Джим Марс
Вътрешна работа (27) (Демаскиране на конспирациите от 11 септември)

20. Официалното разследване на 11/9: още една Комисия „Уорън“?

По-рано обсъдихме първото официално разследване на 11/9 — Съвместното разследване на Конгреса и на Камарата на представителите, което сондираше дейностите на разузнавателната общност във връзка с атаките. През юли 2003 г. администрацията на Буш поиска от Конгреса да не даде достъп на пресата и на обществеността до критично важна част от 28 страници от окончателния доклад за разследването. Много се говори тогава, че тези страници сочели преките връзки между саудитското правителство — отдавна лоялен клиент на САЩ — и онези похитители, които са саудитски граждани. В тези части от доклада, които бяха публикувани, също имаше твърде неловки неща за администрацията.

Президентът Буш твърдо се съпротивлява на допълнителните усилия за разследване на атаките от 11/9 до ноември 2002, когато — под силния натиск на обществеността и особено от семействата на жертвите на атаките, — подписва закон за създаване на Национална комисия за терористичните атаки срещу САЩ, която, както вече беше отбелязано, обикновено се нарича Комисията 11/9. Новата комисия, чиято цел е да подеме оттам, докъдето Съвместното разследване на Конгреса е стигнало, провежда първите изслушвания в края на март 2003 г.

В един инцидент, пълен с невероятна ирония, първият избор на Буш за шеф на Комисията 11/9 е Хенри Кисинджър, виден член на тайни общества и може би човекът, отговорен за създаването на външната политика на САЩ през последните тридесет години. Точно тази дълбоко погрешна външна политика, твърде тънко дегизираният неоколониализъм и плячкосването на различни страни е това, което води до световна антипатия към ролята на Америка в света през последните години.

Макар че е смятан за виден държавник, Кисинджър има и по-тъмна страна, както се вижда от няколко висящи съдебни разпореждания в две европейски страни за военни престъпления и съучастничество в убийство. Например през май 2001 г. по време на престой в хотел „Риц“ в Париж той е посетен от криминалната бригада на френската полиция и му е връчена призовка. Кисинджър се „изнизва“ набързо и никога повече не се връща във Франция.

Кристофър Хитчинс, редовно публикуващ във Vanity Fair и автор на няколко забележителни книги, включително The Trial of Henry Kissinger („Съдебното дело на Хенри Кисинджър“; Verso: 2001), представя богата документация, показваща, че Кисинджър е отговорната страна зад редица актове, които могат да се смятат за военни престъпления, включително зверствата по време на войната в Индокитай, планирани убийства в Сантиаго, Никозия и Вашингтон, окръг Колумбия, и геноцида в Източен Тимур. Например през 1970 г. Кисинджър нарежда отстраняването на главнокомандващия на чилийската армия Рене Щнайдер. Шнайдер е поддръжник на чилийската конституция, който се противопоставя на това, което по-късно става десен преврат срещу социалистическия президент Салвадор Алиенде, и е убит през 1970 г. от десни заговорници в чилийската армия. Бившият американски посланик в Чили Едуард Кори потвърждава пряката роля на Кисинджър в тези събития. Силни доказателства обвързват Кисинджър с действителния, спонсориран от ЦРУ преврат на 11 септември 1973 г., който води до смъртта на Алиенде и стотици от неговите леви поддръжници.

Хитчинс и много други са повдигали притесняващи въпроси за ролята на Кисинджър в смъртта на — по различни оценки — 700 000 камбоджански селяни по време на ерата на Виетнамската война. Едуард С. Хърман, почетен професор в Уортън Скул към Университета на Пенсилвания, пише надълго и нашироко за ролята на Кисинджър в създаването на камбоджанските „полета на смъртта“ и посочва неговото твърде съмнително постижение като човек, отговорен за повече смъртни случаи в Югоизточна Азия, отколкото скандалния Пол Пот. По същия начин именно Кисинджър като държавен секретар при президента Форд одобрява инвазията на индонезийския президент Сухарто в Източен Тимур, която води до още една кървава баня.

При напускането на поста държавен секретар на САЩ Кисинджър натоварва на камион архивите на Държавния департамент и ги закарва в имението на Рокфелер в Покантико Хилс близо до Теритаун, Ню Йорк. Тези документи впоследствие са възвърнати на законните им собственици — американската общественост, но не и преди Кисинджър да изкара значителни суми от публикуването на три тома с мемоари. Тези писания оставят настрана съществени въпроси от годините на неговата служба — включително смъртните случаи в Китай, загубата на Ангола в Африка и аферата в Източен Тимур — и в някои части дори е доказано, че не са верни, след като по-късно официалните документи са разсекретени.

След като напуска правителството, Кисинджър се урежда като съветник по националната сигурност на множество страни, като учредява и играе ролята на председател на „Кисинджър Асошиътс“. Според Уолтър Айзъксън Кисинджър основава консултантската си фирма с 350 000 долара, отпуснати му като заем от Goldman Sachs и три банки. От самото начало той наема Брент Сноукрофт и Лоурънс Ийгълбъргър — и двамата по-късно напускат, за да се присъединят към първата администрация на Буш. Трябва да се отбележи, че Ийгълбъргър е член както на Съвета за външни отношения, така и на Трилатералната комисия.

Именно такива тайни общества като Съвета за външни отношения, така и Трилатералната комисия формират втория план на събитията, за които повечето американци знаят само от повърхностни репортажи в корпоративните масмедии. За по-детайлна история на тези потайни общества, тяхната роля в събитията от Първата световна война до Виетнам и Войната в залива от 1991 г. и тяхната цел за „Нов световен ред“ за глобален контрол, моля ви, прочетете книгата ми „Господство и потайност“ (Дилок, 2004).

Отличен пример за влиянието на такива глобалистки организации може да се открие в собственото метеоритно издигане на Кисинджър във властта. През 1955 г. Кисинджър е просто никому неизвестен университетски преподавател, докато не посещава една среща във Военноморското училище в Куонтико, Вирджиния, домакинствана от тогавашния помощник по външните отношения на президента Нелсън Рокфелер. Тази среща е началото на дълго приятелство между двамата, кулминиращо в откровен подарък от 50 000 долара на Кисинджър от Рокфелер. Кисинджър скоро е представен на Дейвид Рокфелер и други видни членове на Съвета за външни отношения (CFR). Чрез CFR Кисинджър получава финансиране и достъп до висши официални лица от Комисията по атомна енергия, трите клона на армията, ЦРУ и Държавния департамент, които той използва, за да напише бестселъра, озаглавен Nuclear Weapons and Foreign Policy („Ядрените оръжия и външната политика“), в която твърди, че ядрената война „може да се спечели“.

След обществения яростен протест от избора на Буш за шеф на Комисията 11/9, Кисинджър бързо се оттегля, твърдейки, че не желае да дава публичност на списъка с клиенти на „Кисинджър Асошиътс“.

Буш продължава да търси кандидати в тайните общества, като в крайна сметка се спира на бившия губернатор на Ню Джързи Томас Х. Кийн и бившия представител на Индиана в Камарата на представителите Лий Хамилтън, за да оглавят Комисията. И двамата са членове на Съвета за външни отношения.

Връзките на Кийн с нефтената индустрия са дълбоки. Днес той е директор на Amerada Hess — огромна нефтена компания. Хес е партньор със саудитската Delta Oil в съвместно предприятие в Азербайджан. А Delta Oil е част от съвместно предприятие с Unocal за строежа на нефтопровод през Афганистан до Каспийския басейн.

Други членове на Комисията също са бивши висши държавни чиновници, например Фред Фийлдинг, бивш съветник на Никсън в Белия дом, Джейми Горелик, заместник главен прокурор при Клинтън, и Джон Леман, секретар на военноморския флот на Рейгън.

Комисията скоро се оказва в безизходно положение, в което е поставена от администрацията на Буш, тъй като тя продължава да се бави в осигуряването на Комисията на документите с разузнавателна информация, предоставяни на Белия дом. След дълъг период на откази на нейните покани, през февруари 2004 г. президентът Буш се съгласява да се срещне с Комисията. Тази среща се осъществява на 29 април, но не и преди юрист на Белия дом да договори ограничителни условия: трябва да присъства и вицепрезидентът Чейни, като двамата няма да дават показания под клетва. Освен това не трябва да се правят никакви записи, нито пък е позволено в стаята да присъства стенограф. Буш и Чейни освен това отказват да позволят воденето на бележки в тричасовата сесия, които да се разкрият пред семействата на жертвите от 11/9.

През цялата пролет на 2004 г. членовете на Комисията продължават да се оплакват, че работата им се бави непрестанно заради спорове с администрацията за достъп до документи и други свидетели^[1].

„Очевидно е, че Белият дом иска да протака…“ — коментира бившият сенатор Макс Клеланд, демократ, който от мнозина се възприема като най-гръмогласния и изявен критик на администрацията на Буш в Комисията. Тази дейност на Клеланд спира почти на средата от работата на Комисията, когато той си подава оставката, за да приеме пост в борда на директорите на Експортно-импортната банка на САЩ, след като е номиниран от президента Буш на 21 ноември 2003 г. Мнозина наблюдатели разглеждат новата работа на Клеланд единствено като безочливо откупуване от страна на администрацията на Буш^[2].

Председателят на Комисията Кийн казва, че на групата му може да се наложи да ограничи разследванията си, ако Конгресът не удължи живота й, който би трябвало да свърши на 27 май 2004 г. „Има много пътища, които да се последват, включително как е било използвано разузнаването, откъде е дошло и какво е било известно на ФБР, ЦРУ и Съвета по национална сигурност“ — казва Кийн, добавяйки, че крайният срок през май може да наложи доклад, „с който ние като членове на Комисията ще се чувстваме много фрустрирани“^[3]. Крайният срок е леко удължен, като Комисията се съгласява да излезе с окончателния си доклад на 26 юли 2004 г.

От гледна точка на администрацията на Буш Хамилтън е идеален за работата на заместник-председател. Той е член на Консултативния съвет по вътрешната сигурност и през годините е участвал в разследвания както на т.нар. Октомврийска изненада^[4], така и на скандала Иран-контри^[5]. И в двата случая той не успява да разкрие доказателства за злоупотреба или престъпно поведение по високите етажи на държавното управление^[6].

Членът на Комисията Фийлдинг е посочен от студентите по разследваща журналистика в Университета на Илинойс като позорно Дълбоко гърло с Уотъргейтска слава, източника, който сваля президента Никсън и проправя пътя за Джералд Форд.

Изпълнителният директор на Комисията е Филип Зеликоу, член на Консултативния съвет по външно разузнаване на президента Буш. Той също служи като съветник по националната сигурност в администрациите на Форд и на Буш. Зеликоу, който е член на преходния екип на Буш-Чейни, способствал за формирането на настоящия Съвет по националната сигурност, се смята от мнозина за „вратаря“ на Буш в Комисията 11/9.

Съвсем очевидно е, че Комисията, която сондира събитията от 11/9, е компрометирана и контролирана, както и Комисията „Уорън“ от 1964 г., която отказва да зададе каквито и да било трудни въпроси на новия президент и неговия персонал.

Друга спънка в напредъка на Комисията 11/9 се дължи на действителната интерпретация на нейния устав от членовете й. Тази интерпретация е огласена от заместник-председателя Лий Хамилтън, който обяснява: „Фокусът на Комисията ще е върху бъдещето. Ние не се интересуваме от опитите да оценяваме вината; ние не смятаме, че това е част от отговорността на Комисията.“

Е, сега открито се признава, че Комисията няма да държи ключови официални лица отговорни за техните действия, а вместо това ще се фокусира върху начините за предотвратяване на повторни инциденти в бъдеще. И наистина, по националната телевизия, за да го видят всички, Комисията претвори на дела устава си. Това се вижда най-вече в опрощаването и дружелюбното отношение към висшите държавни чиновнищи, свидетелстващи под клетва.

Появата на главния прокурор Джон Ашкрофт пред Комисията 11/9 осигурява един от най-добрите примери на деликатното и внимателно отношение, демонстрирано към висшите чиновници от администрацията, които би трябвало да са на огневата линия за най-голямото престъпление, извършвано някога на американска земя.

Според основния тинк-танк на демократите „Център за американски прогрес“^[7] свидетелските показания на Ашкрофт са „измамен, неискрен и нечестен разказ за дейността му преди 11/9 и становище от типа на Полиана^[8] за действията му след атаката. Нещо още по-лошо: членовете на Комисията до голяма степен приемат свидетелските показания на Ашкрофт на доверие и подминават възможностите настоятелно и настъпателно да разпитат главния прокурор за несъответствията и неточностите в изявленията му.“

Изпълняващият длъжността директор на ФБР през трите месеца преди 11/9 Томас Пикард току-що е свидетелствал пред Комисията, че Ашкрофт е отказал актуална информация за терористична заплаха, казвайки на Пикард, че не желае повече да слуша нищо по темата.

На бившия губернатор на Илинойс Джил Томпсън — обикновено най-върлият защитник на републиканците в Комисията — се пада да зададе единствения критичен въпрос за това изявление. Когато е попитан от Томпсън за твърдението на Пикард, Ашкрофт отговаря: „Никога не съм казал, че не желая да слушам за антитероризма“.

Размяната на въпроси и отговори обаче свършва дотук, без никакъв допълнителен въпрос. Очевидно или Ашкрофт, или Пикард лъже, но членовете на Комисията сякаш не забелязват това видимо с просто око противоречие. По-късно в свидетелските си показания Ашкрофт настоява, че е увеличил сумите в бюджета на Министерство на отбраната за антитероризъм повече, отколкото за която и да било друга функция. Според списание Slate обаче това твърдение е очевадно невярно^[9]: „То е оспорено от членове на Комисията, няколко предишни свидетели и документите за обществения бюджет. Въпреки това нито един от членовете на Комисията не го конфронтира по този въпрос.“

Дори членът на Комисията Ричард Бен-Венист, бивш прокурор по Уотъргейт от Демократическата партия, е снизходителен по отношение на главния прокурор. Той пита защо висшите пет приоритета на Ашкрофт, отбелязани в документ по политиката от 10 май 2001 г., не включват борбата с тероризма. Ашкрофт отговаря, че на слушанията от 9 май пред Сенатската финансова комисия той цитирал тероризма като свой приоритет №1. Бен-Венист оставя Ашкрофт да си отдъхне, макар че доклад на членовете на Комисията, публикуван точно преди показанията на Ашкрофт, разкрива, че насоките за бюджета, публикувани от него на 10 май 2001 г., изобщо не споменават антитероризма^[10].

Мнозина прогнозират преди появата на Ашкрофт, че главният прокурор е толкова уязвим по въпроса за 11/9, че може би ще трябва да бъде жертван като изкупителна жертва на администрацията. Ашкрофт обаче е оставен невредим от Комисията.

Може би основното неловко положение за администрацията на Буш през този период на даване на свидетелски показания пред Комисията са разкритията на Ричард А. Кларк, назначен на служба още от Рейгън, който е топ експертът по антитероризма на правителството на Клинтън и Джордж У. Буш. В програмата на телевизия CBS 60 Minutes („60 минути“), в драматични свидетелски показания през Комисията за 11/9, които наелектризират страната^[11], Кларк обвинява, че администрацията на Буш „не е успяла да действа преди 11 септември по отношение на заплахата от Ал-Кайда независимо от многобройните предупреждения“. Кларк заявява, че администрацията на Буш е получила многократни предупреждения, че предстои атака на Ал-Кайда, но въпреки това не осигурява достатъчно средства и прави антитероризма второстепенна задача в месеците преди 11/9… а дори и след това. Сред жертвите на това пренебрежение е „топсекретна програма за следене на заподозрени от Ал-Кайда в САЩ“, която Белият дом отменя в месеците преди 11/9, според Кларк. Освен това той твърди, че президентът неправомерно се опитва да „ожъне политическия неочакван късмет“ от 11/9, обвинявайки, че администрацията е започвала да прави планове да атакува Ирак на 11/9, независимо от доказателствата, че терористичната атака е проектирана от Ал-Кайда.

По-късното твърдение на Кларк съответства на по-ранни репортажи. На 4 септември 2002 г. CBS News оповести, че пет часа след атаките на 11/9 „Секретарят по отбраната Доналд Ръмсфелд казва на помощниците си да представят планове за удар срещу Ирак, макар че няма доказателства, свързващи Саддам Хюсеин с атаките“. По същия начин тогавашният финансов министър Пол О’Нийл заявява, че администрацията „е планирала да нахлуем в Ирак много преди 11 септември и е използвала съмнителни разузнавателни данни, за да оправдае войната“.

Съветникът по националната сигурност Кондолиза Райс се оформя като избрания от администрацията човек в усилията й да обори обвиненията на Кларк. В една позиция, публикувана в Washington Post на 22 март Райс пише: „Независимо от предположенията на някои, ние не сме получавали разузнавателни данни, че терористите се подготвят да атакуват родината, използвайки самолети като ракети, макар че някои аналитици спекулираха, че терористите биха могли да отвлекат самолети и да се опитат да освободят някои задържани от САЩ терористи“. Това твърдение по-късно се повтаря в редица токшоута по телевизията и Райс разработва същите твърдения в неохотно дадените си свидетелски показания пред Комисията по 11/9; съветникът по националната сигурност на САЩ се съгласява да даде свидетелски показания под клетва за най-голямото нарушение на сигурността в съвременната история едва след изключителен обществен натиск.

Трябва да се отбележи, че натискът от страна на Комисията във връзка с показанията на Райс принудително налага публикуването на твърде срамна Всекидневна кратка информация за президента (PDB) за 6 август 2001 г. — документ, който ясно очертава плановете на Ал-Кайда да удари вътре в САЩ. PDB е разсекретена в събота, 10 април 2004 г. По-долу е целият текст на разузнавателните данни, които са публикувани от Белия дом. Най-забележителни са смразяващите разкрития в последните два параграфа.

Бин Ладен решен да удари в САЩ

Тайно, чуждо правителство и медийни репортажи сочат, че от 1997 г. бин Ладен иска да проведе терористични атаки в САЩ. Бин Ладен подсказва в американски телевизионни интервюта през 1997 и 1998 г. че неговите последователи ще последват примера на бомбаджията от Световния търговски център Рамзи Юсеф и „ще внесат борбата в САЩ“.

След ракетните удари на САЩ срещу базата му в Афганистан през 1998 г., бин Ладен казва на последователите си, че иска да отмъсти във Вашингтон, според… (редактирана част)… служби.

Функционер на „Египетски ислямски джихад“ е казал на… (редактирана част)… служба по същото време, че бин Ладен планира да използва достъпа на функционера до САЩ, за да осъществи терористичен удар.

Заговорите около посрещането на новото хилядолетие в Канада през 1999 г. може би е било част от първия сериозен опит на бин Ладен да приложи терористичен удар в САЩ.

Осъденият заговорник Ахмед Ресам е казал на ФБР, че той самият е замислил идеята да се атакува международното летище в Лос Анджелис, но лейтенантът на бин Ладен Абу Зубайда го е насърчил и е способствал за операцията. Ресам освен това казал, че през 1998 г. Абу Зубайда е планирал собствена атака срещу САЩ.

Ресам казва, че бин Ладен е знаел за операцията в Лос Анджелис. Макар че бин Ладен не успя, неговите атаки срещу американските посолства в Кения и Танзания през 1998 г. демонстрират, че той подготвя операциите в продължение на години и не е обезкуражен от спънките. Сътрудниците на бин Ладен са следели нашите посолства в Найроби и Дар-ес-Салам още през 1993 г., а някои членове на клетката в Найроби, планирала бомбените атентати, са арестувани и депортирани през 1997 г.

Членове на Ал-Кайда, включително такива, които са американски граждани, са живели или са пътували в САЩ в продължение на години и групата очевидно поддържа структура за подкрепа, която да подпомогне атаките. Двама членове на Ал-Кайда, чиято вина в заговора за бомбените атентати в Източна Африка е доказана, са американски граждани, а старши член на „Египетски ислямски джихад“ е живял в Калифорния в средата на 90-те години.

Таен източник каза през 1998 г., че клетката на бин Ладен в Ню Йорк набира американски младежи мюсюлмани за атаките.

Не успяхме да потвърдим някои от по-сензационните информации за заплаха, например тази от… (редактирана част)… служба от 1998 г., гласяща, че бин Ладен искал да отвлече американски самолет, за да иска освобождаването на „Слепия шейх“ Умар Абд ал-Рахман и други задържани в САЩ екстремисти.

Въпреки това информация от ФБР от онова време сочи модели на подозрителна дейност в тази страна, съответстващи на подготовката за отвличане или други типове атаки, включително скорошно наблюдение на федерални сгради в Ню Йорк.

ФБР провежда приблизително 70 цялостни полеви разследвания по целите Щати, за които се смята, че са свързани с бин Ладен. ЦРУ и ФБР разследват обаждане в нашето посолство в Обединените арабски емирства през май, съобщаващо, че група от поддръжници на бин Ладен са в САЩ и планират атаки с използването на експлозиви.

Няколко дни след свидетелските показания на Райс бързо постъпва съкрушителен отговор от основен нов надуващ свирката. В публични изявления, целящи директно да оспорят свидетелските показания на Кондолиза Райс пред Комисията по 11/9, Сайбъл Едмъндс разкрива, че преди е осигурила информация пред групата, разследваща атаките от 11 септември, която според нея показва, че висши длъжностни лица са знаели за плановете на Ал-Кайда да атакува САЩ със самолети месеци, преди ударите да се осъществят. В продължение на три часа на закрита сесия на Комисията тя повтаря, че през пролетта и лятото на 2001 г. във ФБР е циркулирала информация, много силно подсказваща, че атака с помощта на самолет предстои да се извърши след няколко месеца и че терористите са заели местата си.

Излизайки пред обществеността, за да обори показанията на Райс, Едмъндс заявява, че като използва думата „ние“, Райс разказва „възмутителна лъжа“^[12]. И продължава: „Райс казва «ние», а не «аз». Това включва всички хора от ФБР, ЦРУ и DIA (Разузнавателната агенция на отбраната). Аз твърдя, че това е невъзможно.“

Вярна на формата, администрацията Буш незабавно изисква мълчанието на Едмъндс, получавайки заповед за запушването на устата й от съда. На 24 март 2004 г. пред около петдесет репортери и дванадесетина новинарски камери Едмъндс заявява: „Главният прокурор Джон Ашкрофт ми каза, че се позовава на «Привилегията на държавна тайна и националната сигурност», когато казах на ФБР, че искам да разкажа публично онова, което съм превеждала от прихванатите съобщения преди 11 септември.“

„Появих се веднъж в 60 Minutes («60 минути») на CBS, но г-н Ашкросфт ми запуши устата. ФБР ме следи, а аз бях заплашена със затвор през 2002 г., ако оповестя публично онова, което знам“ — казва Едмъндс^[13]. През март 2002 г. Едмъндс е уволнена внезапно от ФБР, малко след като непосредствените й началници в бюрото научават, че тя ги е прескочила и е изразила загрижеността си пред по-висши етажи на бюрото^[14].

Едмъндс обаче продължава да говори пред чуждите журналисти. Тя казва на лондонския вестник The Independent: „Дадох [на Комисията] детайли от конкретни досиета на разследвания, конкретни дати, конкретна целева информация, конкретни отговорни директори на разследването. Дадох им всичко, така че да могат да се върнат и да проследят нещата. Това не са слухове. Това са неща, които са документирани. Тези неща могат много лесно да се установят. Имаше обща информация за времевите рамки, за методите, които ще се използват — но не конкретно как ще се използват — и за хората, които са си на местата, както и кой дава заповедите за такъв тип терористични атаки. Имаше споменати и други градове. Големи градове — с небостъргачи.

Повечето от онова, което казах на Комисията, деветдесет процента, е свързано с разследвания, в които бях включена, или от работата ми в отдела. Двеста преводачи — рамо до рамо — човек вижда и чува и доста други неща — казва тя на The Independent — Президентът Буш каза, че не е имал конкретна информация за 11 септември и това е точно, но само защото каза «11 септември».“

Подобни обструкции и смущения от страна на администрацията на Буш към 11/9 по принцип и Комисията по 11 /9 в частност се оказаха твърде много поне за един роднина на жертва от атентатите.

Елън Мариани, чийто съпруг Луис Нийл Мариани е убит, когато Полет 175 удря Южната кула на Световния търговски център, на 26 ноември 2003 г. заведе федерално дело в американския Окръжен съд на Източния окръг Пенсилвания. Обвиняемите включват президента Буш, вицепрезидента Чейни, главния прокурор Ашкрофт, министъра на отбраната Ръмсфелд, директора на ЦРУ Джордж Тенет, министъра на транспорта Минета, съветника по националната сигурност Райс и бившия президент Джордж Хърбърт Уокър Буш. Делото е заведено по Закона RICO (Организации, повлияни от рекет и корупция), обикновено запазен за фигури от организираната престъпност^[15].

Делото е преместено за разглеждане в друг окръг и допълнен иск е заведен през май 2004 г. в окръжния съд на Окръг Колумбия. [Бележка на редактора: Откъси от допълнения иск са публикувани в Приложение Г. Вж. също предговора на Елън Мариани към тази книга.]

Интересното е, че друг обвиняем в съдебното дело е Питър Дж. Питърсън, председател на Съвета за външни отношения (CFR). В иска се твърди, че за CFR „се вярва, че е осигурил на Обвиняемия [Буш] и сътрудници — докато действа под прикритието на федералния закон — критичен съвет за националната сигурност, за който се вярва, че не е в интерес на Ищеца [Мариани] и американската общественост“.

Адвокатът на Мариани — бившият заместник-главен прокурор на Пенсилвания Филип Дж. Бърг — заявява, че ще докаже, че „тези сериозни [обвинения] по Закона RICO са bona fide^[16] и автентични, както се описва в Параграф II, който ще осигури конкретни времеви рамки. Обвиняемите са знаели — или е трябвало да знаят, — че атаките от 11/9 са предстояли.“

В заключението на иска Бърг пише: „Обвиняемите трябва да бъдат държани отговорни за техните действия преди и след 11/9 заради доброто на нашата нация и нашата сигурност. Всичко по-малко от това ще направи Конституцията на САЩ и ритуалните клетви на нашите лидери «да пазят и да защитават нашата Конституция от всички врагове — чужди и вътрешни» безсмислени.“

Със завеждането на това дело и сред кавгите между Комисията по 11/9 и администрацията на Буш на обществеността става все по-ясно, че всякакво държавно спонсорство на терористите от 11/9 трябва да е дошло поне отчасти от Саудитска Арабия.

US News & World Report съобщава за неназовано правителствено официално лице, което е чело 28-те страници класифициран материал в доклада на Съвместната комисия на Конгреса, цитирайки го като заявило: „Там има толкова работи за участието на саудитското правителство, че ще взривят съзнанието на хората“^[17].

Това твърдение е изяснено от сенатора от Флорида Боб Греъм, съпредседател на Комисията по доклада^[18]. „Реалността е, че [саудитското] външно правителство е много по-директно включено не само във финансирането, но и в осигуряването на подкрепа — транспорт, квартири и въвеждане в мрежата, която осигурява подкрепа на терористите. — И добавя: — Те не са някакви самостоятелни агенти, [а] са ръководени от хора със съществена отговорност в правителството.“

Според автора Крейг Ънгър, който разследва ролята на Буш старши в скандалите Иран-контри и Иракгейт, отчуждената снаха на Осама бин Ладен, Кармен бин Ладен, казва, че според нея членове на семейството може би са осигурили финансови средства на Осама^[19].

В излязлата наскоро и широко прочула се книга House of Bush, House of Saud: The Secret Relationship Between the World’s Two Most Powerful Dynasties („Династията Буш, династията Сауд: тайните взаимоотношения между двете най-могъщи династии на света“) (Scribner: March 2004) Ънгър твърди, че семената на 11/9 са посети преди близо тридесет години в поредица от хитри бизнес транзакции, които впоследствие се превеждат в дългосрочен политически съюз между саудитското кралско семейство и разширеното семейство на Джордж Х. У. Буш.

Книгата на Ънгър започва с един въпрос: „Как така два дни след 11 септември 2001 г., дори след като американският въздушен трафик е силно ограничен, саудитски милиардер си общува в Белия дом с президента Джордж Буш, докато на 140 саудитци, много от които непосредствени роднини на Осама бин Ладен, е разрешено да се върнат в страната си?“. Според разказа на Ънгър на потенциалната „пещера на съкровищата“ за разузнаването е разрешено да напусне страната — включително предполагаем посредник на Ал-Кайда, за когото се твърди, че е знаел предварително за атаките. Ънгър пита, а и ние също: „Защо ФБР подпомага тази евакуация, без да разпита тези хора? Защо Саудитска Арабия, родината на повечето от похитителите, получава ексклузивно и преференциално отношение от Белия дом, дори докато Световният търговски център продължава да гори?“

Добре известно е, че Саудитска Арабия отдавна се облагодетелства от комфортните си отношения с американски лидери, винаги нетърпеливи да поддържат американското влияние върху водещия износител на нефт в света. Саудитците се облагодетелстват най-много от Войната в залива от 1991 г. Според лондонския Financial Times „Приходите от нефт на Саудитска Арабия се утрояват от средата на 90-те години заради затвореното производство в Ирак и Кувейт“.

Достатъчно интересно е, че именно тайното общество на Буш старши — Съвета за външни отношения (CFR) — е това, което надува свирката за неговите бизнес партньори и приятели в Саудитска Арабия. В един доклад, публикуван през октомври 2002 г., работна група от CFR заявява, че официални лица от Саудитска Арабия от години са пренебрегвали сънародници и мюсюлмански благотворителни организации, които са осигурявали големи финансови средства за мрежата Ал-Кайда и че американските висши държавни чиновници системно са отказвали да признаят тази връзка.

„Саудитците винаги са представлявали диспропорционален процент от членската маса на Ал-Кайда, а политическото послание на Ал-Кайда отдавна се фокусира върху въпроси, представляващи особен интерес за саудитците, особено онези, които са разочаровани от собственото си правителство“ — заявява докладът на Съвета за външни отношения. Такива връзки са толкова многобройни и са толкова добре документирани, че в края на 2002 г. дори масмедиите започват да задават въпроси за ролята на саудитците.

Отделни саудитци също стават обвиняеми в съдебното дело за 1 трилион долара, заведено от името на повече от шестотин семейства на жертви от 11/9 през 2002 г. Оттогава още много семейства са се присъединили към делото, увеличавайки общия брой на включените лица на около 4000. Въпреки това и до днес тази версия не е получила особено внимание в основните медии. Делото е заведено от адвокат Рон Мотли от Чарлстън, Южна Каролина, известен най-вече със забележителното си извънсъдебно споразумение за 350 милиарда долара с тютюневата индустрия в края на 90-те години.

„Това стана истинска мисия за мен — казва Мотли. — Хората, които съдим, са подпомогнали събитията от 11 септември.“ Лиз Алдърман от Армонку Ню Йорк, чийто син Питър е убит в атаката срещу Световния търговски център, заявява, че се е присъединила към съдебния иск, защото „няма друг начин истината да излезе наяве. Научих и вярвам, че ужасно много пари, които са подпомогнали терористите да атакуват Америка, са осигурени от Саудитска Арабия“ — заявява тя.

Двама от по-видните саудитци, наименовани в съдебния иск, са принц Султан бин Абдул Азиз ал-Сауд — министърът на отбраната на Саудитска Арабия, и принц Турки бин Фейсал — бивш шеф на разузнаването и посланик във Великобритания. Саудитското посолство във Вашингтон няма коментар по съдебното дело, но според New York Times източник от Държавния департамент е казал: „Саудитците дадоха глас на загрижеността си на висше ниво [на американското правителство]“.

Times освен това пише, че администрацията на Буш може да се намеси, за да прекрати или да забави делото, защото то може да навреди на вече обтегнатите взаимоотношения между двете страни. Статията не споменава добре документираните тесни бизнес отношения между саудитците и семейство Буш, нито факта, че семействата на жертвите са умолявали Буш да не блокира делото.