Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (19)

Глава 17
У дома

— Земя! — извика наблюдателят.

Каспар и капитан Берганда застанаха на квартердека.

— Точно където каза, че ще бъдем, и на същия ден при това — каза капитанът.

— Сведенията ми са от много висок източник — отвърна Каспар; знаеше, че Берганда не може да разбере иронията му. Откакто бе видял чуждото морско същество, знаеше, че две от предупрежденията на Калкин са верни: талноят беше магнит за разломите и онези от другата страна можеха бързо да наложат господството си над този свят. Каквото и да станеше, трябваше да предупреди хората, които можеха да направят нещо по въпроса. Трябваше на всяка цена да намери Конклава на сенките, та дори това да означаваше собствената му гибел.

По природа не беше лишен от егоизъм, но беше осъзнал, че ако онези същества нахлуят на Мидкемия, никой няма да оцелее, колкото и знатно да е потеклото му, където и да се скрие, каквото и да е умението му в боравене с оръжия. Рано или късно всички щяха да бъдат избити, било във война или за забавление на онези безсърдечни същества. Тъй че собственото му оцеляване оставаше на втори план спрямо хората, на които държеше, дори да се брояха на пръсти. Стори му се странно колко малко са всъщност: сестра му Наталия, Йойхана и нейният син Йорген, а по някаква странна причина — и семействата на мъжете, които бяха загинали в злощастната експедиция, с която бе започнало всичко това. Но дори и без тях му беше невъзможно да си представи как ще стои безучастно и ще гледа унищожението на своя свят. Извика на наблюдателя:

— Какво виждаш?

— Острови! Стотици острови, както изглежда.

— Завийте на северозапад, капитане, и това ще ни откара право към дома — каза Каспар.

Плаваха през целия ден, а призори видяха каботажни кораби, вдигнали платна покрай сушата. Каспар вече бе обмислил стратегията си със слизането на брега и намирането на Талвин Хокинс. Нямаше връзки, с нито един член от престъпния елемент на Опардум, но беше бесил много от тях, слушал беше признания по време на изтезания и беше чел достатъчно доклади на градската стража, за да има известна представа как да се свърже с мъжа, който предполагаше, че е новият господар на Оласко.

По обяд видяха Опардум, извисил се по склона над цитаделата.

— Впечатляващо — каза капитан Берганда. — Кажи ми, Каспар. Колко кораба тръгват оттук на път за моя град?

Каспар се усмихна и отвърна:

— Нито един.

Берганда го изгледа с присвити очи.

— Преди да съм казал на момчетата, че са излъгани, и да те хвърлят през борда, собственик или не, предполагам, че все пак имаш някакъв план как да се върнем у дома?

— Имам — отвърна Каспар, без да може да откъсне поглед от бързо приближаващия се град. — Задържате кораба. Продаваш го отново, когато се върнеш в Султ. Просто ми трябваше превоз до вкъщи и цената си струваше.

— Е — каза Берганда със смях, — ти си най-чудесният човек, когото съм познавал, и съм горд, че работих за теб. — Стисна ръката на Каспар. — Мисля, че ще похарча златото, което ми даде, и ще натоваря редки стоки, които да продам у дома. Ако припечеля достатъчно, току-виж аз убедя зет ми да разпродаде керванната си търговия и да дойде да работи при мен!

Каспар се засмя.

— Един съвет: намери някой, който говори квегански, защото е най-близкият до вашия език, и понаучи малко местната реч, иначе родните ни търговци ще те измамят и ще те отпратят без нищо ценно.

— Съветът е приет — отвърна капитан Берганда.

Каспар се смълча в нетърпеливо очакване. Вече се приближаваха към устието на залива. Не можеше да повярва на чувствата, които го бяха обзели, тъй като до този момент не си беше давал сметка колко много му липсва родният край и колко много го обича.

Все пак съзнаваше, че се връща като изгнаник и осъден. Ако не успееше да избегне разпознаването, беше изправен пред възможността за бърза екзекуция.

Описа каквото знаеше за пристанищните процедури и предупреди капитана, че нещата може да са се променили за времето, което бе преживял далече от дома. Не спомена причината за изгнанието си, както и че всъщност знае малко за пристанищните процедури — като херцог на Оласко всеки път, щом влизаше в залива, всички други гледаха да се отдръпнат от пътя му.

Влязоха в залива по залез-слънце. Един лоцман ги преведе до една от шамандурите за закотвяне и с ръчни сигнали им показа да пуснат котва. После извика:

— Някой да знае оласконски?

Това бе първият риск за Каспар да го познаят, но трябваше да го поеме, тъй като капитанът непременно щеше да го попита защо не иска да преведе. Така че извика:

— Да!

— Останете тук до заранта. Утре призори ще дойде митнически служител. Ако някой слезе на брега, всички ще бъдете обесени като контрабандисти!

— Разбрахме! — извика Каспар и преведе на Берганда. Капитанът се изсмя.

— Това момче сериозно ли говори?

— Да. Тъкмо защото е още момче. Но заплахата не е сериозна. Контрабандата се прави главно по островите, които подминахме на юг. Всеки, който е достатъчно дързък да върти контрабанда в главното пристанище, вероятно заслужава да се лиши от нея. Просто се опитват да гарантират, че няма да слезем на брега, да се напием, да започнем свада и да свършим в затвора, преди да можем да си продадем товара, за да ти вземат таксата.

— Щом казваш. Но мисля, щом слезеш на брега, да накарам момчетата да останат тук до заранта. Понеже ти ще слезеш, нали?

— И какво ще правиш без моряк, който знае оласконски?

Капитанът отново се засмя.

— Нищо. Все ще намерим начин да преговаряме, ако някой тук говори онзи квегански, за който казваш, че е сроден с нашия. А бе търговията си е търговия. Много чуждестранни кораби би трябвало да идват в този залив всеки ден.

Каспар се засмя.

— Прави се на глупав и ще се хванат. Значи, щом се стъмни, пускате лодка и ще кажа на момчетата къде да ме откарат. — Подаде му кесията си. — Ето ти още двеста, и сто отгоре. Просто за да гарантираме, че зет ти ще реши да стане моряк. Ще ви трябва достатъчно злато, та да не се гневят много жените ви.

— Благодаря ти — каза капитанът. Каспар се върна в каютата си и зачака.

 

 

Странноприемницата беше встрани от пристанището и тиха. Едно от местата, в които кракът на Каспар така и не беше стъпвал през целия му живот в този град. Любимо място за докери, хамали, колари, носачи и друга сган. Едно от местата, където никой нямаше да се вторачва в него.

Каспар и талноят се бяха нанесли предния ден, бяха наели стая в дъното, на долния етаж.

Каспар се стараеше да не се набива на очи, душеше наоколо и се опитваше да се свърже с някой от подземния свят на Опардум. Идеята му беше да предаде съобщение до двореца, на сестра си, но все още беше замаян от новините, които бе научил. Тъкмо беше привършил с обяда си, когато в хана влязоха двама от градската полиция.

Обиколиха небрежно гостилницата и си излязоха. Едно нещо изуми Каспар и той махна с ръка на сервиращото слугинче.

— Да, господине?

— От доста време не съм бил в Опардум… Какъв е онзи знак на раменете на полицаите? Не ми е познат.

— Това е новият ни герб, сър. Имаме си нов херцог.

Каспар се смрази, но се престори, че не знае нищо.

— О, нима? Бях по море. Какво се е случило?

Момичето се засмя.

— Сигурно сте били чак на другия край на света.

— Всъщност да.

— Ами… тук имаше война и старият херцог беше надвит. Чух, че го прокудили на някакво адско място, но нали знаете какво нещо са клюките. Сигурно гние в собствената си тъмница. Сега управлява херцог Варен.

— Херцог Варен ли? — възкликна Каспар. Стомахът му се сви. Нима Лесо Варен бе успял да обърне нещата в своя изгода?

— Да, много хубав човек. Дойде от Ролдем. Ожени се за сестрата на стария херцог и сега очакват бебе.

— А, херцог Вариан Родоски!

— Да де. Добър човек изглежда като за благородник.

Каспар едва не се засмя на глас. Донякъде от облекчение, защото въпреки опитите си да убие Вариан, знаеше, че той е добър човек. Беше и любящ съпруг, преди да почине жена му, и също така предан баща. Беше и адски добър държавнически брак, доколкото Каспар можеше да прецени. Щеше да донесе стабилност в района и щеше да е почти невъзможно мършоядите наоколо да гризат костите на Оласко.

Но все пак загубата на херцогството отново започна да го гнети. Седеше умислен. Това не беше неговото херцогство. Беше родният му дом, вярно, но той вече не властваше тук, нямаше да си върне трона. Първоначалният безумен план за отмъщение отдавна се бе превърнал в отчаяна борба, носеща неизбежна заплаха, която щеше да унищожи този град, тази страна, сестра му и нероденото й дете. Не, Каспар трябваше да изостави старите чувства. Мъстта вече не беше възможна… нито дори желана. Честно казано, ако беше на мястото на Тал Хокинс, изобщо нямаше да му прости. Щеше да поиска смъртта му.

Стана да се върне в стаята си и видя, че един мъж в ъгъла го гледа. Беше го забелязал — слабичък мъж — още на влизане и му се беше сторил някак смътно познат, но лицето му оставаше скрито под голямата шапка, а и в ъгъла беше загърнат в мрак. На няколко пъти Каспар беше хвърлял поглед към него и всеки път мъжът като че ли бе потънал в мислите си, съзерцаваше съдържанието на халбата си. Този път обаче за много кратък миг погледите им се кръстосаха, преди мъжът да извърне очи.

Каспар уж тръгна да излиза, но в последния момент се обърна и с две крачки преодоля разстоянието, което ги делеше. Другият мъж се оказа бърз, както Каспар всъщност очакваше. Много бърз — скочи и извади кама.

Каспар едва успя да парира удара й със своята, после заложи на предимството си в ръст и сила и го блъсна. Мъжът залитна и падна на стола си, главата му се удари в стената.

Хората наоколо се заотдръпваха — крамолите бяха нещо обичайно в този хан й никой не искаше да се забърква, преди да е разбрал кой с кого се бие, особено ако са извадени и оръжия.

Докато ханджията се приближи с дебелата си тояга, Каспар вече бе приковал мъжа до стената и бе настъпил камата му. Собствената му кама беше опряна в гърлото на мъжа.

— Здрасти, Амафи. Какво ще кажеш да уредим нещата така, че нито Талвин Хокинс, нито аз да ти резнем гърлото?

Бившият квегански убиец, слуга на Талвин Хокинс повече от година, преди да го предаде, отвърна:

— Ваше великолепие! Едва ви познах.

Ухилен, Каспар му прошепна тихо, за да не могат да чуят другите в гостилницата:

— Но ме позна все пак. И какво се канеше да направиш? Да размениш главата ми срещу свободата си?

— Не, господарю, никога не бих направил такова нещо — зашепна в отговор Амафи. — От година живея, без да си отварям устата, върша най-черната работа, за да оцелея. Боях се, че вие ще ме познаете. Чаках само да се оттеглите, за да мога да се измъкна незабелязано.

Каспар се изправи, а ханджията усети, че боят е приключил, обърна се и се върна зад тезгяха. Каспар протегна ръка и помогна на Амафи да се изправи.

— Ти си лъжец и предател и нито за миг не бих повярвал, че след като се прибера в стаята си, нямаше да затичаш към цитаделата и да размениш живота ми за свободата си. Налага ми се обаче да прибягна до услугите ти, което ще помогне главите и на двама ни да си останат на раменете. Хайде, ела. Тук не е мястото да си разправяме истории.

— Разбрано, ваше великолепие.

Каспар отиде до тезгяха и купи вино, взе и две чаши. Махна на бившия убиец да тръгне пред него.

— Прощавай, но доста време ще мине, преди да си позволя да съм с гръб към теб.

— Разумен човек сте, ваше великолепие.

Стигнаха до стаята. Амафи отвори вратата, пристъпи вътре и замръзна.

— Спокойно — каза Каспар. — Това е моят… слуга.

Амафи влезе в стаята.

— Ама той… не се движи.

— Има железни нерви — отвърна Каспар. — Сядай на леглото.

Самият той отиде до прозореца и седна на перваза. В стаята имаше само една масичка и много мръсен умивалник с кана застояла вода. Каспар напълни чаша вино и я подаде на Амафи, после наля и на себе си.

— Имам много за разказване, Амафи, но бих искал първо да чуя твоята история.

— Нищо мистериозно няма. Докато бях на служба при Талвин Хокинс, се стараех винаги да знам как мога бързо да се измъкна, където и да сме. Стар навик ми е, а макар да не знаех подробности, ми беше ясно, че господарят ми е въвлечен в нещо непонятно за мен, което пък рано или късно винаги означава беда. Докато господарят ми проучваше цитаделата, за да намери начин да ви надвие, когато вие го предадохте…

— Предадох го, нали?

— Да, ваше великолепие. Но пък мисля, че той го очакваше. Прецених, че е човек, неспособен да наруши клетва, така че разчиташе вие пръв да го предадете, когато пое службата при вас.

Каспар се засмя горчиво.

— Значи ако не го бях предал с опита за покушение срещу Родоски, той все още можеше да е на служба при мен, а аз все още да съм херцог на Оласко?

— Вероятно, ваше великолепие. Кой съм аз, че да знам такива неща? Все едно, когато ми стана ясно, че цитаделата ще падне, просто изчаках и смъкнах униформата на един убит кешийски войник. Напуснах цитаделата с победоносната войска, а говоря сносно кешийски, тъй че никой не забеляза. Бях просто един от воините псета, с кръв по туниката. По пътя до пристанището се вихреше такова плячкосване и пиянство, че беше съвсем просто да се мушна в една празна сграда и да се крия няколко дни. Канех се да напусна Опардум, след като вие изчезнахте, но за жалост нямам средства.

— Умен човек като теб? Мислех си, че си натрупал доста парици.

Амафи въздъхна.

— Ваше великолепие, над петдесет съм вече и по занаят съм наемен убиец. Като млад изобщо нямаше да можете да стигнете до масата, камо ли да ме бутнете, преди да съм ви убил. Но вече съм изпаднал до това окаяно състояние и единственият друг занаят, с който мога да претендирам, че се справям, е слуга на благородник, а как мога да си спечеля работа, след като единственият, на когото мога да се позова, е човек, който с най-голяма радост би ме убил?

Каспар се засмя.

— Е, аз имам предложение. Както казах в гостилницата, може би имам начин да спра Хокинс да среже гърлата и на двама ни, а и нещо повече — да те изведа оттук жив и здрав някъде, където можеш да минеш в пенсия.

— Имам някои скромни спестявания в Саладор. Ако мога да стигна там…

— Помогни ми да стигна до Тал Хокинс и ще те отведа в Саладор. И ще има много повече от жалките ти спестявания. Ще те уредя за цял живот.

Амафи го изгледа подозрително.

— Няма да струва много, ако животът ми се мери с дни.

Каспар се засмя.

— Ти си мошеник, Амафи, и би трябвало да ти прережа гърлото по принцип, но макар да не вярвам, че ще си верен, вярвам, че имаш силен личен интерес.

— Значи няма да храните омраза затова, че ви изоставих в мига на най-голяма нужда — вие в края на краищата сте разумен и разбиращ човек…

Каспар се изсмя отново.

— Никога никой не ме е наричал така.

Амафи сви рамене.

— Все едно, вие може и да простите малкото ми провинение, но бившият ми господар — едва ли. В края на краищата аз го предадох на вас.

— А аз унищожих народа му — и той ми прости. Мисля, че ще е склонен да ти разреши да напуснеш града, вместо да те беси, след като ни свържеш. Ще му се наложи да мисли за много по-важни неща.

— Е, тогава отново съм вашият човек, ваше великолепие. Трудна беше тази година, а като ви гледам — и за двама ни. Отне ми близо десет минути, докато ви позная.

— Наистина ли?

— Не знаете колко много сте се променил! Трябва да се погледнете в огледало, ваше великолепие. Сам едва ще се познаете.

— Не бих се отказал от баня и нови дрехи — каза Каспар.

— Тогава наредете ми какво трябва да свърша и докато го върша, идете на баня и после на шивач. Ако успея да намеря бившия си господар, ще трябва да изглеждате възможно най-добре, когато се срещнете.

— Какво значи „ако успея“? Мислех, че е тук в града и ръководи нещата.

— О, не! Той остави бившия ви капитан Куентин Хавревулен с графовете Столинко и Висня да управляват като триумвират в името на сестра ви, докато нещата се подредят. Това стана, когато кралят на Ролдем провъзгласи херцог Родоски за новия херцог на Оласко и го ожени за сестра ви.

— Кралят на Ролдем? И Кеш и Островите са го приели?

— Наложи им се. Хокинс направи Оласко провинция на Аранор и двете — васални на Ролдем.

Каспар се стъписа.

— Значи вече сме част от Ролдем?

— Да, и засега като че ли върши работа. Поне данъците не са се вдигнали и чужди войски не маршируват по улиците, тъй че населението е доволно.

— Значи съм подценявал Хокинс на повече от един фронт. Но къде е той?

— Според мълвата намерил едно момиче от своя народ и се върнал в планините. Ще ми трябва малко злато, за да събера информация.

— Ще го получиш. И докато си подобрявам външността, надявам се да го похарчиш разумно. Открий къде е отишъл старият ми враг. Ужасно е важно да го намеря.

— Да, ваше великолепие, макар да ми се струва странно, че горите от такова нетърпение да го намерите, без да изпитвате никакво желание да го убиете.

— О, с удоволствие бих го убил — отвърна Каспар. — Не съм се променил чак толкова. Но в момента има много по-важни неща от отмъщението.

— Е, ще направя каквото мога.

— Това е всичко, което искам от теб. Сега лягай да спиш на пода и не опитвай никакви хитрини — неподвижният ми слуга ей там е напълно способен да ти изтръгне ръцете от ставите, ако се опиташ да ме убиеш, докато спя.

Амафи погледна талноя и каза:

— Доста злокобно ми се вижда това нещо и дори да не е нищо повече от броня, която държите в ъгъла по непонятни за мен причини, изобщо не бих си помислил да правя такова нещо, ваше великолепие. Поне когато няма изгода за мен.

Каспар се засмя и легна на леглото.

— Духни свещта и заспивай. Утре ни чака много работа.

 

 

Амафи се беше оказал прав. Малцина щяха да го познаят. Огледа се в огледалото — великолепно изделие от лъскаво стъкло със сребърен гръб. Толкова хубаво бе притежавал в цитаделата, но не беше виждал добро огледало от… Каспар се засмя.

— Какво има, господине? — попита шивачът.

— Нищо. Просто си мислех какво ли биха казали някои стари приятели, ако ме видят сега.

— Щяха да кажат, че сте човек с необичайно добра преценка и рядко добър вкус, господине.

Беше отишъл в една баня и излезе оттам толкова чист, колкото не се помнеше от година. После повика бръснар и му поръча да му подреже косата до прилична дължина, макар и по-къса, отколкото я беше носил преди изгнанието си. Брадата не я искаше както преди, когато обикновено оставяше горната си устна обръсната, а само изтънена и късо подрязана, закъдрена покрай челюстта.

Притесненията му, че ще го познаят, значително намаляха. Не се помнеше да е бил толкова слаб от младостта си. През дългите години охолен живот беше наедрял, макар да се гордееше, че поддържа тялото си стегнато и здраво. Сега беше мършав. Страните му бяха хлътнали, а когато смъкна старата си риза, та шивачът да я подмени с нова, видя, че ребрата направо се броят.

Вместо да чака няколко дни, плати на шивача да му приготви подходящ комплект за един ден, макар това да означаваше, че ще стои за няколкото проби през целия следобед. Все едно: нямаше къде да ходи, нито нещо друго за вършене, тъй че щом дойдеше моментът да се изправи пред днешните властници в Оласко, поне щеше да е представителен.

— Това е достатъчно засега, господине — обади се шивачът, казваше се Суан. — Ако не възразявате да почакате, ще приключа до един час.

Каспар бе повикал и обущар, който му беше взел мярка и сега тъкмо се връщаше.

— Имам няколко чифта, които могат да ви станат, докато направя ботушите, които поръчахте, господине.

Каспар се беше представил за благородник от Султ, което си беше истина. Смяташе, че и двамата майстори изобщо не ги интересува дали са чували за Султ, стига златото да е истинско. Може би щеше да е по-разумно да намери някой сараф и да обмени златото си от Новиндус срещу тукашни монети.

Докато пробваше ботушите, за да си избере, Амафи се върна. Каспар плати на обущаря и му каза да му донесе поръчаните в хана, където бе отседнал. После отведе Амафи в ъгъла на дюкяна.

— Какво откри?

— Открих начин да пратим съобщение до сестра ви, ваше великолепие. Ще струва съвсем малко злато, защото момичето, което работи в двореца, е глупаво дете и лесно ще го залъжем. Но е опасно, защото ако някой разбере, че носи писмо на херцогинята от брат й…

— Рискът си е риск — отвърна Каспар и извади от туниката си писмо. — Прати това на Талия тази вечер.

— Момичето ще е в една таверна близо до цитаделата, защото семейството му работи там. Помага в кухнята на цитаделата и в перачницата, но не живее там. Сигурно ще минат ден-два, докато намери начин да пъхне писмото ви в ръката на сестра ви, но твърди, че ще може.

— Нещо притеснява ли те, Амафи?

Старият убиец потърка длани, все едно му беше студено.

— Ами… — измърмори кисело. — Ще ме прощавате, ваше великолепие, но напоследък нещо не ми върви. Все избирам губещата страна. Служих на Талвин и вие го предадохте, после на вас, и вие на свой ред бяхте предаден. Дано да ми се обърне късметът, щото иначе…

— И аз съм така — отвърна сухо Каспар. — Хайде, върви. Довечера ме потърси в „Речната къща“. — Подхвърли му малка кесия. Като свършиш, иди си купи по-прилични дрехи. Не можеш да ми идваш в „Речната къща“ и да приличаш на просяк.

— Да, ваше великолепие — отвърна ухилено Амафи. — Ще изпълня заповедите ви.

Каспар го загледа как излиза и въздъхна. Шансовете старият убиец да го продаде на полицията, види ли първа възможност самият той да се измъкне от наказание за прегрешенията си, бяха равни, но в този момент рискът трябваше да се поеме. Сестра му беше единствената, която имаше власт да го опази жив достатъчно дълго, за да може да изпълни мисията си.

Каспар го усещаше. Малко оставаше. Малко оставаше да вземе това адско нещо от стаята си и да го отнесе в двореца, да обясни положението и… дано да намереше Хокинс, а чрез него — Конклава на сенките.

 

 

Според всички сведения „Речната къща“ беше едно от най-хубавите заведения за хранене в Оласко. Беше открито преди половин година, тъй че Каспар естествено не се беше хранил в него, но изпитваше нужда от хубаво ядене. Чревоугодник по природа, той така и не беше вкусвал прилична храна отпреди изгнанието си. Щом времето свършваше, поне щеше да си поживее добре през последните си няколко дни. Освен това бе убеден, че никой няма да го познае при сравнително новата му външност.

Собствениците се оказаха двойка от Кралството, готвач и жена му, а мястото бе станало предпочитано за вечеря сред богатите от простолюдието и низшето благородничество. Преди години „Речната къща“ бе имение на благородник, когото Каспар беше разорил. Домът се беше прехвърлял няколко пъти от един собственик на друг, а в последно време бе служил за хан, с курвенски бардак на горния етаж. Сега беше подновен напълно и предлагаше обяд и вечеря по обичай, дошъл от Батира. Не беше всъщност нито хан, нито кръчма. Наричаха го „ресторант“, „място за отдих“ на онзи език. И беше станало наистина популярно — беше идеалното място за хора, чиито домове бяха твърде малки за събирания или чиито средства не им позволяваха да си имат свой готвач и слугински персонал.

Заведението се оказа препълнено. Ако можеше да се съди по тълпата, чакаща да я настанят тази вечер, храната, изглежда, отговаряше на репутацията си. Каспар бе принуден да даде щедър подкуп на уредника, за да му намери малка маса в ъгъла, и то само защото беше все още рано.

Ъгълът устройваше Каспар, тъй като можеше лесно да наблюдава кой влиза и излиза. Мярна из помещението няколко познати лица, не хора, които познаваше много добре, но богати търговци и дребни благородници от бившия му двор. Стори му се забавно, че никой не го забелязва. Започна бавно, с изстудено бяло вино, внесено от Кралството, с мезе стриди и скариди. Блюдата бяха превъзходни.

Докато се хранеше, видя още познати да влизат в ресторанта, но никой не му обърна внимание. Осъзна нещо за човешката природа: че хората не се разпознават извън познатия контекст, освен ако не са много добре познати. Никой и за миг не си помисли, че мъжът в ъгъла би могъл да е един по-слаб, обгорял от слънцето и по-заякнал Каспар Оласко, защото никой изобщо не очакваше да види бившия херцог да седи в ъгъла на това заведение и да вечеря най-спокойно. Най-много някой да си каже: „Тази вечер видях един, който наистина много приличаше на предишния херцог“.

Хубавата жена, която му сервираше, се казваше Маджери, жената на готвача, и беше чаровна, макар и не склонна към флирт — добре дошла промяна след грубоватите слугини, на които се беше натъквал навсякъде, където беше вечерял, откакто се бе прибрал в града си. Препоръча му няколко блюда. След второто Каспар реши поне да опита всичко, което му препоръча, та дори и да не може да го довърши, тъй като вкусовете и ароматите бяха изумителни.

Другата жена, която обслужваше клиентите, беше с царствена осанка, с червено-руса коса, и човек можеше да я нарече красива, ако не беше високомерната й сдържаност. Усмихваше се, но в усмивката й нямаше много топлота.

Каспар опитваше поредното блюдо — пресни зеленчуци с оцет и плодова салата, поръсена с лимонов сок и подправки. Трябваше му малко време, за да свикне с хрупкаво-тръпчивия вкус, но ароматите бяха чудесни. Маджери му сипа друг сорт бяло вино и каза:

— Тръпчивостта на подправките в салатата не подхожда на повечето вина, но мисля, че ще се уверите, че това върви добре с нея.

Наистина вървеше, Каспар й отвърна с комплимент за добрия избор и започна ново блюдо — пълнен гълъб с подправки и сос.

Амафи влезе в заведението и посочи към него. Уредникът погледна Каспар, после махна на квеганеца, че може да отиде на масата.

Амафи седна и Каспар му каза:

— Опитай гълъба. Възхитителен е.

— Така съм чувал, ваше великолепие.

— Добре изглеждаш — рече Каспар и посочи с вилицата си новите дрехи на Амафи.

— Благодаря. Приятно е човек да е чист.

Маджери се приближи и щом видя Амафи, лицето й замръзна. Тя се поколеба за миг, обърна се и бързо се скри в кухнята.

— Господарю, трябва да напуснем, веднага! — каза Амафи и стана.

Каспар го изгледа стъписано.

— Какво?

Амафи се пресегна и го хвана за лакътя.

— Веднага, господарю. Познаха ме.

Каспар почти се беше надигнал от стола си, когато момичето се върна от кухнята с двама мъже, и двамата облечени в бели дрехи на готвачи. Преди Амафи или Каспар да успеят да извадят оръжие, единият насочи сабя към тях.

— Е, ако това не е най-неочакваната изненада в живота ми, не знам кое е — каза Талвин Хокинс.