Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Богат, беден (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beggarman, Thief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Корекция
Alegria (2009)

Издание:

Ъруин Шоу. Просяк, крадец

ИК „Галактика“, Варна

Художник: Мария Зафиркова

Редактор: Каталина Събева

Художествен редактор: Димитър Трайчев

Коректор: Тошка Начева

ISBN 954–418–002–8

История

  1. — Добавяне

3

Рудолф седеше на терасата пред къщата, която бе наел, с изглед към масивната дюна сред безбрежния бял плаж и грамадните вълни на Атлантика. Беше мека септемврийска утрин и слънцето грееше приятно, хвърляйки сянка върху ръкописа със сценария на Гретхен, който той препрочиташе. На един дюшек до него се бе изтегнала по бански Хелън Морисън, която също имаше къща на плажа, но няколко нощи от седмицата прекарваше с Рудолф. Беше разведена. Запознаха се на един коктейл, даден от техни съседи. Беше приятелка на Гретхен. Двете се познаваха от феминистките събрания на Айда Коен, където по думите на Гретхен чувството за хумор и деловитостта, с които Хелън Морисън излагаше факти и идеи, ярко контрастираха с бурните излияния на Айда по отношение на коварния мъжки пол. Хелън не беше враждебно настроена към мъжете. „Тъкмо обратното“, бе отбелязал Рудолф и тя със смях се бе съгласила с него. Фактът, че живееше от издръжката на мистър Морисън и пращаше тринайсетгодишния си син да учи в първокласно епископално училище за момчета, изглежда, не я тревожеше. Рудолф, който знаеше колко често собствените му постъпки противоречат на принципите му, никога не повдигаше този въпрос пред нея.

Тя беше висока, елегантна жена, чието лице в мигове на покой добиваше строг израз. Нямаше нужда от сутиен и носеше дългата си червеникавокестенява коса спусната, но вечер, когато Рудолф я водеше на вечеря, често я вдигаше на кок. Заобиколена от непримирими републиканци, тя взимаше присърце проблемите на Демократическата партия, поради което бе загубила много от приятелите си. Беше от онези жени, на които може да се разчита повече, отколкото на мъжете, че ще проявят решителност в случай, че някой изпадне в беда.

И тази сутрин тя не се отказа да поплува, макар че всяка нощ морето все повече изстиваше и въздухът беше хладен. Полагаше грижи за тялото си и не криеше факта, че са любовници.

Рудолф държеше много на нея. Дори нещо повече. Но не беше човек, който бърза да даде израз на емоциите си или да прави декларации, за които по-късно би съжалявал — първо подреди фактите, после допусни емоциите.

В момента беше погълнат от филмовия проект на Гретхен. Като препрочете сценария, той го хареса още повече. Казваше се „Комедия на реставрацията“ — особена игра на думи, — тъй като според сюжета младата героиня заплашваше, ласкаеше, умоляваше и убеждаваше жителите на едно замиращо градче в Пенсилвания — въображаемо място, наречено Лаундстон — да реставрират пет улици с прекрасни стари къщи, обречени на разруха след закриването на фабриката. Сценарият преливаше от енергията на момичето, което със своята находчивост, красота, кокетливост и удивително чувство за хумор, съчетано с практично, типично женско отношение към някои непочтени прояви, покоряваше цинични банкери, нечестни политици, мизерстващи млади архитекти, самотни секретарки, безпомощни бюрократи, неуспели предприемачи и необуздани студенти и ги подтикваше да се заловят за работа, за да превърнат еснафското градче в красиво, приятно и финансово стабилно селище, което благодарение на новата магистрала би било лесно достъпно от Филаделфия и Камдън. Макар че всичко това бе плод на художествена измислица и градчето не съществуваше на географската карта, според Рудолф, който разсъждаваше трезво и здравомислещо като типичен бизнесмен, идеята беше напълно разумна.

Две неща обаче го смущаваха: заглавието, което му напомняше за курс по английска литература, и способността на Гретхен да осъществи този проект. Въпреки всичко обаче решението му да поеме една трета от разходите по филма и да се препира часове наред с Джони Хийт за разни договори, сключени от името на Гретхен, не можеше да се обясни само с роднинска снизходителност. Айда Коен и Гретхен бяха намерили хора, които поеха останалата част от разходите, и ако двете разполагаха с достатъчно време, можеха и сами да уредят финансовата страна на нещата дори без негова помощ.

Ангажиментите по филма му доставяха удоволствие, а пътуването до Ню Йорк два пъти в седмицата не го дразнеше, напротив — вече не казваше на приятелите си да му се обаждат по всяко време, тъй като непрекъснато си е у дома.

Откак започна да се занимава с това, бяха минали месеци; Рудолф бе научил много неща за филмовата индустрия, някои от които не особено приятни. Сега обаче Гретхен го викаше в Ню Йорк не в ролята на ангел спасител, а като „човек на идеите“, както тя се изрази, защото, когато обсъждаха къде е най-подходящо да се снима филмът, той предложи полу на шега родния им град Порт Филип, където вече двайсет години цял квартал с хубави стари къщи стоеше напълно изоставен. Гретхен ходи там с архитекти и с художника на филма и всички казаха на Рудолф, че мястото е прекрасно и че Гретхен е на път да се споразумее с кмета и с градската управа, които ще й окажат пълно съдействие при снимането на филма. Рудолф не смяташе да присъства на снимките. В края на краищата нямаше особено приятни спомени от Порт Филип и съседното градче Уитби.

Той довърши сценария и весело се засмя.

— Все още ли ти харесва? — попита Хелън.

— Още повече! — Знаеше, че според Хелън сценарият не е достатъчно ангажиран политически. Тя твърдеше същото и по адрес на Рудолф.

— Станал си безчувствен, което се дължи на студената война, корупцията във Вашингтон и Виетнам, а също и на втвърдяването на артериите ти. Кога за последен път си гласувал?

— Не си спомням — отговори той, макар че си спомняше: за Джонсън през 64-а. След това всякакво гласуване бе станало безсмислено.

— Срамота — каза Хелън. Тя гласуваше страстно и пламенно винаги когато имаше такава възможност. Хелън Морисън не страдаше от втвърдяване на артериите. — Не мислиш ли, че Гретхен има нужда от политически съветник? Мога да й свърша тази работа безплатно.

— Мисля, че това е последното нещо, от което има нужда. Независимо дали срещу заплащане, или гратис — отвърна Рудолф.

— Накрая все ще успея да те покръстя — увери го Хелън.

— В какво?

— В демократичните идеи на Джеферсън. Каквито и да са те — каза тя.

— Моля те, спести ми демократичните идеи на Джеферсън. Каквито и да са те — отговори Рудолф.

Хелън се засмя. Имаше приятен, открит смях.

— Защо? Това място е най-подходящо за политически разговори. Тук на плажа, под слънцето, след като добре си поплувал. Никога вече няма да има война.

Рудолф се наведе и я целуна. Кожата й беше солена от морската вода. Той не можеше да си обясни защо толкова време след раздялата с Жана е живял сам. Къщата на Хелън беше през няколко дюни надолу по плажа и нямаше нужда да се прекосява океанът. Напоследък лекарите открито препоръчваха редовни сексуални занимания като профилактика на сърдечните заболявания. Хелън като средство за здравословен живот, помисли той и вътрешно се усмихна, представяше си как ще се вбеси тя, ако той изрече на глас мислите си.

— Ти си прекрасна посвоему — каза безгрижно Рудолф.

— Правил ли си някога комплимент на жена без уговорки? — попита тя.

— Не помня — отговори той. — Не помня никоя друга жена.

— Излиза, че съм голяма прелъстителка, а в Ню Йорк и не подозират за това — засмя се присмехулно тя.

— Само защото не ти е изписано на челото — отвърна той.

— Ако сега решим да се любим, както цялата съм в сол и пясък, а ти, както мислиш за пари и договори, дали ще скандализираме съседите?

— Съседите не, но мене — да.

— Ех, колко много има още да учиш.

— Сигурно. Само дето няма да го науча.

— А след като се наобядваме? Аз ще готвя.

— Какво ще готвиш?

— Нещо леко, питателно и еротично — отговори тя. — Например задушени миди с лук и сланина. И ще видиш как ще се чувстваш в два часа следобед… Телефонът звъни. — Хелън имаше силно развит слух и Рудолф винаги се забавляваше, когато тя му повтаряше дума по дума разговори на ухо по неин адрес, обикновено злобни, които бе дочула в шумно помещение, докато говореше разпалено на някоя от любимите си теми пред други двама-трима души, хванати за слушатели. — Да се обадя ли? Ще кажа, че съм икономката и че ти си правиш горе йогийските упражнения, затова не мога да те извикам.

— Аз ще се обадя — отвърна той. Все още изпитваше неудобство, когато тя вдигнеше телефона и даваше да се разбере, че се чувства в къщата му като у дома си. — Но искам да те намеря тук, като се върна.

— Не се бой. Това слънце ми действа приспивателно — успокои го тя.

Той стана и отиде в къщата. Прислужницата идваше три пъти в седмицата и днес имаше свободен ден. Всеки път му ставаше приятно, когато влезеше през голямата остъклена врата, обърната към морето, и видеше мебелите от светло дърво, удобните канапета с кадифена тапицерия и широките лъснати дъски на пода във всекидневната.

— Рудолф — каза Гретхен. — Имам проблем. Зает ли си?

Той потисна въздишката си. Всяка седмица Гретхен имаше поне по един проблем, заради който му се обаждаше. Ако си имаше съпруг, помисли си Рудолф, телефонната й сметка щеше да бъде наполовина по-малка. Миналата седмица проблемът беше вуйчото на Айда Коен, бивш холивудски продуцент, пенсионирал се по болест след прекаран мозъчен удар. Беше опитен възрастен човек, който си разбираше от работата, и когато Айда му показала сценария, предложил да помогне; настанил се в малкия офис в Ню Йорк и започнал да се разправя с агентите на актьорите, да дава идеи за разпределението на ролите, да върши ежедневната мръсна работа по подписването на договорите с актьори и технически персонал и учтиво да отклонява кандидати за работа. Но след като три дни бил зле, Гретхен се страхуваше, че ще получи поредния удар, затова помоли Рудолф да й каже какво следва да направи за вуйчото на Айда Коен. Рудолф й каза да се обади на лекуващия го лекар и така Гретхен разбра, че става дума само за простуда.

Следващият проблем беше свързан с Били Абът, заради когото Гретхен се обади на Рудолф посред нощ с развълнуван глас. Бащата на Били й позвънил от Чикаго. „Този път трезвен“, поясни тя, за да подчертае сериозността на положението. Били писал на баща си, че ще остане на свръхсрочна служба. И аз, и Уили сме против това. Професионален военен, представяш ли си! Точно такъв не сме мечтали да видим сина си! Уили иска двамата да отидем в Брюксел, за да го разубедим, но аз сега не мога да отсъствам от Ню Йорк нито ден, ти знаеш. Тогава Уили каза да предложа на Били работа във филма като трети помощник-режисьор или нещо друго от този род. Само че Били си няма понятие от филми, кой знае дали и три филма е изгледал през живота си, той изобщо не е роден за нашето време, а освен това е мързелив и некоректен, взема ли го на работа при мен, значи да приложа същата онази семейственост която провали старите холивудски студии. Дори и да не е свързано с много пари, пак е злоупотреба с доверието на нашите спонсори, включително и с твоето. Казах на Уили, че не мога нито да дам работа на Били, нито да отида в Брюксел, и го попитах защо той не отиде и не се опита да направи нещо, а той ми каза, че нямал пари за билет — не съм ли могла да му дам на заем. Да му дам на заем! Представяш ли си! Всичко, което имам, го събирам за филма и освен това му казах, че абсолютно забранявам да говори с теб по този въпрос. — Колкото повече наближаваше датата за начало на снимките, толкова по-припряно говореше Гретхен и гласът й достигаше все по-високи тонове. Рудолф смяташе, че това е лош признак, който след време може да доведе до нервни изблици.

— А ти? — попита колебливо Гретхен. — Нямаш работа в Европа, нали?

— Не — отговори Рудолф. — Засега съм приключил с Европа. Но какво толкова ужасно има синът ти да е в армията?

— Знаеш не по-зле от мен, че рано или късно ще има нова война — каза Гретхен.

— Да, но нито ти, нито аз можем да направим нещо, за да го предотвратим. Не е ли така? — попита Рудолф.

— Лесно ти е на тебе. Защото имаш дъщеря — отговори тя и затвори телефона.

Следващият проблем беше с ролята на по-малкия брат във филма — роля, за която Гретхен искаше да изпробва Уесли. Героят беше хубаво, тъжно момче, настроено цинично, охлаждащо постоянно ентусиазма на сестра си и вечно повтарящо: „Няма начин да се справиш с мошениците, мой човек!“ Според сценария той беше много интелигентен за годините си, с големи възможности, но съзнателно пропиляваше живота си — работеше без всякаква амбиция като техник на летището, играеше всяка неделя футбол в полупрофесионален отбор и се събираше с най-долните, най-пропадналите и най-безнадеждните типове в града. Гретхен беше сигурна, че Уесли ще бъде чудесен в тази роля само заради външността си, без да е необходимо да полага особени актьорски усилия, още повече че момчетата, участвали в пробни снимки до този момент, не я задоволяваха; тя писа многократно на Уесли, но всички писма се връщаха от пощата в Индианаполис, тъй като получателят го нямало и новият му адрес не бил известен. Тя искаше да разбере от Рудолф къде може да открие Уесли, но Рудолф й обясни, че няма връзка с него след телефонния разговор от Чикаго. Не бе казал на Гретхен, че в Индианаполис е издадена заповед за арестуването на Уесли. Беше сигурен, че рано или късно Уесли ще се появи, но това нямаше да помогне на Гретхен. Пък и малко се съмняваше в актьорските способности на Уесли. Единственото му безспорно качество беше, че не даваше израз на емоциите си, но това едва ли е голямо предимство за човек, тръгнал да прави филмова кариера. Не можеше да се пренебрегне и неизреченият, но вкоренен предразсъдък на Рудолф към актьорската професия. Ако се не можеше да изрази мнението си по този въпрос, той щеше да каже, че актьорите са високо платени, влюбени в себе си възрастни хора, които просто се забавляват като деца.

Докато говореше по телефона във всекидневната, той видя как Хелън става от дюшека и започва да прави бавни и трудни упражнения с протягане и навеждане на тялото като балерина, чийто силует е очертан на фона на проблясващото море. Гласът на Гретхен дразнеше слуха му.

— Какъв е проблемът този път?

— Този път е сериозен — увери го Гретхен. Всеки път така казваше, но той си замълча. — Евънс Кинсела ми се обади тази сутрин — продължи Гретхен. — Върнал се е снощи от Калифорния. И е размислил. Иска да снима „Комедия на реставрацията“. Твърди, че разполагал с два милиона, с мрежа за разпространение и с две филмови звезди. Готов бил да откупи всички права и да предложи десетпроцентова печалба на инвеститорите.

— Мръсник. Ти какво му каза? — попита Рудолф.

— Казах му, че ще си помисля. Имаме среща в хотела му след половин час — отговори Гретхен.

— Говори с него и ми се обади пак — поръча Рудолф. — Ако искаш, откажи му, но не приемай нищо, преди да говориш с мен. — Той затвори телефона.

Десет процента върху сумата, която съм вложил, помисли си той, и то само за два месеца. Не е лошо. Въпреки това обаче не се зарадва. На плажа Хелън продължаваше да прави упражнения. След разговора с Гретхен имам нужда от еротичен обяд, каза си Рудолф.

 

 

Гретхен внимателно се гримира, оправи си косата, избра най-елегантния си костюм и се напарфюмира обилно с „Фам“, парфюма, който Евънс харесваше Айда Коен не би одобрила това, помисли си Гретхен, но продължи да подсилва и подчертава своята женственост и съблазнителност, преди да отиде на деловата среща, защото в края на краищата срещата беше точно такава, при това с неприятни подробности. На моята възраст става все по-трудно и по-трудно да се правя на съблазнителна самка, помисли си Гретхен, оглеждайки се в голямото огледало. Напоследък спеше лошо, вземаше хапчета за сън и това се отразяваше на външността й. Евънс Кинсела да върви по дяволите, каза си тя и си сложи още парфюм.

Когато влезе в апартамента в хотел „Риджънси“ на Парк Авеню, Евънс Кинсела я посрещна избръснат, със сако и вратовръзка. Обикновено я приемаше по риза или халат. Този път бе решил да използва всичкия си чар. Тя усети как по цялото й тяло преминава тръпка, когато я целуна първо по едната буза, после по другата — бе научил този поздрав в Париж, докато снимаше един от филмите си. Тя се ядоса на тялото си, че реагира така на целувката му.

В претенциозния салон беше и Ричард Санфорд, младият автор на „Комедия на реставрацията“, облечен както обикновено с вълнена риза с отворена яка, яке, джинси и високи ботуши, които не бяха лъснати. С небрежната си външност, пренебрегваща всички условности, той афишираше произхода и философските си идеи. Интересно как ще се облича, след като направи три филма в Холивуд, помисли си Гретхен. Той беше приятен млад човек с широка, спокойна усмивка и почтително държане и при всички срещи с Гретхен се отнасяше с нея най-приятелски. Но макар че двамата се виждаха почти всеки ден, изобщо не бе споменавал, че познава Кинсела. На Гретхен й мина мисълта за конспирация.

Днес обаче по всичко личеше, че Ричард Санфорд не възнамерява да се държи приятелски. Далеч щеше да стигне тоя Ричард Санфорд.

Внимание, млади мъже, каза си Гретхен. Макар че трийсет и три годишният Евънс Кинсела с натрупания опит и всичко онова, което беше копирал и откраднал, трудно би могъл да мине за млад мъж. Трябваше да доведе Айда Коен, за да уравновеси компанията, но това би означавало да сложи насред стаята един малък вулкан, готов всеки миг да изригне. Още не бе казала на Айда за обаждането на Кинсела. Имаше достатъчно време за това.

— Искаш ли да пийнеш нещичко? — Кинсела посочи към масата, където грижливо бяха подредени бутилки с чаши и лед. В хотели като този, помисли си Гретхен, сигурно има специално обучен келнер, който препуска от стая в стая, за да разпредели грижливо бутилките веднага щом телексът съобщи за предстоящото пристигане на видните гости — разнообразието и качеството на напитките зависи от мястото, което съответният виден гост заема в момента в списъка на управителя. Гретхен злобно забеляза, че барът на Кинсела е средна категория. Последният му филм беше пълен провал и това очевидно бе отразено в алманаха на управителя. — Ние с младия гений се почерпихме. Съвсем скромно — уточни Кинсела. — За да бъдем в съответното празнично настроение, когато ти пристигнеш. Какво ще обича дамата?

— Ще се въздържа, благодаря — каза Гретхен. — Много е рано за работеща жена като мене. — Бе решила да поддържа весел и спокоен тон дори с риск да се пръсне от вътрешно напрежение. — Младият гений — усмихна се мило тя на младежа. — Евънс, изглежда, си е променил мнението за теб, Ричард.

— Прочетох отново сценария — побърза да се намеси Кинсела. — Първия път, изглежда, съм го чел в лошо настроение.

— Доколкото си спомням — продължи Гретхен мило, — ти ми каза, че е пълен боклук. — На удара се отговаря с удар. Тя видя със задоволство как Санфорд се изчерви, остави чашата си и погледна Кинсела.

— Творците непрекъснато правят грешки, Дик — каза Кинсела. Гретхен забеляза употребата на фамилиарното умалително име. — Хиляди хора те дърпат на хиляди страни. Но човек може да изкупи грешката си. — Той се обърна към Гретхен, усмихвайки се с насила. — Една от причините за тази среща е, че двамата с Дик обсъдихме сценария и преценихме, че трябва да се направят някои полезни промени. Доста решителни промени. Нали, Дик?

— Да — отвърна Санфорд. Лицето му още беше червено.

— Преди два дни — обърна се Гретхен към младия човек — ти ми каза, че си готов да започваме и че не искаш нито дума да се променя.

— Евънс ми обърна внимание на някои неща, които бях пропуснал — отвърна Санфорд. Приличаше на малко момченце, което се инати и знае, че ще бъде наказано за това. Конспирацията бе започнала преди седмици, а може би и месеци.

— Нека да говорим честно, Гретхен — каза Кинсела. — При положение, че залагам два милиона, Санфорд има три пъти по-големи шансове с мен, отколкото с теб. Не забравяй, той не е богат човек. Има да издържа жена и малко дете…

— Може ли малко по-спокойно, маестро?

Кинсела се намръщи и продължи:

— Ти си забравила какво значи да си бедна и да се чудиш как да събереш пари за месечния наем, мила моя. С твоя богат брат винаги си имала на какво да разчиташ. Обаче Дик няма на какво да разчита.

— Искам да забравиш, Евънс, че имам брат — каза Гретхен. — Богат, беден или какъвто и да е. А ти искам да не забравяш, Ричард — подчерта името тя, — че имаш договор с мене.

— Точно дотук бях стигнал — каза Кинсела с мазен глас. — В никакъв случай не искам да изолирам теб или малката ти приятелка Айда Коен, еврейската Жана д’Арк, от този проект. Винаги съм възнамерявал да те поканя като помощник-режисьор, напълно равноправен, разбира се. И да повиша Айда в главен монтажист. Така че — широко се усмихна той — какво по-справедливо от това?

— Ричард, предполагам, че си съгласен с всичко това, което казва Евънс? — обърна се Гретхен към младежа. — Но искам да го чуя от твоите уста. Съгласен си, както виждам, и Айда Коен, която работи като грешен дявол, за да бъде филмиран сценарият ти, да бъде наричана еврейската Жана д’Арк?

— Не, с това не съм съгласен — отново се изчерви Санфорд. — Но съм съгласен с твърдението, че с два милиона долара може да се направи по-хубав филм, отколкото със седемстотин и петдесет хиляди долара. И ще ти кажа честно, че преди да ми се обадиш, никога не ми бе минавало през ум, че една жена може да направи този филм…

— А сега…?

— Ами… — Младежът се обърка. — Знам, че си умна и че имаш голям опит, но не и като режисьор. Това е първият ми филм, Гретхен, и просто ще се чувствам по-добре с човек като Евънс Кинсела с неговите страхотни филми и с репутацията му…

— Репутацията му е фалшива — заяви Гретхен с равен глас. — И онези, които трябва да знаят това, го знаят. Аз например. Ако направи още един филм като последния си, повече никой няма да го погледне в Калифорния.

— Видя ли, Дик, нали ти казах, че ще се държи като отмъстителна представителка на своя пол — намеси се Кинсела. — Била е жена на един режисьор, който си въобразяваше, че е Станиславски, макар че, меко казано, аз бих могъл да преживея и без неговите филми. Откакто той е умрял, тя иска да си разчисти сметките с някого, по-точно с всекиго, с всички режисьори и се е обявила за най-великата жена на двайсетия век. А старата полякиня Айда, розата на гетото, дето не може да си намери мъж, който и с пръст да я докосне, й втълпява, че на нея се е паднала честта да осигури за женското съсловие най-голямата филмова награда.

— Ужасен, гаден интригант — каза Гретхен. — Заслужаваш да ти дам сценария, та наистина да направиш от него един филм боклук, както смяташе в самото начало.

— Когато я взех на работа — продължи Кинсела, който вече не можеше да се въздържа, — един приятел ми каза никога да не вземам на работа богати хора. Особено богата жена. И да не спя с нея. Защото никога няма да ми прости, ако погледна друго момиче. Махай се оттук, кучко — изкрещя пронизително той. — Ще дойда на премиерата ти да се посмея!

— Гретхен… — започна жално Санфорд. Той изглеждаше ужасен и сякаш дълбоко съжаляваше, че изобщо се е докосвал до пишеща машина. — Моля те…

— Ричард — заяви спокойно Гретхен, чувствайки се нравствено пречистена и блажено свободна, — като започнем снимките, ако желаеш, можеш да дойдеш. Приятен ден, господа — добави тя и царствено се оттегли от претрупания с цветя, бутилки и проклятия хол.

В асансьора ту се смееше, ту плачеше, без да се интересува от другите пътници. Ах, как ще опиша на Айда тази среща.

Но на улицата тя взе решение: никога вече няма да се захваща с по-млади мъже. Независимо колко ясни са очите им, колко бели са зъбите им, колко неудържима е енергията им, колко обещаващи са обещанията им, колко чиста е кожата им, колко сладък е дъхът им. Отсега нататък хареса ли някой мъж, той ще бъде по-възрастен от нея и ще й бъде благодарен, а няма да очаква от нея тя да му бъде благодарна. Нямаше представа и не я интересуваше как се вместват тези разсъждения във философията на Айда Коен.

 

 

Бяха по средата на обяда от задушени миди и топли бисквити, които Хелън бе приготвила и поднесла с думите: „Обичам да готвя за мъж, който не трябва да си следи теглото“, когато звънецът на вратата иззвъня.

— По дяволите — каза Хелън.

Обядът вече бе прекъсван веднъж от телефонно обаждане на Гретхен. Бяха й нужни цели петнайсет минути, за да опише на Рудолф какво се бе случило между нея и Кинсела сутринта, и накрая изказа увереност, че Рудолф одобрява постъпката й. Ала той не беше толкова уверен, колкото тя предполагаше.

А сега се звънеше на вратата. Рудолф стана от масата и отиде да отвори. На прага, под океанското септемврийско слънце, стоеше Уесли, спретнато облечен с памучни панталони и спортно сако, с изпито лице и изпъкнали скули, с грижливо сресана, изравнена коса, нито дълга, нито къса, и както винаги със замислен, прикрит поглед.

— Здравей, Уесли — каза Рудолф. — Знаех, че рано или късно ще се появиш. Идваш точно навреме за обяд. Влизай.