха по него и продължиха да се разпростират. Въздухът в стаята се раздвижи, за да ги подхрани. Свещите запращяха от внезапния вятър. След пет секунди стената гореше по цялата дължина. После огънят запълзя настрани. Пламъците бяха сини, гладки, къдрави и течни, сякаш изваяни от нещо влажно и меко. Сияеха с някаква тайнствена вътрешна светлина. Люспи горяща боя се носеха в потоците топъл въздух и падаха навсякъде. Огънят бързо пълзеше и ги обграждаше.

— Навън! — извика Ричър.

Алис вече бе скочила на крака. Боби гледаше втренчено огъня. Ръсти седеше все тъй неподвижно и натискаше спусъка. Пращенето на пламъците заглушаваше шума на ударника.

— Изкарайте я навън — изрева Ричър.

— Нямаме вода — викна Боби. — Помпата не работи без електричество.

— Не дрънкай, а изведи майка си — прекъсна го Ричър.

Боби седеше неподвижно. Пламъците бяха стигнали до дъските на пода. Боята закипя, олющи се в широка дъга и огънят търпеливо пое след нея. Ричър ритна столовете настрани, грабна масата и я преобърна върху пламъците. Те изгаснаха, но след миг пъргаво обкръжиха препятствието. Целият таван гореше. Трупът на Уокър лежеше до прозореца. Косата му още тлееше от изстрела и сред пушека трепкаха пламъчета с различен цвят. Огънят бе достигнал рамката на вратата. Ричър прекрачи напред и дръпна Ръсти от стола. Завъртя се и я понесе за раменете като кукла през пушека. Алис вече беше във вестибюла и отваряше външната врата. Ричър усети как влажният въздух нахлува, за да подхрани пожара. Течението минаваше ниско покрай краката му, но бързо набираше мощ.

Алис изтича по стъпалата към двора и Ричър блъсна Ръсти след нея. Тя изтропа надолу, залитна по неравната пръст, сетне остана неподвижна. Продължаваше да изпъва ръка напред и да щрака безсмислено спусъка. До джипа бе паркиран линкълнът на Уокър, мокър и опръскан с кал. Ричър изтича обратно към вестибюла. Пушекът прииждаше под тавана и слизаше надолу. Из нажежения въздух летяха пламнали люспи боя. Боби кашляше до вратата на всекидневната. Зад него всичко бе в пламъци. Огнен ад. Огънят вече избиваше през вратата. Гореше самата врата. Огледалото се пропука от горещината. Ричър се завъртя и видя насреща раздвоеното си отражение. Пое дъх до пръсване, изтича към пламъците и сграбчи Боби за китката. Изви я зад гърба в полицейска хватка, хвана го за колана и се хвърли към мрака навън. Смъкна Боби по стъпалата и го блъсна към средата на двора.

— Всичко ще изгори — изкрещя Боби. — До основи.

Зад прозорците грееше жълто зарево. Вътре танцуваха пламъци. През щорите бликаше дим и от къщата долиташе пукот на разместени греди. Над влажния покрив вече се вдигаше пара.

— Всичко ще изгори — викна отново Боби. — Какво да правим?

— Настанете се в обора — отвърна Ричър. — Там ви е мястото.

После стисна ръката на Алис и изтича към джипа.