Линда Хауърд
Диамантеният залив (2)

Втора глава

Той беше гол. Рейчъл отбеляза този факт в периферията на съзнанието си, преди да бъде изместен от по-спешни неща. Все още тя самата се задъхваше, но си наложи да успокои дишането си, докато с ръка върху гърдите му проверяваше сърдечния пулс. Мъжът лежеше неподвижен, твърде неподвижен. Рейчъл не откриваше и най-малък признак на живот в него, а и кожата му беше толкова студена…

Разбира се, че беше студена! Тя рязко се изправи, тръсна глава, за да отпъди нападащата я умора. Един бог знае колко дълго бе стоял във водата, ала първия път, когато го беше забелязала, той плуваше, колкото и безпомощен да е бил, а сега, вместо да действа, Рейчъл оставяше ценните секунди да се изплъзват.

Тя напрегна сетни сили, за да го извърти по корем. Мъжът не беше дребен, а ярката звездна светлина разкриваше и солидна мускулатура. Рейчъл го възседна задъхана и започна да натиска гърдите му ритмично, за да стимулира белите му дробове. Ето още едно нещо, което дядо й я беше научил, при това доста добре. Ръцете й бяха заякнали от работата в градината и от плуването и тя не спря обдишването, докато усилията й не се увенчаха с успех — сподавена кашлица и фонтан от вода от устата му.

— Най-после — въздъхна Рейчъл, без да спира масажа. Мъжът изпадна в пристъп на кашлица, тялото му се гърчеше под нея. Той изстена дрезгаво, потрепери и отново се отпусна.

Тя бързо го обърна по гръб отново и се надвеси нетърпеливо над него. Сега дишането му се долавяше, макар и учестено, и неравномерно. Ала мъжът определено дишаше. Очите му бяха затворени, а главата му се люшкаше настрани при всяко разтърсване. Той беше в безсъзнание.

Рейчъл се изправи на крака, потрепери, щом бризът от океана я прониза през влажната й риза, и се загледа в тъмната глава, която лежеше на пясъка. Едва тогава забеляза непохватната превръзка на рамото му. Посегна да я отстрани, като си помисли, че бе останала от разкъсаната му риза по време на произшествието, вследствие на което непознатият се беше озовал в океана. Но тя напипа влажен джинсов плат, прекалено тежък за риза по това време, а освен това беше завързан на възел. Отново се опита да го дръпне и част от тъканта поддаде. Беше сгъната като подплънка и мушната под възела, а високо на рамото му имаше рана, кръгла, противна дупка, която не би трябвало да е там, и която на безцветната светлина изглеждаше черна.

Рейчъл се вгледа в раната и напрегна мозъка си да разбере причината. Простреляли са го! Беше виждала толкова много огнестрелни рани, че можеше да я разпознае дори и на бледата звездна светлина, която придаваше на всичко сребърен отблясък и черни отсенки. Тя извърна глава и се взря упорито в морето, за да съзре издайническа светлинка, която би я предупредила за кораб, ала нищо не видя. Сетивата й бяха изострени, нервите й изтънели и Рейчъл тутакси стана бдителна. Хората не получаваха изстрели без причина и логично беше да предположи, че онзи, който го беше прострелял един път, щеше да пожелае да го простреля отново.

Трябваше да му помогне, но не можеше да го метне на гръб и да го носи до къщата. Тя стоеше и оглеждаше тъмното море, за да се увери, че не бе пропуснала нещо, ала водната шир беше празна. Налагаше се да го остави тук, докато изтича до къщата и се върне.

След като взе решение, Рейчъл не се поколеба. Наведе се, хвана мъжа под мишници и заби пети в пясъка, докато се опитваше да го премести на достатъчно разстояние от водата, за да не го достигне приливът, преди тя да се бе върнала. Дори подсъзнателно той усещаше болката, която Рейчъл му причиняваше, като го дърпаше за раненото рамо, и тихо и дрезгаво простена. Тя потрепери и тутакси погледът й пламна, но трябваше да го направи. Когато прецени, че мъжът бе достатъчно далеч от брега, го остави на пясъка възможно най-внимателно, като измърмори някакво извинение, макар и да знаеше, че той не можеше да я чуе:

— Веднага се връщам — увери го Рейчъл и леко докосна влажното му лице. После се затича.

Пътеката към плажа, която прекосяваше боровата горичка, беше доста къса, ала тази нощ й се стори безкрайно дълга. Тя тичаше, без да обръща внимание на стърчащите корени, които дращеха босите й стъпала, нито на клончетата, които закачаха ризата й. Един по-голям клон се закачи за ризата й и я спря в устрема й. С всички сили Рейчъл опъна тъканта, твърде обезумяла, за да си прави труда да се откачи. Ризата се съдра и тя отново се впусна в див бяг нагоре по склона.

Уютните светлини на малката й къщичка бяха като фар в нощта, а къщата като оазис на сигурността и близостта, но нещо много лошо се беше случило и Рейчъл не можеше да се заключи в своето убежище. Животът на мъжа на плажа зависеше от нея.

Джо я чу да идва и застана най-отпред на верандата. Козината му беше настръхнала, а той глухо ръмжеше. Тя виждаше силуета му на площадката, докато тичаше през двора, ала нямаше време да го успокоява. Можеше и да я ухапе. Но за това щеше да се тревожи по-късно. Обаче Джо дори не я погледна, докато Рейчъл прехвърча през стъпалата и тресна мрежестата врата зад гърба си. Той остана нащрек с лице към гората и плажа. Мускулите му потрепваха, докато стоеше между нея и онова, което я беше накарало да препуска в нощта.

Тя сграбчи телефона, като се опитваше да нормализира дишането си, за да може да говори разбираемо. С треперещи пръсти разлисти телефонния указател, за да потърси линейка или спасителен отряд, а може би шерифството. Просто някой! Пусна указателя и силно изруга, после се наведе да го вдигне. В спасителния отряд имат помощен медицински персонал, а мъжът имаше нужда от лекари, не толкова да го включат в полицейската сводка. Рейчъл намери номера, който търсеше, и тъкмо го преписваше, когато ръката й замръзна на място и тя впери поглед в телефона. Полицейска сводка. Не знаеше защо и не можеше да си го обясни логично в този миг, ала тутакси разбра, че трябва да запази тайна, поне засега. През годините, докато работеше като разследващ репортер, беше развила инстинкт, който сега я предупреждаваше, и Рейчъл му се подчини, както беше правила в миналото. Тресна слушалката върху телефона. Цялата трепереше от усилие да събере мислите си.

Не полиция, не сега. Мъжът на плажа беше безпомощен. Не беше заплаха нито за нея, нито за някой друг. Той нямаше никакъв шанс, ако ставаше въпрос за нещо повече от обикновена стрелба или спор, излезли извън контрол. Може да беше наркопласьор. Терорист. Всичко можеше да е. Но, за бога, може изобщо да не бе такъв и Рейчъл да беше единствения му шанс.

Тя измъкна един юрган от рафта на гардероба в спалнята си и излезе от къщата. Джо я следваше по петите. През цялото време в съзнанието й като на филмова лента преминаваха сцени от миналото й. Сцени от случки, в които нещо не беше наред, в които се приемаше лъскавата повърхност и те чинно бяха подредени в архива, докато действителността беше скрита от поглед. Отвъд нормалния живот на хората всеки ден имаше други светове и пластове, изпълнени с опасности, измами и предателства, за които дори не подозираха. Рейчъл познаваше тези пластове. Те отнеха живота на Би Би. Мъжът на плажа можеше да бъде както жертва, така и злодей. Ако беше злодей, тя щеше да има време да го предаде на властите много преди той да се възстанови от раните си. От друга страна, ако беше жертва, разполагаше единствено с времето, което Рейчъл можеше да му даде.

Той лежеше точно както го беше оставила. Приливът се плискаше на сантиметри от нозете му. Задъхана, тя падна на колене върху пясъка и сложи ръка върху гърдите му. Потрепери облекчено, когато усети ритмични движения — знак, че все още беше жив. Джо стоеше до нея с приведена глава и присвити уши, а от гърлото му боботеше продължително ръмжене. Очите му следяха мъжа.

— Всичко е наред, Джо — рече Рейчъл и машинално потупа кучето. Този път то не се отдръпна от ласката й. Тя разстели юргана върху пясъка, клекна отново и обхвана с ръце омаломощеното тяло на мъжа. Претърколи го върху юргана. Този път той не издаде звук. Рейчъл беше доволна, че мъжът не усещаше болката, която му причиняваше.

За няколко минути го нагласи, после се наложи да си отдъхне. Неспокойно се взря в морето отново, но то беше неподвижно и празно. Там нямаше никой, въпреки че не беше необичайно да се видят светлините на минаващи лодки. Джо се допря до крака й, като не спираше да ръмжи глухо, и тя събра сили. Коленичи, стисна здраво двата края на юргана до главата на мъжа и заби пети в пясъка. Изстена от напрежение. С всичките си сили дръпна, ала успя да го премести само на няколко сантиметра. Господи, колко беше тежък!

Може би като го извлечеше от пясъка, щеше да е по-лесно по боровите иглички. Ако станеше по-трудно, изобщо нямаше да успее да го мръдне. Знаеше, че ще е трудно, но не допускаше, че може да е едва ли не пряко физическите й възможности. Беше силна и здрава и животът му зависеше от нея. Разбира се, че щеше да го довлече до къщата си, дори ако се налагаше да напредва сантиметър по сантиметър!

Рейчъл беше на ръба на силите си. Успя да го измъкне от плажа и въпреки че боровите иглички бяха хлъзгави и юрганът се плъзгаше по-лесно по тях, пътеката вървеше нагоре по склона. Наклонът й не беше стръмен и тя обикновено я преодоляваше лесно, ала сега й се струваше, че е вертикална заради усилието, което полагаше, за да тегли този стокилограмов мъж. Струваше й се, че никога няма да успее да го домъкне. Напрягаше се до краен предел напред, залиташе, падна на колене няколко пъти. Дробовете й свистяха и цялото й тяло я болеше неистово, когато успя да го завлече до половината на склона. Спря за миг да се облегне на един бор и се опита да овладее гаденето от пресилването. Ако не беше се облегнала на дървото, нямаше да може да стои изправена, тъй като ръцете и нозете й се тресяха неудържимо.

Наблизо се обади бухал, а едно щурче безгрижно си свирукаше. Това, което се случваше в нощта, не означаваше нищо за тях. Джо беше до нея и всеки път, когато Рейчъл спираше да почине, той се сгушваше до краката й, което за него беше съвсем несвойствено. Но Джо не търсеше от нея покровителство, по-скоро се опитваше да я защити, като заставаше между нея и мъжа. Тя си пое дълбоко въздух и се стегна за следващото усилие. Потупа кучето и рече:

— Доброто ми момче, добро момче.

Наведе се да хване юргана и тогава Джо направи нещо необичайно. Захапа със зъби края на юргана и изръмжа. Рейчъл го погледна с широко отворени очи, недоумявайки дали не го направи, за да й попречи да го влачи нагоре. Тя предпазливо се изправи на треперещите си нозе, дръпна се назад и опъна с всички сили. Без да спира да ръмжи, Джо също дръпна юргана и с общи усилия го преместиха на няколко сантиметра.

Рейчъл спря учудена, вперила поглед в кучето.

— Добро момче — отново го похвали тя. — Добро момче!

Случайност ли беше, или Джо щеше да го направи отново? Той беше голямо и силно куче. Според Хъни Мейфийлд тежеше почти четиридесет килограма. Ако можеше да го накара да дърпа с нея, щяха да пренесат мъжа по склона за нула време.

— Добре — прошепна тя и хвана по-здраво юргана. — Да видим дали отново ще го направиш. — Рейчъл дръпна и Джо дръпна, а от гърлото му се изтръгна глухо ръмжене, сякаш не одобряваше постъпката й, ала щеше да й помогне, щом тя си го беше наумила.

С помощта на кучето беше доста по-лесно и скоро излязоха от боровата горичка. Остана им да преминат по прашния път и да прекосят малкото дворче пред къщата. Рейчъл се изправи и се загледа в къщата, като се чудеше как изобщо ще го качи по двете стъпала на входната площадка. Е, беше го довлякла дотук, така че щеше да го внесе в къщата някак си. Тя се наведе и се зае да дърпа.

Откакто изстена на плажа, мъжът не беше издал нито звук, нито дори когато го влачеха през оголените корени и острите камъни по прашната пътека. Рейчъл пусна юргана, наведе се над него и коленичи върху хладната и влажна трева. Той все още дишаше. Повече от това не можеше да иска. Тя отново се взря в двете стъпала и по челото й се изписа бръчка. Имаше нужда от ремък, за да го издърпа по стъпалата. Обзе я нарастващо безпокойство. Колкото по-бързо го скриеше в къщата, толкова по-добре. Тук, в Диамантения залив, Рейчъл беше усамотена, така че нямаше опасност от случайни посетители, но всеки, който търсеше този мъж, не би бил случаен посетител. Тя трябваше да го скрие и да чака да дойде в съзнание, за да разбере, повече за случилото се.

Единственият начин да го качи по стъпалата беше да го хване под мишниците и да го издърпа, както го беше извадила от морето. Джо не можеше да й помогне сега. Трябваше да повдигне главата му, раменете и гърдите, най-тежката част на тялото.

Обзе я паника, че като си седи така на тревата, няма да успее нищо да свърши, ала беше ужасно изморена. Усещаше нозете и ръцете си като направени от олово. Те бяха отпуснати. Рейчъл залитна, докато се изправяше. Внимателно загърна мъжа с юргана, застана зад него и промуши ръце под мишниците му. Като водеше битка за всеки сантиметър, тя го повдигна до полуседнало положение и бързо го подпря на краката си. Той започна да се свлича и Рейчъл с вик го хвана през гърдите. Стисна го здраво и сключи пръстите си едни в други. Главата му клюмна напред като на новородено. Джо подтичваше неспокоен край нея и ръмжеше, тъй като не можеше да намери къде да захапе юргана.

— Всичко е наред — задъха се тя. — Така ще се справя. — Зачуди се дали говори на кучето или на мъжа. Беше абсурдно, но и двамата бяха важни за нея. Стъпалата бяха зад гърба й. Хванала здраво мъжа през гърдите, Рейчъл стъпи назад и се свлече на първото стъпало. При сядането се чу глух звук, а от горното стъпало една треска одра гърба й, ала тя беше успяла да повдигне мъжа мъничко. Остра болка проряза гърба й и нозете й, щом отново опъна мускули. — О, боже — прошепна. — Не бива да припадам сега. След малко ще си почина, но не сега.

Стиснала зъби, Рейчъл стъпи на краката си, като използваше по-силните мускули на бедрата си, а не толкова уязвимите мускули на гърба. Отново се изправи и дръпна мъжа нагоре. Сега седеше на най-горното стъпало, а от очите й се стичаха сълзи на болка и напрежение. Тялото на мъжа беше върху стъпалата, ала краката му бяха извън тях. Ако можеше да издърпа горната част на тялото му върху верандата, останалото щеше да е по-лесно. Налагаше се да извърши агонизиращата процедура още веднъж.

Не знаеше как го направи и откъде намери сили. Мобилизира се, изправи се и дръпна. Изведнъж стъпалата й се подхлъзнаха и тя падна тежко върху дървената веранда, а мъжът лежеше върху нозете й. Стъписана, постоя така за миг, вперила поглед в жълтата светлина на верандата, в която се рояха мънички мушици. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Тя чуваше сподавените звуци, когато жадно вдишаше кислорода в белите си дробове, за да задоволи потребността на пренатоварените си мускули. Тежестта му натискаше нозете й. Но Рейчъл лежеше на верандата в целия си ръст и ако той лежеше върху нозете й, то значи тя се беше справила. Беше го издърпала по стъпалата!

Като стенеше и плачеше, Рейчъл се изправи до седнало положение, въпреки че гредите под нея й се сториха като удобно легло. След малко се освободи от оковите на тялото му, ала й беше пряко сили да се изправи на крака. Допълзя до мрежестата врата и я отвори, после се върна до мъжа. Още няколко сантиметра. През входната врата, после надясно, и в спалнята й. Около метър — метър и половина. Само това трябваше да направи.

Първоначалният метод на хващане на юргана за двата края и после дърпане беше добра идея, и Джо охотно се приготви да го направи пак, но на Рейчъл й бяха останали съвсем малко безценни силици и кучето трябваше да свърши по-голямата част от работата. Бавно и мъчително те домъкнаха мъжа през площадката. Двамата с Джо не можеха да влязат през вратата едновременно, затова тя влезе първа и коленичи да хване юргана. С ръмжене кучето напрегна цялото си тяло и дръпна. Мъжът и юрганът минаха през вратата.

Изглеждаше разумно да продължат така да го движат. Рейчъл го насочи към спалнята и след секунда той лежеше на пода до леглото й. Джо пусна юргана, след като тя го направи, и се отдръпна от нея. Козината му настръхна като ответна реакция срещу непознатия домашен интериор.

Рейчъл не се опита да го приласкае. Тя вече беше поискала достатъчно от него, беше прекрачила определени граници и всяка друга прекалена претенция би била в повече.

— Оттук — посочи Рейчъл, като се опита да стане на крака и да го изведе до входната врата. Той се стрелна покрай нея, устремен към свободата си отново, и изчезна в тъмнината отвъд верандата. Тя бавно затвори мрежестата врата и замахна към някакво комарче, което беше влязло в къщата.

Бавно заключи входната и задната врата, и дръпна завесите на прозорците. В спалнята й имаше старомодни щори, които също спусна. След като обезопаси къщата си, доколкото можеше, Рейчъл се взря в голия мъж, прострян на пода. Той имаше нужда от специализирана медицинска помощ, ала тя не смееше да повика лекар. Те бяха длъжни да докладват на полицията за всички пострадали от огнестрелни рани.

Имаше само един човек, който можеше да й помогне и на когото разчиташе, че може да пази тайна. Отиде в кухнята и се обади на Хъни Мейфийлд, като стискаше палци Хъни да си е у дома. На третото позвъняване телефонната слушалка отсреща бе вдигната и един определено сънлив глас измърмори:

— Мейфийлд.

— Хъни, Рейчъл съм. Можеш ли да дойдеш?

— Сега ли? — прозя се Хъни. — Да не се е случило нещо с кучето?

— Не, животното си е добре. Но… Ще донесеш ли чантата си? И да я сложиш в пазарска чанта или нещо друго, за да не я види никой.

Всякаква сънливост изчезна от гласа на Хъни.

— Шегуваш ли се?

— Не. Побързай.

— Идвам възможно най-бързо.

И двата телефона затвориха едновременно. Рейчъл се върна в спалнята и клекна до мъжа, който беше все още в безсъзнание. Влаченето по пътеката можеше да събуди и мъртвите, освен ако той не беше изгубил толкова много кръв, че се намираше в силен шок и беше на ръба между живота и смъртта. Внезапно я обзе силно безпокойство. Тя докосна с треперещи ръце лицето му, сякаш така щеше да му вдъхне живот. Сега мъжът беше по-топъл, отколкото преди, и гърдите му се надигаха бавно и тежко. От раната на рамото му се стичаше кръв, имаше и пясък дори и по косата му, от която капеше солена вода. Рейчъл се опита да избърше пясъка от косата му и усети нещо лепкаво по пръстите си. Намръщи се и погледна към воднистото червено петно на ръката си. Тогава разбра. Той имаше рана и на главата. А тя го беше влачила по склона и после го дърпа по стъпалата към верандата. Чудно как не го беше убила.

Сърцето й лудо биеше. Рейчъл изтича до кухнята и напълни най-голямата пластмасова купа с топла вода, после се върна в спалнята и седна на пода до него. Внимателно отми кръвта, доколкото можеше. Отдясно на главата му напипа цицина, точно до слепоочието. Отметна косата и откри разкъсване по кожата. Не беше огнестрелна рана. Навярно беше ударил главата си или беше ударен с нещо. Но защо беше в безсъзнание сега? Когато го видя за пръв път, мъжът плуваше, като ту се показваше на повърхността, ту изчезваше. Не беше изгубил съзнание до момента, когато попадна в пастта на Диамантения залив.

Тя допря кърпата до раната и се опита да изчисти пясъка. Дали не беше ударил главата си в някоя от огромните скали в залива? При отлив те бяха току под повърхността на водата и човек трудно можеше да ги избегне, освен ако не знаеше точното им местоположение. Рейчъл реши, че точно това се беше случило и прехапа устни, като се сети как го беше влачила по целия път, докато той е имал сътресение на мозъка. Ами ако си въобразяваше прекалено много и от страх и колебание бе причинила смъртта на този мъж? Сътресението на мозъка бе сериозно нещо, както и огнестрелната рана. О, боже, дали постъпваше правилно? Случайно ли беше прострелян и случайно ли беше паднал зад борда през нощта, а после загубил съзнание от болка и объркване? Дали някой не беше по петите му сега?

Тя го гледаше невиждащо, а ръката й докосваше рамото му сякаш в знак на извинение. Леко прокара пръсти по топлата потъмняла от слънцето кожа. Каква глупачка беше! Трябваше да извика спасителния отряд веднага и се надяваше, че не му бе причинила допълнителни рани. Понечи да се изправи на крака, да овладее развинтеното си въображение и да постъпи разумно, когато осъзна, че се бе вторачила в нозете му и че левият му крак беше увит в парцал от джинсов плат. Джинсов плат. Около рамото му също имаше джинсов плат. Снагата й потрепери и Рейчъл допълзя до крака му, обзета от страх от това, което щеше да открие. Не можеше да развърже превръзката, беше много стегната, а водата беше спомогнала за това.

Извади от шивашката си кутия ножици и преряза тъканта. Ножиците се изплъзнаха от внезапно изтръпналите й пръсти, когато втренчи поглед в бедрото му, в грозната рана на външния мускул. Беше ранен също и в крака. Тя прегледа крака му като лекар. Куршумът беше влязъл и излязъл от плътта. Е, поне не беше все още вътре. Ала нямаше този късмет с рамото си.

Никого не прострелваха два пъти случайно. Някой умишлено се беше опитал да го убие.

— Няма да позволя да се случи! — яростно каза Рейчъл и сама се сепна от гласа си. Не познаваше лежащия на пода мъж, който не мърдаше и не реагираше, но се надвеси над него като орлица, която закриля орлетата си. Докато не разбереше какво става, нямаше да позволи на никого да го нарани.

С нежни движения се зае да го мие, доколкото можеше. Голотата му не я смущаваше. При създалите се обстоятелства чувстваше, че би било глупаво да се стеснява от голото му тяло. Той беше ранен и безпомощен. Ако го беше срещнала на плажа да се препича гол, щеше да е съвсем различно, ала сега мъжът имаше нужда от нея и тя нямаше да допусне свенливостта да й попречи да му помогне.

Рейчъл дочу звука от приближаваща кола и бързо стана на крака. Това трябваше да е Хъни и въпреки че обичайно Джо не беше толкова враждебен към жените, както към мъжете, след необикновените събития тази нощ, възможно беше да е наострен и да си го изкара на ветеринарката. Рейчъл отключи входната врата, отвори я и излезе на верандата. Не виждаше Джо, но изпод олеандровия храст прозвуча нисък лай. Тя тихичко му заговори, когато колата на Хъни зави по автомобилната алея.

Хъни излезе и извади от задната седалка две пазарски чанти, които хвана през гърдите си и закрачи през двора.

— Благодаря, че ме изчака — ясно рече тя. — Леля Одри иска да погледнеш този десен за магазина си.

— Влизай — покани я Рейчъл и отвори мрежестата врата. Джо отново изръмжа, докато Хъни изкачваше стъпалата, ала остана под олеандъра.

Хъни остави двете пазарски чанти на пода и се загледа в Рейчъл, която заключи входната врата отново.

— Какво става? — попита тя и поглади с луничавите си ръце бедрата си. — Защо трябваше да маскирам чантата си като десени за юрган?

— Влизай — каза Рейчъл и я поведе към спалнята. Непознатият все още не мърдаше, с изключение на равномерното движение на гърдите му, докато дишаше. — Прострелян е — обясни тя и коленичи до него.

Кръвта се дръпна от лицето на Хъни и луничките й се откроиха по носа и бузите й.

— Господи, какво става тук? Кой е той? Обади ли се на шерифа? Кой го простреля?

— Не знам, е отговорът ми на три от въпросите ти — напрегнато отвърна Рейчъл, без да поглежда Хъни. Тя бе вперила поглед в лицето на мъжа с надеждата той да отвори очи и да отговори на въпросите на Хъни. — И нямам намерение да се обаждам на шерифа.

— Какво искаш да кажеш с това: „Нямам намерение да се обаждам“? — Хъни едва ли не извика, внезапно изгубила обичайното си спокойствие поради гледката на гол мъж на пода в спалнята на Рейчъл. — Ти ли го простреля?

— Разбира се, че не съм аз. Водата го изхвърли на брега.

— Още една причина да се обадиш на шерифа.

— Не мога! — Рейчъл вдигна глава с яростен, но някак странно спокоен поглед. — Не мога да рискувам живота му по този начин.

— Да не си изгубила здравия си разум? Той има нужда от лекар, а шерифът трябва да разследва защо е бил прострелян. Може да е избягал престъпник или наркопласьор. Всичко може да е!

— Знам. — Рейчъл си пое дълбоко въздух. — Ала в състоянието, в което се намира, едва ли поемам толкова голям риск. Мъжът е напълно безпомощен. И ако нещата са на живот и смърт… Той няма никакъв шанс в болницата, където могат да се доберат до него.

Хъни сложи ръка на главата й.

— Не разбирам за какво говориш — уморено рече тя. — Какво искаш да кажеш с това „на живот и смърт“? И защо мислиш, че някой ще се опита да се добере до него? За да довърши започнатото ли?

— Да.

— Тогава това е работа на шерифа.

— Чуй ме — каза настоятелно Рейчъл. — Когато бях репортер, видях някои… Някои странни неща. Една нощ присъствах, когато намериха някакво тяло. Мъжът беше прострелян в тила. Шерифът направи доклада си, отнесоха тялото за идентифициране, но когато докладът, състоящ се от един параграф, се появи във вестника два дни по-късно, в него пишеше, че човекът бил умрял от естествена смърт. В известен смисъл, предполагам, че е естествено да умреш от куршум в мозъка, ала това ме заинтригува и се поразрових малко повече и потърсих архива. Но той беше изчезнал. В следствената служба нямаше досие на прострелян в главата мъж. Най-после прозрях, че трябва да спра да ровя и че някои хора в правителството се бяха погрижили за случая и искаха да го заличат.

— В това няма никакъв смисъл — измърмори Хъни.

— Мъжът беше агент!

— Какъв агент? От Агенцията за борба с наркотиците ли? От ФБР? Какъв?

— На прав път си, ама помисли още.

— Шпионин? Да не искаш да кажеш, че е бил шпионин?

— Той беше агент. Не знам на чия страна, ала цялата работа беше потулена и заличена. След това започвах да забелязвам други неща, които не бяха точно това, което изглеждаха. Видяла съм достатъчно много, за да приема, че този мъж ще е в безопасност, ако го предам на властите!

— Да не мислиш, че е агент? — Хъни впери поглед в него и ококори кафявите си очи.

Рейчъл направи усилие, за да отговори спокойно:

— Мисля, че има вероятност и освен това мисля, че ще рискуваме живота му, ако го предадем на шерифа. Тогава случаят ще получи гласност и онзи, който го търси, ще може да го намери.

— Може да е наркопласьор. Може би рискуваш живота си, като го защитаваш.

— Възможно е — призна Рейчъл. — Но той е ранен, а аз не съм. Мъжът няма никакъв шанс, освен това, с което аз мога да му помогна. Ако Агенцията за борба с наркотиците е разбила наркоканал, ще се появи нещо във вестниците. Ако е избягал криминален престъпник, ще го съобщят по новините. Той не е в състояние да нарани никого, така че аз съм безопасност.

— Ами ако някоя наркосделка се е провалила и разни лоши хора са по петите му? Тогава не си в безопасност — нито от него, нито от останалите.

— Трябва да поема този риск — тихо промълви Рейчъл и сведе поглед, когато срещна загрижените сиви очи на Хъни. — Известни са ми всички възможности и всички рискове. Може би виждам фантоми, които не съществуват, ала помисли само колко ужасно ще е за него, ако изляза права.

Хъни си пое дълбоко въздух и заговори отново:

— Не е нормално водата да изхвърли ранен шпионин на брега. Такива неща не се случват на обикновените хора, а ти водиш нормален живот, дори да си малко ексцентрична.

Рейчъл не можеше да повярва, че чува тези думи точно от Хъни, която имаше най-здравата логика в щата. Среднощните събития объркваха всички.

— Не е нормално водата да изхвърли на брега ранен човек, независимо от професията му! Но това се случи! Той е тук и има нужда от помощ. Направих, каквото можах, ала мъжът има нужда от медицинска помощ. В рамото му все още има куршум. Хъни, моля те!

Хъни пребледня още повече.

— И ти искаш аз да се погрижа за него? Та той има нужда от лекар. Аз съм ветеринар!

— Не мога да извикам лекар! Лекарите са длъжни да докладват на полицията за всички пациенти с огнестрелни рани. И ти можеш да се справиш. Не са засегнати жизненоважни органи. Става въпрос за рамото и крака му. Мисля, че има също и сътресение на мозъка. Моля те.

Хъни погледна голия мъж и прехапа устни.

— Как го качи дотук?

— С Джо го довлякохме върху юргана.

— Ако има сериозно сътресение, може да се наложи операция.

— Знам. Ще се справя и с това, ако е необходимо. Ще измисля нещо.

В продължение на няколко минути те замълчаха и впериха погледи в мъжа, който лежеше неподвижен и безпомощен в нозете им.

— Добре — най-после рече Хъни с тих глас. — Ще направя, каквото мога. Да го качим на леглото.

Това беше толкова трудно, колкото и качването му от плажа до къщата. Хъни беше по-едра и по-силна. Хвана го под мишници, а Рейчъл го хвана за бедрата. Рейчъл беше забелязала, че той беше доста едър мъж, изтъкан от мускули, което означаваше, че тежи повече за ръста си, отколкото всеки друг не толкова мускулест мъж. Освен това беше отпуснат и се налагаше да внимават за нараняванията му.

— Господи — задъха се Хъни. — Как си успяла да го измъкнеш по склона и да го внесеш в къщата, дори и с помощта на Джо?

— Трябваше да го направя — отвърна Рейчъл, тъй като това беше единственото й обяснение.

Най-после го качиха на леглото и Рейчъл се свлече на пода, напълно изтощена от усилията тази нощ. Хъни се надвеси над мъжа. Докато го преглеждаше, луничавото й лице беше напрегнато.