Ъруин Шоу
Просяк, крадец (6)

5

Из бележника на Били Абът

1968

Имам слабост към баща ми, който е слаб човек. Простил съм му. Нямам слабост към майка си, която е силна жена и на която не прощавам. Нека онзи учен, който се рови в развалините на Брюксел през следващия век, се опита да обясни това. Малко или повече всички сме преследвани от образите на родителите си. Мене ме преследват образите на двама бащи. Уилям Абът, който ме е създал и който беше и вероятно още е дребничък и прекрасен, очарователен и за нищо негоден.

Колин Бърк, вторият съпруг на майка ми, беше великолепен, себелюбив, талантлив човек, който можеше да накара актьорите да играят като ангели, а екрана — да светне като пламнала клада. Аз го обичах, възхищавах му се и исках, като порасна, да стана като него. Ала не се получи така. Пораснах, но приличам на Уили Абът, без обаче да притежавам някои от основните му привлекателни качества. И него също го обичах.

Петдесет пъти съм го слагал да спи пиян.

Днес играх пет сета тенис на двойки и ги спечелих всичките.

 

 

Ходи още веднъж в консулството в Ница, два пъти в затвора в Грас, където Уесли бе преместен, и три пъти в кантората на адвоката. Консулът не можеше да му каже нищо определено, за което се извиняваше, адвокатът оказваше съдействие до известна степен, а Уесли не оказваше никакво съдействие, не говореше, не се разкайваше, външно изглеждаше не по-зле и не по-заинтересован за съдбата си от останалите затворници, сред които имаше един крадец на бижута, един фалшификатор на чекове и един фалшификатор на картини. Откак го бяха арестували, не се беше бръснал и гъсто наболата русолява брада му придаваше занемарен, свиреп вид, какъвто имат всички престъпници. Когато влезе да говори с Рудолф, малкото помещение се изпълни с остра, животинска миризма, сякаш уловен звяр бе затворен в мръсна зоологическа градина. Рудолф се почувства неловко, защото миризмата го пренесе в стаята над семейната пекарница, в леглото, на което спеше с брат си Том, когато бяха юноши и Том се връщаше след похожденията си в града. Рудолф извади носната си кърпа и се престори, че си секне носа, докато Уесли, подсмихвайки се, се настаняваше срещу него пред малката, небоядисана, издраскана маса — истинска провансалска антика, любезно предоставена от полицията на живописния град Грас.

Рудолф направи мрачна физиономия, за да покаже, че място за смях няма. Чрез адвоката той бе разбрал, че за полицията случаят е много сериозен — бирената бутилка може да се обяви за опасно оръжие, — и че Уесли ще остане в затвора още няколко седмици, без да е ясно дали след това ще бъде освободен.

Рудолф бе разговарял няколко пъти и с адвоката си Джони Хийт в Ню Йорк, който му каза, че ако се измъкне от французите, въпросът с наследството по всяка вероятност ще трябва да се уреди в Ню Йорк, последното известно местожителство на убития в Съединените щати, а това ще отнеме време.

Ще се удавим в хартия, помисли си Рудолф и си представи как „Клотилд“ с всички пътници потъва в море от призовки, съдебни разпореждания и всякакви бумаги, но продължи да слуша Джони Хийт, който беше почти сигурен, че съдията ще обяви съпругата Кейт Джордах за изпълнителка на завещанието, макар че е английска поданичка, а имуществото вероятно ще бъде поделено така — една трета на нея и две трети на сина, но трябва да се има предвид, че детето, което тя ще роди, ще усложни въпроса. Синът, който е малолетен, би трябвало да има настойник, докато навърши осемнайсет години. Джони смяташе, че Рудолф като най-възрастен и най-близък роднина от мъжки пол може да се нагърби с това. По всяка вероятност имуществото ще трябва да бъде ликвидирано и данъците изплатени, а това би означавало „Клотилд“ да се продаде до една година. Хийт обаче подчерта, че все още не може да каже нищо определено, че ще трябва да чуе и други мнения.

Рудолф не каза нищо на Уесли за проблемите, които Хийт бе повдигнал. Само го попита дали се отнасят добре към него, дали има нужда от нещо. Момчето небрежно отвърна, че се отнасят към него както към всички останали и че няма нужда от нищо. Странен, неблагодарен младеж и все по-враждебно настроен, каза си Рудолф неприязнено. И съвсем съкрати посещенията си.

 

 

Върна се уморен в хотела, но там положението не беше по-добро. Дори по-лошо. Джийн правеше все по-бурни сцени. Искаше да си отиде вкъщи, да излезе от тоя затвор — сигурно за първи път някой наричаше така „Отел дю кап“. Беше си внушила, че Рудолф е виновен, дето тя не може да си замине, и всички негови опити да й обясни, че не той, а полицията й задържа паспорта, не успяваха да обуздаят обхваналата я истерия.

— Дявол да го вземе — каза тя последния път, когато се разправяха, — загубеният ти брат не трябваше да си пъха носа там, където не му е работата. Щели да ме изнасилят. Голяма работа! Нямаше да съм първата американка, изнасилена във Франция, и освен това вече щях да съм си вкъщи.

Докато пискливият й глас пронизваше ушите му, Рудолф видя Джийн такава, каквато беше, когато се ожениха — енергично, прекрасно момиче, което се любеше страстно в топлия следобед в стаята с изглед към морето (в същата стая ли спи сега? — той не можеше да си спомни) и което в същия този невероятен следобед предложи да му купи яхта, признавайки, че тя, бедното трудово момиче, както той бе смятал преди брака им, е далеч по-богата от него. По-добре да не мисли за онези дни…

Според Джийн фактът, че Уесли за малко не уби човек, беше доказателство, че причината за трагедията е във вроденото влечение към насилие у фамилията Джордах, а не в нейното пиянство или в емоционалната й неустойчивост.

— Така или иначе — крещеше тя на съпруга си, — с мен или без мен, и брат ти, и синът му с тези характери са обречени от самото начало. То си им е в кръвта. — Рудолф си спомни, че и Гретхен бе казала горе-долу същото и той се бе възмутил. Бе видял Уесли в затвора. В жилите му не течеше само кръвта на Джордах. Спомни си Тереза, намусената, безскрупулна, вулгарна майка. Кой знае кои сицилиански разбойници са допринесли за тази животинска миризма, за тази ехидна усмивка? Вината, ако това изобщо е вина, трябваше да бъде справедливо разпределена.

— Знам за лудия ти баща — продължаваше да крещи Джийн и да му приписва вина за престъпленията на германските му предци. — Не знам само как ти и благочестивата ти сестра сте успели да се измъкнете. Но я вземи и сестра си — как умря съпругът й? Беше убит, убит, убит…

— В автомобилна злополука — опита се да прекъсне Рудолф пискливия й напевен монолог. — Всяка година петдесет хиляди души…

— Убит — повтори неотстъпчиво Джийн. — Страх ме е, като си помисля какъв живот очаква нашето дете, след като ти си му баща…

Рудолф се чувстваше безпомощен пред нападките й. Той имаше самочувствие, че може да се справя с проблемите, подхождайки рационално към тях, но ирационалното го плашеше, объркваше, обезоръжаваше. Като излезе от стаята, Джийн се хвърли по корем на канапето и удряйки възглавниците с юмруци, захлипа като дете:

— Искам да си отида вкъщи, искам да си отида вкъщи…

Гретхен също ставаше неспокойна, макар че не казваше нищо. У дома я чакаше работа, някакъв мъж непрекъснато й се обаждаше от Ню Йорк, прелестите на Лазурния бряг отдавна не я привличаха и Рудолф съзнаваше, че тя стои тук единствено от лоялност към него. Още един дълг за изплащане.

Веднъж през седмицата, като останаха насаме, тя тихо го попита:

— Руди, никога ли не ти е хрумвало просто да зарежеш всичко?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да се махнеш. В края на краищата тази каша не си я забъркал ти. Просто да си вземеш шапката и да си отидеш. Така или иначе, всички ще оцелеят.

— Не, никога не ми е хрумвало — рязко отвърна той.

— Възхищавам ти се, братко — каза Гретхен, макар че в начина, по който го каза, нямаше и следа от възхищение. — Възхищавам се и ти се чудя.

— Не си длъжна да стоиш тук, нали знаеш…

— Знам — отговори тя — и не възнамерявам да остана тук завинаги. Но предполагам, че ти ще останеш, ако е необходимо.

— Ако е необходимо. — Той нямаше работа, на него никой не му се обаждаше от Ню Йорк.

— Към казаното можеш да добавиш и това, че ми е жал за тебе, братко — каза Гретхен. — А сега слизам на плажа да се попека.

Кейт още не се бе обадила и Рудолф й беше благодарен за това. Но се ужасяваше от мига, в който щеше да му се наложи да отиде при нея, за да й каже какво трябва да се направи и какво ще означава това за нея.

Горкият Бъни Дуайър, мислеше си той, докато крачеше бавно по тесните улици на стария град към адвокатската кантора — старият другар, старият съдружник, когото законът и възприетата практика сега лишаваха от средства, защото приятелството и дългогодишният труд изобщо не влизат в юридическите сметки.

Рудолф все още не бе загубил здравия си разум благодарение на два следобеда, прекарани с Жана в един хотел в Ница. Никакви усложнения, никакви заробващи изявления за любов или за поемане на някаква отговорност, само изключителното удоволствие от плътта, което позволява да се отдадеш на забрава за час или два в полутъмната хотелска стая на непознат град.

Това ли е всъщност причината, поради която е готов да остане — безценните следобеди в Ница? Егоистичното удоволствие от двойното прелюбодеяние? Да не би да е обект на възхищение и жалост заради една лъжа?

 

 

Рудолф крачеше тежко към кантората на адвоката и се потеше неприятно от силното слънце.

Кантората на адвоката беше в собствената му къща до крепостните стени в две от старите скромни каменни сгради, където някога са живели рибарите на Антиб. Сега, ремонтирани и осъвременени, превърнати в елегантни жилища, тези сгради бяха собственост на хора, които никога не са хвърляли рибарска мрежа, не са изтегляли лодка и не са били застигани от буря в морето. Противно на общопризнатите икономически теории, каза си Рудолф, богатите следват бедните, а не обратното. Поне що се отнася до хубавите места, които бедните случайно са открили в миналото, когато са се заселили в този град, изложен на пиратски нападения, вражески пожари и опустошителни бури.

Кантората беше внушителна — подвързаните с кожа юридически книги запълваха целите стени, елегантните тъмни старинни мебели бяха излъскани до блясък, от широкия прозорец се виждаше как вълните на морето се разбиват в крепостните стени. Адвокатът беше възрастен човек, изправен и внушителен като обстановката около себе си, хубаво облечен, с големи, добре поддържани ръце, осеяни с кафеникави петна. Имаше лъскава плешивина над острото си лице с голям нос и тъжни очи. И как да не е тъжен, каза си Рудолф, здрависвайки се със стария човек, като си помисля през какво е минал, за да стигне до този кабинет.

— Имам съществени новини за вас — каза адвокатът, когато Рудолф седна срещу голямото лъскаво бюро. Той говореше английски бавно, като внимателно подбираше думите. От самото начало бе намекнал на Рудолф, че е прекарал военните години в Англия. Имаше звучен глас. — Първо за вашата съпруга. Получих паспорта й. — Той отвори едно чекмедже, наведе се, извади паспорта и леко го плъзна по бюрото към Рудолф. — Полицията е открила Данович, когото искаше да разпита още веднъж. Увериха ме, че разпитът е протекъл… енергично. За съжаление, макар и да има полицейско досие за арести по повод разни престъпления, всеки път са го освобождавали и до съд не се е стигало. Освен това алибито му е непоклатимо. Бил целия ден в Лион да си оправя зъбите. Справката за прегледите при зъболекаря го потвърждава.

— Какво означава това?

— Това означава — сви рамене адвокатът, — че ако полицията не докаже, че зъболекарят лъже или че Данович е имал съучастници, които е напътствал или наставлявал, или подстрекавал да извършат убийство, полицията не може да го арестува. До този момент обаче няма доказателства, че той е замесен в тази история. Полицията, разбира се, би искала да продължи да го разпитва, но засега няма основание да го задържа. Освен ако… — замълча той.

— Освен ако какво?

— Освен ако съпругата ви не пожелае да го обвини в опит за изнасилване.

Рудолф изпъшка. Знаеше, че е невъзможно да накара Джийн да направи такова нещо.

— Единственото, което жена ми иска, е да си отиде вкъщи — каза той.

— Напълно я разбирам. И освен това не е имало свидетели — закима адвокатът.

— Единственият свидетел е бил брат ми, а той е мъртъв — добави Рудолф.

— В такъв случай мисля, че съпругата ви ще направи най-добре да замине, колкото е възможно по-скоро. Мога да си представя какво мъчение…

Не, не можеш, драги, каза си Рудолф, не можеш нито за секунда, мислейки повече за себе си, отколкото за жена си.

— Във всеки случай делата за изнасилване се водят най-трудно — каза старият човек. — Особено във Франция.

— И в Америка също не се водят лесно — отвърна Рудолф.

— Престъплението е от такъв род, че съдът се озовава в неудобно положение — каза адвокатът и се усмихна, за да покаже, че възрастта и професията са го накарали да свикне с несправедливостта.

— Тя ще тръгне още утре — каза Рудолф.

— Така… — адвокатът поглади нежно лъскавата повърхност на бюрото си и дървото отрази меко бялата му ръка. Единият проблем бе разрешен. — А сега за племенника — той погледна косо Рудолф с избледнелите си очи, разположени в жълтеникави торбички от сбръчкана кожа. — Не е разговорлив. Поне с мене. А също и с полицията. Когато го разпитват, отказва да обясни какъв е бил мотивът да нападне онзи човек в бара. Може би на вас е казал нещо — погледна го той пак косо със старите си проницателни очи.

— Нищо не ми е казал — отговори Рудолф. — Аз имам някаква представа, но… — той сви рамене. — В съда моите думи няма да означават нищо.

— Значи не може да се разчита на защита. Няма смекчаващи вината обстоятелства. А физическото нападение се смята за сериозно провинение според френските закони. — Адвокатът пое тежко въздух. Дали беше лек пристъп на астма, или знак на одобрение, неизречена гордост от цивилизованите нрави на Франция, където хвърлянето на бирена бутилка по човек се смята за изключително сериозно престъпление в сравнение с дивашкото отношение в Америка, където всеки може да удари всекиго с безнаказана лекота. — За щастие — продължи адвокатът, вече оправил дишането си — англичанинът е извън опасност. Ще го изпишат от болницата след няколко дни. Самият той няколко пъти е нарушавал разпоредбите на местната полиция и не е склонен да подвежда когото и да било под отговорност. Освен това съдебният следовател е взел предвид възрастта на момчето и загубата, която неотдавна е претърпяло, и е проявил снизходителност — момчето трябва да бъде придружено до най-близкия граничен пункт или летище след осем дни. Извинете, след една седмица, както се изразяваме ние, французите. — Той отново се засмя, възхищавайки се на родния си език. — Но не ме питайте защо. — Прокара ръка по бюрото, издавайки лек звук като шумолене на хартия. — Ако момчето иска да се върне във Франция, евентуално за да продължи образованието си… — Подсмърквайки деликатно в носната си кърпа, той искаше да каже учтиво, че в Америка образованието е рядка стока. — Сигурен съм, че след година-две, когато всичко се забрави, бих могъл да му уредя да се върне.

— Радвам се да го чуя — каза Рудолф. — По думите на баща му и на мистър Дуайър на него тук му харесва и в училище върви много добре.

— Той трябва да продължи в лицея, поне докато мине зрелостните изпити. Ако желае да постигне нещо на този свят, бих казал, че в наше време това е минималното изискване.

— Ще си помисля. И, разбира се, ще поговоря с момчето.

— Добре — каза старият човек. — Вярвам, драги приятелю, че оценявате като добра и предана работата, която свърших, и смятате, че постигнах добри резултати, използвайки малкото влияние, което имам в този… този — той отново се поколеба коя английска дума да употреби — в това pays, в този район на крайбрежието.

— Много ви благодаря, метр — отвърна Рудолф. Поне се беше научил как се обръщат към френските адвокати. — Но как ще се уреди въпросът? — попита. — Искам да кажа, придружаването до най-близкия граничен пункт — намръщи се той. — Не познавам човек, когото да са придружавали до най-близкия граничен пункт.

— О, този въпрос ли — небрежно отвърна старият човек. За него това беше проста работа. — Ако след една седмица бъдете на летището в Ница с билет, момчето ще пристигне там, придружено от полицейски агент, който ще изчака самолетът да излети. За Съединените щати например. Тъй като придружителят няма да бъде униформен, любопитни погледи няма да има: все едно, че вуйчо или приятел на семейството изпраща момчето с пожелание за bon voyage.

— Момчето знае ли? — попита Рудолф.

— Аз лично му съобщих тази сутрин — каза адвокатът.

— Щастлив ли изглеждаше, или тъжен? — продължи да пита Рудолф.

— Не изглеждаше нито щастлив, нито тъжен.

— Разбирам.

— Позволих си да проверя разписанието на американските авиокомпании, които обслужват Ница. Най-удобен е самолетът, който излита в единайсет и трийсет сутринта.

— Ще бъда там — каза Рудолф, пресегна се за паспорта на Джийн и го сложи в джоба си.

— Трябва да ви поздравя, мосю Джордах — продължи старият човек, — че с такова спокойствие и джентълменско самообладание приехте този неприятен случай.

— Благодаря ви.

Веднага щом изляза от този прекрасен кабинет, каза си Рудолф, ще ме напусне и спокойствието, и самообладанието, било то джентълменско или не. Като се надигна да стане, му се зави свят, помисли, че ще припадне, и трябваше да се подпре с ръка на масата. Старият човек насмешливо го погледна и попита.

— Да не би да сте прекалили с обяда?

— Работата е, че изобщо не съм обядвал. — От седем дни не беше сядал да обядва.

— Много е важно човек да си пази здравето, особено когато е в чужда страна каза адвокатът.

— Искате ли да ви оставя адреса си в Съединените щати, за да ми изпратите сметката? — попита Рудолф.

— Не е необходимо, мосю — спокойно отговори старият човек. — Помощникът ми я е приготвил, можете да я вземете от съседния кабинет. Не е нужно да се затруднявате с франкове. Достатъчно е да напишете един чек в долари и да бъдете любезен да го изпратите в женевската банка, чийто адрес е отбелязан на сметката.

Внушителен, компетентен, заобиколен от великолепни старинни мебели, разполагащ с изглед към синьото море и с необложена с данъци банкова сметка в Швейцария старият човек бавно се изправи, съобразявайки се с напредналата си възраст, и се ръкува с Рудолф, след което го придружи до вратата с думите:

— Enfin, искам да изразя съчувствието си към вас и вашето семейство и да изкажа надежда, че случилото се няма да ви попречи в бъдеще отново да посетите тази красива част на света.

 

 

Всяко нещо по реда си, помисли си Рудолф, докато се отдалечаваше от кантората на адвоката и вървеше към пристанището покрай крепостните стени, покрай музея „Грималди“ с всичките картини на Пикасо. Първо лошите новини. Това означаваше Дуайър и Кейт. Ще трябва да им разкаже за вчерашния разговор с Хийт. За предпочитане е да ги види двамата едновременно, за да няма недоразумения и подозрения за тайни сделки. След това хубавите новини за Джийн и Гретхен, че вече могат да се върнат у дома. Нито единият, нито другият разговор го привличаха. Следваше отново посещение в затвора, за да се реши къде, как и с кого ще живее Уесли в Америка. Може би това щеше да бъде най-неприятният разговор. Дано поне Уесли да се е избръснал. И да си е взел душ.

Той спря и загледа морето, отправи поглед към Ла Бе дез Анж. Заливът на ангелите. Французите пет пари не дават какви имена измислят. Антиб например. Гръцките заселници го нарекли Антиполис — Срещу Града. Срещу кой град? Срещу Атина ли, на хиляда мили с галера? Ах, тези гърци, измъчвани от носталгия. Той самият не се измъчваше от носталгия по никой град. Щастливи гърци. Какви ли са били тогава законите, какво ли справедливо наказание са налагали строгите управници на едно момче, ударило човек с бутилка от бира в някаква кръчма? Каква е била тази гражданска съвест, този стремеж към слава или печалба, тласнали древните законодатели и оратори да се откажат от научни школи и безгрижен живот и да поемат бремето да управляват този буден и войнолюбив народ? Той самият също бе философствал, убеждавал, слушал възторжените викове на тълпата, побеждавал и заемал постове. Защо? Вече не можеше да си спомни.

Потокът от коли не спираше дори по тясното каменно шосе покрай крепостните стени. Някога Антиб е бил заспало, забравено градче, но сега беше пренаселен от облагодетелстваните наследници или жертви на двайсетия век, избягали от студа, втурнали се на юг при хубавия климат, за да работят и живеят тук, не само да се забавляват. Те отглеждаха цветя и развиваха лека индустрия. Рудолф беше човек на Севера, но не би се отказал да поживее няколко години на юг. Ако тук не се бе случило това, което всъщност се случи, би могъл да се установи и да заживее удобно в този град, непознат и никому известен, оттеглил се от работа по собствено желание, както правят някои мъже между трийсет и четирийсет години. Имаше елементарни познания по френски — Жана е доказателство за това, — би могъл да ги усъвършенства, да се научи да чете Виктор Юго, Жид, Кокто, новите писатели, които си струва да бъдат прочетени, да ходи в Париж на театър. Мечти. Вече неосъществими.

Той пое дълбоко соления уханен морски въздух. Можеше да отиде почти навсякъде, но не и да остане точно тук, на това зловещо и красиво място.

И отново закрачи, спускайки се от крепостните стени към пристанището. Трябваше да намери Дуайър и Кейт. Биха могли да поговорят в някое кафене, тъй като Кейт бе казала, че никога вече не иска да види „Клотилд“. Може и да е променила решението си, след като първоначалният шок е преминал, защото не е сантиментална жена, но Рудолф никога не би настоявал да се срещнат на яхтата.

Точно пред входа на пристанището имаше малко моряшко кафене. Отпред на мъничка маса седеше Дуайър с една жена, обърната гърбом към Рудолф. Когато извика Дуайър, жената се извърна и той видя, че това е Кейт. Беше отслабнала, а може би черната рокля я правеше да изглежда по-слаба. Кафявият тен бе избледнял и косата й небрежно падаше встрани около лицето. Обзе го яд или нещо подобно на яд. Тя знаеше какво се опитва да направи той за нея, а не си бе дала труда дори да му се обади и да каже къде е отседнала, и сега си седяха с Дуайър като стара брачна двойка, която си споделя тайни на слънце. Тя стана да го поздрави и той се смути.

— Може ли да остана при вас за малко? — попита Рудолф. „Малко“ е относително понятие.

Без да каже дума, Дуайър придърпа един стол от съседната маса. Беше облечен както обикновено, все така загорял и мускулест, мишците му издуваха късите ръкави на бялото поло с надписа. Скръбта, която таеше, не бе изложена на показ.

— Какво ще пиеш? — попита Дуайър.

— Вие какво пиете?

— Пастис.

— Не, благодаря — каза Рудолф. Не обичаше този сладникав, бонбонен вкус. Напомняше му за дългите, черни, огъващи се захарни пръчки, които му купуваше баща му, когато беше малък. Нямаше желание да си спомня за баща си. — Ако може един коняк.

Дуайър влезе в кафенето да вземе коняка. Рудолф погледна Кейт. Тя седеше отпуснато, с безизразно лице. Като мексиканска селянка, помисли си Рудолф, привършила работата за деня, седнала на слънце пред дома си да чака мъжът й да се върне от полето. Тя сведе очи, отказвайки да го погледне, сякаш криеше зад стена от кирпич примитивните си мисли. Той долови враждебност. Може би целувката за раздяла на „Клотилд“ е била саркастичен поздрав? А може би го е целунала искрено, но после е съжалила за това?

— Как е Уесли? — попита тя, все още отбягвайки погледа му. — Бъни ми разказа всичко.

— Добре е. Ще трябва да напусне Франция след една седмица. Най-вероятно ще отиде в Щатите.

— Така си и мислех — кимна тя. Гласът й беше тих и равен. — Така е по-добре. Не бива да се мотае тука.

— Голяма глупост направи с това сбиване — каза Рудолф. — Не знам какво го е прихванало.

— Може би се е сбогувал с баща си — отвърна Кейт.

Рудолф замълча за миг, засрамен от думите си. Почувства се като първия ден, когато си тръгна от консулството и усети, че плаче по улиците, и додаде:

— Ти го познаваш по-добре. — Трябваше да смени темата. — А ти как си, Кейт? — попита, като се опита гласът му да прозвучи нежно.

Тя изсумтя някак странно и неодобрително каза:

— Добре съм, доколкото е възможно. Бъни ми прави компания.

Може би трябва да се оженят, помисли си Рудолф. Двамата са си лика-прилика. Едни и същи уроци са учили, една и съща школа са минали. Правят си добра компания, както се изрази тя.

— Все се надявах, че ще се обадиш — излъга той.

Тя вдигна очи, погледна го и спокойно отговори:

— Знаех къде можех да те намеря, ако имаше какво да ти кажа.

Бъни се върна с коняка и още две чаши пастис. Рудолф гледаше как наливат вода в чашите, от което питието стана млечно — жълтеникаво. Машинално вдигна своята чаша.

— За… — Той замълча и неуверено се засмя. — За нищо, както изглежда.

Дуайър вдигна чашата си, но Кейт продължи да върти бавно своята на масата.

Конякът беше остър и Рудолф пое дъх след първата глътка.

— Нещата имат известно развитие и смятам, че би трябвало да знаете… — трябва да спра да говоря като на събрание, помисли си той. — Радвам се, че ви намерих и двамата. — След това ясно, както добре умееше, обясни какво му е казал Джони Хийт за наследството. Те го изслушаха учтиво, но не проявиха интерес. Не ви ли интересува бъдещето ви, идеше му да изкрещи.

— Аз не искам да бъда… как беше думата? — бавно попита Кейт.

— Изпълнителка на завещанието. — Хийт му бе казал, че вероятно това ще бъде решението на съда.

— Изпълнителка на завещанието. Нищо не разбирам от тая работа — каза Кейт. — Пък и смятам да се върна в Англия. В Бат. Майка ми е там, ще получавам социална помощ за бебето и майка ми ще го гледа, когато тръгна на работа.

— Каква работа? — попита Рудолф.

— Бях келнерка в един ресторант, преди да ме призове морето — поясни Кейт и язвително се засмя. — За келнерки винаги има работа.

— Като се уреди въпросът с наследството, ще остане една известна сума. Няма да ти се налага да работиш.

— Че какво ще правя по цял ден, ще седя и ще гледам телевизия ли? — отговори Кейт. — Без работа аз не мога да стоя. — С предизвикателния си тон тя ясно даваше да се разбере, че той и жените около него са лентяи. — Колкото пари останат, а според мен те няма да са много след всичките разправии с адвокати и други такива, ще ги запазя да изуча детето. Ако е момиче и се изучи, може и да не му се наложи да прислужва като майка си по масите или да глади роклите на дамите в някоя задушна корабна пералня.

С нея не можеше да се спори и Рудолф каза без всякаква надежда:

— Ако някога имаш нужда от нещо, от пари, от каквото и да било, обади ми се.

— Няма да има нужда — отговори тя, сетне пак сведе очи и продължи да върти чашата си.

— За всеки случай — каза Рудолф. — Може би един ден ще поискаш да отидеш в Америка.

— Америка мене не ме привлича — отвърна Кейт. — Там ще стана за смях на хората.

— Няма ли да искаш да видиш Уесли?

— Защо не — каза тя. — Ако той иска да ме види, от Америка за Лондон всеки ден има самолети.

— А междувременно — продължи Рудолф, стараейки се гласът му да не звучи умолително, — докато въпросът с наследството не е уреден, ще имаш нужда от пари.

— Не — отговори тя. — Аз си имам спестявания. Убедих Том да ми плаща заплата както и преди, нищо, че спяхме в едно легло и се канехме да се оженим. Казах му, че любовта си е любов, а работата — работа — заяви тя, горда, че може да поставя нещата по местата им. Най-сетне вдигна чашата си и отпи.

— Предавам се — каза Рудолф, неспособен да прикрие раздразнението си. — Говориш така, сякаш съм ти враг.

Тя го изгледа безизразно, както би го изгледала една индианка.

— Не си спомням да съм казала нещо, от което излиза, че си ми враг. Права ли съм, Бъни?

— Аз не обърнах внимание — каза притеснено Дуайър. — Не мога да преценя.

— А ти? — обърна се Рудолф към Дуайър. — Нямаш ли нужда от пари?

— Аз винаги съм бил пестелив — отвърна Дуайър. — Том ме подиграваше, че съм стиснат и скъперник. Подсигурил съм се, благодаря.

Признал се за победен, Рудолф допи коняка си и каза:

— Поне ми оставете адресите си. И двамата. За да мога да се свържа с вас.

— Остави адреса на Уесли тук, в корабостроителницата — каза Кейт. — Ще им драсвам по някой ред от време на време и те ще ме държат в течение. Когато му дойде времето, ще му съобщя сестра ли си има или брат.

— Не съм сигурен къде ще бъде Уесли — отбеляза Рудолф. Усети, че гласът му пресипва, че гърлото му е продрано от коняка и от усилието да разговаря с тези две изплъзващи му се, неотстъпчиви човешки същества. — Ако пишеш до мен, непременно ще му предам писмото.

Кейт го изгледа продължително, после отново вдигна чашата към устните си. Отпи и каза:

— Не искам жена ти да чете никакви мои писма. — И сложи чашата на масата.

— Жена ми не ми отваря пощата — отговори Рудолф и този път не можа да сдържи яда си.

— Радвам се да чуя, че е жена, която може да проявява характер — каза Кейт. Стори ли му се, или в очите й наистина проблесна злобно пламъче?

— Опитвам се само да помогна — уморено каза Рудолф. — Чувствам се задължен… — Той спря, но беше късно.

— Благодаря ти за намеренията, но към мене нямаш никакви задължения — отвърна Кейт.

— Май по-добре е да не говорим за това, мистър… Руди — обади се Дуайър.

— Добре, нека да не говорим за това. Аз ще бъда в Антиб поне още една седмица. Кога смяташ да заминеш за Англия, Кейт?

Кейт оправи с две ръце гънките в скута на роклята си и каза:

— Веднага щом си събера нещата.

Рудолф си спомни единствения протрит куфар от изкуствена кожа, който Уесли й бе помогнал да пренесе от „Клотилд“. Петнайсет минути сигурно щяха да бъдат достатъчни, за да си събере нещата.

— Колко време смяташ, че ще отнеме това? — търпеливо попита той.

— Трудно ми е да кажа — отвърна Кейт. — Седмица. Или две. Ще трябва да се сбогувам с някои хора.

— Остави си поне тукашния адрес — предложи Рудолф. — За всеки случай, може да се наложи да се подписва нещо пред нотариус…

— Бъни знае къде съм — каза тя.

— Кейт, аз искам да ти бъда приятел — каза тихо Рудолф.

Тя бавно кимна и рязко заяви:

— Не бързай толкова, приятел… — Целувката на раздяла в салона на „Клотилд“ сигурно е била израз на вцепенението, в което Кейт бе изпаднала. Прекараната в размисли седмица я бе озлобила. Рудолф не можеше да я обвинява.

— А ти докога смяташ да останеш? — обърна се той към Дуайър.

— Ти би трябвало да знаеш това по-добре от мене, Руди — отвърна Дуайър. — Смятам да стоя, докато ме изхвърлят. Всеки момент ще пристигнат новият вал и витлото, а това означава поне три дни яхтата да е на сухо, и то в случай, че получа застраховката… Можеш да ми направиш една услуга — защо не уредиш застраховката? Тия чиновници ще се мотаят сума време, ако някой не ги пришпори. А ти можеш да говориш с тях по-добре от мене. Така че…

— По дяволите застраховката — не издържа Рудолф. — Оправяй се сам със застраховката.

— Няма защо да крещиш на Бъни — спокойно се намеси Кейт. — Той просто иска яхтата да е във форма, та като дойде време да я продадеш, да не се окаже, че имаш една изгнила черупка.

— Извинявай — каза Рудолф. — Много ми се събра…

— Няма съмнение, че много ти се събра — отвърна Кейт. По тона й не пролича дали го иронизира.

— Трябва да се върна в хотела — надигна се Рудолф. — Какво дължа тук?

— Пиенето е от мен. Аз черпя — заяви Дуайър.

— Ще те държа в течение на нещата — каза Рудолф.

— Много любезно от твоя страна. Ще се радвам да видя Уесли, преди да замине за Америка — отвърна Дуайър.

— Ще трябва да го видиш на летището. Той ще отиде там направо от затвора. Придружен от полицай — обясни Рудолф.

— Такава е френската полиция — каза Дуайър. — Не й стига това, че те праща в затвора, ами и… Кажи на Уесли, че ще бъда на летището.

— Хайде, и да се пазите! И двамата — заръча Рудолф.

Те не отговориха, продължиха да седят мълчаливо пред чашите си, останали вече в сянка, тъй като слънцето залязваше и отсрещната сграда го закриваше. Рудолф едва забележимо им махна с ръка и се запъти към туристическото бюро до площада, където можеше да купи трите самолетни билета за утрешния полет.

Като съпруг и съпруга ще бъдат подходяща двойка, горчиво си помисли той, подминавайки магазинчета за антикварни предмети, за сирене, за вестници… Какво ми става, господи? От къде на къде съм толкова сигурен, че мога да се погрижа за всички. За всички. Та аз приличам на малоумно куче от кучешките надбягвания. Щом трябва да се поема отговорност, независимо чия, моя или не, аз я поемам, също като ония кучета, които се втурват след изкуствения заек макар че никога няма да го хванат и добре знаят, че няма да го хванат. Каква е тази болест, от която съм се заразил като млад? Суета? Страх, че няма да бъда харесан? Заместител на отхвърлената религия? Добре, че не съм участвал във война — още първия ден щях да падна убит, и то — застрелян от собствените си хора, защото съм се опитал да спра отстъпление или доброволно съм тръгнал да осигурявам муниции за изгубено и пленено от врага оръдие. Задачата, която ще си поставя догодина, каза си той, е да се науча да казвам „Майната ти“ на всички без изключение.