Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (11)

Глава 9
Убийство

Каспар се подрусваше на капрата.

Беше неговият ред да кара фургона — умение, което май никога нямаше да усвои, особено по този каменист стар път. Дървените колелета скрибуцаха и скърцаха всеки път, щом подскочеха върху поредния камък, а постоянното трополене изцеждаше и последните му капки търпение. Много щеше да се зарадва да му види края най-сетне на този път.

Огледа пейзажа. Земята около тях ставаше по-прохладна и по-тъмнозелена. Идеята, че по-горещите земи са на север, както и че сезонът тук е противоположен на този в родината му, му се струваше странна. В този район навлизаха в най-горещата част на лятото и се подготвяха за празника на Средилетие, Банапис, докато в родината му в Оласко сега щяха да празнуват Средизимие.

Все пак пейзажът беше очарователен — низ от издигащи се хълмове и ливади, зелени ферми и гъсти гори встрани от пътя. В далечината на югозапад се виждаше висок планински хребет. От разговорите с хора по пътя Каспар беше научил, че това са Крайморските планини. Змийската река вече беше близо, продължаваше на запад, преди отново да възвие на юг, и след два дни на юг от Шамша щяха да стигнат до салджийския пристан. Там щяха да изоставят фургона и да си платят превоза с лодка до град Змийска река. Бяха на седемнадесет дни път на юг от Хигара и все още на два дни от Шамша, първото селище, което трябваше да мине за малък град според онова, което им бяха казали пътниците, които срещаха.

След като многобройните безименни селца, през които бяха минали, останаха зад гърба им, сънищата на Каспар отново започнаха да се връщат. От виковете на един или друг от приятелите му, събудени внезапно от тревожен сън, разбираше, че не е единственият, споходен от това страдание.

Каспар се обърна към Флин, който седеше до него, и каза:

— Ако в Шамша има храм, може би ще намерим някой жрец, който да погледне мъртвия ни приятел.

— Защо? — попита Флин.

— Не те ли притеснява поне малко, че колкото по-далече вървим от мястото, където сте го изровили…

— Не сме го изровили ние — прекъсна го Флин. — Разменихме го с тези, които са го изровили.

— Все едно. А това, че откакто го притежавате, непрекъснато умират хора и колкото по се отдалечаваме от мястото, където сте го купили, толкова по-живи и тревожни стават сънищата?

Флин помълча, след което попита:

— Да не намекваш, че е прокълнат?

— Нещо такова. Виж, всички знаем, че щом някой се въвлече или… пипне това проклето нещо… ами, както и да действа, просто не можем да го изоставим. Може би си прав и магьосниците в Звезден пристан ще го поискат и ще ни платят богато за него, но ако не могат… да ни накарат да го оставим?

— Не бях помислял за това.

— Ами помисли — посъветва го Каспар. — Всъщност бих искал да мога да избирам накъде да тръгна, щом стигнем порт Вайкър.

— Но твоят дял…

— Ще поговорим за това, като стигнем там. Не мисля много за богатства. Връщането у дома ми е грижата.

След малко видя нещо в далечината.

— Дим ли е онова?

— Или бой?

— Не, по-скоро изглежда, че сме на около един ден от града. Вероятно е дим от града, надвиснал над долината отпред. — Каспар се огледа. — Би трябвало да спрем на лагер и да тръгнем утре рано. Ако побързаме, до утре привечер ще сме в Шамша.

Районът, през който минаваха, беше обрасъл с рехава гора, с ферми, пръснати покрай пътя. Няколко потока прорязваха пейзажа, както и две реки, достатъчно големи, за да вдигнат хората мостове над тях. Намериха едно пасище недалече от пътя, до поток, и Каспар се зарадва. Канеше се да си вземе гореща баня в Шамша, но едно бързо къпане в хладния поток преди това щеше да е добре дошло.

Толкова често вече бяха вдигали лагер заедно, че следваха мълчаливо добре отработена рутина. Каспар напои конете и загледа как другите трима навлизат леко в своя ритъм: Кенер напали огъня, готов да се захване с готвенето на вечеря, Макгоин се погрижи за конете, след като Каспар ги върна, а Флин разтоварваше продуктите и походните постели от фургона.

Каспар си създаваше странна връзка с тези мъже. Все още не можеше да ги нарече приятели, но бяха другари, а той си даваше сметка, че през целия си досегашен живот е имал малко опит с такива. Единственият му досег до нещо подобно беше като момче, когато прекарваше времето си с баща си и гледаше неколцината му близки приятели по време на неофициална вечеря или на лов.

Като момче Каспар винаги беше осъзнавал болезнено проблемите на своя висок сан, проблеми, които го обкръжаваха като единствения наследник на трона на Оласко. Като дете бе имал много приятелчета в игрите и нито един истински приятел. Колкото повече порастваше, толкова по-малко беше сигурен, че някой го търси заради удоволствието от компанията му, а не просто за да си спечели някоя изгода. Когато стана на петнайсет, за него вече бе по-лесно да приема, че всички освен сестра му се стремят към личното му благоволение. Така нещата изглеждаха прости.

Щом свършиха с подготовката на лагера, Каспар заяви:

— Ще сляза да поплувам.

— Ще дойда с теб — обади се Макгоин. — Събрал съм прах по места, дето не знаех, че ги имам.

Каспар се засмя — макар Макгоин да беше казвал същото поне сто пъти.

Съблякоха се и нагазиха в потока. Беше студен, но не чак непоносимо. Бяха вече далече на юг, в ранното лято, и водата беше приятна.

Докато се къпеха, Макгоин подхвърли:

— Какво мислиш?

— За кое?

— За проклятието.

— Не съм майстор в тъмните науки, Макгоин. Знам само, че от момента, в който ви срещнах, се почувствах прокълнат.

Макгоин се поколеба за миг, примига, после се разсмя.

— Е, и ти не си цвете за мирисане, Каспар.

Каспар кимна.

— Казвали са ми го.

— Ако нямаш нищо против, че питам, но какви ги вършехте с генерала тия дни след вечеря?

— Играехме шах. И си говорехме за войнишки работи.

— Така и предполагах. Не съм служил. Бил съм се доста обаче — почнах като помощник-готвач на кервани до Кеш, баща ми ги водеше, и оттам се издигах. Неведнъж сме се разправяли с разбойници по пътя. — Посочи един грозен белег, който минаваше по левия му хълбок от мишницата до бедрената кост. — Това го получих, когато бях още на седемнайсет. За малко да умра от загуба на кръв. Баща ми ме заши с една дебела игла за платнище и с канап. Едва не умрях от проклетата треска, като забра. Само един жрец на Дала успя да ме спаси тогава, с някакъв лек и молитва.

— Има си полза и от жреците.

— Виждал ли си някой храм тъдява?

— Не всъщност — отвърна Каспар.

— Повечето са в градовете, но от време на време можеш да срещнеш някой ей така, като дошъл отникъде. Боговете им наистина са странна пасмина. Някои от тия, дето и ние познаваме, макар да имат други имена. Гуис-Ва тук го наричат Яма например. Но за много от боговете им изобщо не бях чувал. Един паешки бог, Тикир се казва, и бог-маймуна, и бог на това и на онова, и повече демони и каквото там ги наричат… Обаче както и да е, мисля, че ако искаш някой жрец да види онова в ковчега, май ще трябва да решим точно с какъв жрец да говорим.

— Защо?

— Ами, у дома давах десятък на Банат.

Каспар се засмя.

— На бога на крадците?

— Разбира се. Кой по-добре от него ще държи крадците настрана, та да не ме оберат до голо? Давал съм дарове и на други богове, но мисля, че всеки от тях си има своя… не знам, да го наречем план.

— Дневен ред?

— Да, точно! Всеки си има дневния ред… Но си мислех, че ако онова в ковчега е нещо, което някой храм може да реши, че е ценно — и то толкова ценно, че да ни прережат гърлата и да ни хвърлят в реката…

— Май трябва да го обсъдим с останалите.

— Точно това исках да кажа.

Върнаха се при другите и Кенер раздаде вечерята, груба храна, с която Каспар вече бе свикнал: сухи овесени питки, сушени плодове, сушено телешко и вода. Все пак си беше истински пир в сравнение с горчивите плодове, с които бе преживял първите два дни, когато го оставиха в тази земя.

Обсъдиха идеята на Макгоин и решиха, че все пак ще е най-добре да потърсят съвета на жрец в следващия град. След това легнаха да спят.

 

 

Каспар се събуди. Толкова пъти вече си беше удрял главата в дъното на фургона, че се ококори и се превъртя, ръката му сграбчи дръжката на меча и той изпълзя изпод фургона. Огледа се с разтуптяно сърце.

Никой не стоеше на пост.

— Макгоин! — извика той и викът му събуди Кенер и Флин. От Макгоин нямаше и следа.

Вик някъде отвъд огъня ги накара да затичат натам. Но преди да са направили и три крачки, крясък прониза нощта и тримата замръзнаха на място. Беше Макгоин, но звукът, който издаде, бе писък, изпълнен с толкова дълбок ужас, толкова първичен, че инстинктът и на тримата в първия миг бе да се обърнат и да побягнат. Каспар извика:

— Стойте!

И тръгна предпазливо напред. След десетина крачки се натъкна на Макгоин или по-скоро на онова, което бе останало от него. Зад него в тъмното се издигаше фигура, грубо наподобяваща човешка, но с огромни размери. Раменете й бяха два пъти по-широки, отколкото на който и да е жив мъж, а краката й бяха извърнати, като задните крака на кон или на козел. Лицето бе скрито в мрака на бледата лунна светлина, но Каспар успя да види, че в него няма нищо човешко. В краката на съществото лежеше тялото на Макгоин. Главата му беше откъсната, съществото беше отпрало и ръцете и краката му и ги беше разхвърляло настрана. Торсът на търговеца беше разпран така, че нито една част от анатомията му не можеше да се разпознае. Смлян беше на кървава пихтия.

Каспар вдигна меча си и извика:

— Заобиколете зад него!

Не изчака да види дали другите двама ще се подчинят на командата му, защото чудовището вече връхлиташе срещу него. Той замахна и съществото вдигна ръката си да блокира. Когато оръжието на Каспар удари, излетяха искри, все едно метал се беше ударил в метал, въпреки че звукът по-скоро звучеше все едно е много корава кожа. Жегването, което пробяга нагоре по ръката му до рамото, го изненада. Никога не беше удрял нещо толкова твърдо, дори мъж в броня в битка. Едва успя да задържи меча в ръката си.

Флин се озова зад съществото и го удари силно между главата и врата, но единственото, което постигна, бе същият дъжд от искри. Каспар нищо друго не можа да измисли, освен да извика:

— Назад към огъня!

Остана с лице срещу съществото, докато отстъпваше, от страх, че ако се обърне и побегне, чудовището може да се окаже по-бързо. По-скоро усети, отколкото видя как Флин и Кенер изтичаха покрай него и извика:

— Вземете главни! Ако стоманата не го наранява, огънят може би ще го спре.

Влезе заднешком в кръга на светлината от огъня и успя да види лицето на чудовището. Приличаше на озверяла горила, с оголени зъби. Устните бяха черни, венците също. Очите му бяха жълти, с черни ириси. Ушите бяха мрежести като прилепови криле, а тялото му бе като на мъж или на едра горила, набито върху козешки крака. Каспар чу вика на Флин:

— Дръпни се наляво!

Каспар го послуша и Флин изтича покрай него, и замахна с горящата главня към съществото. То се присви, но не се обърна, за да побегне. Каспар извика:

— Огънят не го наранява. Май само го дразни. — Изведнъж му хрумна нещо. — Задръжте го!

Изтича до фургона, скочи вътре, дръпна рязко платнището и с меча си отпра капака на ковчега. Бръкна, извади черния меч, поставен върху бронята, и пак скочи долу. Пристъпи напред между Флин и Кенер и замахна с меча.

Черното острие порази съществото и този път вместо да се посипе дъжд от искри, мечът се вряза в огромната ръка. Чудовището изрева от болка и отстъпи, а Каспар връхлетя след него.

Размаха меча, първо високо отгоре, после отдолу, и чудовището започна да залита. Всяко посичане причиняваше вой и най-сетне звярът се обърна, за да избяга. Каспар скочи напред. Замахна и го порази във врата. Главата отхвърча в дъга и се стопи на мъгла пред очите му. Тялото на чудовището залитна напред и също започна да се превръща в пара още преди да рухне на земята. Докато Каспар коленичи да го огледа, то беше изчезнало. Никакъв помен нямаше от битката.

— Какво беше това? — изпъхтя Каспар.

— Мислех, че ти може да знаеш — каза Кенер. — Ти се сети да вземеш черния меч от ковчега.

Каспар усети, че мечът потръпва в ръката му, все едно се държеше за перилото на кораб в бурно море.

— Не знам защо го направих — промълви той. — Просто… хрумна ми да го взема.

Тримата зяпнаха кървавите останки от Макгоин.

— Трябва да го погребем — каза Кенер. Каспар кимна.

— Но трябва да изчакаме до съмване, за да намерим всички… — Остави мисълта си недовършена. И тримата знаеха, че останките на приятеля им са разпръснати навсякъде наоколо и събирането им в гроб ще е трудна задача. По-добре беше да го направят на дневна светлина.

Усетиха присъствието, преди да са чули и звук. Обърнаха се като един и видяха черната броня, изправила се зад тях. Каспар вдигна черния меч, Кенер и Флин държаха горящите главни и отстъпваха.

Оживялата броня не направи заплашителен жест, само вдигна ръце с дланите навън и зачака. Каспар остана замръзнал на място за миг, след това направи крачка напред. Бронята остана неподвижна.

Каспар бавно положи вдигнатия меч в протегнатите й ръце. Бронята мигновено се обърна и закрачи обратно. С нечовешки скок се метна във фургона, който подскочи от тежестта й, после стъпи в ковчега и легна в него.

Тримата стояха като замръзнали.

След цяла минута пълна тишина Кенер се осмели да пристъпи към фургона. Другите го последваха. Бронята лежеше в ковчега досущ както когато Каспар бе махнал капака. Още близо цяла минута тримата само я гледаха втрещени. Най-сетне Каспар протегна ръка и я докосна, готов да се дръпне, ако последва реакция.

Усещането бе същото като преди.

Тримата се спогледаха питащо, но никой не каза нищо. Най-сетне Каспар се покачи на долницата на фургона, каза: „Дайте чук“ и изчака, докато Кенер му подаде един от сандъчето с инструменти под капрата. Без да бърза, Каспар нагласи дебелите пирони, които беше извадил заедно с капака, и ги наби отново.

После каза:

— Утре ще намерим жрец.

Другите двама кимнаха. До края на нощта никой не затвори очи.

 

 

Фургонът трополеше по улиците на Шамша. Беше час преди залез-слънце. Това бе първото поселение, което Каспар наистина можеше да нарече град. Стените му лесно можеха да се разбият от оласконските му инженери за по-малко от седмична обсада, но все пак това бе със седмица повече от всичко, което беше видял досега. Градските стражи тук ги наричаха „префекти“, което му се стори странно — в Квег същата титла даваха на старши офицер. Някъде преди векове Шамша трябваше да е била военен пост. Старшият префект огледа бегло фургона, след което заплаши, че ще ги задържи за неопределен период, докато Каспар не го подкупи.

Тримата бяха мълчали почти през целия ден. Бяха събрали каквото успяха от Макгоин и го заровиха в една голяма дупка в ливадата. Никой не каза и дума, докато стояха около импровизирания гроб. Накрая Кенер отрони:

— Дано Лимс-Крагма бързо го отпрати за по-добър живот.

Флин и Каспар промърмориха в съгласие, после събраха бивака и потеглиха. Никой от тримата не можеше да побере в ума си случилото се. Чудовището и оживялата броня бяха толкова невероятни събития, че Каспар знаеше, че и другите двама не искат да ги обсъждат, също като него. Все едно че ако заговореха за това, щяха да допуснат възможността да са били свидетели на нещо реално.

Но онова, което най-много безпокоеше Каспар, бе смътното чувство за нещо познато. Нещо около цялата тази касапница и зло намирисваше познато. Ехо от по-ранно време в живота му напираше в ума му, все едно се опитваше да си спомни песен, чута веднъж и едва запомнена, но все пак свързана с паметно събитие, с религиозен празник или с празненство навярно. Но там, сред полето в нощта, бе нещо непознато и непонятно, и като човек, мъчещ се да си спомни безименна мелодия, той най-сетне се умори от усилието и изтласка мисълта от главата си. По-добре беше да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше, вместо да се занимава с вече станалото. Тъй или иначе не можеше да промени миналото.

Намериха си един хан с впечатляващо голям двор пред конюшнята и Каспар изчака Кенер и Флин да пренесат ковчежето в стаята си. После се погрижи за конете и отиде да потърси ханджията.

Той се оказа преуспяващ мъж в зряла възраст, ако можеше да се съди по натруфеното палто над бялата риза с бухнали ръкави и почти девствено чистата дълга престилка. Носеше плетена шапка, свършваща с остър връх, който падаше на лявото му рамо. Забеляза как Каспар изгледа странната шапка на червено-бели ивици и рече:

— Пази ми косата да не пада в супата. Какво ще обичате?

— Ако на пътник му се наложи да се види с жрец заради нещо тъмно, кой храм ще е най-подходящият избор?

— Ами… зависи — отвърна ханджията и на месестото му лице се изписа усмивка, щом изгледа Каспар с воднистосините си очи.

— От какво зависи?

— Дали искаш да направиш нещо тъмно, или да попречиш на нещо тъмно да се случи.

Каспар кимна.

— Второто.

Ханджията отвърна с по-широка усмивка:

— Излизаш през входната врата и завиваш наляво. Слизаш по улицата, докато не стигнеш площада. От другата страна на фонтана е храмът на Гешен-Амат. Те ще ти помогнат.

— Благодаря — каза Каспар. Качи се бързо до стаята и осведоми двамата си спътници какво му е казал ханджията. Флин попита:

— Защо не отидете двамата с Кенер, а аз да остана тук?

— Мисля, че в този хан няма да ни ограбят — отбеляза Каспар.

Флин се засмя.

— Това ковчеже е най-малката ми грижа. — И кимна към прозореца. — Плаши ме онова във фургона. Ще е по-добре, ако някой от нас е наблизо.

— Тогава отвори ковчежето — каза Каспар. — Не познавам много храмове, които ще ти направят магия само защото си ги помолил учтиво.

Флин извади ключа от кесията си и отвори ключалката, а Каспар каза на Кенер:

— Дай ми кесията си.

Той му я даде и Каспар зарови в странните по форма и големина монети, избра няколко медника и пет-шест жълтици, добави и няколко сребърника, пусна ги в нея и каза:

— Повече от това ще е грабеж.

 

 

Привечер улиците на Шамша бяха пълни с народ. Хановете бяха оживели от смях и музика, много търговци се мъчеха да приключат последната сделка, преди да затворят дюкяните. Улиците бяха разкрасени с пъстри знамена и гирлянди, гражданството се готвеше за празника на Средилетие, който идваше след по-малко от седмица. Уличните лампи бяха увити в пъстроцветни хартии, които къпеха земята с меко сияние, придаващо на сцената веселост, в ярък контраст с мрачното настроение на Каспар и Кенер. Щом стигнаха пазарния площад, видяха натоварени коли — търговците вече затваряха и се готвеха да се приберат.

От другата страна на площада видяха храма на Гешен-Амат. Беше голяма сграда, с широки стъпала, водещи към пищно украсена мраморна фасада, с барелеф на богове и ангели, демони и хора.

От двете страни на стълбището се издигаха статуи. Едната изобразяваше мъж с глава на слон, а другата — мъж с глава на лъв. Каспар спря да ги огледа. По стълбището към тях бавно заслиза монах. Беше с късо подстригана коса, облечен в прост кафяв халат и сандали.

— Входа за храма ли търсите? — попита той учтиво.

— Помощ търсим — отвърна Каспар.

— Какво могат да сторят за вас слугите на Гешен-Амат?

— Трябва да говорим с водача на вашия храм.

Монахът се усмихна и Каспар внезапно го обзе странното чувство, че вече е виждал този човек. Беше нисък, почти оплешивял и имаше черти, които човек може да види у някои кешийци — тъмни очи, високи скули, тъмна коса и почти златист оттенък на кожата.

— Господарят на ордена винаги разговаря с радост с хора в нужда. Последвайте ме.

Двамата бавно тръгнаха след монаха към широкия храмов вход. По двете стени в камъка бяха врязани барелефи. На всеки няколко стъпки горяха светилници и мятаха треперливи сенки, от които барелефите изглеждаха все едно се движат.

Покрай стените се редяха малки олтари на различни богове и полубогове, пред някои от тях се молеха хора. Каспар осъзна, че вижда ритуали на вяра, за която не знае нищо: храмовете в отечеството му нямаха никакъв аналог на Гешен-Амат. За един кратък миг се зачуди дали наистина съществува такъв бог и ако да — дали неговата мощ и влияние се простират само на тази земя?

Стигнаха до някаква голяма зала, побрала още десетки олтари. Срещу входа се издигаше величава статуя на седящ мъж. Лицето му бе стилизирано, очите му, носът и устните бяха предадени в стил, който Каспар можеше да нарече единствено опростен. В родината му, както и в другите кралства на Севера, изображенията на боговете и богините бяха с човешки пропорции, освен ако не бяха малки икони в крайпътни олтари или не красяха домовете на вярващите. Но тази статуя се издигаше поне на тридесет стъпки от основата си до темето. Беше с прост халат, с едното рамо оголено, и бе протегнала ръце напред, с дланите нагоре и леко навън, като даряваща благословия. Отляво и отдясно, в грубо човешки размери, седяха двете фигури, които Каспар и Кенер бяха видели пред храма — мъжете с глави на слон и на лъв.

Пред статуята седеше самотен стар белокос монах. Монахът, който ги бе довел, им каза:

— Изчакайте. — Продължи напред, каза няколко думи в ухото на по-стария монах и се върна. — Учителят Аншу ще ви види веднага.

— Благодарим — каза Кенер.

— Длъжен съм да призная невежеството си за вашата вяра, брате — каза Каспар. — Аз съм от далечна земя. Бихте ли ме просветлили?

Монахът се ухили и отвърна с неочаквано чувство за хумор:

— Де да беше просветлението толкова бързо постижимо, приятелю. Тогава щяхме да имаме много малко работа на този свят.

Каспар се усмихна на шегата и рече:

— Кажете ми за Гешен-Амат.

— Той е божествеността, единствената истинска божественост, на която всички други са само отражения. Той е онзи над всичко.

— Ишап? — попита тихо Каспар.

— А, наистина сте от далечна земя. Крепителят на равновесието е само един аспект на Гешен-Амат. Онези, които седят в нозете му, Герани — посочи фигурата със слонската глава — и Сутапа — посочи фигурата с лъвската глава, — са аватари, пратени от Гешен-Амат, за да учат човечеството на Единствения верен път. Не е лесен път, но рано или късно води до просветление.

— А всичките останали храмове? — попита Кенер.

— Гешен-Амат предлага много начини да се върви по Единствения верен път. Съществуват аватари, които да се приемат от всеки мъж и жена.

Каспар разбра.

— Ама-рал!

Монахът кимна.

— На древния език, да.

— В моята земя това е било смятано за ерес и заради тази доктрина се е водила ужасна война.

— Образован човек сте — каза монахът. — Ето го и учителя Аншу.

По-старият монах се приближи и се поклони пред Каспар и Кенер. Беше прегърбен и кожата му бе сбръчкана, но очите му бяха светлокафяви и живи. Главата му бе напълно обръсната. Носеше същия кафяв халат и сандали като младия монах. Двамата отвърнаха на поздрава и старият монах рече:

— Ученикът ми каза, че сте в беда, братя. Какво мога да сторя за вас?

— Оказахме се в притежание на нещо… навярно много древно, реликва може би, и мислим, че може да е прокълната.

Старият монах се обърна към своя ученик и рече:

— Донеси чай в покоите ми. — Обърна се отново към Каспар и Кенер и ги покани: — Моля, последвайте ме.

Изведе ги през една странична врата и тръгна по дълъг тих коридор.

— Тук едва се чува шумът от града.

— За медитацията трябва тишина — каза старият монах. Отведе ги до една врата и я отвори. — Заповядайте.

Посочи им, че трябва да си свалят ботушите, и Кенер и Каспар се подчиниха. Стаята беше голяма, но оскъдно обзаведена. Повечето под бе покрит с червен килим и старият монах седна на него и издърпа малка ниска масичка между себе си и гостите. Миг след това влезе младият монах и поднесе чаши и кана чай. Наля първо на Кенер и Каспар, след това на учителя Аншу. Щом младият монах излезе, старият ги подкани:

— Е, разкажете ми за тази прокълната реликва.

Кенер подхвана бавно, разказа цялата история за групата им и как са купили от местните селяци нещата, които те, изглежда, са плячкосали от нещо като гробница. Когато описа подробно ужасното убийство на Макгоин предната нощ, старият монах кимна и каза:

— Напълно е възможно тази вещ да е прокълната. Живеем в свят, който е виждал по-древни раси, а местата, където са погребани мъртъвци, често са защитени с прегради от тъмна магия. Бих искал да видя тази реликва.

— Сега ли?

Старият монах се усмихна.

— Ако не сега, то кога? — Стана и без да каже дума, махна мълчаливо на двамата да се обуят. Последва ги навън, където чакаше младият монах, и рече: — Ще придружим тези господа.

Младият монах кимна и закрачи до учителя си. Слязоха по стъпалата на храма, минаха през площада и тръгнаха към хана.

— Ще ида да доведа Флин — каза Кенер и влезе в хана, а Каспар поведе монасите през портата към двора на конюшнята. Щом се приближиха към фургона, стъпките на стария монах станаха колебливи и той се обърна към ученика си.

— Върни се в храма веднага! Доведи учителя Ода и учителя Йонгу. Бързо!

Младият монах затича обратно, а учителят Аншу рече:

— Усещам дори от разстояние, че в този фургон има нещо, което е… грешно.

— Грешно ли? — попита Каспар. — Какво имате предвид?

— Не мога да опиша как го разбирам, но каквото и да държите в този фургон, не е просто прокълната реликва. То е нещо повече.

— Какво? — попита Каспар.

— Не мога да знам, преди да го видя.

Кенер и Флин излязоха от хана и Кенер представи стария монах на Флин, а Каспар каза:

— Изглежда, имаме нещо наистина неочаквано. От храма ще дойдат и други.

— Защо? — попита Флин. — Какво му е неочакваното?

— Не мога да знам, преди да съм видял какво е — повтори монахът и бавно се доближи до фургона.

Каспар извади кутията с инструменти изпод капрата, дръпна платнището настрана и с помощта на железен лост откова и надигна капака на ковчега.

Старият монах се доближи до страницата на фургона, но не можа да погледне добре вътре. Каспар му протегна ръка, монахът я хвана с изненадваща сила и Каспар го издърпа горе.

Монахът погледна черната броня. Устата му се отвори, но думи не излязоха. Той вдиша дълбоко, въздишка сякаш на облекчение, после очите му се подбелиха и той се свлече в ръцете на Каспар. Той успя да го задържи да не падне и го подаде на Кенер и Флин.

Те го сложиха на земята и Кенер коленичи до него и каза:

— Жив е.

Каспар се обърна и погледна в ковчега. За миг му се стори, че вижда смътно трепване в процепа на шлема. Но след това — нищо.

След няколко минути в двора влязоха трима монаси и щом видяха струпалите се около изпадналия в несвяст монах Кенер, Каспар и Флин, спряха.

Водачът им беше як мъж на средна възраст, с кичури сива коса сред иначе черната грива, която бе пуснал до раменете си. Имаше халат, скроен също като на останалите, но черен, а не кафяв.

— Отдръпнете се от учителя Аншу — нареди той.

И щом те се отдръпнаха, направи крачка напред и започна заклинание, като описваше сложни фигури във въздуха с ръце. Другите двама монаси сведоха глави като в молитва.

Каспар не чу и не видя нищо необичайно, но изведнъж целият настръхна! Обърна се да погледне към фургона и видя, че го обкръжава пулсираща светлина. Конете в конюшнята зацвилиха уплашено.

След миг светлината изчезна и двамата монаси с кафявите халати забързаха да помогнат на учителя Аншу. Монахът с черния халат закрачи решително покрай останалите и се качи във фургона. Оглежда дълго фигурата в ковчега, след което постави капака на мястото му, взе чука и с няколко ловки удара бързо го закова.

Старият монах вече започваше да се съвзема. Черният застана пред Каспар и останалите и каза без предисловия:

— Това нещо трябва да се махне оттук до утре.

Обърна се да си тръгне, но Каспар извика след него:

— Почакайте малко, моля ви!

Монахът спря.

— Учителят Аншу каза, че бронята е нещо грешно. Прокълната ли е?

— Учителят е прав. Това нещо в ковчега не е прокълнато, но е грешно. Трябва да го махнете оттук бързо.

— Можете ли да ни помогнете?

— Не — отвърна монахът с черния халат. — Аз съм Йонгу и моята грижа е безопасността на храма. Това нещо трябва да се изнесе оттук, защото колкото повече се бавите, толкова по-голяма вреда ще нанесе.

— Накъде да тръгнем? — попита Флин.

— Не зная — отвърна Йонгу. — Но ако се забавите, ще пострадат невинни хора.

— Защо е това бързане? — попита Каспар.

— Защото онова в ковчега е нетърпеливо. Иска да стигне някъде.

Каспар се спогледа с останалите.

— Но къде?

Учителят Аншу каза немощно:

— То ще ви каже накъде да вървите.

— Как? — попита Флин.

— Ако тръгнете в грешна посока, ще умрете. Докато сте живи, значи се движите във вярната посока. Извинете ни, но повече не можем да ви помогнем. — Изправи се, направи две стъпки, после спря и рече: — Но едно мога да ви кажа. Вървете на запад.

Монасите си отидоха, а Каспар промълви:

— На запад ли?

— Но ние трябва да идем на юг, след което да отплаваме на североизток — каза Кенер.

Каспар поклати глава.

— Явно не е така. — Тръгна към хана. — Напускаме утре призори, приятели.

При вратата на хана се обърна и Флин го попита:

— Къде отиваш?

— Да видя дали мога да намеря някоя карта — отвърна Каспар. — Трябва да видя какво има на запад оттук.