Серия
Името ми е Легион
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eve of RUMOKO, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 9 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Чужда принуда (Преследване и фантастика)

Изд. Неохрон, Пловдив и — Пловдив, 1994

SF Трилър №27

Съставител: Весела Петрова, Красномир Крачунов

Превод: Весела Петрова, Красномир Крачунов

Формат: 115×165. Страници: 192. Цена: 25.00 лв.


Когата връзката с Джей-9 прекъсна, аз се намирах в рубката и следях за изправността на апаратурата. Това беше обикновена и прекалено скучна работа.

Долу, в капсулата се намираха двама души. Задачата им беше да държат под наблюдение Пътя в Ада — продупченият в океанското дъно тунел, който в близките дни щеше да бъде отворен за движение. Ако при мен присъстваше и някой от инженерите, отговарящи за Джей-9 никак не бих се тревожил. Но на един от тях му се наложи срочно да отлети за Шпицберген, а другият от сутринта лежеше в тежко състояние в лазарета.

Внезапно с обединени усилия вятърът и течението заклатиха „Аквина“ и аз неволно се сетих, че днес е Зората на Пробуждането. Надигнах се, решително прекосих рубката и свалих панела на страничното табло.

— Швайцер! — възкликна доктор Аскуит. — Вие нямате право на достъп до тази апаратура!

— Ами тогава сами я поправете! — предложих му аз.

— Ектествено, че не мога да го направя. Та аз нищо не разбирам от нея. Но вие…

— Може би искате да видите как ще загинат Мартин и Дени?

— Не говорете глупости! Но въпреки това вие нямате…

— Тогава кажете кой има право — прекъснах го аз. — Капсулата се управлява оттук и нещо при нас се е развалило. Ако можете да повикате някой човек, който има достъп до апаратурата, повикайте го. Ако не, сам ще се захваха!

И без да чакам отговор погледнах в търбуха на машинеата. Не се наложи дълго да търся причината. Някакъв злоумишленик беше съединил с жичка четирите странични вериги и с това им подаваше обратно захранване през един от ключовете…

Взех поялника. Доктор Аскуит по специалност е океанограф и нищо не разбира от електроника. Надявах се той да не разбере, че аз сега обезвреждах мина.

Минаха десетина минути, свърших работата и капсулата в дълбините под нас оживя.

Докато работех непрекъснато размишлявах за съществото, което скоро щеше да се пробуди, за съществото, способно за миг да профучи по Пътя, приличащо на дяволски пратеник — може то самото да е дявола, — и да се появи на повърхността в средата на Атлантическия океан. Студеното и ветровито време в тези ширини никак не благоприятстваше доброто настроение. Предстоеше ни да отприщим могъща сила, енергията на ядреното разпадане, което щеше да предизвика още по-грандиозни явление — изригване на магма, която сега диша и клокочи на няколко километра дълбочина под нас. Но откъде се намират такива смилчаци, позволяващи си да играят с такива неща, надвишаваше моето разбиране.

Корабът отново се заклати на вълните.

— Всичко вече е наред — казах аз, докато поставях панела на мястото му. — Само някакви си обикновени къси, нищо повече.

— Май подейства — измърмори доктор Аскуит, взирайки се в екрана на монитора. — Да опитаме връзката. — Той превключи един тумблер. — Капсула, тук е „Аквина“. Чувате ли ме?

— Да — прозвуча в отговор. — Какво става при вас?

— Късо съединение в блока за управление — отвърна докторът. — Повредата е отстранена. Каква е обстановката при вас?

— Всички системи действат правилно. Какво ще наредите?

— Продължавайте по графика. — Ескуит се обърна към мен. — Извинявайте, че бях толкова груб. Не очаквах, че ще оправите Джей-9. Ако пожелаете, бих говорил с началството да ви преместят на по-интересна работа.

— Аз съм електричар. Познавам добре тази апаратура и умея да поправям типични неизправности.

— От това следва ли, че не бива да говоря с началството?

— Следва.

— Добре, няма да говоря.

Това напълно ме устройваше. Докато отстранявах късите, откачих и мината, която сега се намираше в левия джоб на куртката ми. Трябваше колкото се може по-бързо да я изхвърля извън борда.

Извиних се и напуснах рубката. Веднага изхвърлих уликата. И започнах да размишлявам за текущите работи.

Дон Уелш се оказа прав: някой се опитва да провали „проекта“. Предполагаемата заплаха се оказа действителна. Зад това се криеше нещо извънредно важно.

„Какво?“ — беше първият ми въпрос. — „Следващият им ход?“. — вторият.

Опирах се с ръце на фалшборда на „Аквина“, пушех цигара и гледах студените вълни, идващи от север и блъскащи се в кораба. Ръцете ми още продължаваха да треперят. „Благороден и хуманен проект“ — мислех. — „Но така опасен. Някой проявява нездрав интерес към него.“

Стана ми любопитно да разбера, ще доложи ли „нагоре“ Ескуит за постъпката ми? Сигурно ще докладва, без дори да съзнава, какво прави. Той ще трябва да изложи същността на аварията, тогава докладът ще съвпада със записа в бордовия дневник на капсулата. Ще напише, че аз съм отстранил късото. Само това.

Но ще бъде достатъчно.

Знаех добре, че недоброжелателите имат достъп до главната книга. Веднага ще забележат, че липсва запис за обезвредена мина. И никак няма да им е трудно да разберат, кой е застанал на пътя им. Понеже положението приближава критичната си точка, могат да предприемат крайни мерки.

Това вече ще бъде прекрасно. Точно това исках да направят. Как ли не бих се радвал — цял месец загубих, докато чаках враговете да се заинтересуват от моята скромна особа и, забравяйки за предпазливостта, ще започнат да задават разни въпроси. Дръпнах дълбоко от цигарата и се загледах в далечния айсберг, цял блестящ под потока слънчеви лъчи. Това ми се стори доста странно, защото небето бе посивяло, а океанът — потъмнял. На кякого не му се нравеше ставащото, но защо — колкото и да си блъсках главата не успях да проумея.

Да вървят, които и да са, по дяволите. Обичам лошото време. В един мрачен и бурен ден съм се родил. И ще направя всичко възможно, че в ден като днешния да ми провърви. Прибрах се в каютата, направих си коктейл и седнах на койката. Скоро на вратата се почука.

— Не е заключено — викнах от мястото си.

Вратата се отвори. Влезе един млад мъж на име Роулингс.

— Господин Швайцер, с вас иска да говори Керъл Дейт.

— Предайте й, че веднага ще я посетя.

— Добре. — И побърза да се оттегли.

Керъл беше млада и красива, затова дълго вчесвах русите си коси, а после облякох чиста риза. Отидох до каютата й и почуках два пъти на вратата. Тя беше началник на корабната охрана. Предполагах, че ме вика във връзка с аварията. Логично беше да се допусне, че тя има пряко отношение към всичко ставащо на борда.

— Здравейте — казах аз, когато влязох. — Казаха ми, че сте ме викали?

Керъл седеше на една огромна полирана маса.

— Швайцер? Да повиках ви. Седнете.

Тя ми посочи креслото срещу нея.

— Защо съм ви потрябвал?

— Днес вие спасихте Джей-9.

— Това въпрос ли е или утвърждение?

— Вие нямате право да пипате апаратурата за управление.

— Може би искате да се върна в рубката и да върна обратно нещата?

— Е, все пак признавате ли, че сте я бърникали?

— Да.

— Да знаете, аз нямам никакви претенции спрямо вас — въздъхна Керъл. — Вие спасихте двама души. Затова няма да искам да ви накажат за нарушаването на инструкциите. Но искам да ви запитам за нещо друго.

— За какво?

— Това диверсия ли беше?

Гледай ти. Така и предполагах, че ще запита.

— Не — отвърнах, — нищо и никакво късо.

— Лъжете!

— Извинете, нещо не ви разбрах?

— Прекрасно разбирате. Някой е развалил апаратурата. Вие сте я поправили, а това е далеч по-сложно, отколкото да се отстранят няколко къси съединения. Освен това преди половин час уредите засякоха взрив отляво на борда. Това е било мина.

— Вие го казвате, а не аз.

— Не мога да разбера, що за игра водите. Вие се разкрихте, няма никакъв смисъл да отричате. Какво всъщност искате?

— Аз ли, нищо.

Мислено създавах образа й. Меки кестеняви коси, лице с много лунички. Под наведеното чело гледаха раздалечени зелени очи. Знаех, макар сега да седеше, че височината й не е малка, около метър и осемдесет. Преди време танцувах с нея в един ресторант.

— Е?

— Какво, е?

— Чакам отговор.

— Ама за какво?

— Това диверсия ли беше?

— Не, че откъде накъде!

— Вие ще кажете. Имаше и други опити досега.

— Та аз нищо не зная.

Тя внезапно почервеня, но от това луничките й започнаха да изпъкват още повече. Защо ли й трябваше да почервенява?

— Точно така. Имаше и други опити. Но досега винаги успявахме да ги пресечем.

— Кои са злосторниците?

— Не ни е известно.

— Защо?

— Защото не успяхме никого да задържим.

— Че къде сте зяпали толкова?

— Те са прекалено хитри.

— Все пак вие грешите — казах и запалих цигара. — Това си беше късо съединение. Бързо се справих с аварията, нали все пак съм електроинженер.

Тя извади цигара. Аз й поднесох запалката си.

— Добре де — съгласи се Керъл. — Изглежда няма какво повече да науча от вас.

Аз станах от мястото си.

— Между нас да остане, аз направих справка за вас.

— Е, и какво?

— Нищо. Чист сте като първия сняг. Или като лебедов пух.

— Радвам се да го чуя.

— Не бързайте да се радвате, господин Швайцер. Още не съм ви разбрала докай.

— Няма и да ме разберете — обещах й аз. — колкото и да се стараете.

За другите неща както и да е, но за това бях сигурен.

„Кога ли ще се заемат сериозно с мен?“ — мислех за моите непознати врагове, докато се насочвах към вратата.

* * *

Веднъж в годината преди Рождество Христово пусках в пощенската кутия картичка без подпис. В нея съм написал един къс списък: имената на четири бара в града, в който се намират. През Рождество, първи май, първи юни и в навечерието на деня на вси светии седя в един от тези барове, като си подбирам усамотено място. После си тръгвам. Два пъти на едно място не прекарвам.

Плащам винаги в брой, макар че в наше време хората предпочитат да използуват кредитните си карти.

Понякога в заведението влиза Дон Уелч, сяда при мен и си поръчва бира. Казваме си по някоя и друга дума и излизаме да се поразходим. Понякога той не идва. Но на следващата среща непременно се явява и ми донася пари.

Преди два месеца, в първият ден на лудото мексиканско лято, седях на една маса в ъгъла на бар „Инферно“ в Сан Мигел де Алиенде. Както обикновено по тези места вечерта се оказа прохладна, въздухът невероятно чист, а звездите ярко блестяха над покритите с каменни плочки улици на „паметника на националната култура“. Скоро влезе Дон, облечен в тъмносин костюм от синтетична вълна и жълто спортно яке с отворена яка. Приближи се до бара, поръча си нещо, обърна се и хвърли един поглед на помещението. Аз кимнах, той се усмихна, махна ми с ръка, а после тръгна към масата ми, носейки чашата си и пълна бутилка.

— Ние май се познаваме?

— И аз си мисля така — отвърнах му аз. — Сядайте.

Той дръпна креслото и се настани срещу мен. Пепелникът на масата беше претъпкан с угарки, но от посетителите преди мен. През отвореният прозорец подухваше морски вятър с аромат на текила. По стените бяха наблъскани фотографии на голи красавици и афиши за борба с бикове.

— До колкото си спомням, вие се казвахте?…

— Франк — изрекох първото име, което ми мина през главата. — Доколкото си спомням, видяхме се в Нови Орлеан, нали?

— Да, преди две години в „Марди Грас“.

— Вярно. А вие…

— Аз съм Джордж.

— А, вярно, спомних си. Добре си пийнахме тогава. Цяла нощ играхме покер. Прекрасно си починахме тогава, нали?

— Да, а аз ви проиграх двеста долара.

Аз се ухилих и го запитах:

— Бихте ли ми припомнили, с какво всъщност се занимавате?

— Ами, разни сделки. Точно сега се каня да направя нещо доста интересно.

— Радвам се. И ви желая успех.

— Пожелавам ви същото.

Докато той си пиеше бирата, говорехме за това онова. По едно време го запитах:

— Разгледахте ли вече града?

— Още не, казват, че бил необикновено красив.

— Мисля си, че ще ви хареса. Веднъж попаднах тук по време на Карнавала — необикновено зрелище. Всички гълтат възбудителни, да не спят три дни подред. От планините се спускат разни „индиос“ и танцуват по улиците и площадите. Между другото тук е издигната единствената готическа църква в цяло Мексико. Построил я е някакъв неизвестен индианец, който е видял готиката на обикновени пощенски картички. Когато сваляли кофража, мислели, че сградата ще се развали, но тя стои цяла до ден-днешен.

— С удоволствие бих се поразходил из града, но съм свободен само днес. Изглежда ще се задоволя само със сувенири.

— Е, и това стига. При това цените са ниски. Особено местната бижутерия.

— Все пак жалко, че няма да успея да разгледам местните забележителности.

— О, на североизток от града, на един хълм се намират развалините на толтекски град. Може би вече сте го забелязали — на върха на хълма има три кръста. Любопитно е, че правителството не признава съществуването на тези развалини.

— Много ми се иска да ги видя. Как може да се стигне до там?

— Най-добре пеша. Смело се качете на самия връх. Понеже няма развалини, няма и ограничения за посещение.

— Дълго ли трябва да се върви?

— Оттук ли? Не повече от час.

— Благодаря ви.

— Изпийте си бирата и да вървим. Аз ще ви придружа.

Той си изпи чашата и ние излязохме от бара. Скоро моят спътник се задъха. Нищо чудно, след като цял живот е живял почти на нивото на морето и внезапно се е издигнал на две хиляди метра. Но въпреки това стигнахме целта по една пътечка, която лъкатушеше между кактусите и седнахме на камъните.

— Така значи, този хълм го няма в природата — каза Дон. — Май и той е като нас, а?

— Напълно си прав.

— Следователно тук няма „Ушички“, което не може да се каже за повечето барове…

— Да, тук е доста диво място.

— Надявам се да си остане такова.

— И аз се надявам.

— Благодаря за картичката. Имате нужда от поръчки?

— Вие го знаете по-добре от мен.

— Да, има какво да ви предложа.

Така се почна всичко.

— Чували ли сте за Надветрените и Подветрените острови? Или за Сертси?

— Не, а къде се намират те?

— В Западна Индия, Малките Антили. Образуват нещо като дъга от Пуерто Рико и Виржинските острови на югоизток и стигат от югозапад до Южна Америка. Те представляват върхове на подводна планинска верига, която е широка триста и повече километра. Произходът им е вулканичен. Всеки връх е или действащ, или затихнал вулкан.

— Гледай ти!

— Хавайските острови имат същия произход. Остров Сертси в западната част на Уестманския архипелаг се образува през двадесети век, по-точно през 1963 година. Израстнал за броени дни. Толкова бързо се появил и Капелинос на Азорите. Той също е от подводен произход.

— Продължавайте. — Аз вече разбрах накъде бие. Бях чел и слушал за проекта „Румоко“, наречен така в чест на маорийския бог на вулканите и земетресенията. Нещо подобно са предвиждали и пред двадесети век, но впоследствие се отказали. Наричал се е „Могол“. Предвиждали са с дълбоководно сондиране и насочени ядрени взривове да добиват природен газ.

— „Румоко“ — каза той. — Нали сте чували за него?

— Чел съм това онова. Главно от научният раздел на „Таймс“.

— И това е достатъчно. Нас ни привличат към него.

— С каква цел?

— Някой се опитва да провали проекта. Вършат се диверсии. Наредено ми е да изясня кой и защо го прави и да го спра. Но досега нищо не съм успял да свърша, само загубих двама души.

Погледнах го право в очите. В полумрака ми се стори, че светят зелено. Той беше малко по-нисък и по-лек от мен, но въпреки това изглеждаше достатъчно едър. За това допринасяше и военната му стойка.

— Доколкото разбирам, имате нужда от моите услуги?

— Да, така е.

— Какмо смятате да ми предложите?

— Четиридесет, дори петдесет хиляди. Но ще зависи от резултата.

Запалих цигара.

— Какво се иска от мен?

— Да се включите в екипажа на „Аквина“. Най-добре като техник или инженер. Ще успеете ли?

— Да.

— Прекрасно. Открийте кой върши поразиите и веднага ми съобщете. Или намерете начин да извадите вън от играта недоброжелателите ни.

— Изглежда — усмихнах се аз, — тази работа не е от най-лесните. Кой е вашият клиент?

— Един американски сенатор, който желае да остане анонимен.

— Ако пожелая бих узнал името му, но няма да го правя.

— Заемате ли се?

— Да. Трябват ми пари.

— Знайте, че е опасно.

— Такива работи винаги са опасни.

Ние се наслаждавахме на кръстовете, по които висяха даровете на вярващите: пакетчета цигари и други дреболии.

— Добре — каза той. — Кога ще започнете?

— В края на месеца.

— Става. Кога ще се обадите?

— Веднага щом имам някакви новини.

— Не става. Трябва в определен ден. Нека бъде петнадесети септември.

— И ако свърша работата?

— Петдесет бона.

— А в случай на усложнения? Например ако трябва да се освобождавам от два или три трупа?

— Казах вече.

— Добре де. Щом е петнадесети, да бъде петнадесети.

— Преди тази дата ще се обаждате ли?

— Само в случай на нужда или ако узная нещо важно. Тогава ще викам за помощ.

— Може да се случи и едното, и другото.

— Не се безпокойте, Дон — протегнах му ръка. — Смятайте работата в кърпа вързана.

Той кимна, без да отделя поглед от кръстовете.

— Всички те бяха отлични момчета. Моля ви само… Моля ви много, да изпълните тази задача!

— Ще направя всичко, което зависи от вен.

— Все пак вие сте един загадъчен човек. Не разбирам как успявате…

— И господ да не дава да разберете — прекъснах го аз. — Щом някой го разбере и всичко отива на кино.

Ние слязохме от хълма и се разделихме. Той отиде в хотела, а аз в стаята си.

* * *

— Хайде да пийнем — предложи Мартин, когато ме срещна на полубака, след като излязох от каютата на Керъл Дейт. — Аз черпя.

— Добре тогава.

Ние отидохме в ресторанта и си поръчехме по халба бира.

— Искам да ти благодаря. Ако не беше ти, ние с Дени…

— Какво толкова. И ти на мое място сам би поправил за броени минути блока. Шега ли е да знаеш, че под теб могат да загинат хора?

— Все пак много ни провървя на нас двамата, че ти се оказа в рубката. Благодаря ти!

— Е, няма защо. — Вдигнах към устните си чашката (дявол да го вземе, сега ги правят само от пластмаса) и след като отпих, се поинтересувах: — Как върви шахтата?

— Отлично. — Той набръчка широкото си чело.

— Изглежда, ти не си много сигурен в това.

Той леко се изхили, после също изпи малка глътка.

— Подобно на дненото още не беше ни се случвало. Естествено е малко да се разтрепераме…

Според мен това беше казано меко.

— А шахтата наред ли е? — продължих да подпитвам. — Отгоре додолу?

— Наред е. — Той се огледа настрани, сякаш подозираше, че в ресторанта ни подслушват. Всъщност наистина ни подслушваха, но Мартин още не беше казал нищо опасно нито за себе си, нито за мен. А и аз не бих му позволил.

— Добре. — За кой ли път си спомних напътствията на Дон Уелч. — Много добре.

— Защо се интересуваш? — запита той. — Ти си просто един наемен техник.

— Дори наемният техник може да прояви професионално любопитство.

Той ме изгледа някак си странно.

— Според мен това е от езика на двадесетия век.

— Аз съм старомоден.

— Може би това не е лошо — замислено каза Мартин. — Жалко, че такива като теб са останали така малко.

— Дени събуди ли се вече?

— Не, още хърка.

— Добре прави.

— Теб сигурно ще те повишат.

— Надявам се, че няма да го направят.

— Защо?

— За какво ми е излишна отговорност?

— Два пъти в една вода не се влиза.

— Какво значи това?

— Следващият път може да не си в рубката.

Разбирах го напълно, той се опитваше да узнае, какво ми е известно. Но и аз като него не знаех много. Но и двамата се досещахме, че ни чака нещо опасно.

Мартин пиеше бирата си и не сваляше очи от мен.

— Май искаш да кажеш, че си мързеливец?

— Смятай, че е така.

— Ама че глупости.

Повдигнах рамене и заедно с тях чашата си.

Преди половин век е била образувана организацията „СМОКА“, наречена така в насмешка над нелепите съкращения на всевъзможни общества и учереждения. Пълното й наименование звучеше така: „Смесено Общество на Америка“.

Но лидерите на тази организация не се занимаваха единствено с осмиване на други организации като „Организацията на Мъжете“ и подобните й. Сред тях е имало такива светила като д-р Уолтър Мунк от Института по океанография на името на Скрипс и д-р Хари Хес от Принстъпския университет. Веднъж тези учени направили необикновено предложение, което тогава не успели да осъществят поради липса на средства. Но подобно на духа на Джон Браун, духът на проекта вървеше напред, като в същото време „прахта“ му лежеше в папката.

Както е известно проектът „Мохол“ умря в зародиш. Но в замяна се появиха по величествени и обещаващи рожби на научния гений. Както е известно на всички, свръхдълбокото сондирането на континентите никак не е просто, тъй като земната кора там е дебела над четиридесет километра. Докато под океаните земната кора е значително по-тънка и теоретически сондата може лесно да се добере до мантията като пробие слоя на Мохорович. „Осъществяването на нашият замисъл изисква огромни средства — казваха учените, — но помислете само: с получаването на образци от мантията ние веднага ще отговорим на множество въпроси, относно радиоактивността, термичният градиент, геологическия строеж и възрастта на Земята. Като направим съответните анализи ние ще установим дебелината и дълбочината на различните слоеве и ще можем да ги сверим с данните на сейизмологията. Взимането на образци от всички дълбочини ще ни даде пълна представа за геологическата история на нашата планета. Но проектът не ни предлага само тези изгоди…“

— Да пийнем по още една? — предложи Мартин.

— Няма да се откажа.

Ако ви се е случвало да четете монографията „Действащи вулкани на Земята“, издадена от Международния съюз на геолозите и географите, може би сте забелязали, че планетата ни като превързана с въжета от вулканични и сеизмични зони. Вижте само така нареченият „Огнен пръстен“, обхващащ целия Тихи океан. Може без да вдигате молива от картата до го проследите от Огнена земя по крайбрежието на Америка през Чили, Еквадор, Колумбия, Централна Америка, Мексико, западното крайбрежие на САЩ и Канада, по Аляска, сетне по дъга надолу през Камчадка, Курилите, Япония, Филипините, Индонезия и Нова Зеландия. Подобна зона има и в Атлантика, близо до Исландия.

Ние продължавахме да седим на масата. Отново пийнах глътка бира. На Земята повече от шестотин вулкана могат да се нарекат действащи, макар вредата от тях да не е голяма. Голяма част от тях просто димят.

Поръчахме по оке едно.

Да, хората смятаха да създадат още един нов вулкан в океана. По-точно казано — вулканичен остров като Сертси. В това беше същността на проека „Румоко“.

— Скоро ще трябва да слизам долу — каза по едно време Мартин. — Знаеш ли как бих искал да наглеждаш онази проклета апаратура. Така да се каже, аз ти я поверявам.

— Добре — съгласих се с него. — Само ме предупреди, когато потегляш надолу. Ще седя в рубката и няма да се мръдна, докато не ме изгонят.

Той му потупа по рамото.

— Благодаря ти. Сега съм спокоен.

— Ей, братле, ти май трепериш?

— И още как!

— Защо така?

— Бедата не идва сама. Слушай, приятел, готов съм да те поя до второ пришествие с бира, стига да ме прикриваш, а? Ей богу, нещо не съм на себе си. Може би това са просто случайности? Как мислиш?

— Може би.

Погледах го известно време и после отново вперих взор в чашата си.

— Ако се съди по изотермите на картата, тук е най-подходящото масто в цяла Атлантика — изрекох аз. — Единствено ме е страх… Впрочем, не е важно…

— От какво се страхуваш?

— Виждаш ли, магмата е вещество капризно.

— Какво имаш предвид?

— Не е известно какво ще стане, когато се окаже на свобода. Но може да се въобрази всичко — от Етна до Кракатау. Понеже не се знае изходното състояние на магмата, резултатите й от взаимодействието с водата и въздуха могат да се окажат неочаквани.

— Но нали ни обещаха, че всичко ще бъде наред — възрази Мартин.

— Не са ни обещали, а ни навеждаха на тази мисъл. Наистина правеха го грамотно, трябва да им отдадем длъжното.

— Ти страхуваш ли се?

— И още как!

— Смяташ, че ние няма да се измъкнем?

— Ние ще се измъкнем, но този дяволски вулкан ще измени температурата на водата, интензивността на приливите и климата в мащабите на цялата планета. Не го крия от теб, непрекъснато ми се върти в главата.

Той поклати тъжно глава.

— Никак не ми харесва това.

— Твоите беди може вече да са завършили — изрекох аз замислено. — На твое място не би ме мъчила безсъницата…

— Може наистина да си прав.

„Възможно е“ — помислих си и аз.

Допихме си бирата и станахме.

— Време е да вървя.

— Още по една чаша?

— Не, благодаря. Днес трябва още доста да поработя.

— Е, както кажеш. Довиждане.

— Довиждане. И не провесвай нос.

Излязох от ресторанта и се изкачих на горната палуба.

Луната светеше достатъчно силно, че от надстройките и текелажът падаха сенки, а въздухът беше така прохладен, че се принудих да закопчая якето си до шията. Любувах се известно време на вълните и се прибрах в каютата си. Взех горещ душ, чух новините по радиото и почетох малко. Скоро ми се приспа. Поставих книгата на лавицата до койката, угасих светлината и корабът с люлеенето си скоро ме приспа.

… В края на краищата следваше да се наспя добре. Утре трябваше да пробудим Румоко.

* * *

Колко ли време спах? Май три-четири часа. Внезапно вратата едва чуто се отвори и долових тихи стъпки. Сънят веднага изчезна някъде безследно, но аз продължих да лежа неподвижно, без да отварям очи, и чаках акво ще се случи.

Щракна ключ. Бликна светлина. На рамото си усетих някаква ръка, а до челото ми притиснаха нещо метално.

— Ей, приятел! Ставай!

Направих се, че се събуждам. "Гостите ми бяха двама. Мигах и ги гледах опулено. Накрая удостоих с внимание пистолета, който се бе дръпнал от главата ми на половин метър.

— По дяволите, какво искате?

Човекът с пистолета недоволно поклати глава.

— Така не върви, мой човек. Ние ще питаме, а ти ще отговаряш.

Аз седнах, като се облегнах с гръб към преградата.

— Добре де, както знаете. Какво искате от мен?

— Кой си ти?

— Алберт Швайцер.

— Това име ни е известно. А истинското ти?

— Че то си е истинското.

— Едва ли.

Премълчах си.

— Продължавайте — измърморих аз.

— Разкажи ни за себе си и за твоята задача.

— За какво? Нищо не разбирам.

— Стани!

— Ако искате да стана, то ми дайте халата. Той е във ваната на закачалката.

— Върви да вземеш този халат, само го провери да няма нещо в него — заповяда на колегата си човекът с пистолета.

Огледах го подробно. Долната част на лицето му беше закрита с носна кърпа. Подобна инпровизирана маска имаше и втория, което ми казваше, че пред мен са професионалисти. Дилетантите като правило оставят долната част на лицето си открита. А тя е къде-къде по-изразителна от горната. Моите "гости знаеха това — следователно почти сигурно са „профи“.

— Благодаря — казах на момъка, който ми подаде синия халат.

Той кимна в отговор. Наметнах халата на рамената си, пъхнах ръце в ръкавите, вързах колана и стъпих на пода.

— Е, кажете сега, какво искате?

— За кого работиш? — запита човекът с пистолета.

— За „Румоко“.

Без да навежда пистолета той ми удари един немного силен ляв прав и каза:

— Така не става.

— Не разбирам, какво искате от мен. Може би ще ми разрешите да запаля една цигара?

— Добре… Ей, я чакай! Ето ти, вземи моя. А иначе знае ли някой, какво има там в онази пачка.

Взех предлагания ми „Уинстън“ макар да предпочитах ментоловки. Запалих, смукнах дълбоко и изпуснах дима.

— Все пак не ви разбирам. Обяснете ми, какво именно искате да узнаете. Може би ще успея да ви помогна с нещо. Защо ми са излишни неприятности.

Думите ми изглежда успокоиха малко неканените гости. Двамата въздъхнаха дълбоко. Юначагата, който задаваше въпросите достигаше на ръст метър и осемдесет, другият около пет сантиметра по-нисък. Първият тежеше най-малко сто килограма — здрав мъжага.

Те седнаха на столовете до койката. Дулото на пистолета не мърдаше от гърдите ми.

— Не се вълнувай, Швайцер — каза по-високият. — Ние също не искаме неприятности.

— Колко хубаво. Питайте и аз ще ви отговарям без да крия нищо — обещах им аз. — Започвайте.

— Днес ти си ремонтирам Джей-9.

— Е, това вече е известно на всички.

— Защо го направи?

— Че как иначе!? Нима щях да оставя да загинат двама души, когато зная как да им помогна?

— Любопитно ми е, откъде си се научил на това.

— О, господи! Какво му е странното, нали по професия съм електроинженер.

Здравенякът погледна спътника си. Той му кимна.

— Тогава защо си помолил доктор Аскуит да мълчи?

— Защото така наруших инструкцията. Забранено ми е да я пипам.

По-ниският отново кимна. И двамата неканени гости имаха грижливо поддържани черни коси и яки добре развити бицепси.

— Погледне те човек — добропорядъчен гражданин изглеждаш — каза по-високият. — Завършил колеж, получил исканата професия, не се е оженил, и е кацнал на работа на този кораб. Може наистина да е така — тогава търсим не там, където трябва. Но ти си подозрителен. Ремонтирал си сложна апаратура, без да имаш допуск до нея…

Кимнах в знак на съгласие.

— Защо? — запита той.

— Е, глупав предрасъдък. Знаете ли, не мога равнодушно да гледам, как гинат хора. — И като се надявах да ги пообъркам, запитах: — А вие за кого работите? За някое разузнаване ли?

По-ниският само се усмихна. По-високият каза:

— Ние не може да ти отговорим. Мисля, че сам ще разбереш защо. Съветвам те да не губиш напразно времето ни. Интересува ни само едно: защо скри, че си предотвратил явна диверсия?

— Казах ви вече: от мен зависеше живота на хора.

— Стига си лъгал. Къде е било добропорядъчен гражданин да наруши строга инструкция? Не мога да повярвам.

— Просто нямах друг избор.

— Страхувам се, че ще трябва да преминем на друга форма на разпит.

* * *

Всеки пък, когато се замислям за това, дали изобщо е трябвало да се появявам на бял свят, и се опитвам отново и отново да осмислям уроците на живота, от дълбините на паметта ми изплават мехури на спомени. Не преживяват повече от сапунените, но за краткото си съществуване успяват да се оцветят с всички цветове на дъгата и задълго да останат в душата ми.

Мехури…

Един от тях се появи в Караибско море. Наричаше се Новият Рай. Това огромно светещо кълбо притежаваше такава идеална форма, че самият Евклид би се възхитил, ако можеше да го види. От него във всички посоки, подобно на улични лампи в нощния град, излизаха вериги на огньове. Около мостовете през дълбоките каньони, във пробитите в скалите тунели; навсякъде около кълбото сноват рояци водолази в блестящи скафандри; подъното на океана като танкове се движат мореходи; над тях сивят или преминават най-разнообразни миниподводници.

Там почивах две седмици и макар да усетих лека клаустрофобия, за която до този миг не подозирах (очевидно за това бяха виновни безбройните тонове вода над главата ми, които не можеха да се забравят), трябва да си призная, че не бях прекарвал досега по-приятен и по-интересен отпуск. Хората на това подводно царство не приличаха никак на събратята си от сушата. Те бяха много по-егоистични и по-независими, но затова пък чувството им за взаимопомощ беше повече развито. Напомняха ми за първопроходците и покорителите на Дивия Запад и не е за учудване щом те доброволно се бяха захванали да изпълняват програма за намаляване плътността на населението и за овладяване ресурсите на океаните. Не можеше да им се отрече и гостоприемството — независимо от претовареността им приемаха туристи. Такива като мен.

Плавах на миниподводници или просто във водолазен костюм, разглеждах шахтите, градините, жилищата и административните корпуси. Винаги ще си спомням красотата на Новия Рай, както и смелите му жители, ще помня как изглежда повърхността на морето отдолу (може би така насекомите виждат небето. Впрочем не: така изглежда окото на гигантско насекомо, гледащо те отгоре. Второто сравнение е по-точно). Изглежда, когато си обкръжен отвсякъде с море в психиката ти се събужда бунтовен дух. Често се улавях в това.

Новият Рай не е напълно „рай под стъкло“ и честно казано не ми подхожда. Но всеки път, когато мисля за смисъла на живота си и отново се опитвам да осмисля уроците дадени ми от живота, той изплава от дълбините на подсъзнанието ми, излъчвайки във всички краски на дъгата и веднага изчезва, оставяйки смут в душата ми.

След миг този мехур щеше да се пукне. Аз дръпнах от цигарата и смачках остатъка в пепелника.

Какво е да бъдеш един-единствен човек на света, какъвто всъщност не съществува? Съвсем не лесен въпрос. Трудно се обобщава, когато разполагаш само с опита на собствения си живот. Наистина моят живот се оказа доста необикновен, бих казал — уникален.

По едно време се захванах да програмирам компютри. С това се започна. Веднъж узнах нещо необикновено. И тревожно. Разбрах, че скоро целият свят ще се окаже „под похлупак“. Как щеше да се осъществи това? О, работата беше деликатна!

Сега всеки човек притежава „електронно досие“. То съдържа данни за раждането, образованието, семейното положение, пътуванията, промените на местожителството и други подобни. Въвежда се всяка крачка от мига на раждането до смъртта. Съхраняват се „досиетата“ в така наречената Централна Банка за Данни. Появата й предизвика големи промени в живота на обществото. И не всички те (сега съм напълно уверен в това) се оказаха за добро.

Един от веселяците, които създадоха системата, бях аз. Признавам си, че докато нещата вървяха добре, въобще не се замислях за последиците. А когато започнах, вече беше късно.

„Проектът“ в който участвах предвиждаше обединяването на всички съществуващи банки данни. Така се осигуряваше достъп он всяко място на планетата до всякаква информация — нужно беше само да се набере с клавиатурата код, който съответстваше на някакво ниво на секретност.

Никога не се опитвах да служа на абсолютното добро или абсолютното зло. Но в този случай си мислех, че се приближавам до първото. Проектът обещаваше великолепни резултати. Аз смятах, че в нашето чудесно и електрифицирано време такава система е просто необходима. Представете си само: където и да се намирате, вие имате достъп до всяка книга, до всеки филм, до всяка научна статия и до всякакви статистически сведения.

Между другото, няколко думи за статистиката. Едва ли ще успеете да я излъжете, защото всяко „досие“ е достъпно за всеки заинтересован. Било фирма, било правителствено учреждание може да направи справка за състоянието ви, за банковите ви сметки и за всичките ви разходи; следователно, подозиращият ви в някакво нарушение на закона без труд ще изясни, къде и с кой сте се намирали по време на престъпление, да проследи вашите плащания и придвижвания с обществения транспорт. Целият ви живот ще се окаже като на длан пред тях, подобно на схемата на нервите в кабинета на доктор-невропатолог.

Да си призная, в началото тези перспективи ме вдъхновяваха. Първо, системата обещаваше да сложи край на престъпленията. Само безумец, така разсъждавах, би рискувал да наруши закона, знаейки, че няма никакъв шанс да избегне наказанието. Но и безумец може да бъде спрян, ако електронното му досие съдържа необходимата медицинска информация.

Между другото, няколко думи за медицината. Сега и най-малкото изменение в състоянието на вашето здраве не убягва от вниманието на лекарите. Помислете за всички онези болести, които могат да се лекуват само в началният им стадий. Помислете за увеличената продължителност на живота!

Помислете за световната икономика. Какъв прогрес я очаква, ако бъде известно къде се намира и за какво ще бъде изразходвана всяка стотинка!

Помислете за решените проблеми на транспорта. Въобразете си, че цялата транспортна система на света действа като едно цяло, като прекрасно нагласен механизъм.

Мечтаех за идването на златния век…

Каква глупост!

Един мой съученик, свързан косвено с мафията и от университетската скамейка седнал не някъде другаде, а направо в креслото на федералното управление, направо ми се присмя.

— Ти сериозно ли мислиш, че може да се регистрират всички сметки в банките и да се следят всички зделки?

— Сериозно.

— Между другото, швейцарските банки не допускат никого до документацията си. Ако такова нещо се случи, ще се намерят по-сигурни хранилища. Не забравяй за съществуването на матраци и ями в задните дворове. Ни кой не е в състояние да пресметне колко пари се разхождат по света.

След като прочетох няколко научни статии на тази тема, разбрах, че моят приятел е прав. Относно икономиката ние се базирахме в основно на приблизителни усреднени цифри, освен това статистиката не винаги можеше да ни предостави необходимите данни. Например, тя не знаеше колко нерегистрирани кораби плават по моретата. Тя не е в състояние да преценява това, за което няма сведения. Следователно, ако имате неотчетени пари, можете да си построите нерегистриран кораб и да живеете на него. На земята има много морета и едва ли контролът на транспорта може да бъде толкова съвършен, колкото ми се струваше отначало.

А медицината? Лекарите също са хора и нищо човешко не им е чуждо. Например ленивостта. Едва ли всеки от тях ще води добросъвестно историята на болестта на всеки от своите пациенти — особено ако пациентът предпочете да плати в брой лекарствата, без да иска рецепта.

Изглежда съм пропуснал човешкия фактор? Така е. Всички хора се делят на такива, които има какво да крият, на такива, които просто не им харесва някой да знае за тях прекалено много и на такива, които няма какво да крият. А „системата“ изглежда разчита единствено на последните. Това означава, че тя е далеч от идеалното.

И при създаването й ще има доста трудности. Напълно може да се очакват недоволство и дори открита съпротива, при това от най-високо ниво…

Но открита съпротива почти не ни оказваха и работата над „проекта“ вървеше с пълен ход. Когато разработих системата за връзка между метеорологичните станции, метеорологичните спътници и Централната банка за данни, ме назначиха за старши програмист.

По това време вече бях узнал достатъчно и към моите опасения се прибавиха нови. Неочаквано открих, че работата не ме удовлетворява. Тези неща ме накараха да се замисля задълбочено за последствията от нашата дейност.

Никой не ми забраняваше да работя в къщи. Изглежда не предполагаха, че нещата не са в резултат на самоотверженост, а от желание да разбера повече за „проекта“. Дори ме повишиха в длъжност.

Това само ме зарадва, защото така имах достъп до повече информация. След известно време по различни причини (смърт, повишение, уволнение на някои от сътрудниците) значително се измени кадровият състав на нашия институт. Пред изостаналите се запали зелена светлина и аз за кратко време се придвижих значително в служебната йерархия.

Станах консултант на самият Джон Колгейт.

Веднъж, когато вече бяхме почти постигнали целите си, аз споделих с него тревогите си. Казах на този посивял, с болезнен цвят на лицето и късоглед човек, че ние може би създаваме едно истинско чудовище, което ще отнеме личния живот на хората.

Той дълго ме гледа, държейки в ръка розова кутийка от корал за писма, преди накрая да признае:

— Може би ти си прав. Какво смяташ да предприемеш?

— Не зная — повдигнах рамене. — Просто исках да кажа, че не съм уверен в полезността на нашата работа.

Той въздъхна, завъртя се на креслото си и се загледа през прозореца. Скоро ми се стори, че е заспал. Той обичаше да подряма след обеда. Но изведнъж заговори:

— Не мислиш ли ти, че аз вече съм изслушвал тези доводи хиляди пъти?

— Допусках го. И винаги ми е било интересно, как ги оборвате.

— Никак — възкликна той. — Чувствах, че така е най-добре. Да започваш дискусия — Боже опази. Може и да не съм бил прав, но рано или късно, ако не ние то някои други биха разработили начините за регистриране на всички основни характеристики на такова сложно общество като нашето. Ако виждаш друг по-приемлив изход, кажи ми го.

Замълчах. Извадих цигара, запалих я и зачаках да продължи.

— Ти някога мислил ли си да се оттеглиш на сянка?

— Какво имате предвид?

— Да се уволниш. Да изоставиш тази работа.

— Не съм сигурен, че правилно ви разлирам…

— Работата е в това, че сведенията за разработчиците на „системата“ ще постъпят в нея най-накрая.

— Защо?

— Така поисках аз. Защото някой прекрасен ден при мен ще дойде някой друг и ще ми зададе същите тези проклети въпроси.

— И преди мен ли са ги задавали?

— И да са ги задавали, какво значение има това?

— Доколкото ви разбирам, вие можете да унищожите сведенията за мен, преди те да са постъпили в Централата?

— Да.

— Но без данните за образонание и трудов стаж аз няма да успея да се настаня на друга работа.

— Това си е твой личен проблем.

— И какво ще може да си купя без кредитна карта?

— Мисля, че ще имаш пари в брой.

— Но всичките ми пари са в банката.

Той се обърна към мен и ме запита с насмешка:

— Наистина ли?

— Е… не всичките — признах си аз.

— Е, и тогава?

Докато той палеше лулата си, мълчаливо разглеждах през облаците дим неговите бакенбарди. Интересно ми беше, на сериозно ли го предлага? Или просто ми се надсмива?

Сякаш в отговор на моите мисли той стана, отиде при бюрото си и издърпа някакво чекмедже. Порови се в него и се върна при мен с пачка перфокарти с размери на тесте карти за покер.

— Твоите са. — Той ги хвърли на масата. — Следващата седмица всичките те трябва да влязат в системата. — Пусна кълбо дим и седна в креслото. — Вземи ги и ги постави под възглавницата си. Поспи на тях и реши как да постъпиш.

— Не ви разбирам.

— Давам ти ги.

— А ако ги скъсам? Как ще постъпите?

— Никак.

— И защо?

— Защото ми е все едно.

— Не е истина. Вие сте ми началник. „Системата“ е ваша рожба.

Той повдигна раменете.

— А вие самият вярвате ли, че „системата“ е чак толкова необходима?

Той наведе очи, глътна отново дълбоко дим и едва тогава отговори:

— Сега вече не съм така сигурен, както преди.

— Щом ме съветвате, аз ще се изтрия от обществото.

— Това си е твоя лична работа.

Известно време размишлявах.

— Дайте ми картите.

Той ги премести към мен. Напъхах ги във вътрешния джоб на сакото си.

— Как ще постъпиш?

— Както ми предложихте. Ще ги пъхна под възглавницата си и ще спя на тях.

— Ако не се решиш, погрижи се във вторник да бъдат отново при мен.

— Естествено.

Той ми се усмихна на сбогуване.

Занесох перфокартите в къщи, но не легнах да спя. Така и не можех да заспя. Какъв ти там сън — аз мислех! Цяла вечност — е, поне цяла нощ, мислех, разхождах се из стаята и палих цигара след цигара. Шега ли е това, да живееш вън от „системата“? Възможно ли бе въобще да се съществува, ако фактът, че съществуваш никъде не е регистриран?

Около четири сутринта стигнах до извода, че въпросът може да се зададе иначе: как „системата“ ще узнае, дали съм направил едно или друго нещо?

Едва тогава седнах на масата и грижливо разработих разни планове. На сутринта разкъсах на парчета перфокартите, изгорих ги и грижливо разрових пепелта.

* * *

— Седни! — заповяда по-високият и ми посочи стола.

Послушах го и седнах. Заобиколиха ме и застанаха зад гърба ми. Затаих дъх и се опитах да се отпусна. Мина повече от минута, преди:

— Разкажи ни всичко.

— Постъпих тук чрез помощта на едно бюро по труда — започнах аз. — Работата ми се понрави. Захванах се с нея и тогава ви срещнах вас. Това е всичко.

— До нас дойдоха слухове, ние сме склонни да им вярваме, че правителството, изхождайки от съображения за безопасност, понякога създава в Централата фиктивна личност. После под това прикритие започва да действа агент. Да се правят справки за него е направо безсмислено — в „досието“ ме е предвидено всичко.

Премълчах си.

— Възможно ли е такова нещо?

— Да — отговорих му аз. — Такива слухове наистина се разпространяват. А как е всъщност не знам.

— Ти не си ми такъв агент?

— Не.

Те си зашепнаха нещо, после чух да щраква ключалката на куфарчето им.

— Ти лъжеш.

— Не, не лъжа! Аз може би спасих от смърт двама души, а вие сега ме оскърбявате! Какво толкова съм направил?

— Господин Швайцер, сега ние задаваме въпросите.

— Е, както желаете. Просто нищо не ми е ясно. Може би ще ми обясните…

— Вдигай си ръкава. Все е едно кой.

— Това пък защо?

— Защото ти заповядвам.

— Какво ще ми напривте?

— Една инжекцийка.

— Да не сте от медицинско-санитарната служба?

— Откъде сме, никак не те засяга.

— В такъв случай отказвам. Когато ви хване полицията, не зная по какви причини… Та така да знаете, когато ви пипне полицията, ще се погрижа да имате неприятности и с Медицинската асоциация.

— Достатъчно, засуквай ръкава.

— Протестирам! — но въпреки това засуках ръкава. — Ако сте решили да ме убивате, знайте, че ще пропаднете. Убийството не е играчка. Ако не ме убиете, няма да оставя нещата така. Рано или късно ще ви намеря и тогава…

В същия миг една оса ме ужили по рамото.

— Какво е това?

— Препарат Т-С-6. Сигурно си чувал за него. Ще бъдеш в съзнание, защото на нас ни трябва да се прояви логическия ти начин на мислене. Но ще трябва честно да отговаряш на всички въпроси.

Моето хихикане сигурно си го обясниха с въздействието на препарата. Аз се захванах с дишане по системата на йогите — това не можеше да неутрализира напълно действието на препарата, но повишаваше тонуса на организма ми. Остава ненакърнена способността ми да мисля логически, но напълно губя способността си да лъжа. Надявах се да заобиколя всички подводни камъни, като се оставя да ме носи течението. Освен това в запас бях приготвил един хитър трик.

Но не обичам никак този препарат — страничните ефекти оказват влияние на сърцето.

Действието на инжекцията не чувствах. Всичко ще си бъде както преди, но разбирах, че е само илюзия. Уви, не можех да взема противодействащото средство от аптечката на лавицата.

— Чуваш ли ме?

— Да — чух собствения си глас.

— Как се казваш?

— Албърт Швайцер.

Зад гърба ми се чуха две кратки въздишки. По-високият юначага изсъска нещо на приятелчето си, който щеше да попита нещо.

— Какво работиш?

— Ремонтирам оборудването.

— И какво още?

— И още много неща. Не разбирам…

— Работиш ли на правителството? Или на правителството на някоя друга страна?

— Плащам данъци, следователно работя за правителството.

— Друго имам предвид. Секретен агент ли си?

— Не.

— Тогава си агент, но не си секретен.

— Не.

— Какво си тогава?

— Инженер. Обслужвам техниката.

— И какво още?

— Аз не съм…

— Какво още? За кого още работиш, освен ръководителите на „проекта“?

— За себе си.

— Какво имаше предвид?

— Дейността ми е насочена към поддържане на моето икономическо и физиологическо благополучие.

— Питам те за другите ти господари. Съществуват ли?

— Не.

— Май е чист — чух гласът на вторият юначага.

— Възможно — изръмжа първият и се обърна към мен. — Как би постъпил, ако в бъдеще ме видиш някъде и ме опзнаеш?

— Ще те дам в ръцете на правосъдието.

— А ако това не ти се удаде?

— Ще гледам да те набия яко. Дори бих те убил, ако мога да представя нещата като нещастен случай при самоотбрана.

— Защо?

— Защото съм заинтересован от запазването на здравето си. Сега вие ми нанасяте вреди, има вероянтост в бъдеще да направите нов опит. Не смятам да го допускам.

— Съмнявам се, че ще го повторим.

— Вашите съмнения нищо не значат за мен.

— Ти съвсем неотдавна спаси двама души, а сега хладнокръвно разсъждаваш за убийство.

Предпочетох да премълча.

— Отговаряй!

— Вие нищо не ме попитахте.

— Може да не е възприемчив към „психотропите“? — разтревожи се вторият.

— Досега не съм чул за подобно нещо. А ти? — обърна се той към мен.

— Не разбрах въпроса.

— Този препарат не те е лишил от способността да се ориентираш в трите сфери. Знаеш кой си, къде си и кога си. Въпреки това препаратът подавя волята ти и ти не можеш да не отговаряш на въпросите ми. Човек, който често е бил инжектиран с „ваксината на истината“ понякога успява да преодолее въздействието й, като мислено изопачава въпроса и така отговаря правилно, но буквално. Това ли правиш сега?

— Ти сигурен ли си, че правилно задаваш въпросите? — отново се намеси втория.

— Добре де, питай ти.

— Да си употребявал някога наркотици?

— Да.

— Какви?

— Аспирин, никотин, кофеин, аркохол…

— А „ваксината на истината“? — подсказа ми вторият. — Средството, което развързва езика на човека. Някога да си го взимал?

— Да.

— Къде?

— В Северозападния университет.

— Защо?

— Доброволно участвах в серия експерименти.

— На каква тема?

— Въздействие на наркотичните препарати върху съзнанието.

— Мислени увъртвания — каза вторият приятел. — Мисля, че е трениран. Макар да не е лесно осъществимо.

— Ти способен ли си да надмогнеш „ваксината на истината“?

— Не разбирам.

— Способен ли си да лъжеш? Сега?

— Не.

— Отново грешен въпрос — забеляза по-ниският. — Той не лъже. В буквалният смисъл всичките му отговори са истина.

— Тогава как да разберем нещо от него?

— И понятие си нямам.

Те отново ме отрупаха с град от въпроси и в края на краищата стигнаха до задънена улица.

— Той ще ме довърши! — оплака се по-ниският. — Ние така и за седмица няма да свършим.

— А струва ли си?

— Не, всичките му отговори са на лента. Сега е време да заработи компютъра.

Скоро щеше да съмне, но аз се чувствах превъзходно. За което не малка роля играеха избухванията на студени пламъци в областта на тилната мозъчна област. Дори си помислих, че ще успея един два пъти да излъжа, ако се понапрегна. През илюминатора видях настъпването на зората. Изглежда ме разпитваха най-малко шест часа. Реших да рискувам.

— В кабината има „ушенца“.

— Какво? Какво каза?

— Според мен корабната охрана следи всички техници.

— Къде са тези „ушенца“?

— Че откъде да знам?

— Трябва да ги намерим — презложи по-високият.

— Какъв е смисълът? — прошепна по-ниският и аз неворно се изпълних с уважение към него, защото подслушвателните средства не винаги долавят шепота. — Те са поставени дъло преди ние да се появим. Ако, разбира се, ги има.

— Може би те чакат ние сами да се обесим? — измърмори неговият приятел. Но въпреки това обходи каютата с поглед.

Надигнах се и като не срещнах възражения, отидох до койката и се проснах в нея. Дясната ми ръка сякаш случайно се пъхна под възглавницата и напипа пистолета.

Докато го измъквах, освободих предпазителя. После седнах и насочих цевта право в неканените „гости“.

— Ама че сте зяпльовци. Сега аз ще питам, а вие ще ми отговаряте!

По-високият се пресегна към колана си и аз трябваше да го прострелям в рамото.

— Следващият?

Свалих заглушителят, който си беше свършил работата и го замених с възглавницата. По-ниският вдигна ръце и погледна спътника си.

— Назад! — наредих му аз.

Той кимна и се дръпна.

— Сядайте! — заповядах им на двамата.

Те седнаха кротко. Аз станах, заобиколих ги и застанах откъм гърба им. Взех оръжието им.

— Дай си ръката — заповядах на по-високия.

Куршумът беше пронизал месото. Дезинфекцирах и превързах раната. После им свалих кърпите и нимателно разгледах лицата им — оказаха се напълно непознати.

— Е, добре — въдъхнах аз. — Какво ви доведе при мен? Защо ве питахте за това, което ме питахте?

Вместо отговор последва пълно мълчание.

— Да не мислите, че имам повече време от вас? Затова ще ви вържа за столовете. Признавам си, че няма да се правя на глупак и да ви тъпча с наркотици.

Взех от аптечката лейкопласт и надеждно завързах пленниците. Сетне затворих вратата с верижката.

— На този кораб стените са звуконепроницаеми — отбелязах аз, докато прибирах пистолета си. — А относно „ушенцата“ ви излъгах. Така че, ако ви се вика, повикайте си и не се стеснявайте. Но най-добре е да се въздържите, защото всеки вопъл ще ви струва по един счупен пръст. И така, кои сте вие?

— Аз съм техникът, който обслужва „совалката“ — отвърна по-ниският. — Моят приятел е пилота.

За това признание той изпроси от колегата си един злобен поглед.

— Може и така да е — кимнах аз. — Преди несъм ви виждал, така че ще повярвам. А сега добре си помислете, преди да отговорите на следващия ми въпрос: кой е вашият истински господар?

Сега преимуществото беше на моя страна: работех на себе си, като независим менажер. В същото време наистина се казвах Албърт Швайцер, така че не ми се налагаше да лъжа по време на разпита. Винаги напълно се вживявам в образа. Ако гостите ме бяха попитали как съм се казвал преди, сигурно отговорът щеше да бъде напълно различен.

— Кой дърпа конците?

Отново мълчание.

— Е, какво пък — подхвърлих небрежно, — щом не разбирате от добро…

И двете глави се обърнаха към мен.

— Когато искахте да получите няколко отговора от мен, вие смятахте да ми поразвалите здравето — обясних им аз. — Не ме осъждайте, като си го върна на вашата анатомия. Басирам се, че ще получа две или три признания. Но ще подходя към работата по-сериозно — чисто и просто ще ви измъчвам, докато не проговорите.

— Няма да можете — каза по-високият. — Вие имате нисък коефициент на жестокост.

Усмивката ми не беше весела.

— Ще видим.

Леко ли е да прекъснеш съществуването си и същевременно да го продължиш? Тази задача реших без особено напрежение. Но ми беше леко: още отначалото съм участвал в разработката на „системата“ и ми имаха доверие.

Тогава, след като скъсах перфокартите, се върнах на работното си място. Прамех се, че работя усърдно над нова тема, но всъщност търсех и накрая намерих безопасен терминал.

Той се намираше в студените части на земята, на метеорологичната станция на остров Туле. Стопанин й беше един забавен старец, голям любител на рома. И досега помня деня, когато закотвих "Протей на брега на едно малко заливче и се заоплаквах на дядото за жестокостта на моретата.

— Можеш да си починеш тук — предложи ми старецът.

— Благодаря.

Той ми показа станцията, нахрани ме, побъбрихме за моретата и времето. После взех от „Протей“ един кашон „Бакарди“, поставих го на пода и му предложих да го отвори.

— Както виждам, тук всичко е автоматизирано? — забелязах аз.

— Точно така е.

— Тогава, за какъв дявол те държат тука?

Той се разсмя.

— Един мой чичо беше сенатор. Трябваше някъде да ме нареди и ми намери това местенце. — Той ме задърпа за ръкава на палтото. — Ела да погледнем не тече ли някъде твоя кораб.

Качихме се на „Протей“ — яхта с нормални размери, каюта и мощен мотор. Разгледахме я.

— Хванах се на бас с приятели — обясних на стареца, — че ще стигна до полюса и ще им занеса доказателства.

— Синко, ти си побъркан!

— Зная, но все едно, ще стигна до там.

— И какво толкова? Може и да стигнеш. На младини и аз бях като теб — леко потеглях и Бог ме беше дарил със здраве. А ти май силите си придобил напоследък? — той се усмихна и се погали по проскубаната и напоена със сол брада.

— Има нещо такова — измърморих аз. — Пийни си. — Не ми се искаше да насочи мислите ми към Ева.

Той пийна и за известно време разговорът замлъкна.

Тя не беше такава. Искам да кажа, че нямаше какво да споменавам за нея на стария мръсник. С Ева се бяхме разделили преди четири месеца. И причините не бяха нито религиозни, нито политически. Всичко лежеше много по-длбоко. Затова го излъгах за една измислена мома и той остана щастлив.

Срещнах Ева в Ню Йорк, където се занимавах със същото като нея — почивах си. Ходех на представления, изложби и други подобни. Тя беше висока на ръст и със ниско подстригани руси коси. Пологнах й да намери станцията на метрото, слязох заедно с нея, поканих я на обяд и бях изпратен по дяволите.

Разигра се следната сцена:

— Не съм свикнала на това.

— И аз също. Но гладът не е добър роднина. Така че ще отидем ли?

— За каква ме вземате?

— За една интересна събеседница. Чувствам се самотен.

— Не търсите там, където трябва.

— Възможно е.

— Та аз дори не ви познавам!

— И аз вас също. Но се надявам спагетите с доматен сос и бутилка кианти да оправят нещата.

— И няма ли да ми се натрапвате?

— Няма. Аз съм мирен човек.

Така тръгнахме да ядем спагети. От ден на ден се сближавахме. Все тая ми беше, че живее в едно от онези дребни лудешки „мехурчета“. Бях достатъчно либерален и смятах, че щом с пропагандата на строителството на подводни градове се занимава клуб „Сиера“, значи такива градове наистина са необходими.

Сигурно трябваше да тръгна с нея, когато й свърши отпуската. Покани ме. В Ню Йорк ходех рядко. Както и Ева аз бях дошъл да видя Голямата земя. Трябваше да й кажа: „Омъжи се за мен“.

Но тя не би се съгласила да предаде своя „мехур“, а аз — своята мечта. Исках да живея в огромения свят над вълните — и вече знаех, какво е нужно за това. Наистина, не се сетих да й изпратя картичка за Рождество Христово.

Обожавах тази синеока вещица от морските дълбини и сега разбирах, че тогава все пак трябваше да отстъпя. Дявол да го вземе този мой независим характер. Ако ние с нея бяхме нормални хора… Но ние не бяхме, в това се крие бедата.

Ева, където и да се намираш, няма да кажа нито една лоша дума за теб. Надявам се да си щастлива с Джим, Бен или както се казва…

— Пий — повторих аз. — Опитай с кока-кола.

Аз налях в гърлото си чаша с кока, той — кола с двойно „бакарди“. Непрекъснато се жалваше на скуката.

— Истинско проклятие е — въздишаше той.

— Е, време е да полегна малко.

— За време, си е време. Използвай моята койка, господин Хемингуей.

— Благодаря, приятелю.

— Казах ли ти, къде са одеалата?

— Да.

— Е, тогава лека нощ, Ърни.

— Лека нощ, Били. Закуската е от мен.

— Става.

Той се прозя и си тръгна. Изчаках да мине половин час и се захванах за работа. От тази станция можеше да се влезе непосредствено в Централата. Исках за проба да направя една свежа добавка в програмата.

Скоро разбрах, че съм успял!

Сега вече аз мога да вкарам всякаква информация в Централата и никой да не я вземе за съмнителна.

В онази вечер се чувствах като бог.

Ева, може би не напразно съм избрал другия път.

На сутринта помогнах на Бил Мелингз да се оправи от махмурлука си. Така той нищо не заподозря. Радостно ми беше да зная, че този славен старец няма да има неприятности, дори ако от мен се заинтересуват. И това защото чичо му е сенатор в оставка.

Аз самият сега можех да се превърна в когото си исках. Можех да си създам нова личност (година на раждане, име, сведения за образованието и т.н.) и да заема прилично място в обществото. За това се изискваше само да включа предавателя на метеорологичната станция и да вляза в Централната програма. Миг в ефира — и започваше живот новата ми инкарнация.

Ева, искам да съм с тебе! Колко жалко, че това не е съдено да се сбъдне.

Мисля, че правителството също знае за този трик и се ползва понякога от него. Но аз имам преимущество: правителството не подозира за съществуването на „независимия предприемач“.

Знаех много от това, за което трябваше да зная (дори повече от необходимото), макар да се отнасям с уважение към „детекторите на лъжата“ и „ваксините на истината“. Работата е там, че истинското си име пазя заключено зад седем ключалки. Знаете ли, че полиграфа на Килър (детекторът на лъжата) може да се излъже по седемнадесет начина? От средата на двадесетия век него не са го усъвършенствали. Лента около гръдния кош и датчици за отделяне на пот към връхчетата на пръстите биха могли да дадат чудесни резултати, но тези хитроумни устройства засега не са създадени. Аз бих могъл да конструирам такъв „детектор“, който никой човек на света не би излъгал, но м съда сведенията придобити чрез него така и няма да се ценят особено.

Друго нещо са психотропните вещества. Но и те не са всемогъщи. Например, един патологически лъжец е способен да не се поддава на амитал или пентотал. Същото е в силите на човек, който е невъзприемчив към наркотиците.

Но какво означава тази „невъзприемчивост“?

Случвало ли ви е да си търсите работа и да минавате тестове за ниво на интелект и пресметливост? Сигурно. Сега всеки се сблъсква с това (между другото, резултатите от всички тестове постъпват в Централата). Постепенно вие привиквате и придобивате качество, което психолозите наричат „невъзприемчивост към тестовете“. Казано иначе, вие знаете правилните отговори.

Точно така е. Вие сте свикнали да давате отговорите, които очакват от вас, и придобивате някои начини, позволяващи ви да пестите време. Губите страха си от тестовете, съзнавайки, че може да предвидите всички ходове на противника.

Невъзприемчивостта към наркотиците е от този род. Ако не се боите от „ваксината на истината“ и ви се е случвало вече да изпитате въздействието й на себе си, то няма да й се поддадете.

* * *

— Зададох един въпрос. Отговаряйте, да ви вземат дяволите!

Винаги съм смятал, че страхът от болката, подсилен от самата болка, развързва лесно езика. Сега смятах да го пробвам на практика.

* * *

Станах много рано и веднага си приготвих закуска. Налях си сок от праскова и разтърсих стареца за рамото.

— Кой дявол…

— Хайде, закуската е готова. Ставай.

Той изпи чашата със сока и после заедно отидохме в кухничката. Настанихме се на на масата. Той ме изгледа надвесен над омлета с яйца и ми каза:

— Остане ли ти време, отбий се отново при мен. Разбрано?

— Обещавам ти — съгласих се с него и оттогава го посещавах няколко пъти, защото ми харесваше като човек.

Разговорът ни тази сутрин продължи дълго и ние успяхме да пресушим цели три кафеварки. Някога той бил служил като лекар във флотата и практиката му била бол (след време старецът извади няколко куршума от тялото ми и не каза на никого). Отгоре на всичкото той бил един от първите астронавти. А сега, според неговите думи, бил един жалък старец. Впоследствие разбрах, че преди шест години жена му умряла от рак. Той изоставил медицината и станал отшелник.

Ние с него продължаваме да дружим, но въпреки това не му казвам, че е дал подслон на самозванец, който е фалшифицирал родословното си дърво. Бих могъл да го осветля, та той е от онези хора, на които можеш да се довериш. Но аз не исках да стоварвам на гърба му моралната отговорност за черните ми дела.

Така станах човек, който всъщност го няма. Но заедно с това придобих възможността да бъда който си искам. Нужна беше само една дреболия — да съставя програма и да я вкарам в Централата. По сложно беше другото — да намирам средства за съществуване. За това трябваше да работя и то такава работа, за която плащат добре. Бях свикнал да живея както ми се иска, т.е. красиво.

Това условие значително стесняваше сектора на търсене и ме принуждаваше да се отказвам от множество професии, които не противоречаха на закона. Но можех да си осигурявам надежден „покрив“, като се настанявам на работа по всяка специалност, която не предизвикваше в мен скука. В края на краищата така и постъпих.

Осведомих Централата за преждевременната ми смърт и тя покорно погълна лъжата. И понеже нямах роднини, преходът ми в отвъдния свят не причини на никого тревоги. Цялото си имущество превърнах в налични пари и така си напълних двобовете.

После си създадох нова биография и множество привички, разни чудачества, така свойствени на всеки човек. Живеех си на „Протей“, който бях закотвил на крайбрежието на Ню Джърси, под закрилата на островчето. Корабчето ми също не съществуваше в природата. Трудих се безспир и преуспях — станах един от най-добрите наемници на света.

Сериозно се заех с джудо. Тази борба има три школи: кадокан — чистият японски стил, будо куай и школата на Френската федерация. Последните два стила приличат на първия, но се отличават с по-твърди подсичания, хвърляния и захващания. Създателите на тези школи разбирали, че стилът бил разработен за ниски хора, в него голяма роля се отделя на бързината и точността на движенията, а не на силата. Те се опитали да приспособят основните техники за високи на ръст спортисти, допускайки употребата на физическа сила в замяна на точността. Според мен никак не беше лошо, аз съм човек висок и як. Всъщност предполагам, че някога може и да съжалявам за мързела си. Но когато вече си навършил четиридесетте, силите ти намаляват с всяка година. Но ако си се занимавал с тази борба, то и на осемдесет ще си останеш майстор. Сигурен съм, че ако набера търпение, след двадесет години отново ще си върна формата. Не съм чак толкова голяма посредственост — притежавам черен пояс.

През своодното си от физически упражнения време минах курс по отваряне на най-различни врати. Не един месец трябваше да мине, преди да се науча да се справям с най-обикновена брава. И досега съм на мнение, че е по-добре да се разбие вратата с крак, отколкото да се докосвам до ключалката. Взимаш каквото ти трябва и изчезваш мигновено.

Изучавах всичко, което смятах, че ще ми потрябва някога. И сега продължавам. И макар да се считам за специалист само в една наука — науката да съществуваш в „сянка“ — притежавам голяма и разностранна ерудиция. Освен това имам важно преимущество пред всички останали хора — мен ме няма.

Когато парите ми се свършиха, обърнах се към Дон Уелч. Знаех кой е той и се надявах, че той никога нищо няма да узнае за мен.

Това решение определи начина ми на живот.

Минаха десет години и спрямо Дон нямам никакви претенции. Е, всъщност успях да натрупам опит с разни инструменти, да не казвам за наркотиците и „ушенцата“. Но не се оплаквам — работата си е работа.

* * *

Не зная само те сериозно ли смятаха, че блъфирам или не. Забележката за ниско ниво на жестокост ме наведе на мисълта, че те са имали достъп до досието ми в Централата или поне до личното ми дело в каса на капитана. И ако е последното, то сигурно зная, че скоро трябва да поемам вахтата. А до вдигането на екипажа от сън оставаха малко часове.

Будилникът ми показваше шест без пет. В осем трябваше да се явя на мостика. Времето да изтръгна правдиви отговори от „гостите“ ми беше крайно малко.

Бях чакал тази среща цял месец и резултатът от нея изцяло зависеше от това, дали за оставащото време ще успея да ги накарам да проговорят за оставащите два часа. Те знаеха, че няма да рискувам да ги оставя сами в каютата през деня, а единствената друга възможност беше да ги предам на корабната охрана. Последното съвсем не ми се искаше — на борда сигурно имаше техни приятели. Или са подсигурили тила си, като са направили съответните изводи от неуспеха с Джей-9. Още една диверсия и събуждането на Румоко, насрочено за петнадесети септември, ще бъде отложено.

За да получа пари, трябваше да изпратя на по нещо на Дон. Но аз сега нямах нищо, което да пусна в пощенската кутия.

— Господа! — сам не познах гласа си, изглежда рефлексите ми бяха забавени. Бях се престарал да сдържам движенията и речта си. — Господа, дойде моят ред. — Завъртях креслото и седнах така, че ръкохватката на пистолета се допря до рамото ми, а рамото — на дръжката на креслото. — Но преди да започнем работа, смятам да се обърна с няколко думи към вас, насочени, както може да сте се досетили, да ви подканя към откровеност.

— Вие не сте агенти на правителството — продължих аз, след като ги огледах един по един. — Вие представлявате интересите на частно лице, или лица. Ако бяхте агенти на правителството, несъмнено бихте знаели, че аз не съм такъв. Понеже прибягнахте към крайна форма на разпит с пристрастие, то имам основание да смятам, че сте готови на всичко. Логиката ми подсказва, че опитът да се потопи Джей-9 е извършен от вас. Това не е било случайност, а диверсия, и съм сигурен в това, защото аз самият я провалих. Гореизреченото напълно обяснява, защо сте в моята каюта. Затова не виждам необходимост да ви задавам много въпроси.

— Готов съм да допусна, че документите ви са истински. Мога да ги извадя от джобовете ви, ако са там, но вашите имена няма да ми кажат нищо. Затова няма да си губя времето. Казано откровено, искам да отговорите на един въпрос и нищо чудно този отговор да не причини вреда на вашия клиент или началник, които, без никакво съмнение, веднага ще се отрекат от вас. Искам да зная за кого вие работите.

— Защо ти трябва да го знаеш? — мрачно попита по-исокият.

За пръв път тази вечер аз забелязах, че през горната му устна минава белег.

— Любопитно ми е да узная кой се интересува толкова от моята скромна особа.

— Какво ще предприемеш, ако ти отговорим?

Вдигнах неопределено рамена.

— Акт на отмъщение ли е?

Той поклати отрицателно глава.

— Ти също работиш за някого — каза той. — Ако не за правителството, то за частно лице, на което ние едва ли симпатизираме.

— Казано иначе, вие признавате, че не сте действали по лични мотиви? Ако не желаете да кажете, кой ви е наел, кажете поне, защо е така заинтересуван в провала на „проекта“.

— Не.

— Добре, няма да настоявам. Изглежда, вие служите на някоя важна особа. Между другото аз бих могъл да предложа нещо в замяна на откровеността.

По-ниският се засмя, но колегата му го изпепели с поглед и той веднага замлъкна.

— Добре, да оставим и тази тема — казах аз. — Щом не искате, не искате. Да поговорим за друго. Мога да ви предам на охраната, като ви обвиня само във взлом и насилствено проникване в каютата ми. Мога дори да излъжа, че сте били пияни, и сте твърдяли, че това било каютата на ваш приятел, с който сте поискали да пийнете по още една чашка преди сън. Нещо да кажете?

— Има ли тук „ушенца“ или няма, в края на краищата? — запита по-ниският. Той изглеждаше по-млад от приятеля си.

— Разбира се, че не — отговори по-високият. — Слушай, бъди така добър да си затвориш устата.

— Какво ще кажете? — настоях аз.

Той поклати отрицателно глава.

— В такъв случай ще разкажа на охраната всичко. И за наркотика, и за разпита, и така нататък. Сега нещо да кажете?

По-високият помисли и отново поклати глава.

— Нима наистина ще го направиш? — изрече той.

— Ще го направя…

Изглежда това го накара да се замисли.

— … и следователно, колкото и да е печално, няма да бъда в състояние да ви предпазя от болеви усещания. Дори да сте невъзпреимчиви към наркотиците, все едно повече от два дни няма да издържите, защото освен „психотропите“ ще се приложат и разни други нещица. Дали по-рано или по-късно вие ще проговорите. Според мен, най-добре ще бъде по-рано, защото подозирам, че за провалянето на „проекта“ сте подготвили някои и други сюрпризи…

— Дявол да го вземе! Той е прекалено съобразителен!

— Кажи му още веднъж да си затваря устата — помолих по-високият. — Прекалено се пъне да си признае, това не ми дава възможност да се позабавлявам малко.

Замълчах за известно време.

— Е, и така? Хайде, разказвайте! Все едно аз ще получа отговора.

— Той е прав — измърмори човекът с белега. — Ти си прекалено съобразителен. Според коефициентът на умствено развитие и „професионален профил“ не би могло да се каже. Мога ли нещо да предложа?

— Може — кимнах аз. — Стига това нещо да си тежи на мястото. И ако кажете от кого излиза предложението.

— Искаш ли четвърт милиона долара в брой? Това е максимумът, който аз мога да дам. Срещу това ти трябва да ни пуснеш и да се захванеш само с твоите задължения. И да забравиш днешната ни среща.

Обмислих предложението. Няма защо да крия: беше примамливо. Но през последните години бях получил доста пари, а не исках да съобщавам на „Частно детективско бюро Уелч“, с което и занапред смятах да сътруднича, че съм претърпял неуспех.

— Кой и кога ще ми плати? Как? В какво? Защо?

— Тази вечер ще ти дам половината от сумата, останалото след седмица, най-много десет дни. Във всяка валута, която поискаш. Защо? Мисля, че това е ясно, ние купуваме нещо от теб.

— Изглежда вашият шеф не може да си преброи парите — забелязах аз и хвърлих един поглед на будилника: показваше шест и петнадесет. — Уви, трябва да отклоня предложението ви.

— Значи не служиш на правителството. Държавен агент не би се отказал от парите, а после щеше да ни предаде.

— Гледай ти какво откритие! Нали вече сам ви казах, че нямам никакво отношение към правителството.

— Изглежда, господин Швайцер, ние навлязохме в задънена улица.

— Не мисля така. Това беше просто въведението. Приказката предстои. Принуден съм да мина към решителни действия. Моля да ме извините, но нямам друг избор.

— Ти наистина ли си способен на насилие?

— Страхувам се, че да. Между другото, искам да ви разочаровам малко: вчера си пийнах повече и очаквайки силен махмурлук, помолих за свободен ден. А ти — обърнах се към по-високия, — понеже вече получи доста болезнена рана, можеш да си починеш малко.

Станах бавно, като не издадох, че имам световъртеж. Без да отвързвам от стола по-ниския, го изправих, замъкнах го в банята и го поставих под душа. Той няколко пъти се опита да ме удари с глава, но не успя.

— Сега накратко ще ти изложа моята идея — казах аз, когато се върнах в стаята. — Преди време измервах температурата на водата от душа. Тя може да се мени от петдесет градуса до деветдесет. Достатъчно е да залея твоя приятел и да го подържа по-дълго и той ще се свари жив. Разбра ли?

— Разбрах.

Отидох отново в банята, разкопчах дрехите на „госта“ си, пуснах горещата вода и се върнах в стаята. Отдавна бях забелязал приликата между тях и това ме бе навело на мисълта, че са роднини. Когато се разнесоха първите викове, момъкът срещу мен не издържа, погледна с паникьосани очи будилника, после — мен.

— Бъди проклет, мръснико! Спри водата!

— Какъв ти е той? Братовчед ли?

— Брат. Спри водата, бабуин такъв!

— С удоволствие ще изпълня молбата ти, ако сметнеш за нужно да споделиш информацията си с мен.

— Добре де. Само той да си остане там. Дори затвори вратата.

Веднага изтичах презглава в банята. Мозъкът ми беше започнал да се прояснява, макар самочувствието ми да не беше на висота. Докато затварях водата се опарих. Оставих жертвата да се гърчи в кълбата пара и се върнах в стаята.

— Е, слушам.

— Можеш ли да развържеш ръката ми и да ми дадеш една цигара?

— Ръката — не, цигара — да.

— Виж дясната ми ръка, едва я мърдам.

— Добре — съгласих се, помислих малко и взех пистолета.

Запалих цигара и я пъхнах в устата на събеседника ми. Тя веднага падна. Наведох се и отново я поднесох към устата на „госта“.

— Е, добре ли е? — попитах го аз. — Десет секунди за това удоволствие и на работа!

Той кимна, поогледа стаята и дръпна силно.

— Изглежда, не за първи път причиняваш болка на човек — отбеляза той. — Ако не си агент на правителството, бих искал да разбера, кой е пипал твоето „досие“.

— Аз работя за правителството.

— Тогава ти ще съжаляваш, че не си с нас. Както изглежда ти познаваш работата си.

Той отново погледна будилника. Беше шест и двадесет и пет. Но сега зад този поглед, освен желанието да разбере часа, се криеше и още нещо. Беше ли това страх?

— Кога ще стане? — запитах наслуки.

И допуснах грешка.

— Доведи тук брат ми — мрачно произнесе той. — Искам да го видя.

— Кога ще стане това? — повторих аз.

— Скоро, прекалено скоро. Ти вече нищо няма да направиш.

— Съмнявам се. Но ако си прав, не бива особено да се разтройваш. Така или иначе вие двамата с брат ти нямате друг изход.

— Би ли ни пуснал, а? Може да увеличим сумата?

— Не става. С това само ще ме разстроиш. Но аз няма да се съглася. Така че побързай.

— Както искаш. Моля те само за едно, доведи го тук и му окажи първа помощ.

Изпълних молбата му.

— Момчета, ще ви се наложи още малко да поседите тук. — Загасих цигарата на по-големия и вързах отново ръката му за стола. После тръгнах към изхода.

— Ти нищо не знаеш! — завика подир мен по-възрастният. — Ти нищо не знаеш!

— Не бива да се самоизмамваш — подхвърлих през рамото си.

* * *

Аз наистина не знаех, но се досещах.

Решително преминах по коридора и заудрях с юмруци по вратата на Керъл Дейт. Мина известно време преди отвътре да се раздадат тихи ругатни и вратата да се отвори. Мигайки сънливо тя се показа на прага в широк халат и нощно боне на главата.

— Какво искаш?

— Нищо особено, да си поговорим за това-онова. Може ли да вляза?

— Не! — отряза тя. — Не съм свикнала…

— … на диверсии ли — подхванах я аз. — Зная. Затова дойдох да си поговорим за диверсии, които, казано честно, още не са завършили.

— Влизай — тя се дръпна крачка назад и встрани.

Влязох вътре. Тя затвори вратата, облегна се на нея и каза:

— Слушам те.

В каютата светеше само нощна лампичка, леглото не беше прибрано.

— Извинявай, но снощи не ти разказах всичко — признах си аз. — Да, това беше наистина диверсия и аз успях да обезвредя мината. Слава Богу, размина се, но с това неприятностите не свършиха. Днес е исторически ден и затова ще бъде предприет последния опит. Сигурен съм. Може би знам кога и къде ще стане.

— Седни — нареди ми тя.

— Между другото, нямаме никак време.

— Все пак, бъди така любезен и седни. Трябва да се облека.

Тя отиде в съседната стая, като остави вратата отворена. Впрочем, разделяше ни една стена. Тя нямаше за какво да се безпокои, ако ми имаше доверие. А изглежда го имаше.

— Какво си узнал? — запита тя, шумолейки с дрехите си.

— Смятам, че към един от нашите ядрени заряди е закачено взривно устройство, така че петелът може да пропее преди зората.

— Защо смяташ така?

— Защото в каютата ми има двама юначаги, вързани за столовете. Проявили са интелес към случая с Джей-9 и тази вечер се опитаха да ме разпитат.

— Гледай ти!

— Държаха се много грубо.

— Сетне?

— Когато си сменихме местата, също ги попритиснах и те се разговориха.

— Как успя?

— Това не те засяга. Казано кратко, мисля, че трябва да се проверят зарядите.

— Мога ли да взема тези хора?

— Разбира се.

— Как успя да се справиш с тях?

— Те не знаеха, че имам пистолет.

— Ясно. Между другото и аз не знаех. Добре, ще ги взема. Така, ти твърдиш, че си ги задържал и си ги принудил да си признаят?

— В известна степен. И да, и не. Но това не е за протокола. Между другото, каютата ти подслушва ли се?

Тя отиде в спалнята, кимна и ме предупреди с пръст пред устата си.

— Да отидем някъде другаде?

— Върви по дяволите! — в черните си тесни панталони и блузката на квадрати тя изглеждаше невероятно привлекателна. Разбрах, че е изтълкувала неправилно думите ми. Аз имах предвид не това, което би могло да мине през главата на някой идиот, че например ни подслушва правителствен агент.

— Казах го в смисъл, че трябва да побързаме — поясних аз. — Не искам заради мотаенето ни всичко да се съсипе.

— Не се вълнувай напразно. В последно време аз се срещнах с няколко редки птици — да, аз решавам кръстословиците на „Ню Йорк Таймс“ — и ти си една от тях. Вършиш неочаквани постъпки, но знаеш какво правиш. Ние вече сме имали работа с хора, които превъзходно се ориентират в положението и в критични минути се включват в грата. Така ти смяташ, че скоро от борда на нашия кораб ще бъде хвърлена атомна бомба?

— Да.

— И че тя ще се взриви по-рано, чрез устройство, поставено от диверсанти?

— Точно така. — Погледнах часовника си — стрелката наближаваше седем. — Бас държа, остава по-малко от час.

— Зарядите ще бъдат пуснати след няколко минути.

— Какво смяташ да направиш?

Тя отиде до масичката и вдигна телефонната слушалка.

— Управлението ли е? — запита тя. — Прекратете броенето. Съединете ме с охраната. — Сержант — произнесе Керъл след малко, — Моля да арестувате двама души. — Погледна ме. — Номер на каютата?

— Четиридесет и шест.

— Четиридесет и шест — повтори тя в микрофона. — Да, двама. Благодаря предварително. — Сложи слушалката на мястото й. — Ще се погрежат за тях — обеща ми тя. — Ти каза, че зарядът може да се взриви преди срока?

— Точно това казах. При това два пъти.

— Ще успееш ли да го обезвредиш?

— Ако ми предоставят необходимото. Но ти сигурно ще предпочетеш да извикаш…

— Иди и го обезвреди! — нареди ми тя.

— Добре.

Тръгнах накъдето трябваше, взех каквото трябваше. След пет минути се върнах в каютата на Керъл с тежък вързоп на рамо.

— Наложи се да се разписвам с кръв. Защо не поканиш някой добросъвестен физик?

— Ти си ми нужен — възрази тя. — В играта си от самото начало. Знаеш какво да правиш. Колкото по-малко хора знаят за нашите работа, толкова по-добре.

— Води — казах аз и тръгнах подир нея.

По пътя погледнах часовника си: седем нула нула.

Десет минути ми трябваха да разкрия кой от зарядите е със „сюрприз“. Диверсантите бяха използували моторче с батерийка от детски конструктор. Един обикновен стандартен часовник трябваше да отмести оловно капаче. Ако това станеше, проклетата бомба веднага щеше да избухне.

С нея се занимавах по-малко от десет минути.

Сетне застанахме до фалшборда.

— Стана добре — прецених аз.

— Не бъди така скромен — усмихна се Керъл.

Отново помълчахме.

— Докато се занимаваш с такива неща — изрече накрая тя, — дръж ушите си отворени. Скоро ти ще станеш обект на усиленото ми внимание.

— Че какво толкова да се боя? Чист съм като първия сняг. Или като лебедов пух.

— Ти не си истински — възрази ми тя. — Такива като теб не съществуват.

— Трябва да те разочаровам. Пипни ме и ще се увериш, че съм реален.

— Ако някога в полунощ не се превърнеш в грозна жаба, сигурно някоя девойка ще се влюби в теб.

— Къде да намеря такава глупава девойка?

Вместо отговор ме погледнаха странно, но аз не започнах да си блъскам главата.

— Ти си моята неразгадана тайна. Приличаш ми на отломка от минала епоха.

— Може и да си права. Какво ще кажеш, ако ме оставите намира? Та аз не съм направил нищо лошо.

— На служба съм. Но ти си прав всъщност. Помогна ни, като при това не престъпи никакви забрани, ако не се брои случая с Джей-9, но това едва ли може да се нарече нарушение. Но аз съм длъжна да изпратя рапорт на началниците си, където по съответстващ начин ще опиша твоите действия. Уви, не мога да те пусна така лесно.

— Аз и не моля.

— Тогава какво искаш от мен?

Никак не се страхувах, че сведенията за моята дейност на борда на „Аквина“ ще попаднат в Централата. Щом ми се удаде възможност ще успея да ги изтрия. Но преди да попаднат там куп народ ще се запознае със станалото, а това никак не ми харесваше.

— Колкото по-малко хора знаят за нашите работи, толкова по-добре — повторих думите на Керъл. — Ако един човек излезе тихомълком от работата, никой няма да забележи.

— Грешиш.

— Добре де. Да допуснем, че доброволно съм ви помогнал.

— Това вече е по-добре.

— В такъв случай защо да не се придържаме към тази версия?

— Не виждам особени проблеми.

— Съгласна ли си?

— Ще видя какво мога да направя. Когато свършиш работата си тук, с какво смяташ да се захванеш?

— Още не знам. Ще отида някъде да си почина.

— Сам?

— Възможно.

— Знаеш ли, харесваш ми. Ще се опитам да те избавя от неприятностите.

— Ще ти бъда признателен.

— Изглежда, на всичко имаш отговор.

— Благодаря.

— А относно девойката?

— В какъв смисъл?

— Трябва ми ти момиче?

— Според мен ти си имаш добра работа.

— Така е, но не там е работата. така че трябва ли ти или не?

— Коя е тя?

— Стига си се правил на глупак. Едно момиче, какво друго?

— Не.

— Виж ти?

— Я слушай, не говори глупости. За какъв дявол ми е приятелка от спецслужбата? Нима наистина искаш да повярвам, че си в състояние да повериш съдбата си на един непознат?

— Видях те по време на работа. Ти си истински момък. Да, бих искала да свържа съдбата си с такъв непознат.

— Това е най-необикновеното предложение в живота ми.

— Решавай по-бързо.

— Ти сама не знаеш, какво приказваш.

— Може да не съм равнодушна към теб?

— Е, да, нали обезвредих твоята бомба.

— Не става дума за благодарност! — прекъсна ме тя. — Всъщност, благодаря за бомбата. И така, да или не?

— Чакай! Нека малко да си помисля.

— Моля. — Тя ми обърна гръб.

— По дяволите! Нека поговорим откровено. Ти ми харесваш, макар аз да съм убуден ерген с многогодишен стаж. Ти си една загадка.

— До го погледнем от друг ъгъл — каза тя. — Ти не си като другите. Аз също искам да не съм като другите.

— Например?

— Например, искам да лъжа компютъра и това да ми се удава.

— Защо смяташ, че лъжа компютъра?

— Защото това е единственият възможен отговор. Ако естествено си истински.

— Истински съм.

— Значи умееш да мамиш „системата“.

— Съмнявам се.

— Вземи ме със себе си — помоли тя. — Аз искам същото.

Погледнах я внимателно. Малък кичур коси едва-едва докосваше нежната й кожа. Стори ми се, че Керъл ще се разплаче.

— Значи аз съм твоя последен шанс? Всичко ти е опротивяло и като ме срещна, реши да играеш „ва-банк“?

— Да.

— Каква дивотия само. Знай едно нещо, поискаш ли да излезеш от играта, не мога да ти гарантирам сигурност. Аз самият не мога да я напусна. Играя по собствени правила и те не на всички са ясни. Съберем ли се заедно, скоро може да станеш вдовица.

— Вярвам в теб. Ти си умен и смел.

— Рано ще попадна в гроба. Прекалено често правя глупости.

— Изглежда съм влюбена в теб.

— Слушай, нека за това говорим по-късно. Сега трябва да обмисля нещо.

— Добре.

— Какво глупаво момиче си ти.

— Грешиш.

— Е, ще видим.

* * *

Когато се събудих от дълбокия си сън, се отправих да застъпя на вахта.

— Нещо закъсняваш — намекна Мъри.

— А ти пошушни на началството — озъбих се аз и седнах зад екрана на монитора — и то ще ме уволни.

Проектът „Румоко“ бе навлязъл в решеващата си фаза.

Мартин и Дени слязоха на морското дъно и разположиха ядрените заряди. Свършиха прекрасно работата си. Ние започнахме да се оттегляме. Зарядите щяхме да взривим по радиото.

От каютата ми бяха измъкнали неканените гости и бях благодарен за това на Керъл.

Най-сетне се отдалечихме на безопасно разстояние и радистът изпрати в пространството сигнала. Няколко мига цареше пълно безмълвие. После бомбите се взривиха.

През стъклото на илюминатора видях наддигащ се човек: стар, побелял, с широкопола шапка на главата. Изправи се, залюла се и падна.

— Ето какво стана — подхвърли Мартин, — развалихме въздуха.

— По дяволите! — изруга Дени.

Океанът се изду и се нахвърли върху нас. По едното чудо корабът се ударжа на котвата си. За миг стихията се укроти. А после като почна!

Корабът се разтресе като измокрено куче. Гледах, заловил се здраво за дръжките на креслото. Вън бушуваха огромни вълни: безжалостни и коварни те ни налитаха, но всеки път ние успявахме да се опазим от натиска им.

— Датчиците започнаха да действат — каза Керъл. — Изглежда, той расте.

Кимнах мълчаливо. Нямаше какво да се приказва толкова.

— Вече е голям — произнесе Керъл и аз отново кимнах.

В края на краищата създадената от нас твар се показа над водата. Това стана още същата сутрин. По повърхността на океана дълго се пукаха мехури, които ставха все по-големи и по-големи. Температурата бързо нарастваше. Отдолу бликаше светлина.

Внезапно в небето удари голяма струя вода. Фонтанът се издигна на невероятна височина и се позлати от лъчите на слънцето, сякаш беше главата на Зевс, който се спуска от небесата с някоя от приятелките си. Явлението божие се съпровождаше с оглушителен грохот.

Снагата на златокосия бог постоя така няколко секунди и се разсипа на сияещ пороен дъжд. Океанът се разбушува не на шега. Повърхността му се загърчи и засвятка; ревът ту замлъкваше, ту се усилваше. Отново се издигна фонтан, после друг, трети, четвърти и всеки нов все по-високо и по-високо…

После снагата на „Аквина“ бе настигната от ударната вълна на поредния взрив. Изглеждаше, че ни носи могъщ отлив…

Ние бяхме подготвени за такъв изход. Ние не трепнахме. Отливът ни отвличаше и отвличаше и не му се виждаше края. От вулкана ни отделяха много километри, а ни се струваше, че може с ръка да го докоснем.

Отново се извиси безкраен воден стълб. Прониза небосвода и ороси слънцето. Разду се встрани, а от основите му бликнаха пламъци. Бързо се спусна мрак: въздухът се изпълни с фина пепел. За щастие вулканичните облаци минаха встрани от нас като орляци черни птици.

През тази преждевременна вечер океанът светеше. Сякаш самият Кракен разтревожен ближе дъното на нашия кораб. Сиянието в дълбините не гаснеше; смътно се очертаваше един контур.

Румоко. Конус. Ръкотворен остров. Отломък на потъналата Атлантида, която отново се вдига към повърхността. Човекът бе успял да сътвори земя. Ще мине малко време и тя ще бъде населена. И ако създадем цял архипелаг… Да, ще бъде като втора Япония. Човешката раса търси жизнено пространство.

Защо ме разпитваха? Какво ни разделя и противопоставя? Какви са мотивите им? Та ние, доколкото разбирам, вършим едно благо дело.

Напуснах рубката и се отправих в ресторанта. Там сякаш случайно при мен дойде Керъл. Поздравих я. Тя седна срещу мен.

— Здравей, обмисли ли нещата? — запита ме тя, след като си поръча салата и бира.

— Да.

— И какво ще ми кажеш?

— Че какво толкова да ти кажа? — повдигнах рамене. — Всичко е така внезапно, а и аз бих искал да те опозная още мъничко.

Тя ме погледна въпросително.

— Имам предвид един старинен обичай, който се нарича „годеж“. Ще опитаме ли?

— Не ти ли харесвам? Сравних нашите индекси на съвместимост — би трябвало да си подхождаме. Разбира се, аз съдя за това по досието ти, но ми се струва, че в този случай то не лъже. Ти ми подхождаш.

Сега аз я погледнах въпросително.

— Много мислех за теб. Бих могла да се свържа с горделивец и егоист, който познава добре техниката.

Знаех добре, че ресторанта се подслушва, а и Керъл добре го знаеше. Следователно не беше случайно, че провеждаше този разговор именно тук.

— Извинявай — казах аз. — Прекалено е внезапно. Нека си помисля още малко.

— Защо да не прекараме някъде заедно почивката си?

— Къде?

— Е, може и на Шпицберген.

Нправих кратка пауза и казах:

— Става.

— Трябва ми само час и половина да си събера багажа.

— Охо! Мислех, че имаш предвид съботата. Не, до края на седмицата съм зает. Ще трябва още веднъж да проверя апаратурата, а и вахтеното разписание…

— Но ти си свърши вече работата.

Започнах десерта — кафе и ябълкова торта с кедрови орехи. Без да поставям чашката на масата бавно поклатих глава.

— Мога да уредя, да те освободят два или три дни от вахта — отбеляза тя. — Никого няма да затрудни особено.

— Извинявай, но не обичам да оставям нещата несвършени. Нека почакаме края на седмицата.

Тя поразмишлява мълчаливо.

— Е, добре.

Кимнах и продължих с тортата. „Е, добре“ вместо „да“, „добре“ или „договорихме се“ би могло да бъде кодовата дума. Но ми беше все едно. Тръгнахме си. Керъл вървеше малко пред мен. Отворих услужливо пред нея вратата и от другата страна насреща ми тръгна човек.

Керъл се спря и обърна.

— Не трябва нищо да казваш — помолих я аз. — Забавих се и ме хванаха. Не си хаби времето да изброяваш правата ми. Зная ги не по-зле от теб. — В ръцете на мъжа проблясна стомана, аз си вдигнах сам ръцете и добавих. — Честита Нова Година!

Но Керъл все пак процитира Наказателния кодекс, като избягваше погледа ми.

Дявол да я вземе нерешителността ми! Предложението й беше прекалено примамливо, че да прилича на истина. Интересно, помислих си разсеяно, дали би легнала с мен, ако това се изискваше от обстоятелствата? Тя беше права, че работата ми на „Аквина“ е завършена. Аз се канех да си плюя на петите и да се погрижа през близките двадесет и четири часа за края на Алберт Швайцер.

— Ще ти се наложи все пак днес да летиш до Шпицберген — изрече тя. — Там обстановката за разпит е по-подходяща.

Как всъщност да отклоня подобна любезна покана?

Тя сякаш прочете мислите ми и заяви:

— Като съдя по досегашното, ти не си безопасен, затова ще те придружават опитни хора.

— Ти ще ми правиш ли компания?

— Боя се, че не.

— Щом е не, да е не. Тогава ни остава само да се сбогуваме. Досадно ми е, че не ни се удаде да се опознаем по-близко.

— Не отдавай чак толкова значение на думите ми — усмихна се тя. — Просто трябваше да те извадя от релсите.

— Няма. Но аз и така си оставам една неразгадана тайна за теб.

— Моля за извинение, но трябва да ти сложа белезниците — прекъсна ни мъжът.

— Е, щом трябва — протегнах му ръцете си.

Но той почти виновно възрази:

— Не така, господине. Ръцете на гърба, моля.

Изпълних молбата му, но обръщайки се, огледах белезниците — оказаха се доста старомодни, правени по държавна поръчка. Ако се огъна както трябва назад, може да прекрача през верижката и тогава ръцете ми ще се окажат отпред. Тогава ми дай двадесет секунди…

— Може ли само един въпрос. От чисто любопитство. Ти разбра ли защо онази двойка нахълта в каютата ми? Ако не ми отговориш, ще ме мъчи безсъница.

Керъл прехапа устни — колебаеше се. Но въпреки това ми отговори:

— Те са от Ню Сейлъм, „мехура“ на континенталния шелф на Северна Америка. Страхували се, че „Румоко“ ще разбие кълбото им.

— Разби ли го?

Тя помълча преди да отговори:

— На знам. Ню Сейлъм засега мълчи. Търсим връзка с тях, но смущенията…

— Какво?!

— Нямаме връзка с тях.

— Искаш да кажеш, че сме унищожили цял град?

— Не. Учените казват, че рискът е минимален.

— Вашите учени — изрекох аз. — А техните са били сигурно на друго мнение.

— Естествено — кимна тя. — Техните учени още отначало организираха „обструкции“ на проекта. Те не вярваха и пращаха диверсанти. Опитваха се да го провалят…

— Колко жалко — измърморих аз.

— Какво толкова съжаляваш?

— Не какво, а кого. Момчето, което пъхнах под горещия душ. Е, добре, благодаря. Подробностите ще разбера от вестниците. Хайде, пращайте ме на Шпицберген. Сбогом.

— Не ми се сърди — каза тя. — Прросто изпълних дълга си. И по моему постъпих правилно. Ако ти си чист като белия сняг или като лебедовия пух, ще те пуснат скоро. И тогава няма да имам нищо против, ако си спомниш нашия неотдавнашен разговор.

Усмихнах се.

— Уви, вече ти казах сбогом. Впрочем, благодаря ти, че ме спаси от безсъницата.

— Не трябва да ме презираш.

— А аз не те презирам. Просто никога не съм ти вярвал.

Тя се обърна настрани.

— Лека нощ, скъпа лейди. Жал ми е да се разделяме, но такава е съдбата ми.

Поведоха ме към въртолета. Помогнаха ми да се кача.

— Тя не е равнодушна към вас — забеляза човекът с пистолета в ръка.

— Вие сте прекалено впечатлителен.

— Ако ви пуснат, ще се видите ли с нея?

— Никога повече няма да се видя с нея — отвърнах мрачно. — С вас също.

Човекът с пистолета ме накара да седна на задната седалка. Те заеха местата до прозорчетата и заповядаха на пилота да излита.

Моторът загърмя и ние се издигнахме в небето. Румоко отдолу ревна и метна огън в небето.

Ева, прости ми. Не знаех. Дори не подозирах, че подобно нещо може да се случи.

— Предупредиха ни, че сте опасен — каза човекът с пистолета. — Моля ви да не правите резки движения.

„Здравей и сбогом“ — удари нещо в сърцето ми.

„Двадесет и четири часа“ — напомних мислено на Швайцер.

* * *

След като взех от Уелч хонорара си, върнах се на „Протей“ и за десетина дни се отдадох на книгите по дзен-будизъм. Но това не доведе до желаното успокоение, затова се отправих към Бил Мелингз и се напих до козирката. Изтрезнях и веднага с помощта на предавателя изтрих завинаги от лицето на земята Албърт Швайцер. А на стареца разказах разни басни за красавица с огромни гърди.

После отидохме на риболов. Той продължи две седмици.

През това време аз въобще не съществувах на света. И аз самият често се улавях, че не искам повече да живея.

Когато убиваш човек, дори при безнадеждна ситуация, душата ти остава изгорена и постоянно ти напомня за ценноста на човешкия живот.

Това стана бавно и безшумно. Съществува един вирус, за който много хора не са чували, но срещу който аз имам имунитет. Изместих камъчето на пръстена си и пуснах вирусът на свобода. Само това направих. Така и не разбрах имената на пазачите и на летеца. И лицата им не разгледах.

Вирусът ги уби за две минути. А да се освободя от белезниците ми потрябваха двадесет секунди. Успях да кацна с въртолета близо до брега, като се контузих и си разтегнах ахилесовото сухожилие. Успях да се добера до сушата и побягнах.

Пазачите ми и летецът изглеждаха като умрели от инфарк или прогресивна склероза на мозъка. Обстоятелствата се стекоха така, че трябваше да се покрия за дълго. Своето собствено съществуване ценях малко по-високо от съществуването на тези, които набираха смелост да ми причиняват неприятности. Но това не означаваше, че не се чувствах отвратително.

Керъл сигурно за много неща ще се досети, но Централата се интересува само от факти. Морската вода ще проникне във въртолета и скоро ще унищожи вируса. Никой няма да се досети, че тези хора аз съм ги убил. Нещо повече, ще предположат, че тялото на Албърт Швайцер най-вероятно е изхвърлено при удара през люка и отнесено от отлива. Ако случайно някога се сблъскам с човек познаващ стария Ал, то той несъмнено ще се е припознал.

Няма от какво да се боя. Но въпреки това усещам, че не вървя по нужния път. И ми е дяволски тежко.

Румоко от Дълбините дими и расте, като холивудско чудовище. След няколко месеца ще се успокои. Ще занесат на него плодородна почва, прелетните птици ще я наторят с гуано. Хората ще насадят червени магри, които ще укрепят бреговете и ще предоставят жилище на насекомите. След време, ако се вярва на учените, такива острови ще образуват цяла верига.

Какво ужасно противоречие, може би ще кажете вие, създава се ново жизнено пространство за хората и заедно с това се унищожава старото, като се убиват хиляди хора!

Да, сеизмическият удар повреди кълбото на Ню Сейлъм и загинаха много хора. Въпреки това през лятото ще започне създаването на нов вулканичен остров — Синът на Румоко.

Жителите на Балтимор-II не на шега са разтревожени, но следствената комисия на Конгреса установи, че причината за катастрофата се крие в конструкционни недостатъци на сферата. Няколко предприемача са привлечени към отговорност, а двама дори обявиха несъстоятелност. Всичко това никак не е красиво или величествено. Не мога да си простя, че натиках онова момче под душа и го направих завинаги сакат.

В следващият път ще бъдат взети повече предохранителни мерки. Така обещават учените. Но не давам и грош за обещанията им. В нищо и на никого вече нямам вяра.

Ако загине още един град, както загина и ти, Ева, то „проектът“ ще бъде замразен. Но не вярвам, че ще е завинаги. И авторите, и изпълнителите ще съумеят да се измъкнат сухи от водата и отново ще се захванат за старото. Докато ние, хората, сме способни на подобно, не мога да повярвам, че за демографските проблеми няма други решения, освен създаването на острови. Между другото считам, че в наше време плътността на населението може да се контролира, както се контролира всичко на света. За такъв контро сам ще гласувам, кагото си създам новата личност (не само една), стига само да обяват референдум. Нека да стоят нови „мехури“, нека завладяват околоземното пространство, но никакви нови Румоко. На хората им е още рано да си играят с такива играчки.

Затова аз, Френсис С. Фитджералд, давам дума, никога от дълбините морски няма да се надигне уродливото теме на трети Румоко. За пръв път откакто ме няма ще се захвана със сериозна работа по собствена инициатива, а не по молба на Уелч. И не защото съм голям алтруист. Просто смятам, че дължа нещо на човечеството, на чието тяло паразитирам.

Ще използвам всички изгоди на положението си и веднъж завинаги ще сложа край на изкуствените вулкани.

Може би ще запитате как?

В краен случай ще превърна Румоко Син във втори Кракатау. През последните седмици Централата (значи и аз) узна много нови неща за вулканизма. Ще изменя разположението на ядрените заряди. Раждането на новото чудовище ще бъде съпроводено с невероятно силни земетресения. Може и да загинат доста хора. Но и без моето вмешателство ще има жертви.

Надявам се този път да проникна във висшите ешалони на „проекта“. Сигурно следствието, което води Конгресът, ще предизвика значителни кадрови размествания. Ще се появят много свободни места. И ако се отчете, че сам мога да ги създавам…

Човечеството ще има за какво да благодари на бащите на „проекта“, когато се пропукат няколко нови сфери и над Атлантика извиси снага огнен Еверест. Вие, читателю, сигурно се забавлявате на самонадеяността ми? Смея да ви уверя, че не хвърлям думите си на вятъра.

* * *

Хвърлих въдицата зад борда. Бил пиеше портокалов сок, а аз гълтах тютюнев дим.

— Ти казваш, че си само инженер-консултант? — запита ме той.

— А-ха.

— Не се ли страхуваш?

— Свиква се.

— Храбрец си ти. А аз съжалявам, че в живота ми нищо не става.

— Не съжалявай. И така си стува да живееш.

Гледах дълбините, способни да раждат чудовища. Вълните ближеха крайчеца на изгряващото Слънце. Духаше ласкав и прохладен вятър. Денят щеше да бъде чудесен.

— Ти казваш, взривни работи? — запита той. — Интересно.

А аз Юдата му с Юда го погледнах и казах:

— Кълве. Давай бидона.

— И на моята въдица кълве!

По палубата подобно на шепа дребни монети се разпиля денят. Извадих рибата от водата и я убих с удар по главата. Да не се мъчи напразно.

Отново и отново си повтарях: „Няма те!“. Но колкото и да се стараех, не можех да си повярвам.

Ева, Ева…

Прости ми, любов моя. Как ми се иска по челото си да усетя твоята длан…

Как прекрасно е сребристото море! И вълните сини, зелени. И светлината. Колко е прекрасен света!

Прости ми…

— Кълве!

— Благодаря.

Подсякох. „Протей“ бавно се носеше по течението.

Всички сме смъртни. Но от тази мисъл не ми стана лесно.

Малко преди Рождество изпратих картичка на Дон Уелч.

Не ме питайте защо го направих.

Край
Читателите на „Пробуждането на Румоко“ са прочели и: