Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (13)

Глава 11
Махарта

Откъм палубата се разнесе сигнал. Каспар махна на спътниците си да слизат от койките.

— Пристанахме. Докато излезем на палубата, мостчето ще е спуснато. Ще сляза да потърся да наемем фургон.

— Купи, ако се наложи — рече Флин. Вече бе извадил злато от ковчежето и подаде пълна кесия на Каспар.

Флин и Кенер излязоха първи и помъкнаха ковчежето по тесните стъпала. Каспар огледа за последен път малката каюта, да не би някой да е забравил нещо. Затвори вратата и се заизкачва след тях.

На палубата забеляза две неща, почти едновременно. Обичайният пристанищен шум липсваше. Беше влизал в достатъчно пристанища през живота си, за да знае какво да очаква, а приглушените гласове, накъсващи сега иначе пълната тишина, не бяха нещо обичайно. Другата странност бе, че единствената дейност по палубата беше на няколкото души от екипажа, които вдигаха с макарата ковчега от трюма.

Бързо се огледа и му отне само миг, докато погледът му обхване всичко. Кенер и Флин бяха оставили ковчежето и Кенер сочеше над перилото. Каспар погледна натам и видя най-малко двеста въоръжени стражи — бяха разчистили целия кей. Там, където спускаха мостчето, стоеше нещо, което можеше да се нарече жреческа делегация, от непознат за Каспар орден. Зад тях стояха офицери от местния гарнизон на раджа, а още по-отзад — тежък товарен фургон, в който бяха запрегнати два коня. Тъкмо го подкарваха към мястото, където спускаха ковчега. От дясната страна чакаше изящна каляска.

— Не мисля, че ще се наложи да се грижиш за фургон — каза Флин. — Изглежда, ни очакват.

В мига, в който мостчето падна на кея, няколко въоръжени стражи бързо се качиха на борда. Носеха светлосини ливреи със златни и бели ширити, стоманените им шлемове бяха излъскани до сребрист блясък. Щом смъкнаха ковчега от трюма, старшият войник застана пред Каспар и приятелите му и каза:

— Вие ли сте чуждоземците, които придружават това? — Посочи сваления ковчег.

— Да — отвърна Каспар.

— Елате с нас.

Войникът се обърна, без да изчака да види дали ще му се подчинят, а двама от стражите награбиха ковчежето в нозете на Флин.

Каспар изпита леко облекчение, че не му взеха меча. Не че хранеше каквато и да било илюзия, че би могъл да се бие сам с двеста от най-отбраните войници на раджа в Махарта, но това поне означаваше, че не е пленник… засега. Знаеше, че разликата между въоръжена стража и почетен ескорт е съвсем нищожна. Но все пак тя понякога отделяше удостоените с почит от обречените.

На кея към тях пристъпи богато облечен възрастен мъж. Халатът му беше пурпурен, обшит с хермелинова кожа и златен ширит, а на главата си носеше висока конична шапка, украсена със златни руни. Махна с ръка и неколцина духовници се приближиха към фургона, на който смъкваха ковчега.

— Аз съм отец Елект Вагаша от храма на Калкин. Моля, елате с мен и ще поговорим.

— Благодарен съм ви за илюзията, че имаме някакъв избор по въпроса — отвърна Каспар.

Старият духовник се усмихна.

— Разбира се, че нямате, но е хубаво да се придържаме към доброто възпитание, не мислите ли?

Поведе ги към каляската и двама лакеи им отвориха вратата. Щом всички се настаниха, каляската потегли. Каспар погледна през прозорчето.

— Това посрещане, изглежда, е предизвикало суматоха в ежедневната търговия, отче. И беше неочаквано. Поне за нас. Допускам, че брат Аншу ви е известил за предстоящото ни пристигане?

— Естествено. Свързахме се с неговия орден, който на свой ред потърси моя. Братята на Гешен-Амат са съзерцателни, отдадени са на езотерични и мистични размишления. Макар да отдават висока почит на въпросите на духовността, има някои неща, които е по-добре да бъдат оставени на други. Както разбирам, вие сте чуждоземци?

— Да — отвърна Флин. — От една задморска земя.

— Островното кралство — каза отец Елект Вагаша. — Знаем за него. Знаели сме за него още преди идването на Изумрудената кралица. Както знаем за Кеш и за обитаващите други части на света. Търговският обмен между нашите полукълба е рядкост, но не и нещо нечувано.

— Нашата религия не се практикува във вашата част на света — продължи той. — Би могло да се каже, че сме военен орден, след като много от братята и отците са били войници, преди да прегърнат нашата вяра, докато други са служили под оръжие още в първия миг, в който са приели светите обети. Нещо повече, ние сме братство на учени и историци. Стремим се към познанието като един от многото пътища към просветлението, тъй че бяхме логичният избор за проучването на тази…

— Реликва? — подсказа Каспар.

— Това определение е толкова добро, колкото всяко друго, засега. Все едно, защо не ми разкажете какво знаете за нея, от самото начало, докато пътуваме към храма?

Каспар погледна Флин, а той пък Кенер. Кенер даде знак, че би трябвало да разказва Флин. Флин започна.

— Преди две години се събрахме в Крондор. Бяхме всичко трийсет търговци и учредихме консорциум…

Каспар се отпусна на седалката. Помнеше всяка подробност от историята, затова остави гласа на Флин да заглъхне в общия фон, зареял поглед към гледките на Махарта.

Повече от всяко друго място, което бе посетил досега на този континент, градът му напомняше за дома. Толкова далече на юг климатът беше умерен и лятното време — по-меко от всичко, което бе изтърпял досега. Сградите близо до пристана бяха от тухли и хоросан, не като по-паянтовите, макар и по-груби на вид постройки, на каквито се беше натъквал на север. Улиците бяха павирани, а морският бриз отвяваше повечето воня от гъстите тълпи, която бе изтърпял в Змийска река и други градчета, които бе посетил по пътя си дотук.

Пазарът, в който навлязоха, изглеждаше един от най-процъфтяващите от всички, които бе виждал досега. Хлапетата, затичани след каляската, и тръгналите да пазаруват жени все едно бяха взети от улиците на Опардум и пренесени тук. Заля го вълна на носталгия по родния край, тъга, каквато не бе изпитвал от деня на изгнанието си.

Когато впрягът затрополи по друг широк булевард, Флин рече:

— … и тогава намерихме Каспар.

— Значи не сте били част от компанията им от самото начало? — обърна се към него отец Елект.

— Не бях — отвърна Каспар. — Дойдох на тази земя само няколко месеца преди да срещна Флин и другарите му. По чиста случайност се озовах на пазара в деня, в който търсеха четвърти меч, който да им помогне да докарат… реликвата до град Змийска река.

— Значи преди това не сте имали никакъв интерес към тази вещ?

— Просто търсех начин да ускоря пътя си до дома. Не дойдох тук по свой избор.

— О? — Старият прелат се наведе напред. — И как така пътува човек до другия край на света, ако не по свой избор? Със сигурност не като пленник?

— Не в традиционния смисъл, отче. Не бях окован в трюма на някой кораб, ако това питате. — Каспар се отпусна на седалката и въздъхна. — Бях пренесен тук от един могъщ магьосник, с когото по силата на обстоятелствата влязох в конфликт, и, честно казано, той се оказа по-скоро снизходителен, защото ако позициите ни бяха обратни, почти със сигурност щях да го убия.

— Но поне признавате снизходителността на своя противник.

— Баща ми често казваше: „един ден, прекаран в дишане, е добър ден“.

— Това как сте влезли в конфликт с този магьосник вероятно е възхитителна история — отбеляза старият жрец. — Но нека да я оставим за по-късен разговор, стига обстоятелствата да позволят, и да се върнем на онова, което се е случило, след като сте се присъединили към тримата оцелели от тази злополучна експедиция.

Каспар подхвана разказа от срещата си с Флин, Макгоин и Кенер и наблегна на по-важните моменти от пътуването. Другите двама от време на време добавяха по някоя подробност. Когато стигна до описанието на съществото, убило Макгоин, жрецът зададе няколко уточняващи въпроса и след като остана доволен от отговорите на Каспар, му даде знак да продължи.

— Няма много повече за разказване. — Каспар сви рамене. — Останахме в Шамша два дни, после взехме лодка за Змийска река. Единственото, което се случи там, бе нашата среща с брат Аншу, а съм сигурен, че за това имате пълен доклад от неговия храм. В град Змийска река прекарахме три дни, преди да се качим на кораба, който ни докара тук.

— И вече сте тук — каза отец Елект. — Е, пристигнахме.

Каспар погледна навън и видя, че са на огромен площад, обкръжен от всички страни с храмове. Този, пред който спряха, съвсем не беше най-разкошният, но съвсем не и най-скромният. Слязоха от каляската и прелатът каза:

— Имаме стаи за вас, господа. По заповед на раджа, по наша молба, ще ни бъдете гости тук, докато не се реши какво да се прави с вас и с вашия странен товар.

— А колко време ще отнеме това? — попита Каспар.

— Ами, толкова, колкото отнеме — отвърна старецът. Каспар погледна Флин и Кенер. Те само свиха рамене.

 

 

Храмът на Калкин не приличаше на нито един от храмовете, които Каспар бе посещавал. Вместо тишината или приглушените молитви на посветените, или пеенето на химни, главната зала на храма кънтеше от гласове. Младежи стояха на групи, често около стар жрец, понякога сами, понякога слушаха внимателно стария жрец, на други места разгорещено обсъждаха нещо и спореха. Други братя бързаха наоколо, но Каспар никъде не видя онази мълчалива религиозна отдаденост, с която бе така привикнал в другите храмове.

— Тук става малко шумно понякога. Да се оттеглим в моето жилище, докато приготвят стаите ви — каза отец Елект.

Жилището му беше оскъдно обзаведено, но беше пълно с книги, ръкописи и пергаменти, държани в големи кошове покрай стената. Иначе имаше само една писалищна маса и пет стола. Жрецът ги подкани с жест да седнат, нареди на слугата да донесе освежителни напитки и също седна.

— Храмът ви не прилича на нито един от храмовете, които съм посещавал, отче — каза Каспар. — По-скоро прилича на училище.

— Защото е точно това в известен смисъл — отвърна Вагаша. — Наричаме го университет, което означава…

— Целостта — подсказа Каспар. — Universitas Apprehendere?^[1]

— Videre — поправи го старият жрец. — Съвършеното разбиране е достъпно за боговете. Ние просто се стремим да разберем всичко, което ни е позволено да видим.

Кенер и Флин ги гледаха неразбиращо и отец Вагаша поясни:

— Вашият приятел говори много древен език.

— Древен квегански, при това съвсем малко. Учителите ми ме учиха на класика от няколко държави.

— Учители? — учуди се Кенер. — Нали каза, че си бил войник и ловец.

— Бях, наред с други неща.

Слугата пристигна с поднос със закуски, сладкиши и чай.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-силно, но орденът ми спазва въздържание. Чаят обаче е добър.

Слугата напълни четири чаши и излезе.

— Е, какво да правим с вас? — каза духовникът.

— Пуснете ни да си заминем — предложи Флин. — Убедени сме, че ако не направим каквото иска онова нещо, то ще ни убие.

— Ако се съди по историята с наскоро загиналия ви приятел, то всъщност е спасило живота ви.

Каспар кимна и каза:

— И ние така предполагаме.

— Това, което ме изненадва, е относителното ви спокойствие — каза жрецът. — Ако аз се бях оказал подвластен на някоя непонятна за мен тъмна сила, сигурно щях да се побъркам.

Флин и Кенер се спогледаха и Кенер отвърна:

— След известно време… човек просто привиква. Донякъде. Искам да кажа, когато отначало нещата започнаха да отиват на зле, много обсъждахме какво да направим. Някои от мъжете искаха да оставим това нещо в пещерата и да вземем златото, но… не можехме. То просто не ни позволяваше да го оставим.

— Тъй че не е като да сме имали избор — добави Флин.

— Това беше и причината да потърсим брат Аншу — каза Каспар. — Знаех, че нещо тук не е наред и че би трябвало да съм ядосан от това. Не съм от хората, които са свикнали да им се казва какво трябва да правят. Тъй че предполагам, бих могъл да кажа, че бях притеснен от това, че не съм притеснен.

— Трябва да ти е било трудно, когато си бил във войската — подхвърли Флин, колкото да разведри настроението.

Каспар се усмихна.

— Понякога.

— Има… джеас, поставен над вас — каза жрецът.

— Не знам тази дума — каза Флин.

— Аз също — призна Каспар.

— Това е магическо принуждение. Заклинание, което ви принуждава да изпълните определена задача — отвърна отец Вагаша. — Това е една от причините да се случат всички онези гибелни неща с вашите приятели, но вие въпреки това сте сравнително непритеснени от тях.

Кенер се завъртя неловко в стола си и рече:

— Мислех, че просто… че съм…

— Закоравял? — подсказа Каспар.

— Да. Още когато първият от групата ни умря… не почувствах нищо.

— Не бихте и могли, иначе не бихте изпълнили този джеас — каза старият жрец. — Моите братя в момента проучват тази ваша реликва и когато приключат, ще направим каквото можем, за да ви помогнем да се освободите от нея.

— Значи е нещо зло? — попита Флин така, все едно още не беше сигурен.

— Има времена, когато добро и зло престават да са толкова прости понятия — каза жрецът. — Ще можем да ви кажем повече, след като приключим с изследването на реликвата. Защо не отидете да си починете? Ще вечеряте с братята. Храната ни не е богата, но е засищаща. Навярно утре ще разполагаме с повече, за да говорим.

Стана и тримата го последваха. Сякаш очаквал какво ще му потрябва на отец Елект, слугата се появи, за да ги отведе до стаите им. Жрецът каза:

— Ще изпратим да ви поканят за вечерята.

Докато вървяха след слугата, Флин подхвърли:

— Май все пак беше добре, че дойдохме тук.

— Освен ако онова не ни избие всичките, разбира се — каза Каспар.

 

 

Вечеряха с отец Вагаша, но разговаряха с него не на следващия ден, а чак след близо седмица. През това време ги оставиха да правят каквото искат. Кенер и Флин предпочитаха да си стоят в стаите, да спят, да играят карти и да идват за храна.

Каспар посвети времето си на това да обикаля из голямата зала. Сядаше кротко и се вслушваше в беседите на учители и ученици. Много от нещата, които чуваше, звучаха елементарно и предсказуемо — идеализирани възгледи за живота и за това как би трябвало да действа светът, — но дори участниците, които поддържаха опростени гледни точки, се изразяваха добре.

На втория ден в залата Каспар се спря, за да послуша един особено сложен дебат, в който жрецът, надзираващ подготовката на младежите, поставяше въпроси, без да предлага отговори, но позволяваше на учениците да обсъждат всеки аспект и да стигат до свои собствени заключения.

Вслушан в дискусията, Каспар долавяше обещание за предстоящи неща, прозрения от време на време ако не за оригинална мисъл, то поне за прилежно усилие. Някои от тези млади хора щяха да съзреят и да се издигнат до проникновени мислители, осъзна Каспар, и дори най-ограничените между тях щяха да се облагодетелстват от дългото си пребиваване тук.

За миг Каспар усети, че е на ръба на яростта. „Това си струва! — помисли си. — Това е хуманното усилие, към което би трябвало да се насочи човечеството, да разбере света около нас, не просто да го завладява!“ Спря се, изумен от силата на чувствата си и зачуден откъде извират. Не бе изпитвал такива чувства досега. Откъде се бе появил у него този гняв? Все едно бе изживял живота си в пълен мрак и изведнъж му бяха показали, че светлината съществува и че цялата красота и чудо на живота винаги са били едва на стъпка от него, а той просто не го е знаел! Кой го беше държал в тъмнина? Каспар никога не бе имал навика да се вглежда в себе си и това прозрение дълбоко го смути.

С усилие сдържа реакцията си и насочи ума си встрани от тези въпроси, отново насочи вниманието си към текущите неща. Развълнуван, че преживява такъв конфликт, се обърна и напусна залата. Прибра се в стаята си.

Само строгите правила на храма против алкохола го опазиха трезвен тази нощ.

 

 

През остатъка от седмицата Каспар остави ума си да се забавлява със споровете на младите ученици, но съзнателно се държеше настрана от въпроси като онези, които бяха предизвикали такова дълбоко вълнение в душата му.

След седмица ги поканиха в покоите на отец Елект.

Щом влязоха, старият жрец каза:

— Моля, седнете. Знам, че с нетърпение чакате решението ни. Вече имаме някаква представа какво трябва да се направи.

Никой не проговори. Други трима духовници влязоха в стаята и старият прелат ги представи.

— Това са отец Джалиел, отец Гашан и отец Рамал. — Тримата бяха облечени в същите халати като всички членове на ордена, освен по една малка игла под яката — Каспар бе забелязал, че повечето учители в голямата зала носят такива игли. Първият бе очевидно стар, но другите двама бяха по-скоро на възрастта на Каспар, някъде малко над трийсет. Или малко повечко. Вагаша каза:

— Отец Джалиел е нашият експерт по древни артефакти и реликти. Отец Гашан е теологът ни и неговото задължение е да интерпретира откритията ни съобразно нашата доктрина и вяра. Отец Рамал е нашият историк. — Махна с ръка на тримата да пристъпят напред. — Отец Гашан, бихте ли започнали вие? Моля обяснете на нашите приятели нашите възгледи за познанието.

Отец Гашан заговори:

— Ако ви се стори, че говоря прекалено объркано, моля, помолете ме да се изясня. — Огледа тримата един по един и започна: — И така, ние гледаме на познанието като на несъвършено разбиране. Винаги се появява нова информация, която ни предизвиква да преразглеждаме своята вяра от гледна точка на вселената. Ние категоризираме знанието в три категории: съвършено знание, сигурно знание и недостатъчно или непълно знание. Съвършеното знание е в компетенцията на боговете, а дори и тяхното възприятие е ограничено. Само Истинската божественост, онзи, който се почита от някои като Ашан-Генет, го възприема съвършено. Останалите богове са само аспекти или аватари на божествеността и тяхното съвършено знание е ограничено до областта, която им е възложена. Нашият господар, Калкин, е учител, но дори и той има съвършено разбиране само за учителстването, не и за онова, което се учи.

— Сигурно знание е онова, което вярваме, че представлява точно отражение на природата, живота и вселената. Такова знание може да е или правилно, или неправилно. Когато открием нов съществуващ факт, ние не го отхвърляме като противоречащ на съществуващата доктрина, а по-скоро преразглеждаме доктрината, за да видим дали тя не би могла да е сгрешена. Недостатъчното знание е онова, за което знаем, че е непълно, че му липсва нещо, което ще ни издигне до сигурно знание. — Огледа ги пак. — Както можете да си представите, огромното множество от онова, което знаем, е непълно знание и дори нашето сигурно знание е под подозрение.

— Искате да кажете, че никога не можем да сме сигурни в това, което знаем, защото не сме богове — каза Каспар.

Жрецът се усмихна.

— По същество — да. Това е опростен отговор, но засега ще свърши работа. — Помълча и добави: — Знанието също така може да има и друг аспект, на добро или зло.

Каспар потисна нетърпението си. Това започваше да му напомня за наставленията, които беше търпял като дете.

— Повечето знание не е нито добро, нито зло. Знанието как се пали огън не предопределя дали ще сготвиш храна, за да нахраниш гладните, или ще подпалиш нечия къща, за да убиеш стопанина й. Но някои знания, определено онези, които са извън разбирането на човечеството, може да бъдат изрично добри или зли. — Отец Гашан се обърна към другите двама жреци, които кимнаха мълчаливо. — Няма да задълбавам в тази тема, но просто ми се доверете, като ви кажа, че във вселената съществува знание, способно да преобрази човек, да го постави в състояние на вечна благодат или да го прокълне за вечно мъчение и страдание само заради това, че той го е овладял.

Каспар и другарите му се напрегнаха — изводът от казаното им беше почти ясен. Каспар попита:

— Да не би да твърдите, че само знанието ни за това… нещо, което е в наше притежание, вече ни е… обрекло на определени последствия?

— Може би — отвърна отец Гашан. Обърна се към отец Рамал и той кимна.

— Нашата история ни учи, че преди човекът да дойде на Мидкемия, този свят е бил обитаван от други раси — започна Рамал. — Елфите са един от видовете, дошли преди човека. Някои от тази дълговечна раса все още обитават на север, макар да са в бавен упадък. Ще устоят още столетия, преди най-сетне да се предадат на тленността. Дракони тук също е имало преди нашата раса, както и техни господари.

— Господарите на дракони? — Флин се обърна към другите двама. — Казах ви.

— Да. Поне така твърдят древните текстове — продължи Рамал. — Но за тези същества ние знаем много малко. Елфите не казват нищо за тях и се вярва, че малко от тях са оцелели след Войните на хаоса. Някъде може да съществуват хора, притежаващи повече знание от нас, но не са ни известни.

— Ние носим реликвата до Звезден пристан, в Академията на магьосниците — каза Флин. — Може би…

Отец Вагаша вдигна ръка да го прекъсне.

— Знаем нещо за онази… организация. Нашите храмове отдавна гледат на магьосниците с подозрение. Мнозина от тях си играят със знание и сила без верния усет за контекст. Практикуващите магията са се опитвали да прилагат знание, което е очевидно зло в предназначението си — некромантика или общение с тъмни духове — за своя лична изгода. Дори хора, които се гордеят, че разпространяват знанието, като Академията в Звезден пристан, са се доказали като прекалено опасни, за да им се довери нещо като това, което притежавате. — Погледна отец Джалиел и той пристъпи напред.

— Бронираният артефакт няма място в нашия свят. Това нещо е от някъде другаде.

Каспар се стъписа. Не беше очаквал това.

— Не е ли реликва от Господар на дракони?

— Не. Не е дори от Мидкемия.

— Да не е от Цурани? — попита Флин.

— Не — отвърна Джалиел. — Никой цуранин не е стигал до нашия бряг по време на Войната на разлома. Ние научихме за тази война едва след години.

— Тогава какво е? — попита Флин.

— Не знаем точно — отвърна Джалиел. — Прехвърлихме много възможности, което е добра стъпка, но се боя, че изчерпахме границите на своята мъдрост и знание.

— Тогава — въпреки недоверието ви — все пак мисля, че трябва да отидем до Звезден пристан и да се посъветваме с магьосниците — каза Каспар.

— Има друг избор. Мислим, че нашият добър брат Аншу ви е посочил пътя. Макар да сме орден, признат с нашето учение и мъдрост, други, като братята от Гешен-Амат, имат понякога проблясъци на прозрение или интуитивен опит, които ние не можем да повторим. Има един възможен отговор, който се намира на запад.

Каспар почти подскочи — спомни си казаното от Бек, когато им бе показал картата си.

— Павилионът на боговете?

Четиримата жреци се спогледаха и отец Елект Вагаша попита:

— Вие знаете за Павилиона?

— Един ханджия в Шамша ни даде карта. На нея е означено едно място в планините на запад. Извън това не знаем почти нищо.

Вагаша погледна Рамал и той каза:

— Говори се, че в планините Ратн’гари има много удивителни неща. Много от онова, което може да се види там, не е за смъртни очи. В подножието на двата най-високи върха, Небесните стълбове, се намира Градът на Мъртвите богове. Строителите на храмовете са неизвестни за нас, но делото им се е съхранило. Казват, че на върховете обитават живите богове или техните аватари и единствено най-надарените от смъртните могат да постигнат дори само да ги зърнат за миг. Но под билото, над Некропола, има бастион. В него живеят Пазителите.

— Пазителите на Портата — каза Вагаша. — Секта, която почти не общува с други хора, дори с нашите храмове, но за тях се казва, че са стражи на пътя към боговете. И че ако човек, тласнат от силна нужда и отдаден на целта си, може да намери своя път до Пазителите и бъде оценен за достоен, ще му разрешат да поднесе молбата си на боговете.

— Истина ли е това? — попита Каспар. Отец Елект Вагаша се усмихна примирено.

— Липсва ни сигурно знание. Каспар се изсмя.

— Но все пак смятате, че трябва да отидем там?

— Длъжни сте да отидете там, иначе рискувате да ви сполетят толкова гибелни последствия, колкото са понесли вашите двадесет и осем предшественици. Какво ще откриете там, можем само да предполагаме. — Старият жрец махна на слугата. — Ще ви чака кораб и ще ви осигурим придружители до подножията под Некропола. Повече от това не можем да сторим. Когато стигнете до пътеката, която води нагоре в планините, ще трябва да продължите сами. Е, сега можете да се върнете в покоите си до вечерната храна.

Тримата се прибраха в покоите си и Каспар рече:

— Не ми изглежда добре това. Мисля, че трябва да заминем за Звезден пристан.

— Още ли те е грижа за златото? — попита Флин. — Искам това проклятие, или джеас, или каквото да е, да се махне! Искам животът ми да си е мой.

Кенер кимна, явно притеснен, но загубил сякаш дар слово. Каспар въздъхна.

— Животът ви не е ваш, откакто сте намерили това проклето нещо, нито моят си е мой, откакто ви срещнах. Обречени сме да доведем до край това… приключение, по липса на по-добра дума, така или иначе.

Нямаше защо да си казват каква е алтернативата. Трябваше на всяка цена да изпълнят тази загадъчна мисия — или да загинат.