Лий Чайлд
По трудния начин (30)

30

На сребристата кутия отляво на синята врата имаше един под друг шест черни бутона. Най-горният звънец беше означен с табелка „Кублински“, написана на ръка с избеляло мастило с много правилен почерк. На най-долния звънец с черен маркер пишеше „Домакин“. Четирите звънеца по средата не бяха надписани.

— Ниски наеми — каза Полинг. — За кратки периоди. Наемателите често се изнасят и на тяхно място идват нови хора. С изключение на мистър и мисис Кублински. Съдейки по почерка, живеят тук открай време.

— Сигурно са се преместили във Флорида още преди петдесет години — каза Ричър. — Или са починали, но никой не е сменил табелката.

— Да позвъним ли на домакина?

— Извади една от твоите визитки. Закрий думата „Бивш“ с палеца си. Нека си помисли, че все още работиш във ФБР.

— Смяташ ли, че има нужда?

— Имаме нужда от всичко, с което разполагаме. В тази сграда явно живеят истински революционери. Не видя ли как ни гледаше Че Гевара? И макрамето?

Полинг натисна звънеца на домакина с един пръст с елегантен маникюр. Цяла минута по-късно от домофона се разнесе пращене. Може би някой каза думата „Да?“, „Кой?“ или „Какво?“. Или беше просто шум от статично електричество.

— Държавни служители! — каза Полинг.

Което донякъде си беше вярно. И тя, и Ричър бяха работили за Чичо Сам. Тя извади една визитна картичка от чантата си. От говорителя отново се разнесе пращене.

— Идва — предположи Ричър.

Докато още беше на работа и основната му задача беше да гони дезертирали войници, беше виждал много подобни сгради. Дезертьорите винаги търсеха наем, който се плаща в брой, и кратки договори. Опитът му показваше, че домакините на сградите обикновено оказват съдействие. Практиката беше те да получават безплатно жилище за това, че работят като домакини на цялата сграда, и не искаха да рискуват тази придобивка, като престъпват закона. Беше по-добре някой друг да отиде в затвора вместо тях.

Освен ако самият домакин не беше човекът, когото търсеха.

Но този явно нямаше какво да крие. Синята врата се отвори навътре и на прага се показа висок слаб мъж с мръсен потник. На главата си носеше плетена черна шапка, а лицето му беше със славянски черти и плоско като тухла.

— Да? — каза той.

Руският му акцент беше толкова силен, че все едно произнесе думата на родния си език, а не на английски.

Полинг размаха визитната си картичка, колкото той да успее да прочете няколко думи от нея.

— Разкажете ни за най-новия си наемател — каза тя.

— Най-новия? — повтори домакинът.

Не звучеше враждебно. Звучеше като сравнително интелигентен човек, който се бори с нюансите на чуждия език, но нищо повече.

— Някой нанасял ли се е през последните няколко седмици? — намеси се Ричър.

— Апартамент номер пет — отвърна човекът. — Преди една седмица. Отговори на обява във вестника, която собствениците ме накараха да пусна.

— Трябва да огледаме апартамента му — каза Полинг.

— Не знам дали мога да ви пусна — отвърна домакинът. — В Америка има закони.

— Свързано е със заплаха за националната сигурност — каза Ричър. — В Америка вече се спазват нови закони.

Човекът само сви рамене в отговор и извъртя дългото си слабо тяло в тесния коридор. Тръгна към стълбите, а Ричър и Полинг го последваха. Ричър усещаше миризмата на кафе, която се процеждаше през стените от кафенето. Апартаменти номер едно или две нямаше. Първата врата, до която стигнаха — на върха на стълбището в дъното на сградата, — беше означена с номер четири. Следваше номер три на същия етаж, по дължината на коридора, който се връщаше към фасадата на сградата. Значи номер пет се падаше точно над него, с изглед на изток към улицата. Полинг хвърли поглед към Ричър, който кимна.

— Празният прозорец — каза той.

Тримата се качиха на третия етаж, подминаха номер шест в дъното на сградата и се върнаха до номер пет. Миризмата на кафе се разтвори във въздуха и на нейно място се настани вездесъщата миризма на варени зеленчуци, която се усеща във всички коридори на жилищни сгради по света.

— Вкъщи ли е? — попита Ричър.

Домакинът поклати глава.

— Виждал съм го само два пъти. Сега със сигурност е излязъл. Току-що обиколих всички апартаменти, за да проверя водопроводите.

Той отключи с един шперц, който носеше на колана си. Бутна вратата навътре и отстъпи крачка назад.

Апартаментът беше от типа жилища, които брокерите на недвижими имоти наричат „разчупено пространство“. Беше само от една стая с Г-образна форма, като късата страна теоретично беше достатъчно голяма да побере легло — малко легло. Имаше кухненска ниша и миниатюрна баня с отворена врата. Наоколо се виждаха само прах и дъските на пода. Апартаментът беше абсолютно празен.

С изключение на един-единствен стол с висока облегалка. Не беше стар, но беше доста използван. Приличаше на столовете от фалирали ресторанти, които се разпродават на битпазарите. Беше поставен до прозореца и обърнат леко на североизток. Намираше се на около седем метра над и метър и половина зад мястото, където Ричър беше пил кафе две вечери поред.

Ричър пристъпи към него и седна — спокойно, но внимателно. Оказа се, че при това положение пожарният кран от другата страна на Шесто Авеню се пада точно пред очите му. Ъгълът от горе на долу беше достатъчен, за да може линията на погледа му да прехвърли някой паркиран камион. Дори голям камион. Виждаше във вертикална дъга, широка почти трийсет метра. Предостатъчно за всеки човек, който не страда от клинична слепота. Той отново се изправи и се завъртя на триста и шейсет градуса. Видя врата, която се заключваше. Видя три здрави стени. Видя прозорец без завеси.

Войникът знае, че задоволителната наблюдателна позиция предоставя свободен поглед към фронта и адекватно осигуряване по фланговете и в тила. Защита от природните стихии и прикритие за наблюдателите Възможност за разумно предположение, че позицията няма да бъде заета от никой друг през цялото време, докато тече операцията.

— Прилича на апартамента на Пати Джоузеф — обади се Полинг.

— Ходила ли си там?

— Бруър ми го описа.

— Голям град — отвърна Ричър. — Осем милиона човешки съдби.

После се обърна към домакина и каза:

— Разкажи ни за този човек.

— Той не може да говори — отвърна домакинът.

— Как така?

— Не може да говори — повтори човекът.

— Как, ням ли е?

— Не по рождение. Заради травма.

— Толкова силна травма, че е престанал да говори?

— Не емоционална травма — обясни домакинът. — Физическа. Написа ми го в бележника си. С пълни изречения, много търпеливо. Написа, че е бил ранен на фронта. Докато е бил войник. Но аз забелязах, че няма видими белези. И също така забелязах, че никога не си отваря устата. Все едно се притесняваше да не видя нещо. И това много ми напомни на нещо друго, което съм виждал преди двайсет години.

— Какво?

— Аз съм от Русия. Служил съм в Червената армия в Афганистан, какъвто и грях да ви се струва това. Веднъж племенните вождове ни върнаха един военнопленник като предупреждение. Бяха му отрязали езика.