Линда Хауърд
Диамантеният залив (1)

Първа глава

Въпреки че слънцето залязваше, златните му лъчи изгаряха с топлината си голите му гърди и дългите му нозе. Танцуващите слънчеви отблясъци по гребена на вълните го омагьосваха. Не, не лъскавата повърхност го омагьосваше, а простият факт, че нямаше какво друго да прави в момента, освен да се взира във водата. Беше забравил звученето на тишината, усещането за спокойствие. В продължение на един дълъг и прекрасен месец той се отдаде на почивка. Ходеше за риба, когато пожелаеше. А почувстваше ли се неспокоен, бродеше с яхта из топлите, хипнотични води на залива. Водата силно го привличаше. Тук цветът й беше тъмносин като нощта, там — брилянтен тюркоаз, а ей там бледозелено. Разполагаше с пари за гориво и провизии. Само двама души знаеха къде се намира и как да стигнат до него. В края на едномесечната си ваканция щеше да се върне в сивия свят, който беше избрал, и щеше да се загуби в сенките. Но засега можеше да се излежава на слънце, а друго и не търсеше. Кел Сейбин бе уморен, уморен от безкрайната битка, от секретността и маневрените ходове, от опасността и измамите в професията му. Вярно, че беше жизненоважна работа, ала този месец той я отстъпваше на някого другиго. Този месец му принадлежеше. Сега разбираше какво примами Грант Съливан, стар приятел и най-добрият му агент, към тихата тайнственост на планините в Тенеси.

Самият Сейбин беше топ агент, една легенда, обиколила Златния триъгълник, а по-късно Близкия Изток и Южна Америка, изобщо всички горещи точки по света. В момента беше шеф на отдел, сенчестата фигура сред група енергични агенти, които следваха инструкциите му и които той обучаваше. Почти нищо не се знаеше за него; Сейбин беше обгърнат в едва ли не абсолютна анонимност. Той предпочиташе да е така. Беше единак, загадъчен мъж, който приемаше реалностите в живота с цинизъм. Напълно наясно беше с недостатъците и опасностите на избраната от него кариера. Знаеше, че бе мръсна и опасна работа, но беше реалист и прие всичко това, когато се съгласи да я върши.

Само че понякога му дотежаваше и трябваше да избяга да поживее като нормален човек. Малкото му корабче за пътешествия, направено по поръчка, беше убежището му. Ваканциите и всичко останало, свързано с него, беше строго пазена тайна, ала дните и нощите в морето му помагаха да запази човешкото в себе си. Само тогава можеше да се отпусне, да лежи гол на слънце и да възстанови връзката със собствената си човешка същност или да наблюдава звездите нощем и да възвърне вярата си в бъдещето.

Над главата му прехвърча бяла чайка и жално изграка. Кел лениво я проследи в свободния й грациозен полет върху фона на безоблачното синьо небе. Лекият морски бриз галеше голото му тяло и тъмните му очи се усмихваха от удоволствие. В него имаше нишка на дива свирепост, която той съзнателно таеше, но тук, сам със слънцето, вятъра и водата, можеше да даде воля на тази своя същност. Дрехите му се струваха едва ли не светотатство. Мразеше, когато се налагаше да се облича, за да слезе на някое пристанище за гориво или когато някоя лодка се приближеше, за да си побъбрят — нещо, което хората правеха по навик в морето.

Слънцето беше слязло още по-ниско, потапяйки златния си обръч във водата, когато Кел чу мотора на друга лодка. Извърна глава и видя малко по-голямо от неговото корабче, което спокойно се носеше по вълните. Тук всичко се придвижваше така, спокойно. Колкото по-топъл бе районът, толкова по-бавно течеше времето. Той не вдигаше поглед от лодката и се наслаждаваше на грациозния й силует, както и на равния, мощен звук на двигателя. Обичаше лодките и морето. Собствената му лодка му беше много ценна и Кел я държеше в тайна. Никой не знаеше, че бе негова. Беше регистрирана на името на моряк в Ню Орлиънс, който не подозираше за съществуването на Кел Сейбин. Дори името на лодката, „Уонда“, нямаше конкретно значение. Сейбин не познаваше никаква Уонда. Просто избра името. Ала „Уонда“ беше изцяло негова, със свои собствени тайни и изненади. Всеки, който го познаеше, би очаквал тъкмо това. Само един-единствен човек в света знаеше кой е мъжът зад маската, а Грант Съливан умееше да пази тайна.

Другата лодка намали и се насочи към него. Сейбин раздразнено изруга и потърси наоколо избелелите джинси, които държеше на палубата за подобни случаи.

До него достигна глас и той отново погледна към другата лодка. На носа до перилата стоеше жена и махаше небрежно с ръка. Сейбин разбра, че тя търсеше някого да си побъбри, а не бе изпаднала в беда. Следобедното слънце се отразяваше в червените й коси и те пламтяха като огън. За миг той се загледа в необикновения им пламтящ червеникав оттенък.

Сейбин смръщи вежди, бързо нахлузи панталоните си и издърпа нагоре ципа. Лодката беше твърде далеч, за да види лицето й, ала червеникавата й коса му навя неясен спомен, който се опитваше да изплува в съзнанието му. Той се взря в лицето й, докато другата лодка бавно се приближаваше. Черните му очи искряха напрегнато. Нещо в тези коси…

Изведнъж Сейбин интуитивно усети тревога и се просна на палубата. Твърде много пъти инстинктите му го бяха спасявали, за да ги подлага под съмнение и в този момент. Той разпери пръсти върху затоплената дървена настилка на палубата, осъзнал, че може би изпада в доста глупаво положение, но по-добре жив и глупав, отколкото мъртъв и умен. Двигателят на другата лодка замлъкна и Сейбин промени решението си. Бавно запълзя по корем към товарното помещение, усещайки миризмата на лак и твърдия под на палубата.

Винаги носеше със себе си някакво средство за самозащита. Пушката, която измъкна от товарното помещение, беше мощна и с точен мерник, дори и само временно да решаваше положението. Ако интуицията му грешеше, той нямаше да я използва. Ако ли не, онези отсреща сигурно бяха подготвили много повече барут от него.

Сейбин изруга и провери дали пушката бе на пълен автоматичен режим. После припълзя обратно до парапета. Хладнокръвно избра прикритие, като изнесе барабана на пушката напред и застана така, че да вижда другата лодка, която продължаваше да се приближава и беше на по-малко от шестстотин метра.

— Достатъчно близо сте! — извика Кел, без да е сигурен, че гласът му ще надвика шума от мотора. Ала това нямаше значение, стига онези отсреща да разбираха, че той нещо им вика.

Лодката намали ход и почти спря на петстотин метра. Сякаш изведнъж се появи гъмжило от хора, които нямаха вид на обикновените рибари от залива, нито на отпускари, които отмарят, тъй като всички до един, дори и червенокосата, бяха въоръжени. Сейбин ги обходи бързо с поглед, забелязвайки дори детайли като форма и размер. Той можеше да различи видовете оръжия, без да се замисля, толкова добре ги познаваше. Погледът му се върна на един от мъжете. Дори на това разстояние, и въпреки че онзи стоеше малко зад тях, в него имаше нещо познато, също както и в жената.

Всяко съмнение се изпари. Обзе го ледено спокойствие, както винаги, когато му предстоеше схватка. Сейбин не се замисли за факта, че онези бяха много повече от него на брой. Вместо това светкавично прецени вариантите, тъй като трябваше да вземе решение за части от секундата.

Глух гърмеж разцепи здрача, изстрел на пушка над откритата водна шир. Той усети лека вибрация и топлина от куршума, който изсвистя над главата му и се заби в кабината зад него, Сейбин ловко се прицели и стреля. После бързо наведе глава, всичко това само за секунда. И без неволния остър писък, който проряза въздуха, той беше наясно, че бе уцелил. Щеше много да се изненада и да се вбеси, ако се беше случило обратното.

— Сейбин! — ехото на гласа отекна над водата. — Знаеш, че нямаш шансове! Спести си усложненията!

Акцентът беше добър, но не звучеше да е американски. Предлагаха му нещо, което той вече очакваше. Единственият му шанс беше да им се изплъзне с бързата си лодка. Скоростта на „Уонда“ беше едно от необичайните й достойнства. Ала за да го направи, трябваше да се добере до управлението горе, тоест да се изложи на изстрелите им, докато изкачва мостика.

Сейбин прецени ситуацията и реши, че шансовете му да стигне там, горе, бяха петдесет на петдесет, а може би и по-малко. Зависи доколко действията му щяха да ги изненадат. От друга страна, нямаше никакви шансове, ако останеше тук, долу, и се опитваше да ги държи на разстояние само с една пушка. Разполагаше с много амуниции, но те сигурно имаха още повече. Трябваше да поеме този риск и да не губи време в мисли за намаляващите си шансове. Пое си дълбоко въздух, задържа го, после бавно го издиша, подготвяйки стегнатото си тяло за действие. Трябваше да се добере колкото можеше по-нависоко още с първия отскок. Сграбчи здраво пушката, отново си пое въздух и скочи. С пръст натисна спусъка, докато скачаше. От автоматичната стрелба пушката вибрираше в ръката му и онези на лодката трябваше да се прикрият. Хвана най-горното стъпало с протегната ръка, а босите му стъпала едва докоснаха стълбата и го изтласкаха още по-високо. С крайчеца на окото си видя белите облаци дим, докато се мяташе над най-горното стъпало и тогава усети в тялото си два парещи мощни удара. Само вътрешният импулс и решителността му помогнаха да остане на горната палуба и да не падне долу. Тъмнина замъгли погледа му. Звукът на собственото му дишане силно отекваше в ушите му.

Той изпусна пушката. По дяволите, изпуснах пушката, помисли си разярено. Пое си дълбоко въздух, като се опитваше да разсее тъмнината пред очите си, и с всички сили извърна глава. Пушката си стоеше там, в лявата му ръка, ала Сейбин не я усещаше. Лявата част на тялото му беше обляна в кръв, която чернееше в полуздрача. Гърдите му бързо и начесто се надигаха. Той протегна дясната си ръка към пушката. Щом я усети, се почувства малко по-добре, е, не много. Обилна пот го обливаше и се смесваше с кръвта. Трябваше да направи нещо, в противен случай те щяха да го хванат.

Лявата му ръка и крак не се подчиняваха на командите на мозъка и Сейбин се повлече на една страна, като се подпираше само на дясната си ръка и крак. Подпря пушката на дясното си рамо и отново стреля към лодката, за да им даде да разберат, че беше жив и опасен, и за да не се опитват да атакуват.

После огледа нараняванията по тялото си.

Един куршум беше пронизал външния мускул на лявото му бедро, а друг — лявото му рамо. И двете рани бяха сериозни. След първоначалното усещане за изгаряне рамото и ръката му станаха безчувствени и непотребни. Не можеше да се облегне на крака си, но от опит знаеше, че скоро болката щеше да се появи, а с нея и известно раздвижване на ранените мускули. Ако можеше да изчака толкова дълго.

Той отново погледна към другата лодка. Тя обикаляше неговата. Горната палуба беше открита в задната си част и така те можеха лесно да се целят в него.

— Сейбин! Знаем, че си ранен! Не ни принуждавай да те убиваме!

Много повече биха искали да го хванат жив, за да го „разпитват“, ала той знаеше, че няма да рискуват и по-скоро биха го убили, отколкото да го оставят да се изплъзне.

Стиснал зъби, Сейбин допълзя до управлението и посегна да завърти ключа да запали. Мощният двигател заръмжа. Той не виждаше накъде се отправя, но това нямаше значение сега, дори и да връхлетеше върху другата лодка. Свлече се на палубата задъхан и се опита да събере сили. Трябваше да стигне дросела, оставаха му само няколко секунди. Болката се разпространяваше из цялата лява половина на тялото му, ала ръката и кракът му реагираха и Сейбин си помисли, всяко зло за добро. Опитваше се да не обръща внимание на болката и се надигна, опрян на дясната си ръка, като се мъчеше да раздвижи лявата, за да достигне дросела. Накрая с кървави пръсти го докопа и го включи „пълен напред“. Яхтата бавно се плъзна по водата, набирайки скорост, и той чу виковете от другата лодка.

— Точно така, момичето ми — задъха се Сейбин и окуражи лодката. — Да потегляме, да потегляме. — Отново протегна ръка и всяко мускулче в тялото му потрепери от усилието, но успя да премести дросела в крайна позиция. Лодката подскочи напред и откликна с дрезгав рев на прилива на мощност.

Той се движеше с максимална скорост, ала трябваше да види в каква посока. Поемаше поредния риск, но тези рискове имаха все по-голям шанс за успех с всеки изминал метър, който го отдалечаваше от другата лодка. Сейбин се опита да се надигне на крака и простена от болка. Солена пот замъгли очите му. Облягаше се предимно на десния си крак, ала го тревожеше, че левият не реагира. Хвърли поглед през рамо към другата лодка. Той бързо се отдалечаваше, въпреки че те се опитваха да го догонят.

На палубата на другата лодка някакъв човек наместваше масивна тръба на рамото си.

Не беше нужно да се опитва да разбере какво е това. Сейбин беше виждал миномети достатъчно много пъти, за да може сега да го разпознае от пръв поглед. Само секунда преди възпламеняването и едва ли не две секунди преди ракетата да удари лодката му, той се търкулна надясно и падна в тюркоазната вода на залива.

Спусна се надълбоко, възможно най-дълбоко, но разполагаше с много малко време, а и ударната вълна го завъртя във водата като детска играчка. Болка прониза разранените му мускули и Сейбин отново потъна в тъмнина. Беше само за секунда или две, ала достатъчно, за да изгуби напълно ориентация. Задушаваше се, а не знаеше накъде е повърхността. Водата вече не беше тюркоазна, а черна и го натискаше надолу.

Дългогодишните тренировки го спасиха. Той никога не изпадаше в паника, а и сега не беше подходящ момент. Престана да се съпротивлява на водата и се опита да се отпусне. Постепенно тялото му започна да се издига към повърхността. Веднага щом се ориентира в посоката, започна да плува, доколкото можеше, въпреки че едва движеше лявата си ръка и крак. Когато най-после показа глава на повърхността и пое от топлия солен въздух, белите му дробове го изгаряха.

„Уонда“ гореше и от нея се издигаше черен дим в перленото небе, съхранило последните мигове на светлината. Над земята и морето настана мрак, който за него беше единственото прикритие. Другата лодка обикаляше около „Уонда“ и осветяваше горящата развалина и океана наоколо. Сейбин усещаше как водата вибрира в ритъма на двигателите. Те щяха да го търсят, трябваше да го търсят, докато намереха тялото му или поне онова, което очакваха, че ще е останало от него. Не можеха да си позволят нищо друго, освен това. Целта му си оставаше същата: да увеличи разстоянието между себе си и тях, доколкото можеше.

Той бавно се извъртя на гръб и заплува с една ръка. Не спря, докато не се отдалечи достатъчно много от сиянието на горящата лодка. Шансовете му не бяха добри. Брегът беше на най-малко три километра разстояние, а може би по-скоро пет. Сейбин нямаше сили поради загубата на кръв, а и почти не движеше лявата си ръка и крак. Не стига това, ами и морските хищници щяха да надушат кръвта от раните му, преди още да доближи земята. Той се изсмя глухо и цинично и се задави, когато една вълна го удари в лицето. Беше хванат между човешките акули и акулите на морето. Проклятие! Все едно беше чия плячка щеше да стане, но щеше да се наложи и двата вида да се потрудят здравата за това. Сейбин нямаше намерение лесно да им се даде. Пое дълбоко въздух, плъзна се по повърхността и с мъка събу панталоните си. Вследствие на въртеливите му движения потъна и се наложи отново да положи усилие, за да изплува на повърхността. Панталоните си държеше със зъби и обмисляше най-добрата тактика. Джинсовият плат беше тънък и износен, едва ли не протрит. Сигурно щеше да успее да го разкъса. Проблемът беше да се задържи на повърхността, докато го прави. Трябваше да използва лявата си ръка и крак, в противен случай никога нямаше да успее.

Нямаше избор. Въпреки болката, трябваше да направи необходимото.

Мислеше, че щом започне да се движи във водата, ще изгуби съзнание, ала това не се случи, въпреки че болката не намаля. Мрачно дъвчеше ръба на панталоните си като се опитваше да прокъса тъканта. Наложи си да не мисли за болката, докато зъбите му късаха шевовете. Бързо раздра дрехата до кръста, където усилията му бяха възпрепятствани от подплатената част и двойния шев. Продължи да къса, докато не се получиха четири ленти, хванати за колана. Тогава започна да дъвче самия колан. Първата лента я хвана в юмрук, за да разкъса втората.

Обърна се на гръб и се понесе по повърхността, стенейки от болка, докато раненият му крак се отпускаше. Бързо завърза двете ленти на възел, за да може да стегне крака си. После се опита да закрепи импровизирания турникет около бедрото си, като се стараеше да закрие с плата входа и изхода на раната. Стегна го, доколкото можа, без да спира кръвообращението. Но се налагаше да натисне раните, за да спре кръвотечението.

С рамото му щеше да е по-трудно. Успя да откъсне другите две ленти от колана и ги завърза заедно. Ала как щеше да постави тази импровизирана превръзка? Дори не знаеше дали раната има изход на плешката му, или куршумът бе заседнал в рамото. Бавно, със странно движение на дясната си ръка той напипа гърба си, но с подпухналите си от водата пръсти усети само гладка кожа, което означаваше, че куршумът бе все още в тялото. Раната се намираше високо на рамото му и беше почти невъзможно да я превърже с материала, с който разполагаше. Дори и завързани една за друга, двете ленти не бяха достатъчно дълги. Той отново започна да дъвче плата, за да откъсне още две ленти, които да завърже за първите две. Успя да прехвърли дългата лента на гърба и под мишницата си, и да я стегне в здрав възел на върха на рамото си. После сгъна остатъците от панталоните си като подложка, която промуши под възела върху раната. Превръзката не беше издържана, ала главата му вече се люшкаше и смъртоносна летаргия пълзеше по крайниците му. Сейбин мрачно прогони тези усещания и се втренчи в звездите е цел да се ориентира. Нямаше да се откаже, можеше да се носи по повърхността, като от време на време щеше да се опита да плува. Възможно беше да му отнеме време, но така със сигурност щеше да се добере до брега, освен ако някоя акула не го надушеше. Обърна се на гръб, за да си почине за няколко минути, преди да се заеме с бавното, агонизиращо плуване към брега.

Нощта беше гореща дори за средата на юли в централна Флорида. Рейчъл Джоунс беше нагодила навиците си спрямо времето. Тя изпълняваше задълженията си или рано сутрин, или ги отлагаше за късния следобед. Беше станала още при изгрев-слънце, за да изскубе плевелите от малката си зеленчукова градинка, да нахрани гъските и да измие колата си. Щом температурата взе да гони четиридесет градуса, тя се прибра в къщата, зареди пералнята, след което прекара няколко часа в подготовка на вечерния курс по журналистика, който се беше съгласила да води в Гейнсвил през есенния семестър. Рейчъл се чувстваше добре въпреки горещината, тъй като на тавана монотонно жужеше вентилатор, беше вдигнала тъмните си коси на кок и беше облечена само с потниче и чифт стари шорти. До лакътя й неизменно стоеше чаша чай с лед и докато четеше, отпиваше от него от време на време.

Гъските миролюбиво издаваха крясъци, докато се придвижваха от едно островче с трева към друго, предвождани от гъсока Ебънизър, свадливия стар водач. Избухна врява, когато между Ебънизър и кучето Джо възникна спор за това кой има права над ливадката с хладна зелена тревичка под олеандровия храст. Рейчъл се приближи до мрежестата врата, изкрещя на непокорните животинки да млъкнат и това беше най-вълнуващото събитие за деня. Така протичаха повечето й дни през лятото. Нещата се раздвижваха през есента, когато настъпваше туристическият сезон и нейните два магазина за сувенири на Тревър Айлънд и Тарпън Спрингс започваха оживена търговия. Дните й щяха да са още по-заети, когато започнеше курса по журналистика, ала лятото беше време за почивка. Продължаваше работата върху третата си книга, без да изпитва изнервяща потребност да я завърши, тъй като крайният й срок беше чак на Коледа, а тя беше напред с графика. Енергията на Рейчъл беше измамна, защото тя успяваше да свърши толкова много неща, без изобщо да си дава вид, че бърза.

Тук си беше у дома. Корените й дълбоко се врязваха в песъчливата почва. Къщата, в която живееше, беше на дядо й, а земята принадлежеше на фамилията от сто и петдесет години. След ремонта през петдесетте интериорът и екстериорът на къщата бяха променени и нямаха нищо общо с първоначалния й вид. Когато Рейчъл се премести да живее тук, обнови мебелировката, но въпреки това продължаваше да има усещането за неизменност. Познаваше къщата и земята наоколо като чертите на лицето си. Дори по-добре, защото нямаше навик да се взира в себе си. Познаваше високите борове отпред и хълмистите затревени площи отзад, всяка височинка, всяко дърво и всеки храст. През боровата горичка лъкатушеше пътека, която водеше надолу до брега, където се плискаха вълните на залива. Плажната ивица тук беше дива, отчасти защото брегът беше необичайно неравен, отчасти защото имотите на самия бряг от поколения бяха собственост на хора, които не бяха склонни под носа им да изникнат мотели и други такива. Открай време животновъдството беше главен поминък в района. Имотът на Рейчъл беше заобиколен от голямо ранчо, собственост на Джон Рафърти, който подобно на нея не желаеше да продава земя за строеж.

Плажът беше нещо като рай за Рейчъл, място за разходки, размишления и успокоение сред неумолимото, вечно вълнение на океана. Наричаха го Диамантения залив заради разслоението на светлината по вълните, когато те се разбиваха в подводните скали в устието на залива. Докато се връщаше към брега, водата искреше и блестеше като хиляди диаманти. Дядо й я беше научил да плува в Диамантения залив. Понякога й се струваше, че животът й бе започнал в тюркоазната вода.

Заливът беше най-важното нещо през златните дни на детството й, когато най-забавното нещо за малката Рейчъл бяха гостуванията й при дядо й. После, когато Рейчъл стана на дванадесет години, майка й почина и заливът стана неин постоянен дом. Нещо в океана облекчи мъката й и я научи да приема фактите от живота. Тя имаше дядо си и дори сега мисълта за него я караше да се усмихва. Той беше чудесен възрастен мъж. Никога не бе бил прекалено зает или прекалено смутен от понякога странните въпроси на едно подрастващо момиче. Дари я със свободата да изпробва крилете си, като същевременно се уповаваше на здравия разум. Почина през последната й година в колежа. Ала дори смъртта се беше съобразила с него. Беше уморен, болен и готов да умре. И умря с такава насмешка и готовност, че Рейчъл почувства дори успокоение в последния му час. Да, тя тъжеше, но мъката й беше провокирана от мисълта, че дядо й самият искаше да е така.

Старата къща остана празна, докато Рейчъл се занимаваше с кариерата си на разследващ репортер в Маями. Запозна се и се омъжи за Би Би Джоунс. Животът й беше хубав. Би Би й беше повече от съпруг, той й беше приятел, и двамата си мислеха, че светът е в краката им. Внезапната му смърт прекъсна съня и остави Рейчъл вдовица на двадесет и пет години. Тя напусна работата си и се завърна тук, в залива, където за пореден път намери утеха в безкрайното море. Беше емоционално травматизирана, но времето и спокойният живот я излекуваха. Въпреки това Рейчъл не чувстваше потребност да се завърне към живота на скоростното платно, който беше водила преди. Тук беше домът й и тя се чувстваше щастлива от това, с което се занимаваше сега. Двата магазина за сувенири й осигуряваха приличен стандарт, а и допълваше бюджета си, като от време на време пишеше някоя статия, както и приключенските книги, които се продаваха учудващо добре.

Тазгодишното лято по нищо не се различаваше от всички останали лета, които някога беше прекарала в Диамантения залив, освен с това, че беше доста по-горещо. Горещината и влагата бяха едва ли не задушаващи. Имаше дни, когато й се искаше единствено да лежи в хамака и да се разхлажда с ветрилото. Залезът носеше някакво облекчение, ала и това понякога беше относително. Нощем от залива подухваше лек бриз, който охлаждаше затоплената й кожа, но беше прекалено горещо да се спи. Беше си взела студен душ и сега седеше на люлката на верандата в тъмнината, като мързеливо се оттласкваше с крак, за да поддържа ритъма на люлката. Пружините изскърцваха в такт с песента на щурците и крякането на жабите. Джо лежеше на верандата пред мрежестата врата, дремеше и сънуваше своите кучешки сънища. Рейчъл притвори очи, като се наслаждаваше на бриза по лицето си и обмисляше плановете си за следващия ден: нищо по-различно от това, което беше правила днес и вчера. Ала тя нямаше нищо против повторението. Беше изживяла с наслада старото време на вълнения, изпълнено с особената съблазнителна власт на опасността, и сега също се наслаждаваше, но на спокойствието на сегашния си живот.

Въпреки че беше облечена само с къси панталонки и бяла мъжка риза с навити ръкави, като първите три копчета бяха разкопчани, Рейчъл усещаше мъничките капчици пот между гърдите си. Горещината я правеше неспокойна и накрая тя се изправи.

— Отивам да се разходя — каза на кучето, което наостри едното си ухо, ала не отвори очи.

Рейчъл не очакваше той да тръгне с нея. Джо не беше от дружелюбните кучета, дори към нея. Беше независим, необщителен, отдръпваше се, някой протегнеше ли ръка към него, козината му се наежваше и зъбите му се оголваха. Тя си мислеше, че вероятно са бяха отнасяли зле с него, преди той да се появи в двора й няколко години по-рано. Но те двамата сключиха примирие. Рейчъл го хранеше, а Джо изпълняваше ролята на куче-пазач. Той не й разрешаваше да го милва, ала дойдеше ли непознат, тутакси се доближаваше до нея и гневно наблюдаваше натрапника, докато не преценеше, че не е опасен, или онзи си тръгнеше. Когато тя работеше в градината, Джо обикновено беше наблизо. Партньорството им се основаваше на взаимно уважение и двамата бяха доволни от това.

Той наистина живееше спокойно, помисли си Рейчъл, докато прекосяваше двора към пътеката, която криволичеше между високите борови дървета и водеше до плажа. Не му се налагаше често да изпълнява ролята на пазач, защото почти никой не идваше в къщата й, освен пощальона. Тя живееше в края на задънена, непавирана улица, която минаваше през имота на Рафърти. Нейната къща беше единствената тук. Джон Рафърти беше единственият й съсед, но не беше от хората, които се отбиват на приказка. Местната ветеринарка, Хъни Мейфийлд, дойде в ранчото на Рафърти след едно обаждане и те завързаха доста близко приятелство. Ала като се изключи това, Рейчъл живееше усамотено и това беше една от причините да се чувства спокойна, докато се разхожда наоколо нощно време само по бельо и риза.

Пътеката се спускаше плавно през боровата горичка. Звездите бяха ярки и тежки в небето. Тя беше бродила по пътеката от детинство, затова не си правеше труда да използва фенерче. Дори сред дърветата виждаше достатъчно добре и се ориентираше чудесно. Разстоянието от къщата до плажа беше четиристотин метра, лека разходка. Рейчъл обичаше да се разхожда по плажа нощно време. Обичаше да слуша мощния рев на океана по това време на денонощието, когато вълните бяха черни, с изключение на перлената пяна по гребена им. Беше настъпил отлив, а тя предпочиташе плажа по време на отлив. Именно тогава океанът се оттегляше, за да разкрие съкровищата, които беше донесъл и оставил върху пясъка, нещо като подарък в знак на любов. Беше събрала много морски съкровища по време на отлива, но така и не можеше да се насити на чудесата, които тюркоазният залив поднасяше в нозете й.

Нощта беше красива, безлунна и безоблачна. Звездите бяха по-ярки от всякога. Светлината се разслояваше върху вълните подобно на безброй диаманти. Диамантеният залив. Бяха го нарекли съвсем подходящо. Плажът беше тесен и неравен. По края растяха водорасли. Устието на залива беше поръбено с остри скали, които ставаха особено опасни по време на отлив. Въпреки всичките си несъвършенства, заливът създаваше някакво вълшебство с комбинацията от светлина и вода. Рейчъл можеше часове наред да стои и да наблюдава искрящите вълни, сякаш омагьосана от властта и красотата на океана.

Едрият пясък охлаждаше голите й стъпала и тя забиваше пръсти все по-надълбоко. Бризът подухваше внезапно, отвявайки косите от лицето й, и утихваше. Рейчъл вдишваше чистия солен въздух. Бяха само тя и океанът.

Бризът променяше посоката си, флиртуваше с нея и хвърляше кичури коса в лицето й. Рейчъл посегна с ръка да отметне косите от очите си и застина по средата на движението. Сви вежди, докато се взираше във водата. Можеше да се закълне, че видя нещо. За миг, само за миг, забеляза мигновено движение, ала сега взорът й не долови нищо, освен ритмично надигащите се вълни. Можеше да е било просто някоя риба или носещо се по повърхността дърво. Тя искаше да намери наистина подходящо парче дърво за една аранжировка на цветя, затова се доближи до вълните и отметна коси назад, за да не й пречат да вижда.

Ето го пак, показа се на повърхността! Рейчъл нетърпеливо пристъпи напред и намокри стъпала в пенестата вода. Тогава тъмният обект отново се раздвижи и прие странна форма. На отблясъците на сребърната звездна светлина той наподобяваше ръка, безпомощно насочена напред, сякаш уморен плувец се бореше с вълните. Ръката беше мускулеста при това, а тъмната маса зад нея сигурно беше главата.

Осени я прозрение и ток премина по цялото й тяло.

Преди да разбере какво прави, тя вече газеше във водата към бедстващия човек. Водата й пречеше да бърза, вълните я отблъскваха непрекъснато, в този миг настъпваше приливът. Мъжът изчезна от хоризонта и от гърдите й се изтръгна дрезгав вик. С всички сили Рейчъл пореше водата към него. Вълните достигнаха гърдите й и се плискаха в лицето й. Къде бе той? В черната вода нямаше и следа от него. Тя стигна до мястото, където го видя за последен път, но неистово търсещите й ръце останаха празни.

Вълните ще го изхвърлят на плажа. Рейчъл се обърна и закрачи към брега. Видя го отново, миг преди главата му да изчезне под водата. Хвърли се да плува и след две секунди ръката й хвана гъстите му коси. Бясно измъкна главата му над водата, ала мъжът беше отпуснат, а очите му затворени.

— Не умирай сега! — заповяда тя през зъби, хвана го през рамо и започна да го изтегля навън. Два пъти поради настъпващия прилив изгуби дъното изпод краката си и всеки път си мислеше, че ще се удави, преди да успее да се освободи от тежестта на тялото на мъжа.

След малко водата стигна до коленете й и Рейчъл се отпусна безпомощно. Продължи да го тегли, докато по-голямата част от тялото му беше извън водата, и падна на ръце и колене върху пясъка, като кашляше и дишаше тежко. Всяко едно мускулче на тялото й трепереше. Тя допълзя до него.