Ъруин Шоу
Просяк, крадец (15)

2

След телефонния разговор от Чикаго той не се чу с чичо си близо два месеца.

Като пристигна в Ню Йорк, Уесли отиде направо при Алис Ларкин. Сигурно е изглеждал ужасно след толкова дни, прекарани по пътищата, защото, като влезе в малкия като кутийка кабинет, тя извика, сякаш я бяха заляли с кофа студена вода. Той не помнеше откога не беше ял и колко нощи бе преспал в кабините на разни камиони; имаше нужда да се избръсне, яката му беше смачкана, панталоните му — изцапани с масло, защото бе помагал на един шофьор да смени гумата на големия камион с ремарке след Питсбърг; а в джоба си имаше само четирийсет и пет цента.

Първоначалният шок обаче отмина, мис Ларкин искрено се зарадва, че го вижда, и преди той да й разкаже за какво е дошъл, тя настоятелно го покани да слязат долу да обядват.

Като се нахрани и се почувства отново човек, той й разказа в общи линии всичко. Опита се да омаловажи нещата и да ги представи откъм смешната им страна, за да не си помисли симпатичното момиче, че той е едно голямо хленчещо бебе. С нея се говореше лесно — седнала срещу него на масата, тя го гледаше съсредоточено през очилата си, а дребното й личице с розови бузи беше цялото внимание, докато той обясняваше защо е напуснал Индианаполис, защо има заповед за арестуването му, как е поделено наследството и така нататък.

Алис не го прекъсна, той й разказа всичко на един дъх, само от време на време тя току въздъхваше или поклащаше глава в знак на съчувствие или възмущение.

— А сега какво смяташ да правиш? — попита момичето, когато той свърши да говори.

— Ами, както ти казах и първия път — започна той, — иска ми се да издиря хората, които са познавали баща ми, и да си създам представа какъв е бил той в техните очи, нали разбираш, различни хора, различни периоди от живота му… Аз го познавах по-малко от три години. — Вече говореше сериозно, без да се опитва да бъде ироничен или да изглежда възрастен. — Имам чувството, че в главата ми се е отворило едно голямо празно място — там, където би трябвало да е баща ми, — и искам да го запълня колкото се може по-добре. Сигурно ти звучи глупаво…

— Не, съвсем не — възпротиви се тя.

— Обясних ти, че имам списък на хора… — Той извади портфейла от джоба си и сложи на масата избелелия, смачкан лист с имената. — Твоето списание, изглежда, може да открие всичко за когото си поиска — каза Уесли, — затова си помислих, че ако няма да те затрудни много, може би в свободното си време…

— Естествено, ние не сме вездесъщи, както би могло да… — започна мис Ларкин и спря, като видя озадачения израз на лицето му. — Искам да кажа всезнаещи, както би могло да си помисли човек, но сме доста добри при откриването на хора. — Тя погледна листа и продължи: — Тази работа ще отнеме известно време, пък и няма гаранция, че ще мога да открия всички, но… — Тя го изгледа с любопитство: — В Ню Йорк ли ще останеш?

— Сигурно.

— Къде точно?

Той притеснено се размърда на стола си.

— Още не съм решил. Дойдох направо тук.

— Уесли, кажи ми истината, с колко пари разполагаш? — попита мис Ларкин.

— Какво значение има това? — зае отбранителна позиция Уесли.

— Приличаш на бостанско плашило — каза тя. — Все едно, че не си ял от една седмица. Колко пари имаш в себе си?

— Четирийсет и пет цента — усмихна се леко той. — Един наследник на богатството на Джордах. — И побърза да добави: — Разбира се, винаги мога да се обадя на чичо си да ми прати пари, но засега предпочитам да не му се обаждам.

— Нали нямаш нищо против, ако задържа списъка? — каза мис Ларкин. — Ще трябва да ми обясниш кои са тези хора и къде смяташ, че могат да бъдат намерени…

— Разбира се.

— Това може да отнеме седмици.

— Аз не бързам.

— Но очакваш да преживееш през тези седмици с четирийсет и пет цента? — Гласът й прозвуча обвинително, сякаш му се беше ядосала.

— Все нещо ще изскочи — неопределено отвърна той. — Винаги така става.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че нещо вече е изскочило? — И кой знае защо се изчерви.

— Какво е то?

— Аз — каза тя и гласът й прозвуча по-високо, отколкото искаше. — Аз изскочих. Слушай сега внимателно. Имам две стаи и кухня. Имам и много удобно канапе, на което можеш да спиш. Не съм кой знае каква готвачка, но няма да гладуваш…

— Не мога да приема такова нещо — възпротиви се Уесли.

— Защо?

— Не знам защо — отново се усмихна той.

— Имаш ли други дрехи?

— Имам чиста риза, един чифт чорапи и бельо. Оставих ги долу на пропуска.

— Една чиста риза… — кимна строго тя. — Както разбирам, тези хора в списъка са пръснати из цялата страна…

— Сигурно. Баща ми не е стоял на едно място.

— И ти смяташ да обикаляш цяла Америка, да влизаш в къщите на разни хора и да ги разпитваш за най-интимни неща с една чиста риза в чантата си?

— Не съм мислил много по този въпрос — отново зае отбранителна позиция той.

— Късмет ще имаш, ако успееш да прекрачиш нечий праг в този си вид — каза тя. — Цяло чудо е, че са те пуснали да се качиш при мен.

— Вярно, че не съм се поглеждал в огледало през последните няколко дни.

— Сега ще ти кажа какво смятам да направя с теб — гласът й прозвуча сигурно, макар че вътрешно съвсем не се чувстваше сигурна.

— Ще останеш при мен и ще ти дам малко пари на заем, за да си купиш дрехи…

— Не мога да приема такова нещо.

— Разбира се, че можеш — настоя тя. — Нали чу — казах „на заем“!

— Един господ знае кога изобщо ще си получа парите.

— Мога да почакам.

Уесли дълбоко въздъхна и тя видя как му олекна.

— Не мога да разбера защо се отнасяш толкова добре с мен. Познаваш ме съвсем малко…

— Познавам те достатъчно, за да се отнасям добре с теб — отвърна тя и на свой ред въздъхна. — Трябва да бъда честна с теб и да ти кажа още нещо. Не правя всичко това от случайни благотворителни подбуди. Поставила съм си дефинитивна цел. Знаеш ли какво значи дефинитивен?

— Попрочел съм някои книжки, мис Ларкин — засегна се той.

— Алис.

— Исках само да кажа, че не съм толкова глупав, колкото изглеждам.

— Мисля, че изобщо не си глупав. Както и да е — продължи тя, поемайки дълбоко дъх, — аз си имам лични, егоистични причини за това, което правя, и най-добре да ти ги кажа още сега. Надявам се само, че няма да се засегнеш.

— Как мога да се засегна, когато някой иска да ми даде подслон и да ме облече като нормален човек?

— Ще ти обясня как — отговори тя. — Миналия път, като си тръгна оттук… Не. Трябва да се върна по-назад. Като всички други в това списание и аз искам да бъда писателка. Въобразявам си, че съм романистка. Когато ти дойде за първи път тук, бях изписала шейсет страници от един роман. Но след като си тръгна, аз се прибрах вкъщи и ги изгорих.

— Защо си направила това? Какво общо има то с мене?

— Всичко. След като проучих материалите за твоя случай и изслушах разказа ти, прецених, че съм съчинила куп глупости — познати, изтъркани, банални глупости. Реших да напиша роман за едно младо момче, чийто баща е бил убит…

— О — възкликна тихо Уесли и я изгледа предпазливо.

— Младото момче — продължи тя, вперила очи в масата, за да избегне погледа му — иска да открие няколко неща, кой е извършил убийството, защо, и какъв е бил животът на баща му. Той не е познавал баща си, родителите му са се развели, когато е бил още дете, и баща му е изчезнал. За да не се тревожиш, трябва да ти кажа, че убийството не се извършва в Европа — аз не знам нищичко за Европа, никога не съм била там. Но нещата в общи линии не са много по-различни от това, което правиш ти…

— Ясно.

— Сега вече можеш да разбереш каква е дефинитивната ми цел.

— Да.

— Ти ще ми бъдеш на разположение, ще мога да те изучавам, ще ти помагам да откриеш всички тези хора… В известен смисъл това е една почтена сделка. Има ли нещо, което да те смущава?

— Не, защо? — сви рамене Уесли. — Само че не се виждам като герой на книга.

— И не е нужно — отговори мис Ларкин. — Ти ще бъдеш герой в моето въображение, аз ще вземам от теб онова, от което имам нужда и което мога да използвам, и ще се надявам да постигна нещо.

— Ами ако се окаже, че не си струва да залагаш на мен?

— Това е рискът, който поемам.

— А как свършва книгата? — полюбопитства Уесли. — Момчето намира ли убиеца?

— Накрая го намира.

— И какво прави?

— Отмъщава си.

— На хартия е много лесно, нали? — усмихна се мрачно Уесли.

— Нямам намерение да го правя лесно.

— А с момчето какво става?

— Убиват го — каза тя, след като си пое дълбоко дъх.

Уесли разсеяно барабанеше с пръсти по масата, без да поглежда мис Ларкин. Накрая каза:

— Звучи логично.

— Разбира се, всичко е художествена измислица.

— Само донякъде…

— Ако човек се хване с писатели — продължи сериозно тя — или дори с такива като мен, които само се мислят за писатели, поема риск. Писателите ще се опитат да откраднат част от душата му.

— Не знаех, че имам душа — каза Уесли.

— Остави на мен да преценя — отвърна Алис. — Виж какво, ако цялата тази история ти се струва ужасна или абсурдна, не се чувствай длъжен да я приемаш.

— Ти ще напишеш ли книгата независимо от всичко?

— Да, ще се опитам да я напиша.

— Дявол да го вземе — засмя се той. — Ако наистина имам душа, сигурно ще мога да прежаля нещичко от нея в полза на няколко страници от една книга.

— Добре тогава — каза тя енергично, макар че ръцете й трепереха, и взе да се рови в тефтерчето си. — Трябва да се връщам на работа. Ето сметката ми в „Блумингдейл“. Магазинът е на ъгъла на Петдесет и девета улица и Лексингтън Авеню. — Докато му обясняваше, тя пишеше нещо върху бланка на списание „Тайм“. — Ще им покажеш и тази бележка, за да разберат, че аз съм съгласна да пазаруваш за моя сметка. Иди следобед там да си купиш две ризи и няколко чифта спортни панталони. Кажи им да ги изпратят вкъщи, за да се уверят, че поръчката е моя. Не можеш да се движиш в този вид. Върни се тук към шест часа, за да отидем вкъщи. Чакай, ще ти трябват пари за автобусни билети и разни дребни неща. — Тя пак взе да рови в чантата си и извади пет долара в банкноти и монети.

— Благодаря — каза Уесли. — Не забравяй, че всичко, което ми даваш, е на заем. Полагат ми се трийсет хиляди долара, щом навърша осемнайсет години.

— Няма да забравя — нетърпеливо отвърна тя.

— Запиши си — настоя той. — Пет долара на днешна дата.

— Е, щом толкова искаш.

Тя направи гримаса. Извади химикалката и тефтерчето и записа нещо. После му го подаде и попита:

— Доволен ли си?

Уесли погледна сериозно написаното и каза:

— Да.

Тя прибра тефтерчето в чантата си.

— Сега, след като съм герой от книга, трябва ли да се държа по някакъв специален начин? — попита той. — Трябва ли да си меря думите, да спасявам девици, изпаднали в нещастие, или да правя разни други изключителни неща?

— Дръж се, както си искаш — отговори тя. Но като видя, че той се усмихва и се опитва да се шегува с нея, също се разсмя. — Само не се прави на по-умен, отколкото си.

 

 

Пътуваше към Порт Филип. Защо да не тръгна оттам, откъдето всичко е започнало, каза си той, когато Алис установи, че Тиодор Бойлан е още живи се намира в Порт Филип. Баща му Томас му бе разказал нещичко за връзката на Бойлан със семейството, а до Порт Филип имаше само два часа път с влак.

Сега Уесли беше спретнато облечен с тънки вълнени панталони, спортно сако и хубави кафяви обувки от „Блумингдейл“. Алис настоя да си подстриже косата, немного късо, но да я изравни. Изглеждаше доволна, че се е настанил в малкото й апартаментче в Уест Сайд, близо до парка. Разправяше, било тъжно да живее човек сам и с нетърпение чакала да го види, като се прибере след работа. Когато вкъщи идваха млади мъже, с които излизаше, представяше го за свой братовчед от Средния запад, дошъл да й погостува за няколко седмици.

Докато чакаше Алис да му съобщи нови сведения за хората, от които се интересуваше, Уесли обикаляше града и се забавляваше. Ходеше често на кино, разглеждаше забележителности като Рейдио Сити Мюзик Хол, сградата на Обединените нации и ослепително пъстрия карнавал на Бродуей. Понякога вечер Алис го водеше на театър, където пред него се разкриваше цял нов свят, тъй като никога дотогава не бе присъствал на живо представление.

Когато и двамата оставаха в апартамента, Уесли се стараеше да не й се пречка, за да може тя да пише спокойно на машината в стаята си. Тя нито веднъж не му предложи да прочете нещо, което е написала, а и той не я разпитваше за това. Понякога се чувстваше странно, като седеше във всекидневната, четеше списания и слушаше пишещата машина, а в същото време знаеше, че някой пише за него или измисля някакъв образ, който би могъл да бъде неговият образ. От време на време Алис излизаше от стаята си, започваше да го гледа мълчаливо и продължително, сякаш го изучаваше и се опитваше да проникне в съзнанието му, после се връщаше и пак сядаше пред машината.

Всеки път, когато го заведеше на театър или на вечеря, той я караше да си записва в тефтерчето цената на билетите или на вечерята.

 

 

Влакът потракваше край река Хъдсън, отправен на север. Беше ясен слънчев ден, реката изглеждаше бистра и чиста и Уесли си помисли, че би било много хубаво, ако сега имаше една малка лодка — да я подкара по широките завои, покрай зелените скали и сънливите градчета, а вечерта да я остави край брега и тръгне да обикаля из тези градчета.

Видя голямата заплашителна сграда на затвора Синг Синг в Осининг и изпита чувство на близост към затворените там мъже, които броят годините, докато голямата река тече свободно под прозорците с решетки. Никога, каза си той, никога няма да попадна там. Каквото и да се случи.

Като пристигна в Порт Филип, взе такси и каза на шофьора:

— Имението на Бойлан.

Шофьорът любопитно го изгледа през страничното огледало, докато палеше мотора, и каза:

— От десет години не съм качвал пътник за там. На работа ли ще се хващаш?

— Не — отвърна Уесли. — Ще правя светско посещение.

Шофьорът издаде звук, за който беше трудно да се прецени дали е кашляне, или смях.

Докато минаваха през града, Уесли се загледа през прозореца. Градчето беше запуснато, улиците — зле поддържани, сякаш хората, които живееха в него, отдавна се бяха убедили, че са обречени на провал, и се бяха отказали да направят последен опит за разкрасяването на града си. Странно защо тази гледка напомни на Уесли за скитниците по пейките в парковете, които, след като се събудят, проговарят като културни, добре образовани хора.

Портата на имението беше счупена, вратите висяха на пантите, алеята с чакъл, водеща по хълма към къщата, беше осеяна с дупки, тревата наоколо бе избуяла, а живият плет отдавна не беше подкастрян. Самата къща приличаше на умалено копие на Синг Синг.

— Изчакай малко — каза Уесли на шофьора, след като слезе от таксито и му плати. — Искам да видя дали ще ме приемат.

Натисна звънеца на входната врата. Не чу никакъв шум отвътре, изчака и пак натисна звънеца. Докато чакаше, взе да оглежда наоколо. Бурените по поляните бяха високи до кръста, а оградата — обрасла с дива лоза.

Изминаха няколко минути и тъкмо се канеше да се качи в таксито и да се върне в града, вратата се отвори. На прага се показа приведен стар човек с раирана жилетка на иконом, който се взря в Уесли.

— Да?

— Бих искал да говоря с мистър Бойлан, моля.

— За кого да съобщя?

— Мистър Джордах — отвърна Уесли.

Старият човек напрегнато се взря в него, дори се наведе напред, за да го види по-добре.

— Ще проверя дали мистър Бойлан е тук — каза и затвори вратата.

Шофьорът нетърпеливо натисна клаксона.

— Изчакай само една минутка — извика Уесли.

След трийсет секунди вратата отново се отвори.

— Мистър Бойлан ще ви приеме — изрече старият човек.

Уесли махна с ръка на шофьора да тръгва, таксито заобиколи дупките пред къщата и се спусна по хълма.

Старият човек поведе Уесли по дълъг тъмен коридор и отвори една врата.

— Заповядайте, сър — каза и го пропусна да мине.

Уесли се озова в голяма стая, също тъмна поради спуснатите тежки завеси, макар че навън грееше слънце. Един мъж седеше в голямо кожено кресло и четеше книга. Две млади жени седяха на маса пред един от големите прозорци към терасата, откъдето проникваше слънчева светлина, и играеха карти. Когато Уесли влезе, те го изгледаха с любопитство. Макар че беше рано следобед, и двете бяха по нощници, наметнали пеньоари, украсени с волани.

Мъжът в коженото кресло бавно се изправи, остави внимателно книгата, както бе разтворена, на страничната облегалка с корицата нагоре и каза:

— Мистър Джордах значи? — Гласът му прозвуча сухо.

— Да, сър — отговори Уесли.

— Джордах — повтори мъжът. — Знам това име — пискливо се изсмя той. — Аз съм Тиодор Бойлан. Седнете. — И посочи второто кресло с широки странични облегалки, разположено точно срещу неговото. Не протегна ръка за поздрав. Светлоруса коса, явно боядисана, увенчаваше покритото с бръчки, потреперващо старческо лице с остър нос и воднисти очи.

Уесли седна сковано, чувстваше се неловко, усещайки върху си вперените погледи на двете жени.

— Чие отроче сте вие? — попита Бойлан и отново седна. — На търговския принц или на разбойника?

— На Томас — отговори Уесли. — Баща ми е Томас Джордах.

— Вече покойник — кимна Бойлан одобрително. — Престоят му на този свят не беше дълъг. Картите го показаха. Убит — обърна се той към жените до прозореца. — В една красива част на света. — Сетне злобно присви очи и попита: — Какво искате?

— Ами… — започна Уесли. — Знам, че сте познавали семейството…

— Отблизо — каза Бойлан. — Твърде отблизо. — И отново се обърна към жените до прозореца. — Лелята на този младеж беше невинна девойка, когато се запознах с нея. Когато ме остави, вече не беше такава. Ако искате вярвайте, в един момент аз й предложих да се омъжи за мен. А тя отказа. — Той се обърна към Уесли и го попита: — Казвала ли ви е?

— Не — отвърна Уесли.

— Сигурен съм, че има много неща, които не са ви казали. Леля ви и чичо ви с удоволствие идваха в тази къща. Тогава тя беше в по-добро състояние. Както и аз. — Той отново се изсмя тихо и дрезгаво. — Научих ги на много неща, когато бяха млади и жадни за знания. Усвоиха ценни уроци в тази къща. От толкова години не са идвали да видят стария човек. Но, както виждате, млади човече, аз си имам компания… — И той махна небрежно с ръка към двете жени, които отново се бяха заели с картите. — Млади красавици — продължи с ирония той. — Това е преимуществото да си богат. Можеш да си купиш младост. Те идват и си отиват. Престояват по два-три месеца, подбира ми ги една дискретна дама, моя стара и високо ценена позната от големия град Ню Йорк, която всеки път се изненадва, като чуе от техните рубинени устни какъв ненаситен апетит има старият човек.

— О, стига, Теди — каза една от жените, размесвайки картите.

— Скъпи мои, ще ви бъда благодарен, ако оставите за малко мъжете да си довършат разговора — обърна се към тях Бойлан.

Жената, която се бе обадила, въздъхна и се изправи.

— Хайде, Ели — каза тя, — пак е изпаднал в едно от неговите проклети настроения.

Другата жена също се изправи и двете излязоха от стаята, като полюляваха ханшовете си и потракваха с високите токове на пантофките си по лъснатия под.

— Човек, който може да плаща някому за положен труд, има големи предимства — каза Бойлан, когато двете жени излязоха от стаята и затвориха голямата врата зад себе си. — Онези, които се трудят, са послушни. Когато остарее, човек започва да цени послушанието повече от всички добродетели. Та вие, млади човече, искате да научите за благородния произход на вашето семейство…

— Всъщност баща ми най-много ме… — започна Уесли.

— Аз го познавах само от деянията му — каза Бойлан, — но с Гретхен и Рудолф се знаехме много добре. Чичо ви Рудолф за съжаление от ранна възраст страдаше от една типична американска болест — интересуваше се само от пари. Опитах се да го насоча, да му покажа пътя към величието, да го науча да цени по-изисканите неща в живота, но заразата на всемогъщия долар бе проникнала в кръвта му. Предупредих го, че ще се погуби, но съзнанието му вече беше деформирано… — Бойлан недвусмислено потри пръсти. — Звънът на монетите беше за него като божествена музика. И понеже богатството, което сам бе натрупал, не му стигаше, ожени се за много богата жена и накрая това го погуби. Той беше предварително осъден на гибел и аз го предупредих, но музиката на златото го бе направила глух за всичко друго. — Бойлан се изсмя тържествуващо, после заговори по-сериозно. — Беше лишен от една основна добродетел — признателността. Но в края на краищата си плати за това и аз лично не съжалявам за него.

— Мистър Бойлан, аз дойдох, за да… — започна решително Уесли.

— Колкото до Гретхен — продължи Бойлан, сякаш Уесли нищо не бе казал, — тя беше най-хубавото момиче в града. Като напъпил божур, който всеки момент ще разцъфне след пустошта. Беше скромна, гледаше все надолу, и срамежлива. В началото. После вече не беше такава. Сега можеше да живее безгрижно, да се ползва с уважение, да пътешества; бях готов всичко да й дам. Веднъж й купих една яркочервена рокля. Когато се появеше някъде, цялата сияеща в червено, и всички мъже изтръпваха, сякаш някаква мъка ги стискаше за гърлото. — Той сви рамене. — Но тя отхвърли презрително предложенията ми. Искаше евтини млади мъже, те я омайваха с лъжовни думи, а тя ги сменяше един след друг. Погуби я нейната необуздана чувственост. Запомнете тези думи и ако я видите, повторете ги внимателно пред нея.

Изкуфял е, каза си Уесли, напълно изкуфял и затова говори такива щуротии. Опита се да не мисли за леля си Гретхен, която влиза в някаква стая с червена рокля, купена от този побъркан старец.

— Бих искал да разбера баща ми какво е… — упорито се опита да се намеси той.

— Баща ви — отвърна презрително Бойлан — беше престъпник и подпалвач и мястото му беше в затвора. Идваше тук да шпионира сестра си и веднъж запали един кръст отвън на хълма, защото при поредната си мародерска обиколка открил, че сестра му е горе в леглото ми, а мене ме видял гол в същата тази стая, докато съм й приготвял нещо за пиене. Горящ кръст. Символ на фанатизъм и невежество! — Бойлан изрече ядно и злобно тези думи, все още възмутен от обидата, нанесена му с горящия кръст. — Всичко това се изясни много години по-късно, съучастникът му, едно момче на име Клод Тинкър, сега уважаван гражданин на Порт Филип, ми призна всичко по време на една разкошна вечеря в собствената ми трапезария. Баща ви… — Бойлан сбърчи дългия си тънък, червен старчески нос. — Слава богу, че се отървахме от него. Следях как се развива и както можеше да се очаква, провали се във всичко, не можа дори да остане жив.

— Много ви благодаря, мистър Бойлан — изправи се Уесли, който вече бе намразил този човек. — Мисля, че това е достатъчно. Вече ще тръгвам.

— Както желаете — отвърна небрежно Бойлан. — Нали можете сам да си излезете. Смятах, че ще искате да чуете истината — на вашата възраст истината може най-добре да ви посочи какво поведение да следвате. Аз съм вече твърде стар, за да лъжа или да лаская разни случайно срещнати младоци, само защото някога съм проявил любезност към техни роднини. — Той взе книгата от облегалката на креслото и се зачете.

Уесли излезе от стаята и закрачи бързо към входната врата. Баща ми е трябвало да подпали не само кръста, каза си той, ами и цялата проклета къща. Заедно с този негодник в нея.

Измина пеша няколкото километра от хълма до гарата и се зарадва, като видя, че точно в този момент пристига влак.

Вкъщи Алис го чакаше, приготвила вечеря. Видя свитите му устни, стиснатите му челюсти. Двамата вечеряха мълчаливо. Тя не го попита за Порт Филип.

 

 

Доминик Джоузеф Агостино, който в спортната си кариера през двайсетте и трийсетте години се бе прочул под името Джо Агос, Бостънския красавец, и който по-късно работеше във физкултурния салон в клуб „Ревере“, когато и Томас Джордах работеше там, бил още жив и се намирал в същия клуб — това съобщи Алис на Уесли. Том Джордах бе разказал на сина си, че Агостино се е държал добре с него, че не е допуснал да го уволнят от работа, когато веднъж заподозрели Том, че тършува из шкафчетата на членовете на клуба, и дори го убедил, че е достатъчно добър, за да участва в любителски турнири. Все пак Томас беше доволен, че се е позабавлявал на ринга, макар накрая да се бе провалил с гръм и трясък. „Дявол го взел, беше ми приятно да се бия“, бе казал Том „Хубаво беше да ти плащат за такова нещо. Поне за известно време.“ Том бе споменал на сина си, че в едно отношение Агостино бил прекрасен — държал се по-учтиво и от камериерка с членовете на клуба в спаринг-срещите, обсипвал ги с комплименти за спортните им качества и за усъвършенстването в бокса, който той наричал изкуство, но нито за миг не допускал да разберат, че в действителност му се иска да им види сметката на всичките, заедно с клуба им и с неговите луксозни зали, украсени с маслени портрети на старата бостънска аристокрация.

„Беше пример за изрядно поведение и ме научи на много неща“, бе казал Томас с възхищение.

Уесли взе самолета за Бостън от Ла Гуардия — трийсет и шест долара отиване и връщане. Той записа сумата в тефтерчето, което носеше със себе си, за да е сигурен, че Алис няма да бъде ощетена, пропускайки да си води точна сметка. Пътуването щеше да бъде приятно, ако до него не седеше един бивш военен парашутист, който, щом самолетът се засили по пистата, взе да се поти и да забива нокти в дланите си, а когато самолетът излетя — да повтаря: „Чуй звука на този мотор. Не ми харесва звукът на този мотор, боже мой, ей сега ще се разбием, а тия приятели в кабината пет пари не дават.“

Колкото повече разбираш от нещо, толкова по-малко ти харесва то, помисли си Уесли.

Самолетът не се разби и щом се приземи, бившият военен парашутист спря да се поти. И вече по нищо не се отличаваше от останалите пътници, които слязоха от самолета.

 

 

Старият човек на регистрацията в клуб „Ревере“ погледна особено, когато Уесли попита може ли да говори с мистър Агостино.

— Аз съм мистър Агостино. — Говореше с пресипнал, шептящ, дрезгав глас, имаше дребно, кльощаво тяло, униформата висеше на раменете му като на закачалка, а голямата му адамова ябълка играеше нагоре-надолу по жилестата му шия.

— Имам предвид човека от физкултурния салон — каза Уесли.

— Аз съм — изгледа го подозрително мъжът. — Само че от петнайсет години не работя във физкултурния салон. Много съм стар. А за артрита да не говорим. Направиха ме портиер. Нали сърцата им са златни! За какво ти е мистър Агостино?

— Аз съм синът на Томи Джордан — представи се Уесли.

— Ама че работа — отвърна вяло Агостино. — Помня го. Убиха го, нали? Четох някъде за това. — В шепнещия, дрезгав глас с бостънски акцент нямаше и следа от вълнение. Ако току-що чутото име бе събудило някакви приятни спомени в оплешивялата глава, украсена с няколко тънки сиви косъма, той не искаше това да се разбере. — Работа ли търсиш? — попита Агостино с обвинителен тон и огледа Уесли с професионално око. — Имаш добра физика. На ринга ли смяташ да излизаш, или нещо друго ще правиш?

— Не съм боксьор — каза Уесли.

— Толкова по-добре — отговори Агостино. — В тоя клуб вече не се боксират. Решиха, че това не е спорт за джентълмени. Практикуват го разни негри и тем подобни. Сега, като имат да разрешават някакъв спор, отиват в съда. — Той се засмя и дъхът му излезе със свистене през дупките между зъбите.

— Исках само да поговорим няколко минути за баща ми, ако имате време — обясни Уесли.

— Баща ти. Хмм. Баща ти можеше да нанася страхотни удари с дясната ръка. И да му вържеха лявата на гърба, все едно. Веднъж го гледах как се бие професионално. Нокаутира онзи негодник. Но след това му казах: „Никога няма да стигнеш до върха, ако не се научиш да използваш и лявата си ръка.“ Сигурно не се е научил. Макар че положението сега е такова, че би могъл да печели добри пари, като се има предвид, че е бял и тъй нататък… Добро момче беше баща ти. Подозирах го, че е склонен да върши дребни кражби, ама не го обвинявах, защото знаех, че стените на тая дупка са облепени целите с доларови банкноти. Какви ли не истории се разправяха, след като напусна. По едно време се разчу, че изнудил един от членовете на клуба, адвокат, за пет хиляди долара. Бащата на адвокатчето разбра за тая работа и каза, че нещастният му син бил болен, бил клептоман. Оттук непрекъснато изчезваха пари и твоят човек сигурно е пипнал някой път адвоката на тясно и го е изнудил, за да мълчи. Разправял ли ти е за това?

— Да — отвърна Уесли. — Каза, че този ден е имал късмет.

— Хубава сумичка — отбеляза Агостино. — Пет хиляди долара! Какво ли е направил с тях?

— Вложил ги е — отговори Уесли. — По-точно брат му е направил това на негово име. Накрая се е сдобил с една яхта.

— И това го пишеше в списанието — каза Агостино. — Яхта. Дявол да го вземе. Де да имах и аз такъв брат. Какъв хлапак беше, пък след това да стане собственик на яхта — поклати той глава. — Аз се разбирах добре с него, от време на време го черпех по някоя бира. Не се изненадах много, като прочетох, че са го убили. Да, ще си поприказвам с теб, щом само това искаш… — Гласът му прозвуча подозрително. — Но нямам намерение да правя дарения за никакъв фонд „Том Джордан“ или нещо от този сорт, да си знаеш.

— Искам само да поприказваме — повтори Уесли.

— Добре — кимна Агостино. — След малко ще имам петнайсет минути почивка. Оберкелнерът от ресторанта ме замества през това време. На ъгъла има един бар. Ще се срещнем там. Тоя път бирата ще е от тебе.

В този момент пристигна един внушителен господин в черно палто с кадифена яка, който каза:

— Добър ден, Джо. Има ли поща за мен?

— Добър ден, мистър Сондърс — отговори Агостино и леко се поклони. — Радвам се, че отново ви виждам. Окончателно ли ви изписаха от болницата?

— До следващия път — засмя се внушителният господин.

Агостино също се засмя и гърдите му изсвистяха.

— Старост, Джо, нали знаеш? — каза мъжът.

— Това е горчивата истина — съгласи се Агостино.

И докато Уесли излизаше от клуба, той се обърна да провери дали има писма в преградката, обозначена с буквата С.

— Най-добре си спомням деня, когато трябваше да тренирам с един от членовете на клуба — каза Агостино, седнал пред бирата в дъното на тъмния бар, — беше едър мъж, млад, двайсет и пет, двайсет и шест годишен, от стар, гаден бостънски род — омразата ясно се долавяше в гласа му и в свирепия поглед на черните като въглен сицилиански очи. — Беше спечелил някакъв скапан колежански шампионат, хубаво момче, казваше се Грийнинг, помня му името и до ден-днешен; Грийнинг смяташе, че е страхотен, като си сложи ръкавиците, а аз по онова време вече не бях във форма; тоя мръсник гледаше винаги студено и надменно и с такава сила ми нанесе аперкот, че си помислих дали не ми е счупил челюстта. Бях настинал този ден, не можех да дишам, а във физкултурния салон човек трябваше не да се бие с членовете на клуба, а да ги гали с перце, защото не дай боже да рукнеше кръв от красивите им аристократични носове, изхвърляха те, преди да успееш да си отвориш устата, само че тоя мръсник ме размаза, зъбите ми се разклатиха, устата ми се напълни с кръв, не можех да дишам, а той щеше да отиде после на бара и да си прави смях с мене пред ония превзети пикльовци, дето смучат кръвта на бедните, големи мръсници са! — Агостино поклати глава, тънките косъмчета по плешивото му теме се залюляха, той вдигна ръка и опипа костеливата си челюст, сякаш още проверяваше дали е счупена.

Хрипливият, гневен старчески глас притихна. Уесли го гледаше и просто не можеше да си представи какъв е бил като млад, как се е движел леко по ринга, как е нанасял и получавал удари. Наблюдаваше как Агостино шумно отпива от бирата и си каза, че е сигурен в едно — не искаше никога да остарява толкова много.

— След това обаче беше истинско удоволствие — продължи Агостино. — Грийнинг се нацупи, понеже не можа да си направи тренировката, каза, че нямало никакъв смисъл да се съблича, и попита баща ти иска ли да си премерят силите в един рунд. Дадох знак на баща ти да приеме и му завързах ръкавиците. Честна дума ти казвам, момче, това беше радост за очите. Тоя аристократичен, колежански фукльо не можа да стресне баща ти, макар че отначало му нанесе няколко истински силни удара по главата, след което обаче Томас му видя сметката. Направо го смаза — нито направиха почивка след първия рунд, нито си поеха дъх, само се нападаха един друг. По едно време помислих, че баща ти си отмъщава за мен, за целия ми скапан живот. Най-сетне му нанесе удара, който бележеше началото на края; аристократичната бостънска издънка взе да гледа с невиждащ поглед и да се движи в кръг като пияна. Том беше готов да нанесе и последния решителен удар, но аз се намесих и прекратих тренировката. За Том не се тревожех, той знаеше какво прави, но аз трябваше да си пазя службата. Мистър Грийнинг се съвзе, цялото му гадно лице на харвардски възпитаник беше омазано с кръв. Излезе от салона, без изобщо да благодари. Баща ти нямаше никакви съмнения. „Отиде ми службата“, каза той. „Сигурно така ще стане, отвърнах му аз. Но си струваше. Заради мен.“ — Агостино весело се разсмя при спомена за този прекрасен миг. — Четири дни по-късно ми наредиха да го уволня. Спомням си, че последното нещо, което му казах, беше: Никога не се доверявай на богатите. — Той погледна часовника над бара. — Ще трябва да тръгвам. Хубаво направи, че дойде да се видим, синко. Благодаря за бирата. — Взе униформената си фуражка, която бе оставил на бара, и внимателно я нагласи на главата си. Беше му голяма и под нея бледото, костеливо лице изглеждаше като лице на гладуващо дете. Тръгна да си върви, но спря и се върна: — Ще ти кажа нещо, синко: има много хора, които ми се искаше да видя мъртви преди баща ти.

Прегърбен и схванат от артрит, той се затътри към вратата, за да заеме мястото си на рецепцията в клуба: там щеше да раздава пощата и отдаден на сицилиански мечти за отмъщение и смърт, да се смее угоднически на шегите на господата до края на дните си.

 

 

Когато Уесли се върна в Ню Йорк вечерта, Алис видя, че е прекарал деня по-различно, отколкото при Бойлан в Порт Филип.

— Този приятел Агостино — започна той, докато й помагаше в кухнята да приготвят вечерята, което се изразяваше главно в слагане на чинии и прибори — е страхотен, изумителен старец. Наистина си струваше да отида при него. — И й разказа всичко, което бе запомнил от думите на стария боксьор.

Тя го караше да повтаря цели изречения — „използвай неговите думи, ако можеш, Уесли“, — сякаш се опитваше да ги запамети, да улови интонацията в гласа на човека, ритъма на речта му, да си представи как точно е изглеждал.

— В родната Сицилия сигурно е щял да опожарява ниви и да отвлича девойки. Горкият човек, да стои в Бостън и да раздава пощата — каза тя и добави: — Днес получих в службата новини за тебе. Бях писала писмо до един журналист в Елизиум, Охайо, който от време на време ни сътрудничи, когато се случи нещо интересно в този край на страната. Мисля, че е открил онази „Клотилд“, на баща ти.

— Как е успял, дявол да го вземе? — смая се Уесли, макар че след като Алис бе открила Доминик Джоузеф Агостино, той не виждаше как някой би могъл да се изплъзне от „Тайм“, ако списанието реши да го засече.

— Изглежда, в Елизиум е имало доста скандален развод преди години — предположи Алис. — Един уважаван гражданин на име Харолд Джордах — името, вярвам, ти е познато? — усмихна се тя над чинията със студени закуски.

— О, хайде, продължавай — подкани я той.

— Та, съпругата му завела дело за развод, защото го хванала в леглото с прислужницата. В Елизиум, Охайо, се вдигнал голям шум и нашият сътрудник, казва се Фаръл и ако имаш време, можеш да му се обадиш, е отразявал събитието в местния вестник, Фаръл разправя, че съпругата си осигурила голяма сума пари, къща, половината от семейния бизнес плюс издръжка и наказала с публично презрение една жена. И всичко това в някакво си благочестиво градче Елизиум! Досещаш ли се как се казва жената, хваната flagrante delicto?

— Ти ми кажи — отвърна Уесли, макар че се досещаше за името, както и за значението на flagrante delicto.

— Клотилд — извика победоносно Алис. — Клотилд Девро. Държи пералня на същата улица срещу редакцията на Фаръл. Записала съм адреса й. Как ти се струва?

— Утре тръгвам за Охайо — отсече Уесли.

 

 

Той стоеше пред пералнята на заспалата уличка. От автогарата се обади по телефона в гаража на Джордах с намерението да види за няколко минути прачичо си Харолд, преди да потърси Клотилд Девро. Искаше първо да приключи с грозната част. Когато най-сетне вдигна телефона и чу кой се обажда, Харолд Джордах се разкрещя в слушалката:

— Не искам да имам нищо общо с теб. Или с когото и да е от семейството. — Като крещеше, немският му акцент се усещаше много силно и думите му звучаха смешно. — Достатъчно неприятности съм имал от тия проклети Джордах, та ще ми държи влага за цял живот. Да не си посмял да си пъхаш носа тук или в къщата ми, защото ще извикам полицията. Не искам да имам нищо общо със сина на човека, който ми оскверни дома. Единственото хубаво, което мога да кажа за баща ти, е, че е мъртъв. Чуваш ли ме?

— Чувам — каза Уесли и затвори телефона.

Излезе от кабината, клатейки глава. Докато пътуваше с автобуса, му направи впечатление колко подреден и красив е градът — с грижливо поддържани тревни площи пред боядисаните в бяло двуетажни къщи в типичния за Нова Англия стил, с дървени църкви със заострени кули — и чак се зачуди как е възможно в такова приятно градче човек да се сърди толкова дълго време, колкото прачичо му Харолд. Разводът очевидно не се бе отразил благотворно на нрава му. И докато крачеше към пералнята, чийто адрес Алис му бе дала, той разсеяно си мислеше колко добре биха се сработили прачичо му Харолд и собствената му майка.

Пералнята беше част от верига ателиета за услуги и не се отличаваше по нищо от други сродни заведения — през голямата остъклена витрина се виждаха редица перални машини и столове пред тях, на които седяха жени и си говореха, докато чакаха да им се изперат дрехите.

Уесли се поколеба, преди да влезе. Баща му говореше за Клотилд с такава тъга и копнеж по нейната красота и доброта, че му се струваше глупаво да мине покрай въртящите се машини и увлечените в разговор жени, да застане пред щанда, където стоеше една набита, ниска жена и подаваше прането на хората, и да каже: „Аз съм синът на баща си. Той ми каза, че много ви е обичал, когато е бил на моите години.“

Но нали не бе дошъл от Ню Йорк чак в Охайо, за да зяпа през витрината на някаква пералня. Изправи рамене и влезе, без да обръща внимание на любопитните погледи на жените, които млъкнаха, за да го огледат, докато минаваше покрай тях.

Жената зад щанда беше с гръб към него; подреждаше на лавиците увити в хартия пакети с чисто пране. Ръцете й бяха голи и той забеляза, че са пълни и яки, с мургава кожа. Косата й беше черна като смола, небрежно вързана на тила, така че се виждаха силните мускули на врата й, когато подхвърляше пакетите. Беше облечена с широка басмена рокля, от която гърбът и раменете й изглеждаха още по-широки. Изчака, докато тя нареди пакетите.

— Кажете — обърна се любезно жената.

Имаше широко лице с високи скули и бакърен тен, а като видя черната като смола коса и хлътналите черни очи, на Уесли му се стори, че пред него стои индианка. Спомни си как баща му разправяше, че тя сигурно имала индианска кръв, останала от някакво племе в канадската пустош. Жената му се стори много стара.

— Търся мисис Девро, мисис Клотилд Девро — каза той.

Тя се взря в него, без да се усмихва, изучавайки го леко намръщена, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Познах те. Ти си синът на Том Джордах.

— Да.

— Велики боже — извика тя и се засмя. — Помислих, че виждам призраци. Че в пералнята ми бродят духове. — И отново се разсмя. С плътен, гърлен глас. С този смях тя му стана симпатична, но, честно казано, не можеше да види красотата в тази застаряваща, пълна жена, която баща му някога бе открил.

— Наведи се, моля те — каза тя.

Уесли се наведе, а тя хвана лицето му с две ръце в меките си силни длани, вгледа се в него внимателно, отблизо и после го целуна по челото. Той чу зад гърба си как една от жените се изхили.

Клотилд го пусна и той се изправи, но продължаваше да усеща докосването на меките й устни по челото си. Тя се усмихна замечтано и тъжно и каза тихо:

— Боже мой, синът на Том да дойде в този град. — И взе да си сваля престилката, която носеше над басмената рокля. — Сега ще излезем. Тук не можем да говорим. Сара, ела, моля те! — извика тя към дъното на помещението, зад лавиците с пакетите.

Една руса млада жена с чорлава коса пристъпи бавно напред и Клотилд й каза:

— Сара, приключвам с работата за днес. И без това остава един час, докато затворим, а имам важна среща. Замести ме тук и после заключи, чуваш ли?

— Да, мадам — отвърна жената.

Клотилд закачи престилката и направи нещо на косата си, така че тя се спусна до раменете й. Сега заприлича още повече на индианка. Отмести страничния плот на щанда и излезе. Имаше широк ханш, пълни гърди, дебели, яки крака и изведнъж болезнено напомни на Уесли за Кейт.

Докато минаваха край седналите жени, които сега открито ги гледаха, изкривили устни в злобна усмивка, Клотилд го хвана под ръка. Като излязоха навън, тя каза:

— Откакто се гледа делото за развода, дамите в града ме зяпат, сякаш съм Вавилонската блудница. — Тръгнаха по улицата, но тя не му пусна ръката. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Божичко, колко е хубаво да излезеш на чист въздух, след като цял ден си мирисал мръсно пране. — И го погледна косо. — Нали си чул за делото?

— Да. Чрез него открих къде си — каза той.

— Така е, всяко зло за добро — отвърна Клотилд. — Знам, че баща ти е умрял — продължи тя с равен глас, сякаш страданието, което този факт й бе причинил, отдавна е било изживяно. — Прочетох, че два пъти се е женил. Беше ли щастлив?

— Втория път.

— Страх ме беше, че никога вече няма да може да бъде щастлив. — Тя поклати глава. — Отвсякъде го гонеха като куче…

— Той имаше яхта — каза Уесли. — На Средиземно море. Обичаше морето.

— Не мога да си представя Том на Средиземно море — замислено отвърна Клотилд. — Аз все исках да пътувам, но… — не довърши тя.

— Беше кръстил яхтата „Клотилд“.

— О, господи — възкликна тя, като продължаваше да крачи все така енергично и да го държи под ръка. — „Клотилд“. — И тогава Уесли видя, че плаче — сълзите се стичаха незабелязано от тъмните очи и блестяха по гъстите й черни мигли.

— Когато го питаха защо е кръстил яхтата си „Клотилд“, отговаряше, че така се казвала една стара френска кралица. Но на мене ми каза истината.

— След толкова години — промълви замислено тя със сподавен глас. — След всичко, което се случи… — Сега гласът й прозвуча сурово. — А за това разказвал ли ти е?

— Знам достатъчно — отвърна Уесли. — Чичо му ви е намерил двамата… заедно… и заплашил, че ще те върне обратно в Канада за развращаване на малолетни…

— А за останалото казвал ли ти е? — Този път гласът й прозвуча още по-сурово.

— Знам достатъчно. За теб и за чичо му. Известно ми е от вестниците, които писаха за делото — отговори смутено Уесли.

— Този противен, лигав човек — продължи ожесточено „Клотилд“. — Бях прислужница в дома му. Не можех да рискувам да ме върнат в Канада, където мъжът ми щеше да ме убие. Опитах се да го обясня на Том. Той отказа да разбере. Искаше двамата да избягаме. Шестнайсетгодишно момче… — Тя се засмя и смехът й отекна тъжно сред слънчевата улица, опасана от двете страни с дървета.

— Накрая е разбрал — отвърна Уесли. — Той ми каза. А и самото име на яхтата е доказателство за това, не е ли тъй?

— Сигурно е тъй. — Известно време тя вървя мълчаливо, като бършеше грубо сълзите с опакото на ръката си. После пак заговори: — А каза ли ти, че един ден, като тръгна за работа, му сложих в сандвичите бележка?

— Мисля, че не.

— Написах му: „Обичам те“ — спомни си тя. — Така започна всичко — добави и рязко се засмя. — Божичко, ама какъв апетит имаше. Не познавам друг мъж или момче, който така да яде. Какви неща само му готвех! Печено агнешко, зеленчуци от градината, най-хубавото от всичко — това беше, когато чичо му и ужасното му семейство отидоха в Саратога и ние останахме сами в къщата. Следобедите, докато готвех на печката и го чаках да се върне вкъщи, си пеех. Цял живот ще ги помня тези две седмици. — Тя изведнъж спря да върви, сякаш невидима ръка я бе приковала на място, обърна се към Уесли, хвана го с две ръце и се взря в очите му: — Защо си дошъл тук? Имаш ли нужда от мене?

— Не — отговори той. — Дойдох само да поговорим за него и точно това правим в момента.

Сред настъпилата тишина, в която тъмните й очи опипваха лицето му, Клотилд отново го целуна по челото.

— Просто е невероятно колко много приличаш на него — каза тя. — Той беше красив младеж, казах му, че прилича на Свети Себастиан, той потърсил това име в енциклопедията в библиотеката и там научил откъде идва и моето име. Трудно е да си представиш как такова буйно момче като него ще тръгне да се рови из енциклопедии.

Докато говореше, чертите на лицето й се смекчиха, а Уесли си помисли, че сигурно е погледнала баща му със същия израз, когато се е върнал от библиотеката и е разказал какво е научил там.

— Разочарован ли си? — попита тя.

— От какво?

— След всичко което баща ти сигурно ти е разправял за мен, след като е кръстил яхтата си на мен, след като съм била кралица на Франция. — Тя се изсмя. — А сега виждаш една дебела стара жена зад щанда на една пералня.

— Не, не съм разочарован — отвърна Уесли.

Но не беше съвсем сигурен, че казва истината. И си помисли, че тя сигурно е изглеждала много по-различно, когато е била млада.

— Ти си свястно момче — каза тя, като продължиха да вървят. — Надявам се, че ще ти е по-леко в живота, отколкото беше на баща ти.

— Добре ми е — отвърна Уесли.

— След като се разделихме, така да се каже, макар че продължихме да живеем в една къща, той се ожесточи, сякаш нещо силно го измъчваше — аз му слагах да яде с цялото семейство в трапезарията, но не си говорехме, освен когато си казахме довиждане. Вечери наред той се връщаше вкъщи разкървавен след побоища, хората взеха да се отнасят към него като към бездомно, опасно куче, изреждаше всички леки жени в града. Разбира се, всичко това стигаше до мен, изглежда, беше някакъв вид отмъщение — не му се сърдех, но знаех, че един ден това гадно, лицемерно градче ще му го върне. Вкараха го в затвора за изнасилване, представяш ли си, изнасилване, след като всички по-засукани момичета и жени търчаха подире му като деца след хвърчило. Разказвал ли ти е за това?

— Да.

— А за близначките, които уж бил изнасилил, и баща им заведе дело?

— Да, разказвал ми е.

— Сигурно много те е обичал, щом ти е разправял такива неща — отсъди „Клотилд“.

— Сигурно. Обичаше да си приказва с мен. Вечер на палубата под звездите или в тъмната кабина.

— Естествено беше да обвинят него, с такава слава се ползваше и всички вярваха, че е по-лош и от дявола — горчиво каза Клотилд. — Близначките можеха да посочат за бащи на бебетата си поне петдесет души! Сред тях беше и полицаят, който арестува Том. Виждам ги близначките, те са още в града, вече са възрастни жени. При тях те съветвам да не ходиш. С едно от децата си приличате, като да сте братя — Клотилд весело се разсмя. — Нека и малко свястна кръв да тече във вените на тоя град. Ех… — тихо продължи тя, — понякога късно вечер си мисля какво ли щеше да стане, ако се бях поддала на безумните му молби и бях избягала с него, двайсет и пет годишна прислужница с шестнайсетгодишно момче, и двамата без пукната пара. Можех ли да постъпя така с него? — попита умолително тя.

— Не, мисля, че не — отвърна Уесли.

— Ох, аз само за себе си говоря. И за отдавна минали неща. — Клотилд нетърпеливо тръсна глава. — Кажи ти нещо. Добре ли си?

— Не се оплаквам.

— Проблеми имаш ли?

— Не бих казал, че нямам.

— Все пак, като те гледам, някой сигурно се грижи за теб — имаш хубави дрехи, изобщо си като млад джентълмен.

— Извадих късмет, поне в известен смисъл. Има някой, който, така да се каже, се грижи за мен.

— Ще ми разкажеш всичко, докато вечеряме. Нали не бързаш да си заминаваш?

— Не бързам особено. Смятах да тръгна утре.

— Ще опека свинско филе с гарнитура от картофи, ябълково пюре и червено зеле. Това беше едно от любимите яденета на баща ти. — Тя се поколеба. — Трябва да ти кажа нещо, Уесли — започна тя. — Не съм сама. Живея с един симпатичен човек, работи в мебелната фабрика. Не сме женени. Той има съпруга и две деца, но са католици… Ще се върне за вечеря. Нали нямаш нищо против? — тревожно попита тя.

— Това не ме засяга, нито мен, нито баща ми — отвърна Уесли.

— Странно нещо са хората — каза Клотилд. — Никога не знаеш как ще реагират — въздъхна тя. — Една жена не може да живее сама. Аз поне не мога. Но живея два живота — единия с мъж, който всяка вечер се връща вкъщи, сяда да си чете вестника и да си пие бирата, без много-много да приказва, а другия — със спомените за онези прекрасни дни с едно буйно момче, когато бях по-млада. Трябва да ти кажа, Уесли, че баща ти беше най-внимателният и най-нежният мъж, който една жена може да се надява, че ще срещне на този свят. А имаше толкова мека кожа, като коприна, опъната по младите му мускули. Нали не се сърдиш, че говоря така?

— Напротив, искам да го чуя — каза Уесли и усети, че очите му се наливат със сълзи не заради себе си, не заради мъртвия си баща, а заради тази мургава като индианка възрастна жена с широки рамене, която цял живот е работила и изпитвала само разочарования.

— Искаш ли да пиеш вино на вечеря? — попита Клотилд.

— Не бих отказал една чаша. Доста дълго съм живял във Франция — отвърна Уесли.

— Ще се отбием в магазина — каза весело Клотилд — и ще купим една бутилка прекрасно червено вино, за да отпразнуваме идването на красивия син на моята любов, посещението му при една стара жена. Франк, така се казва моят човек от мебелната фабрика, днес по този случай няма да пие бира.

 

 

Алис му съобщи, че Шулц, някогашният менажер на баща му, се намира в Еврейския дом за възрастни хора в Бронкс.

— Онзи дебел старец в салона, дето седи с шапка и палто, сякаш се кани да излиза — каза санитарят на Уесли. — Само че никога не излиза. Седи така по цял ден, всеки ден, и никога нищо не казва. Не знам дали ще иска да говори с теб. С никого не говори.

Уесли прекоси голия салон, където един ужасно дебел човек, едва напъхал се в костюма и палтото си, нахлупил на главата си бомбе, с лице, губещо се в необятните гънки на плътта, седеше на дървен стол с права облегалка, вперил поглед в отсрещната стена, с полузатворени очи, и тежко сумтеше.

— Мистър Шулц, може ли да поговорим малко? — обади се Уесли.

Сбръчканите клепачи на дебелия човек тежко се вдигнаха и очите бавно се извърнаха към Уесли, а главата с бомбето остана неподвижна.

— Какво значение има за теб дали съм Шулц, или не съм Шулц? — каза дебелият човек. Имаше гърлен глас и като говореше, изкуствените му челюсти потракваха.

— Казвам се Уесли Джордах — представи се Уесли. — Преди много години сте били менажер на баща ми. Том Джордан.

Очите бавно се върнаха към първоначалното си положение и се спряха на ронещата се мазилка от стената в коридора.

— Том Джордан — повтори дебелият човек. — Не позволявам в мое присъствие да се споменава това име. Чух, че са го убили. Може и да си му син, но не се надявай старият Шулци да каже, че много му е мъчно за него. Той можеше да стигне далеч, но си проигра шанса. След всичко, което направих за него, взе, че се запиля за две седмици с някаква английска проститутка, и през цялото това време яде и пи като свиня. Въпреки че се провали, пак му намерих работа в Лас Вегас. Получаваше по петдесет долара на ден като спаринг-партньор на Фреди Куейлс, а той беше момче на място, единственият шанс в целия ми скапан живот да бъда менажер на шампион, обаче какво мислиш направи Том — залюби се с жената на Куейлс и когато Куейлс отиде при него да му иска сметка, той за малко не го уби. След това Куейлс вече и с пеленаче на можеше да се бие. И ако не бях съжалил твоя загубен баща и не му бях дал колата си да се измъкне от Вегас, тълпата щеше да го разкъса на парчета. Нищо свястно не е свършил баща ти, момче, в това можеш да си сигурен, само в хотелската стая нямаше равен на себе си. Ако искаш да се биеш за пари обаче, трябва да го правиш на ринга в присъствието на рефер. Тоя негодник, баща ти, щеше да е световен шампион, ако го бяха оставили да се подвизава из хотелските стаи. Моят единствен шанс беше Фреди Куейлс, той се движеше като танцьор на ринга, но една курва го съсипа. А щом искаш да чуеш за баща ти, ще ти кажа за него, че заради оная работа сам се провали.

— Но вие сте го познавали и преди това — каза Уесли, — нали е имало и други неща…

— Заради оная работа се провали — повтори дебелият човек, потраквайки с изкуствените си челюсти, и се загледа право пред себе си. — Казах, каквото имах да казвам. А сега се разкарай оттук, аз съм зает човек.

Уесли понечи да каже още нещо, но разбра, че няма смисъл. Сви рамене и излезе, а старият човек с палтото и бомбето на главата продължи да гледа втренчено стената.

 

 

Уесли подробно разказа на Алис за посещението си при Шулц и докато говореше, не знаеше да плаче или да се смее. Като свърши, каза:

— Вече не знам дали искам да говоря с още някой, който го е познавал, поне от тази страна на Атлантика. Може би има някои неща, които един син не бива да знае за баща си. А може би много неща не бива да знае. Какъв смисъл има да слушам как разни хора го хулят. Сигурно е бил друг човек, докато е живял в Америка. Защото няма нищо общо между човека, когото познавах, и човека, за когото те разправят. Ако още някой ми каже колко гаден е бил баща ми и колко е хубаво, че е умрял, сигурно ще се върна в Индианаполис, ще оставя майка ми да ме подстриже и да ме заведе на църква и веднъж завинаги ще забравя за баща си… — Млъкна, като видя разочарованието по лицето на Алис.

— Това е дезертьорство — заяви тя.

— Може и така да се нарече. Поне в моя случай — каза той.

— Клотилд не е говорила така за баща ти — възрази Алис и очите й гневно светнаха зад очилата.

— Една дебела жена в една пералня — безпощадно изрече Уесли.

— Признай, че съжаляваш за тези думи — подкани го Алис с тон на учителка.

— Добре, съжалявам — повтори апатично той. — Но имам чувството, че само пилея време и пари. Моето време и твоите пари — усмихна се кисело.

— Не се тревожи за моите пари — отвърна тя.

— Предполагам, че героят в книгата ти е прекрасен почтен младеж — каза Уесли, — който никога не изпада в мрачно настроение и установява, че баща му е бил един от най-благородните хора на земята, че цял живот е вършил добрини, помагал е на бедните, почитал е старите дами и никога не е спал с жените на приятелите си…

— Стига, Уесли — прекъсна го Алис. — Достатъчно. Не ми обяснявай какво пиша. Когато книгата излезе, ако изобщо излезе, ще си я купиш и тогава ще ми говориш какви са героите. Но не преди това.

Бяха във всекидневната, Алис седеше в креслото, а Уесли стоеше прав пред прозореца и гледаше тъмната улица. Алис се бе приготвила да излиза и чакаше да дойде кавалерът й.

— Мразя го този проклет град — каза Уесли, загледан в безлюдната улица. — Ако можеше сега да съм на хиляди километри от тук в открито море. По дяволите! — Той се дръпна от прозореца и в цял ръст се просна на канапето. — Господи, ако можех да се върна във Франция само за една нощ, да се видя с хората, които обичам и които знам, че ме обичат…

— Свали си обувките от канапето. Не се намираш в обор — каза рязко Алис.

— Извинявай — отвърна той и си свали краката на пода. — Държа се като простак, всички ми го повтарят.

И тогава Уесли чу, че тя плаче. Но продължи да лежи неподвижно със затворени очи и с надеждата, че задавените, неравномерни звуци ще спрат. Ала те не спряха и той скочи от канапето и отиде при нея — бе хванала главата си с две ръце, а раменете й конвулсивно потръпваха. Той коленичи пред нея и я прегърна. Усети, че под красивата черна рокля тялото й е дребно, крехко и меко.

— Съжалявам — каза тихо. — Честна дума, това, дето го казах, не беше сериозно. Просто ме е яд на себе си, затова така се получи. Не си мисли, че не ценя всичко, което правиш за мене. Не искам да те разочаровам, само че понякога, като тази вечер например…

Тя вдигна глава с мокро от сълзи лице и промълви:

— Извинявай, че плача. Мразя жени, които плачат. И аз имах ужасен ден, през цялото време разни хора ми крещяха. Можеш да си слагаш обувките на канапето, когато си поискаш. — И се засмя през сълзи.

— Никога вече — каза той, без да я пуска, зарадван, че тя се засмя, решен да я предпазва от разочарования и от хора, които по цял ден и крещят, от този град и от собствения си зъл характер.

Двамата се погледнаха мълчаливо. Очилата уголемяваха ясните и още влажни очи. Тя му се усмихна несигурно. Уесли нежно я придърпа към себе си и я целуна. Тя го прегърна с една ръка и го задържа. Той не си бе представял, че може да има нещо по-меко от устните й, те бяха въплъщение на мекотата. Накрая Алис се освободи от прегръдката му. Сълзите вече ги нямаше и тя каза през смях:

— Значи това трябвало да направи едно момиче, за да получи целувка.

Звънецът на входа иззвъня. Тя скочи от креслото и извика:

— Това е момчето, с което ще излизам. Позабавлявай го, докато си оправя лицето. Той се занимава с археология. — И се скри в банята.

На вратата се почука и Уесли отвори. На прага стоеше висок, слаб млад мъж с изпъкнало чело и очила с метални рамки.

— Здравейте. Алис тук ли е? — каза той.

— Ей сега ще дойде — отвърна Уесли и затвори вратата, след като младежът влезе. — Ще ви забавлявам, докато се приготви. Казвам се Джордах. Братовчед съм й.

— Робинсън — представи се младежът. Двамата си стиснаха ръцете.

Уесли взе да се чуди как да забавлява госта.

— Искате ли да послушате радио? — попита.

— Няма нужда. Може ли да седна? — каза младежът.

— Разбира се.

Робинсън седна в креслото, кръстоса дъгите си крака и извади пакет цигари.

— Пушите ли? — предложи той пакета на Уесли.

— Не, благодаря — отвърна Уесли и загледа как Робинсън си пали цигарата. За какво да си говори с човек, който се занимава с археология. — Във Франция съм виждал някои археологически забележителности — започна с надежда той и несигурно добави: — Арената в Ним, Арл, такива неща…

— Така ли? Интересно — отвърна Робинсън, издухвайки дима.

Уесли си помисли, че Робинсън едва ли щеше да се държи толкова безцеремонно, ако знаеше, че точно преди да звънне на звънеца, Уесли бе целунал Алис Ларкин, момичето, с което Робинсън се готвеше да излиза, и то докато тя седеше в същото кресло, в което сега седеше той, и че преди това Уесли я бе разплакал. Той почувства снизходително превъзходство над длъгнестия младеж, облечен с провиснали памучни панталони и пъстро сако от туид с кожени кръпки на лактите, макар че нищо чудно всички археолози да се обличаха така — може би точно тази „униформа“ вдъхва уважение в определени среди.

— Къде сте копали? — рязко попита Уесли.

— Моля? — Робинсън задържа във въздуха цигарата, която точно се канеше да захапе.

— Питам къде сте копали — повтори Уесли. — Алис ми каза, че сте по тая част. Археолозите нали копаят?

— О, разбирам какво искате да кажете. Главно в Сирия. И малко в Турция.

— И какво изкопахте? — Алис му бе поръчала да забавлява госта и той се стараеше.

— Главно отломки.

— Ясно — каза Уесли и си помисли, че трябва да провери какво значи тази дума.

— Интересувате ли се от археология?

— Средна работа — отвърна Уесли.

Последва мълчание и Уесли остана с впечатлението, че на Робинсън не му е много забавно.

— Как изглежда Сирия? — попита.

— Мрачна — отговори Робинсън. — Мрачна и красива. Трябва да отидете там един ден.

— Имам такова намерение — отвърна Уесли.

— В кой колеж учите? — попита Робинсън.

— Още не съм решил в кой да уча — каза Уесли.

— Аз бих отишъл в Станфорд — заяви Робинсън. — Стига да ви приемат. Прекрасни хора има там.

— Ще запомня.

Робинсън присви късогледите си очи зад очилата с метални рамки.

— Значи сте братовчед на Алис, така ли?

— Да.

— Не знаех, че има братовчед — каза Робинсън. — Откъде сте?

— Индианаполис — бързо отговори Уесли.

— Отвратителен град. Какво правите в Ню Йорк?

— Гостувам на Алис.

— Ясно. Къде сте отседнали в Ню Йорк?

— Тук — отговори Уесли и се почувства така, сякаш някой му ровеше в душата.

— О — огледа навъсено Робинсън малката стая. — Доста тесничко ми се вижда.

— Оправяме се.

— Кварталът е хубав. Близо е до Линкълн Сентър и въобще… — Робинсън изглеждаше обезкуражен. — Къде спите?

— На канапето.

Робинсън угаси цигарата си и запали нова.

— Е — каза той още по-обезкуражено, — щом сте братовчеди… сигурно…

Алис се появи свежа като роза, сложила контактни лещи, за да не прилича на архиварска мишка, както бе обяснила на Уесли при други свои излизания.

— Е, надявам се, че хубаво сте си поговорили, господа — весело каза тя.

— Страхотно — отвърна мрачно Робинсън и се надигна от креслото. — Трябва да тръгваме. Вече е късно.

Алис сигурно доста е закъсала, щом го е докарала дотам, да излиза с човек като Робинсън, който цял живот копае отломки, помисли си Уесли. Защо не съм на двайсет и седем години, отчаяно си каза той. Добре поне, че няма да присъства, когато Алис започне да обяснява на археолога какви братовчеди са двамата.

— Уесли, ако огладнееш, в хладилника има два сандвича с говеждо месо и бира — каза Алис. — О, за малко да забравя, намерих адреса и телефона на човека, когото търсиш — мистър Ренуей, който е бил с баща ти на един кораб. Днес му се обадих и той каза, че с нетърпение ще чака да се видите. Открих му адреса чрез Националния съюз на моряците. Живее съвсем наблизо, на Деветдесета Западна улица, заедно с брат си, когато не е на плаване. Беше страшно любезен по телефона. Ще му се обадиш ли? Каза, че утре целия ден ще си бъде вкъщи.

— Зависи как ще се чувствам утре — тросна се Уесли и Алис го погледна укорително.

Робинсън помогна на Алис да си облече палтото и на излизане каза на Уесли:

— Не забравяйте за Станфорд.

— Няма — отвърна Уесли и си помисли, че Робинсън настоява за Станфорд само защото е на три хиляди мили далеч от Алис Ларкин.

 

 

Беше заспал на канапето под одеялото и нямаше представа колко е часът, когато се събуди от приглушен разговор зад входната врата. После чу превъртането на ключ в ключалката и Алис, която влезе тихичко, сама. Тя се приближи до канапето и той усети как го гледа, но продължи да лежи със затворени очи и да се преструва на заспал. Алис въздъхна и си тръгна. Миг по-късно той чу как тя затвори вратата на стаята си и започна да пише на машината.

Кой знае какво е очаквала да направя, помисли си той, преди да заспи отново.

 

 

Калвин Ренуей му приличаше на Бъни Дуайър. Кожата му имаше цвят на кафе, също като на Бъни, след като цяло лято е бил на слънце, беше нисък, с дребен кокал и мускулите на ръцете му изпъкваха рязко под шарената риза с къси ръкави, говореше тихо с подчертано учтив тон и покани Уесли да влезе в дома на брат му с думите:

— Колко е хубаво, че синът на Том Джордах идва на гости. Влизай, влизай, момче. Симпатичната дама, която се обади по телефона, каза, че ще дойдеш.

Той въведе Уесли във всекидневната, придърпа леко към него най-големия стол и каза:

— Настанявай се удобно, момче. Да ти донеса ли една бира? Сега е точно време за бира.

— Не, благодаря, мистър Ренуей — отговори Уесли.

— Наричай ме Калвин, Уесли — каза Ренуей. — Да знаеш колко се изненадах, когато онази симпатична дама се обади и каза, че ще ме потърсиш — от толкова години не съм виждал баща ти, живееш на кораб с един човек, който значи много за тебе, и го носиш в себе си през цялото време, после той тръгва по неговия си път, ти — по твоя си, като кораби, които се разминават в нощта, и в един момент на вратата ти звъни едно голямо момче… Божичко, как минава времето, аз не се ожених и за жалост нямам син, моряшки живот, пристанище след пристанище, нямаш време да ухажваш някоя жена, а онези, които са готови на брак — засмя се от сърце той и белите му зъби лъснаха на широкото добродушно лице, — не са подходящи да бъдат майки на децата ти, ако човек изобщо може да бъде сигурен за такова нещо, нали ме разбираш. Но за теб няма грешка, момче, още щом те видях, разбрах, че няма грешка — момчето на Том Джордах, той сигурно се гордее с такъв голям, силен син, дето му е одрал кожата…

— Мистър Ренуей… Калвин — започна притеснено Уесли, — дамата по телефона нищо ли не ви каза?

— Какво да ми каже? — погледна озадачено Ренуей. — Каза ми само, вие ли сте мистър Ренуей, който някога е бил на един търговски кораб заедно с Том Джордах, и като казах, да, мадам, същият, тя каза, синът на Том Джордах е тук и иска да поговори няколко минути с вас, това е всичко, и попита дали адресът ми е същият, който са й дали от Съюза на моряците.

— Калвин, баща ми умря. Убиха го в Антиб — каза Уесли.

— О, господи — прошепна Ренуей. Не каза нищо повече, извърна мълчаливо лице към стената и дълго време стоя така, преглъщайки болката, сякаш се страхуваше, че ако даде израз на мъката си, щеше да се прояви като зле възпитан. Само ръцете му с дълги черни пръсти несъзнателно се свиваха и отпускаха, сякаш единствено те не бяха научили урока колко е безсмислено да показваш пред света, че изпитваш голяма мъка.

Най-сетне той се обърна към Уесли и каза с равен глас:

— Убит. Най-добрите ги ликвидират, нали така? Не ми разказвай как е станало, момче. Друг път ще го чуя. Тази работа може да почака, не съм се разбързал да узная подробностите. Хубаво е, че дойде да ми кажеш какво се е случило, можеше да не разбера това още години, можех да попадна в някой бар в Марсилия или в Ню Орлиънс, или някъде другаде и на чаша бира да взема да разправям за едно време, когато бяхме заедно на „Елга Андерсен“, най-гадния кораб не само в Атлантическия, а и във всички други океани, и когато той, така да се каже, ми спаси живота, и някой да каже: „Том Джордах ли, че той умря много отдавна.“ Така е по-добре и аз ти благодаря. Ти сигурно искаш да поговорим за него, както разбирам, за това си дошъл…

— Ако нямаш нищо против — отвърна Уесли.

— Едно време беше друго. Поне на корабите — каза Ренуей. — Не ни наричаха чернокожи, нито се обръщаха към нас с „мистър“, ами си бяхме негри и нито за миг не трябваше да забравяме това. Не искам да кажа, че баща ти ми беше голям приятел или че се държеше като светец, няма такова нещо, но като минеше сутрин край мен, винаги казваше: „Здрасти, приятел, как е положението“, нищо особено, просто обикновен човешки поздрав, ала в онези дни, на онзи гаден кораб, като се има предвид как се държаха всички останали, то си беше музика за душата. Споменавал ли е някога баща ти името Фалконети?

— Знам нещичко за него.

— Най-гадният човек и сред бели, и сред черни, когото съм имал нещастието да познавам — каза Ренуей. — Огромен мъж, тероризираше моряците, пребиваше хората, защото това му доставяше животинско удоволствие и защото беше проклет по душа; каза, че няма да допусне негър да стои в каюткомпанията, когато той е там, а аз бях единственият негър на кораба и това означаваше, че щом влезе, аз трябва да се изнеса, дори ако не съм си свършил вечерята. И тогава баща ти го взе на мушка, единствено той има смелостта сред цял екипаж от двайсет и осем души — не го направи само заради мен, Фалконети тормозеше и Бъни Дуайър — и му хвърли такъв бой, не е за разправяне, може и да е попрекалил, както смятаха другите моряци, а после всеки ден го унижаваше — щом го видеше някъде, казваше: „Ела тук, гадино“, и го удряше силно в корема в присъствието на други моряци, и оня оставаше там, превит и със сълзи в очите. Една нощ морето беше бурно и непрогледно, вълните стигаха до десет метра, Фалконети си стоеше кротък като агънце в каюткомпанията, баща ти дойде в моята каюта и ме заведе в каюткомпанията, където свиреше радиото, и каза: „Просто ще седнем като джентълмени до този джентълмен и ще послушаме музика.“ Седнах до Фалконети, ама сърцето ми ще изскочи, защото още ме беше страх, обаче никой не изрече нито дума, накрая баща ти каза: „Сега вече можеш да си вървиш, гадино“, и Фалконети стана, изгледа моряците в каюткомпанията, които отбягваха да му срещнат погледа, излезе на палубата и скочи през борда. С това обаче баща ти не спечели симпатиите на другите моряци; те смятаха, че едно е да набиеш някого, а друго — да го тласнеш към смъртта по този начин. Аз не съм отмъстителен човек, Уесли, но не можех да се съглася с тия приказки — все си припомнях как седях до тоя гаден човек, докато радиото свиреше, а той не обелваше нито дума. Казвам ти, че това беше най-великият, най-прекрасният момент в живота ми и ще си спомням за него с удоволствие, дължа го на баща ти и никога няма да забравя това.

През цялото време Ренуей говореше, сякаш изпълняваше монотонна песен, с притворени очи, сякаш изживяваше отново всичко това, сякаш не се намираше в уютната малка всекидневна на Деветдесета Западна улица в Ню Йорк, а в притихналата каюткомпания сред мълчаливите, смутени моряци, вкусвайки още веднъж от рядкото удоволствие да се чувства сигурен и защитен от смелия баща на момчето, седнало сега срещу него.

Той отвори очи и замислено погледна Уесли.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, момче, дори само наполовина да приличаш на баща си, трябва да благославяш бог всеки ден за този ти късмет. Чакай малко. — Той стана и влезе в една от другите стаи. Уесли чу, че някакво чекмедже се отваря и затваря. Ренуей се върна във всекидневната, понесъл нещо, увито в тънка хартия. Махна хартията и Уесли видя, че държи малка кожена кутия, инкрустирана със злато. — Купих тази кутия в Италия — каза Ренуей, — във Флоренция, там ги правят, типичен флорентински предмет. Ето, вземи я — подаде той кутията на Уесли.

— Но тя е твоя, Калвин — дръпна се Уесли. — Сигурно струва страшно много пари. Защо ще ми я даваш на мен, та ти до вчера дори не си знаел за моето съществуване.

— Вземи я — каза рязко Ренуей. — Искам синът на човека, който е направил толкова много за мен, да притежава нещо, което ценя. — И внимателно положи кутията в ръцете на Уесли.

— Много е красива. Благодаря — каза Уесли.

— Запази си благодарностите за друг път, когато ще потрябват — отвърна Ренуей. — А сега ще си облека палтото и ще те заведа на Сто двайсет и пета улица, където е най-хубавото заведение в цял Харлем.

 

 

Обядът беше обилен — пържено пиле и сладки картофи, пийнаха си доста бира, Ренуей забрави за мъката и взе да разправя на Уесли за Глазгоу и Рио де Жанейро, за Пирея и Триест, разказа му и как брат му все му повтаря, че трябва да се откаже вече от морето, но той не може да си представи, че ще живее на сушата и пред погледа му няма да се разкриват очертанията на някой нов град, докато корабът се насочва към пристанището, знае си, че няма да се откаже да скита от кораб на кораб и да кръстосва нашир и надлъж океаните.

Казаха си довиждане и Ренуей накара Уесли да му обещае, че пак ще се видят и ще обядват заедно, когато Ренуей отново се върне в Ню Йорк.

Пътувайки с метрото към центъра на града, сложил в джоба си твърдата кожена кутия, инкрустирана със злато, Уесли реши да захвърли списъка с имената. Ще се откажа, докато още не е станало късно, каза си той и усети как от плещите му се свлича тежко бреме.