Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creatures of Light and Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Роджър Зелазни. Създания от светлина и мрак

Фантастичен роман

Орфия, София, 1992

Превод от английски: Александър Бояджиев

Художник: Цветан Пантев, 1992

Редакционен екип: Александър Карапанчев, Атанас П. Славов, Димитър Ленгечев, Росица Панайотова, Светослав Николов

ISBN 954-444-021-6

 

Roger Zelazny. Creatures of Light and Darkness, 1969

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГОСПОДАР В ДОМА НА МЪРТВИТЕ

Врамин стои в голямата Зала на Дома на мъртвите с бастунчето си от майско дърво в ръка. Лентите, тръгващи от него, влизат във всички галерии и коридори, които се събират на това място.

Встрани от него Мадрак прехвърля тежестта си от крак на крак и се оглежда.

Очите на Врамин блестят и в тях танцуват светлинки.

— Нищо. Нищо живо. Никъде — казва той.

— Тогава Тайфон го е намерил — казва Мадрак.

— Следователно и Тайфон не е тук.

— Значи го е убил и си е заминал. Без съмнение сега търси Озирис.

— Съмнявам се…

— Какво друго би могло да бъде?

— Не знам. Сега аз съм тукашният господар, както се разпореди Принцът. Ще трябва да открия местата на Силата и да се науча да я управлявам.

— Все пак ти измени веднъж на Принца…

— Вярно е, но той ми прости.

После Врамин сяда на трона на Анубис, а Мадрак коленичи пред него с думите:

— Привет, Врамин, Господарю на Дома на мъртвите!

— Недей да коленичиш пред мен, стари приятелю. Стани, моля те. Твоята помощ ще ми бъде необходима, защото тук е доста по-различно от Седмата Станция, където управлявах по-рано.

В продължение на часове Врамин изучава тайните контролни механизми около трона. След това някой извиква: „Анубис“, а Врамин е сигурен, че това не е гласът на Мадрак.

Той имитира отчасти лая и воя:

— Да?

— Оказа се прав. Хор е бил победен и е дошъл обратно тук. После пак е тръгнал нанякъде.

Гласът е на Озирис.

Той прави знак със своето бастунче и големият прозорец се появява посред въздуха.

— Здравей, Озирис.

— Значи Принцът най-сетне се е раздвижил — казва Озирис. — Предполагам, следващият съм аз.

— Не ми се вярва — отговаря Врамин. — Мога лично да свидетелствам за думите на Принца, с които той увери Хор, че няма да ти отмъщава, но в замяна на твоето сътрудничество.

— А какво е станало с Анубис?

— Не мога да кажа със сигурност. Тайфон се отправи насам с цел да го убие. Аз дойдох да поразчистя след Тайфон и да поема Станцията. Той или го е убил и си е заминал, или Анубис е побягнал и Тайфон е тръгнал след него. Чуй ме, Озирис: ти си в опасност, въпреки уверението на Принца. Тайфон не знае за обещанието на Принца и не е поемал задължение да го спазва. След като е научил истинската история от самия Сет и е чул потвърждението за нея от Принца, вероятно е той да поиска да отмъсти на владетеля на Чука…

— Жив ли е Сет?

— Да. Известно време бе познат като Уаким.

— Емисарят на Анубис!

— Именно той. Кучето го е лишило от неговите спомени и го е изпратило да убие собствения си син и баща. Точно това разгневи Тайфон.

— Чумата да тръшне цялата им скапана фамилия! Какво стана с моя син? Оставил ми е само тази бележка… О, разбира се!

— Какво се разбира?

— Не е прекалено късно. Ще…

— Зад теб, на стената! — извиква Врамин. — Пази се от Тайфон!

Озирис реагира с бързина, която опровергава крехката му външност. Спуска се към един зелен гоблен, отмята го и продължава.

Сянката забързва след него и се изправя на задните си крака.

Когато отминава, в гоблена и в самата стена остава дупка с очертанията на Тайфон.

— Тайфон — обажда се Врамин.

— Тук съм — чува се гласът. — Защо го предупреди?

— Защото Тот му подари живота.

— Не знаех.

— Тъй като не остана достатъчно дълго, за да го чуеш. Сега е много късно.

— Не. Боя се, че ми избяга.

— Как е успял?

— Не беше в стаичката, когато я разруших.

— Може би е за добро. Слушай: може да ползваме Озирис.

— В никакъв случай! Никога няма да има мир между нашите семейства, докато той е жив, въпреки рицарските чувства, които така бомбастично изрича моят брат. Обичам брат си, но няма да се придържам към прошката, която му е дал. Не, никога. Ще преровя тази къща, докато открия Озирис и той премине през Бездната Скаганаук!

— Като Анубис ли?

— Не! Анубис ми избяга! — разнася се вик. — За известно време.

После Тайфон се изправя на задните си крака, появяват се пламъци и той изчезва.

Врамин замахва с бастунчето си, сякаш обезглавява някаква маргаритка, и прозорецът се затваря.

— Анубис е още жив — съобщава Мадрак, като поглежда през рамо.

— Очевидно.

— Какво ще правим?

— Ще продължим да изучаваме как функционира Дома на мъртвите.

— Искам да си почина.

— Както искаш. Намери си някоя близка камера и почивай. Знаеш къде е храната.

— Знам.

— Ще се видим по-късно.

— Да, Господарю.

Мадрак излиза от голямата Зала и тръгва напосоки. След малко стига до една стая, където мъртвите са изправени като статуи. Той заговаря:

— Бях му верен слуга. Слушай ме, лейди с цици като любеници! Бях неговият верен слуга. Поетът тръгна на война с други Ангели, след като знаеше, че върви срещу волята му. Но му простиха и му бе дадена висока длъжност. А аз къде съм? Прислужник на слуга!

Не е честно.

Радвам се, че си съгласна с мен. А ти, приятелю с допълнителната ръка? Сял ли си зърната на религията и морала? Сразявал ли си с една ръка чудовища и страховити зверове посред непросветени същества?

Не, разбира се.

— Е, виждаш ли… — удря се той по бедрото. — Виждаш ли, че няма правда, а добродетелта е винаги предавана, измамвана, осквернявана. Виж какво стана с Генерала, който посвети живота си на човечеството — животът му отне всичко, което беше човешко у него. Нима това е справедливо?

Едва ли.

— Братя, така свършва всичко. Всички ние ставаме статуи в Дома на мъртвите, независимо от живота, който водим. Човечеството никога не благодари. Който дарява, остава винаги с празни ръце. О, Ти Който Можеш Да Бъдеш, защо ти, който подреди нещата по този начин — ако наистина си го направил — защо точно по този начин? Аз се постарах да служа на Теб и на Принца, като твой посредник. И какво ми донесе всичко това? Пари за път и третокласни удобства. Доволен съм, че Сет се бие с Безименното без силата на рицарската ръкавица…

— Какво?

Той поглежда нагоре и вижда статуя, която се е появила изневиделица и се движи, за разлика от другите.

Главата му е глава на черно куче, а червеният му език се стрелва напред и се свива.

— Ти ли си? Как успя да се скриеш от Врамин и да избегнеш Тайфон?

— Аз съм в моя Дом. Ще минат много векове, преди някой да изучи всичките му тайни.

Мадрак се изправя и неговата тояга-жезъл се завърта в ръцете му.

— Не ме е страх от теб, Анубис. Сражавал съм се по всички страни и места, където човек може да поеме Словото. Пратил съм дузина в този Дом и сега идвам като победител, нежели като жертва.

— Мадрак, победили са те много отдавна, но едва сега ти проумяваш този факт.

— Замълчи, куче! Разговаряш с този, който държи твоя живот в ръцете си.

— А ти разговаряш с този, който държи в ръцете си твоето бъдеще.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти спомена, че Сет отново тръгва на бой с Безименното, така ли е?

— Вярно е. И когато Безименното бъде унищожено, ще настъпи хилядолетието.

— Ха! Проповеднико, запази метафизиката за себе си. Отговори ми на един друг въпрос, а в замяна ще ти кажа нещо действително приятно.

— Какво е то?

Анубис прави крачка напред и осакатената му ръка се люшва встрани.

— Кажи ми за ръкавицата на силата.

— Това ли? — казва Мадрак, вади изпод дрехата си една рицарска ръкавица и я слага на дясната си ръка.

— Когато се сдобих с нея, помислих си, че цели светове могат да бъдат спечелени за вярата с нейна помощ. — ръкавицата стига до лакътя и покрива неговото рамо.

— Не знаех, че Уаким е бил Сет. Бях изкушен от мисълта да я запазя за себе си. Замених я със собствената си растяща ръкавица. Подобна вещ се среща често в някои краища на Средните светове. Изглежда тази придава необичайно могъщество, докато другата само предпазва. — Ръкавицата вече се разпростира върху гърба и гърдите му.

— Бих искал да те цункам по дебелите бузки! — оповестява Анубис. — Защото сега шансът на Сет срещу Безименното е по-малък. Как добре си обмислил измяната си! Отче, ти си бил по-хитър, отколкото бих предположил!

— Излъгаха ме и бях подложен на изкушение…

— Вече нищо няма да бъде правено за твоя сметка. Никога! Сега ти си притежател на ръкавицата и аз ти предлагам съюз…

— Назад, куче! Не си по-добър от другите! Имам нещо, което ти трябва, и затова внезапно задникът ми се превърна в уханен прицел за целувки. А, не! Каквото и да правя с новопридобитата си мощ, правя го само за една личност: моята!

— Предлаганият от мен съюз ще бъде изгоден и за двамата.

— Достатъчно е само да вдигна тревога, и така ще те притиснат, че цялото ти коварство няма да ти помогне да се освободиш. Стига само да завъртя тоягата си както трябва, и мозъкът ти ще украси стените. А сега те слушам, остроезичнико, но не забравяй какво ти казах.

— Ако Озирис е още жив — казва Анубис, — и ние успеем да го намерим, ставаме трима — може би заедно ще успеем да смажем Тот.

— Убеден съм, че Озирис е жив, въпреки че не мога да кажа още колко му остава. В този миг Тайфон го преследва из Дома на живота.

— Сега, когато ръкавицата е в теб, вероятността да си върнем всичко е много голяма. Имам свой път до Дома на живота, а може би и начин да спасим Озирис.

— Е, и? Дори не знам къде се води боят с Безименното.

— Всяко нещо по реда си. Идваш ли с мене?

— Ще дойда с теб до Дома на живота, тъй като Тот иска да запази живота на Озирис, а аз мога да помогна да се изпълни тази част от неговото желание. Междувременно ще мисля, необходимо е.

— Напълно достатъчно.

— Виж как расте ръкавицата! Повече от друг път!!! Сега се спусна до бедрата ми!

— Великолепно! Колкото по-неуязвим ставаш, толкова по-добре за всинца ни.

— Чакай малко. Наистина ли вярваш, че ние тримата можем да сразим Тот, Сет и Стоманения Генерал?

— Да.

— По какъв начин?

— Чукът може да удари отново — казва Анубис.

— Все още ли съществува?

— Да, и е в ръцете на Озирис.

— Добре, при тази постановка и предполагайки, че можем да придумаме Врамин, който сега е владетел на твоя Дом, и той приеме, какво ще правим с другия? Как ще се отървем от черната сянка на коня, която ще ни преследва до края на дните ни, която не живее в познатото нам пространство и която нито може да бъде унищожена, нито вразумена, когато гневът я овладее.

Анубис отмества погледа си.

— Наистина ме е страх от Тайфон — признава той. — Преди много време създадох едно оръжие — не оръжие, а по-точно нещо, което би ми помогнало да го обуздая. Последния път, когато се опитах да го ползвам, той падна върху него и го унищожи. Остави ме и без ръка… Признавам, че не разполагам с нищо друго, освен със силата на мисълта си, заставайки срещу него. Но никой няма правото да захвърля цяла империя, защото се страхува от някого. Само да знаех каква е тайната на неговата мощ…

— Чух го да споменава за Бездната Скаганаук.

— Няма такова място.

— Никога не бях чувал това име. А ти?

— Абсолютни измислици и фантасмагории.

— И все пак, какво казват те?

— Губим си времето за глупости.

— Ако ти трябва моята подкрепа, длъжен си да ми отговориш. Виждаш ли, ръкавицата достигна до коленете ми…

— Бездната Скаганаук, наричана някога Пропастта на небето — казва Анубис, — е мястото, за което се говори, че в него всичко спира и нищо не съществува.

— Във вселената има голям брой много празни пространства.

— Но за Бездната се говори, че е празна и от празно пространство. Тя е бездънна дупка, която не е дупка. Тя е пролом в самата материя на пространството. Тя е нищо. Тя е теоретичният пъп на вселената. Тя е големият изход, който води наникъде: под, над, отвъд и вън от всичко. Ето, това е Бездната Скаганаук.

— Изглежда самият Тайфон притежава всички тези качества, така ли е!

— Да, така е. И не мога да не го призная. Но това не е никакъв отговор. Проклето да е съвкуплението на Сет и Изис! Двамата родиха едно чудовищно добиче!

— Бива си я приказката ти, Анубис! Тайфон винаги ли е в този вид? Как е могла да го роди Магьосницата?

— Не знам. Той е по-стар от мене. Цялата фамилия е обгърната от загадки и парадокси. Хайде, да тръгваме към Дома на живота!

Мадрак кима.

— Води ме, Анубис.