Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (12)

Глава 10
На запад

Каспар бърчеше вежди.

С Кенер и Флин седяха на една маса в гостилницата на хана „Четири благословии“, съсредоточени върху трите карти, които Каспар бе успял да купи, след като монасите си отидоха.

Докато той беше търсил търговци на карти, Флин и Кенер се бяха върнали до храма, за да се опитат да измъкнат поне някакви сведения от монасите, особено какво точно й е „грешно“ на бронята, но се върнаха без нищо. Монасите не пожелаха да говорят с тях. Флин беше убеден, че не трябва да тръгват на заранта, твърдеше, че това ще принуди монасите да дойдат и да им кажат поне нещо.

— Чудя се колко ли са достоверни тия? — попита Каспар. Едрият ханджия се приближи до масата им с три нови чаши ейл и попита:

— Следващото си пътуване ли планирате?

— Ако можем да разчитаме на тези карти. Ханджията надникна над рамото на Каспар, пресегна се и вдигна едната.

— Тази можете да я изгорите. Знам я. Копие на копие на много стара неточна карта.

— Откъде знаеш? — попита Кенер.

— Бях пътуващ търговец някога, като вас, преди да заседна тука. Стигнах възраст, в която вече ми омръзна да млатя разбойници и да бягам от бандити. Чакай да видя какво съм си заключил в скрина. Мога да ви покажа едно-две неща.

Върна се със стара карта, изрисувана върху навита на руло кожа.

— Тази я купих от един търговец в Ралапинти, още в началото. Имах само един фургон, муле, меч, който си спечелих в игра на карти, и цяла купчина боклуци за продан.

Разгъна картата върху масата. За разлика от техните, тази показваше целия континент Новиндус. Освен оригиналното мастило се виждаха и допълнителни бележки и рисунки, за които Каспар предположи, че са направени от ханджията.

— Вижте тук. — Ханджията посочи мястото им, в Шамша. — От ей тук до ей тук — продължи той, като прокара линия с пръста си, — и трите карти са доста точни, но след това…

— Трябва да заминем на запад — каза Каспар.

— Ами… има два начина да го направите. Можете да хванете обратно на север за няколко дни и ще намерите един път, който води на запад. Не е лош, стига да не бързате. Лъкатушите през хълмовете на Морските планини — много проходи и приличен дивеч, ако знаете да ловувате. — Замълча и се потупа с пръст по брадичката. — Мисля, че ми отне някъде около месец последния път, когато тръгнах по този маршрут. Разбира се, това беше преди трийсет години. Повечето хора обаче просто тръгват на юг до град Змийска река и оттам хващат кораб за Махарта.

— Защо Махарта?

Ханджията седна на празния стол до тях, неканен. Посочи картата.

— Ако хванете право на запад оттук, ще стигнете някъде в средата на Пазарния площад на Великия храм. — Почеса се по брадичката. — Оттам, ако продължите на запад, няма много неща, с които бихте искали да се забъркате. Доколкото разбирам, сте чужденци. Откъде сте?

— От отвъд Зеленото море — отвърна Каспар.

— Ха! — Ханджията плесна с ръка по масата. — Чувал съм приказки за задморски търговци, дето се вясват тук от време на време. Ето какво ще ви кажа. Като свърша с вечерята и се погрижа за другите клиенти, да седнем да поговорим. Ако отивате на запад, има някои неща, които трябва да знаете, ако искате да останете живи. А и аз съм любопитен за вашата земя. — Мъжът стана. — Не ми е мъчно за опасностите, но възбудата ми липсва.

 

 

— Викат ми Бек, съкратено от Бекамостана — каза ханджията късно вечерта, когато се събраха.

Флин представи себе си и приятелите си.

— Е, кажете ми сега какво искате да знаете — продължи Бек.

— Казаха ни да тръгнем на запад — обясни Каспар. — Предполагам, че това означава Махарта.

— Кралицата на реката, така го наричат — каза Бек. — Някога бил най-процъфтяващият красив и великолепен град… е, казвахме обикновено „на света“, но това беше преди да научим за ония места отвъд морето. Все едно, старият радж, по времето на дядо ми, управлявал народа си добре. Не е най-големият град — най-големият е Змийска река, — но е най-богатият. Поне е бил де.

— Какво се е случило?

— Змийската кралица, това се случило — каза троснато Бек. — Никой не говори много за нея, защото всеки знае какво се е случило, родителите ни са ни учили. — Почеса се по брадичката. — Тя е дошла някъде от севера на Западните земи.

— Западните земи ли? — попита Каспар и погледна картата.

Бек сложи ръка върху две трети от картата на Новиндус.

— Тука са Западните земи. — После покри двете страни. — По средата лежат Речните земи, а на изток са…

Флин довърши:

— Източните земи.

— Бързо схващаш. — Бек се ухили. — Едно време е можело да се пътува по Змийската река или по Ведра почти от единия край до другия без големи трудности. О, имало и разбойници тук-там, според дядо ми, но по онова време град Змийска река е контролирал повечето земя покрай реката чак до Горещите земи.

— Ведра е обкръжена от градове-държави, всеки със своя територия, но освен пограничните сражения от време на време било съвсем мирно. Нещата започват да стават гадни, когато се отдалечиш от реките. — Той посочи района на запад от Махарта. — Това тук е Равнината на джамите. Не ходете там.

— Защо?

— По две причини. Първо, няма нищо ценно за търгуване, а освен това е обитавана от тези наистина опасни дребни кучи синове, около четири стъпки на ръст. Никой не може да говори езика им. И значи те избиват всички нарушители на границите им. Обикновено стоят далече от реката, тъй че и на западния бряг все още има ферми, но на повече от ден езда от реката най-вероятно ще свършите с отровни стрели по вас. Не можеш да ги видиш кога идват. Всъщност никой не знае как точно изглеждат… След това стигате до Небесните стълбове.

— Те пък какво са? — попита Кенер. Пръстът на Бек посочи планинския хребет.

— Планините Ратн’гари. Най-големите планини тук. На три дни път нагоре от залива Ратн’гари. Според легендата там има две неща: Некропола — Града на Мъртвите богове, където почиват всички богове, загинали във Войните на хаоса — а високо горе са Небесните стълбове — две планини толкова високи, че никой смъртен не може да види върховете им. А над тези върхове е Павилионът на боговете, където обитават живите богове. Всичко това е легенда, разбира се. Никой жив човек изобщо не се е опитвал да иде там.

Тримата мъже се спогледаха. След миг мълчание Бек попита:

— Е, и каква е тази ваша експедиция?

— Казаха ни да тръгнем на запад — отвърна Флин. — Това е всичко.

— Кой ви каза?

— Монасите, при които ме прати снощи — каза Каспар. Бек потърка брадичката си.

— Е, изглежда, че не пренебрегвате подобни съвети. Искам да кажа, трябваше ви някакъв съвет и го получихте. Но човек би могъл да си помисли, че можеха да са малко по-изрични и ясни от това „вървете на запад“, нали?

Каспар се пребори с идеята да каже на Бек за товара във фургона, но реши, че старият ханджия едва ли ще има някакво по-дълбоко прозрение. Затова стана и заяви:

— Значи тръгваме утре призори. Ще разтоварим багажа си и ще вземем лодка до град Змийска река — изглежда ми по-добър избор, отколкото да минаваме през планините с фургон.

— Отнема почти същото време, ако включиш цялото товарене и разтоварване, осигуряването на превоз и прочие, но ще имате по-добър шанс да стигнете непокътнати — каза Бек.

— Може ли да се приеме със сигурност, че клановата война е свършила? — попита Кенер.

— Никога не може да се приеме със сигурност нищо за клановете там, но повечето кръвопролития са престанали засега, поне според това, което чувам. Просто гледайте да подкупите подходящите хора. Моят съвет е: щом слезете от лодката, тръгвате по първата голяма улица. Не мога да си спомня името й, но няма да я сбъркате. Има пет-шест малки улички, после е тази единствена голяма, върви на север и юг. Значи тръгвате право по нея, защото по нея вървят всички. Това ще ви отведе до големия северен пазарен площад и всички добри ханове. Но ако завиете надясно, ще се озовете в района на клана на Орела. Те държат под контрол всичко покрай реката до кейовете. Ако подкупите някой и друг страж, ще избегнете неприятностите. Намирате си хан при кейовете и чакате кораб за Махарта. Не би трябвало да чакате повече от ден-два, тъй като повечето търговия от града спира в Махарта, преди да се отправи покрай брега за Чатишан и Испар.

— Благодаря — каза Каспар. — Много ни помогна. — Подаде му картата.

— А, задръж я — рече Бек. — На мен вече не ми трябва. Дъщеря ми се омъжи за един мелничар в село Родонда — добро момче иначе, ама зет все пак, — а синът ми е във войската на раджа, тъй че не мисля, че ще им трябва скоро търговска карта.

— Много ти благодаря — каза Каспар.

Кенер и Флин се заизкачваха по стъпалата към стаята си, а Каспар каза:

— Един последен въпрос. Каза ни, че ако тръгнем право на запад ей от тук, ще стигнем до…

— До пазарния площад на Великия храм — довърши вместо него Бек. — Истина е.

— Това важно ли е?

Ханджията помълча малко, сякаш обмисляше въпроса.

— Може би. Допреди сто години Махарта е била търговският център на целия континент. Всичко, превозвано по реката — от крайбрежните градове, от Змийска река до далечния Султ — е минавало през Махарта. Точно затова предците на стария радж построили големия площад — за да могат да имат търговците и пътниците места за храмовете си. Трябва да са поне стотина. Ако монасите са казали да отидете на запад, може би това е мястото, където да започнете да търсите каквото ви трябва. Чувал съм, че има толкова малки секти, че са построили само по два свои храма, един в родината си и друг в Махарта! — Бек се засмя. — Макар днес градът да не е каквото е бил, все пак си струва да се види.

— Благодаря ти още веднъж — каза Каспар, стана и нави картата. — И особено за това.

— Няма защо. Ще се видим на заранта.

Каспар бавно се качи по стъпалата. По природа беше решителен човек и мразеше колебанието. Но сега се бе озовал в изключителна ситуация. Знаеше, че е принуден да свърши тази работа с Кенер и Флин, преди да може да мисли за връщане у дома. Но мразеше да не знае какво прави. Проклятие, не можеше да е сигурен дори къде отива.

 

 

Вдигнаха ковчега с товарната мрежа и бавно го спуснаха в трюма. Кенер и Флин пренесоха сандъка на борда, докато Каспар приключи с продаването на фургона и конете. Не че им трябваше злато — достатъчно богатства имаха в сандъка, за да преживеят в охолство остатъка от живота си, — но Каспар бе решил да играе ролята на търговец и да не привлича подозрения.

Съветът на Бек се оказа разумен. Завили бяха на юг на ъгъла, където им беше казал, и ги спряха само на два пъти воини със знака на клана на Орела на табардите.

Подкупите, които дадоха, не бяха дори подкупи, бяха си просто цената за свършената работа. Вторият страж дори им даде знак, дървена монета с орел на нея, и им нареди да я показват на всеки друг страж, който реши да ги спре и да ги разпита. Каспар се оплака, че първата стража не им е предложила нещо такова, но му отвърнаха със смях, че подкупът явно не е бил достатъчно щедър.

Каспар влезе след Кенер и Флин в малката каюта, която щяха да делят. Тя едва побираше четирите койки, поставени една над друга от двете й страни. Сложиха сандъка на едната долна, а Каспар се настани на другата и каза:

— Чудя се…

— За какво? — попита Флин.

— За онова, дето ни каза старият монах. Че ако направим грешен избор, ще умрем.

Кенер се качи на едната от горните койки и се изтегна.

— Доста неприятен начин да го разберем според мен. Три грешни хода и онова нещо в трюма си остава да седи някъде, без никой да го мести.

— Мисля, че все някак ще си намери някой, който да го мести — подхвърли Флин.

— Все едно — продължи Каспар. — Мислех си и за нещо, което каза Бек: как имало път за Махарта на два дни северно от града. Сигурно сме го подминали. Може би Макгоин умря, защото не сме тръгнали по него.

Кенер лежеше на една страна, отпуснал глава на ръката си.

— Не знам. Понякога си мисля, че ако не бяхме се въвлекли в това, щяхме да сме уплашени още повече.

Флин също се качи на койката си.

— Нищо особено нямаше. Каспар, ти си служил войник, нали?

— Да.

— Рано или късно човек просто свиква с кръвта, нали?

Каспар помълча малко, после отрони:

— Да. Става… нещо обичайно.

— Точно за това говоря — продължи Флин. — Ние просто свикнахме с безумието.

Каспар се отпусна на койката, примирен с чакането на камбаната за обедната храна. Помисли си за току-що казаното от Флин и реши, че е прав: човек наистина свиква с безумията, ако живее с тях достатъчно дълго.

Но изведнъж го споходи тревожна мисъл: той бе живял с лудостта много преди да се появи тук и да срещне тези мъже.