Лий Чайлд
Смъртоносна жега (13)

14

Алис бавно тръгна напред по плочките.

— Кое е нередно? — попита тя.

— Кажи ми какво виждаш.

Алис с усилие сведе очи към трупа.

— Прострелян е в главата. На два пъти.

— Какво е разстоянието между раните?

— Седем или осем сантиметра.

— Какво друго виждаш?

— Нищо.

Ричър кимна.

— Точно така.

— И какво?

— Виж по-отблизо. Раните са съвсем чисти, нали?

Тя пристъпи към чекмеджето. Леко се наведе напред.

— Изглеждат ми чисти.

— От това следват изводи — каза Ричър. — То означава, че раните не са контактни. Контактна рана се получава, когато притиснеш дулото към челото. Знаеш ли какво става тогава?

Алис мълчаливо поклати глава.

— Най-напред от дулото избухва облак нажежени газове. Ако пистолетът е притиснат към челото, газовете проникват под кожата и повече няма къде да отидат, защото костта ги спира. Тогава изхвръкват назад. Разкъсват кожата и остава голяма назъбена рана. Като морска звезда. Прав ли съм, докторе?

Патологът кимна.

— Точно така го наричаме. Звездовидно разкъсване.

— Но тук го няма — продължи Ричър. — Значи не е контактна рана. След газовете от дулото излита пламък. Ако е стреляно отблизо, да речем от десетина сантиметра, щяхме да видим изгаряне върху кожата. Малко кръгло петно.

— Пръстеновидно изгаряне — вметна патологът.

— То също липсва — каза Ричър. — След това идват саждите. Меко, черно, лепкаво вещество. Ако изстрелът е бил от разстояние петнайсет-двайсет сантиметра, щяхме да видим върху челото черно петно от сажди. С ширина около пет сантиметра. Няма го.

— И какво? — попита Алис.

— После излитат барутни частици. Малки късчета неизгорял въглерод. На света няма идеален барут. Една част от него не изгаря. Просто излита навън като фонтан. Набива се под кожата. Наричат го барутна татуировка. Ако изстрелът беше даден от разстояние до половин метър, щяхме да я видим. Ти виждаш ли нещо такова?

— Не — каза Алис.

— Права си. Виждаме само дупките от куршуми. Нищо друго. Никакви признаци, че е стреляно отблизо. Не знам точно с какъв барут са били заредени патроните, но ми се струва, че е стреляно поне от метър и половина. В краен случай от метър.

— Два метра и половина — обади се патологът. — По моя преценка.

Ричър се озърна към него.

— Изпробвахте ли барута?

Онзи поклати глава.

— Знам го от диаграмата на местопрестъплението. Той стоял в ъгъла до леглото. Леглото било до прозореца, а свободното място имало ширина седемдесет и пет сантиметра. Открили са го частично подпрян на стената. Знаем, че тя не е била до него, иначе щяхме да открием всички неща, за които споменахте. Значи най-близката възможна позиция е от другата страна на леглото, вероятно до срещуположния му край. Според траекторията излиза, че е стреляла диагонално. Той сигурно е отстъпил до самата стена. А леглото е било голямо. Трябва да има два метра и половина по диагонал.

— Превъзходно — каза Ричър. — Готов ли сте да го кажете пред съда?

— Естествено. И това е само теоретичният минимум. Може да е стреляла по-отдалече.

— Но какво означава това? — попита Алис.

— Означава, че Кармен не го е направила — отвърна Ричър.

— Защо?

— Какви са размерите на човешкото чело? Да речем петнайсет на пет сантиметра.

— И какво?

— Няма начин да е улучила толкова малка цел от два метра и половина.

— Откъде знаеш?

— Предния ден я видях как стреля. За пръв път в живота си натискаше спусък. Беше безнадеждна. Буквално безнадеждна. И слон не би улучила от два метра и половина. Казах й да забие цевта в корема му и да изпразни целия пълнител.

— Ти я закопаваш — възкликна Алис. — Не бива да говориш така.

— Тя не го е направила, Алис. Не би могла.

— Може да е имала късмет.

— Да, веднъж. Но не и два пъти. Двете попадения говорят за прицелна стрелба. А се намират близо едно до друго по хоризонтала. След първия куршум той би трябвало да политне назад. Значи си имаме работа с бърз двоен изстрел. Бам-бам, без колебание. Това е майсторска стрелба.

Алис помълча, после възрази:

— Може да се е преструвала. Предния ден, искам да кажа. Уж че иска да я научиш. Лъгала е за всичко друго. Всъщност може да е стреляла превъзходно, но го е скрила, за да свършиш работата вместо нея. Или по други причини.

Ричър поклати глава.

— Не се преструваше. Цял живот съм гледал хора да стрелят. Или го можеш, или не. Ако можеш, няма как да го скриеш. То е като карането на колело — веднъж научено, не се забравя.

Алис мълчеше.

— Не е била Кармен — каза Ричър. — Дори аз не бих могъл да го направя. Не и с тоя скапан боклук. Не и от това разстояние. Бърз двоен изстрел в главата? Който и да е бил, стреля по-добре от мен.

Алис се усмихна едва-едва.

— Срещат ли се такива?

— Много рядко — спокойно отвърна той.

— Но тя си призна. Защо?

— Нямам представа.

 

 

Ели не бе сигурна дали е разбрала докрай. Докато баба й разговаряше с непознатите, тя се скри на стълбището над вестибюла. Чу думите ново семейство. Знаеше какво означават. И вече знаеше, че ще й трябва ново семейство. Бяха й казали, че татко е умрял, а мама заминала надалеч и няма да се върне. Бяха казали още, че не я искат при себе си. Това не я плашеше. И тя не искаше да остава при тях. Те бяха лоши. Вече бяха продали нейното пони и останалите коне. Рано тази сутрин един голям камион дойде да ги откара. Тя не заплака. Просто някак усети, че всичко е свързано. Няма татко, няма мама, няма пони, няма коне. Всичко се променяше. И тя тръгна с непознатите, защото знаеше, че нищо друго не й остава.

После те й дадоха да поговори с мама по телефона. Мама се разплака и накрая каза: бъди щастлива с новото си семейство. Но не бе ясно дали тези хора са новото й семейство или само я водят при него. А не смееше да попита. Затова си мълчеше. Кокалчетата на пръстите я боляха, но тя продължаваше да ги хапе.

* * *

— Тази история никак не ми харесва — каза Уокър. — Нали ме разбирате? По-добре да не задълбаваме. Иначе може да изтървем всичко.

Отново седяха в прокурорския кабинет. Тук беше поне с трийсет и пет градуса по-топло, отколкото в моргата. И двамата се обливаха в пот.

— Разбирате ли? — повтори Уокър. — Това пак влошава нещата.

— Така ли смятате? — попита Алис.

Уокър кимна.

— Ще ни размъти водата. Да речем, че Ричър е прав, в което се съмнявам, защото разполагаме само с неговата субективна преценка. Или по-скоро догадка. А на какво се основава тя? На личното му впечатление, че Кармен не умее да стреля. А вече знаем, че всички други негови впечатления са били пълна заблуда от начало до край. Но в интерес на спора да речем, че е прав. Какво доказва това?

— Какво?

— Заговор, ето какво. Знаем, че тя се е опитала да въвлече Ричър. Сега излиза, че е въвлякла друг съучастник. Свързва се е някого, казва му точно къде и кога да дойде, обяснява му къде е скрит пистолетът. Човекът идва, намира оръжието и стреля. Ако е станало така, значи я обвиняваме в заговор за убийство с цел лична облага. Най-хладнокръвно наемане на убиец. Тръгнем ли по този път, пак й гарантираме смъртоносна инжекция. Защото това е много по-лошо от обикновено убийство, повярвайте ми. В сравнение със заговора едно просто убийство е едва ли не дреболия. Засега стрелбата изглежда почти неволна, разбирате ли? Ако не пипаме нищо, с радост ще препоръчам доживотна присъда въз основа на чистосърдечните самопризнания. Но отвори ли се дума за заговор, всичко става от черно по-черно и пак потегляме към отделението на осъдените на смърт.

Алис мълчеше.

— Разбирате ли ме? — настоя Уокър. — Нямаме никаква полза. Точно обратното. Положението й става много по-лошо. А и тя вече каза, че го е извършила сама. Според мен не лъже. Но ако лъже, значи го прави съвсем съзнателно, за да прикрие следите. Защото знае, че заговорът я закопава. Би се наложило да реагираме. Няма как да си затворим очите пред такова нещо. Иначе ще излезем кръгли глупаци.

Алис продължаваше да мълчи. Ричър сви рамене.

— Затова спрете дотук — каза Уокър. — Това е моят съвет. Ако можеше да й помогне, щях да разровя тая следа. Но не може. Затова нека не ровим. В неин интерес е.

— И в интерес на съдийското място — подхвърли Ричър.

Уокър кимна.

— Не го крия.

— Не ви ли дразни пренебрегването на факти? — попита Алис. — Та вие сте прокурор. Може истинският убиец да се измъкне.

Уокър поклати глава.

— Ако е станало както си мисли Ричър. Ако, ако, ако. Тая думичка е много голяма. Трябва да ви кажа, че според мен тази хипотеза е крайно неправдоподобна. Повярвайте, като прокурор съм много усърден, но не бих изградил обвинение, за да губя времето на съдебните заседатели с чисто субективни предположения как можел да стреля този или онзи. Особено ако въпросният онзи е изпечен лъжец като Кармен. Откъде да я знаем, може да стреля още от детски години. Тексаските съдебни заседатели биха очаквали точно това от едно мексиканско хлапе, родено в предградията на Лос Анджелис.

Ричър мълчеше. Алис пак кимна.

— Добре. Така или иначе, вече не съм й адвокат.

— А ако бяхте?

Тя сви рамене.

— Сигурно нямаше да ровя. Както сам казахте, съмнението за заговор само ще й навреди.

Тя се изправи бавно, сякаш бе загубила сили от жегата. Потупа Ричър по рамото. Погледна го безпомощно и тръгна към вратата. Той стана и я последва. Уокър не каза нищо. Мълчаливо ги проследи с поглед, сетне сведе очи към старата снимка на три момчета, подпрени до калника на пикап.

 

 

Двамата пресякоха улицата и продължиха към автогарата. Тя се намираше на петдесет метра след съда и на петдесет метра преди кантората. Малка, самотна автогара. Отпред нямаше автобуси. Само асфалт, покрит с петна от нафта и няколко скамейки под малък навес от бяло фибростъкло. Стените на малкия офис бяха облепени с разписания. Вграденият климатик работеше с всичка сила. Зад стъклото някаква жена четеше списания.

— Знаеш, че Уокър е прав — каза Алис. — Той й прави услуга. Иначе е загубена.

Ричър мълчеше.

— Е, накъде заминаваш? — попита тя.

— Хващам първия автобус — отговори той. — Така съм свикнал.

Застанаха един до друг пред разписанията. Следващият автобус заминаваше за Топика, Канзас, през Оклахома Сити. Трябваше да пристигне от Финикс, Аризона, след половин час. Маршрутът му описваше широка дъга обратно на часовниковата стрелка.

— Бил ли си в Топика? — попита Алис.

— Бил съм в Ливънуърт — каза Ричър. — Не е далеч.

Почука на стъклото и си купи еднопосочен билет. Прибра го в джоба си.

— Успех, Алис — каза той. — След четири години и половина ще те търся в „Жълти страници“.

Тя се усмихна.

— Гледай да доживееш дотогава, Ричър.

За секунда Алис застина, сякаш се колебаеше дали да го целуне по бузата, или просто да си тръгне. После пак се усмихна и закрачи по тротоара. Той я изпрати с поглед, докато изчезна зад ъгъла. После избра най-сенчестата скамейка и седна да чака.

 

 

Ели още се колебаеше. Бяха я отвели на много хубаво място. Като къща — с легла и всичко останало. Може наистина да бяха новото й семейство. Но не приличаха на семейство. Имаха много работа. Според нея малко приличаха на лекари. Държаха се с нея любезно, но през цялото време се занимаваха с нещо неразбираемо. Като в лекарски кабинет. Може пък наистина да бяха лекари. Може би знаеха, че е разстроена и се опитваха да я утешат. Тя дълго мисли над това и накрая попита:

— Лекари ли сте?

— Не — отговориха те.

— Да не сте новото ми семейство?

— Не. Скоро ще идеш при новото си семейство.

— Кога?

— След няколко дни. Но засега ще стоиш с нас, разбрахме ли се?

Тя си помисли, че всички изглеждат много заети.

 

 

Автобусът пристигна почти навреме. Беше голям, мръсен от пътя, обвит в синкав дизелов пушек, а над решетките на климатика трептеше нажежен въздух. Спря на пет метра от Ричър и шофьорът форсира двигателя. Вратата се отвори и слязоха трима души. Ричър стана и се качи. Нямаше друг кандидат за пътуване. Подаде билета си на шофьора.

— Нали ще изчакате две-три минути? — попита онзи. — Трябва да отскоча до тоалетната.

Ричър кимна мълчаливо. Мина навътре и откри свободна двойна седалка. Беше отляво, значи щеше да е срещу вечерното слънце по целия път, след като в Абилин завиеха на север. Но стъклата бяха затъмнени и климатикът работеше, тъй че нямаше страшно. Седна на една страна. Облегна се назад и опря глава в стъклото. Усети с бедро осемте празни гилзи в джоба си. Убиваха му, затова се пресегна и ги измести през плата. После ги извади. Търкулна ги на длан като зарове. Бяха топли и издаваха глух метален звън.

Абилин, помисли си той.

Шофьорът се качи на стъпалото, протегна глава навън и хвърли поглед в двете посоки като стар железничар. После седна зад волана и вратата се затвори с пухтене.

— Чакайте — викна Ричър.

Стана и забърза напред по пътеката между седалките.

— Размислих. Слизам.

— Вече скъсах билета — каза шофьорът. — Ако искате да ви върнем парите, ще трябва да подадете молба.

— Не си искам парите — каза Ричър. — Просто ми отворете да сляза, може ли?

Шофьорът го изгледа с недоумение, но все пак дръпна ръчката и вратата отново изпухтя. Ричър слезе и се отдалечи в жегата. Чу как автобусът потегли. После го чу как зави и шумът постепенно заглъхна в далечината. Ричър продължи към адвокатската кантора. На другите места работното време бе свършило, но тук още имаше групички мълчаливи, тревожни хора. Някои говореха с адвокатите, други чакаха своя ред. Седнала зад бюрото в дъното, Алис разговаряше с някаква жена, прегърнала бебе. Тя изненадано вдигна глава.

— Автобусът ли не дойде?

— Трябва да ти задам един юридически въпрос — каза Ричър.

— Спешно ли е?

Той кимна.

— Ако някой клиент разкаже на защитника си за престъпление, има ли полицията законно право да притисне адвоката?

— Това е поверителна информация — каза Алис. — Само между адвоката и неговия клиент. Ченгетата изобщо не си пъхат носа.

— Може ли да използвам телефона?

Тя се поколеба. После сви рамене.

— Разбира се. Действай.

Той придърпа един свободен стол до нейния, зад бюрото.

— Имаш ли телефонен указател на Абилин?

— В най-долното чекмедже. Там е целият Тексас.

Алис се завъртя към жената с бебето и продължи разговора на испански. Ричър издърпа чекмеджето и откри указателя. На една от първите страници имаше важни номера, отпечатани с едър шрифт. Той набра номера на щатската полиция в Абилин. Обади се женски глас, който попита с какво може да му помогне.

— Разполагам със сведения — каза той. — За престъпление.

Жената го помоли да изчака. След около трийсет секунди някой друг вдигна слушалката. Чуваше се приглушена врява и звън на телефони.

— Сержант Родригес — изрече мъжки глас.

— Разполагам със сведения за престъпление — повтори Ричър.

— Името ви, сър?

— Честър Артър — каза Ричър. — Работя като адвокат в окръг Пейкъс.

— Добре, мистър Артър, продължавайте.

— Знам, че в петък сте открили изоставен автомобил южно от Абилин. Мерцедес бенц, собственост на адвоката Ал Юджин. В момента той се води безследно изчезнал.

Чу се тракане на клавиатура.

— Добре — каза Родригес. — Какво знаете още?

— Мой клиент твърди, че Юджин е бил отвлечен от колата си и убит близо до същото място.

— Името на клиента ви, сър?

— Не мога да го разкрия. Поверителна информация. Между нас казано, не съм сигурен дали да му вярвам. Искам вие да проверите. Ако говори истината, може би ще го убедя да се обърне към вас.

— Какво точно ви каза?

— Че Юджин бил отвлечен и качен в друга кола. Откарали го на север до закътано място от лявата страна на пътя. Там го застреляли и скрили трупа.

Алис бе спряла да разговаря и хвърляше смаяни погледи към него.

— Затова искам да претърсите местността — каза Ричър.

— Вече я претърсихме.

— В какъв радиус?

— В непосредствена близост.

— Не, моят човек твърди, че било на два-три километра в северна посока. Търсете под храстите, из пукнатините, в помпените станции, изобщо навсякъде. Трябва да е място, където кола може да отбие от пътя.

— Значи на два-три километра северно от изоставената кола?

— Според моя човек не по-малко от два и не повече от три.

— Отляво?

— Сигурен е в това — каза Ричър.

— На какъв телефон да ви търсим?

— Аз ще се обадя. След час.

Ричър остави слушалката. Жената с бебето бе изчезнала. Алис продължаваше да го гледа смаяно.

— Какво има? — попита тя.

— Трябваше по-рано да се насочим към Юджин.

— Защо?

— Защото разполагаме само с един безспорен факт. Какво гласи той?

— Какво?

— Кармен не е застреляла Слуп, ето какво.

— Това не е факт, а твое мнение.

— Не, Алис, факт е. Повярвай ми. Разбирам ги тия неща.

Тя сви рамене.

— Добре де. И какво от това?

— Значи го е застрелял някой друг. Което повдига нов въпрос. Защо? Знаем, че Юджин е изчезнал безследно, а Слуп е мъртъв. Те бяха свързани като адвокат и клиент. Тогава нека да предположим, че и Юджин не е изчезнал, а мъртъв. Просто така, в интерес на спора. Двамата са подготвяли споразумение, чрез което Слуп да напусне затвора. Вероятно нещо голямо, защото помилване не се дава току-така. Значи е било свързано с много ценна информация. И много опасна за някого. Ами ако въпросният някой е очистил и двамата? За отмъщение или за да им запуши устата.

— Откъде ти хрумна тази идея?

— Ако щеш, вярвай, от Кармен. Тя ме посъветва да прикрия убийството точно така. Уж че някой е отстранил Слуп, за да провали сделката.

— Значи Кармен се е вслушала в собствения си съвет.

— Не, Кармен е странична линия — възрази Ричър. — Тя го мразеше, имаше мотив, лъжеше с причина и без причина, но не го е убила. Друг е бил.

— Да, заради нея.

— Не — каза Ричър. — Не е било така. Просто й е провървяло. Паралелно събитие. Все едно да го блъсне камион. Тя може и да се радва на резултата, но не е замесена.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Всичко друго би било смешно. Помисли, Алис. Всеки човек, който стреля толкова добре, е професионалист. Професионалистите планират нещата поне няколко дни предварително. А ако беше наела професионалист преди няколко дни, защо ще се мотае из Тексас да търси типове като мен? И защо ще позволи да убият Слуп в собствената й спалня, където цялото подозрение пада върху нея? При това със собствения й пистолет.

— Тогава какво е станало според теб?

— Мисля, че в петък група убийци са очистили Юджин и за да се подсигурят, са скрили тялото, тъй че, докато бъде намерено, следата да е изстинала. После в събота са очистили Слуп и са натопили Кармен. В нейната спалня, с нейния пистолет.

— Но тя е била е него. Нямаше ли да забележи! Нямаше ли да проговори!

Ричър помълча.

— Може точно тогава да е била при Ели. И на връщане в спалнята да е открила трупа. Или може да е била в банята. Когато я арестуваха, косата й беше мокра.

— Щеше да чуе изстрелите.

— Не и под онзи душ. Той е като Ниагарския водопад. Освен това пистолет двайсет и втори калибър не гърми много силно.

— А как разбра къде е трупът на Юджин? Ако не си фантазираш.

— Помислих си как бих постъпил на мястото на убийците. Очевидно те са имали кола, иначе няма как да стигнат насред пущинака. Може да са инсценирали катастрофа или спукана гума. Спират Юджин, вкарват го в колата си и потеглят. Но не искат да губят време. Рисковано е. Могат да го задържат не повече от две-три минути, което при старт от място прави два-три километра.

— Защо на север? Защо отляво?

— Ако бях аз, най-напред щях да отида далеч на север. После обръщам и в движение оглеждам местата край пътя. Избирам най-подходящото, отмервам още два-три километра, пак обръщам, подготвям инсценировката и чакам.

— Звучи логично — съгласи се Алис. — Ами Слуп? Невъзможно е. Да влязат в онази къща? В Ехо, насред пустинята? Да се промъкнат незабелязано, докато тя е под душа?

— Аз мога да го направя — каза Ричър. — А предполагам, че те не ми отстъпват. Може дори да са по-добри. Поне в стрелбата е точно така.

— Ти си луд — заяви Алис.

— Може би.

— Никакво „може би“. Тя си призна. Защо ще признава, ако няма нищо общо с убийството?

— И на това ще му дойде редът. Първо нека изчакаме един час.

* * *

Ричър остави Алис да си гледа работата и излезе навън в жегата. Реши най-сетне да разгледа музея на Дивия запад. Музеят обаче се оказа затворен. Но отстрани видя алея, водеща към някакво пусто място отзад. Имаше заключена портичка — толкова ниска, че не беше трудно да я прескочи. Зад сградите откри реставрирани тясна затворническа килия, съдебна зала и бесилка. Трите експоната се връзваха в чудесна последователност. Арест, съд, екзекуция. Малко по-настрани видя гроба на Клей Алисън. Беше грижливо поддържан, с чудесна надгробна плоча. Клей всъщност бе второ име. Робърт Клей Алисън, 1840–1887. Той убиваше само онези, които заслужаваха смърт. Ричър нямаше второ име. Беше си просто Джак Ричър. Роден през 1960-а, година на смъртта все още липсваше. Зачуди се как ли ще изглежда надгробната му плоча. Сигурно никак. Нямаше кой да му я поръча.

Върна се назад по алеята и отново прескочи портичката. Отсреща видя дълга бетонна сграда на два етажа. Долу имаше магазини, над тях — канцеларии. Върху един от прозорците беше изписано със старомодни златни букви: Албърт Е. Юджин, адвокат. В сградата имаше още две адвокатски кантори. Съдът сигурно се виждаше от прозорците им. Това трябва да са евтините адвокати, помисли си Ричър. Със своя собствена територия — нито при безплатните като Алис, нито при скъпите, които навярно се намират на съвсем друга улица. Макар че Юджин бе карал мерцедес. Кой знае, може би е компенсирал ниските хонорари с много дела. Или просто е бил толкова суетен, че да плаща вноски до изнемогване.

Ричър спря на кръстовището. Слънцето клонеше на запад и по южния хоризонт прииждаха облаци. В лицето му лъхаше топъл вятър. Поривите вдигаха облаци прах от тротоара. Усети как вятърът прилепи ризата към корема му. После всичко стихна и жегата се завърна, макар че облаците продължаваха да тъмнеят на юг.

Тръгна към кантората на Алис. Завари я зад бюрото, погълната от непрестанен поток от проблеми. На двата стола отпред седяха клиенти — семейство мексиканци на средна възраст. По лицата им бе изписано търпеливо доверие. Купчината документи изглеждаше още по-висока. Алис разсеяно махна с ръка към стола до себе си. Ричър се промъкна покрай бюрото и седна. Взе телефона и набра номера в Абилин по памет. Представи се с името Честър Артър и помоли да го свържат със сержант Родригес.

Наложи се да изчака цяла минута. После Родригес вдигна слушалката и от напрежението в гласа му Ричър веднага разбра, че са открили трупа на Юджин.

— Трябва да ни кажете името на клиента ви, мистър Артър.

— Какво открихте? — попита Ричър.

— Точно каквото описахте, сър. Два километра и половина на север, отляво, в дълбока варовикова пукнатина. Прострелян с един куршум в дясното око.

— Двайсет и втори калибър ли беше куршумът?

— Твърдо не. Поне така чух. Най-малкото деветмилиметров. Пръснал е половината череп.

— Определихте ли времето на смъртта?

— Трудно е в тая жега. Освен това разправят, че койотите се добрали до него и лишили патолозите от най-важните органи. Но ако някой твърди, че е станало в петък, няма да спорим.

Ричър мълчеше.

— Трябват ми имена, мистър Артър.

— Не е работа на моя човек — каза Ричър. — Ще поговоря с него и се надявам да ви позвъни.

После бързо прекъсна, преди Родригес да възрази. Алис отново го гледаше. Клиентите също. Явно поназнайваха английски.

— Кога сме имали президент Честър Артър? — попита Алис.

— След Гарфийлд, преди Гроувър Кливланд — отговори Ричър. — Един от двамата върмонтски президенти.

— Кой е другият?

— Калвин Кулидж.

— Значи са открили Юджин?

— Няма съмнение.

— И сега какво?

— Сега отиваме да предупредим Хак Уокър.

— Да го предупредим ли?

Ричър кимна.

— Помисли, Алис. Може убийствата да приключат дотук, но може да има и трето. Винаги са били неразделни приятели: Хак, Ал и Слуп. Кармен каза, че и тримата работели по споразумението. Хак уредил нещата с федералните власти. Значи сто на сто е знаел колкото другите двама. И може да е следващият.

Алис се завъртя към клиентите.

— Извинявайте, трябва да тръгвам — каза тя на английски.

 

 

Хак Уокър се готвеше да приключи работния ден. Беше облякъл сакото и тъкмо затваряше куфарчето си. Минаваше шест вечерта и зад прозорците на кабинета почваше да се здрачава. Съобщиха му за смъртта на Юджин и видяха как пребледня. Кожата му буквално се сви и изтласка навън капки пот. Прокурорът впи пръсти в бюрото и едва намери сили да седне. Дълго мълча. После бавно кимна.

— Мисля, че го знаех от самото начало. Но се надявах, нали разбирате.

Той завъртя глава и впи поглед в снимката.

— Много съжалявам — каза Ричър.

— Знаят ли кой го е убил? Или защо?

— Засега не.

Уокър пак помълча.

— Защо съобщиха на вас, а не на мен?

— Ричър съобрази къде трябва да търсят — каза Алис. — Всъщност той им съобщи.

После тя изложи теорията за тройното убийство. Споразумението, опасните сведения. Предупреждението. Уокър седеше неподвижно и слушаше. Вече не беше толкова бледен. Замисли се напрегнато и накрая поклати глава.

— Не може да е така. Защото всъщност сделката не представляваше нищо особено. Слуп просто вдигна ръце и се съгласи да плати всичко заедно с глобите. Това е. Нищо повече. Беше отчаян, не издържаше вече в затвора. Често се случва. Ал се свърза с данъчните, направи им предложение, те приеха. Банална история. Уредиха я дребни чиновници от местната служба. Трябваше да се подпише от федерален прокурор и тогава аз излязох на сцената. Придвижих нещата малко по-бързо, отколкото по каналния ред. Нали знаете, с връзки. Беше си най-обикновена данъчна процедура. И повярвайте ми, за данъци никого не убиват. — Уокър пак тръсна глава. После широко отвори очи и застина. — А сега искам да си вървите.

Алис кимна.

— Приемете нашите съболезнования. Знаем, че сте били приятели.

Но Уокър я погледна замаяно, сякаш се тревожеше за нещо съвсем различно.

— Какво има? — попита Ричър.

— Не бива повече да говорим, това е — каза Уокър.

— Защо?

— Защото обикаляме в кръг и накрая ще свършим там, където не бихме желали да стигнем.

— Така ли?

— Помислете малко. Никого не убиват за данъчни нарушения. Нали така? Слуп и Ал се готвеха да отнемат пълномощното на Кармен и да дадат почти всички пари на администрацията. Сега Слуп и Ал са мъртви. Просто е като две и две — четири. Мотивът й става все по-очевиден. Продължим ли да разговаряме, ще бъда длъжен да обмисля възможността за заговор. Не едно, а две убийства. Няма да ми остане избор. А не бих искал да стигна дотам.

— Не е имало никакъв заговор — възрази Ричър. — Ако вече е била наела хора, защо да въвлича и мен?

Уокър сви рамене.

— Знам ли? Може би за да обърка следствието. Или да се прикрие зад чужд гръб.

— Толкова ли е хитра?

— Мисля, че да.

— Докажете го тогава. Покажете ни, че е наела някого.

— Не мога.

— Напротив, можете. Банковите й документи са у вас. Покажете ни плащането.

— Плащането?

— Да не мислите, че онези хора работят безплатно?

Уокър се намръщи. Извади от джоба си ключове и отключи едно чекмедже на бюрото. Извади купчината разпечатки. Съвместен фонд „Гриър“. Ричър затаи дъх. Уокър прехвърли лист по лист. После струпа документите един върху друг и ги преобърна на бюрото. Лицето му бе напълно безизразно.

Алис се наведе и взе разпечатките. Прелисти ги, гледайки четвъртата колона отляво — данни за дебита. Имаше много тегления. Но всички бяха дребни и разпокъсани. Най-голямото беше за двеста деветдесет и седем долара. Повечето не надхвърляха сто.

— Събери всичко за последния месец — каза Ричър.

Алис прелисти назад.

— Някъде около деветстотин долара.

Ричър кимна.

— Дори да ги е трупала, пак не са много. Във всеки случай не стигат за професионалисти, с каквито си имаме работа.

Прокурорът мълчеше.

— Трябва да разговаряме с нея — каза Ричър.

— Не можем — отвърна Уокър. — В момента пътува към федералния затвор.

— Не го е направила тя — каза Ричър. — Нищо не е направила. Тя е напълно невинна.

— Тогава защо си призна?

Ричър затвори очи. Застина за миг.

— Принудили са я. Някой се е добрал до нея.

— Кой?

Ричър отвори очи.

— Не знам. Но можем да разберем. Извикайте пристава с книгата за посещения. Проверете кой е идвал при нея.

Лицето на Уокър си оставаше все тъй безизразно и потно. Но въпреки това той вдигна слушалката и набра вътрешен номер. Нареди незабавно да му донесат книгата за посещения. После зачакаха мълчаливо. След три минути откъм приемната долетя тропот и в кабинета нахълта мъжът от дневната смяна. Беше задъхан от тичането по стълбите. Носеше под мишница дебела тетрадка.

Уокър я взе, прелисти я набързо и я завъртя към посетителите. Посочи с пръст. Кармен Гриър беше приета рано сутринта в понеделник. Преди два часа бе прехвърлена към Тексаското управление на затворите. Междувременно бе посещавана само два пъти — в понеделник сутринта и във вторник по обяд. И двата пъти от заместничката на окръжния прокурор.

— Предварителен разговор и след това самопризнания — поясни Уокър.

Други посещения нямаше.

— Това ли е всичко? — попита Ричър.

Приставът кимна.

— Гарантирам.

Ричър отново погледна тетрадката. Първото посещение на заместничката бе продължило само две минути. Явно Кармен бе отказала да говори. Второто се оказа по-дълго — дванайсет минути. Веднага след това я бяха качили горе за видеозаписа.

— Нищо друго ли няма? — попита той.

— Имаше телефонни разговори — каза приставът.

— Кога?

— През целия понеделник и във вторник сутринта.

— Кой се обаждаше?

— Нейният адвокат.

— Нейният адвокат ли? — възкликна Алис.

Приставът кимна.

— Голям досадник. Само тичах напред-назад да я водя до телефона.

— Как се казваше адвокатът? — попита Алис.

— Нямаме право да се интересуваме, госпожо. Поверителна информация. Адвокатските разговори се пазят в тайна.

— Мъж ли беше или жена?

— Мъж.

— Мексиканец?

— Не ми се вярва. Говореше си съвсем нормално. Само дето не се чуваше много добре, но реших, че е от телефоните.

— Всеки път беше един и същ, така ли?

— Да, струва ми се.

В кабинета настана тишина. Уокър кимна разсеяно и приставът прие това за знак, че може да си върви. Чуха го как прекоси приемната. После външната врата се затвори зад него.

— Тя не е споменавала за адвокат — рече Уокър. — Напротив, каза, че не иска адвокат.

— И на мен каза същото — обади се Алис.

— Трябва да разберем кой е бил този човек — каза Ричър. — Телефонната компания може да проследи обажданията.

Уокър поклати глава.

— Нямам право. Адвокатските разговори са под закрила.

Ричър се втренчи в него.

— Наистина ли вярваш, че е бил адвокат?

— А вие?

— Не, разбира се. Някакъв тип я е заплашвал, за да излъже. Помисли, Уокър. При първата среща с твоята заместничка тя не обелва и дума. Двайсет и седем часа по-късно прави пълни самопризнания. Между двете посещения има само едно: цял куп разговори с онзи тип.

— Но каква заплаха би я принудила да си признае убийство?

 

 

Убийците не се чувстваха много добре в новата роля на детегледачи. И тримата изпитваха едно и също по една и съща причина. За пръв път им се случваше да взимат дете за заложник. Началото мина лесно. Беше съвсем стандартна операция, основана както винаги на измама и хитрост. Жената и високият рус мъж отидоха заедно в „Червената къща“, защото смятаха, че като двойка повече ще приличат на чиновници от социалните служби. Пристигнаха с голяма, официална на вид кола. Държаха се рязко и делово, като през цялото време сипеха лицемерно благочестиви приказки, сякаш не ги интересуваше нищо друго, освен благополучието на горкото детенце. Носеха дебела папка с фалшиви документи. Документите изглеждаха точно като заповеди и инструкции на социалните служби и други държавни агенции. Но бабата почти не им обърна внимание. Не оказа никаква съпротива. Това малко ги изненада. Тя просто предаде детето и изглеждаше много доволна, че се е отървала от него.

Хлапето също не оказа съпротива. През цялото време бе тихо, замислено и много сериозно, сякаш искаше да се представи добре. Да се хареса на непознатите възрастни хора. Затова просто го качиха в колата и потеглиха. Нямаше сълзи, писъци, тръшкане. Общо взето, всичко мина добре. Дори много добре. Почти толкова гладко, колкото с Ал Юджин.

Но след това нещата излязоха от познатата схема. Драстично. Нормалната практика беше да потеглят веднага към предварително уговорено място и да извадят оръжията. Да скрият трупа и да изчезнат. Сега обаче задачата беше различна. Трябваше да укриват детето. При това живо и здраво. Поне за известно време. Може би дни наред. Никога не го бяха вършили. А професионалистът започва да се тревожи, когато върши нещо за пръв път. Винаги. Това е в самата същност на професионализма. Професионалистът се чувства най-добре на своя територия.

 

 

— Обадете се на социалните служби — каза Ричър. — Веднага.

Хак Уокър го изгледа с недоумение.

— Зададохте ми въпрос — обясни Ричър. — Що за заплаха би я принудила да признае нещо, което не е извършила? Не разбирате ли? Сигурно са отвлекли детето.

Уокър седеше като вкаменен и продължаваше да го гледа. После с усилие се раздвижи, отключи друго чекмедже и шумно го дръпна. Извади тежък черен бележник. Отвори го, прелисти няколко страници, грабна телефона и набра номер. Никой не отговори. Той натисна вилката и набра друг — вероятно за връзка вечер при спешни случаи. Този път отсреща се обадиха и Уокър зададе въпрос, като използва цялото име на Ели, Мери Елън Гриър. Отговорът дойде след дълго мълчание. Уокър го изслуша. Не каза нищо. Просто остави слушалката много бавно и предпазливо, като че беше стъклена.

— Никога не са чували за нея — каза той.

Тишина. Уокър затвори очи и пак ги отвори.

— Добре. Подкрепленията ще бъдат проблем. Естествено, разчитам на щатската полиция. И на ФБР, защото това е отвличане. Но трябва да действаме незабавно. Бързината е въпрос на живот и смърт. Както при всяко отвличане. Може да са я отвели навсякъде. Затова искам двамата още сега да отидете в Ехо и да изкопчите от Ръсти цялата история. Описания, подробности и тъй нататък.

— Ръсти няма да разговаря с нас — каза Ричър. — Настроена е враждебно. Защо не пратите тамошния шериф?

— Защото е некадърник и пияница. Сигурно вече се е натряскал. Трябва да го направите вие.

— Само ще си загубим времето — каза Ричър.

Уокър отвори трето чекмедже и извади две хромирани звезди. Метна ги на бюрото.

— Вдигнете дясна ръка — нареди той. — Повтаряйте след мен.

После измънка набързо думите на някаква клетва. Ричър и Алис повториха каквото успяха да чуят. Уокър кимна.

— Сега сте помощник-шерифи. С полицейски пълномощия в окръг Ехо. Ръсти е длъжна да разговаря с вас.

Ричър го гледаше мълчаливо.

— Какво? — попита Уокър.

— Това още ли го има в Тексас? Да давате извънредни пълномощия.

— Естествено, че го има. Точно както в Дивия запад. А сега тръгвайте, ако обичате. Имам да върша милион неща.

Ричър взе хромираната значка и се изправи. За пръв път от четири години и половина насам отново бе пълноправен полицейски служител. Алис застана до него.

— Връщайте се право тук — заръча им Уокър. — И успех!

Осем минути по-късно пак седяха в жълтия фолксваген и за втори път през този ден пътуваха на юг към ранчо „Червената къща“.

 

 

Разговора проведе жената. Телефонът иззвъня четири пъти, докато тя вадеше от чантата си електронния уред за изменяне на гласа. Но уредът се оказа излишен. Изобщо не й се наложи да говори. Посланието отсреща представляваше монолог — дълъг, но в общи линии ясен, конкретен и недвусмислен. После всичко се повтори дума по дума. Когато инструкциите приключиха, жената остави слушалката и върна уреда в чантата си.

— За довечера е — каза тя.

— Кое? — попита високият мъж.

— Допълнителната задача. В Пейкъс. Изглежда, че там не върви съвсем гладко. Открили са трупа на Юджин.

— Вече?

— Гадна работа — изруга тъмнокосият.

— Да, така е — съгласи се жената. — Затова ще изпълним допълнителната задача още сега, тази нощ, преди да е станало по-лошо.

— Кой е обектът? — попита високият.

— Някой си Джак Ричър. Скитник, бивш военен. Разполагам с описание. Освен това има някаква адвокатка. Ще трябва да се погрижим и за нея.

— И същевременно да пазим хлапето?

Жената сви рамене.

— Както се уговорихме от самото начало, ще държим хлапето, докогато е възможно, но си запазваме правото да го ликвидираме при необходимост.

Мъжете се спогледаха. Ели ги наблюдаваше от леглото.