Линда Хауърд
Диамантеният залив (4)

Четвърта глава

— Той е мъртъв, казвам ви.

Строен мъж с кафява коса, която сивееше тук-там, и тясно, напрегнато лице, издаващо хладнокръвно спокойствие и самоконтрол, погледна говорещия с презрение и насмешка.

— Смяташ ли, че можем да си позволим да предположим такова нещо, Елис? Нищо не сме открили, повтарям, нищо, което да ни доказва смъртта му.

Тод Елис присви очи.

— Няма как да е оцелял. Лодката се взриви като бензинов резервоар.

Елегантна червенокоса жена мълчаливо ги слушаше. Тя се наведе, за да изгаси цигарата си.

— Един от мъжете съобщи, че видял нещо или някого да пада зад борда.

Елис почервеня от яд. Тези двамата бяха отстъпили пред него, когато решиха да атакуват, а сега се отнасяха към него като към някакъв аматьор. Не му харесваше. Той беше много повече от аматьор и те имаха дяволски голяма нужда от него, докато преследваха Сейбин. Планът не се получи така, както го бяха замислили, ала Сейбин не беше избягал и това беше най-важното нещо. Ако си мислеха, че е лесна работа да го хване човек, жестоко се лъжеха.

— Дори и да е паднал във водата — търпеливо рече Елис. — Сейбин е ранен. Видяхме, че го улучихме. Бяхме на километри навътре в морето. Няма как да е стигнал до брега. Или се е удавил, или някоя акула го е разкъсала. Защо да рискуваме да привлечем внимание към себе си, като започнем да го издирваме?

Бледосините очи на другия мъж гледаха през Елис и се взираха в миналото.

— Да, но не говорим за някой обикновен човек, а за Сейбин. Колко пъти ни се е изплъзвал? Прекалено много, за да повярвам, че толкова лесно сме го убили. На лодката не открихме части от труп и ако, както казвате, той или се е удавил, или акулите са го изяли, пак щеше да има някакво доказателство. Претърсихме водите в продължение на два дни и не открихме нищо. Най-логичното нещо, което трябва да направим, е да продължим търсенето на брега.

— Ако го направим, ще се изложим на показ.

Жената се усмихна.

— Не и ако го направим както трябва. Просто трябва да сме предпазливи. Най-голяма опасност за нас има, в случай че някоя лодка го е прибрала и го е закарала в болницата. Ако е успял да поговори с някого и да позвъни тук-там, няма да можем да се доберем до него. Обаче първо трябва да го открием. Съгласна съм с Чарлз. Твърде голям е залогът за нас, за да предположим, че просто е мъртъв.

Лицето на Елис беше мрачно.

— Имаш ли представа каква територия трябва да обходим? — попита той.

Чарлз дръпна по-близо картата на Флорида и отбеляза мястото с „Х“.

— Като се имат пред вид разстоянията и прилива, които вече проверих, мисля, че трябва да съсредоточим усилията си в този район. — Той начерта дълъг овал върху картата и лекичко го потупа с писалката. — Ноел, провери всички болници в района, също и полицейския регистър за арестите, и открий дали не е постъпил пациент с огнестрелна рана за лечение. Докато ти се занимаваш с това, ние ще претърсим всеки сантиметър по бреговата линия. — Той се облегна на стола и впери в Елис леден поглед. — Можеш ли да се свържеш с хората си и да разбереш, без да предизвикаш съмнение, дали той се е обаждал на някого?

Елис вдигна рамене.

— Имам връзка, на която мога да разчитам.

— Тогава се заеми. Може би чакахме твърде дълго.

Другият щеше да се обади, помисли си Елис, ала това щеше да е само загуба на време. Сейбин беше мъртъв. Тези хора продължаваха да действат така, сякаш той беше Супермен, който изчезва във въздуха и после отново се появява като по чудо. Е, добре, носеше му се славата, докато беше в полеви условия. Но това беше преди години. Оттогава сигурно бе загубил уменията си, докато бе седял зад скучното бюро. Не, Сейбин беше мъртъв. Елис беше сигурен в това.

 

 

Рейчъл седеше на люлката на верандата с разтворен в скута й вестник, върху който имаше купчина зелени бобчета. До нея стоеше дълбока купа и тя систематично отваряше върха на шушулките, отстраняваше конците, след което отронваше зърната и ги слагаше в съда. Не обичаше да се занимава с това, ала обичаше да ги яде, така че беше необходимо зло. Лекичко се люлееше и слушаше портативното радио, поставено на перваза на прозореца. Слушаше някаква станция на средни вълни, но звукът беше намален, тъй като не желаеше да безпокои пациента си, който кротко спеше.

Цяла сутрин очакваше той да се събуди най-после, ала вместо това се редуваха периоди на дълбок сън, след като аспиринът и охлаждането с кърпата намаляваха температурата му, и неспокойствие, когато отново се покачваше. Не беше нито отварял очи, нито проговарял отново, с изключение на това, че веднъж изстена и хвана рамото си с дясната си ръка. Рейчъл откопчи ръката му и я подържа, като го успокояваше с тих глас.

Джо се размърда изпод олеандровия храст. В гърлото му се надигаше ръмжене. Рейчъл го погледна, после огледа двора и пътя, но нищо не видя. Джо не беше от кучетата, които обръщаха внимание на катериците или зайците.

— Какво има? — попита тя с напрегнат от уплаха глас.

Джо откликна на тона й и дойде точно пред стъпалата. Сега глухият тътен се превърна в силно ръмжене. Той беше насочил поглед към боровата горичка и склона, който водеше надолу към Диамантения залив.

Двама мъже излязоха от горичката.

Рейчъл продължи заниманието си съвсем небрежно, ала всяко мускулче в тялото й се напрегна. Вторачи се в тях, като реши, че това бе най-нормалното нещо, което трябваше да направи. Бяха облечени с леки памучни панталони, ризи и широки памучни якета. Тя погледна якетата. Бяха всичко друго, но не и практични, освен ако под тях не се криеха калъфи за пистолет през рамото.

Мъжете прекосиха пътя и приближиха къщата. Ръмженето на Джо премина в лай. Той приклекна, а козината около врата му настръхна. Мъжете се спряха и Рейчъл забеляза движението, което единият от тях направи под якето си, преди да спре.

— Извинете — извика тя, спокойно остави настрана зеления боб и се изправи. — По принцип Джо не обича непознатите, особено мъжете. Не допуска дори съседа в двора. Предполагам, че някога е бил наранен от мъже. Загубихте ли се, или лодката ви бе отнесена? — докато говореше, Рейчъл слизаше по стъпалата и успокоително поглади гърба на Джо, като забеляза как той леко се отдръпна от нея.

— Нито едното, нито другото. Търсим един човек. — Мъжът, който отговори, беше висок и красив, със светлокафява коса и открита усмивка като на колежанин, която контрастираше със загорялото му лице. Той погледна към Джо. — Ъъъ… ще хванете ли здраво кучето?

— Той ще се успокои, ако не се приближавате до къщата. — Тя се надяваше да е така. Потупа още веднъж Джо, мина покрай него и приближи мъжете. — Според мен той защитава по-скоро територията си, отколкото мен. Та, какво казахте?

Другият беше по-нисък, по-слаб и по-мургав от „колежанина“.

— ФБР — бързо рече той и мушна под носа й значка. — Аз съм агент Лоуъл. Това е агент Елис. Търсим един човек, за когото мислим, че се намира в района.

Рейчъл смръщи чело, като се надяваше да не преиграва.

— Избягал престъпник ли?

Агент Елис одобрително огледа дългите й боси нозе, ала бързо вдигна поглед към лицето й.

— Не, именно в затвора се опитваме да го изпратим. Според нас е излязъл на брега някъде в района.

— Не съм виждала непознати наоколо, но ще се оглеждам. Как изглежда?

— Метър и осемдесет, може би малко по-висок. С черна коса и черни очи.

— Да не е индианец семинол?

Мъжете се сепнаха.

— Не, не е индианец — най-после отвърна агент Лоуъл. — Обаче е мургав и прилича на индианец.

— Имате ли негова снимка?

Двамата мъже бързо си размениха погледи.

— Не.

— Опасен ли е? Искам да кажа, да не е убиец или нещо такова? — В гърдите си усети буца, която се плъзна към гърлото. Какво щеше да прави, ако й кажеха, че е убиец? Как щеше да го понесе?

Отново я погледнаха така, сякаш не бяха сигурни какво да й отговорят.

— Смятаме, че е въоръжен и опасен. Ако забележите нещо подозрително, позвънете ни на този номер. — Агент Лоуъл надраска някакъв телефонен номер на листче хартия и го подаде на Рейчъл, която го погледна, преди да го сгъне и да го сложи в джоба си.

— Така и ще направя — рече тя. — Благодаря, че наминахте.

Те понечиха да тръгнат. Тогава агент Лоуъл се спря и се обърна към нея с присвити очи.

— Там, долу, има странни следи по плажа, сякаш нещо е било влачено. Знаете ли нещо за това?

Кръвта й се смрази във вените. Глупачка, обвини се Рейчъл. Трябваше да слезе до брега и да заличи тези следи. Поне приливът сигурно бе отмил следите от кръв. Тя сбърчи чело и се престори, че мисли, после лицето й се проясни.

— О, сигурно говорите за мястото, където събирам черупки и отломки от морето. Товаря ги на едно платнище и ги влача дотук. По този начин ги пренасям само с едно изкачване.

— Какво правите с тях? С черупките и отломките.

Не й хареса погледът на агент Лоуъл. Гледаше я така, сякаш не вярваше на нито една нейна дума.

— Продавам ги — отвърна Рейчъл, което си беше самата истина. — Имам два магазина за сувенири.

— Разбирам. — Той й се усмихна. — Е, успех в лова на черупки. — Те отново се обърнаха да си ходят.

— Искате ли да ви закарам? — повиши глас тя. — Сигурно ви е горещо, а и ще стане още по-горещо.

И двамата погледнаха към ослепителното слънце в безоблачното небе. По лицата им лъскаше пот.

— Дойдохме с лодка — отвърна агент Елис. — Ще проверим брега още малко. Благодаря ви, все пак.

— Моля. О, внимавайте, ако вървите на север. Там е мочурливо.

— Благодаря.

Рейчъл ги проследи с поглед, докато се скриха в горичката и тръгнаха надолу по склона. Студени тръпки я побиха, въпреки горещината. Бавно се върна до площадката, седна на люлката и машинално продължи да лющи боба. Думите им се въртяха в главата й. Тя се опитваше да ги подреди, да подреди и мислите си. От ФБР? Може би, ала така бързо бяха скрили значките си, че не успя да ги разгледа. Те знаеха как изглежда той, но нямаха негова снимка. Помисли си, че във ФБР би трябвало да разполагат поне с някаква рисунка на човека, когото издирваха. Бяха заобиколили въпроса й какво е направил, сякаш не го очакваха и не знаеха как да отговорят. Бяха казали, че е опасен и въоръжен, а всъщност непознатият беше гол и безпомощен. Не знаеха ли, че беше прострелян? Защо не споменаха нищо такова?

Ами ако тя приютяваше престъпник? Това винаги бе била една от възможностите, въпреки че я отхвърляше. Сега отново изплува в съзнанието й и Рейчъл се почувства зле.

Свърши с боба. Внесе купата в къщата и я сложи в мивката, после се върна да събере отпадъците. Докато ги носеше към кухнята, за да ги изхвърли в коша за боклук, хвърли изпълнен с очакване поглед към отворената врата на спалнята си. Виждаше само таблата на леглото и черната му коса на възглавницата, на нейната възглавница. Дали когато той отново се събудеше и тя погледнеше в черните му очи, щеше да вижда очите на престъпник? Или на убиец?

Рейчъл бързо изми ръце и прелисти телефонния указател, после набра номера. Телефонът отсреща иззвъня веднъж и измъчен мъжки глас каза:

— Шерифство.

— Анди Фелпс, моля.

— Момент.

Последва позвъняване, ала този път гласът беше разсеян, сякаш човекът мислеше за други неща.

— Фелпс на телефона.

— Анди, Рейчъл е.

Гласът веднага стана по-топъл.

— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е?

— Да. Горещо е, но е добре. Как са децата и Триш?

— Децата са добре, ала Триш се моли училището да започва по-скоро.

Тя се засмя в знак на съчувствие към съпругата на Анди. Момчетата им измисляха все нови и нови пакости.

— Слушай, двама мъже току-що се отбиха. Дойдоха от плажа.

Гласът му стана по-остър:

— Неприятности ли ти създадоха?

— Не, нищо подобно. Казаха, че са от ФБР, но не видях добре значките им. Търсят някакъв човек. Те легитимни ли са? Шерифството уведомено ли е? Може и да се държа като параноичка, ама нали съм тук, на края на пътя, а Рафърти е на километри разстояние. След като Би Би… — Гласът й заглъхна при внезапния спомен. Бяха изминали пет години, ала все още понякога загубата и мъката я пробождаха, когато я обхванеше празнота.

Никой по-добре от Анди не можеше да я разбере. Той бе работил с Би Би в Агенцията за борба с наркотиците. От спомена гласът му загрубя:

— Знам. Права си, скъпа. Виж, имаме заповед да сътрудничим на някакви колеги, които търсят един мъж. Но е секретно. Те не са от местните хора на ФБР. Съмнявам се, че изобщо са от ФБР, ала заповедта си е заповед.

Рейчъл стисна слушалката по-здраво.

— А бюрото си е бюро?

— Да, нещо такова. Не говори с никого за това, но си дръж очите отворени. И на мен самият не ми е много спокойно.

Не беше единствен.

— Добре. Благодаря.

— Разбира се. Чуй, защо не дойдеш на вечеря някой ден? Отдавна не сме те виждали.

— Благодаря. С удоволствие. Нека Триш ми се обади.

Те затвориха и Рейчъл си пое дълбоко въздух. Ако според Анди мъжете не бяха от ФБР това й беше достатъчно. Тя влезе в спалнята, застана до леглото и се загледа в спящия мъж. Гърдите му бавно се вдигаха и снижаваха. Държеше щорите пуснати от нощта, в която го внесе в къщата, така че стаята беше сумрачна и хладна, ала тънък слънчев лъч се беше промъкнал между две лентички и огряваше под наклон стомаха му, от което белегът сякаш тлееше. Който и да беше, в каквото и да беше се забъркал, не беше обикновен престъпник.

Те играеха смъртоносни игри, мъжете и жените от сенчестия свят на разузнаването и контраразузнаването. Живееха живот на ръба със смъртта. Бяха твърди, студени, напрегнати и безцеремонни. Не бяха като останалите хора, които работеха едно и също всеки ден и се връщаха в домовете си при семействата си. Дали той не беше един от онези, за които нормалният живот бе невъзможен? Сега беше едва ли не убедена в това. Но какво ставаше, на кого да вярва? Някой го беше прострелял. Или сам беше избягал, или някой го беше хвърлил в океана, за да се удави. Дали онези двамата го търсеха, за да го защитят, или за да го довършат? Дали непознатият не притежаваше изключително секретна информация, необходима за отбраната на страната?

Рейчъл прокара пръсти по ръката му, която безжизнено лежеше върху чаршафа. Кожата му беше гореща и суха. Треската все още го изгаряше отвътре, докато тялото му се мъчеше да се възстанови. Тя успя да му даде достатъчно подсладен чай и вода, за да не се обезводни, ала скоро той трябваше да започне да се храни, в противен случай щеше да й се наложи да го заведе в болница.

Рейчъл смръщи вежди. Щом поглъщаше чай, значи можеше да погълне и супа. Трябваше да се сети по-рано! Бързо отиде в кухнята и отвори консерва пилешка супа, прекара я през пасатора и я сложи във фурната да се затопли.

— Извинявай, че не е домашно приготвена — измънка тя на мъжа в спалнята. — Но във фризера нямам пиле. Освен това така е по-лесно.

Наблюдаваше го отблизо и го проверяваше на няколко минути. Щом мъжът започна да върти глава неспокойно върху възглавницата и да изритва чаршафа, Рейчъл подготви подноса с първото му „ястие“. Отне й по-малко от пет минути. Отнесе подноса в спалнята и едва не го изпусна, когато непознатия изведнъж се надигна и се подпря на десния си лакът, вперил пронизващ, искрящ от треската поглед.

Цялото й тяло се напрегна, щом усети как я обзема отчаяние. Ако той паднеше от леглото, тя нямаше да може да го вдигне сама. Мъжът се люшкаше върху несигурната си опора и продължаваше да я наблюдава с изгарящ и настоятелен поглед. Рейчъл постави подноса на пода. Малко супа се плисна навън. После се спусна към леглото да го хване. Като поддържаше главата му и се стараеше да не мърда рамото му, тя внимателно го прегърна през гърба и постави главата му върху рамото си.

— Лягай — рече му със спокоен глас, както винаги му говореше. — Сега не можеш да ставаш.

Непознатият сключи черните си вежди и не се поддаде на усилието й.

— Време е за парти — измърмори задавено.

Беше буден, ала с не съвсем ясно съзнание. Треската го отнасяше в някакъв въображаем свят.

— Не, партито още не е започнало — увери го Рейчъл, хвана лакътя му и го изправи, за да не може той да се подпира на него. Цялата му тежест се стовари върху ръката й, докато го слагаше на възглавницата. — Имаш време да поспиш.

Мъжът лежеше и дишаше тежко. Веждите му бяха все така смръщени, докато я наблюдаваше. Погледът му не потрепна, когато тя взе подноса от пода и го постави върху нощното шкафче. Вниманието му беше приковано в нея, сякаш се опитваше да проумее нещата и да се избави от мъглата, която забулваше ума му. Рейчъл тихо му говореше, докато му поставяше допълнителна възглавница зад гърба. Не знаеше дали той разбира думите й, но изглежда гласът и докосването й го успокояваха. Тя седна отстрани на леглото и започна да го храни, като не спираше да му говори. Мъжът беше покорен и отваряше устата си, щом Рейчъл доближеше лъжицата до устните му, ала скоро клепачите му натежаха. Тя бързо му даде аспирин, обнадеждена, че лесно бе успяла да го нахрани.

Докато поддържаше главата му, за да измъкне допълнителната възглавница иззад гърба му, за да легне, й хрумна нещо. Струваше си да опита.

— Как ти е името?

Той се намръщи и неспокойно тръсна глава.

— Чие? — попита с дълбок и изпълнен с объркване глас.

Рейчъл остана надвесена над него с ръка под главата му. Сърцето й лудо биеше. Може би беше време да получи някои отговори!

— Твоето. Как се казваш?

— Моето ли?

Мъжът се подразни от въпроса. Настоятелно се взря в нея, докато се опитваше да се съсредоточи. Погледът му обходи лицето й и се снижи надолу.

Тя отново го попита:

— Да, твоето. Как се казваш?

— Моето ли? — Той си пое дълбоко въздух и повтори. — Моето. — Вторият път не беше въпрос. Бавно вдигна двете си ръце, потрепервайки от болката в рамото, сложи ги върху гърдите й и нежно ги погали с длани. — Моето — отново повтори мъжът, като по този начин ясно предяви претенциите си за собственост.

За миг Рейчъл се почувства безпомощна пред неочакваното удоволствие, което изгаряше плътта й от допира му. Тя застина, а сетивата й подивяха, тялото й се изпълни с топлина, докато пръстите му галеха гърдите й. Тогава действителността се върна с трясък, Рейчъл се сепна и се отдръпна от него като раздруса леглото. Изпита ярост и към него, и към себе си.

— Така ли си мислиш? — сопна му се рязко. — Те са си мои, не твои. — Клепачите му сънливо натежаха. Тя го гледаше с пламтящ поглед. Очевидно умът му беше зает единствено с партита и секс! — По дяволите, само за това ли мислиш? — обвини го ядосана.

Мъжът отвори очи и отново я погледна.

— Да — ясно произнесе той, затвори очи и заспа.

Рейчъл стоеше до леглото, стиснала юмруци, и се чудеше да се смее ли, или да го проклина. Не беше ясно дали изобщо бе разбрал думите й. Последната му дума може да бе била отговор на обвинението й или на въпрос, който съществуваше само в замъгленото му съзнание. Непознатият отново заспа дълбоко, съвсем отпуснат, и не съзнаваше бурята, която беше предизвикал.

Тя тръсна глава, взе подноса и напусна стаята. Все още чувстваше в себе си някаква смесица от възмущение и желание. Неловко съчетание, неловко, защото не можеше да отрече, че бе привлечена от него, и то повече, отколкото изобщо си беше представяла. Изпитваше натрапчивото желание да го докосва. Копнееше да разходи пръсти по топлата му кожа. Гласът му я караше да тръпне, а погледът му я наелектризираше. А докосването му… Докосването му! Два пъти беше сложил ръце върху нея и всеки път в нея изригваше неконтролируемо удоволствие.

Беше лудост да се вълнува от мъж, когото не познаваше, но колкото и да се самопоучаваше, реакцията й оставаше същата. Съдбите им се свързаха от момента, когато го измъкна от морето, когато пое отговорност за безопасността му. Беше се обвързала толкова сериозно, че едва сега го разбра. Мъжът стана неин, сякаш проявата й на милосърдие ги беше съединила в брак, беше ги свързала, независимо от желанията им.

Въпреки че беше непознат, Рейчъл вече знаеше много неща за него. Знаеше, че бе силен и бърз, добре трениран, за да оцелява в света, в който си беше избрал да живее. Освен това, притежаваше упоритост, която изглеждаше страховита, желязна решимост, която му даваше сили да плува в нощния океан с две огнестрелни рани в тялото си, докато някой по-слаб човек веднага би се удавил. Тя знаеше, че беше важен за хората, които го преследваха, въпреки че нямаше представа дали искаха да го защитят, или да го убият. Знаеше, че не хърка и има изключително силно либидо, въпреки физическата си слабост сега. Той спеше неподвижно, само мускулите му потрепваха от болката. В началото тази неподвижност я притесняваше, докато не разбра, че бе съвсем естествена за него.

Освен това не отговаряше на никакви въпроси; дори в състоянието си на делириум не отговори на такъв елементарен въпрос като как се казва. Можеше да се дължи на треската, ала по-вероятно се дължеше на упорития тренинг, обсебил дотолкова подсъзнанието му, че даже болестта или лекарствата не можеха да го надвият.

Много скоро, утре или вдругиден, или може би още тази нощ непознатият щеше да се събуди в пълно съзнание. Щеше да поиска да се облече, щеше да потърси отговори на въпросите си. Рейчъл се чудеше какви ли въпроси щеше да зададе и се сети за собствените си въпроси, макар и да се съмняваше, че щеше да получи отговори от него. Не можеше да се подготви за реакцията му, защото усещаше, че бе безсмислено да предвижда действията му. С дрехите някак можеше да се справи. Нямаше такива, които да му станат, въпреки че често обличаше мъжки ризи, които си купуваше за себе си, но те щяха да са твърде малки за него. Не беше запазила дрехите на Би Би, въпреки че и това щеше да е безполезно, тъй като Би Би тежеше с около десет килограма по-малко от този мъж.

Наум направи списък с нещата, които щяха да са му необходими. Не й се искаше да го оставя сам, за да отиде до най-близкия магазин, ала в противен случай трябваше да накара Хъни да напазарува и да донесе покупките. Обмисли ситуацията. Изкушаваше се, но посещението на двамата мъже сутринта не й позволяваше да въвлича Хъни в тази история повече. Щеше да е безопасно да го остави за един час. Щеше да напазарува за себе си рано на другата сутрин, дотогава онези двамата щяха да са напуснали околността.

Тя внимателно заключи къщата и заръча на Джо да стои на пост. Пациентът й тихо спеше. Преди малко го беше настанила, така че щеше да спи още няколко часа. Колата й, сив металик, поглъщаше километрите, докато Рейчъл натискаше педала на газта, а отвътре я гризеше неспокойствие. Нямаше нищо лошо, че го остави сам, ала нямаше да се успокои, докато не се прибереше и не се убедеше сама.

Местният супер тъкмо беше отворил врати и въпреки че беше сутрин, вътре гъмжеше от купувачи, решили да напазаруват, преди да настане непоносимата жега. Тя взе една количка и тръгна измежду претъпканите рафтове, където се щураха малчугани, измъкнали се от майките си и хукнали към щанда с детски играчки. Мина покрай хора, които четяха етикетите, търпеливо изчака една миниатюрна беловласа баба, която креташе с бастун, после забеляза свободна пътека и зави надясно.

Сложи в количката комплект бельо, няколко чифта къси чорапи и чифт спортни обувки, десети номер. Сутринта беше измерила стъпалата му и беше сигурна, че обувките ще му станат. Върху обувките сложи две ризи и памучен пуловер. Двоумеше се какъв размер панталони да вземе и най-накрая избра чифт джинси, чифт черни бермуди, в случай че джинсите му се окажеха неудобни за ранения крак, и чифт платнени шорти. Тъкмо се готвеше да се отправи към касата, когато я полазиха тръпки и бавно вдигна глава. Огледа се, видя един мъж да разглежда някакви стоки и тръпките се превърнаха в хлад. Беше агент Лоуъл.

Без да спира, Рейчъл свърна към щанда за дамски дрехи. Въпреки, че мъжките дрехи не можеха да бъдат разпознати, освен по големината им, при оглед отблизо щяха да я издадат. За нещастие агент Лоуъл беше от хората, които подлагат всичко на съмнение. Бельото, чорапите и обувките под панталоните и ризите нямаха никакво логическо обяснение.

Тя се втурна към щанда за бельо. Върху купа хвърли няколко чифта сатенени дамски гащички, целите в дантели. Добави и луксозен сутиен в комплект с бикини. Надяваше се, че поради естественото нежелание на мъжете да ровят из дамско бельо на обществено място, агент Лоуъл нямаше да полюбопитства за съдържанието на количката й. С крайчеца на окото си го видя, че се приближава, като от време на време се спира и нехайно разглежда някои стоки. Беше ловък, промъкваше се в тълпата много внимателно. Следеше, без да дава вид на преследвач.

Погледът й помръкна. Щеше да му се наложи да прояви особена настоятелност, за да погледне в количката й. Рейчъл се отправи към щанда за медицинска козметика. В количката сложи интимни дамски принадлежности, които не използваше, но сега избра заради очебийната им опаковка. Ако той посмееше да пипне нещо, тя щеше начаса да го обвини в перверзност на достатъчно висок глас, та всички охранители на магазина щяха да дотърчат.

Агент Лоуъл продължаваше да се приближава. Рейчъл избра момента, обърна количката си направо я блъсна в коляното му.

— О, господи! Извинете! — задъха се тя. — Не ви видях — продължи любезно и с интонацията си показа, че го бе разпознала. — Ааа… — Рейчъл спря, огледа се и понижи тон. — Агент Лоуъл…

Беше изпълнение, достойно за „Оскар“, ала агент Лоуъл май го пропусна, защото беше зает да търка коляното си. Той се изправи, а в погледа му още се долавяше болка.

— Здравейте отново, госпожице… Вчера не разбрах името.

— Джоунс — каза тя и протегна ръка. — Рейчъл Джоунс.

Ръката му беше твърда, но дланта му беше малко потна. Агент Лоуъл не беше съвсем спокоен, както показваше външният му вид.

— Рано сте излезли — забеляза той.

— Като гледам горещината, най-добре е да изляза или рано, или да изчакам след залез-слънце. Трябва да носите шапка, ако възнамерявате днес да обикаляте наоколо. — Лицето му вече имаше загар, така че съветът й беше закъснял.

Безизразният му поглед се премести върху количката и после бързо се върна на нея. За части от секундата тя усети мрачно задоволство от избора, който беше направила. Присъствието му там можеше да бъде и чиста случайност, ала можеше да бъде съвсем преднамерено, проява на инстинктивно любопитство. Беше част от работата му. Рейчъл усети, че играта й на невинност и нехайност не му влияеше толкова, колкото на другия агент.

— Ще ви трябва заем, за да платите всички тези стоки — рече той след кратка пауза.

Тя отчаяно огледа количката.

— Може би имате право. Всеки път, когато пътувам, имам чувството, че не мога да си набавя всичко, от което имам нужда.

В погледа му блесна любопитство.

— Ще пътувате ли?

— След няколко седмици. Правя едно проучване и винаги е полезно да видя обекта със собствените си очи.

— Какво проучване?

Рейчъл вдигна рамене.

— Занимавам се с няколко неща. Имам магазини за сувенири. Пиша по малко, преподавам в няколко вечерни курса. Така се спасявам да не ми стане скучно със самата мен. — Тя погледна към касите, където опашките нарастваха, и игриво продължи: — Най-добре е да се наредя, преди целият магазин да се е струпал там. О, вчера открихте ли нещо интересно?

Лицето му представляваше безлична маска, въпреки че погледът му отново се опитваше да проникне в съдържанието на количката й.

— Не, нищо. Може да е била лъжлива следа.

— Е, късмет. Не забравяйте да си вземете шапка, докато сте тук.

— Разбира се. Благодаря.

Рейчъл застана на една от опашките пред касите и взе да разлиства някакво списание, докато чакаше и буташе количката напред. Агент Лоуъл се премести и заразглежда книгите с меки корици. По дяволите, нямаше ли да си тръгне? Дойде нейният ред и тя разтовари количката си, като се опитваше да крие стоките с тялото си. Касиерката вдигна комплекта бельо, за да намери пин кода, и да го регистрира на компютъра. Рейчъл се дръпна на тази страна и щом касиерката го остави, тя хвърли отгоре му една риза. Лоуъл се приближаваше.

— Сто четиридесет и шест и осемнадесет — каза касиерката и посегна да вземе голяма найлонова торба.

Рейчъл отвори портфейла си и вътрешно се намръщи. Рядко носеше със себе си толкова голяма сума в брой и този случай не беше изключение. Извади кредитна карта, касиерката я промуши през контролната машина и пусна касовата бележка. Лоуъл беше обходил предната част на магазина и се приближаваше към касите. Рейчъл грабна торбата и се втурна да мушка покупките в нея.

— Подпишете тук — каза касиерката и й подаде касовата бележка. Рейчъл надраска името си и след миг торбата беше пълна и затворена. Тя я натовари в количката и се запъти да излиза от магазина.

— Имате ли нужда от помощ? — попита любезно агент Лоуъл и закрачи до нея.

— Не, с количката е по-лесно, отколкото да я нося. Благодаря, все пак. — Щом излязоха от прохладния магазин, горещината ги обгърна в задушаваща прегръдка и Рейчъл замижа срещу едва ли не болезнената светлина. Бързо отвори багажника на колата си, пъхна торбата вътре и затвори с трясък капака, като през цялото време усещаше острото любопитство на Лоуъл. Закара количката до мястото, където ги събираха, и се върна при колата. — Довиждане — нехайно рече тя.

Той все още я наблюдаваше, докато Рейчъл изкарваше колата от паркинга. Тя избърса потта от лицето си и усети как сърцето й бие в панически ритъм. Беше изгубила тренинг! Надяваше се, че не бе предизвикала прекалено подозрение.