Лий Чайлд
По трудния начин (74)

74

Ричър държеше лъча на фенерчето си насочен надолу, на около три метра пред себе си — малък ярък овал, който танцуваше и подскачаше наляво-надясно едновременно с крачките му. Светлината му показваше коловозите и дупките в отъпканата земя. Така беше по-лесно да върви бързо. Той измина първия завой на алеята. После се взря в мрака пред себе си и затича към пътя.

 

 

Лейн се обърна към Перес.

— Иди да намериш кухнята. Донеси ми каквото ти казах. И намери телефон. Обади се в „Бишъпс Армс“. Накарай останалите да дойдат веднага.

— Колата е с нас — напомни Перес.

— Кажи им да дойдат пеш — нареди Лейн.

— Ричър ще се върне, да знаете — обади се Джаксън.

Той беше единственият, който можеше да говори. Единственият, чиято уста не беше залепена със скоч.

— Знам, че ще се върне — каза Лейн. — Разчитам на това. Според теб защо не го подгонихме? В най-лошия случай ще отиде осем километра на изток, няма да намери нищо и ще се върне. Това ще му отнеме четири часа. Дотогава ти ще си мъртъв. Може да го сложим на твоето място. Така ще гледа как детето умира, после и мис Полинг, а накрая ще убия и него. Бавно.

— Ти си ненормален. Трябва да се лекуваш.

— Не мисля така — отвърна Лейн.

— Той ще хване някоя кола на стоп.

— Посред нощ? С карабина в ръка? Не ми се вярва.

— Ти си ненормален — повтори Джаксън. — Съвсем си откачил.

— Ядосан съм — поправи го Лейн. — И според мен имам право.

Перес излезе, за да намери кухнята.

 

 

Ричър тичешком премина по втория завой на алеята. После забави крачка.

Накрая спря.

Изключи фенерчето и затвори очи. Застана неподвижно в тъмното, задиша дълбоко и се съсредоточи върху онова, което току-що беше видял.

Алеята завиваше два пъти без видима причина. Нито практическа, нито естетическа. Завиваше първо наляво, а после надясно, но с някаква друга цел. Преди той беше предположил, че така алеята заобикаля някакви мочурливи места. И току-що беше видял, че е прав. Земята покрай двата завоя наистина беше мека и влажна. Имаше кал, въпреки че не беше валяло от няколко дни.

И в калта се виждаха следи от гуми.

Три вида.

На първо място, следите от гумите на стария ландроувър на Тони Джаксън. Пикапът на фермата. Квадратни отпечатъци от зимни гуми. Груби и износени. Следите на ландроувъра покриваха всичко наоколо. По-стари и вече неясни, нови, по-наскоро отпечатани. Навсякъде. Като фонов шум.

На второ място бяха следите от гумите на миникупъра. Съвсем различни на вид. Тесни, ясно отпечатани, нови, агресивни следи от грайфери, проектирани да се държат за асфалта при остри завои. Само едни следи. Ричър беше дошъл с колата предишния ден — широк завой на втора скорост, малка кола, която се движи бавно, за да не представлява заплаха. Той беше направил двата завоя и беше паркирал колата пред къщата. И я беше оставил. Тя все още беше там. Не беше мърдала от мястото си. Той не я беше карал повече. Вероятно никой нямаше да я подкара. Щяха да извикат паяк от пътна помощ, за да я вдигне.

Ето защо имаше само едни следи от миникупъра.

Третите следи също бяха единствени. Едно минаване, в едната посока. По-широки гуми. Голяма, тежка кола, която оставяше нови и ясно отпечатани следи. От гуми, каквито се слагат на престижните марки коли с двойно предаване.

Гуми, каквито се слагат на тойота ландкрузър под наем.

Един комплект следи.

В едната посока.

Тойотата беше много стабилна кола извън пътя. Ричър знаеше това. Беше една от най-добрите в света. Но все пак беше немислимо да е влязла във фермата през полето. Не беше възможно. Фермата беше обградена с ровове, широки три метра и дълбоки два. Със стръмни склонове. През тях не можеше да мине дори бронетранспортьор. Дори армейски джип. Дори танк. Рововете на Грейндж Фарм бяха достатъчни, за да спрат танкова атака. Така че тойотата не беше дошла през полето. Беше минала по малкото мостче и се беше изкачила по алеята. Нямаше друг начин.

И не беше излизала след това.

Един комплект следи.

В едната посока.

Лейн все още е вътре.

 

 

Лейн отново фрасна Джаксън по главата с фенерчето. Стъклото на фенерчето се счупи, а Джаксън отново се свлече на пода.

— Дайте ми друго фенерче — каза Лейн. — Това май се повреди.

Адисън се усмихна и извади ново фенерче от една кутия. Лорън Полинг гледаше в краката си. Устата й беше залепена със скоч, а ръцете й бяха завързани зад гърба. Вратата беше затворена. Но всеки момент щеше да се отвори. През нея щеше да влезе или Перес, или Ричър. Или лоша новина, или добра.

Нека да бъде Ричър, помисли си тя. Буболечки на предното стъкло и никакви скрупули. Дано да е Ричър!

Лейн взе новото фенерче от Адисън и пристъпи към Кейт. Застана много близо до нея, така че лицата им бяха едно до друго. На десетина сантиметра. Бяха почти еднакви на ръст. Той включи лъча на фенерчето и го вдигна под брадичката й. Директната светлина превърна изящното й лице в призрачна маска.

— „Докато смъртта ни раздели“ — каза той. — Фраза, която възприемам съвсем буквално.

Кейт извърна глава. Изпод лепенката на устата й се отрони стон. Лейн сграбчи брадичката й със свободната си ръка и обърна главата й обратно към себе си.

— „Да не пожелаваш други“ — каза той. — Фраза, която също приех насериозно. Съжалявам, че ти не си го направила.

Кейт затвори очи.

 

 

Ричър продължи на юг. Стигна до края на алеята, мина по моста и тръгна на изток по пътя, като се отдалечаваше от фермата със светнато фенерче. В случай че го наблюдаваха. Беше по-добре да ги заблуди, че си тръгва. Защото човешкият ум обича причинно-следствените връзки. Когато уредът за нощно виждане покаже как малката призрачна фигурка върви на юг, на юг, а после на изток, на изток и пак на изток, човешкият ум е изправен пред непреодолимото изкушение да приеме, че фигурката ще върви на изток чак до края на света. Няма го, казва умът. Тръгна си. И после умът съвсем забравя за него. Знаеш къде е отишъл. И няма да го видиш, когато се върне, защото вече ще си спрял да го наблюдаваш.

Ричър продължи още двеста метра на изток и изключи фенерчето. Повървя още двеста метра на изток в тъмното. После спря. Завъртя се на деветдесет градуса и тръгна на север, прескочи банкета и се плъзна по склона на рова. Прегази през гъстата черна кал на дъното и се изкачи по отсрещната стена, като държеше карабината високо вдигната във въздуха с едната си ръка. После се затича бързо, право на север, като разтегна крачките си дотолкова, че всеки път да стъпва на най-високата част на изораната бразда.

След две минути вече беше навлязъл на четиристотин метра, на една линия с хамбарите, на триста метра от тях в източна посока и се беше задъхал. Спря откъм подветрената страна на една горичка, за да си поеме дъх. Премести предпазителя на положение за единични изстрели. После отново подпря приклада на рамото си и тръгна напред. На запад. Право към хамбарите.

Ричър, сам в тъмното. Въоръжен и опасен. Връщаше се.

 

 

Едуард Лейн все още стоеше лице в лице с Кейт.

— Предполагам, че спиш с него от години — каза той.

Кейт не отговори.

— Надявам се, че сте използвали презервативи — продължи той. — От човек като него можеш да пипнеш някоя болест.

После се усмихна. Хрумнало му беше нещо друго. Нещо, което му се струваше смешно.

— Или да забременееш.

В ужасените й очи проблесна нещо.

Той спря.

— Какво? Какво ми казваш?

Тя поклати глава.

— Ти си бременна — каза Лейн. — Бременна си, нали? Естествено, че си бременна. Сигурен съм. Изглеждаш различно.

Той постави длан на корема й. Тя се отдръпна и се притисна в колоната, за която беше завързана. Лейн пристъпи половин крачка напред.

— Това е невероятно — каза той. — Ще умреш с детето на друг мъж в корема си.

После той се завъртя. Спря и отново се обърна към нея. Поклати глава.

— Не мога да го позволя — заяви той. — Не е редно. Първо ще трябва да направим аборт. Трябваше да кажа на Перес да намери някоя закачалка. Но не му казах. Сега ще трябва да намерим друго. Не може да няма нещо подходящо. Все пак сме във ферма, нали така?

Кейт затвори очи.

— И бездруго после ще умреш — добави Лейн, сякаш това бе най-разумното обяснение на света.

 

 

Ричър знаеше, че са в някой от хамбарите. Къде иначе? Нямаше съмнение, че са там. Къде иначе можеха да скрият джипа си? Знаеше, че хамбарите са общо осем. Беше ги виждал през деня, в далечината, като неясни силуети. Три от тях бяха наредени около отъпкан селскостопански двор, а другите два бяха отделно. Всички бяха с големи врати, до които водеха коловози. Явно вътре държаха багера, тракторите, фургоните, балиращите устройства и другите селскостопански машини. Сега, в тъмното, пръстта под краката му беше суха и прашна, твърда като камък. По нея нямаше следи. Нямаше смисъл да рискува да светва с фенерчето.

И така, в кой хамбар?

Ричър започна с най-близкия, като се надяваше да му излезе късметът. Но не му излезе късметът. Най-близкият хамбар беше един от двата, които бяха отделно от останалите. Широка дървена сграда, построена от дъски, изгнили от времето. Пялата конструкция стоеше малко накриво заради последните двеста години безмилостни ветрове. Стоеше като наведена на запад. Ричър постави ухо на цепнатината между две дъски и напрегна слух. Не чу нищо вътре. Долепи око до цепнатината и не видя нищо. Само мрак.

Усещаше се миризма на студен въздух, мокра пръст и старо зебло.

Той измина петдесет метра до втория хамбар, като се надяваше да му излезе късметът. Но не му излезе късметът. Във втория хамбар беше също толкова тъмно и тихо, колкото и в първия. Вътре беше влажно и студено и нищо не помръдваше. Усещаше се остра миризма на нитрати. Стари торове. Той продължи в мрака, бавно и предпазливо, към трите хамбара около двора. Бяха на сто метра оттам. Ричър измина една четвърт от разстоянието.

После замръзна намясто.

Защото с крайчеца на окото си беше видял светлина вляво и зад себе си. Светлина и движение в къщата. В прозореца на кухнята. Лъч от фенерче в стаята. Бързи сенки, които подскачаха от вътрешната страна на прозореца.

 

 

Лейн се обърна към Грегъри и каза:

— Намери бодлива тел.

— Преди да оправим детето? — попита Грегъри.

— Защо не? Ще бъде като предварителна прожекция. А без това и тя ще получи същото, когато Перес се върне с ножа за белене на картофи. Още преди години казах на майка й какво ще се случи, ако някога ми изневери. А аз винаги се опитвам да държа на думата си.

— Човек трябва да държи на думата си — съгласи се Грегъри.

— Трябва ни операционна маса — продължи Лейн. — Намери някаква равна повърхност. И включете фаровете на колата. Трябва да виждам какво правя.

— Ти си болен — каза Джаксън. — Имаш нужда от лекар.

— Лекар? — повтори Лейн. — Не, не мисля. Доколкото знам, едно време са го правили старите баби, в задните улички. Без лекарска помощ.

 

 

Ричър бързо и безшумно се доближи до задната врата на къщата. Притисна се плътно към стената. Зачака. Усещаше грубата повърхност на камъните. Чуваше глас през вратата. Много слабо, само едната половина от разговор между двама души. Английски, със слаб мексикански акцент. Перес говореше по телефона.

Ричър завъртя карабината в ръцете си. Хвана цевта пред дръжката и замахна веднъж за проба.

После зачака. Сам в тъмното.

 

 

Грегъри намери една стара селска врата от дъски, хванати с железен обков във формата на буквата „Z“. Измъкна я от купчината дървен материал, където беше захвърлена.

— Идеално — подвикна му Лейн.

 

 

Перес излезе навън в нощта, обърна се да затвори вратата след себе си и Ричър замахна с протегнати ръце. Ако играеше бейзбол, нямаше да бъде много добър удар. Топката щеше да отлети високо нагоре и вляво, покрай светлинното табло, може би дори извън стадиона. Но главата на Перес не беше бейзболна топка. И карабината G–36 не беше бухалка. Беше четирикилограмово парче стомана. Страничният удар попадна в слепоочието на Перес и проби костта, като избута едно парче навътре през лявата му очна ябълка, зад основата на носа и наполовина в дясната му очна ябълка. Ако беше изпълнен с част от секундата по-рано и с пет сантиметра по-нагоре, такъв удар можеше да отнесе върха на черепа му като лъжичка, с която се отваря рохко сварено яйце. Но след като закъсня, ударът успя само да отвори грозна странична дупка между скулата и челото му.

Грозна, но ефективна. Перес беше мъртъв много преди да падне на земята. Беше твърде дребен, за да се стовари както трябва. Просто се свлече в пръстта, сякаш вече беше част от нея.

 

 

Лейн се обърна към Адисън.

— Иди да видиш с какво се занимава Перес, по дяволите. Трябваше вече да се е върнал. Стана ми скучно. Още никой не кърви.

— Аз кървя — обади се Джаксън.

— Ти не се броиш.

— И Тейлър кърви. Нали Перес стреля по него.

— Не е вярно — отвърна Лейн. — Тейлър спря да кърви. Поне засега.

— Ричър е някъде навън — каза Джаксън.

— Едва ли.

Джаксън поклати глава.

— Не, там е. Точно затова не се връща Перес. Ричър е стигнал до него.

Лейн се усмихна.

— И какво очакваш да направя? Да изляза да го търся? С двамата си човека? И да ви оставя сами тук, за да организирате някакъв жалък опит за бягство? Това ли се мъчиш да постигнеш? Няма да стане. Защото точно в момента Ричър минава покрай църквата в Бишъпс Парджетър. Или просто се опитваш да вдъхнеш на другарите си малко надежда в този труден час? Това ли било британската дързост? Прословутата твърдост на характера?

— Той е някъде навън — каза Джаксън. — Сигурен съм.

 

 

Ричър беше приклекнал пред вратата на кухнята и разглеждаше нещата, които Перес беше изпуснал. Автомат МР5К с пълнител с трийсет патрона и найлонов ремък за носене през рамо. Фенерче, счупено. Два кухненски ножа с черни дръжки — един дълъг и един къс, единият с назъбено острие, а другият — с гладко. Тирбушон с емблемата на някакъв ферибот.

И нож за белене на картофи.

Дръжката му беше от обикновено дърво. Някога червено, сега то беше избеляло. За него с жица беше закрепено обикновено острие от пресован метал. С остър връх и улей. Старомоден дизайн. Обикновен, полезен и често употребяван уред.

Ричър го изгледа продължително. После го прибра в джоба си. Натика по-дългия нож до дръжката в гърдите на Перес. Пъхна по-късия нож в обувката си. Изрита тирбушона и счупеното фенерче в сенките. Избърса с палец кръвта и мозъка на Перес от мерника на своята карабина G–36. Вдигна и автомата МР5 и го окачи на лявото си рамо.

После отново тръгна на североизток към хамбарите.

Ричър, сам в тъмното. По трудния начин.