Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (8)

АНГЕЛЪТ ОТ ДОМА НА ОГЪНЯ

Нагоре гледа Анубис и вижда смъртта. Смъртта е сянка на черен кон, но няма кон, който да я хвърля.

Анубис гледа, стиснал здраво жезъла си с две ръце.

— Привет, Анубис, Ангел от Дома на мъртвите — разнася се плътен и звънтящ глас, който отеква в голямата Зала.

— Привет — тихо казва Анубис, — Господарю на Дома на огъня, който вече го няма.

— Тук доста неща са се променили.

— Отдавна беше — казва Анубис.

— Доста отдавна.

— Мога ли да попитам в какво състояние е здравето ви напоследък?

— Според мен е нормално, както винаги.

— Мога ли да попитам какво ви води насам?

— Да, можеш.

Настъпва пауза.

— Мислех, че сте мъртъв — казва Анубис.

— Знам.

— Доволен съм, че по някакъв начин сте оживели след онази страховита атака.

— Аз също. Трябваше да изминат дълги векове, преди да мога да се върна от мястото, където бях запокитен след онази глупашка употреба на Чука. Както знаеш, оттеглих се отвъд пространството само миг преди Озирис да нанесе удара, който размазва слънца. Той ме отхвърли по-далече от там, където исках да бъда, в места, които всъщност са нищо.

— И какво правихте през цялото това време?

— Връщах се обратно.

— Тайфон, единствено вие от всички богове сте могли да преживеете онова страшно сгромолясване.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Вашият баща Сет Унищожителят загина в тази битка.

— Аййййй!

Анубис запушва ушите си и затваря очи, оставяйки жезъла си да падне на пода. Викът раздира Залата; той е получовешки-полуживотински, изсушава душата и причинява болка дори с малката част, която стига до него.

След известно време настава дълбока тишина и Анубис отваря очи и отпуска ръцете си. Сега сянката е по-малка и стои по-близо.

— Следва ли да разбирам, че и Безименното е унищожено по това време?

— Не знам.

— Какво стана с твоя господар Тот^[1]?

— Той абдикира като Господар на живота и смъртта и се оттегли отвъд Средните светове.

— Трудно ми е да повярвам.

Анубис свива рамене.

— Това е факт от живота и от смъртта.

— Защо е трябвало да го прави?

— Не знам.

— Искам да го видя. Къде може да бъде намерен?

— Не знам.

— Ангел, не си много услужлив. Кажи ми, кой движи нещата в отсъствието на моя брат и твой господар?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Хайде, песоглавецо, достатъчно дълго си живял, за да схванеш един обикновен въпрос. Кой контролира приливите и отливите на Силата?

— Домът на живота и Домът на мъртвите, разбира се.

— Разбира се, наистина? А сега кой е в Дома на живота?

— Озирис, естествено.

— Разбирам …

Сянката отново се изправя на задните си крака и нараства.

— Песоглавецо — казва Тайфон, сянката на кон, изправен на задните си крака, — подозирам някакво съзаклятие, но аз никога не убивам само по подозрение. Чувствам обаче, че не всичко е в ред. Баща ми е мъртъв и той може да чака отмъщение, а ако и брат ми е оклеветен, това също трябва да се измие с кръв. Трябва да ми отговаряш бързо и непреднамерено. Може би си казал повече, отколкото си искал. А сега, слушай: знам, че най-много те е страх от мене. Винаги си се страхувал от сянката на кон, и с пълно право. Ако тази сянка падне върху теб, ти ще престанеш да съществуваш. Напълно. И тя ще падне върху теб, ако продължаваш да правиш онези неща, които никак не одобрявам. Ясно ли се изразих?

— Да, могъщи Тайфон. Вие сте единственият бог, когото боготворя.

Анубис подскача в същия миг с една блестяща юзда, която внезапно се появява в ръката му.

Сянката на копито преминава близо до него и той пада на пода. Сянката се спира върху просветващата сребърна юзда и тя изчезва.

— Глупак си ти, Анубис! Защо се опита да ме задържиш?

— Защото ме накарахте да се страхувам за живота си, Господарю!

— Не ставай! Не помръдвай, защото иначе ще преминеш в небитието! Единствената причина за твоя страх би могъл да бъде товарът на някакъв грях.

— Не е така! Страхувам се, че можете да изтълкувате нещата погрешно и затова посегнах. Исках да ви вържа заради собствената си защита, за да мога да ви удържа, докато научите всички факти. Защото, трябва да си призная, моето положение ме прави да изглеждам виновен на фона на външната проява на нещата.

Сянката се придвижва и пада върху протегнатата дясна ръка на Анубис. Ръката изсъхва и се превръща в осакатял крайник.

— Чакале, никога не ще замениш тази ръка, която бе вдигната срещу мен. Ако присадиш друга, тя също ще изсъхне. Сложиш ли метална ръка, тя ще откаже да функционира. Оставям те само с лява ръка заради твоята злонамереност. Сам ще стигна до фактите, до всички факти. Ако си сторил този грях, за който мисля, сам ще ти бъда съдия, съдебни заседатели и палач. Знай, че нито сребърна юзда, нито златен оглавник могат да задържат Тайфон. И още знай, че ако цялата ми сянка мине върху теб, няма да остане дори пепел. Аз ще се върна скоро в Дома на мъртвите и ако нещо не е както трябва, нов пес ще управлява тука.

По краищата на черния силует припламват огънчета. Той се изправя, сякаш иска да удари отново, пламъците стават по-ярки и Анубис остава сам на пода на голямата Зала.

Той бавно се изправя и взема жезъла си с лявата ръка. Червеният му език се стрелва напред и той стига с олюляване до своя трон. Посред въздуха се появява голям прозорец, и той се взира през него в Господаря на живота.

— Озирис — казва той, — дяволът е жив!

— Какви ги разправяш? — идва отговорът.

— Тази вечер сянката на коня беше при мене.

— Това не е хубаво. Особено когато си пратил нов емисар.

— Как узна?

— Имам свои начини. И аз за първи път направих същото — с моя син Хор. Надявам се да успея да го върна навреме.

— Така е. Винаги съм имал слабост към Хор.

— Кажи ми нещо за твоя емисар.

— Няма да го връщам. Много повече бих искал да видя делата на Тайфон по неговото унищожаване.

— Всъщност, кой е твоят Уаким? Кой е бил?

— Това си е моя работа.

— Ако по някакъв начин той е този, който мисля, че е, а ти знаеш много добре кого имам предвид, върни го обратно, куче, или между нас никога не ще има мир, щом и двамата оживеем.

Анубис се подсмихва.

— А имало ли е някога?

— Не — казва Озирис, — ако искаме да бъдем искрени.

— Но Принцът действително ни заплашва истински, и то за първи път, че ще сложи край на нашето царуване.

— Да, това дванайсетгодишно минало: длъжни сме да действаме. Той загатна, че разполагаме с цели векове, преди да се раздвижи. А той ще го направи, защото винаги държи на думата си. Но кой може да ни каже какво е замислил?

— Аз не мога.

— Какво е станало с дясната ти ръка?

— Сянката падна върху нея.

— Същото ще се случи и с двама ни под нея, ако не върнеш обратно своя емисар. Тайфон изцяло промени картината. Длъжни сме да се свържем с Принца, да потърсим разбирателство с него, да го предразположим към нас.

— Той е прекалено умен, за да бъде излъган с фалшиви обещания, а и ти подценяващ Уаким.

— Може би трябва да преговаряме искрено, без да възстановяваме правата му, разбира се…

— Не! Крайната победа ще бъде наша!

— Докажи го, като замениш ръката си с друга, която да действа!

— Ще го направя.

— Довиждане, Анубис. И запомни: дори фугата е безсилна срещу Ангела от Дома на огъня.

— Знам. Довиждане, Ангел от Дома на живота.

— Защо си служиш със старата ми титла?

— Заради неподобаващия ти страх, Озирис, че някогашното време отново се е върнало за нас.

— Тогава отзови Уаким.

— Не.

— Е, довиждане, глупав Ангел, най-ниско паднал от всички.

— Сбогом.

Скоро прозорецът се изпълва със звезди и енергия, преди да бъде затворен с движение на лявата ръка посред пламъците.

Настъпва тишина в Дома на мъртвите.