Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (15)

МАРАШЕК

А сега погледнете към Цитаделата на Марашек в Центъра на Средните светове…

Смърт. Смърт. Смърт. Цветът е цвета на тленните останки.

Именно тук Принцът Който Някога Беше Бог често идва, за да размишлява върху много неща.

В Марашек няма океани. Все още има няколко пенести извора, от които се носи миризма на мокро куче, а водата им е топла и възсолена. Слънцето на Марашек е много уморена и малка червеникава звезда, прекалено достойна за уважение или твърде мързелива, за да стане нова и да загине с блясъка на славата; сега тя пръска слаба светлина, която е причина за тъмносинкавите сенки, хвърляни от причудливите каменни пиедестали по огромната пясъчна пустош в сивокафяв и оранжев цвят, каквато е днес Марашек под натиска на ветровете си; звездите над Марашек, макар и бледи, се виждат дори по обяд, докато вечер са силни като неонова светлина, отблясък на ацетиленова горелка или светкавица на фотоапарат над брулените от вятъра равнини; по-голямата част от Марашек е равна, макар че равнините сами се пренареждат два пъти дневно, когато ветровете достигат нещо подобно на безплодна връхна точка, струпвайки и разпръсквайки пясъчни хълмове, при което песъчинките стават все по-фини, така че сутрешната и привечерна прах остава да виси през целия ден като жълтеникава омара, която допълнително размазва образа на Марашек, видян отгоре, до пълно изравняване и преливане на пейзажа, защото планините отдавна са смлени, а скалите скулптирани и прескулптирани в едно непрестанно погребване и възкръсване: ето, такава е повърхността на Марашек, която някога наистина беше сцена на слава, мощ, блясък и величие, докато сега еднообразието й представлява същинско изплакване на току-що направеното по-горе заключение; и все пак на Марашек, точно в Центъра на Средните светове, съществува една сграда, която свидетелства за автентичността на изказаната сентенция, и това е Цитаделата, която несъмнено ще остане до края на самия свят, макар че пясъците по всяка вероятност ще я скриват и откриват много пъти до деня на крайното разпадане или всеобхватния мраз: да, Цитаделата, която е толкова стара, че никой не може да каже кога е била строена — Цитаделата, която може би е най-старият град във вселената, разрушавана и възстановявана (кой знае колко пъти?) върху същите основи, отново и отново, навярно още от въображаемото начало на илюзията, наричана време; Цитаделата, която със собственото си присъствие е свидетелство за факта, че някои неща действително остават независимо от състоянието си след всички превратности, или както казва Врамин в „Гордата вкаменелост“: „…Сладникавият дъх на тленността не е докоснал твоите двери, защото кехлибарът на съдбата е в достатъчно количество“; това е Цитаделата на Марашек-Карнак, първообразът на градовете, населяван сега предимно от малки нисколетящи същества, главно насекоми и влечуги, които се хранят едни с други, едно от които (някаква жаба) присъства именно в този миг от времето под един обърнат бокал върху старинна маса в най-високата кула на Марашек (североизточната), докато бледото слънце се издига от праха в сумрака, а звездната светлина леко избледнява… Е, това е Марашек.

Когато Врамин и Мадрак пристигат тук, току-що минали през вратата от Блис, те оставят нещата си върху старинната маса, изработена от цял къс странна розова материя, неподвластна на времето.

Тук е мястото, където духовете на Сет и на чудовищата, с които той се сражава, вилнеят в неунищожимата памет на сривания и отново въздиган Марашек — най-старият град отвеки и завинаги.

Врамин подменя лявата ръка и десния крак на Генерала, после завърта главата му, за да може да гледа отново напред, а след това регулира врата така, че да държи главата му на място.

— Как е другият? — пита той. Мадрак сваля десния клепач на Уаким и пуска китката му.

— Шок, предполагам. Случвало ли се е досега някой да бъде изтеглян от центъра на фугов бой?

— Не, доколкото знам. Без съмнение открихме нов синдром, който бих нарекъл „фугова умора“ или „темпорален шок“. Все още има възможност да сложат имената ни в учебниците.

— Какво предлагаш да правим с тях? Можеш ли да ги съживиш?

— По всяка вероятност. Но ще започнат отново и сигурно ще продължават до пълното разрушаване и на този свят.

— Няма какво толкова да се разрушава. Бихме могли да пуснем билети, а после двамата да се развихрят. Можем да гушнем прилична сума.

— О, циничен продавачо на индулгенции! Как може духовно лице да сътвори подобен план!

— А, не така! Научих го на Блис, ако си спомняш.

— Вярно. Където най-голям „шлагер“ стана фактът, че някога всичко свършва. Мисля си, в този случай сигурно ще бъде по-разумно да ги захвърлим в различни светове и да ги оставим на собствените им умения.

— Тогава защо ги пренесе на Марашек?

— Не съм го сторил. Увлече ги течението през вратата, когато я отворих. А избрах това място, само защото най-лесният път е винаги пътят към Центъра.

— В такъв случай трябват ни предложения за по-нататъшния ход на нашите действия.

— Да починем малко, а тези двамата да останат както са. Просто можем да отворим друга врата и да ги оставим.

— Братко, това е в противоречие с моите етични норми.

— Не ми говори за етика, ти, безчовечен хуманисте! Доставчик на лъжи, които човек може да избере за цял живот! Благочестив адвокат на пострадали от катастрофа!

— Все пак не мога да оставя човек да умре ей така.

— Чудесно… Виж ти! Някой е идвал вече тук, за да задуши някаква жаба!

Мадрак поглежда към бокала.

— Чувал съм да разказват, че могат да прекарат цяла вечност в малки гробници без въздух. Чудя се откога ли се намира в това състояние? Представяш ли си да беше жива и да можеше да говори?! Помисли за славните времена, на които е била свидетелка.

— Мадрак, не забравяй, че съм поет, и бъди така любезен да оставиш подобни предположения на тези, които по-добре могат да ги формулират. Аз…

Врамин отива до прозореца и казва:

— Охо, имаме и компания. С чиста съвест можем да оставим тези приятели.

Изправен като статуя върху назъбената стена, Бронз изцвилва подобно на локомотивна свирка, вдига три крака и тежко ги спуска надолу. После изхвърля лазерни лъчи в пробуждащия се ден, а поредицата на очите му святка и гасне.

От нощта и през праха идва нещо, макар че е още трудно да се каже какво е то.

— Е, ще го направим ли?

— Не.

— Споделям твоята сантименталност.

Споделяйки си, те чакат.