Линда Хауърд
Диамантеният залив (7)

Седма глава

Напрежението в Рейчъл нарастваше. С напредването на нощта то ставаше все по-голямо и по-голямо. Той не я целуна втори път, не я докосна отново, но я наблюдаваше, а това в някои отношения беше по-лошо. Силата на погледа му беше като физическо докосване, което я галеше и изгаряше. Тя не съумяваше да води неангажиращ разговор, за да намали напрежението, тъй като всеки път, когато го погледнеше, Сейбин все я наблюдаваше. Те се нахраниха, после Рейчъл включи телевизора за разнообразие. За нещастие програмите не бяха много разнообразни и той продължи да я наблюдава, така че тя отново го изключи.

— Искаш ли нещо за четене? — най-после попита Рейчъл отчаяно.

Сейбин поклати глава.

— Прекалено съм уморен, а и проклетото главоболие се засили. Мисля, че ще си лягам.

Той наистина изглеждаше уморен, ала в това нямаше нищо чудно. Беше на крак от дълго време, като се има пред вид, че същата сутрин беше дошъл в съзнание. Тя също бе уморена. Събитията от деня бяха изпили силите й.

— Нека първо взема душ. После ще ти помогна да легнеш — рече Рейчъл и Сейбин кимна.

Тя набързо взе душ, облече най-скромната си нощница и накрая си сложи лека роба, която завърза с колан. Той чакаше в спалнята, когато Рейчъл излезе от банята. Останалата част от къщата беше тъмна.

— Не знаех, че една жена може да остане в банята по-малко от половин час.

— Не се заяждай — отвърна тя меко, като се чудеше дали изобщо Сейбин вижда усмивката й.

Той развърза панталоните си и те се свлякоха. После закуцука към банята.

— Ще се измия, доколкото мога, а после ще те извикам да довършиш останалото, става ли?

— Да — отговори Рейчъл и гърлото й се сви при мисълта за нов допир до тялото му. Не че преди не беше го мила, но сега беше буден, а и беше я целунал. Именно нейното желание към него, а не притеснението, че Сейбин може да направи нещо, я изнервяше. Той все още беше в голяма степен инвалид, за да прави сериозни опити към нея.

Сега нямаше нужда да спи с него. И за двамата щеше да е по-лесно, ако тя не превръщаше мухата в слон и просто си измайстори дюшек, преди Сейбин да беше излязъл от банята. Взе няколко юргана от дрешника и ги постла на пода, после от леглото свали една възглавница и я метна долу. Нямаше нужда от завивка, робата беше достатъчна.

След двадесет минути той отвори вратата.

— Готов съм за подкрепление.

Около слабините си имаше увита хавлия и едва се държеше на краката си. Рейчъл го погледна отблизо и загриженост измести нервността й. Беше блед. Кожата на лицето му беше опъната по скулите, ала устните му бяха много червени.

— Мисля, че отново имаш треска — каза тя и сложи ръка на бузата му. Беше прекалено топъл, но температурата му не беше толкова висока, колкото преди. Рейчъл свали капака на тоалетната чиния и му помогна да седне, после му даде два аспирина и чаша вода, преди да приключи с измиването на тялото му, като бързаше. Колкото по-рано си легнеше, толкова по-добре. Тя трябваше да очаква температурата му пак да се покачи след усилието, което положи през деня.

— Извинявай — измърмори Сейбин, докато Рейчъл го бършеше. — Нямах намерение да си го изкарвам на теб по този начин.

— Ти не си Супермен — бързо отвърна тя. — Хайде да лягаш.

Помогна му да се изправи и той каза:

— Почакай.

Махна ръка от рамото й и освободи хавлията от кръста си, после я метна върху закачалката за хавлии. Беше напълно и съвсем откровено гол. Отново сложи ръка на рамото й и се отпусна на нея тежко, докато Рейчъл му помагаше да стигне леглото. Тя не знаеше да се смее ли, или да му се сърди. Накрая реши да не обръща внимание на голотата му. Нали го беше виждала и преди, и ако това не притесняваше него, не биваше да притеснява и нея.

Въпреки високата температура и изтощението, нищо не убягваше от вниманието му. Сейбин забеляза дюшека до леглото и свъси тъмните си вежди.

— Какво е това?

— Моето легло.

Той го погледна, после отмести поглед към нея. Гласът му беше тих:

— Махни това проклето нещо оттук и лягай до мен, където ти е мястото.

Рейчъл го погледна продължително и хладно.

— Да не би да си въобразяваш прекалено много, и то само заради една целувка? Сега си много по-добре. Няма да се налага да ставам посред нощ, затова няма нужда да спя до теб.

— След като толкова пъти си спала при мен, защо да се отказваш сега? Бог е свидетел, че няма място за скромност, а за секс изобщо не става въпрос. Каквито и намеци да ти правя, те са само фалшиви и ти го знаеш.

Тя не искаше да се смее, не желаеше той да разбира, че логиката му беше много… здрава. Не мисълта, че може да й направи нещо, я спираше да легне до него, а по-скоро усещането, че ще лежи до него през нощта, ще чувства тежестта и топлината му в леглото до себе си. Беше свикнала да спи сама и с болка преоткриваше силното удоволствие да споделя тъмните часове с някой мъж. Сейбин сложи ръка на гърлото й. Загрубелите му пръсти предизвикаха трепет, който полази по раменете й.

— Има и друга причина да искам да спиш до мен.

Не беше сигурна дали иска да я чуе. В очите му отново се настани ледено изражение, погледа на мъж, за когото не съществуват илюзии, който е видял най-лошото и нищо не може да го учуди.

— Аз съм тук, до леглото — прошепна Рейчъл.

— Не, искам те при мен, за да знам къде си във всеки един момент. Ако се наложи да ползвам ножа, не желая по случайност да попаднеш на пътя му.

Тя извърна глава и погледна ножа, който все още лежеше на масичката до леглото.

— Никой не може да влезе, без да ни събуди.

— Няма да поема този риск. Влизай в леглото. Или и двамата ще спим на пода.

Той не се шегуваше и Рейчъл с въздишка отстъпи. Нямаше нужда и двамата да спят неудобно.

— Добре. Нека взема възглавницата си.

Сейбин отпусна ръка до тялото си, а тя взе обратно възглавницата и я постави на леглото. Той внимателно се настани под чаршафите. Като легна, от гърлото му се изтръгна тихо стенание поради напрежението в рамото. Рейчъл изключи осветлението и легна в леглото от другата страна. Дръпна чаршафа и зави и двамата, след което се сви в обичайната си поза, сякаш бяха правили така от години. Ала нехайната й поза беше напълно изкуствена. Рейчъл бе кълбо от нерви. Неговата предпазливост бе заразителна. Тя не вярваше, че Сейбин наистина очаква преследвачите му да влязат в къщата през нощта, но за всеки случай се подготви.

Старата къща издаваше обичайните успокоителни звуци наоколо. В нощната тишина Рейчъл чуваше как щурчетата свирят на прозореца, ала познатите шумове не й вдъхваха кураж. Мислите й бяха разпилени и тя се опитваше да ги нареди в някакъв смислен пъзъл. Той беше в отпуск, но беше нападнат… Защо се опитваха да се отърват от него? Дали не беше научил нещо, което искаха да остане потулено? Щеше й се да го попита, ала тихото му и равномерно дишане й подсказа, че вече спи, изтощен от деня.

Без да се замисля, Рейчъл протегна ръка и я сложи върху неговата. Беше съвсем машинален жест, останал от нощите, когато следеше всяко негово движение.

Нямаше предупреждение. Със светкавичен замах дясната му ръка сграбчи китката й така силно, че я нарани и дори изви. Тя извика, колкото от страх, толкова и от болка. Цялата трепереше от внезапната атака. Ръката му отслаби захвата на китката й и той измърмори:

— Рейчъл?

— Причиняваш ми болка! — От гърдите й несъзнателно се изтръгна протест.

Сейбин я пусна, седна в леглото и тихо изруга. Тя разтърка наранената си китка и се вторачи в неясния му силует в тъмнината.

— Мисля, че на дюшека ще съм в безопасност — най-после рече Рейчъл, като се опита да звучи по-неангажиращо. — Извинявай. Нямах намерение да те докосвам. Просто… така се случи.

Гласът му беше дрезгав:

— Добре ли си?

— Да. Само китката ме боли.

Той се опита да се обърне към нея, но раненото му рамо му попречи. Изруга отново и не поднови опита си да се обърне.

— Ела от тази страна. Аз ще спя на дясната си страна и ще те прегърна.

— Няма нужда да ме прегръщаш, благодаря. — Все още бе разтреперана от начина, по който бе реагирал Сейбин, агресивно и бързо като змия. — Сигурно ти е трудно да спиш с някой друг в леглото.

— Ти си единствената жена, с която съм спал, в буквалния смисъл на думата, и то от години — рязко отвърна той. — А сега, да не би да искаш отново да рискуваш, като ме стреснеш, или ще се сгушиш тук?

Тя стана от леглото и заобиколи от другата страна. Сейбин се отмести да й направи място. Рейчъл мълчаливо легна, обърна се с гръб към него и зави и двамата с чаршафа. Също така мълчаливо той се намести зад нея и допря бедра до нейните. Задните й части се сгушиха в слабините му, а гърбът й се облегна на широките му и твърди гърди. Сейбин провря дясната си ръка под главата й, а с лявата я прегърна през кръста. Тя затвори очи, затоплена от горещото му тяло. Замисли се доколко топлината му се дължеше на треската. Беше забравила какво е да лежиш до мъж и да усещаш силата му, обгърнала тялото ти като пелена.

— Ами ако бутна рамото ти или крака ти? — прошепна Рейчъл.

— Дяволски ще ме заболи — отвърна той сухо и с дъха си разроши косите й. — Заспивай. Не се тревожи за това.

Как да не се тревожи, че може да го нарани, когато по-скоро би умряла, отколкото да му причини болка? Тя намести глава върху възглавницата, усещайки стоманената твърдост на силната му ръка под главата си. Мушна ръка под възглавницата и леко докосна китката му, трябваше да го направи, именно сега.

— Лека нощ — каза Рейчъл, потъна в топлината му и се унесе.

Сейбин лежеше и усещаше мекотата й в ръцете си, женската сладост на аромата й в ноздрите си и познатия вкус върху езика си. Беше прекалено хубаво и това го правеше бдителен. От години не беше спал в прекия смисъл на думата с никого. Беше се тренирал до такава степен, че не понасяше никого близо до себе си, когато спеше, включително и бившата си съпруга. Дори и докато беше женен, той на практика беше сам, както духовно, така и физически. Странно му беше, че сега се чувстваше толкова приятно с Рейчъл, която спеше в прегръдката му. Вътрешно беше предпазлив и самотен по отношение на всички, дори и на своите служители. Това бе спасявало живота му неведнъж. Вероятно вече подсъзнателно бе свикнал да спи с нея, да я докосва и тя да го докосва, въпреки че лекият допир на ръката й го бе стреснал и Сейбин реагира агресивно, преди да се осъзнае.

Независимо от причината, беше му приятно да я държи в прегръдките си, да я целува. Беше забележително опасна жена, тъй като го изкуши така, както никой до сега не бе го правил. Възнамеряваше да прави секс с нея. Всяко мускулче в тялото му се напрегна и той започна да се възбужда. Жалко, не можеше да я обърне на гръб и да й направи всичко, което желаеше, ала това щеше да почака. Рано или късно щеше да я притежава, но трябваше да внимава да се получи единствено нещо като приятен флирт. Не можеше да си позволи какво да е, и заради двамата.

Рейчъл бавно се събуди. Беше й изключително уютно и никак не желаеше да отвори очи и да започне деня. Обикновено ставаше рано, разсънваше се още щом стъпеше на пода и наистина обичаше утрото. Ала тази сутрин тя се зарови във възглавницата, тялото й бе топло и отпуснато и осъзна, че толкова добре не бе спала от години. Но къде беше Кел? Нямаше го в леглото. Рейчъл отвори очи и скочи още преди да довърши мисълта си. Вратата на банята бе отворена, значи не беше там.

— Кел? — извика тя.

— Навън съм.

Гласът му дойде от задната част на къщата и Рейчъл веднага се втурна към задната врата, която бе отворена. Той седеше на стъпалата, облечен само по бермудите, а Джо лежеше в тревата до нозете му. Гъсокът Ебънизър и вярното му ято се мотаеха из задния двор и търсеха насекоми. След нощния дъжд всичко бе толкова свежо. Слънцето огряваше тъмносиньото небе, на което не се забелязваше ни едно облаче. Невероятно спокойна утрин, топла и прелестна.

— Как си станал от леглото, без да ме събудиш?

Сейбин опря ръка на стъпалото и се изправи. Тя забеляза, че се движеше с по-голяма лекота, отколкото предишния ден. Той се обърна към нея през мрежестата врата.

— Изморена беше, след като четири дни си се грижила за мен.

— Добре се възстановяваш.

— Чувствам се по-силен, а и главата не ме боли. — Сейбин отвори мрежестата врата и се поколеба за миг. Черните му очи бързо обходиха тялото й. Рейчъл устоя на порива да скръсти ръце на гърдите си, но знаеше, че халатът й не открива нищо от тялото й, така че реакцията би била безсмислена. Може би беше малко разрошена, ала и тя го бе виждала в най-незавидния му вид, така че нямаше защо да се тревожи за това.

— Свикнала съм да играя ролята на квачката — засмя се Рейчъл. — Когато не те открих в леглото, изпаднах в паника. Но щом си добре, отивам да се облека и да направя закуска.

— Не се обличай, ако е заради мен — бавно рече той, ала тя не обърна внимание на забележката му и влезе. Кел я наблюдава, докато Рейчъл се скри в къщата, после бавно изкачи стъпала и сам влезе вътре. Сложи резето на мрежестата врата след себе си. Тя не театралничеше, не обличаше прозрачни нощници и после не се преструваше на засрамена, че тялото й се вижда, а и не се налагаше. В нощницата с розовите цветя и с разрошените си коси Рейчъл имаше топло и сънливо излъчване и беше толкова мека, че човек можеше да потъне в нея. Точно това му се искаше да направи, когато се събуди и откри, че нощницата й се бе качила нагоре по тялото, докато бе спала, а той се опираше на голите й бедра, като единствено тънката материя на бельото й го отделяше от плътта й. Толкова се възбуди, че се наложи да стане от леглото и да облекчи напрежението в тялото си. Изруга нетърпеливо собствената си физическа немощ в момента, тъй като тя му пречеше да я обладае.

След няколко минути Рейчъл влезе в кухнята със сресана коса, която бе хванала зад ушите с две виненочервени шноли. Все още бе боса и бе облякла избелели джинсови къси гащи и кафява риза, вързана на възел на кръста. Загорялото й лице нямаше грим. Сейбин разбра, че тя се чувства удобно. Сигурно би спряла движението, ако облечеше коприна и сложеше бижута, но щеше да го направи само по собствено желание, а не заради някого другиго. Беше уверена в себе си и на Кел това му харесваше. Той беше толкова властен, че жената до него трябваше да бъде силна, за да не попадне напълно под зависимостта му и да не се свие в себе си, както в леглото, така и извън него.

С пестеливи движения Рейчъл сложи кафето да се вари и се зае да пържи бекон. Когато ароматът на кафе и бекон изпълни стаята, Кел разбра колко бе гладен и внезапно устните му се навлажниха. Тя сложи бисквити във фурната, разби четири яйца, после обели и наряза на парчета един пъпеш. Ясните й сиви очи се насочиха към него.

— По-лесно щеше да ми е, ако режех с най-острия си нож.

Сейбин рядко се смееше, ала хладният й назидателен тон предизвика в него усмивка. Той се облегна на плота, за да облекчи тежестта върху ранения си крак, но без желание да спори. Имаше нужда от оръжие да се защити, било то и кухненски нож. И логиката, и инстинктите му го подсказваха.

— Имаш ли някакво оръжие в къщата?

Рейчъл ловко обърна бекона.

— Под леглото има пушка, 22-ри калибър, а в жабката на колата — зареден пистолет, калибър 357 за лов на плъхове.

Сейбин се подразни. Защо нищо не бе споменала предишния ден? Тя му хвърли продължителен равен поглед и той разбра, че очаква неговата реакция. Защо да дава оръжие на мъж, който й е вадил нож?

— Ами ако ми бяха потрябвали през нощта?

— За този, калибър 357, нямам други сачми, освен за плъхове, и затова не го споменах — спокойно отвърна тя. — Пушка, калибър 22, беше наблизо, а аз не само че знам как да я използвам, ами те превъзхождам с двете здрави ръце пред твоята една. — В Диамантения залив Рейчъл се чувстваше в безопасност, ала здравият разум й диктуваше, че трябва да разполага с някаква защита. Беше жена и живееше сама, без съседи наоколо. И двете оръжия, които имаше, бяха предназначени за, както казваше дядо й, „пакостници“, въпреки че ако някой погледнеше пълнителя на калибър 357 нямаше да разбере, че е пълен със сачми за плъхове. Беше ги избрала, за да се защитава, а не да убива.

Сейбин замълча и присви черните си очи.

— Защо ми го казваш?

— Първо, защото ми каза кой си. Второ, защото ти попита. Трето, дори и без нож, ти не си невъоръжен. Пострадал си, но не безпомощен.

— Какво искаш да кажеш?

Тя погледна твърдите му, боси стъпала.

— Мазолите от външната страна на стъпалата ти и по ръцете ти. Малцина имат такива. Ти работиш бос, нали?

Той отговори с тих и копринен глас и Рейчъл усети ледени тръпки по гърба си.

— Доста неща забелязваш, скъпа.

Тя кимна.

— Да.

— Повечето хора не биха се замислили за мазолите.

За миг Рейчъл се поколеба и извърна поглед. После нареди масата и прегледа храната.

— Съпругът ми тренираше допълнително. Имаше мазоли и по ръцете си.

Нещо в него се стегна и Сейбин бавно сключи пръсти. Хвърли бърз поглед към елегантните й загорели ръце, на които нямаше пръстен.

— Разведена ли си?

— Не, вдовица съм.

— Съжалявам.

Тя кимна отново и започна да разсипва яйцата и бекона. После провери бисквитите във фурната. Бяха готови, златисти по повърхността. Рейчъл бързо ги изсипа в кошничката за хляб.

— Беше отдавна — продължи тя след кратка пауза. — Преди пет години. — После гласът й се промени. — Измий се, преди бисквитите да са изстинали.

Няколко минути по-късно той си помисли, че Рейчъл бе дяволски добра готвачка. Яйцата бяха пухкави, беконът хрупкав, бисквитите леки, а кафето достатъчно силно. Заля бисквитите с домашно приготвен сок от круши. Жълтият пъпеш беше узрял и сладък. Нямаше нищо префърцунено, ала всяко нещо прилягаше на другото, дори цветовете бяха хармонично съчетани. Това просто разкриваше още една страна от уменията й. Докато Сейбин хапваше и се наслаждаваше на третата си бисквита, тя спокойно каза:

— Не очаквай това всеки ден. Понякога закусвам с овесена каша и плодове. Просто се опитвам да подсиля организма ти. — Поведението й скриваше удоволствието, което изпитваше, докато гледаше как този хладнокръвен мъж се храни с явно удоволствие.

Той се облегна на стола и се загледа в блясъка на очите й и усмивката, скрита зад чашата кафе в елегантната й ръка. Предизвикваше го. Сейбин никак не можеше да си спомни кога за последен път някой бе имал смелостта да го предизвика. Може би в гимназията някоя празноглава, кикотеща се тийнейджърка, решила да изпробва новоосъзната си способност да съблазнява върху момчето, за което дори учителите казваха, че е опасно. Всъщност той никога не беше сторил нищо, което да им дава повод да имат подобно мнение. Всичко се дължеше на начина, по който ги гледаше с хладния си, смугъл като нощта поглед. Рейчъл се осмеляваше да го предизвиква, тъй като беше самоуверена и точно поради тази увереност го приемаше за равен. Тя не се страхуваше от него, въпреки всичко, което знаеше или за което бе предположила.

Скоро. Сейбин щеше да я притежава рано или късно.

— Правилно постъпваш — най-после отвърна той на предизвикателното й изказване.

Рейчъл недоумяваше дали забави отговора си умишлено. Възможно беше да обмисля отговора си или дългите паузи имаха за цел да нарушат равновесието на отсрещния. Всяка негова постъпка беше дотолкова овладяна, че тя не я отдаваше на навик, а на умишлена тактика.

Думите му бяха двусмислени, но Рейчъл ги приемаше прямо.

— Ако се опитваш да ме подкупиш да готвя все така, няма да стане. Прекалено горещо е да се храним три пъти на ден с топло ястие. Искаш ли още кафе?

— Да, моля те.

Докато му наливаше, тя попита:

— Колко време възнамеряваш да останеш?

Той я изчака да върне каничката за кафе на поставката и да седне, преди да й отговори.

— Когато се възстановя, за да мога да ходя, и рамото ми се оправи. Освен ако не желаеш да си тръгна. От теб зависи кога ще ме изхвърлиш.

Рейчъл си помисли, че бе достатъчно красноречив. Щеше да остане, докато оздравее, и толкова.

— Имаш ли представа какво ще правиш?

Сейбин облегна лакти на масата.

— Да се оправя. Това е най-важната точка в списъка. Трябва да разбера до каква степен сме се компрометирали. Все още има един мъж, на когото мога да се обадя, ако имам нужда, ала ще изчакам, докато се възстановя. Сам нямам големи шансове. Остават ми три седмици от отпуската. Три седмици, през които те трябва да си траят, освен ако случайно водата не изхвърли тялото ми някъде. Без моето тяло са направо загазили. Не могат да предприемат нищо да ме заместят, докато официално не се потвърди смъртта ми или че съм изчезнал.

— Какво ще се случи, ако след три седмици не се явиш на работа?

— Ще изтрият досието ми от всички архиви. Ще сменят кодовете, ще преназначат агентите и официално аз ще престана да съществувам.

— Ще си обявен за мъртъв?

— Мъртъв, заловен или отхвърлен.

Три седмици. Поне щяха да й останат три седмици с него. Времето изглеждаше толкова кратко, за съжаление, но тя нямаше намерение да го провали, като се оплаква и жалее само защото нещата не стават, както на нея й се иска. Беше научила, че „завинаги“ може да е само един удар на сърцето. Ако й оставаха само тези три седмици, за да бъде с него, то тогава щеше да се усмихва и да се грижи за него, дори щеше да спори, ако искаше, да му помага по всякакъв начин, после щеше да каже „довиждане“ на мургавия воин и да запази сълзите за себе си, след като той си отиде. Мисълта, че жените правят това от векове, не й беше голяма утеха.

Сейбин бе замислен. Беше свел поглед надолу и се взираше в чашата си с кафе.

— Искам отново да отидеш на пазар.

— Разбира се — с лекота отвърна Рейчъл. — Щях да те питам дали панталоните са твоят размер.

— Всичко ми е по мярка. Имаш набито око. Обаче аз искам да купиш халосни патрони за калибър 357, и то достатъчно. Също и за пушката. Ще ти възстановя разходите.

Да й бъдат възстановени разходите беше последното й притеснение. Тя се възмути, че изобщо го споменава.

— Сигурен ли си, че не желаеш да купя няколко ловни пушки, докато съм в магазина? Или „Магнум 44“?

За нейна изненада той прие сарказма й сериозно.

— Не. Не желая да те регистрират, че си закупила оръжие, поне докато не изчезна.

Това я стъписа и Рейчъл се облегна назад.

— Искаш да кажеш, регистри, които могат да се проверяват?

— За всеки един от околността.

Тя го загледа. Сивият й поглед обхождаше суровото му лице и скритото изражение в очите му — очи, които бяха по-стари и от времето. Най-накрая прошепна:

— Кой си ти всъщност? Защо някой толкова иска да те убие?

— Те предпочитат да ме хванат жив — сухо отвърна Сейбин. — Работата ми е да не позволя това да се случи.

— Защо теб?

Едното ъгълче на устните му се изви нагоре и имитира нещо като усмивка, въпреки че нямаше нищо смешно.

— Защото съм най-добрият в това, което правя.

Не беше кой знае какъв отговор, ала той умееше да отговаря на въпросите, без да издава никаква информация. Подробностите, които сподели с нея, бяха внимателно обмислени и подбрани съвсем точно, за да изтръгне от нея отговора, който очакваше. Не беше необходимо. Рейчъл знаеше, че щеше да направи всичко по силите си, за да му помогне.

Тя изпи кафето си и се изправи.

— Ще свърша някои неща, преди да е станало прекалено горещо. Съдовете ще почакат. Искаш ли да излезеш навън с мен, или предпочиташ да останеш да си почиваш?

— Трябва да се поразтъпча — отвърна той, стана и я последва навън. Бавно закуцука из двора, като оглеждаше всяка подробност, докато Рейчъл нахрани Джо и гъските, а после се зае да обере узрелите зеленчуци в градината. Когато се измори, Кел седна на задното стълбище и се зае да я наблюдава как работи. Беше присвил очи срещу слънцето.

У Рейчъл Джоунс имаше някакъв уют, който го караше да се отпусне. Тя водеше спокоен живот, малката й къща беше приветлива, а горещото южно слънце изгаряше кожата му… Тук всяко нещо излъчваше съблазън по един или друг начин. Ястията, които бе готвила и споделила с него, го накараха да се замисли какво ли щеше да е да закусва с нея всеки ден. А тези мисли бяха по-опасни за него от каквото и да било оръжие.

Някога бе опитал да води нормален личен живот, но не се получи. Бракът не му донесе близостта, която бе очаквал. Имаше добър и редовен секс, ала след акта отново се чувстваше самотен, отритнат от останалия свят. Харесваше съпругата си, доколкото можеше, но това беше всичко. Тя така и не успя да счупи бариерите, за да се докосне до вътрешния му свят. Може би изобщо не разбра, че той съществува. Със сигурност или не беше осъзнала, или не желаеше да приеме истинската същност на професията му. Мерилин Сейбин възприемаше съпруга си като един от хилядите мъже, които заемат длъжност на цивилни волнонаемни във Вашингтон, окръг Колумбия. Той отиваше на работа сутрин и се прибираше обикновено през нощта. Тя беше заета със собствената си разрастваща се адвокатска практика и често пъти оставаше да работи до късно, затова го разбираше. Беше придирчива жена, тъй че хладната и дистанцирана природа на Кел чудесно я устройваше и тя така и не направи усилие да прозре сложната същност на човека отвътре.

Кел обърна лице към слънцето. Цялото му същество се отпускаше. Мерилин… От години не беше мислил за нея, доказателство за това, колко повърхностно го бе вълнувала. След развода единствената му реакция беше да вдигне рамене. По дяволите, сигурно е била ненормална, че остана с него след онова, което се случи.

Опитът за покушение над него беше нескопосан, недобре планиран или изобщо не го изпълниха, както трябва. Двамата с Мерилин вечеряха навън, един от малкото случаи в брачния им живот, когато излизаха заедно, ала не на някое луксозно място, каквито тя обичаше. Кел забеляза снайпериста още щом излязоха от ресторанта и действа мълниеносно. Събори Мерилин на земята и се изтъркаля настрани. Постъпката му спаси живота й, тъй като тя вървеше и се озова между Кел и снайпериста, който стреля в същия миг, когато Кел я събори. Беше ранена в дясното рамо.

Тази нощ завинаги промени отношението й към съпруга й. Новият му облик никак не й се хареса. Мерилин беше свидетел как той хладнокръвно проследи и хвана натясно нападателя си, видя кратката, но свирепа схватка, след която другият лежеше в безсъзнание на земята, ясно чу хапливия, авторитарен тон в гласа на Кел, докато даваше нареждания на мъжете, които бързо пристигнаха и овладяха ситуацията. Един от тях я заведе в болницата, където я прегледаха и където остана до сутринта, а цяла нощ Кел се опитваше да разбере как снайперистът бе узнал къде ще бъде същата вечер. Очевидно отговорът беше Мерилин. Тя не виждаше причина да пази в тайна намеренията си или факта, че ще вечеря със съпруга си същата вечер. Действително нямаше представа колко опасна бе професията на съпруга й, нито се интересуваше от това.

Когато на следващия ден Кел я прибра от болницата, бракът им вече беше приключил, освен черно на бяло. Първите думи на Мерилин, дори и изречени спокойно, бяха, че иска развод. Тя не знаеше с какво се занимава той, нито искаше да знае, ала нямаше намерение да рискува живота си като негова съпруга. Може би суетата й беше някак наранена, когато Кел се съгласи с лекота, но предишната нощ той беше обмислил всичко. Беше стигнал до същото заключение, ала по различни причини.

Кел не я обвиняваше за развода, напротив, най-разумно беше да постъпи по този начин. Той бе поразен, че стана толкова лесно, и то с помощта на човека, който по презумпция му беше най-близкият. Беше грешка от негова страна да се опитва да води нормален личен живот, като се имаше предвид кой беше и с какво се занимаваше. Останалите хора биха се справили, но те не бяха Кел Сейбин, чийто изключителни умения го поставяха на ръба на опасността. Ако имаше някой в бюрото, който другите агенции искаха да изтеглят при себе си, това бе Кел Сейбин. Той бе мишена и всеки по-близък до него човек се превръщаше в мишена.

Това му беше за урок. Оттогава нататък не позволи на никого да се доближи до него дотолкова, че да бъде използван срещу него или наранен при опит да се доберат до него. Сам си бе избрал да живее по този начин, тъй като беше реалист и патриот и беше готов да плати всякаква цена, ала бе решен да не въвлича невинни цивилни хора, чиито живот и свобода трябваше да защитава.

Втори път не се изкуши да се ожени, дори да си намери любовница. Правеше секс от време на време, нередовно и никога с една и съща жена. Винаги се виждаше с дадена жена определен брой пъти. И това се оказа сполучлива формула.

Докато не срещна Рейчъл. Тя го изкуши. По дяволите, как го изкуши! Нямаше нищо общо с Мерилин. Тя създаваше уют и непринуденост, докато Мерилин беше придирчива и шикозна. По някакъв начин Рейчъл познаваше твърде много неговия начин на живот, докато Мерилин не можа да осъзнае дори частица за него през годините, докато бяха съпрузи.

Но просто не се получи. Сейбин не можеше да позволи да се случи. Той наблюдаваше Рейчъл, докато работеше в малката си градинка, доволна от задълженията си. Сексът с нея би бил разгорещен и продължителен. Тя не би се тревожила, ако той развалеше прическата й или размажеше грима й. За да я защити, Сейбин трябваше да се увери, че сексът бе това, което винаги бе бил. Ако напуснеше живота й, щеше да е завинаги. Дължеше й твърде много, за да рискува да й създаде неприятности, като се върне при нея.

Рейчъл се изправи и протегна ръце високо във въздуха.

При това движение гърдите й се вдигнаха и леката материя на ризата й прилепна върху тях. Тя взе кошницата и тръгна през редовете със зеленчуци към него. Джо стана от края на реда и я последва към сянката на задното стълбище. Рейчъл се приближи към Кел усмихната. Сивите й очи бяха топли и ясни. Елегантното й тяло се движеше грациозно. Той я наблюдаваше как се приближава и с всяка клетка на тялото си я усещаше. Не, по никакъв начин нямаше да я изложи на опасност, като остане по-дълго от необходимото. Истинската опасност беше в това, че Сейбин толкова я жадуваше, че можеше да се изкуши да я види отново — нещо, което не биваше да си позволи.