Ъруин Шоу
Просяк, крадец (14)

1

Той донесе на мисис Уъртам бакалски стоки от супермаркета за седемнайсет долара и мисис Уъртам го покани да изпие чаша кафе. Мистър Уъртам работеше във фабриката за бутилиране, собственост на мистър Крейлър, и според Уесли мисис Уъртам тъкмо поради това не отчиташе социалната и възрастова разлика между една материално обезпечена домакиня и един шестнайсетгодишен младеж, който разнася стоки по домовете. Той прие кафето. Това беше последната поръчка за деня, а освен това в къщата на семейство Крейлър не се сервираше кафе.

След кафето мисис Уъртам му каза престорено свенливо и през смях, че е много красив, и го покани в леглото си. Освен кафе в къщата на семейство Крейлър и други неща не се сервираха, а мисис Уъртам беше пищна дама с изрусена коса. Та Уесли прие и тази нейна покана.

Кафето му хареса, но сексът още повече му хареса. Той трябваше да действа бързо, тъй като велосипедът на магазина заедно с кошницата за стоки, закрепена между дръжките, беше отвън, а в този квартал имаше много деца, които не биха се поколебали да отмъкнат дори един велосипед, белязан с големите инициали на супермаркета.

Това се случи точно преди месец. Оттогава Уесли бе ходил десет пъти у мисис Уъртам. Необходимостта от бакалски стоки в дома на семейство Уъртам зависеше от сексуалната енергия на стопанката.

Последния път, докато той се обличаше, мисис Уъртам си сложи пеньоара и седна усмихната срещу него, сякаш току-що бе изяла голям сметанов десерт.

— Наистина си мъж здравеняк — каза тя с възхищение. — Сигурно можеш да вдигнеш съпруга ми с една ръка.

— Благодаря, мадам — отвърна Уесли, докато си навличаше пуловера. Нямаше никакво желание да вдига мистър Уъртам с една ръка.

— Аз обикновено не правя такива неща — продължи мисис Уъртам, която, изглежда, бе забравила, че Уесли може да брои. — Но… — въздъхна тя — това е едно приятно разнообразие през деня, нали така?

— Да, мадам — потвърди Уесли.

— Ще бъде много мило от твоя страна, ако следващия път, когато трябва да носиш продукти тук, сложиш някое малко подаръче в пакета — подсказа мисис Уъртам. — Например половинка шунка или нещо друго. Аз съм си винаги вкъщи между три и пет.

— Да, мадам — повтори вяло Уесли. Мисис Уъртам нямаше да го види повече в леглото си. — Сега трябва да си тръгвам. Колелото ми е отвън…

— Разбирам — каза мисис Уъртам. — Няма да забравиш за шунката, нали?

— Да, мадам — отвърна Уесли.

Колелото все още беше долу. Той го яхна и, отвратен от себе си, се понесе към пощата. Половинка шунка! Значи според нея това му е цената. Какво падение! Имаше чувството, че е настъпил повратен момент в живота му. Отсега нататък няма да приема каквото и да е само защото му е предложено. Америка е пълна с прекрасни момичета. Например онова симпатично, срамежливо момиче от редакцията на „Тайм“ в Ню Йорк, независимо на колко години е. С отрепки повече няма да се занимава. Извън Индианаполис все трябва да има някое момиче, с което да може да разговаря и да се смее, на което да се възхищава и да разказва за баща си и за себе си, момиче, което да обича и с което да се гордее, а не да се чувства като свиня, след като се измъкне от леглото му. Сега-засега просто ще изчакам, реши той.

В пощата имаше две писма за него — едното от Бъни, другото от чичо Рудолф. Откак възприе съвета на чичо Руди да си получава пощата до поискване, писмата от Бъни и от Кейт пристигаха редовно. Благодарение на тях животът в Индианаполис стана по-поносим. Уесли ги пъхна в джоба си, без да ги прочете, защото мистър Ситрън, управителят на супермаркета, винаги го поглеждаше строго, ако се забавеше и пет минути повече, отколкото той смяташе, че е допустимо, а заради мисис Уъртам бе поизостанал от графика. Тоя мистър Ситрън сигурно има часовник в главата си, помисли си Уесли, когато влезе в магазина, и се усмихна невинно на управителя. Винаги гледай да си бъдеш сам господар, това е единственият начин да победиш всички гадове, бе казал баща му. Чак в склада, в дъното на супермаркета, той извади писмата от джоба си. Отвори първо писмото на Бъни. Решителният, четлив почерк принадлежеше сякаш на човек с тегло над сто килограма.

Скъпи Уесли,

Голямата новина е, че „Клотилд“ е продадена за сто и десет хиляди долара. Това означава допълнителни средства за теб, за Кейт и за детето. Поздравявам те. Сега вече мога да ти кажа, че истинският собственик на яхтата не е Джони Хийт, както пише в документите, а чичо ти Рудолф. Предполагам, че е имал причини да крие това. Бях започнал да мисля, че никога няма да я продам. Опитах се да убедя чичо ти да й сменим името, но той не пожела и да чуе за това. Има си принципи. Може би твърде много принципи. Новите наематели са германци, много симпатични хора; таят какво се е случило, но това не ги тревожи. Германците, изглежда, не са суеверни. Съпругата каза, че се влюбила в „Клотилд“ от пръв поглед. Предложиха ми да остана като капитан, но аз отказах. Има много причини и смятам, че не е нужно да ти ги изброявам.

Запознах се с едно американско семейство с две момченца — на единайсет и девет години, които се мотаеха из Сен Тропе. Имат яхта и ми предложиха да работя при тях. Аз съм единствен член на екипажа, но децата ще ми помагат, а майка им разправя, че няма нищо против да готви. Бащата твърди, че умее да разчита карти и да върти кормилото. Ще види дали е така. Както виждаш, още съм на доброто старо Средиземноморие. Дано всичко да е наред. Приятно е, че на борда има две деца.

Получих вести от Кейт. Намерила си е работа като барманка в едно заведение недалеч от дома й, така че постоянно прескача да си вижда детето. Сигурно знаеш, че то се казва Томас Джордах.

Съжалявам, че в Индианаполис е толкова гадно. Според чичо ти, щом навършиш осемнайсет години, можеш да се махнеш. Това значи, че не ти остава да чакаш толкова дълго, а и времето тече бързо, така че стисни зъби и карай умната.

Новата ми яхта се казва „Долорес“, по името на майката, и е на пристан в Сен Тропе, така че можеш да пишеш до управлението на пристанището.

Това са новините засега, приятел. Ако имаш път насам, отбий се да ме видиш.

Au revoir,

Бъни

Уесли сгъна внимателно писмото и го сложи обратно в плика. И в двете си писма до Бъни бе питал дали не е чувал нещо за Данович, но Бъни не споменаваше нищо по този въпрос. Пишеше, че времето тече бързо. На Средиземно море може и да е така. Но в Индианаполис не беше. Много малко неща му харесваха в този град. Едно от тях беше големият стар покрит пазар с висок таван и сергии, отрупани с плодове и зеленчуци, и миризмата на прясно опечен хляб, която проникваше навсякъде. Често ходеше там, защото това място му напомняше за пазара край пристанището на Антиб.

Когато отвори писмото на чичо си, от него изпаднаха две двайсетдоларови банкноти. Взе ги и ги пъхна в джоба си. Никога не искаше пари, но беше благодарен, когато се сдобиеше с тях. Чичо му имаше навика от време на време да се изявява по този начин. Не е лошо, стига да можеш да си го позволиш. А чичо Рудолф очевидно можеше. За такова нещо не биваше да му връзва кусур. Писмото гласеше:

Драги Уесли,

Обърни внимание на адреса. Най-сетне се изнесох от Ню Йорк. След обира в дома ми градът загуби очарованието си за мен и аз започнах да се тревожа, може би не съвсем основателно, за безопасността на Инид. Наех тази къща в Бриджхамптън на Лонг Айланд за една година пробен период. Мястото е тихо и приятно с изключение на летните месеци, когато се оживява от тълпи художници и писатели, а освен това къщата е близо до плажа и на петнайсетина минути с кола от къщата на бившата ми съпруга. Инид живее през седмицата с майка си, а през уикендите идва при мен, така че няма нужда от бавачка. Чувства се щастлива в провинцията и това е напълно достатъчно, за да се оправдае преместването ми. Аз вече се възстанових след двете операции на лицето и макар че пръхтя като стар боен кон, когато тичам по плажа, което се дължи на известна лекарска намеса в оформянето на носните ми кухини след инцидента, се чувствам добре. Лекарите искаха дами направят още една операция на носа, този път козметична, но аз прецених, че няма нужда. Гретхен разправя, че със сплескан нос приличам повече на баща ти.

Между другото Гретхен ще прави нова кариера. Другата седмица свършва монтажа по филма на мистър Кинсела и се захваща с режисьорство. Откупила е един сценарий, който й харесва. Аз го прочетох и също много ми хареса. Тъй като и без това не знам какво да правя с парите си, влагам известна сума във филма и давам съвети на Гретхен, колкото се може по-тактично, по финансовата страна на тази авантюра. Внимавай, когато се видите следващия път. Тя смята, че ще имаш голям успех в една от ролите на филма. В нашето семейство е имало какви ли не изяви, но с филмова звезда никога не сме могли да се похвалим и аз не съм сигурен как ще се отрази такова нещо на името ни.

Съжалявам, че в цялата бъркотия след побоя забравих за обещанието си да ти изпратя имената на някои хора, които биха могли да ти разкажат за баща ти. Единият е Джони Хийт, разбира се, който е летувал на „Клотилд“ с жена си. Не мога да си спомня дали тогава ти вече си бил на яхтата, или не. На „Клотилд“ освен това са били мистър и мисис Гудхарт, но по друго време. Адресите им прилагам на отделен лист. Ако искаш да се върнеш още по-назад в миналото, когато баща ти беше на твоите години, може да потърсиш едно момче, сега вече мъж, разбира се, на име Клод Тинкър от Порт Филип, който беше съучастник на баща ти в някои от неговите приключения. Доколкото знам, семейство Тинкър все още живее в Порт Филип. Има още един човек, казва се Тиодор Бойлан, който сигурно вече е много стар. Той обаче имаше близки връзки с нашето семейство.

Един-единствен път съм гледал баща ти на професионалния ринг — противник му беше един негър на име Върджил Уолтърс, който може би си спомня нещо. Менажерът на баща ти се казваше Шулц и веднъж, когато исках да се свържа с Том, открих мистър Шулц чрез списание „Ринг“.

Ако се сетя за други имена, ще ти ги изпратя. Съжалявам, че не можа да ми дойдеш на гости това лято, но се надявам да се видим друг път.

Изпращам ти един малък подарък за началото на новата учебна година. Ако имаш нужда от по-голям подарък, не се колебай да ми кажеш.

С обич,

Рудолф

Уесли сгъна писмото и го сложи обратно в плика, както направи и с писмото на Бъни. Тоя човек не само говори, сякаш има сливи в устата си, но и пише така, помисли си Уесли. А всъщност не е лош човек, само че оставя у хората съвсем друго впечатление за себе си. На Уесли му се искаше да харесва повече чичо си Рудолф.

 

 

Когато Джими влезе да мете, Уесли му даде двете писма. Джими също разнасяше стоки по домовете. Беше негър, връстник на Уесли. Съхраняваше снимката на Томас по спортни гащета, която дамата от „Тайм“ беше дала на Уесли, както и всичките му писма, защото Тереза ровеше из стаята на сина си най-малко два пъти в седмицата, за да открие доказателства за прегрешения и кой знае какво друго. Писмата от вуйчо му, от Кейт и от Бъни щяха да се възприемат като улики за чудовищна конспирация, организирана от всички с цел да я лишат от синовна обич, нещо, за което тя често говореше. Редките й прояви на нежност бяха отблъскващи. Тереза обичаше да го целува, да го прегръща, да го нарича мое сладко мъничко момченце и да му повтаря, че ако се подстриже, ще стане красавец, а ако вкуси от сладостта на религията, тя ще бъде блажено щастлива и двамата с мистър Крейлър ще направят всичко за него. И не се преструваше. Уесли знаеше, че майка му наистина го обича и иска той да бъде щастлив, само че според нейните представи, а не според неговите. Нейната излиятелност го смущаваше и притесняваше. Затова си спомняше с копнеж за Кейт.

Никога не приказваше с Джими за майка си или за мистър Крейлър, макар че Джими беше единственият му приятел в града. Избягваше всякакви опити за сближаване, като се изключи случаят с мисис Уъртам но той всъщност не беше важен. Уесли не искаше да съжалява за нищо, когато един ден напусне Индианаполис.

Не му се прибираше вкъщи за вечеря, първо, защото знаеше, че яденето ще бъде отвратително, и второ, защото къщата, която и бездруго не беше приветлива, бе станала мрачна като гроб, откакто мистър Крейлър получи телеграмата, че синът му Макс е загинал във Виетнам. Всеки момент тялото на покойника трябваше да пристигне и това очакване се бе превърнало в едно безкрайно дълго погребение.

Уесли покани Джими да вечерят заедно.

— Тази вечер мога да се поизхвърля. Богатият ми чичо пак се изяви — обясни той на Джими.

Седнаха в едно малко ресторантче близо до супермаркета, където човек можеше да си поръча пържола за долар и половина и да изпие една бира, без да удостоверява възрастта си пред съдържателя.

Джими искаше да стане рокмузикант и понякога водеше Уесли в дома си да му посвири на кларнет. Едната му сестра акомпанираше на пиано, а другата през това време ги черпеше с бира. Сестрите на Джими боготворяха брат си и понеже той харесваше Уесли, те бяха готови на всичко за Уесли. При това и дума не можеше да става, че някой иска да измести любовта им към Джими или неговата любов към тях. Шумната, уютна къща на Джими с двете хубави, засмени момичета беше още едно място в Индианаполис, което му харесваше. Защото иначе градът със своите фабрики, които сутрин и вечер бълваха работници с бледи лица, и със скучните равнинни терени, застроени с еднакви къщи, и с мръсните си улици правеше Антиб да изглежда като градче от рая.

Уесли не бе споменавал на майка си за Джими. Тя се държеше учтиво с негрите, но смяташе, че „те“ трябва да си знаят мястото. Това, изглежда, бе свързано с принадлежността й към мормонската църква.

След като се навечеряха, Уесли не пропусна да каже на Джими, че ще бъде много доволен, ако от следващия ден Джими се заеме с доставките в дома на мисис Уъртам. Не обясни защо, а и Джими не го попита. Джими притежаваше още едно хубаво качество — не задаваше глупави въпроси.

 

 

Прибра се бавно вкъщи. Според едно неписано правило, ако се прибереше вкъщи до девет часа, нямаше да има истерични сцени за това, че скитори из града и излага семейството си също като баща си. Обичайните приказки, които се издумваха в такива случаи, бяха ужасни, но сцените, особено нощните, направо му късаха нервите и му разбиваха съня. Често си мислеше просто да се махне, но всеки път решаваше да даде на майка си още една възможност. Все пак у нея сигурно имаше нещо. Някога баща му я бе обичал.

 

 

Когато влезе вкъщи, видя във всекидневната, че мистър Крейлър държи снимката на сина си и плаче. Макс Крейлър беше сниман в униформа на редник. Имаше слабо лице и тъжни очи, сякаш знаеше, че ще бъде убит, преди да навърши двайсет и една години. Тереза извика Уесли в коридора и му пошепна, че тялото на Макс ще бъде докарано след два дни и мистър Крейлър цял следобед е уреждал погребението.

— Моля те, бъде внимателен с него — каза тя. — Той обичаше сина си. Иска утре да се подстрижеш и да отидем да ти купим един нов тъмен костюм за погребението.

— Нищо й няма на косата ми, мамо. Нямам намерение да се подстригвам — заяви Уесли.

— В такъв момент… — продължи шепнешком майка му, — можеш поне този път да проявиш уважение към мъртвите.

— Мога да проявя уважение към мъртвите и без да се подстригвам.

— Значи отказваш да направиш дори едно толкова дребно нещо за майка си, така ли? — разплака се тя.

— Аз си харесвам косата такава, каквато е — отговори Уесли. — Само ти и той — посочи Уесли към всекидневната — ме тормозите за това.

— Твърдоглав и непокорен си ти — проплака отново тя и сълзите й се стекоха по бузите. — Никога не отстъпваш, нали?

— Отстъпвам за смислени неща — каза той.

— Мистър Крейлър няма да ми позволи да ти купя нов костюм с тая дълга коса.

— Значи ще отида на погребението със стария костюм. На Макс ще му е все едно — отвърна Уесли.

— Отвратително е да се шегуваш с тези неща — укори го тя през сълзи.

— Не се шегувам.

— Ще станем за срам в църквата, ако се явиш със стария костюм и с тая дивашка коса.

— Добре, няма да ходя в църквата. И на гробищата няма да ходя. Аз изобщо не познавам Макс. Така че все едно.

— Тереза, можеш ли да дойдеш за малко? — извика мистър Крейлър от всекидневната.

— Идвам, мили — каза Тереза, изгледа гневно Уесли и му зашлеви плесница.

Уесли не направи нищо. Остана в коридора. След като майка му влезе във всекидневната, той се качи в стаята си.

Повече не говориха по този въпрос. Докато погребваха Макс Крейлър, Уесли разнасяше стоки по домовете.

 

 

Сержант Хийли, който също служеше във Виетнам, но не познаваше сина на мистър Крейлър, придружаваше мъртвото тяло до Индианаполис. Мистър Крейлър, ветеран от Корейската война, покани младия сержант като другар по оръжие да преспи в дома му, вместо да отседне в хотел. Вечерта след погребението Хийли трябваше да спи при Уесли, защото омъжената дъщеря на мистър Крейлър, Дорис, която живееше в Чикаго, бе настанена в гостната от другата страна на коридора. Дорис беше дребна, невзрачна млада жена и според Уесли приличаше на мистър Крейлър.

Хийли беше нисък, приятен младеж, около двайсет и три годишен, награден с медала „Пурпурно сърце“. Мистър Крейлър, който бе служил в интендантството в Токио по време на Корейската война, бе дотегнал на Хийли цял ден да му разправя за собствените си войнишки преживелици. Хийли го изслушваше учтиво, но по едно време даде знак на Уесли, че иска да се измъкне. В една пауза Хийли се изправи и каза, че би желал да се поразходи, като попита ще имат ли нещо против, ако Уесли го придружи, за да не се изгуби в града. Мистър Крейлър, в знак на войнишка солидарност, веднага се съгласи: „Разбира се, сержанте“, а Тереза кимна. След сцената в коридора тя не бе продумала на Уесли и той беше благодарен на Хийли, че го измъква от къщи.

— Пфу, ама че тежка задача ни се падна! — каза гостът, като излязоха на улицата. — Какво представлява тая Дорис?

— Не знам — отговори Уесли. — Вчера я видях за първи път.

— Непрекъснато ме заглежда — додаде Хийли. — Смяташ ли, че има предвид нещо?

— Не знам.

— Понякога такива грозновати дамички се оказват страхотни — каза Хийли. — Имаш ли нещо против, ако си опитам късмета?

— Че защо да имам нещо против? Само внимавай. Майка ми обикаля къщата като полицейски патрул.

— Ще видим как ще се развият нещата — заяви Хийли. Той беше от Вирджиния и говореше меко и провлачено. — Ама и тоя мистър Крейлър си го бива. Като го слушаш какви ги приказва, излиза, че в Токио всеки ден се е водел ръкопашен бой. А като му разправям, и то с най-кървави подробности, как са ме ранили, направо примира от удоволствие… В едно съм сигурен — няма да се запиша в Американския легион. Аз моята война си я изкарах и не желая да слушам повече нито за нея, нито за нечия друга война. Къде можем да пийнем по една бира?

— Тук наблизо. Знаех си, че ще имаш нужда да пийнеш нещо — каза Уесли.

— Да придружаваш мъртвец и да не ти предложат една глътка, поне за ободряване. Дори кафе не дават, боже мой — оплака се Хийли.

— Те са мормони.

— Ама че мрачна религия — отвърна Хийли. — Аз ходя не църква всяка неделя, когато мога, но такова чудо никъде го няма. В края на краищата бог е създал и уискито, и бирата, и виното, създал е дори кафето и чая. За какво мислят те, че ги е създал!

— Попитай мистър Крейлър.

— Да — печално отвърна Хийли.

Седнаха в едно сепаре в ресторантчето, където Уесли бе водил Джими да вечерят и да пият бира. Уесли обясни на Хийли, че това е единственото място, където е сигурен, че никой няма да го пита дали е навършил осемнайсет години.

— Ти си едро момче и сигурно се чувстваш добре, защото никой не те закача. Искам да ти кажа, че човек с моя ръст често си пати — подзе Хийли.

— Човек може често да си пати независимо от ръста си — отвърна Уесли.

— Да — съгласи се Хийли. — Забелязах, че мистър Крейлър и майка ти не преливат от топли чувства към тебе.

— Аз си свиркам и се примирявам — сви рамене Уесли.

— На колко години си всъщност?

— На шестнайсет.

— Можеш да минеш за двайсет и една годишен.

— Ако се наложи — каза Уесли.

— Какво ще правиш с военната служба, като навършиш осемнайсет?

— Още не съм решил — отговори Уесли.

— Искаш ли съвет от човек, който е бил в армията и едва е успял да се измъкне от нея? — попита Хийли. — Каквото и да правиш, не допускай да им влезеш в списъците. Животът там не е приятен, Уесли, никак не е приятен.

— Какво може да се направи?

— Всичко. Само не се оставяй да те вкарат в армията. Никога в живота си не си виждал толкова отчаяни и отвратени хора, които загиват от куршуми, от избухнали мини, които се поболяват от всички възможни болести, които джунглата обрича на пълно разкапване и които в крайна сметка не знаят какво правят там… Не съм сигурен дали ще ми повярваш, Уесли, но аз сам се записах. Сам се записах, боже мой!

— Веднъж баща ми каза никога да не се записвам доброволец в никакви войни.

— Баща ти е знаел какво приказва. В армията много бързо ти се изпарява патриотизмът, но това съвсем не е свързано с бойните действия, поне в моя случай не беше така. Върхът на всичко бе, когато с един приятел слязохме от самолета в Сан Франсиско, пременени в парадни униформи, накичени с ордени и така нататък. На летището пред нас вървяха две хубави мацки, ние се забързахме, настигнахме ги и аз казах: „Момичета, свободни ли сте довечера?“ Те спряха и ме изгледаха, сякаш бях змия. Не казаха нито дума, но момичето, което беше по-близо до мен, ме заплю право в лицето, и то съвсем спокойно. Представяш ли си! Заплю ме. След това и двете се обърнаха и си продължиха по пътя. — Хийли поклати глава. — Връщахме се от война с нашите „Пурпурни сърца“, едва от десет минути си бяхме у дома и ето как ни посрещнаха. Привет на героя победител! — горчиво се засмя той. — Би ли си рискувал живота за такива хора, Уесли? Не се застоявай никъде, обикаляй насам-натам, за да не могат да те пипнат. Момчетата разправят, че най-добре човек може да се скрие в Европа. Париж е най-подходящ за тази цел. Дори ако трябва да се регистрираш в посолството, никой няма да си направи труда да те гони.

Разговори около лагерния огън, помисли си Уесли. Спомени за стари битки и за любимия роден дом. Но все пак отговори:

— Аз съм бил в Европа. И говоря френски доста добре.

— На твое място, Уесли, няма да чакам дълго. Гледай само на осемнайсетия си рожден ден да бъдеш във веселия Париж — каза Хийли и поръча още две бири.

Ковчегът, който бе придружил до Индианаполис, беше покрит с американското знаме, с него го пренесоха в църквата, а оттам на гробищата. Мистър Крейлър запази знамето и на вечеря каза, че ще го окачи в стаята на Макс, която сега беше на Уесли.

Когато се прибраха, къщата беше тъмна и Уесли се зарадва. Ако майка му не си беше легнала и бе подушила, че миришат на бира, пак щеше да има сълзи и скандали.

Качиха се тихо горе и тъкмо бяха почнали да се събличат, когато на вратата леко се почука и влезе Дорис. Беше боса и по нощница, която прозираше. Усмихна им се и сложи пръст на устните си, докато внимателно затваряше вратата.

— Чух ви, че се връщате, момчета, и си рекох, че няма да е лошо да си поприказваме малко. Да се поопознаем, така да се каже — обясни тя. — Случайно да ви се намира една цигара? — Тя изговаряше думите някак накъсано, сякаш едва след завършване на гимназията бе спряла да използва бебешка реч.

Макар че се опитваше да не я гледа, Уесли видя, че има увиснали гърди и дебел смъкнат задник. Ако аз изглеждах така, помисли си той, щях да се разхождам в този тоалет само при пълен мрак. Но Хийли широко се усмихваше и в очите му проблясваха палави пламъчета. Хийли вече си бе съблякъл ризата и беше гол от кръста нагоре. И той няма кой знае каква фигура, забеляза Уесли.

— Разбира се, уважаема госпожо — имам един пакет в джоба си — каза Хийли като истински джентълмен от Вирджиния и прекоси стаята да си вземе ризата, метната на един стол. Извади цигарите и кибрита и взе да си облича ризата.

— Няма нужда да се обличаш заради мен — каза Дорис, като разкърши слабите си рамене и се усмихна кокетно на Хийли. — Аз съм омъжена жена и знам как изглеждат мъжете.

Наистина е имала предвид нещо, когато е мятала погледи на Хийли, помисли си Уесли.

Хийли галантно запали цигарата на Дорис. После предложи и на Уесли. Уесли не обичаше да пуши, но си взе цигара само защото се намираше в къщата на мистър Крейлър.

— Божичко — възкликна Дорис, като всмукна от цигарата и издуха дима на кръгчета, — отново съм в страната на живите. Горкият Макс. Не беше кой знае какво, когато беше жив, та трябваше да умре, за да си осигури малко почести и слава. Само дето на свещеника му беше доста трудно да измисли какво да каже за Макс в речта си.

Тя поклати съчувствено глава, после изгледа строго Уесли:

— Толкова ли си лош, колкото разправят?

— Опасен съм — отвърна Уесли.

— Сигурно. С тази външност — каза Дорис. — Разправят, че всяваш ужас сред омъжените жени.

— Какво? — извика изненадан Уесли.

— За твое сведение, а и защото смятам, че си симпатично момче — продължи Дорис, — най-добре предупреди тази мисис У. да прибира сутрешната поща сама, а не да я оставя на съпруга си.

— Какви ги приказваш, дявол да го вземе? — попита Уесли, макар че се досещаше. Кварталните клюкарки сигурно са забелязали, и то неведнъж, колелото с емблемата на супермаркета пред къщата на мисис Уъртам и са издрънкали на майка му.

— Докато те нямаше, разговорът се въртеше около теб. Беше изтъкнато колко си различен от Макс, но не в положителен смисъл, в това мога да те уверя.

— Предполагам…

— Майка ти не се изказа много ласкаво и за баща ти — продължи Дорис. — Само половината от това, дето го разправяше, да е вярно, значи е бил страхотен. А ти следваш неговия пример, както каза тя — във Франция те арестували, защото за малко не си убил човек в някаква пиянска разправия.

— Браво на тебе, приятел — извика Хийли.

— И на всичкото отгоре си бил истински сексуален маниак като баща си — продължи Дорис. — Освен при онази отвратителна мисис У., която можела да ти бъде майка, господ знае още в колко къщи ходиш и оставяш не само хранителни стоки. — Тя взе да се хили и увисналите й гърди се разклатиха под прозрачната нощница.

— Вижте какво, имам една идея — каза Уесли. Чувстваше, че се задушава в малката стая, където тютюневият дим се стелеше на вълни, пък и не можеше да понася кокетиращото, полуголо злобно момиче и похотливо хилещия се войник. — Вие двамата очевидно имате много да си говорите.

— Ако знаеш само колко си прав, Уесли — каза Хийли.

— На мен не ми се спи и искам да глътна малко въздух — продължи Уесли. — Ще бъда тук след около час — предупреди той. Не искаше, като се върне в стаята, да ги намери и двамата в леглото си.

— Аз може да изпуша още една цигара — каза Дорис. — И на мен не ми се спи.

— Значи и на трима ни не ни се спи — обади се Хийли.

Уесли понечи да угаси цигарата си, но в този момент вратата широко се отвори. На прага със смразяващ поглед стоеше майка му. Никой не каза нищо, Тереза изгледа първо него, после Хийли и накрая Дорис, от която сякаш не можеше да откъсне очи. Дорис се изхили.

— Уесли, за поведението на мистър Хийли или на дъщерята на мистър Крейлър, която е омъжена жена, не съм отговорна — заяви майка му, — но съм отговорна за твоето поведение. — Тя изговаряше думите шепнешком, съскайки. — Не искам да събудя мистър Крейлър, затова те моля, каквото и да направиш или кажеш, да бъде тихо. И бъди така любезен да слезеш долу с мене.

Когато се държеше официално както сега, а не истерично, беше още по-лошо. Той я последва през тъмната къща до всекидневната. Знамето от ковчега беше сгънато върху една маса.

Тя се обърна към него с разкривено лице.

— Нека да ти кажа нещо, Уесли — започна тя със същия съскащ шепот. — Току-що видях най-отвратителното нещо в живота си. Онази малка проститутка. Кой я вкара в стаята — ти ли? Кой щеше пръв да легне с нея — ти или войникът? — В гнева си тя забрави много от набожните евфемизми, с които речникът й изобилстваше. — Да направиш такова нещо в деня, в който сме изпратили сина на семейството да почива в мир, след като е дал живота си за страната. Ако кажа на мистър Крейлър какво се върши в къщата му, ще те напердаши с бейзболната бухалка.

— Няма да ти обяснявам нищо, мамо — отговори Уесли. — Но можеш да кажеш на мистър Крейлър, че само ако се опита с пръст да ме докосне, ще го убия.

Тя отстъпи назад, сякаш я бе ударил.

— Чух какво каза. Каза, че ще го убиеш, нали?

— Точно така казах — потвърди Уесли.

— Ти имаш душа на убиец! Трябваше да те оставя да изгниеш в онзи френски затвор! Там ти е мястото!

— Я си припомни фактите — грубо каза Уесли. — Ти нямаш нищо общо с освобождаването ми от затвора. То се дължи на чичо ми.

— Нека тогава чичо ти да си носи последиците — пристъпи Тереза напред с разкривено лице. — Аз направих всичко, каквото можах, и се провалих. — Тя внезапно се наведе, хвана пениса му през панталоните и ожесточено го дръпна. — Искам да го отрежа!

Уесли сграбчи китката й и грубо я отблъсна:

— Ти си луда, мамо, знаеш ли това?

— Искам да напуснеш тази къща още сега. Завинаги — извика майка му.

— Това е добра идея. Отдавна беше време — каза той.

— И искам да те предупредя — продължи тя, — че моят адвокат ще направи всичко възможно, за да не получиш нито цент от мръсните пари на баща си. С твоето поведение всеки съдия лесно ще се убеди, че няма никакъв смисъл да предоставя цяло състояние в ръцете на един отявлен убиец. Върви, махай се оттук, иди при твоите проститутки и хулигани. Баща ти ще се гордее с теб.

— Дано се задавиш с тия пари — каза Уесли.

— Това ли са последните ти думи към майка ти? — мелодраматично попита тя.

— Да. Това са. — Той я остави посред всекидневната да диша хрипливо, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечна криза. Влезе в стаята, си без да чука. Дорис я нямаше, но Хийли, все още гол от кръста нагоре, беше полегнал на леглото и пушеше.

— Ама че свинщина, тая жена нахлу в най-неподходящия момент — каза той.

— Да. — Уесли взе да събира нещата си в една малка чанта.

Хийли го загледа с любопитство.

— Къде си тръгнал, приятел?

— Все някъде. Махам се оттук — отговори Уесли.

Погледна в портфейла си, за да провери там ли е списъкът с имената, които събираше, откакто излезе от затвора. Винаги криеше портфейла си, за да не го намери майка му.

— Посред нощ? — изуми се Хийли.

— На мига.

— Не те обвинявам — каза Хийли. — Като си представя само какво щастие ще цари утре на закуска. — И се разсмя. — Следващия път, като ме изпратят да придружавам ковчег, първо ще поискам пълни сведения за семейството. А ти ако някога попаднеш в Александрия, обади ми се.

— Добре — отвърна Уесли и се огледа да види дали не е забравил нещо важно. Нямаше нищо. — Довиждане, Хийли — каза той.

— Довиждане, приятел. И не забравяй какво ти казах за Париж. — Хийли изтърси пепелта от цигарата на пода.

— Няма да забравя. — Вдигнал ципа на старото си яке да го пази от нощния студ, той безшумно излезе от стаята, спусна се по тъмните стълби и напусна къщата.

И докато крачеше по ветровитата тъмна улица, понесъл малката чанта, си припомни думите на баща си, че един от най-прекрасните дни в живота му е бил денят, когато си дал сметка, че вече не мрази майка си. Но това ми отне много време, бе казал баща му.

И на сина ще отнеме много време, помисли си Уесли.

 

 

Един ден по-късно той пристигна в Чикаго. Предната нощ бе прекарал една денонощна закусвалня в предградията на Индианаполис и чу някакъв шофьор на камион да разправя на момичето зад щанда, че пътува за Чикаго. Чикаго, каза си Уесли, не е по-лош град от другите градове за едно ново начало, независимо с какво ще се заема, и попита шофьора дали ще го вземе със себе си. На шофьора му беше приятно да си правят компания и като се изключи необходимостта да изслушва оплаквания от неприятностите, които му създавала седемнайсетгодишната му дъщеря у дома в Ню Джърси, пътуването мина леко и удобно.

Шофьорът го свали близо до Ригли Фийлд и, като прегледа списъка с адресите, Уесли се спря на адреса на Уилям Абът. Все с някого трябва да за почна, каза си той и отиде на посоченото място. Беше обедно време, но Абът го посрещна по пижама и измачкан хавлиен халат в мизерно едностайно жилище, претъпкано с бутилки, вестници, термоси за кафе и смачкани листове около пишещата машина.

Уилям Абът не му направи добро впечатление, защото се преструваше, че знае за Томас Джордах повече, отколкото в действителност знаеше, и Уесли побърза да си тръгне.

През следващите два дни се опита да си намери работа в два-три супермаркета, но тази седмица в чикагските супермаркети нямаха нужда от работници, а и навсякъде искаха да видят профсъюзната му карта. Парите му бяха на свършване и той реши, че Чикаго не е за него. Обади се на чичо си Рудолф в Бриджхамптън за негова сметка, за да го предупреди, че ще го посети, тъй като не знаеше къде другаде да отиде.

Гласът на Рудолф по телефона звучеше странно и неловко, сякаш се страхуваше, че някой може да подслушва разговора им.

— Какво има? — попита Уесли. — Ако не искаш да дойда, няма да дойда.

— Не става дума за това — долетя разтревоженият глас на чичо му. — Работата е там, че майка ти се обади преди два дни да провери дали си при мен. Има заповед за арестуването ти.

— Какво?

— За арестуването ти — повтори Рудолф. — Смята, че аз те крия някъде.

— Арестуване? За какво?

— Твърди, че вечерта, когато си заминал, си откраднал сто и петдесет долара, които държала в една кана над печката в кухнята за домакински нужди. Разправя, че добре щяла да те нареди. Взел ли си парите?

— Де да ги бях взел — мрачно отвърна Уесли. Тоя проклет Хийли, помисли си той.

В армията се е научил на тия работи. А още по-вероятно е да е била оная грозотия Дорис.

— Ще уредя въпроса по някакъв начин — побърза да го успокои Рудолф. — Но засега смятам, че не е разумно да идваш тук. Имаш ли нужда от пари? Съобщи ми къде си и ще ти изпратя чек.

— Нямам нужда от нищо. Ако дойда в Ню Йорк, ще ти се обадя — отговори Уесли и затвори, преди чичо му да каже още нещо.

Само това ми липсваше — каната в Индианаполис, помисли си.

И реши да отиде в Ню Йорк. Рудолф не беше единственият човек, когото познаваше там. Спомни си за онова симпатично момиче от „Тайм“, което му каза да се обади, ако има нужда от помощ. Кой ще се сети да го търси в списание „Тайм“.

На другата сутрин той беше вече на път.