Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (6)

СМЯНАТА НА ПРИЛИВА

Вгледайте се в звуците от Блис — има писъци от панаира на живота.

В една от шатрите за гости е открито подуто тяло.

Някога то е било човек. Сега е торба на петна, разпукана на десетина места, която изпуска сокове по земята. Миризмата й започва да се усеща. Тя е причината за нейното откриване.

По този повод някаква девица пищи.

Писъкът събира тълпата.

Вижте как хората кръжат наоколо и си задават един другиму въпроси, на които не могат да отговорят.

Те са забравили какво прави човек пред лицето на смъртта.

Почти всички от тях скоро ще го научат.

Мегра от Калган си пробива път през навалицата.

— Аз съм акушерка — казва тя.

Повечето присъстващи се учудват на нейната постъпка, тъй като акушерките имат работа с бебета, а не с вмирисани трупове.

Високият мъж до нея не казва нито дума и продължава да крачи през тълпата, сякаш я няма.

Нисък човек със сламена шапка е оградил мястото с въже и започва да продава билети на тези, които искат да минат покрай останките. Мегра иска от високия мъж, който се казва Уаким, да го спре. Уаким разбива апарата на входа и извежда човечеца от шатрата.

— Мъртъв е — казва Мегра, гледайки тялото.

— Разбира се — казва Уаким, който, след хиляда години в Дома на мъртвите, с лекота установява състоянието. — Да го покрием със завивките.

— Не съм виждала заболяване, изразено по такъв начин.

— Значи е някаква нова болест.

— Трябва да направя нещо. Ако е заразна, може да пламне епидемия.

— Ще пламне — казва Уаким. — Хората ще измират бързо, защото тя ще се разпространява с голяма скорост. В Блис са струпани толкова много хора, че нищо не може да я спре. Дори ако открият лекарство след няколко дни, без съмнение повечето ще бъдат покосени.

— Длъжни сме да държим трупа в изолация, преди да го пренесат в най-близкия Център по акушерство.

— Щом искаш…

— Как можеш да бъдеш толкова безразличен пред лицето на трагедията?

— Смъртта не е трагична. Може би трогателна, но не и трагична. Да го покрием със завивките.

Тя му удря силен шамар, звукът от който се разнася из шатрата, и му обръща гръб. Погледът й търси по стената звънеца за връзка, но когато пристъпва към него, някакъв едноок мъж, облечен целия в черно, я спира и казва:

— Обадих се в най-близкия Център. Тръгнала е въздушна кола.

— Благодаря ви, отче. Бихте ли извели тези хора оттук? Може би ще са по-склонни да послушат вас.

Той кима. Уаким покрива тялото. Мегра отново се обръща към него, докато едноокият мъж нарежда на тълпата да си тръгне, а тя се вслушва в думите и тоягата му.

— Как е възможно да се отнасяш към смъртта с такова безразличие? — пита тя.

— Просто защото се случва — отговаря той. — Неизбежна е. Аз не жаля за отронването на някой лист или за разбитата вълна. Не ми е мъчно за профучаващата звезда, която изгаря в атмосферата. Защо трябва да го правя?

— Тези неща не са живи.

— Нито хората, които влизат в Дома на мъртвите, а всички отиват там.

— Това е било много отдавна. Цели векове никой от Блис не е отишъл на това място. Трагично е, когато животът свършва.

— Животът и смъртта не са толкова различни неща.

— Ти си отклонение от обществените норми! — известява тя и го удря отново.

— Как да го приема: като обида или като диагноза? — пита той.

Дочуват се още писъци от друга част на мястото на панаира.

— Длъжни сме да отидем веднага — казва тя и тръгва.

— Не! — хваща я за китката той.

— Пусни ме!

— Боя се, че не ще го направя. Няма да помогнеш с нищо, като стоиш до тези трупове, които скоро ще запълнят всичко. Само ще изложиш себе си на по-голяма опасност. Не ми се иска да загубя толкова бързо подобна другарка по легло. Ще те върна в градината, където ще почакаме, докато се разминат тези неща. Там има и ядене, и пиене. Ще светнем сигнала: „Не обезпокоявай…“

— …И се заиграваме, докато светът умира, а? Ти си безсърдечен!

Тя го удря отново със свободната си ръка, при което той пада на едното си коляно и вдига ръка пред себе си.

— Пусни ме! — вика тя.

— Остави дамата, след като тя го иска.

В шатрата има още двама души. Последните думи са казани от воина-жрец Мадрак, който е останал след излизането на тълпата. Сега от дясната му страна се намира зеленият магьосник, когото хората познават като Врамин.

Уаким става и гледа двамата.

— Кои сте вие? — пита той. — Какви сте, за да ми заповядвате?

— Известен съм като Мадрак, наричан от някои Могъщия.

— Нищо не ми говори. Не си този, който ще раздава заповеди. Махай се.

Той улавя Мегра за другата китка, бори се с нея за миг и я вдига в ръцете си.

— Предупреждавам те, пусни дамата. — Мадрак държи пред себе си тоягата, докато говори.

— Махай се от пътя ми, Мадрак.

— Преди да продължиш, най-добре е да те предупредя, че съм безсмъртен, а силата ми е разгласена из целите Средни светове. Лично аз унищожих кентавъра Даргот, когото изпратих на парчета в Дома на мъртвите. Все още се пеят песни за тази битка, която трая един ден, една нощ и още един ден.

Уаким пуска Мегра да стъпи на краката си и я освобождава.

— Безсмъртни, това наистина променя нещата. След малко ще се погрижа за момичето. А сега ми кажи дали се противопоставяш на силите от Дома на живота и Дома на мъртвите.

Мадрак предъвква за миг края на брадата си.

— Да — отговаря той. — Теб какво те интересува?

— Готвя се да те унищожа заедно с твоя приятел, който е застанал до теб, ако той се числи към групата на двеста осемдесет и тримата безсмъртни.

Магьосникът се усмихва и се покланя.

Мегра напуска шатрата.

— Дамата ти избяга — отбелязва Врамин.

— Така изглежда, но за мен все едно, че не се е случило.

После Уаким вдига лявата си ръка и тръгва към Мадрак.

Тоягата-жезъл на Мадрак се завърта в ръката му, докато почти престава да се вижда, след което полита напред.

Уаким се отклонява от първия удар, но вторият го улучва по рамото. Опитва се да хване тоягата, но не успява. После прави опит да връхлети върху Мадрак, но не може да избегне един хоризонтален удар на въртящия се предмет в гърдите. Тогава се отдръпва, остава приведен извън обсега и започва да се движи в криволичещ кръг около своя противник.

— Как успяваш да си все още на краката си? — пита Врамин, който стои встрани и пуши.

— Просто не мога да падна — отговаря Уаким. Хвърля се напред, но ответният удар пак го връща. После Мадрак атакува няколко пъти, но Уаким всеки път избягва удара и се опитва да хване жезъла. Накрая Уаким спира и се оттегля няколко крачки.

— Стига с тези глупости! Времето ми бяга, а трябва да открия моето момиче. Дебелако Мадрак, ти си добър с тоягата, но сега тя няма да ти помогне!

С леко наведена глава Уаким изчезва от мястото си, а Мадрак се оказва на земята със счупен жезъл пред себе си.

Уаким застава до него с вдигната ръка като след нанесен удар.

Поетът хвърля цигарата, а бастунчето подскача в ръцете му, докато очертава кръг от зеленикави пламъци около себе си. Уаким се обръща с лице към него.

— Фугата! — казва Врамин. — Истински майстор на фуга! И то — във времето напред! Кой си ти?

— Наричат ме Уаким.

— Откъде знаеш точния брой на безсмъртните, който наистина е двеста осемдесет и три?

— Знам каквото знам, а тези пламъци няма да те запазят.

— Уаким, може и да е така, а възможно е и друго. Но аз не заставам срещу силите на Дома на живота и Дома на мъртвите.

— Ти си безсмъртен. Самото ти съществуване е достатъчно, за да се вмъкне лъжата в думите ти.

— По принцип ми е безразлично всяко противодействие. Моят живот, обаче, е съвсем друго нещо — и очите му блясват в зелено. — Уаким, преди опита ти да насочиш силата си срещу мен, трябва да знаеш, че вече е твърде късно…

Той вдига бастунчето си.

— Праща те или кучето, или птицата, но няма значение кой от двамата…

Струи зелен огън лумват напред и поглъщат шатрата.

— Знам, че си повече от обикновен преносител на този мор. Прекалено големи са способностите ти, така че си най-малко емисар…

Шатрата около тях изчезва и те стоят в едно открито пространство насред панаира.

— Трябва да знаеш, че преди теб е имало и други, но никой от тях не е успявал…

От бастунчето му избликва зелена светлина и се извива като сигнална ракета в небето,

— Двама от тях паднаха от този, който сега наближава…

Светлината, над главите им упорито пулсира.

— Гледай този, които се спуска над хаоса и чиято студена метална ръка подкрепя слабите и потиснатите.

Той се спуска от небето, яхнал голям звяр от излъскан до блясък метал. Този звяр има осем крака, а копитата му са от диаманти. Той забавя хода си с всеки разкрач, като изминава все по-малки разстояния.

— Уаким, името му е Стоманения Генерал и той също владее майсторски фугата. Той откликва на сигнала на моя маяк.

Уаким вдига погледа си и гледа този, който някога е бил човек. Независимо дали се дължи на магическото присъствие на Врамин или на някакво собствено предчувствие, той знае, че това ще бъде първата истинска борба, останала в паметта му от хиляда години насам.

Зелените пламъци падат върху Мадрак, а той се размърдва и надига със стон.

Осем диаманта докосват земята и Уаким чува звук на далечно банджо.

 

 

Червената Магьосница извиква Колесницата с Десетте и поръчва да й донесат златното наметало. От лудия й бяг през цялото небе светът ще бъде изумен.

Тя тръгва да го прекоси до Пръстена на Средните светове през този ден…

…До световете на живота и сърттта, до оня кът познат, обикновен.

За някои се казва Милост, за други пък е сластен Смях. А тайно се нарича Изис^[1]. Загадъчната й душа е прах.

…Някакъв евнух и жрец с най-висок сан поставя тънки свещички пред чифт стари обувки.

…Кучето ръфа мръсната ръкавица, видяла много по добри времена.

…Слепите Норни блъскат по малка сребърна наковалня с пръсти, които са дървени чукчета. Върху метала се стеле отрязък от синя светлина.