Лий Чайлд
По трудния начин (12)

12

Жената от другата страна на улицата се казваше Патриша Джоузеф, но малкото приятели, които й бяха останали, я наричаха Пати. Обаждаше се на един детектив от полицейското управление в Ню Йорк, който се казваше Бруър. Звънеше на домашния му телефон. Той вдигна на второто позвъняване.

— Докладвам за активност — каза Пати.

Бруър не попита кой се обажда. Нямаше нужда. Познаваше гласа на Пати Джоузеф по-добре от всеки друг.

— Давай — каза той.

— На терена има нов играч.

— Кой?

— Все още нямам име.

— Опиши го.

— Много висок и едър, като истински бияч. Гони четирийсетте. Къса светла коса, сини очи. Появи се късно снощи.

— От тях ли е? — попита Бруър.

— Не е облечен като тях. И е много по-едър от останалите. Но се държи по същия начин.

— Държи се по същия начин? Какво прави?

— Ходи. Движи се. Стои.

— Смяташ, че той също е бивш военен?

— Почти съм сигурна.

— Окей — каза Бруър. — Добра работа. Нещо друго?

— Само едно — каза Пати Джоузеф. — От няколко дни не съм виждала нито жената, нито дъщерята.

Телефонът в дневната в Дакота Билдинг звънна. Според Ричър часът беше точно пет. Лейн грабна слушалката и я притисна до ухото си. Ричър чу ръмженето и писукането на електронното устройство.

— Дайте ми Кейт — каза Лейн.

Последва много дълга пауза. После ясно и силно се чу женски глас. Но гласът не беше спокоен. Лейн затвори очи. После от слушалката отново се разнесе електронният глас и Лейн отвори очи. Отсреща се говори почти цяла минута. Лейн слушаше напрегнато, а лицето и очите му не спираха да се движат. После връзката прекъсна. Просто прекъсна, преди Лейн да отговори каквото и да било.

Той върна слушалката на мястото й. Лицето му беше наполовина изпълнено с надежда, наполовина — с отчаяние.

— Искат още пари — каза. — Ще получим инструкции след един час.

— Може би трябва да отида веднага — каза Ричър. — Може би ще се опитат да ни изненадат, като сменят интервала от време преди доставката.

Но Лейн вече клатеше глава.

— Те вече ни изненадаха. Казаха, че ще променят цялата процедура. Няма да стане по същия начин, както преди.

В стаята се възцари тишина.

— Добре ли е мисис Лейн? — попита Грегъри.

— По гласа й си личеше, че много се страхува — отвърна Лейн.

— А гласът на човека? — попита Ричър. — Нещо за него?

— Беше променен. Както обикновено.

— Имам предвид извън това. Опитай се да сравниш последното обаждане с предишните. Какви думи използваше, какъв словоред, интонация, ритъм, произношение. Дали е американец или чужденец?

— Защо да е чужденец?

— Като се има предвид какво работиш, ако имаш врагове, може би някои от тях са чужденци.

— Американец е — каза Лейн. — Поне така мисля.

Той отново затвори очи, за да се съсредоточи. Устните му се раздвижиха, сякаш преговаряше разговора в главата си.

— Да, американец е. Със сигурност е някой, за когото английският е роден език. Не се запъва. Не използва странни или необичайни думи. Говори нормален английски, какъвто се чува всеки ден.

— Един и същ ли е всеки път?

— Така мисля.

— А този път? Имаше ли нещо различно? Настроение? Напрежение? Все още ли се чувства господар на положението, или започва да се изнервя?

— Стори ми се спокоен — отвърна Лейн. — Дори облекчен. — Той спря за миг и добави: — Все едно всичко почти приключва. Все едно това ще е последната вноска.

— Прекалено е рано за последна вноска — обади се Ричър. — Дори не сме близо до края.

— Те ще кажат кога е краят — отвърна Лейн.

Никой не отговори.

— И какво ще правим сега? — попита Грегъри.

— Ще чакаме — отвърна Ричър. — Петдесет и шест минути.

— Писна ми да чакам — обади се Грум.

— Нямаме друг избор — каза Лейн. — Ще чакаме инструкциите и ще ги изпълним.

— Колко пари искат сега? — попита Ричър. — Десет?

Лейн го погледна право в очите.

— Не позна.

— Повече?

— Четири и половина — отвърна Лейн. — Точно толкова. Четири милиона и петстотин хиляди американски долара. В чанта.