Линда Хауърд
Диамантеният залив (6)

Шеста глава

— Как е главоболието? — попита ветеринарката и погледна в очите му.

Беше висока жена с едър кокал, с дружелюбно, изпъстрено с лунички лице, и пипаше леко. Сейбин реши, че я харесва. Имаше добро отношение към болните.

— Търпи се — измърмори той.

— Помогни ми да свалим пуловера му — каза тя на Рейчъл и двете жени го съблякоха грижовно и бързо.

Той беше доволен, че бе обул бермудите, иначе щяха да му свалят и панталоните. Не страдаше от излишна свенливост, но въпреки това не би се чувствал спокоен да се отнасят с него като с кукла Барби. Сейбин безпристрастно огледа моравата кожа около шевовете на крака си и се опита да прецени доколко бе увреден мускулът. Важно беше да може не само да се държи на краката си, и то съвсем скоро. Пораженията на рамото му, където системата от мускули и сухожилия беше по-сложна, щяха да бъдат отстранени по-бавно, ала сега най-важно за него беше да се раздвижи. В момента, в който вземеше решение да действа, щеше да му се наложи да се движи бързо. Сложиха му нови превръзки и отново му облякоха пуловера.

— Ще дойда след няколко дни, за да сваля шевовете — каза Хъни и се зае да прибира чантата си.

Сейбин бе впечатлен, че тя нито веднъж не го попита за името му и не му зададе никакви въпроси, които нямаха връзка с физическото му състояние. Или беше поразително нелюбопитна, или бе решила, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Де да мислеше така и Рейчъл. За него беше правило да не замесва цивилни граждани. Работата му беше прекалено опасна и въпреки че познаваше рисковете на професията си и ги приемаше, нямаше как Рейчъл да разбере какъв голям риск бе поела, като му бе помогнала.

Тя излезе с Хъни и той закуцука до вратата, откъдето ги наблюдаваше, докато стояха до колата и си говореха на нисък глас. Кучето Джо зае позиция до най-долното стъпало. Глухо ръмжене съпътстваше погледа му първо към Сейбин на вратата, после обратно към Рейчъл, сякаш не можеше да реши накъде да насочи вниманието си. Инстинктът му подсказваше да пази Рейчъл, но същевременно не му позволяваше да пренебрегне чуждото присъствие на Сейбин на вратата.

Хъни се качи в колата и потегли. Рейчъл й махна за сбогом и се върна при верандата.

— Успокой се — нежно смъмри кучето тя и лекичко го потупа по шията. Ръмженето му се усилваше. Рейчъл вдигна поглед и видя Сейбин да се приближава към входната площадка.

— Не се приближавай прекалено до него — предупреди го тя. — Той не харесва мъже.

Сейбин любопитно погледна кучето от разстояние.

— Откъде го намери? Той е тренирано бойно куче.

Изненадана, Рейчъл погледна Джо, който стоеше съвсем близо до крака й.

— Просто един ден се появи, мършав и окаян. Споразумяхме се аз да го храня, а той да се навърта наоколо. Не е бойно куче.

— Джо — рязко каза Сейбин, — долу.

Тя усети как животното потрепери, сякаш го удариха. Докато наблюдаваше мъжа, той смразяващо изръмжа. Всяко мускулче в тялото му трептеше, сякаш не можеше да устои на порива да се нахвърли върху врага си, ала Рейчъл го хвана. Преди да осъзнае опасността, тя коленичи и го прегърна през шията, като тихичко му говореше, за да го успокои.

— Всичко е наред — гукаше Рейчъл — Сейбин няма да те нарани, обещавам ти. Всичко е наред.

Когато Джо се успокои, тя се качи на верандата и нарочно погали ръката на Сейбин, за да я види кучето. Сейбин наблюдаваше Джо, без да изпитва ни най-малък страх от него, но не го насъскваше. Трябваше да изчака, докато кучето го приеме, поне дотолкова, че да му позволи да излезе от къщата, без да го нападне.

— Вероятно неговият стопанин е злоупотребил с него — рече той. — Имаш късмет, че не те е изял първия път, когато си излязла от къщата.

— Мисля, че грешиш. Възможно е да е куче-пазач, ала едва ли е обучен да напада. На него дължиш много. Ако не беше Джо, нямаше да мога да те довлека от плажа — изведнъж Рейчъл осъзна, че ръката й бе все още върху неговата и бавно се движи нагоре-надолу. Бързо я отдръпна. — Готов ли си да се прибереш? Сигурно си се изморил вече.

— След минута. — Сейбин бавно огледа боровата горичка вдясно и криволичещия наляво път, като се мъчеше да запомни подробностите, които можеше да му потрябват в бъдеще. — На какво разстояние се намираме от главното шосе?

— На около осем или девет километра, предполагам. Това е частен път. Слива се с пътя от ранчото на Рафърти, преди да се влее в шосе номер деветнайсет.

— Накъде е плажът?

Тя посочи към боровата горичка.

— Надолу през боровете.

— Имаш ли лодка?

Рейчъл го погледна с ясните си сиви очи.

— Не. Единственият начин за бягство е пеша или с кола.

Устните му леко се извиха в усмивка.

— Нямам намерение да крада колата ти.

— Така ли? Все още не знам какво става и защо са те простреляли, след като си толкова добър човек.

— След като имаш разни съмнения, защо не повика полицията? — отвърна той с леден глас. — Очевидно не носех бяла шапка, когато си ме намерила.

Явно нямаше да миряса и да престане да й подхвърля хапливи забележки, като един истински професионалист, сам и непоклатим. Тя прие, че няма право да знае всичко за него, въпреки че беше му спасила живота, но много й се искаше да знае доколко бе постъпила правилно. Въпреки че беше действала според инстинктите си, несигурността я гризеше отвътре. Да не би да беше спасила предател? Враг на страната й? Какво щеше да прави, ако се окажеше, че бе така? А най-лошото беше, че усещаше безспорно и нарастващо привличане към него, въпреки разума си. Сейбин не каза нищо повече, а и Рейчъл не отвърна на провокацията му относно това, че бил без дрехи, когато тя го бе намерила. Рейчъл погледна Джо и отиде да отвори мрежестата врата.

— Махам се от горещината. Ако искаш да останеш тук, рискуваш с Джо.

Сейбин я последва вътре, загледан в стройния й гръб. Безспорно беше ядосана, ала и той беше притеснен. Искаше му се да я насърчи, но истината беше, че колкото по-малко знаеше тя, толкова по-безопасно беше за нея. В сегашното си състояние просто нямаше как да я защити. Фактът, че Рейчъл го прикриваше, като съзнателно излагаше себе си на опасност, въпреки че подозренията й не бяха далеч от истината, пораждаше в него някаква нежелана промяна. По дяволите, помисли си Сейбин, отвратен от себе си, всичко в нея пораждаше промяна в него. Той вече познаваше мириса на плътта й и нежното, изненадващо интимно докосване на ръцете й. Все още усещаше тялото й до себе си и му се искаше да се протегне и да я привлече към себе си. Никога не беше изпитвал потребност от близостта на друго човешко същество, освен в случаите, когато правеше секс. Погледна голите й стройни нозе и нежно закръглени бедра. Усети в себе си доста силно сексуално привличане, като се имаше предвид общото му физическо състояние. Опасността беше в това, че мисълта да легне с нея в мрака и просто да я прегръща, беше толкова привлекателна, колкото и да я има.

Облегна се на касата на вратата и я наблюдава, докато тя бързо свърши с миенето на съдовете. Движенията й бяха бързи и някак грациозни, дори когато се занимаваше с домакинска работа. Всичко беше организирано и логично. Не беше от суетливите жени. Дори дрехите й бяха обикновени и семпли, въпреки че бежовите й шорти и синята памучна риза нямаха нужда от никаква украса, освен от меките женствени форми под тях. Сейбин отново си представи съблазняващите го форми, сякаш познаваше голотата й, сякаш вече я беше обладал.

— Какво си се втренчил? — попита Рейчъл, без да го погледне. Усещаше погледа му, както би усетила и допира му.

— Извинявай. — Не й отговори, ала се съмняваше, че тя наистина се интересува. — Ще си лягам. Ще ми помогнеш ли за пуловера?

— Разбира се. — Рейчъл избърса ръцете си в една кърпа и влезе в спалнята преди него. — Нека първо сменя чаршафите.

Обзе го умора, щом се облегна на тоалетката, за да облекчи тежестта върху левия си крак. Рамото и кракът му пулсираха, но тъй като болките не бяха неочаквани, не им обърна внимание. Истинският проблем беше липсата на сила. Ако нещо се случеше, не би могъл да защити нито Рейчъл, нито себе си. Дали да остане тук, докато се възстанови? Замисленият му поглед се закова на нея, докато тя постилаше чисти ленени чаршафи на леглото. Прехвърли през главата си всички възможни алтернативи, които бяха изключително ограничени. Нямаше пари, нямаше документи и не смееше да се обади да дойдат да го вземат, защото нямаше представа доколко бюрото беше замесено или на кого можеше да има доверие. Не беше в състояние да направи каквото и да било, по какъвто и да било начин. Трябваше да се възстанови, защо не и тук. Малката къщичка имаше своите предимства: кучето отвън беше дяволски добра охрана, ключалката беше здрава, имаше храна и му оказваха медицинска помощ. Освен това и Рейчъл беше тук.

Да я гледа му беше лесно. Можеше да се превърне в неконтролируем навик. Тя беше стройна и в добро здраве, с меден тен, от който кожата й изглеждаше чувствена. Косата й беше гъста, права и лъскава, тъмнокафява, без никакви светли и топли оттенъци. Изглеждаше сребриста. Подхождаше на големите й ясни, езерно сиви очи. Не беше висока, малко по-ниска от среден ръст, ала ходеше толкова изправена, че създаваше впечатление на висока жена. Беше мека, със закръглени гърди, които се сгушиха в дланите му.

По дяволите! Образът беше толкова истински, толкова силен, че не го оставяше на мира. Ако беше сън, предизвикан от треската, то това беше най-истинският сън, който някога бе имал. Но ако наистина се беше случило, кога и как беше станало? През по-голямата част от времето той е бил в безсъзнание, а в миговете, когато е бил буден, не е бил на себе си от треската. Ала продължаваше да изпитва усещането как ръцете й галят тялото му с откритата интимност на любовници. Или наистина бе я докоснал, или въображението му се бе развихрило.

Рейчъл потупа възглавниците и се обърна към него.

— С шортите си ли ще спиш?

Вместо отговор Сейбин откопча панталоните и те се свлякоха, после седна на леглото, за да може тя да съблече пуловера му. Топлият, леко цветен аромат на тялото й го обгърна и той инстинктивно се обърна в тази посока. Устните и носът му натискаха рамото й. Рейчъл се поколеба, после бързо свали пуловера му и се отдръпна. Влажният му топъл дъх стопли кожата й през материята на пуловера й и обърка ритъма на сърцето й. Като се опитваше да не показва, че близостта му й въздейства, тя сгъна прилежно пуловера и го постави на един стол, после вдигна панталоните и ги сложи върху пуловера. Когато отново го погледна, Сейбин лежеше на гръб, десният му крак беше сгънат, а дясната му ръка лежеше върху стомаха му. Белите му гащета ярко контрастираха на бронзовия му тен, напомняйки й, че той нямаше разлики в тена по тялото си. Рейчъл изстена вътрешно. Защо ли си мислеше за това сега?

— Искаш ли да те завия с чаршафа?

— Не, вентилаторът е достатъчен. — Сейбин вдигна дясната си ръка от стомаха си и я повика. — Седни тук за минута.

Разумът й подсказа, че идеята не бе добра. Ала тя седна, както го беше правила толкова много пъти, откакто той се бе настанил в леглото й. Тялото й беше наведено към него, а бедрото й допираше неговото тяло. Сейбин постави ръка върху бедрото й, сякаш да я приласкае. Пръстите му започнаха да се движат нежно, а сърцето й отново заби лудо. Рейчъл вдигна поглед и срещна очите му. Не можеше да откъсне поглед от него, беше като омагьосана от черния му огън.

— Не мога да ти дам всички отговори, които търсиш — прошепна той. — Аз самият не ги знам. Дори и да ти кажа, че съм от добрите, ще имаш само моята дума, а защо да слагам примката на врата си, като ти кажа и други неща?

— Не се прави на адвокат на дявола — рязко отвърна тя. Толкова й се искаше да намери сили да се откъсне от съблазнителната власт на погледа и допира му. — Да вземем фактите. Бил си прострелян. Кой те простреля?

— Нападнаха ме изневиделица, и то от моите хора… Тод Елис.

— Мнимият агент от ФБР Елис?

— Същият, според твоето описание.

— Тогава се обади и го натопи.

— Не е толкова просто. Аз съм в едномесечен отпуск от бюрото. Само двама души знаеха къде се намирам, и двамата са ми началници.

Рейчъл не помръдваше.

— Единият те е предал, но ти не знаеш кой.

— Може би и двамата.

— Не можеш ли да се свържеш с някой по-високопоставен?

Нещо студено и яростно проблесна в погледа му.

— Скъпа, не можеш да стигнеш по-нагоре. Дори не съм сигурен, че ще мога да се добера до тях. И единият, и другият имат пълномощия да ме обявят извън закона, а ако се обадя оттук, може да поставя теб в опасност.

Тя усети ледената сила на яростта му и вътрешно потрепери с благодарност, че не го бе предала. Погледът му рязко контрастираше с докосването на пръстите му по бедрото й. Как можеше да докосва толкова нежно, когато в очите му блестеше дяволска ярост?

— Какво ще правиш?

Пръстите му се прокраднаха надолу по бедрото й и достигнаха подгъва на шортите й, после нежно се мушнаха отдолу.

— Ще се възстановя. Точно сега не мога да направя нищо, включително и да се облека. Проблемът е, че те излагам на опасност с простия факт, че съм тук.

Рейчъл не можеше да овладее дишането си, нито пулса си. Горещината отвътре нарастваше, пречеше й да мисли и тя можеше да действа само според сетивата си. Знаеше, че трябва да отстрани ръката му, но допирът на грубите му пръсти по бедрото й беше толкова приятен, че само седеше и потреперваше като лист на нежния пролетен бриз. Дали Сейбин се отнасяше с жените като със своя собственост, която може да докосва, когато си пожелае, или бе доловил неконтролируемото й желание към него? Рейчъл си мислеше, че го прикрива добре, че го пази само за себе си, ала вероятно професията му бе изострила неговите сетива и интуиция. Тя отчаяно помръдна, сложи ръка върху неговата, за да я спре.

— Не ме излагаш на опасност — рече с леко дрезгав глас. — Аз взех решението съвсем сама.

Въпреки, че държеше ръката си върху неговата, пръстите му се придвижиха нагоре и стигнаха до края на шортите й.

— Един въпрос ме влудява — призна той с нисък глас. Отново раздвижи ръка, мушна я под еластичния крачол на шортите и погали хладната голота на бедрото й.

Леко стенание се прокрадна от устните й, преди да успее да ги прехапе, за да го спре. Възможно ли беше Сейбин да прави това с едно-единствено докосване?

— Спри — прошепна Рейчъл. — Трябва да спреш.

— Спали ли сме заедно?

Гърдите й болезнено се стегнаха в желание да усетят докосването му, той да ги успокои, както преди. Въпросът му напълно я обърка.

— Това… Тук има само едно легло. Нямам кушетка, само фотьойлите.

— Значи от четири дни сме в едно легло — прекъсна я Сейбин и по този начин спря потока от думи, които тя усети, че няма да може да овладее. Очите му отново пламтяха, но този път с различен огън, и Рейчъл не можеше да отмести поглед. — И ти си се грижила за мен.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да.

— Съвсем сама?

— Да.

— И си ме хранила.

— Да.

— Мила си ме.

— Да. Треската ти… Налагаше се да те охлаждам с кърпа със студена вода.

— Направила си всичко необходимо и си се грижила за мен като за дете. — Рейчъл не знаеше какво да отвърне, какво да направи. Ръката му все още беше върху нейната. Усещаше топлата му и твърда длан върху нежната си плът. — Докосвала си ме — продължи той. — Навсякъде.

Тя преглътна.

— Налагаше се.

— Помня ръцете ти върху мен. Харесваше ми, ала когато тази сутрин се събудих, реших, че е било сън.

— Ти наистина сънува — отвърна Рейчъл.

— Виждал ли съм те гола?

— Не!

— Тогава откъде знам как изглеждат гърдите ти? Какво е усещането за тях в дланите ми? Не е било само сън, Рейчъл. Нали?

Ярка червенина покри лицето й в отговор на въпросите му. Гласът й беше сподавен и тя извърна поглед от него. Най-после смущението й я освободи от погледа му.

— На два пъти, когато се събуди, ти… ти ме сграбчи.

— И се порадвах на гълъбчетата?

— Нещо такова.

— И те видях?

Рейчъл безпомощно посочи деколтето си.

— Нощницата ми се смъкна, когато се надвесих над теб. Деколтето ми се отвори…

— Бях ли груб?

— Не — прошепна тя.

— На теб хареса ли ти?

Това трябваше да престане веднага, макар Рейчъл да имаше усещането, че бе твърде късно вече, че изобщо не трябваше да сяда на леглото.

— Дръпни си ръката — каза тя и отчаяно се помъчи гласът й да прозвучи настоятелно: — Пусни ме.

Сейбин се подчини без колебание, а на мрачното му лице бе изписано победоносно изражение. Рейчъл скочи от леглото с пламнало лице. Каква глупачка се оказа! Сигурно той нямаше да може да заспи от смях заради нея. Тя беше до вратата, когато Сейбин проговори и гласът му я спря.

— Рейчъл…

Тя не искаше да се обръща, не желаеше да го погледне, но той така заповеднически произнесе името й, че Рейчъл бе привлечена като с магнит. Фактът, че беше легнал, не намаляваше властта му, нито това, че беше ранен. Сейбин беше мъж, роден да властва, правеше го без особено усилие, само със силата на волята си.

— Ако можех, щях да дойда при теб. Ти не би си отишла.

Нейният глас бе също толкова тих, ала се долавяше сред жуженето на вентилатора на тавана в хладната стая.

— Бих могла — рече тя и тихо затвори вратата след себе си.

Искаше й се да се разплаче, но не го направи, тъй като плачът нямаше да разреши нищо. Болеше я отвътре, чувстваше се неспокойна. Нагон. Беше го определила едва ли не веднага, съвсем точно бе формулирала източника на неопровержимото и очевидно неконтролируемо привличане към него. Сигурно би се справила, ако беше само до нагона, тъй като това бе човешки апетит, една напълно нормална реакция на единия пол към другия. Щеше да го регистрира и после да го подмине. Ала Рейчъл не можеше да подмине нарастващото емоционално въздействие, което той имаше над нея. Беше седяла на леглото и беше му позволила да я гали не защото Сейбин я привличаше физически, въпреки че, Бог знае, това бе самата истина, а защото внезапно стана изключително важен за нея.

Тя намери спасение в работата. Работата беше я спасявала, когато умря Би Би, и сега инстинктивно отново я потърси. Кабинетът й не беше голям и беше осеян с всякакви материали като книги, списания, отделни статии и семейни снимки, които бяха струпани на всяко свободно местенце. Просто така й беше удобно. Именно тук се потапяше в интересните за нея неща и, въпреки безпорядъка, знаеше мястото на всяко нещо. Едва когато погледът й се спря на любимата й снимка на Би Би, Рейчъл осъзна, че нямаше да намери покой и в тази стая. Не можеше да се скрие от себе си. Трябваше да се изправи лице в лице със ситуацията, сега.

Пръстите й бавно погалиха усмивката на Би Би. Той й беше най-добрият приятел, съпруг и любовник, мъж, зад чийто весел маниер се криеха силен характер и силно чувство на отговорност. Двамата се бяха забавлявали толкова много! Все още имаше моменти, когато й липсваше ужасно и тя си мислеше, че никога няма да преодолее загубата му, дори и да знаеше, че Би Би не би желал това. Той би искал Рейчъл да се наслаждава на живота си, да има деца, да развива кариерата си, да има всичко. И тя го искаше, но по някакъв начин никога не си бе представяла, че може да го има без Би Би, а него вече го нямаше.

И двамата познаваха и приемаха рисковете на професиите си. Дори бяха говорили за тях, като се държаха за ръце през нощта и обсъждаха предстоящите опасности с надеждата, че като ги изкарват на повърхността, могат да ги овладеят. Професията й на разследващ репортер я научи да стъпва на пръсти и Рейчъл стана много добра във всичко, което избираше да прави. Работата на Би Би в Агенцията за борба с наркотиците беше по принцип опасна.

Вероятно бе имал предчувствие. Веднъж я беше прегърнал силно в мрака и й беше казал:

— Скъпа, ако нещо се случи с мен, помни, че възможностите ми са известни и аз с желание поемам рисковете. Мисля, че работата си струва и ще направя всичко възможно за нея, също както и ти не би се оттеглила от някоя опасна история, само заради собствения си комфорт. Дори на хората, които никога не поемат рискове, се случват злополуки. Да играеш на сигурно не е гаранция. Кой знае? Твоята професия може да се окаже дори по-опасна от моята.

Пророчески слова. До края на годината Би Би бе мъртъв. Докато разследваше миналото на някакъв политик, Рейчъл откри злоупотреба с наркотици. Нямаше доказателства, ала вероятно въпросите й бяха подразнили политика. Една сутрин тя закъсняваше за полет до Джаксънвил, а бензинът в колата й беше привършил. Би Би й хвърли ключовете от неговата кола и каза:

— Вземи моята. Аз имам достатъчно време да заредя на път за работа. Ще се видим довечера, скъпа.

Но не се видяха. Десет минути, след като самолетът се отлепи от земята, Би Би запали колата й и бе убит на място от бомба, свързана със запалителното устройство.

Рейчъл приключи разследването, потънала в мъка, и сега същият политик излежаваше доживотна присъда без право на помилване за търговия с наркотици и за убийството на Би Би. Тогава тя се отказа от кариерата на разследващ репортер и се върна в Диамантения залив, за да се опита да намери смисъл да продължи да живее. Спокойствието, спечелено с висока цена, ала най-после само нейно, й помогна да намери удоволствие в работата отново в тихия живот тук, в залива. Беше постигнала удовлетвореност, но не беше срещала любовта оттогава. Дори не беше изкушена. Не желаеше да излиза с никого, не желаеше мъж нито да я целува, нито да я докосва, нито да й прави компания.

До този момент. Рейчъл нежно докосна стъклото върху усмивката на Би Би. Беше невероятно болезнено и трудно да се влюби. Каква подходяща фраза! „Да се влюби.“ Тя определено се влюбваше и не можеше да възпре този устрем надолу, въпреки че не беше сигурна дали бе готова за това. Чувстваше се като глупачка. В края на краищата, какво знаеше за Кел Сейбин? Достатъчно, за да излязат чувствата й извън контрол, това беше неоспоримо! По някакъв начин бе го заобичала от самото начало, интуицията й бе подсказала, че той ще се превърне в много важен за нея човек. Защо иначе се беше борила така отчаяно да го прикрие и да го защити? Дали би поела риска да се грижи за някой друг непознат? Много романтично от нейна страна да предположи, че всичко е било предначертано. Друго обяснение би било древната поговорка, че животът принадлежи на този, който го спаси. Дали това не беше примитивно предопределение, някакво обвързване, наложено от опасността?

При този развой на мислите си Рейчъл горчиво се изсмя. Какво значение имаше? Можеше да си седи така цяла нощ и да си мисли за правдоподобни и неправдоподобни обяснения, ала това нямаше да промени нищо. Въпреки волята и логиката, тя вече беше наполовина влюбена в този мъж и нещата се влошаваха.

Сейбин се опитваше да я прелъсти. Не беше във форма за такова нещо, но като се имаха предвид върховните му сили, вероятно щеше да се възстанови много по-бързо от обикновените хора. Част от нея потрепери при мисълта да прави любов с него, ала другата половина, по-предпазливата, я предупреди да не се оставя да се забърка с него до такава степен. Ако го направеше, щеше да поеме дори още по-голям риск, отколкото само да го крие и да се грижи за здравето му. Рейчъл не се страхуваше от физическия риск, но емоционалната цена, че се бе влюбила в такъв мъж, можеше да бъде твърде висока.

Пое си дълбоко въздух. Не можеше да оразмери чувствата си и желанието си като в рецепта. Не беше от хората, които се контролират и им липсват емоции. Можеше само да приеме факта, че го обича и оттам нататък да се справя с това.

Би Би я гледаше усмихнат от снимката. Не беше предателство да обичаш някой друг. Той би желал тя отново да обича.

Беше й мъчително да възприеме идеята. Рейчъл не обичаше повърхностно. Когато се отдадеше, правеше го с цялата си страст, което не беше нито лесен, нито обичаен начин да обича. Мъжът в леглото й не би одобрил отдаването й. Нямаше нужда от кристална топка, за да разбере, че Сейбин беше от мъжете, в които се съчетаваха ледена липса на емоции и огнена чувственост. Той живееше за опасностите на професията си, а работата му не предполагаше емоционални връзки. Можеше да я обладае с груба, жадна страст, а после спокойно да си тръгне и да се върне към живота, който си бе избрал.

Тя мрачно огледа кабинета си. Все пак нямаше да може да работи. Прекалено обърканите й емоции не й позволяваха да се заеме нито с подготовката на курса, нито с работата върху ръкописа. Беше попаднала в деликатна ситуация, ала дали положението нямаше да стане още по-деликатно? Всъщност можеше да ползва някой практичен съвет. Изведнъж усмивка озари лицето й. В спалнята си имаше специалист. Защо да не използва неговите познания, докато все още бе тук? Ако не друго, поне щеше да уплътни времето му. А собственото си време можеше да уплътни, като оплеви градината. Беше късен следобед и слънцето не беше така безмилостно. Можеше да свърши нещо полезно.

Здрачът бързо се превръщаше в мрак. Рейчъл бе почти свършила в градината, когато чу как едновременно мрежестата врата се отвори и Джо скокна внезапно от края на реда, където работеше тя. Рейчъл изкрещя името на Джо и се изправи на крака. Знаеше, че няма да достигне кучето навреме, за да го спре.

Сейбин не се спря. Джо се поколеба, когато Рейчъл му изкрещя, вниманието му внезапно се раздвои, а Сейбин използва промеждутъка и седна на стъпалата. Така беше уязвим, но не беше непосредствено застрашен. Джо се спря на метър разстояние. Клекна, а козината на гърба му настръхна.

— Отдръпни се — каза Сейбин с равен тон, когато Рейчъл се приближи и се опита да застане между него и кучето. Тя с готовност би използвала себе си вместо щит. Той мислеше, че кучето нямаше да я нарани нарочно, ала ако то нападнеше и Рейчъл се опиташе да го защити… Сейбин трябваше да си изясни отношенията с Джо, а това можеше да стане и сега. Тя се спря при командата му, но нежно заговори на кучето, за да го успокои. Ако то нападнеше, нямаше да може да го удържи. Какво си въобразяваше Сейбин, като излизаше просто така? Та нали знаеше, че Джо не обича мъже?

— Джо, долу — твърдо каза Сейбин.

Както и предишния път, командата предизвика у Джо само ярост. Рейчъл се приближи, готова да скочи, ако Джо направеше движение да атакува. Сейбин я предупреди с поглед.

— Джо, долу. — Той повтори командата отново и отново, все с тих, равен глас.

Джо се доближи на сантиметри от босите нозе на Сейбин и оголи зъби. Тя се задъха, хвърли се върху кучето и обгърна с ръце шията му. Всяко мускулче в тялото му трепереше. То не й обърна внимание, погледът му беше прикован в мъжа.

— Пусни го и се дръпни настрана — заповяда Сейбин.

— Защо просто не се прибереш в къщата, докато го държа?

— Защото ще съм затворник, докато той не ме приеме. Може да ми се наложи да си тръгна бързо, а не желая да се притеснявам и заради кучето.

Рейчъл коленичи до Джо. Пръстите й ровеха и галеха козината му. Сейбин вече възнамеряваше да си тръгва. Е, тя нали знаеше, че така ще се случи. Бавно пусна кучето и се отдръпна.

— Джо, долу — отново каза Сейбин.

Рейчъл затаи дъх и зачака следващата реакция. Тя виждаше как Джо трепери, ушите му се дръпнаха назад. Сейбин повтори командата си. За миг кучето се поколеба и бе готово да нападне, ала после внезапно отиде до Сейбин и зае позиция.

— Седни — каза Сейбин и Джо седна. — Добро момче, добро момче. — Той сковано потупа кучето по главата с лявата си ръка.

За миг Джо издърпа ушите си назад и тихо изръмжа, но не се опита да хапе. Рейчъл бавно въздъхна и от облекчение краката й се подкосиха.

Сейбин й хвърли бърз среднощен поглед.

— А сега ела и ти седни до мен.

— Като кучето ли? — заяде се тя, ала охотно седна на стъпалото до него. При това движение Джо скочи и застана пред тях. Ушите му отново щръкнаха назад.

Сейбин я прегърна с дясната си ръка и я доближи до голите си гърди, като внимателно следеше кучето. На Джо никак не му се хареса това. В гърдите му се зароди глухо ръмжене.

— Ревнува — отбеляза Сейбин.

— Или си мисли, че можеш да ме нараниш. — Ръката му й пречеше да диша и за да не мисли за това, Рейчъл протегна ръка към Джо. — Всичко е наред. Ела тук, моето момче. Хайде.

Джо предпазливо се доближи. Първо помириса протегнатата й ръка, после коляното на Сейбин. След миг легна на земята в краката им и сложи глава върху лапите си.

— Жалко, че някой е злоупотребил с него. Интелигентно и скъпо животно е, освен това не е стар. На около пет години е.

— И Хъни така смята.

— Винаги ли си проявявала склонност да прибираш изпадналите? — попита той и тя разбра, че не става въпрос само за Джо.

— Само интересните. — Рейчъл долови как в гласа й се прокрадна напрегнатост и се чудеше дали и Сейбин я забелязва, ако изобщо можеше да предположи причината за това. С дясната си ръка той леко разтъркваше голото й рамо, едно невинно докосване, ако не се смяташе, че това й доставяше удоволствие. Една светкавица в тъмното небе я накара да вдигне поглед и тя се зарадва на този повод.

— Изглежда ще вали. Тази сутрин премина градоносен облак, но не капна нито капка. — Тутакси удари гръм и няколко тежки дъждовни капки паднаха върху тях. — По-добре да влезем в къщата.

Сейбин й позволи да му помогне да се изправи, ала реши сам да се изкачи по стъпалата. Джо стана и се свря под колата. Точно когато Рейчъл заключваше мрежестата врата, над главите им се разнесе оглушителен гръм, небето се отвори и се изля пороен дъжд. Температурата започна да се снижава от свежия и хладен дъжд, а вятърът породи лека мъгла, която нахлу през мрежестата врата. Смеейки се, Рейчъл затвори дървената врата и я заключи, после се обърна и се озова в прегръдката на Сейбин.

Той не каза нищо. Просто хвана косите й, наведе назад главата й и доближи устни до нейните. Целият й свят потрепери и се разклати. Тя стоеше с ръце върху голите му гърди и му позволяваше да я целува, неспособна да направи каквото и да било, освен да му даде това, което бе пожелал. Устните му бяха твърди, както и предполагаше.

Бяха жадни. Целуна я бавно, страстно и опитно. Езикът му се преплете с нейния и Рейчъл усещаше наболата му брада по нежната си кожа.

Невероятното удоволствие я стресна и тя се отдръпна от устните му. Гледаше го с широко отворени очи.

Сейбин стегна юмрука си в косите й.

— Страхуваш ли се от мен? — попита грубо.

— Не — прошепна Рейчъл.

— Защо тогава се отдръпна?

Нищо не можеше да направи, освен да му каже истината, докато го гледаше в сгъстяващата се тъмнина, а бурята навън бушуваше над главите им.

— Защото е прекалено много.

В черните му очи се разрази друга буря.

— Не — рече той. — Не беше достатъчно.