Лий Чайлд
По трудния начин (62)

62

На връщане към Лондон попаднаха в задръстване. Хиляди хора работеха в града, но живееха на друго място и пътуваха всеки ден. Задръстването беше колосално. Струваше им се, че на стотици километри наоколо Англия се състои само от две неща: Лондон и спалните помещения на хората, които работят в Лондон. Градът беше като гигантски магнит, който привличаше всичко към себе си.

Според атласа на Ричър магистрала М–11 беше само една от двайсетина подобни пътни артерии, които захранваха английската столица. Той предполагаше, че и останалите са така претъпкани с миниатюрни телца, които градът щеше да изплюе в края на работния ден. Мелачката на всекидневието. Ричър никога не беше спазвал работно време от девет до пет и никога не беше пътувал от покрайнините до центъра, за да отиде на работа. Понякога изпитваше огромна благодарност към съдбата заради този факт. Например сега.

В задръстване беше трудно да се шофира с ръчни скорости. След два часа Полинг отби на една бензиностанция, заредиха резервоара и двамата с Ричър си смениха местата, въпреки че той не беше вписан в документите и застраховката на колата не го включваше. Това му се стори пренебрежимо нарушение на закона в сравнение с другото, което смяташе да направи по-късно. Ричър вече беше шофирал във Великобритания — преди години, когато трябваше да кара една голяма английска кола, собственост на американската армия. Но сега шосетата бяха по-натоварени. Много по-натоварени. Струваше му се, че целият остров е натъпкан с хора и автомобили до краен предел. После си спомни за Норфък. Цялото графство беше пусто. Значи населението не беше разпределено равномерно. Всъщност това беше проблемът. Тук или беше претъпкано, или празно. Нямаше средно положение. Което беше странно за британския начин на мислене, поне според Ричър. Британците обикновено бяха царе на средното положение.

Те стигнаха до околовръстния път М–25 и решиха, че няма защо да се излагат на ненужни рискове. Смятаха да поемат по околовръстния път в посока, обратна на часовниковата стрелка, и да влязат в Уест Енд по по-лесен път. Но и М–25 приличаше на огромен паркинг.

— Как издържат хората всеки ден? — почуди се Полинг.

— В Хюстън и Лос Анджелис е същото — отвърна Ричър.

— Това донякъде обяснява защо семейство Джаксън са решили да се махнат оттук.

— Май да.

Колите бавно се движеха около тях — като вода, която се върти над канала, преди да се предаде на неизбежната центростремителна сила на града.

 

 

Влязоха през квартала Сейнт Джонс Уд, където бе звукозаписното студио „Аби Роуд“, минаха покрай Риджънтс Парк, през квартала Мерилебън и по Бейкър Стрийт, където беше живял Шерлок Холмс, отново през Марбъл Арч и накрая излязоха на Парк Лейн. Хотел „Хилтън“ беше в южния край, недалеч от наистина забележителната автомобилна лудница при Хайд Парк Корнър. Спряха в един платен подземен паркинг в единайсет без четвърт сутринта. Вероятно оставаше около час, преди Лейн и неговите хора да пристигнат в хотела.

— Искаш ли да обядваме? — предложи Полинг.

— Не съм гладен — отвърна Ричър. — Стомахът ми се е свил на топка.

— Значи все пак си човешко същество.

— Имам чувството, че предавам Тейлър на екзекуция.

— Той заслужава да умре.

— Предпочитам да го направя аз.

— Предложи го.

— Не става. Лейн иска да разбере името на партньора. А аз не съм готов да измъчвам Тейлър, за да го науча лично.

— Тогава си тръгни.

— Не мога. Искам възмездие за Кейт и Джейд и парите за Хобарт. Няма друг начин да ги получа. Освен това имаме уговорка и с твоя приятел от Пентагона. Той изпълни своята част от нея, така че и аз не бива да се отмятам. Но в крайна сметка май ще пропусна обяда.

— Къде искаш да бъда аз? — попита Полинг.

— Във фоайето. Наблюдавай. После се настани в някой друг хотел. Остави ми бележка на рецепцията на „Хилтън“. Използвай името Бейзуотър. Аз ще заведа Лейн в Норфък, той ще се оправи с Тейлър, а аз ще се оправя с Лейн. После ще се върна да те взема, но още не знам кога. Ще отидем заедно някъде. Може би в Бат. На римските минерални бани. Ще се опитаме да се изчистим от цялата история.

 

 

Двамата минаха покрай един автосалон, където бяха изложени нови версии на миникупъра, който караха. Подминаваха дискретно разположени входове на жилищни кооперации с луксозни апартаменти. После се изкачиха по бетонното стълбище към фоайето на хотел „Парк Лейн Хилтън“. Полинг се настани в едно кресло в другия край на фоайето, а Ричър отиде до рецепцията. Застана на опашката. Наблюдаваше рецепционистите. Те се занимаваха с телефоните и компютрите си. Зад тях на ниски метални шкафове бяха наредени принтери и копирни машини. Над копирните машини имаше медна табелка с надпис „Забранява се копирането на определени видове документи“. Например банкноти, помисли си Ричър. Вече трябваше да има и закон за копирните машини, защото бяха започнали да работят твърде добре. Над тях имаше редица от часовници, настроени на различните часови пояси — от Токио до Лос Анджелис. Той сравни часа в Ню Йорк с часа в главата си. Съвпадаха до секундата. Човекът пред него си тръгна и Ричър се изправи пред рецепцията.

— Едуард Лейн и компания — каза той. — Пристигнали ли са вече?

Служителят натрака нещо на клавиатурата си.

— Все още не, господине.

— Имам среща с тях. Бихте ли им предали, че ще ги чакам отсреща във фоайето, когато пристигнат?

— За кого да предам, господине?

— За Тейлър — каза Ричър.

После се отдалечи от тълпата и си намери едно по-тихо място. Щеше да му се наложи да преброи осемстотин хиляди долара в брой и не искаше всички да го гледат. Отпусна се на едно кресло, наредено заедно с още три. От дългия си опит знаеше, че никой няма да седне при него. Никой никога не сядаше при него. Той сякаш излъчваше предупредителни сигнали и хората, които имаха поне малко здрав разум, им обръщаха внимание. Едно семейство наблизо вече го наблюдаваше подозрително. Майка с две деца, седнали на съседната група от кресла, които вероятно бяха пристигнали с по-ранен полет и чакаха стаята им да се освободи. Майката изглеждаше уморена, а децата — раздразнителни. Тя беше разопаковала половината им вещи, за да имат с какво да си играят. Играчки, книжки за оцветяване, опърпани плюшени мечета, кукла с една ръка, видеоигри на батерии. Ричър чуваше несръчните й предложения с какво да си запълнят времето: „Защо не направиш това? Защо не направиш онова? Защо не нарисуваш нещо и да ни го покажеш?“ Беше като психотерапия.

Ричър се обърна към входа на хотела. Постоянно влизаха хора. Някои бяха видимо уморени от пътуването, други изглеждаха делови и пълни с енергия. Някои носеха цели планини от багаж, други — само куфарче. Хора от всякакви националности. На съседните кресла едното дете замери другото с плюшено мече, но не улучи. Мечето се плъзна по пода и спря в крака на Ричър. Той се наведе да го вдигне. По него почти не беше останал плюш. Ричър го подхвърли обратно. Чу как майката предлага някаква друга безсмислена дейност: „Защо не направите това?“ Ричър си помисли: Защо не млъкнеш, по дяволите, и просто да си седите като нормални хора?

Той отново погледна към вратата и видя Перес. След него влезе Ковалски. После и самият Едуард Лейн, трети поред. После Грегъри, Грум, Адисън и Бърк. Чанти на колелца, сакове, чанти за костюми. Джинси и спортни якета, черни найлонови анораци, бейзболни шапки, кецове. Някои бяха с тъмни очила, други със слушалки. Изглеждаха уморени от нощния полет. Малко измачкани. Но всички бяха нащрек и не пропускаха нищо. Изглеждаха точно такива, каквито си бяха: отряд войници от специалните части, които се опитват да пътуват инкогнито.

Ричър ги проследи с поглед, когато се наредиха на рецепцията. Гледаше ги как чакат и се преместват напред един по един, когато им дойдеше редът. Видя как казваха имената си. Видя как служителят предаде съобщението на Лейн. Видя как Лейн се обърна, за да се огледа. Очите му пробягаха по всички във фоайето. Минаха през Полинг, без да спират. Минаха през дразнещото семейство. Стигнаха до лицето на Ричър и спряха. Лейн кимна. Ричър кимна в отговор. Грегъри взе магнитните карти, с които се отключваха стаите, седмината мъже отново нарамиха багажа си и тръгнаха през фоайето. Пробиваха си път през тълпата с рамо напред. Спряха заедно до креслата, където беше седнал Ричър. Лейн пусна единия от саковете си на пода, задържа другия и седна срещу него. Грегъри също седна, а Картър Грум зае последното свободно място. Ковалски, Перес, Адисън и Бърк останаха прави, като образуваха защитен обръч. Бърк и Перес наблюдаваха фоайето. С изострен поглед, без да пропускат нищо.

— Да видим парите — заяви Ричър.

— Кажи къде е Тейлър — отвърна Лейн.

— Първо ти.

— Знаеш ли къде е?

Ричър кимна.

— Да, знам. Два пъти установих визуален контакт. Снощи и тази сутрин. Само преди няколко часа.

— Добър си.

— Знам.

— Тогава ми кажи къде е.

— Първо ми покажи парите.

Лейн не отговори. В тишината Ричър чу как уморената майка казва: „Нарисувай Бъкингамския дворец.“ После той каза:

— Обаждал си се на частни детективи в Лондон. Без да ми кажеш. Опитал си се да ме изпревариш.

— Човек има право да си спести излишни разходи — отвърна Лейн.

— Успя ли да ме изпревариш?

— Не.

— Значи разходите не са излишни.

— Май си прав.

— Тогава ми покажи парите.

— Добре — каза Лейн. — Ще ти ги покажа.

Той свали сака от коленете си на пода и дръпна ципа. Ричър хвърли поглед надясно и наляво. Видя как детето отново се кани да метне опърпаното плюшено мече. Видя го и как улавя погледа на Лейн и стреснато се отдръпва към майка си. Ричър се премести по-напред на креслото и погледна надолу. Сакът беше пълен с пари. Един от пакетите с долари от О-Таун — виждаше се, че е отворен наскоро и част от парите са извадени.

— Нямаше ли проблем на летището? — попита Ричър.

— Чантата мина през рентгена — отвърна Лейн. — Никой нищо не каза. Ще можеш да върнеш парите без проблеми. Ако първо ги спечелиш, разбира се.

Ричър разтвори найлона и закачи с нокът един от широките ластици, с които бяха стегнати пачките. Ластикът беше опънат. Значи пачката беше дебела колкото трябва. Имаше четири еднакво високи купчини по двайсет пачки. Общо осемдесет пачки, четно число. По сто банкноти от сто долара във всяка. Да, това правеше осемстотин хиляди.

Дотук добре.

Ричър повдигна ъгълчето на една банкнота и го потърка между палеца и показалеца си. Хвърли поглед към отсрещния край на фоайето, където беше видял табелата над копирните машини: „Забранява се копирането на определени видове документи“. Но банкнотите в ръцете му не бяха копирани на ксерокс. Бяха истински. Миришеха на хартия и мастило за банкноти. Не можеше да ги сбъркаш.

— Добре — каза той и отново се облегна на креслото.

Лейн се наведе и дръпна ципа на сака.

— И така, къде е той?

— Първо трябва да поговорим за нещо — отвърна Ричър.

— Шегуваш се, нали?

— Там има цивилни. Невинни хора. Цяло семейство.

— Е, и?

— Не мога да ви пусна да нахлуете в къщата като маниаци. Не мога да допусна случайни жертви.

— Няма да има случайни жертви.

— Трябва да бъда сигурен.

— Давам ти думата си.

— Думата ти не става да си избърша задника с нея — отвърна Ричър.

— Няма да има стрелба — каза Лейн. — Мислех, че ти е ясно. Тейлър не заслужава куршум. Ще влезем, ще го хванем и ще го изведем, без да падне косъм от главата му, нито от главата на някой от останалите. Защото аз така искам. Искам го цял и непокътнат. Искам да бъде жив, здрав, в съзнание, да усеща всичко. Той ще ни каже за партньора си, а после ще умре — бавно и мъчително. Ще страда дълго, една или две седмици. Така че няма да има стрелба. Вярно, че не ми пука за случайните жертви. Но не искам нищо лошо да се случи на Тейлър. Не искам да се отърве с лесна смърт. Виж, за това мога да ти дам думата си.

— Добре — каза Ричър.

— Тогава ми кажи къде е.

Ричър помълча още малко. Мислеше си за Хобарт, за Бърмингам, щата Алабама, и Нашвил, щата Тенеси, и за добрите белокоси доктори с бели престилки, които държаха в ръцете си блестящи протези.

— В Норфък е — каза Ричър.

— Къде е това?

— Норфък е графство на североизток оттук. На около двеста километра от Лондон.

— Къде точно в Норфък?

— В една ферма, казва се „Грейндж“.

— Ферма?

— Равно поле — обясни Ричър. — Като маса за билярд. Има ровове, обозначаващи границите на фермата. Удобно е за отбрана.

— Кой е най-близкият голям град?

— Грейндж Фарм е на около петдесет километра югозападно от Норич.

— А най-близкият малък град?

Ричър не отговори.

— Кой е най-близкият малък град? — повтори Лейн.

Ричър отново хвърли поглед към рецепцията. „Забранява се копирането на определени видове документи“. Той се загледа в една работеща копирна машина. Под капака й просветваше призрачна зеленикава светлина. Ричър погледна измъчената майка и отново чу гласа й в главата си: „Защо не нарисуваш нещо и да ни го покажеш?“ Очите му се преместиха към едноръката кукла, която държеше детето. Ричър чу и гласа на Дейв Кемп от магазина в селото: „Стори ми се, че е тънка книга. С малко страници. Стегната с ластик.“ Спомни си едва доловимото усещане за сблъсък, когато опърпаното плюшено мече на детето се беше плъзнало по пода и се беше ударило в крака му.

— Ричър? — каза Лейн.

В съзнанието му прозвуча гласът на Лорън Полинг. „Горе-долу понякога е достатъчно. Когато излизаш, не те проверяват толкова подробно, както когато влизаш.“

— Ричър? — повтори Лейн. — Чуваш ли ме? Кой е най-близкият малък град?

Ричър бавно се изтръгна от унеса и погледна Лейн в очите.

— Най-близкият град се казва Фенчърч Сейнт Мери — каза той. — Ще ви покажа точно къде се намира. Пригответе се да тръгнем след един час. Ще се върна да ви взема.

После той се изправи и с всички сили се съсредоточи върху задачата безкрайно бавно да прекоси фоайето. Поставяше единия си крак пред другия, първо левия, после десния. Очите му срещнаха очите на Полинг. Той излезе от хотела. Слезе по бетонното стълбище. Стигна до тротоара.

И се втурна като полудял към подземния гараж.