Лий Чайлд
По трудния начин (65)

65

Този път беше светло и Ричър видя табелата с надпис „Б’ш’пс П’тър“ от стотина метра разстояние, така че успя да намали скоростта навреме и да завие, все едно цял живот беше обикалял по второстепенните шосета на Норфък. Наближаваше два следобед. Слънцето беше високо в небето и вятърът утихваше. Синьо небе, малки бели облачета и зелени поля. Идеален ден от късното английско лято. Почти идеален.

— Какво ще им кажеш? — попита Полинг.

— Че съжалявам — отвърна Ричър. — Мисля, че това ще бъде най-доброто начало.

— А после?

— После сигурно ще го кажа още веднъж.

— Не могат да останат там.

— Това е ферма. Все някой трябва да остане.

— Ти ли ще си доброволец?

— Може би ще се наложи.

— Знаеш ли нещо за фермите?

— Само каквото съм виждал по филмите. Обикновено ги нападат скакалци. Или има пожар.

— Не и тук. Тук може би ще има наводнения.

— И идиоти. Като мен например.

— Не се измъчвай толкова. Те са фалшифицирали отвличането си. Не се обвинявай, че си повярвал.

— Трябваше да се досетя — настоя Ричър. — Беше странно от самото начало.

Подминаха „Бишъпс Армс“. Странноприемницата. Времето за обяд приключваше. На паркинга имаше пет коли. Ландроувърът на Грейндж Фарм не беше сред тях. Те продължиха на изток и видяха отдалеч камбанарията на църквата в Бишъпс Парджетър — сива, квадратна и ниска. Нямаше повече от дванайсет метра, но се издигаше над равната околност, все едно беше Емпайър Стейт Билдинг. Продължиха. Подминаха рова, който очертаваше западната граница на Грейндж Фарм. Отново чуха плашилото за птиците — силен изстрел, който отекна над полята.

— Мразя това нещо — обади се Полинг.

— Може да го заобичаш — отвърна Ричър. — Такъв камуфлаж може да се окаже най-ценният ни съюзник.

— Или най-ценният съюзник на Тейлър. След около шейсет секунди. Може да си помисли, че го нападаме.

Ричър кимна.

— Дишай дълбоко — каза той.

Той намали скоростта много преди ниското мостче. Направи широк и решителен завой. Продължи да кара на втора скорост. Малка кола, която се движеше бавно. Надяваше се, че не изглежда заплашително.

Алеята към къщата беше дълга и правеше два големи завоя. Вероятно за да заобиколи невидими мочурливи места в земята. Отъпканата земя на алеята беше разкаляна много повече, отколкото изглеждаше отдалеч. Малката кола подскачаше и се клатушкаше по нея. Задната стена на фермата беше гола. Нямаше прозорци. Този път димът от комина беше по-гъст и прав. Вятърът беше утихнал. Ричър отвори прозореца си, но не чу нищо друго, освен шума на двигателя и бавното хрущене на гумите по чакъла.

— Къде са тия хора? — почуди се Полинг. — Да не би все още да плевят?

— Човек не може да плеви седем часа без прекъсване — отвърна Ричър. — Ако не иска да се схване жестоко.

На трийсет метра пред къщата алеята се разклоняваше на две. На запад продължаваше към предния вход. На изток тръгваше по-неугледна алея, водеща към мястото, където преди беше паркиран ландроувърът, и хамбарите зад него. Ричър зави на изток. Ландроувърът го нямаше. Вратите на хамбарите бяха затворени. Всичко беше потънало в мълчание. Нищо не помръдваше.

Ричър се върна на заден ход. После зави по широката алея на запад. Пред къщата имаше кръг от чакъл, в средата на който стърчеше недорасъл ясен. Около дървото беше скована пейка, описваща твърде широк кръг за тънкото му стъбло. Или дървото беше ново, или дърводелецът беше мислил в перспектива от сто години. Ричър направи един кръг около дървото по часовниковата стрелка, както диктуваха правилата на движението в Англия. Спря на три метра от входа. Вратата беше затворена. Нищо не помръдваше, с изключение на пушека, който бавно се издигаше над комина.

— А сега какво? — попита Полинг.

— Ще почукаме — отвърна Ричър. — Ще се движим бавно и така, че ръцете ни да се виждат.

— Мислиш, че ни наблюдават отнякъде?

— Някой ни наблюдава. Със сигурност. Усещам го.

Той угаси двигателя и постоя неподвижно. После отвори вратата. Бавно и спокойно измъкна огромното си туловище от колата и застана до нея, като държеше ръцете си отстрани на тялото. Полинг направи същото на два метра от него, от другата страна на колата. После заедно тръгнаха към входа. Вратата беше от старо дъбово дърво, почерняло като въглен. Имаше железни пречки и панти, боядисани наскоро направо върху старите дупки от ръжда и корозия. По средата на вратата имаше лъвска глава, която стискаше в зъбите си изкривена желязна халка. С халката се удряше по метална плочка. Ричър почука силно два пъти. Дъбовата врата отекна като тъпан.

Нищо.

— Има ли някой? — подвикна Ричър.

Никой не отговори.

— Тейлър? — извика той. — Греъм Тейлър?

Тишина.

— Тейлър? Там ли си?

Нищо.

Той отново удари два пъти с халката.

Пак никакъв отговор.

С изключение на помръдването на малко краче на десетина метра оттам. Едва доловимото хрущене от тънка подметка, която се плъзга по камък. Ричър бързо се завъртя и погледна наляво. Видя мъничко голо коляно, което се скри зад далечния ъгъл на къщата. И продължи да се крие.

— Видях те — подвикна Ричър.

Никой не отговори.

— Можеш да излезеш — продължи той. — Няма страшно.

Нищо.

— Виж с какъв автомобил дойдохме — каза Ричър. — Виждала ли си по-хубав?

Нищо.

— Червен е — продължи той. — Като пожарникарска кола.

Нищо.

— Тук има и една госпожа — каза Ричър. — Тя също е хубава.

Той застана до Полинг и след няколко секунди видя една малка тъмна главичка, която надникна иззад ъгъла. Малко личице с бледа кожа и големи зелени очи. Сериозно изражение. Момиченце на около осем години.

— Здравей — каза Полинг. — Как се казваш?

— Мелъди Джаксън — отвърна Джейд Лейн.