Лий Чайлд
По трудния начин (56)

56

Полинг беше запазила места в бизнес класата на същия полет, който Тейлър беше хванал преди четирийсет и осем часа. Може би дори беше съшият самолет, ако се връщаше още на следващия ден. Но не беше възможно нито един от тях двамата да седи на същото място като Тейлър. Те бяха на двойка кресла до прозореца, а според списъка на пътниците, с който разполагаха, Тейлър беше седял на едно от четирите места в средата на салона.

Самите места представляваха странни конструкции с формата на вана, които бяха обърнати в срещуположни посоки. Мястото на Ричър до прозореца гледаше обратно на посоката на полета, а мястото на Полинг гледаше напред, към кабината. В рекламната брошура се твърдеше, че седалките се превръщат в истински легла, което може би беше приложимо за Полинг, но на Ричър не му достигаха около трийсет сантиметра. Поне начинът, по който бяха разположени, даваше известна компенсация. Ричър щеше да прекара следващите седем часа, обърнат право към нея, което му се струваше доста приятна задача.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Ние ще намерим Тейлър, Лейн ще се оправи с него, а после аз ще се оправя с Лейн.

— Как?

— Ще измисля нещо. Както каза Хобарт, на война всичко е импровизация.

— Ами останалите?

— Ще реша намясто. Ако преценя, че екипът ще се разпадне, когато Лейн го няма, ще оставя другите живи. Но ако някой от тях прояви желание да заеме мястото му, ще се наложи да очистя и него. И така нататък, докато екипът наистина се разпадне.

— Доста брутално.

— В сравнение с какво?

Полинг смени темата.

— Няма да е лесно да открием Тейлър.

— Англия е малка страна.

— Не чак толкова.

— Нали намерихме Хобарт?

— С чужда помощ. Дадоха ни адреса му.

— Ще се справим някак си.

— Как?

— Имам план.

— Кажи ми го.

— Познаваш ли някакви частни детективи във Великобритания? Съществува ли нещо като сдружение на частните детективи?

— Имам няколко номера.

— Добре тогава.

— Това ли е планът ти? Да наемеш частен детектив в Лондон?

— Местни експерти — обясни Ричър. — Винаги вършат работа.

— Можеше да го направим по телефона.

— Нямахме време.

— Само в Лондон живеят осем милиона души — каза Полинг. — А освен това има Бърмингам, Манчестър, Шефилд и Лийдс. И сума ти провинция. Котсуолдс. Стратфорд на Ейвън. Шотландия и Уелс. Тейлър е излязъл от летище „Хийтроу“ преди два дни. Вече може да е навсякъде. Дори не знаем къде е роден.

— Ще се справим някак си — повтори Ричър.

Полинг взе възглавница и одеяло от една стюардеса и спусна седалката. Ричър я погледа как спи, после той също легна със свити крака и глава, притисната в стената на своеобразната вана. Осветлението в салона беше синкаво и меко, а съскането на двигателите действаше успокояващо. Ричър обичаше да лети. Да заспи в Ню Йорк и да се събуди в Лондон беше като сбъдната мечта.

Събуди го стюардесата, която носеше закуската. Като в болница, помисли си той. Будят те, когато стане време за хранене. Но закуската беше хубава. Чаши с горещо кафе и хапки с бекон. Той изпи шест и изяде шест. Полинг го наблюдаваше с възхищение.

— Колко е часът? — попита тя.

— Пет без пет — отвърна Ричър. — Сутринта. Което в тази часова зона означава десет без пет сутринта.

Чуха се приглушени сигнали и светнаха табелки, които обявяваха, че се снижават към летище „Хийтроу“. По-северната географска ширина на Лондон означаваше, че в десет сутринта в края на лятото слънцето е високо в небето. Пейзажът под тях беше облян в светлина. В небето се гонеха облачета, които хвърляха сенки върху полята. Чувството за ориентация на Ричър не беше толкова добро, колкото чувството му за време, но все пак предположи, че са заобиколили града и подхождат към летището от изток. После самолетът направи остър завой и той се досети, че ги задържат. „Хийтроу“ беше известно с натоварения си трафик. Щяха да се завъртят над Лондон поне веднъж, а може би и два пъти.

Ричър подпря челото си на илюминатора и се загледа надолу. Видя Темза, която блестеше на слънцето като полирано олово. Видя Тауър Бридж — от бял камък, почистен наскоро и освежен с прясна боя по железните детайли. След него имаше един сив боен кораб, закотвен в реката — плаващ музей. След това Лондон Бридж. Ричър завъртя глава и потърси с поглед катедралата „Сейнт Пол“ на северозапад. Видя големия купол, около който лъкатушеха старинни улички. Лондон беше нисък град. Сградите бяха натъпкани плътно и хаотично покрай красивите завои на реката, но се простираха до хоризонта във всички посоки.

Ричър видя железопътните линии, които влизаха от всички посоки в гара „Уотърлу“. Видя Парламента. И „Биг Бен“ — по-нисък и квадратен, отколкото си го спомняше. Видя огромната бяла катедрала „Уестминстър“, която беше на хиляда години. На отсрещния бряг на реката имаше някакво гигантско виенско колело. Може би туристическа атракция. Навсякъде имаше зелени дървета. Виждаше се Бъкингамският дворец и Хайд Парк. Ричър хвърли поглед на север, където свършваха градините на двореца, и откри „Парк Лейн Хилтън“. Представляваше кръгла кула, опасана от тераси. Погледната отгоре, приличаше на сватбена торта. Малко на север от нея се виждаше и американското посолство. На Гроувнър Скуеър. Веднъж Ричър беше използвал един офис на посолството — в подземие без прозорци. Беше работил там в продължение на четири седмици по някакво мащабно военно разследване, което почти не си спомняше. Но си спомняше квартала. С подробности. Беше твърде богаташки за хора като него, поне докато не избягаш достатъчно на изток, за да влезеш в Сохо.

Ричър се обърна към Полинг.

— Била ли си в Лондон?

— Веднъж, на обмяна на опит в Скотланд Ярд.

— Това може да се окаже полезно.

— Беше преди един милион години.

— Къде беше отседнала?

— Бяха ни настанили в общежитието на един колеж.

— Знаеш ли някакви хотели?

— А ти?

— Не знам хотели, където те пускат само с дрехи за четиристотин долара. Знам най-вече места, където спиш с обувките.

— Не можем да отседнем някъде близо до Лейн и неговите хора. Не трябва да ни свързват с него. Не и ако се каним да му направим нещо.

— Което е сигурно.

— Какво ще кажеш да отседнем в някое наистина страхотно място? В „Риц“ например?

— Това е другата страна на проблема. За такова място четиристотин долара за дрехи е прекалено малко. А ние не трябва да бием на очи. Трябва ни хотел, където не ти гледат паспорта и можеш да платиш в брой. Може би в Бейзуотър. На запад от центъра, с лесен маршрут до летището.

Ричър отново се обърна към прозореца — навреме, за да види замъка „Уиндзор“. След него видя широка магистрала с шест платна, по които хората караха в лявата половина. Следваха предградия с двуфамилни къщи, улици с много завои, миниатюрни зелени дворчета и беседки. Прелетяха над паркинга на летището, който се простираше на цели акри наоколо — беше пълен с коли, много, от които бяха червени. После минаха над оградата на самото летище. И над пистите за рулиране. Когато се приближи до земята, самолетът отново започна да им се струва огромен. След като в продължение на седем часа им изглеждаше като тясна метална тръба, в която бяха натъпкани пътниците, сега отново се превърна в чудовище с тегло двеста тона, което се носеше с триста километра в час. Приземи се тежко, изрева и задейства спирачките, а после притихна и бавно се насочи към терминала. По говорителите им пожелаха „добре дошли“ в Лондон и Ричър се обърна да погледне към изхода в края на салона. Първите няколко крачки на Тейлър бяха много лесни за проследяване. Но след мястото за прибиране на багажа и стоянката на такситата работата щеше да стане много, много по-трудна. И все пак — не невъзможна.

— Ще се справим някак си — каза Ричър, въпреки че този път Полинг не го беше попитала нищо.